Серия
Черните рицари АД (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
In Rides Trouble, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 31 гласа)

Глава 8

Северен Индийски океан

Шест часа по-късно

— Кучи син! — изрева от безсилие Шариф, когато и последният функциониращ извънбордов двигател на катамарана закашля, изхърка и спря.

Над малката платноходка настана злокобна тишина.

Нямаше гориво, нито сателитен телефон, храната и прясната вода бяха на изчерпване и нямаше ни най-малък полъх на вятъра, който да издуе платната…

Това тук не беше част от неговата работа… нищо от това. Той трябваше само да отговаря на проклетите телефонни обаждания, а не да се носи ранен на повърхността на водата в средата на проклетия Индийски океан. И всичко това бе по вина на онази малка, руса, американска кучка!

Той отметна глава назад и изрева от ярост, после пак, и пак, към безкрайната шир на безоблачното небе, след което падна на колене и се разтресе в дълга поредица от толкова силни конвулсии, че чак кътниците го заболяха.

— Мъртъв съм — прошепна в самотната тишина и вдигна очи, червени и подути от яростния му изблик, както и от треската, която го разтърсваше.

Мъртъв съм.

Странно, но тази мисъл не го изплаши. Не обичайното значение на думата, а в смисъл страха от неизвестното. В интерес на истината, той не се вълнуваше много от това, което щеше да се случи. Не беше особено религиозен, винаги считаше себе си за ерудиран интелект, затова смяташе, че шансовете са доста добри нищо да не се случи. В един момент си тук, мислиш, правиш планове, ядеш, работиш, шибаш. В следващия те няма. Край на историята.

Така че не, мисълта за смъртта не пораждаше у него никакъв страх. Но това не означаваше, че не бе разстроен от тази идея. Защото той щеше да умре, а Ребека Райхарт — тази кучка — щеше да продължава да живее своя добре уреден, незначителен американски живот. Това бе толкова несправедливо, че той едва можеше да го понесе.

Огледа се в търсене на нещо, нещо, върху което да излее отчаянието си. Но не откри нищо. Само той и километри, километри спокойна тюркоазна вода.

За първи път в живота си изрази съжаление, че не е заобиколен от мръсната, бушуваща човешка тълпа. С ръка, подута до размера на ръкавица за крикет, и инфекция, опустошаваща тялото му, той бе готов да даде всичко, само за да види сега пред себе си лицето на някой мършав, невеж пират или на злонамерен британски футболен запалянко. Или „сокър“, както американците обичаха да го наричат. Типично за тях — да откраднат името на спорт с четиристотингодишна история и да го използват за напълно ново начинание, след което да дадат на оригиналния спорт съвсем ново име.

Ненавиждаше американската дързост. Не, не, забравете! Той мразеше американците! И по-специално една дребна, руса американка…

Изпаднал в апатия, той остави погледа си да броди из платноходката, оглеждайки това, което скоро щеше да се превърне в негов плаващ ковчег.

Нещо блестеше до парапета на кърмата.

С мъка се изправи на крака и затътри нозе натам да проучи.

Това, което откри, бе дълъг, тънък нож за филетиране, чийто връх се бе заклещил под металния перваз, обкантващ парапета на палубата. Наведе се, без да обръща внимание на гъстата кръв, която запулсира в главата и в ръката му при това движение, вдигна острието и го изучи с някакво абстрактно очарование.

А, да. И така, решението се появи от само себе си.

Шариф почти се усмихна.

Просто щеше да сложи край. Точно тук. Точно сега. Според неговите собствени условия. Щеше да сложи край на живота си, трагично ограничен до този самотен малък свят сред безкрайния, гладък като огледало океан и в безмилостна агония.

Беше чувал, че не боли кой знае колко, ако си прережеш китките. Да кървиш до смърт обещаваше да бъде много по-бързо и не толкова ужасяващо, отколкото да умреш от дехидратация, съчетана с глад и инфекция.

Изпробва острието с палец.

Остро.

Достатъчно остро, за да свърши работата с много малко усилия.

Това беше добре. Никога не бе бил особено смел, когато трябваше да се справя с болка.

Хвана дръжката на ножа със здравата ръка и допря острия ръб на острието до подутата си лява китка. Затаил дъх, за да се подготви за рязкото ухапване на болката, която щеше да последва, той се усмихна, когато топъл порив на вятъра охлади потта по трескавото му чело.

Ммм, почувства се добре. Като сладка благословия в края.

Точно бе започнал да натиска острието в плътта, наблюдавайки с някакъв апатичен унес как една малка капка кръв бликна изпод острия метал, когато друг порив на вятъра го шибна в лицето, охлади тялото му и накара кожата му да настръхне.

Той пусна ножа. Силният звук, който издаде, когато се удари в палубата, отекна като топовен изстрел в пулсиращата му глава, но той не му обърна внимание, тъй като с копнеж гледаше към леко развълнуваното море. Палубата под него се разлюля леко, приспивно, но да спи беше последното нещо, което би направил сега.

Спасен съм!

С триумфиращ вик се запрепъва към главната мачта и се зае с трудната задача да опъне платната.

Беше на два дена път от бреговете на Сомалия и с инфекцията, която се разрастваше в тялото му с всяка минута, шансовете бяха против него. Но той бе пренебрегвал шансовете през целия си живот.

— Ето ме, Беки! — извика той, смеейки се истерично, когато платната уловиха вятъра и рязко се опънаха. — Идвам!

* * *

Пред портите на „Черните рицари“ АД

Гус Айлънд, Чикаго, Илинойс

— Пристигнахме. — Школуваният глас на Патрик Ейдънс изтръгна Беки от мъртвешкия й сън. Бузата й бе оставила огромно петно върху страничния прозорец на лимузината, откъм страната на водача и… а това не беше ли…?

Дам, беше се лигавила. Една голяма слюнка бавно се спускаше надолу по затъмненото стъкло.

Идеално! Просто идеално!

Разбира се, когато се обърна и установи, че в противоположния край на кожената седалка Ив беше като мъртва за света, като нея самата преди секунди, Беки не се почувства чак толкова зле. Въпреки че приятелката й поне бе имала достойнството да спи с наклонена в ъгъла глава, със затворена уста и с ръце, пъхнати изискано между коленете.

Иди, че разбери!

Ив правеше всичко с грация и елегантност и Беки я обичаше до безумие, но понякога се чувстваше като пълна селяндурка покрай нея.

Бършейки слюнката от брадичката си, младата жена погледна през прозореца към високата порта от ковано желязо, която бе единственият официален вход към територията на Рицарите, и се загледа с любов към приветливите тухлени сгради вътре. Те представляваха забележителна гледка, особено в сравнение с онова малко сглобяемо здание, където първоначално бе започнала. Главната постройка на терена — старата фабрика, в която се помещаваха таванските им апартаменти, офисите и нейната работилница за мотоциклети, грееше в тъмночервено на късното следобедно слънце. Жълтата му светлина се отразяваше в оловните стъкла на горния етаж. Беше красиво. Това бе нейната гордост и слава… това бе домът й.

Не можеше да чака повече да влезе вътре.

— Благодаря за пътуването, господин Ейдънс — прошепна тихо, за да не събуди Ив. — Кажете на Ив, че ще й се обадя утре.

Патрик кимна царствено и тя го прие като знак, че трябва да слиза вече.

Така да бъде. С пренебрежителното повдигане на патрицианския си нос бащата на Ив всеки път предизвикваше в нея желанието да свие пръсти в юмрук и да го цапардоса право в мутрата.

Ив винаги твърдеше, че тя само си въобразява разни неща, но Беки знаеше истината. Патрик Ейдънс мислеше, че не е достатъчно добра да оближе подметките на дизайнерските обувки на дъщеря му, още по-малко да бъде нейната най-добра приятелка.

Задник.

Но точно сега дори лекото снизходително навеждане на брадичката му не можеше да намали ентусиазма й. Защото си бе у дома.

Най-сетне!

Побърза да отвори вратата на лимузината, преди шофьорът да има възможност да го стори за нея. Застанала на тротоара, тя дълго наблюдава как черният автомобил се плъзва по Чери стрийт и изчезва зад ъгъла.

Вдиша дълбоко, поемайки в гърдите си влажния въздух и миризмата на риба от река Чикаго, смесена със сладкия аромат на какао, който вятърът носеше от шоколадовата фабрика Блумър.

Напрежението в нея намаля, като отдръпваща се приливна вълна.

В този момент разбра как точно се е чувствала Дороти от „Магьосникът от Оз“, тъй като никога не бе чувала по-верни думи от: „Няма друго място като у дома.“

Усмихната, Беки се обърна към караулката и едрия червенокос мъж, работещ вътре.

— Хей, Бунтарке! — извика той, скочи от стола си и се наведе да мине под рамката на вратата, за да излезе от малката къщичка. Той бе тежко ранен в инцидента, довел до смъртта на Пати, но сега изгледаше напълно възстановен.

Тази гледка повдигна духа й.

— Магнус! — изпищя тя, спусна се към него, но в последната секунда, преди да скочи в яките му ръце, се спря. Предпазливо обви ръце, доколкото позволяваха широките му гърди и го прегърна нежно.

— Ей, това не е никакъв поздрав! — Той се отдръпна, кръглото му луничаво лице разцъфна в усмивка под непокорната му ирландска коса. — Откога се отнасяш към мен сякаш съм направен от венецианско стъкло?

— Откакто извадиха куршум от гърдите ти преди няколко месеца.

— Ха! — Мъжът размаха ръка с размерите на бейзболна ръкавица във въздуха. — Здрав съм като бик! — И за да го докаже, изпъчи гърди и забарабани по тях в една доста ужасна имитация на Тарзан.

Беки сбърчи нос.

— Не съм сигурна, но мисля, че току-що обиди всяка уважаваща себе си маймуна на тази земя.

Магнус се засмя и я грабна в мечешка прегръдка, краката й се отделиха напълно от тротоара, ребрата й изпукаха в знак на протест. Но това не я интересуваше. Тя го прегърна със същата страст.

— Толкова се радвам, че се върна цяла-целеничка — каза мъжът дрезгаво. — Уплаши ни до смърт.

— И аз се радвам, че се върнах — успя да изхрипти Беки.

— Хей, Тарзан! — провлече весело Рок зад гърба й. — Пусни Джейн, преди да си я смачкал!

— Рок! — извика Беки и се втурна през портата, веднага след като Магнус я пусна да стъпи отново на земята. Този път не се въздържа и скочи в силните ръце, протегнати към нея.

— Опа! — Рок залитна назад престорено, а токовете на каубойските му ботуши от крокодилска кожа изтракаха по настилката. — С какво те храниха тези пирати? Чийзбургери и ябълков пай?

— Стига, Кейджун! — изръмжа тя и шумно го целуна по ухото.

— Ти знаеш, ma petite[1], че съм свикнал, като се прибера у дома да открия, че си разбунила гнездото на стършелите, но този последен епизод бие всичко останало. Пирати? Наистина ли, Беки?

— Не съм го направила нарочно! Неприятностите изглежда сами ме намират!

— Хмм — промълви той уклончиво, докато обръщаше покритата с петна от пот бейзболна шапка Джон Диър с козирката назад, за да може да вижда по-добре младата жена. После се намръщи, ъгълчетата на тъмната му козя брадичка увиснаха. — Толкова съжалявам, че не бях тук, chère. — Нежно докосна наранената й буза. — Не успях да се върна навреме, за да хвана транспорта оттук.

— Не се притеснявай! Франк, Били и Ейнджъл проведоха спасителната мисия без проблеми. — Тя го хвана за ръката и го задърпа към работилницата. Просто искаше да влезе вътре.

Странно, когато преди почти месец тръгваше оттук, за да отиде на почивка след смъртта на Пати и обещанието на Франк да направи всичко по силите си, за да й попречи да стане пълноправен член на екипа, си бе помислила, че не може да избяга достатъчно бързо от това място.

Сега? Е, сега всичко, което искаше да направи, бе да се заключи вътре, зад дебелите, уютни стени на старата фабрика, докато спомените за брутално притиснатия към слепоочието й пистолет на Шариф и за полета й през парапета на Патън не престанеха да я правят слаба и нестабилна.

— И аз така чух и видях — отвърна Рок. — Мда, ти изглеждаше много смела, très vaillant,[2] докато разказваше историята си на репортерите. — Той използва собствения си ключ, за да отключи големите двойни врати на работилницата. Те се отвориха с приглушено съскане, като вдигането на въздушен шлюз. Младият мъж с жест й отстъпи да мине пред него и тя с благодарност прекрачи прага на безопасния си, приятен, често пъти хаотичен свят.

— Изглеждаше много трагично и в същото време героично с наранената си буза и треперещи устни. Пресата и телевизионните станции много си паднаха по това.

Уф. Не бе осъзнала, че устните й треперят. Но коленете й? Дам, те се удряха едно в друго като вятърни камбанки по време на ураган, но тя си мислеше, че е успяла да държи устните си под контрол.

Очевидно не.

Страхотно. Просто… дяволски страхотно.

Тя и Ив пристигнаха на международното летище О’Хара и веднага бяха избутани от служителите на летищния комплекс в тясна стая без прозорци, натъпкана догоре с репортери, които тикаха микрофоните си в лицата им. Светкавиците на камерите ги заслепяваха и объркваха, но заедно с Ив тя разказа историята на тяхното залавяне, пленничеството им и последвалото освобождаване от героична и тайнствена група мъже. Бяха се придържали към предварително уговорения сценарий и Беки, с нейните треперещи колене и потни длани, завидя на способността на Ив да остане хладна и невъзмутима. Разбира се, утешаваше се с мисълта, че приятелката й има значително по-голям опит с пресата.

И най-вече си пожела да има само частица от невъзмутимата увереност на Ив, когато Саманта Тейт, една от най-новите и най-амбициозните млади разследващи репортерки на Чикаго Трибюн, извика: „Госпожице Райхарт, мислите ли, че сте кутсузлийка, предвид това, че този последен инцидент се случи толкова скоро след предполагаемата стрелба между конкурентни банди пред портите на вашата фирма, което доведе до бруталната смърт на един от служителите ви?“

Имаше толкова много обидни неща в този въпрос, че тя бе отворила уста, от която не излезе нищо, освен възмутено заекване.

На първо място, тя не бе кутсузлийка. Това беше просто защото проблемите по принцип вървяха ръка за ръка с опасността, а тя случайно се бе сприятелила с една много опасна група. И второ, акцентирането на госпожица Тейт върху думата „предполагаема“ по отношение на уличната престрелка я засегна толкова дълбоко, че в съзнанието й изникна много ярък образ как ръцете й се обвиват около тънката бяла шия на жената. Всички те бяха работили изключително усилено, за да бъдат сигурни, че медиите ще повярват на историята, а генерал Фулър трябваше да използва огромното си влияние — при това доста настоятелно, за да се гарантира, че истината за този инцидент ще остане дълбоко погребана в най-долния рафт на някой сейф в някое изоставено противобомбено убежище на Пентагона.

Не искаше да звучи като Джак Никълсън, но светът не би могъл да се справи с истината за онова, което в действителност се случи през онзи ден. Истината, че един от собствените им сенатори бе наел група бандити от Лас Вегас, за да сложи край на живота на санкциониран от правителството бивш агент от спецслужбите и на жената с него, които случайно притежаваха доказателства за участието на сенатора в държавна измяна.

И на последно място, да, тя намираше, че е повече от трагично целият свят да си мисли, че Пати Карингтън е била убита при престрелка между две банди, когато истината в случая бе, че бе повалена от небрежен убиец, който не даваше и пукната пара, че е покосил невинен човек с един от заблудените си куршуми, но такива неща се случваха понякога в тяхната дейност. А фактът, че една любопитна репортерка надушваше нещо по-голямо и се опитваше по всякакъв начин да събере разпръснатите парчета в цялостна картина, предизвика неописуем страх у нея, но в крайна сметка тя успя да намери гласа си.

— Не, не мисля, че съм кутсузлийка. Може би напоследък съм съпътствана от поредица лош късмет, но това е въпрос на лично мнение. От друга страна, аз съм изключително щастлива. Здрава съм и съм жива, нали така?

Госпожица Тейт се усмихна многозначително, но онова, което казваха очите й, бе достатъчно, за да се вледени всичко вътре в Беки. За щастие жената се въздържа да задава други проучващи въпроси.

— Е, ако медиите са харесали това — продължи тя разговора си с Рок, — мога само да се надявам, че съвсем скоро ще се наситят на цялата история. Просто искам всичко да се забрави. — Беки си пое дълбоко въздух и се усмихна на познатите миризми на моторно масло, лошо кафе и лекия ментов аромат, който се бе просмукал в тухлените стени на сградата от предишния й живот като фабрика за ментолови цигари. — О, колко е хубаво да си бъдеш у дома!

Рок се усмихна, докато крачеха по дългия коридор, свършващ с вход към огромната шир на работилницата.

— Хубаво е, че си си отново у дома, chère.

— Къде са другите? — поинтересува се Беки, когато влязоха в странно тихото огромно хале. Изви глава назад, за да огледа отворения втори етаж, където се намираха офисите и конферентната зала, и се намръщи, щом откри, че всичко е призрачно тихо.

Тогава приглушено туп, туп, туп привлече погледа й към металната стълба и младата жена плесна с ръце от възторг:

— Фъстък! — изпищя тя към гигантската сива котка, която тромаво слизаше по стълбите. — Ти тлъста, грозна топка от козина, толкова се радвам да те видя!

Котаракът се приземи с тъп звук на пода на работилницата и силно измяука в знак на поздрав, преди да започне да увива значителното си тяло около и между краката на Беки. Той вдигна поглед към нея, в жълтите очи на белязаното му лице, което само една майка би могла да обича, грееше дълбоко чувство.

Младата жена се наведе и го взе на ръце. Засмя се щастливо, когато животното включи мотора и започна да мърка толкова силно, сякаш в гърдите му боботеше реактивен двигател.

— Ти му липсваше ужасно много — заяви Рок. Той скръсти ръце и килна глава на една страна, очите му заблестяха при вида на двамата приятели.

— О, и той ми липсваше. — Тя зарови нос в петнистата козина на котарака и се намръщи, когато той й засвидетелства доста съмнителната си почит, забивайки нокти в нея.

— От това, което чух, след заминаването ти цели два дни е обикалял наоколо, мяукайки непрекъснато и е отказвал да се храни.

Беки разклати Фъстъка, за да пробва колко тежи прекалено едрото му тяло.

— Това изглежда не му е оказало значително влияние.

— О, мисля, че той бързо разбра как чудесно влияят на депресията му допълнителните порции „Фенси Фест“.

Тя се засмя и започна да чеше Фъстъка под косматата брадичка, докато жълтите му очи се обърнаха от екстаз.

— Е, къде са всички?

— Стейди, Мак и Кристиан са все още на мисия. Ози е на някакъв хакерски фестивал или на фестивал на компютърните маниаци, или нещо такова. Призрака точно се върна от мисия и като разбра, че си жива и здрава, веднага се запъти към Северна Каролина да си играе на женен мъж — можеш ли да си представиш? Ванеса е във Вашингтон, довършва някаква консултантска работа за Агенцията. Дан Ман се е скрил под Бог знае каква мръсна, гадна скала. А твоите трима герои все още не са пристигнали. Имали са закъснение и са кацнали на Големите езера около час, след като вие се приземихте на О’Хара. Тяхното ОВП е приблизително… — той погледна часовника си и се усмихна, когато глухо изсвирване проникна през дебелите тухли на западната стена на работилницата — точно сега.

Той тръгна към големия червен бутон, монтиран високо горе между нейния подвижен шкаф за инструменти с десет чекмеджета и металната стълба, водеща към втория етаж. Удари го силно с длан, прозвуча кратка аларма и западната стена започна бавно да се плъзга надясно.

Без значение колко дълго време работеше в „Черните рицари“ АД, Беки се съмняваше, че някога ще свикне с тази зловеща гледка. Нещо като „Къщата на Ашър“[3].

— Защо се прибират през тунела на Батман? — попита тя, имайки предвид тайния тунел за бягство, който започваше от работилницата за мотоциклети, продължаваше под река Чикаго и извеждаше на един паркинг на две пресечки оттук.

— Щом видях как госпожица Тейт те въртя на шиш, си помислих, че е най-добре, ако нашите момчета не се прибират у дома веднага, след като ти разказа историята за група мистериозни мъже, дошли да ви спасят. Нали разбираш, само в случай, че прекрасната госпожица Тейт държи тук нещата под око и чака някоя сочна история да се приземи в скута й.

Беки потрепери.

— Тя е една акула. Ще трябва много да внимаваме с нея.

— Точно така — съгласи се Рок, след което приближи към струга, за да вземе сандвича, лежащ върху гладката повърхност на скъпата машина, и отхапа гигантска хапка.

— Нали съм ти казала да държиш проклетите си сандвичи далеч от моето оборудване? — тросна му се тя и пусна Фъстъка на пода, за да може да сложи ръце на кръста си.

Рок я стрелна с широко отворени очи и невинно изражение, което не успя да я заблуди нито за секунда. Точно искаше да му отправи предупреждение за сто и първи път по отношение на това негово деяние, когато западната стена се отвори достатъчно, за да минат супер широките рамене на Франк. Младата жена преглътна думите си, докато гледаше как безстрашния лидер на Черните рицари бавно пристъпва в работилницата.

Прекрасен и ужасен. Ето как изглеждаше той.

Прекрасен, защото… е, хайде де… той беше Франк. Ужасен, защото бинтът на челото му бе целият в мръсотия, набързо увитото му рамо и превръзката, която го държеше, стояха накриво и приличаше повече на машина на Руд Голдбърг, отколкото на медицинско приспособление. Косата му бе пълна бъркотия, покаралата му брада беше гъста и черна, да не говорим за факта, че беше бял като платно и под очите му имаше големи тъмни кръгове.

— По дяволите, mon frère[4], погледни се на какво приличаш! — Рок направи гримаса, след това се ухили до уши. Ето, сега… — Изглеждаш като претоплен еднодневен боклук.

Ииии, ето го! Първият залп. Някои неща просто никога не се променят.

Нито пък тя искаше това.

— Чувствам се много по-лошо от това — изръмжа Франк и разтърси протегнатата към него ръка на Рок. — И така, какво можеш да ми кажеш за Шариф? Откриха ли го вече?

Само звукът от името на този мъж предизвика ледени тръпки по гръбнака на Беки и тя трябваше да си напомни, че е в безопасност. Беше си у дома.

— Не. — Рок поклати глава. — Корабите в този район не са засекли никакви следи от Серендипити, нито пък са забелязали нещо на радарите. Дроновете за наблюдение са кръстосали няколко пъти района, но това е само една малка лодка в средата на огромен океан. Беше просто чист късмет, че първия път успяхме да я намерим.

— Ами Интерпол? — попита Франк.

— Качили са го в бюлетина на издирваните лица и са изпратили описание на Серендипити до всички големи пристанища по цялото западно крайбрежие на Африка. Разбира се, ако успее да стигне до Сомалия…

Рок не трябваше да казва нищо повече. Ако Шариф достигнеше до бреговете на Сомалия, тогава край на играта. Те никога нямаше да го открият. Беки преглътна твърдата буца от страх, появила се в гърлото й при мисълта, че този човек бе някъде там… навън.

Това няма никакво значение, напомни си тя. Сега си си у дома. В безопасност. А комплексът на Рицарите беше много по-сигурен, отколкото повечето ракетни площадки с ядрени бойни глави.

И тогава всички мисли за Шариф се изпариха, тъй като Франк фокусира уморения си, но все още мрачен поглед върху нея.

— И така, как мина с репортерите? — поиска да узнае той.

Това беше Франк. Винаги по работа.

Искаше й се поне веднъж да я попита нещо мило, като например: „Здравей, Беки! Как беше полетът ти?“

Но тогава не би бил Франк…

— Мина добре — отвърна тя и установи, че е изключително трудно да задържи погледа му, докато пред очите й отново и отново изникваше образа на тях двамата долу в лазарета на Патън. Все още си мислеше, че може да го вкуси, да го почувства; толкова много копнеше да обвие ръце около шията му и да повтори жалкия си опит. Но навъсеното му лице даваше ясно да се разбере, че той не е на това мнение. Както бе казала Ив, той приличаше не толкова на мъж, който гледа на Ребека Райхарт като на любовница, а по-скоро на човек, който иска да я убие.

Можеше ли наистина да го вини? Беше се възползвала от него, когато бе замаян от болкоуспокояващите. Що за човек би направил подобно нещо?

Тя очевидно.

Божичко, беше такава идиотка! Трябваше да му се извини, но едва ли би могла да го направи пред колегите си и пред по-големия си брат…

— Хайде сега, не бъди скромна. — Рок я прегърна с едната си ръка през врата, а с кокалчетата на другата я потърка по главата, докато тя не се обърна да го погледне. — Тя се справи страхотно, Шефе. През цялото време се придържа към сценария и дори не й трепна окото, въпреки доста провокативните въпроси на Саманта Тейт, бих добавил. Все пак бихме могли да направим от нашата малка Бунтарка достоен член на екипа.

— Рок — рече предупредително Франк, лявото му око потрепваше, — не съм в настроение да разисквам това с теб точно сега.

— Не си? — Рок изигра доста убедително ролята на съкрушен. — И това, след като се будя нощ след нощ, изпълнен с копнеж да видя твоята момчешка мутра, за да можем да продължим дискусията? Е, и това ако не е неблагодарност…

Рок се прокашля, Франк изръмжа, а Беки направи втора отметка в невидимия списък на остроумията, който обичаше да води в главата си.

— Господа, не че не ми липсваха вашите колоритни остроумия, но аз изпитвам отчаяна нужда от една черешова Дум-Дум. — Беше изчерпала цялото количество близалки по време на трансатлантическия полет и кръвната й захар трябва да бе паднала близо до критичното ниво. — И от дълъг, горещ душ. — Измуши се изпод ръката на Рок, след което застана пред брат си, повдигна се на пръсти и положи целувка на бузата му. — Благодаря ти, че дойде да ме спасиш — прошепна тя, стискайки го за рамото и го дари със същата усмивка, с която го бе възнаградила в деня, когато бе пребил лъжливото копеле Къртис Мичъл, защото бе разказал на цялото училище, че е правила секс с него на задната седалка на пикапа му.

— О, сестричке моя — Били се ухили, — всъщност имах ли друг избор?

Не, вероятно не. Бяха се спасявали взаимно по един или друг начин през целия си живот.

Прегърна го силно, а той я целуна по челото, преди тя да пристъпи към Ейнджъл.

— Ние почти не се познаваме и все пак ти рискува живота си, за да спасиш моя. Никога няма да мога да ти благодаря достатъчно. — Тя взе едната от ръцете му и я стисна между двете си длани.

— Както вече ти казах на самолетоносача, ти си ми приятел. Аристотел е казал: Противоотровата за хиляда врагове е един добър приятел. Ще го направя отново по всяко време.

Премигвайки от внезапно бликналите сълзи, Беки се отдаде на импулса си, протегна се и го целуна по брадясалата буза, преди да се обърне към Франк. Насили се да не трепне, когато срещна напрегнатия му поглед. Прочисти гърлото си, след което зашепна:

— Съжалявам, че ти причиних такива проблеми. Благодаря ти, че дойде да ме спасиш.

Един мускул на челюстта му заигра, но той успя да кимне кратко.

— Аз, ъ-ъ, аз трябва да говоря с теб, след като изляза от банята — каза тя, като се въздържа от желанието си да наведе глава и да застърже с крака пода. Вместо това се застави да задържи погледа му, с надеждата, че той ще види разкаянието в очите й.

Още едно рязко кимване беше отговорът, който получи.

Добре. Значи, очевидно той бе прехапал езика си, за да не започне да я мъмри, което тя напълно заслужаваше.

Чувстваше се жалка заради ролята, която бе изиграла в цялата онази сцена в лазарета на Патън, но… Боже, най-малкото, което той можеше да направи, бе да каже нещо, така че тя да знае колко пълзене ще е необходимо. Тъй като в момента всичко, което можеше да измисли бе: „Ъ-ъ, съжалявам, че бях готова да те изнасиля, драги“. И независимо от това колко пъти превъртя това изречение в главата си, то просто не звучеше съвсем правилно.

Бележки

[1] Ma petite (фр.) — моя малка. — Б.пр.

[2] Très vaillant (фр.) — много смела. — Б.пр.

[3] „Къщата на Ашър“ — американски филм на ужасите (1960 г.) по разказа на Едгар Алън По „Падането на къщата на Ашър“. — Б.пр.

[4] Mon frère (фр.) — братко мой. — Б.пр.