Джули Ан Уокър
Любов на колела (6)

Глава 5

Шариф — този задник — беше мъртвец.

Никой не можеше да поставя зареден пистолет до главата на Беки и да остане жив, за да разказва после за това.

— На позиция ли си? — избоботи ниският глас на Бил от слушалката на Франк.

— Тъй вярно. — Той се сви зад един малък транспортен контейнер, намиращ се на около двадесет метра от мястото, където Шариф стоеше с Беки до парапета на левия борд на Хамилтън. Когато Шариф стъпеше на най-горния напречник, той и неговите момчета щяха да нападнат. Само се надяваше Беки да не се опита да „помогне“ преди това. Ако… не, когато я измъкнеше от тук, щеше да я заведе вкъщи, да я заключи в „Черните рицари“ и да изхвърли проклетия ключ.

Беше твърде опасно да оставя Ребека Райхарт да се скита свободно. И предполагаше, че след тази нощ ще му трябват най-малко две години в абсолютна тишина и спокойствие, преди кръвното му налягане да се върне в границите, за да не изпада лекарят му в паника.

— Той ще го направи — скърцащия глас на Ейнджъл прошепна в ухото му. — Ще скочи.

— Ще трябва да я пусне, ако иска да се качи на този парапет. Когато това стане, можете да го хванете — нареди Франк, а сърцето му биеше яростно от нерви.

Ейнджъл беше в най-добрата позиция да пусне куршум в главата на Шариф и Франк се надяваше дяволският човек да е толкова добър, колкото бе обещал. От напрежение топките му се свиха колкото стафиди, щом си помисли, че трябва да разчита на способностите на един непознат, но нима имаше друг избор? Бил не беше в изгодна позиция за стрелба, а самият той нямаше оръжие, за да стреля.

Разбира се, това не означаваше, че е напълно невъоръжен.

Имаше чифт френски ножове за мятане, които стискаше хлабаво във всеки юмрук. Те притежаваха скрити малки флакони с течен живак, които държаха остриетата ориентирани напред, когато ги хвърлеше към целта.

По принцип, не харесваше особено много французите. Те бяха твърде женствени за вкуса му, и не можеше да ги слуша как говорят английски, с френски акцент, без да си помисли за Пепе Ле Пю^[1]: „Аш съм фаштъчено машло, ти ши желе. Хайде, шери, нека направим един любооооовен сандвич.“

Но, както се казва, което си е истина, си е истина. Те правеха страхотни комплекти ножове за мятане и ако изстрелът на Ейнджъл пропуснеше своята цел, той бе готов да замени оловното топче със стоманено острие.

— Изчакай — прошепна Франк, когато Шариф прехвърли крак през парапета. — Изчакай, докато тя не е повече на… О, мамка му!

Беки се завъртя като дервиш около Шариф, веднага след като той отпусна оръжието си, за да запази равновесие, извади острия като бръснач КАБАР на Франк от джоба на панталонките си и заби всичките осемнадесет сантиметра в ръката на пирата, която стискаше пистолета. Шариф изквича като прасе, каквото всъщност беше, и изпусна Глока през борда, когато Беки се нахвърли върху него.

Мътните го…

Франк изскочи от своето скривалище.

— Стреляй! Стреляй! — изкрещя той и като товарен влак се спусна към борещата се двойка.

— Тя е на линията на огъня! — Гласът на Ейнджъл избухна в ухото му.

Шибана работа! Той също нямаше ясна цел. Русата глава на Беки непрекъснато се мяташе пред огневата му линия, докато се правеше на героиня и храбро се бореше с пирата.

Франк впрегна цялата сила, която имаше, за да измине последните петнадесет метра. Беки успя да удари с твърдия си лакът носа на Шариф — добро момиче! — при което кръвта пръсна в широка дъга, която блесна ярко на светлината от прожекторите на мостика.

Замаян, Шариф залитна назад и тъй като вече бе стъпил с единия крак на парапета откъм страната на океана, тази инерция бе достатъчна да се подхлъзне от ръба. Той отчаяно опита да се хване за най-горния напречник, но пръстите му отказаха да съдействат заради КА-БАР-а, нанизал дясната му ръка като скарида на шиш.

Но лявата му ръка намери за какво да се хване… за дългата опашка на Беки.

Франк видя всичко това да се случва като на забавен каданс. Шариф се превъртя назад през парапета с една ръка, докато с другата дръпна след себе си Беки с главата напред.

Мили Боже! Франк не можеше да накара краката си да се движат по-бързо. Имаше чувството, че върви през гъст, лепкав сироп и независимо от това колко силно размахваше ръцете си и умоляваше краката си да тичат по-бързо, той като че ли се придвижваше с една четвърт от нормалната си скорост.

Неговото ужасено сърце заплашваше да се взриви. Буум! Край!

Не, не, не!

Това не би трябвало да се случи! Не и с Беки!

И тогава, като прескачане в стоп-моушън филм, Франк изведнъж се озова до парапета, точно когато краката й преминаваха над най-горния напречник.

Той имаше само един шанс.

Пусна ножа, протегна ръка през пролуката между две горни прегради на парапета и успя да сграбчи тънкия й глезен. Мигновено бе дръпнат напред от общата инерция на двете падащи тела и заби глава в най-горния напречник. Бам! Пред очите му избухна фойерверк от ярки звезди. Със силно думкане Беки и Шариф едновременно се удариха в корпуса на Хамилтън.

И тогава се случи.

Той го усети.

Рамото му просто… олеле, то просто… сдаде багажа. Кости, мускули и сухожилия се разтегнаха и скъсаха. Рязкото избухване на агонизираща болка бързо бе последвано от парещо изтръпване и след това тежестта, извадила рамото му, внезапно изчезна.

О, мили Боже, не!

Беше я изпуснал! Беше се изхлузила от изтръпналите му пръсти и…

Той изрева от болезнена ярост, премигна няколко пъти, за да разкара блестящите звезди, шеметно въртящи се пред очите му, след което надникна през борда и…

О, благодаря ти, Господи!

Все още я държеше. Тя се мяташе и проклинаше и се опитваше да се захване за корпуса, но той все още я държеше. Шариф — този задник — нямаше това щастие. Ръката му се бе изплъзнала от косата на Беки и той падаше, крещейки, в океана.

Прав ти път!

С мощен разкрач Франк заби върховете на неопреновите си ботуши в палубата за опора и започна да дърпа младата жена нагоре. И тогава краката му се изплъзнаха и той се блъсна силно в парапета, така че единственото, което можеше да направи, бе да скърца със зъби и да стиска глезена й здраво. Точно когато си мислеше, че в крайна сметка ще загуби Беки, Били и Ейнджъл се озоваха до него и провесвайки се през парапета, я хванаха за краката.

Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти, мили Боже… и Били, и Ейнджъл.

Едва когато Беки беше в безопасност в ръцете на брат си и Бил й зашепна успокояващо: „Всичко е наред. Хванахме те.“, Франк успя да разтвори пръсти от смъртоносната си хватка около крака й.

Интересно. Ръката му беше абсолютно безчувствена.

Олюлявайки се, пристъпи назад, вдигна глава и видя Ейнджъл да стреля във водата със своята М4. След няколко секунди мъжът се обърна и сви рамене:

— Не знам. Може би при падането е изгубил съзнание и се е удавил. Не го виждам никъде… О, ъ-ъ, Шефе?

— Да? — Франк се намръщи на необичайно загриженото лице на Ейнджъл.

— Това, хм, това не изглежда съвсем добре. — Той посочи дясната ръка на Франк.

Франк погледна надолу и забеляза с някаква странна дистанцираност забеляза, че ръката му виси под неестествен ъгъл спрямо бедрото му.

— Изкълчена е — каза той, в този момент не даваше и пукната пара за ръката си. Единственото, което имаше значение, беше Беки. И че тя е в безопасност.

— Мисля, че е повече от това — промърмори Ейнджъл, а след това внезапно се завъртя на пета и се стрелна обратно към парапета.

Някакъв тътнещ грохот успя да заглуши силното бучене в ушите на Франк, тогава Ейнджъл изстреля целия пълнител. Пронизващото дум, дум, дум на М4-то звучеше необичайно приглушено и без значение колко усилено се напрягаше, той не можа да си спомни по какво стреля мъжът.

Няколко секунди по-късно Ейнджъл се обърна с каменно лице.

— Все пак той не се е удавил. Качил се е на катамарана, успях да унищожа единия двигател, но… — той поклати глава — вече е твърде далеч, извън обсег.

А, да. Шариф — онзи задник. Ето по какво е стрелял Ейнджъл. Сега си спомни…

— Остави го — нареди той, чудейки се защо гласът му прозвуча сякаш говореше в тунел.

— Имаш доста лоша цицина на главата си, Шефе — обади се Бил и когато Франк се обърна да го погледне, лицето на мъжа изглеждаше притеснено. — Кървиш като заклано прасе.

Аз?

— Франк — Беки пристъпи към него, прекрасните й кафяви очи бяха потъмнели от тревога, лицето й, също като на Бил, изглеждаше обезпокоено.

Но това не го интересуваше. Тя все още беше красива и още по-важното бе, че е в безопасност. И когато произнесе името му: „Франк“, с този дрезгав глас, му се прииска да скочи от радост. О, колко му беше липсвал звука на нейния…

Опа!

Защо, по дяволите, палубата изведнъж се втурна към него?

* * *

Леле, майчице! Онзи, който е измислил израза „падна като отсечено дърво“ сигурно е видял нещо много подобно на това как Франк заби нос в палубата на Хамилтън. Беки се свлече на колене до него, шептейки името му, но той беше в безсъзнание. Студен като камък. От раната на челото му течеше дебела струйка тъмна кръв, стичаше се по бледото му лице и капеше на палубата.

Лошо. Много лошо.

Загубата на съзнание, след получаване на травма на главата, бе сигурен признак за мозъчно сътресение и от основната медицинска подготовка, която бе усвоила от Стейди, Беки знаеше, че сътресението понякога би могло да бъде фатално. Пациентът просто изпадаше в дълбок сън, от който никога не се събуждаше…

— Франк — прошепна името му отново, леко разклащайки здравото му рамо, докато силна болка изгаряше гърлото й като азотна киселина. — Франк, събуди се! Ти си твърде голям инат, за да допуснеш някакъв си удар по главата да те повали.

Нищо. Дори не потрепна.

О, Боже! Ако беше умрял, докато я спасяваше, никога нямаше да си го прости. Никога нямаше…

Не! В никакъв случай! Той нямаше да си отиде така. Не и легендарният Шеф на Рицарите.

— Франк! — Разтърси го по-силно и притисна марлята, която Ейнджъл й подаде, върху дълбоката рана на челото му. Сълзите, потискала в продължение на почти една седмица, най-после пробиха емоционалната преграда, която бе издигнала, и се стекоха горещи и солени по бузите й, докато лудо препускащото й сърце заплашваше да се пръсне на хиляди малки парченца.

Гледайки го да лежи така, блед и безмълвен, без ярката жизненост, която обикновено го изпълваше, изпита такъв огромен страх, какъвто не бе усещала никога през живота си, а това говореше много, като се имаше предвид моментите, които бе преживяла, преди да полети от борда на танкера.

Точно когато посегна да сложи пръст на сънната му артерия да провери за пулс, клепачите му потрепнаха и сивите му очи се взряха в нея. Той повдигна здравата си ръка и погали подутата синина на бузата й там, където лицето й се беше блъснало в стоманения корпус на Хамилтън.

— Добре ли си? — изхриптя Франк.

Добре ли си…

Той кървеше обилно, несъмнено имаше мозъчно сътресение и рамото му със сигурност бе изкълчено, ако не и счупено, а питаше нея дали е добре?!

Господ обичаше този човек! И тя също…

Когато най-накрая успя да преглътне буцата от задушаващите я сълзи, стичащи се по бузите й, Беки промълви:

— Благодарение на теб съм добре.

Той премигна, после се намръщи.

— Ти плачеш?! — Каза го с толкова голяма доза недоверие, сякаш току-що му бе признала, че вярва в съществуването на еднорози.

— Да. — Тя изтри сополивия си нос с опакото на ръката си — отвратително, но нямаше друг начин. — Правя това понякога. — Далеч по-често, отколкото бе готова да признае пред някого, особено пред него.

— Не го прави.

— Нямаш право да ми казваш дали мога да плача, или не, Франк. О, дяволите да го вземат! — Въпреки че толкова много се радваше да го види буден и в състояние да говори, Беки не успя да потисне обичайния си сарказъм.

— Няма причина да лееш сълзи, жено — отвърна той и трепна, когато тя повдигна марлята да провери раната. Кървенето бе намаляло. Ейнджъл й подаде друг тампон и Беки притисна чистото парче към челото му. — Жива си, нали?

— Аз не плача, защото почти паднах в океана, ти голямо, тъпо магаре. Плача, защото ме уплаши до смърт, когато припадна.

Той изви устни.

— Мъжете не припадат. Аз просто… ъ-ъ… аз… изгубих съзнание.

— Пфу, това е едно и също — изсумтя тя, но вътрешно се усмихваше.

Нямаше значение, че той бе твърдо решен да запази връзката им на строго професионално ниво. Нямаше значение, че през повечето време го вбесяваше адски много със своето поведение и той без угризения й позволяваше да разбере това. Дори нямаше значение, че той имаше приятелка в Линкълн Парк. Единственото, което имаше значение, беше, че е жив. Защото тя не можеше да понесе мисълта за един свят без него…

— Исках да кажа — продължи младата жена и приглади назад няколко кичура, паднали над челото му, наслаждавайки се на възможността да го докосва така, както винаги си бе мечтала, дори и само заради това, че той не бе на себе си и сетивата му бяха притъпени, — че ти заби нос в палубата и беше в безсъзнание почти тридесет секунди. Като прибавим и факта, че изглеждаше като парче месо, влачено от кучета, ме уплаши. И да, когато съм уплашена, понякога плача. Просто трябва да се справиш с това.

В продължение на няколко секунди той се взира в нея, мигайки с клепачи, сякаш му бе трудно да се концентрира.

— Не е нужно да се страхуваш за мен. Добре съм. — Последните две думи произнесе неясно, тъй като се опитваше да седне.

Тестостерон. Бог да й е на помощ.

— Не. Не. — Тя положи длан върху здравото му рамо. — Остани да лежиш спокойно.

— Невъзможно — отвърна Франк и, избутвайки ръката й, се изправи до седнало положение. — Трябва да завърша мисията. Все още не сме приключили.

— Напротив — увери го тя. — Нали ни спасихте?!

— Да. — Той завъртя глава като куче, което се отръсква от вода, марлята падна и капчици кръв опръскаха потника й. — Извинявай! — промърмори, докато опитваше да се изправи на нестабилните си крака. Сякаш малко кръв върху всичката грес и мръсотия беше нещо, което би трябвало да я притесни. Потникът и панталонките й бяха унищожени — независимо колко пъти щеше да ги пере, никога повече нямаше да станат чисти. Единственото решение за дрехите й бе да се запознаят отблизо с пещта за изгаряне на боклука. — Сега обаче трябва да изчезнем от тук — допълни той, олюлявайки се леко.

— Какво? — Беки се обърна към брат си. — За какво говори той?

Устните на Били се присвиха толкова силно, че масивната му челюст се издаде напред, после се отдръпна назад. Това беше добре познатото й хич няма да ти хареса това, което ще ти кажа изражение. Беше го правил достатъчно често в детството им и то никога не вещаеше нищо добро.

— Изплюй камъчето! — настоя тя, с ръце на кръста.

— Той е прав. Това е единствения начин да запазим нашето прикритие — обясни Били. — Освен теб и Ив, никой друг на борда на Хамилтън не знае кои сме. Ще бъде трудно да го запазим в тайна, ако не се измъкнем от тук сега.

— Добре, но… но къде ще отидете? — Очевидно всички те бяха превъртели. Франк не бе в състояние да…

— Обратно на самолетоносача Патън, корабът, от който дойдохме. Закотвен е на няколко мили от тук. След като се качим на борда му, той ще доплава до танкера, за да вземем теб и Ив и някои от членовете на екипажа на Хамилтън, които се нуждаят от медицинска помощ.

— Той има нужда от медицинска помощ! — извика Беки, сочейки към странно изглеждащата ръка на Франк.

— Просто трябва да се намести обратно на мястото си — каза Франк с обиден тон, сякаш го бе накарала да играят на „Горещ картоф“. Тя се завъртя към него и го изгледа, оставяйки го да прочете в очите й какви точно мисли се въртят в главата й — а именно, че всички те бяха напълно, абсолютно луди.

Ръката му… е, определено не беше така, както следваше да бъде. Той трябваше да бъде транспортиран до най-близката болница, да го вкарат в хирургията и…

— Ще ми окажеш ли честта? — попита Франк като се обърна към Ейнджъл и напълно пренебрегна факта, че главата й заплашваше да се взриви.

— Не, той със сигурност ня…

Това бе всичко, което успя да изрече, преди Ейнджъл да хване ръката на Франк и с едно ловко усукване и бутване напред да намести рамото обратно на мястото му.

О, мили Боже, този звук! Беки беше убедена, че ще го чува и в кошмарите си.

— След като се качите на борда на Патън — каза Били, отвличайки вниманието й от импровизираната превръзка, която Ейнджъл правеше с еластичните въжета, за да закрепи неподвижно ръката на Шефа, — не бива по никакъв начин да се издавате, че ни познавате и че ние сме тези, които ви спасиха. С изключение на капитана и командира, целият екипаж мисли, че ние сме обикновени специалисти по водене на преговори, наети от бащата на Ив да гарантират откупа.

— Добре — отвърна тя разсеяно и хвърли един бърз поглед към мястото, където се осъществяваше импровизираната помощ на Франк, — но все пак мисля…

— Да вървим! — нареди Шефа, бършейки кръвта от очите си с ръката, която не бе пристегната във временна превръзка.

— Не е възможно да мислиш за… — започна тя, но никой от тримата мъже не й обърна повече внимание. Те вече тичаха по палубата, проправяйки си път към кърмата на дрейфащия кораб.

Младата жена се втурна след тях.

— Спрете! — Опита се да дръпне Били за ръката, но с разликата в теглото им това беше като да спре слон. — Били — изрече умолително, — той не може да…

Брат й се завъртя и запуши с твърда длан устата й, очите му блестяха от ярост. После кимна на Шефа и Ейнджъл да продължат, когато те спряха да го погледнат през рамо.

— Идвам веднага — увери ги той и след като те се отдалечиха достатъчно, изръмжа: — Така се прави, сестричке. Искаш ли да бъдеш пълноправен член на екипа? Е, един истински член защитава прикритието си, независимо дали е контузен, изтеза… по дяволите, той дори ще умре, за да го защити. Така че върни се обратно при Ив и я убеди колко е важно да държи проклетата си уста затворена. Ще се видим на борда на Патън. Разбра ли ме? Кимни, ако си ме разбрала.

Какво можеше да направи? Кимна.

С един последен изпитателен поглед към сестра си, Били хукна да догони другите двама. Беки остана да гледа безпомощно как един по един те скочиха през борда на танкера и изчезнаха в звездната нощ.

* * *

— Аааа! — изкрещя Шариф, когато извади големия нож от средата на дясната си длан и прехапа от вътрешната страна бузата си срещу умопомрачителната болка, докато металният вкус на кръв не изпълни устата му.

С гневно проклятие хвърли ножа през парапета, разкъса мократа си риза и непохватно се опита да превърже безполезната си ръка.

— Тази кучка — изсъска той и успя с помощта на зъбите и лявата си ръка да затегне импровизираната превръзка. Това движение възпламени отново изгарящата болка, която се разпростря по дължината на ръката му и се взриви в основата на черепа му.

Тази кучка…

Олюлявайки се, преглътна няколко пъти, за да не повърне и сграбчи гладкия дървен щурвал. После затвори очи, започна да си поема въздух на дълбоки неравни глътки и да се моли слабостта му да премине бързо.

Когато най-накрая това стана, той премигна, отвори очи и се обърна да погледне зад себе си. Димът от унищожения двигател се раздели за кратко и в тъмнината на нощния океан видя ярките светлини на Хамилтън далеч на хоризонта. Те приличаха на блестящ, дразнещ фар, известяващ позицията на печалбата, която щеше да му позволи да напусне този отвратителен бизнес веднъж завинаги.

— Кучка! Кучка! Кучка! — крещеше той отново и отново, като удряше с юмрук по щурвала, представяйки си, че това е нейното красиво американско лице.

Ако тя не се бе размотавала, ако тя не бе имала дързостта да пренебрегва многократните му заплахи, че ще нашари с колана меката й кожа за всяка минута в повече, през която се шляе и не изпълнява възложената й задача, то тя би могла в този момент вече да е приключила и да е ремонтирала онези големи дизелови двигатели и той да плава обратно към бреговете на Сомалия на борда на няколко милиона долара трофей вместо на тази нелепа платноходка.

— Ще я убия — закле се той и стисна зъби, когато пъхна ранената си длан под мишницата на другата си ръка. Изкрещя силно от разяждащата агония, щом я притисна силно, като се надяваше натиска да е достатъчен, за да спре кървенето. — Ще я намеря — изрече задъхан от болката. — Ще я намеря и ще й покажа къде е истинското място на жената в този свят… и после ще я убия.

* * *

— Е, имам ли разрешението да продължа? — попита Беки Били и Ейнджъл като протегна ръце и се завъртя в кръг около себе си. — Мога ли да отида да видя Франк сега?

Чакането самолетоносачът Патън да пристигне, след като момчетата изчезнаха през борда на танкера, изглеждаше безкрайно и тя знаеше, че нейната паника изнервя всички на Хамилтън, особено Ив, но не можеше да направи нищо срещу това. Всякакви ужасяващи сценарии бяха минали през мозъка й, включително и този как Франк бива изяден от огромна бяла акула, защото кърви във водата.

Непрекъснато си представяше гигантската акула от „Челюсти“ и тази зловеща да-да… да-да… да-дада-да музика безкрайно кръжеше в съзнанието й. В допълнение, пред очите й непрестанно изникваха ужасяващите картини на онези последни секунди с Шариф на парапета, когато бе уверена, че това са последните мигове от живота й — е, при всичко това бе малко да се каже, че едва не откачи. И точно когато беше на ръба на истерията — замалко да започне да крещи и дърпа косите си — големият самолетоносач се показа на черния хоризонт, а светлините му блещукаха като пътеводна звезда в нощта.

Тя и Ив бяха първите, които прехвърлиха на другия кораб, където ги посрещнаха Били и Ейнджъл.

И двамата изглеждаха по-скоро безобидни в цивилните си дрехи и всеки, който видеше невинните им свежо почистени лица нямаше да повярва, че те са леководолази, които току-що са участвали в зрелищна спасителна мисия.

О, но беше точно така.

— Здравейте, госпожице Райхарт, госпожице Ейдънс. — Били стисна ръцете им. — Аз съм Вини, а това е Брус — обясни той, като кимна към Ейнджъл. — Ние сме тук, за да преговаряме за вашия откуп, но хмм… — пристъпи от крак на крак и срамежливо се усмихна. Той преиграваше малко и Беки с мъка потисна желанието си да завърти очи. — … Предполагам, че сега това е без значение, нали така? И все пак, тъй като баща ви ни плаща на час, госпожице Ейдънс, ние ще направим всичко възможно да се чувствате удобно, докато ви отведем у дома.

Под зоркия поглед на екипажа на самолетоносача Беки и Ив старателно изиграха своите роли, ръкуваха се с мъжете, преструвайки се, че не ги познават. Но веднага, след като четиримата останаха сами, спускайки се надолу по металната корабна рампа, Беки изсумтя:

— Вини и Брус, така ли? А Мрак е долу в лазарета?

Били я погледна през рамо, а очите му се разшириха в престорена изненада.

— В интерес на истината, той е точно там. Как така успя да познаеш?

Тя поклати глава и се разсмя. Оставете на големия й брат да избира фалшиви имена и той, естествено, ще се спре на имената на членовете на рок бандата КИС.

— Как е той?

— Добре — отвърна Били.

— Добре — повтори Ейнджъл отзад.

Дума да няма.

— Е, тогава, кога мога да отида да видя Марк?

— След като се изкъпеш, мило мое момиче — отговори брат й и спря пред метална врата с надпис „Жени“. — Не искам да бъда груб, но вие двете воните като нещо, наскоро изпълзяло изпод камък… от бунището… намиращо се в района на химическите тоалетни.

С ъгълчето на окото си Беки видя как умореното лице на Ив стана алено червено на фона на изкуствената светлина от лампата на тавана.

Горката Ив. Винаги е била уязвима от лошите маниери на брат й.

— Божичко, Били — изръмжа Беки, — защо не ни кажеш какво наистина усещаш, а?

— Току-що го направих. — Той се ухили, отвори широко вратата и подаде на всяка от тях кърпа и кат чисти, сгънати дрехи.

Душът беше божествен и тя чу дълбокия стон на удоволствие от кабинката в съседство, където се къпеше Ив. Но нямаше време да се размотава. Искаше да види Франк. Трябваше да види Франк, за да прецени състоянието му лично. Ейнджъл и Били очевидно бяха напълно некомпетентни в точното диагностициране на травми, ако се съдеше по бързите им уверения, че той е съвсем добре.

Но той не беше. И как би могъл да бъде? Ръката му бе почти откъсната.

След бързото измиване на греста и мръсотията от близо една седмица, Беки облече анцуг, който някой — предположи, че е на член от женския екипаж — й бе заел. Мушна крака в сини болнични чехли, отвори вратата и намери двамата мъже да я чакат отпред.

Ето защо тя се завъртя с разперени ръце, за да даде възможност на Били и Ейнджъл добре да огледат съблазнителния, изключително шикозен червен памучен анцуг. Някой пазаруваше от Виктория Сикрет. Отбеляза си на ум да намери тайнствената си благодетелка и да благодари на жената.

— Ейнджъл ще те заведе до лазарета — информира я брат й. — Аз ще остана да чакам Ив.

Беки скръсти ръце и му се намръщи.

— Бъди мил с нея.

Челюстта на Бил се стегна и тя едва се въздържа да не завърти очи. Този строг израз може би оказваше въздействие на останалите хора. Но не и на нея.

— Никога не съм бил нищо друго, освен мил с нея — измърмори той.

— Не думай! — Сръчка го в рамото и най-после удовлетвори желанието си и завъртя очи. — Сериозна съм. Тя преживя много. Последното, от което сега се нуждае, е да й напомняш за миналото.

— Че кога съм го правил? — опря юмруци на хълбоците си. Беки наричаше тази стойка „позата на Супермен“. Това караше малката сестричка в нея да размаха пръст на милиметри от носа му и да повтаря: „Аз не те докосвам, аз не те докосвам…“

Успя да устои на изкушението и вместо това каза:

— Просто не споменавай…

— Беки — изръмжа Били, — кълна се, след всичко, което ми причини тази седмица, ще ти извия врата, ако веднага не изчезнеш от тук.

Това беше любимата му заплаха и веднъж я бе осъществил, когато тя беше на пет, а той на десет години. Въпреки че по онова време Били не бе наясно какво всъщност означава този израз, затова бе взел един голям черен маркер и поваляйки я долу, бе нарисувал дебели кръгове около шията й.

За наказание баща им му бе забранил да играе на Нинтендо, докато доказателствата за неговата постъпка не изчезнат напълно от кожата й. А тя, която никога не е била суетна, се наслаждаваше да „забравя“ да мие врата си. Унижението да носи черните петна беше нищо в сравнение с истинското удоволствие да наблюдава как Били гледа с копнеж играта Супер Марио Брос.

Бяха нужни няколко седмици, преди черният маркер да се изличи от кожата й и до днес не можеше да не се ухилва всеки път, когато той изречеше тази специална заплаха.

Ау!

Проклятие, това болеше. Ранената й буза не бе съвсем готова за широки усмивки.

Мислено си взе бележка. Без прекалено демонстративни изражения на лицето.

Били се потупа по джобовете.

— Някъде тук имах маркер…

— Добре, добре — предаде се тя. — Отивам. Но ти си мазен, кирлив маймунски задник — извика му през рамо, докато се спускаше надолу по трапа, следвана по петите от Ейнджъл.

— Порасни! — извика брат й в отговор.

— Мазен, кирлив маймунски задник, с рибешка уста, птичи крака и мозък на амеба! — изкрещя Беки, радостта и облекчението, че най-накрая беше там, където й е мястото, придадоха весели нотки на гласа й.

— Така ли? — Били просто не можеше да позволи последната дума да е нейна. Ето защо сложи край на една двадесет и шест годишна традиция. — Ти приличаш на консерва раздробени кучешки лайна, а дъхът ти мирише на употребявана котешка тоалетна!

Смехът й отекна из кораба.

О, човече, колко е хубаво да се върнеш!