Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Gipsy Moth Circles the World, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
thefly

Издание:

Автор: Френсис Чичестър

Заглавие: Джипси Мот IV около света

Преводач: Ирина Флорова; Никола Флоров

Година на превод: 1973

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Медицина и физкултура

Град на издателя: София

Година на издаване: 1973

Тип: роман; биография; пътепис

Печатница: ДФ „Димитър Благоев“ Пловдив

Излязла от печат: 25.XII.1973 г.

Отговорен редактор: Максим Наимович

Редактор: Атанас Славчев

Художествен редактор: Мария Табакова

Технически редактор: Мария Белова

Коректор: Олга Цанова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1856

История

  1. — Добавяне

Петнадесета глава
В просторите на Атлантика

Отминах Фолклендските острови и вече бях по пътя на клиперите сред просторите на Южния Атлантик. От милиони години тук почти нищо не е променено. Човек изпитва особено вълнение, като стои сам и гледа този още първобитен живот на Земята.

В неделя на 26 март написах: „Последни новини! Днес по пладне преполових пътя!“ Бях изминал 7634 мили от Сидней, а според моите изчисления разстоянието по пътя на клиперите до Плимут беше също 7634 мили. Започнах да нанасям по картата на Южния и Северния Атлантик различните курсове за плаване, които се препоръчваха в адмиралтейския справочник „Световни океански линии“ за март, април и май.

По радио Буенос Айрес получих следното съобщение от Джайлс: „Добре се справяш, но не се отпускай“. Шегобиец! А една журналистка от „Сънди Таймс“ пък ме попита:

— Какво ядохте за първи път, след като заобиколихте нос Хорн?

Отговорих:

— Настоявам да не ми задавате въпроси и да искате интервюта, защото ми разваляте романтичното настроение. Става ми лошо, като си помисля, че имам радиосеанс. Страхувам се, че вече няма да имам желание да изпращам полезни съобщения. Може би това се дължи на моята самота през тези 58 дни. Не се чувствувам същият както, ако водех чиновнически живот. Мисълта ми е заета само с плаването и яхтата. Радио-сеансите и без това изискват голямо напрежение. Интервютата ги правят непоносими. Не искам да ви обиждам, но се надявам, че ще ме разберете.

Намирах се в участък със слаби ветрове и имах нужда от големия генуезки стаксел, но той все още беше недостъпен във форпика, защото бях заковал люка. В понеделник, 28 март, на разсъмване имаше изгледи да духне бриз. Реших да помъкна голямото платно през цялата яхта и от кокпита да го кача на палубата. Тъкмо свърших тази работа и вятърът се усили на 15 възла в час. Обърна се откъм носа и аз малко неохотно прекратих операцията с генуезкия стаксел. Закусих. По средата на закуската разбрах, че повече така не може: вятърът отново беше утихнал, утрото беше ясно, морето — спокойно. Прекъснах закуската, отидох на палубата и вдигнах голямото платно. Каква голяма разлика! Оставих го така през целия ден. Вечерта вятърът се усили и аз пак го спуснах. Когато плаваше срещу вятъра (без значение с каква сила), „Джипси Мот“ се справяше по-добре без „генуезеца“.

Извадих картите за Атлантика и със съжаление открих, че нямам щурманска карта за Северния Атлантик.[1] Освен информацията за средните ветрове и времето към всеки маршрут тези карти са препълнени с други интересни сведения. Щурманската карта много ми липсваше, но човек не може да не забрави нещо, като тръгне на такова дълго плаване. Въпреки че по-голямата част от пътя щях да мина през април, реших да следвам пътя, който „Световни океански линии“ препоръчваха за март в Южния Атлантик. Той щеше да ме отведе 700 мили по на изток, отколкото курсът за април, но според мен той беше по-подходящ за малка яхта.

Във вторник сутринта на 28 март се надигнах в 03,00 часа, но после си останах в койката и спах още два часа. Беше ден на изпитания. „Джипси Мот“ отказваше да държи курс срещу вятъра. Изгубих много време, докато я накарам да се придържа към курса. „Джипси Мот“ старателно демонстрираше своя порок № 2. Когато кренът превишеше с един-два градуса критичната граница, тя се отклоняваше към подветрената страна и веднага, щом легнеше на курса, който ѝ е удобен, безмълвно продължаваше своя бяг като стрела. Най-после се отказах да плавам остро срещу вятъра. Тя още веднъж се изплъзна от курса към подветрената страна. Оставих я да прави каквото си иска, а аз седнах да се възхищавам на голямата скорост и спокойното плаване.

За да компенсирам тези разочарования, си направих чудесен обяд — най-вкусния от началото на плаването. Ето менюто: скилидка чесън с голямо парче сирене и чаша бира, една кутия консервиран австралийски грах, три варени картофа с масло и компот от круши.

Стотици буревестници се носеха и флиртуваха около яхтата, докато обядвах, а когато изхвърлих в океана кофата с боклука, всички до един изпопадаха от небето, да сграбчат по нещо.

През нощта падна лека мъгла и луната едва прозираше, но с изгрева настъпи приказен ден. Небето беше светлосиньо, почти безоблачно, морето беше гладко и искреше на слънцето, а в далечината се очертаваше правата линия на хоризонта. Отдавна не бях виждал такъв ден. Възползвах се от хубавото време, за да проверя голямото огледало на секстанта. Живачната амалгама на огледалото бързо падаше, след като дълги месеци беше подложена на въздействието на морската вода. Устойчивостта на яхтата ми позволи да проверя и пътевия компас по пеленга на слънцето. Видях няколко добре изразени „кобилски опашки“ (високи перести облаци), за които се счита, че предвещават голяма буря.

Следобед вече духаше насрещен североизточен вятър със сила 6 бала. С увеличаване на вълнението „Джипси Мот“‚ започна да се блъска и да понася върху себе си силни удари. От силното люлеене един голям буркан с кафе изхвърча във въздуха, падна в камбуза и се натроши на парчета. Не съм забелязал кога е станало и сред бъркотията и блъскането ситният кафеен прах успя хубаво да омаца наоколо. Вятърът и вълнението бързо нарастваха. Свалях платната едно след друго, докато накрая „Джипси Мот“ остана само под щормовия кливер и щормовия стаксел. В 17,00 часа обърнах яхтата напреки на вятъра в посока запад-северозапад с надежда да намаля силните удари. Само че стана още по-лошо и в 20,20 часа реших, че трябва да щадя корпуса. Отново се върнах по вятъра и щормът ме подгони. Бях получил пристъп на морска болест и може би точно това ме накара да се откажа от борбата с вятъра. Във всеки случай се чувствувах безкрайно подтиснат, че плавам обратно към нос Хорн с 6 възла в час. Единствената ми надежда беше североизточният щорм да задуха откъм юг и в края на краищата да ме върне на правилния курс. Обикновено така ставаше в южната част на Тихия океан, когато там минаваха малки циклони.

karta_6.png

 

 

Прекарах в неспокоен сън около час и половина и когато се събудих, открих с удивление, че вместо да обърне откъм юг, вятърът духа от север! По този начин моят предишен обезсърчителен курс в посока югозапад сега, с новата посока юг-югозапад, беше станал направо застрашителен. Облякох се и направих поворот фордевинд на 11°15‘ източно от юг. Легнах на курса, а той с местенето на вятъра обратно на часовниковата стрелка към северозапад постепенно се подобри така, че на сутринта заплавах в посока изток-североизток. Вече можех да вдигна още някое и друго платно. Яхтата обаче продължаваше да понася извънредно тежки удари. Една вълна ми напълни врата с вода, след като вече бях вдигнал платната, без да се намокря. Опитвах се да регулирам капака на комина, за да тегли, както трябва, а не да връща пушека обратно в каютата. Тъкмо се бях протегнал над входния люк, както си бях без мушамени дрехи, и бордовата вълна, за която става дума, ме хвана на тясно и ме окъпа. „Джипси Мот“ на два пъти се срина с ужасен трясък от гребените на странични вълни.

На другата сутрин (30 март) се чувствувах така слаб, както в началото на пътя. Помислих си, че състоянието ми сигурно е свързано с щорма, с люлеенето, с това, че живея толкова на тясно, с продължителното лежане и нервното напрежение, но после ми хрумна, че може да е от дима на печката, който щормът вкарва в каютата.

Навън беше мрачно. Все се надявах да изляза от четиридесетградусовите ширини, но бях прикован към тях, макар че границата беше само на 11 мили по̀ на север. В 09,00 часа този ден (четвъртък) се намирах около точката, от която тръгнах по пладне в сряда. Бях изминал 115 мили, но нанесеният на картата курс по навигационните изчисления показваше, че съм направил пълен кръг. Спомних си за Слокъм, който три дни е бягал пред един щорм близо до Огнена земя. За това време щях да се върна на половината път до нос Хорн. Сигурно четиридесетградусовите ширини бяха решили да ми направят прощален подарък: мрачно време, мъртво вълнение от североизток с пенести гребени. От време на време някоя стръмна вълна подхващаше „Джипси Мот“ и с ужасен трясък я пускаше в зиналата под нея падина. При един от тези номера се случих на палубата и ми се стори, че яхтата се задържа във въздуха, преди да се строполи. Трясъкът и дрънченето, които се разнасяха от каютата при удрянето на дъното о водата, ме караха да се чудя как издържа корпусът.

На 3 март направих най-късия си преход — 15,5 мили от обяд до обяд.

Тази вечер наистина паднах лошо. Бях откъм наветрената страна на яхтата и поради крена се намирах високо над водолинията. Протягах се с цялата си дължина да закрепя края на антената, който идваше от покрива на рубката, за бакщага. Един ненадеен порив на вятъра така ме тласна, че ръката ми се отскубна от бакщага и аз бях захвърлен като чувал с картофи на дъното на кокпита. Останах неподвижен на мястото, където бях паднал, с единствената мисъл да не съм си счупил крака. Отпуснах цялото си тяло и останах съвършено неподвижен около една минута. След това бавно се изправих и за мое удивление и безкрайно облекчение всичко излезе наред. Беше цяло щастие, че се отървах без фрактура.

След като се съвзех физически и психически, пак се заех с радиото и проведох един лош сеанс с Буенос Айрес. Открих, че яхтата се е отклонила на 40° от определения курс. Плетеното териленово въже на левия румпел-трос се беше скъсало. Завързах скъсаните краища и се зарадвах, че не се беше повредило нещо по-сериозно. (В Сидней изчислиха, че натоварването върху румпел-тросите преди преправянето на кила е стигало до четири тона.)

„Джипси Мот“ най-после излезе на широк простор и аз се надявах да поспя. Ребрата и глезенът ме боляха от падането; чувствувах се мъртво уморен. Записах в дневника: „Трябва да не си давам много зор, докато не се съвзема от вчерашния щорм и не усетя, че съм се посъживил. Главната цел е да пристигна благополучно. Колкото до бързото плаване, то е по-маловажно, но на човек естествено му се иска да постигне повече“.

Колко бързо се променят нещата на море както за хубаво, така и за лошо. Утрото на 31 март докара прекрасно слънце и искрящо море, пълно с игриви морски свине. Беше доста топло. Събух дългите вълнени долни гащи, но пак ми стана горещо, когато се захванах с платната. Бях безкрайно щастлив и облекчен, когато станах и разбрах, че всичките ми болки са изчезнали. През нощта с мъка размествах и ребрата си, и глезена и се уплаших да не се схвана. Но след обяд бях в състояние да седя на предната палуба и да шия генуезкия стаксел, който се беше разпрал.

Същата вечер излязох от четиридесетградусовите ширини. Може би не бяха толкова „бясно ревящи“ откъм подветрената страна на Южна Америка, както от другата страна, но за мен беше голямо събитие да се махна от тях. Вече затварях почти пълна обиколка около глобуса по четиридесетградусовите ширини, тъй като сега се намирах само на 2400 мили от онази точка при Африка, в която за пръв път влязох в тях. Искрено казано, за мен всеки, който иска да плава с яхта в четиридесетградусовите ширини, е глупак и аз знаех това, още преди да тръгна. От друга страна, това плаване представляваше едно от най-големите изпитания, които можеше да ми предложи животът, и аз щях да бъда неудовлетворен, ако не го бях предприел. Опитах се да отпразнувам събитието с бутилка „Вьов Клико“, но не ми вървеше сам и се отказах.

Оттук нататък сякаш всичко се промени, като че ли четиридесетият паралел беше някаква магическа пръчка. Забравих, че някога ми е било нужно отопление в каютата, и извадих леките дрехи. Нощта беше прелестна, с безоблачно небе и толкова ярки звезди, че половината ми изглеждаха като планети. Можех да разчитам компаса на светлината на полумесеца. (Все още ми се струваше, че небето е обърнато наопаки — толкова бях привикнал със звездите в Северното полукълбо.)

С промяната на климата започна да се променя и цялата природа. На самия край на кърмата видях някаква прозрачна лента с цветовете на дъгата, която отразяваше светлината. Беше риба; първата летяща риба на Южния Атлантик, дълга цели седем инча. Отидох в каютата да взема парцал, за да я хвана, но когато се върнах, тя се беше плъзнала през отвора за оттичане на водата и беше изчезнала в морето.

Вече се намирах в пояса на променливите ветрове. Беше широк 1200 мили и се простираше между зоната на западните ветрове на юг от четиридесетия паралел и зоната на югоизточните пасати северно от двадесетия паралел. Вятърът беше променлив не само по отношение на посоката, но и на скоростта, така че аз непрекъснато бях зает с вдигане и сваляне на платна. „Джипси Мот“ беше много взискателна към платната и не понасяше нито по-голяма, нито по-малка площ при всяка промяна в условията на плаването, а при всяко изменение в посоката и силата на вятъра ѝ трябваше нов комплект платна. Това беше много мъчителна работа. До 7 април бях преминал половината от зоната на променливите ветрове, които ми създадоха много неприятности. В продължение на три дни срещу мен духаше щорм и аз два пъти трябваше да обръщам яхтата и да бягам на юг или югозапад заради голямото вълнение. Един ден преминах тридесетия паралел, но на другия се озовах отново южно от него. В промеждутъците между щормовете вятърът непрекъснато се променяше и аз се изтощих да регулирам и сменям платна. Връхлетяваха ме и шквалове, придружени с дъжд, някои от които имаха нещо от зловещата сила на щорма. Налитаха без предупреждение и издуваха платната, преди да мога да скоча от койката. Приспособих няколко въжета, с които да обръщам яхтата по вятъра от койката си в критични моменти.

По едно време ми се струваше, че пресичам цяла серия малки циклони. Вятърът обикаляше всички румбове, тръгваше от юг, минаваше през изток и свършваше на североизток. Обикновено от северозапад скачаше на юг и ако бях долу, прехвърляше всички платна назад, преди още да съм излязъл в кокпита. С досада обръщах яхтата на другата страна, докато платната уловеха вятъра. Много шквалове изсипаха такива проливни дъждове, че сякаш изпразваха всичко, което носят. Отново извадих съоръжението за събиране на дъждовна вода, защото в 40-галоновия резервоар бяха останали само четири галона прясна вода. Тя се стичаше с такава сила, че не забелязах кога резервоарът е прелял и кога е започнала тихомълком да се пълни яхтата. В началото водата, която се стичаше по платното, беше възсолена на вкус, но аз не исках да я хвърлям и изпрах с нея четири ризи и една пижама. После съжалявах за ентусиазма си, защото нямаше как да ги изсуша.

В полунощ на 7 април се оказа, че се движа обратно към нос Хорн със скорост 8 възла. Нищо не можех да направя, защото щеше да настъпи истински ад, ако обърна „Джипси Мот“ напреки на вятъра. Опитах се да приема нещата философски и отново заспах. Събудих се в много по-добро състояние. Вятърът все още духаше със седем-осем бала, но на високото облачно небе имаше известно просветляване и аз усетих, че морето скоро ще утихне. Учуди ме горещината и на закуска малко остана да си сваля ризата. Дори водата беше станала хладка, което е много по-добре от студена. Записах в дневника: „Съвсем не съм толкова зле. Изглежда, че се глезя като дете, задето не мога да плавам по-бързо“.

Посред нощ на 8 април излязох гол в кокпита да регулирам румпела, за да си спестя обличането на мушамените дрехи. Не почувствувах никакъв студ, макар че имаше вятър, и това показва колко е било топло. На сутринта претърсих предната палуба с надеждата да намеря някоя летяща риба за закуска. Хрумването беше глупаво, защото вълните заливаха палубата и отнасяха всичко в морето. Една прелестна снежнобяла птица с дълга бяла опашка прелетя като перо над яхтата и взе да кръжи наоколо.

През същия ден оправих лехите със салатата. Тези лехи бяха много ценни за мен, защото ме снабдяваха с прясна зелена храна, но трябваше често да ги презасявам. Отначало сеех върху меко фланелено парче, но после разбрах, че меката хартия върши много добра работа. Откритието излезе ценно, защото чистенето на старите корени от фланеления плат, за да го използвам отново, ми отваряше доста работа.

Следващата ми задача беше да изпразня форпика от насъбраната вода. Заех се с тази работа в полунощ срещу девети; не можах да заспя. Водонепроницаемата преграда, разбира се, беше достатъчна гаранция, но тя по същия начин задържаше проникналата вода във форпика дотогава, докато не я източех. Прекарах във форпика една осемфутова тръба, после легнах на пода на каютата и сгънат на две, започнах да смуча, докато водата не тръгна. Само че щом спрях да смуча, спря и водата. Въртях се кажи-речи цял час, да накарам водата да потече свободно, но не успях. Реших, че тръбата нещо не е в ред: или е запушена, или има някаква малка цепнатина. Пъхнах нова тръба и тя заработи веднага. Във форпика се беше насъбрала много вода и аз бях доволен, че се отървах от нея. За всичките тези среднощни усилия бях награден с две летящи риби за закуска.

11 април беше рожденият ден на Шейла и затова при последния сеанс с Буенос Айрес се бях уговорил да се свържа пряко с GCN4 в Лондон с надеждата, че ще успея да ѝ предам поздравленията си. По пеленга на големия кръг Лондон се намираше на 4700 мили от мен по права линия. Това беше огромно разстояние за моя предавател Маркони, но чувах лондонския радист ясно и силно и успях да предам съобщението. Приех известието на Шейла, в което тя ми казваше, че мисли за мен на рождения си ден и че вечерят с Джайлс и семейство Едуард и Белинда Монтагю (годишнината от тяхната сватба беше в същия ден). Просто ликувах, че успях да установя радиоконтакт с Лондон, и записах в дневника: „Слава на Главната пощенска служба и Маркони!“ Щях да изпратя и по-дълго послание, но по средата на сеанса „Джипси Мот“ тръгна назад. В такива случаи не обичам да оставям автоматичното управление свързано с румпела, затова прекратих радиовръзката.

Другото почетно събитие на рождения ден на Шейла беше, че затворих кръга, който бях направил около Земята! В 21,45 часа пресякох линията на пътя на яхтата към Австралия! Това ме изпълни с възторг, защото през 1931 година моят опит да обиколя света с хидроплан пропадна. По изходния курс на същата точка, в която сега пътищата се пресичаха, съм бил в 08,14 часа на 3 октомври, така че бях извършил обиколката на света за 190 дни и 13,5 часа, или 6 месеца, 8 дни и 13,5 часа. Това представляваше почти половината от времето (с пет дни повече), което беше необходимо на Вито Дюма за установяване на предишния рекорд за околосветско самотно плаване: една година и седем дни! И в двата случая, разбира се, в изразходваното време се включваше и времето, прекарано в пристанищата по пътя. Вито Дюма за това време беше направил рекордното си плаване почти за два пъти по-кратък срок, отколкото е времето при която и да било друга самотна обиколка на света. Така че, преполовявайки неговото време, аз имах пълното право да изпитвам искрено задоволство от постижението си![2]

О, тези Конски ширини![3] Моят дневник е пълен с яростни бележки:

„Човек лесно може да се побърка в тези Конски ширини. Още не съм слязъл долу да запиша промяната в положението на платната и вятърът вече е сменил посоката си напълно, да речем на 60°, и аз трябва да започвам всичко отново. Да не би духът на Конските ширини да е решил да ме лиши от сън? Докато смогна да легна в койката и да задремя, все още се случи нещо, което непременно трябва да оправям. Ето сега «Джипси Мот» се обърна назад. Как, по дяволите, ги прави тези работи?

Човек тук се нуждае от гумен мозък. Индикаторът за посоката на вятъра в кокпита показва 20° разлика от индикатора над койката откъм левия борд“.

През по-голямата част от изминатите 1000 мили аз се бях бъхтал срещу вятъра и копнеех за югоизточните пасати. И все пак беше прекрасно да седя на предната палуба и да се грея на слънцето, а пяната да ме пръска. Дори се опитах да пея! В каютата ми се струваше горещо като в пещ, след като бях стоял на палубата.

Според щурманската карта, издадена в Съединените щати, на 12 април се намирах на 300 мили южно от зоната на югоизточните пасати. Но адмиралтейската карта № 2202 А беше по-насърчителна, като даваше средната южна граница на югоизточните пасати само на 60 мили от мястото, където се намирах. Реших: „малко остана!“ И по този случай си пийнах. Изпитвах чувство на дълбоко удовлетворение, че най-после плавам на север, но, о, господи, колко неудобно беше това плаване! При 30° крен ударите на вълните и люлеенето бяха неописуеми. В момента, когато „Джипси Мот“ увеличеше малко крена, изведнъж извиваше по вятъра и се втурваше със скорост осем възла 40° встрани от нужния остър курс. В подобни случаи трябваше да се връща обратно, а това изискваше битката с платната да започне съвсем отначало.

Нощта на 12 април беше наистина великолепна: Венера изгря в арката на лунния сърп, който се беше търкулнал по гръб. Сякаш всички звезди тази нощ грееха на небето. По-ярките образуваха пътеки от отразена светлина върху гладката повърхност на морето. Никога преди не бях виждал светлинни пътеки по повърхността на морето, образувани от звезди. По-късно, като допълнителна надбавка, вятърът така промени посоката си, че можех да легна с 10° по-ниско. С удивление открих колко удобно е да се плава така, но не бях спокоен: знаех, че отпусна ли курса с 10°, „Джипси Мот“ ще е готова да се отклони на 40°.

13 април беше ден на големи събития, защото се подстригах и се избръснах, макар и да се опасявах, че моят бръснар от Бонд стрийт едва ли щеше да остане възхитен. Отново попаднах в щил, но вече бях пресякъл средната южна граница на югоизточните пасати (поне според адмиралтейството). Бях развълнуван от възможността следващият вятър да бъде югоизточен пасат. Но независимо от вятъра времето беше отлично. На разсъмване усещах с наслаждение слънцето върху кожата си, а през нощта, когато сменях платната, нямах никаква нужда от дрехи: носех само обуща, шапка и спасително въже. Възползвах се от спокойното плаване, за да прегледам припасите си и да изчистя мухъла.

В 12,15 същата нощ записах в дневника: „Ето го че идва; така ми се струва. Направих поворот фордевинд и скоро забелязах някакви мехурчета, които се движеха по огледалната повърхност. Движим се с югоизточен вятър! Лагът се раздвижи: май че тръгнахме! Това събитие трябва да се полее; както ми се струва, този път ще бъде с едно от австралийските шампански вина — дано мине благополучно!“

На следващия ден, уви, аз трябваше да отбележа: „Моят югоизточен пасат се оказа истинско фиаско! Почти през цялата сутрин се движим със северозападен или западен вятър“. Тази сутрин имах гост — една шестфутова акула, която кръжеше плътно около яхтата. Имаше широко разположени странични плавници и аз реших, че може да е и голямо морско куче. Толкова е горещо, че се поливах с цели кофи вода на палубата. Имах да свърша още една работа: да ремонтирам осветлението на компаса, тъй като проводниците и щепселите бяха разядени на няколко места. Учудва ме обстоятелството, че корабостроителите не съоръжават построените от тях съдове с устойчиви на морската вода прибори.

„Джипси Мот“ беше обладана от противоречиви настроения и всеки път, когато я оставех за малко сама, тръгваше на запад, и то с добър ход. Или променяше курса, или изцяло се обръщаше с носа назад. Приличаше на немирно кученце, което гледа да тръгне на запад всеки път, когато поглеждах на другата страна.

Отказах се от ремонта на осветлението на компаса. Нямах нито поялник, нито горелка, а яхтата така силно подскачаше, че не можех да вкарам проводника в гнездото на лампата. Реших, че е по-разумно да окачвам подвижната лампа над компаса, когато ми е нужен.

На 15 април изглеждаше, че след няколкото лъжливи старта най-после съм в зоната на пасатите. През нощта за първи път в това плаване наблюдавах съзвездието Рало и това ми достави огромно удоволствие.

На следващия ден „Джипси Мот“ беше на 10 000 мили от Сидней. Записах в дневника: „Трябва да ликувам, а вместо това се чувствувам малко отчаян и неспокоен. Обзет съм от носталгия. Пред мен лежат 5200 мили (5500, но аз знаех това), така че съм изминал само две трети от плаването. Стотици неща могат да се случат на едно такова разстояние. Струва ми се, че цяла вечност съм бил далеч от къщи и че домът ми е на цяла вечност от мен. Това е, разбира се, само моментна слабост. Понякога плаването ме изпълва с възторг. Лунният сърп е точно срещу мен и поглежда през прозореца на каютата“.

На 18 април записах: „Чувствувам се дяволски ленив и се наслаждавам на плаването. Наслаждавам се освен това на почивката и свободното време. Какво блаженство е да седиш в кокпита, слънцето и топлият бриз да галят кожата ти, да наблюдаваш морето, небето и платната и да размишляваш! Има куп неща, които чакат да бъдат свършени, но аз не искам да се заемам с нищо, преди да бъда принуден. Четвъртинката луна втренчено гледа в мен през илюминатора на каютата. Колко жалко, че за три дни вече преполових зоната на югоизточните пасати: няма да ми омръзне и две седмици такъв живот. Днес си направих салата от десетина стръка от посетите соени семена, а останалите, които бяха порасли до шест инча, сготвих. За съжаление станаха много жилави за ядене“.

Изглежда съм се засрамил от мързела си, защото три часа по-късно съм добавил: „Откакто писах за последен път, поправих капака на фотоапарата, ремонтирах заяждащата помпа за прясна вода, напълних пет бутилки газ, заредих пълнителите на примуса със спирт за горене, направих нов график за поправките в часовете на хронометъра и ръчния часовник, три пъти се наложи да регулирам платната в почти пълния щил и накрая изпих две чашки прекрасен розов джин“.

На другата сутрин си направих чудесна закуска с четири ястия. Морето ми подари една летяща риба, а аз прибавих към менюто грейпфрут, пържени картофи, бъркани яйца и три филии черен хляб с мед и конфитюр. През този ден се осъществи моят идеал за блажено плаване. Не ми се искаше да излизам от кокпита. Можех да седя там с часове, унесен в мисли за миналото и бъдещето; топлият въздух обливаше тялото ми, а слънцето ме изпълваше с живот. „Джипси Мот“ поддържаше добър ход без особени трудности. Вярно е, че по пладне силно препичаше, но затова пък няколкото кофи океанска вода ставаха незаменимо удоволствие! Следобед започнах прочистване на сандъците за плодовете и зеленчуците. Стори ми се чудно, че развалените плодове са малко: само няколко грейпфрута, портокали и лимони. От картофите само един беше гнил, но каква мръсотия и смрад беше направил! Странно: съседните картофи не бяха заразени. Те наистина излязоха първокачествени: такива картофи не могат да се купят в Англия.

Докато се движех бос из каютата същия следобед, едно парче стъкло ми се заби в петата. Беше останало още от съкрушителния удар, който „Джипси Мот“ преживя в Тасманово море. Може би се беше изтърсило от дрехите или е паднало от гредите на тавана. Непрекъснато се натъквах на такива отломки на най-невероятни места.

На 21 април излязох от зоната на югоизточните пасати и влязох в зоната на щиловете. Движех се в едно течение с посока на запад със скорост от половин до два възла в час. Това течение се разделяше при североизточната изпъкналост на Южна Америка, като половината се отбиваше надолу по крайбрежието по посока на Буенос Айрес, а другата половина продължаваше на север към Карибско море.

Жалко, че плавах в зоната на югоизточните пасати само пет дни. За това време „Джипси Мот“ навъртя 818 мили със средна скорост от 163,5 мили в денонощие.

Вечерта отново си пуснах музиката, която Джайлс беше записал на магнетофона. Позволявах си го за първи път през сегашното плаване. За последен път слушах магнетофона, когато достигнах ревящите ширини по пътя към Австралия. Тогава се почувствувах толкова тъжен и така закопнях за дома, та едва сега се осмелих да го пусна. По пътя към къщи човек се чувствува съвсем другояче.

През втория ден в щиловата зона моят преход беше само 83 мили — почти през цялото това време се носех като призрак по океана. Двата нищожни прехода провалиха възможността да навъртя едно добро разстояние през седмицата. Бях се надявал за преход от 1150 мили, а изминах само 1004.

В неделя, на 23 април, исках да изпека малко хляб, но срещу мен се зададе като някакво огромно синьо-черно чудовище шквал, придружен с дъжд. Изчаках да видя какво ще направи този звяр. Той се движеше от север на северозапад, оттам сви на запад и след това на юг, откъдето връхлетя отгоре ми. Дъждът започна точно когато бях сложил тестото да втасва. Шквалът заобиколи „Джипси Мот“ откъм запад и се оказа отново на юг. Помислих, че всичко е минало, и пъхнах хляба във фурната. Но шквалът моментално се придвижи на север и се хвърли върху „Джипси Мот“ като котка върху мишка. С него налетя страшен вятър и небето се изля в потоци вода. Наложи се да затворя входния люк, за да се предпазя от този потоп. Долу примусът гореше с пълна газ и горещината стана ужасна. В най-хладното място на каютата, преди да запаля печката, температурата беше 87°[4]. Все пак изпекох хляба!

Бележки

[1] По-късно намерих една чудесна щурманска карта, издадена от Британското адмиралтейство, но тя беше за юни и не можех да я използвам.

[2] Трябва да посоча обаче, че имах голямо преимущество пред Вито Дюма, тъй като бях снабден с автоматично управление. Когато то се счупи, скоростта ми срещу вятъра спадна и при последните 2758 мили до Сидней се движех със средна скорост от 102 мили в денонощие срещу 142-те мили, които постигах средно с изправно автоматично управление. Неговата яхта „Лег II“ е много по-малка от „Джипси Мот IV“, но според мен в това отношение нямах голямо преимущество. Ако неговата яхта е прекалено малка, то моята е прекалено голяма. Сигурен съм, че и аз, и „Джипси Мот“ бяхме много добре съоръжени. От друга страна, някои хора могат да помислят, че той е бил облагодетелствуван от това, че е по-млад (тъй като е роден една година по-рано от мен, по време на обиколката на света трябва да е бил 42-годишен). Не съм уверен, че това обстоятелство съдържа в себе си изгода. Както казват, сравненията са винаги нещо отвратително. Трябва да призная, че за мен Вито Дюма е велик моряк. Аз и сега чета неговата книга „Сам през ревящите ширини“ със същото удоволствие, с каквото я четях, преди да тръгна в плаването.

[3] Това име напомня по твърде суров начин за старите времена на платноходите. Преходите през тази зона на променливи ветрове понякога са продължавали толкова дълго, че конете (и другите животни), носени като товар на борда, често са измирали поради липса на храна или вода.

[4] 30 °С. Бел.ред.