Започнахме развитието на нов библиографски проект и активно търсим хора, които да участват в него и да помагат за обогатяването му.
Серия
Черните рицари АД (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
In Rides Trouble, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 31 гласа)

Глава 16

Беки изстена сърдито и удари звънящия будилник.

— Време е — измърмори, разтърка сънените си очи и се разпростря на леглото, когато Франк стана и провеси дългите си крака от матрака. Щракна лампата, почеса се по главата и се усмихна сънливо при вида на широкия му гол гръб. Стегнатите мускули от двете страни на гръбнака му се напрегнаха, когато той се наведе, за да вземе ризата си.

О, и какъв задник само! Докато той нахлузваше дънките, тя жадно наблюдаваше как високият му стегнат задник изчезва в панталона. Усмихна се, спомняйки си отново всичко, което бяха правили само преди няколко часа и подсвирна, възхитена от шоуто. Той я стрелна с бърз поглед през рамо, след което се обърна да закопчее ципа си.

Охо!

Сядайки в леглото, тя отново подсвирна и макар че той я удостои с прекрасната си, крива усмивка, бе невъзможно да се изтълкува неправилно това, което бе изписано на лицето му.

С една дума: съжаление.

О, Боже! Беше убедена, че това няма да се случи, беше убедена, че след като събори всички прегради, които бе издигнал спрямо нея през годините, ще осъзнае, че това, което най-накрая се случи между тях, е било неизбежно. Че е хубаво и реално, и по-важното, че е правилно.

Леле. Явно беше или глупава оптимистка, или още по-лошо — пълна и абсолютна идиотка.

Сърцето й заби лудо, в ушите й зазвуча странно бръмчене, когато отметна завивката и с бързи стъпки отиде до гардероба. Рязко отвори едно чекмедже, грабна първите попаднали й бикини, обу ги, след което затърси подходящ за тях сутиен. През цялото време водеше борба със себе си и се наричаше глупачка по сто различни начина, защото винаги си бе мислила, че има шанс нещата между тях да се получат.

О, Боже, мили, Боже, тя го беше съблазнила!

Тя го беше поканила — беше се съблякла гола пред него и съвсем умишлено го беше прелъстила, надявайки се, че тя ще бъде неговата нова любовница, че тя ще бъде неговата незаменима „госпожа Леснодостъпна с големите бомби“.

Разбира се, за танго са нужни двама, както се казва, така че тя не беше единствената виновна, но кой пламенен мъж би могъл да устои на жената, за която, както той сам си бе признал, е мечтал повече от три години, когато тя сама събува гащите и разтваря краката си в покана?

Никой, за когото можеше да се сети.

Така че, да, той се беше предал, но на дневна светлина и при осъзнаването на това, което бяха направили, беше очевидно, че една страстна нощ с нея не променяше факта, че той няма планове да я настани за постоянно в сърцето, ума и леглото си. Тя беше тази, която бе поискала само секс, и точно това й беше дал. Най-добрият секс в живота й.

Но това беше всичко. Край на историята.

Двамата нямаше да пътуват заедно към залеза. Очевидно тя нямаше да замени истинската „госпожа Леснодостъпна“ и фактът, че дори си бе помислила за такава възможност, беше толкова абсурден, колкото и смешен.

И щеше да се превива от смях, ако сърцето й не бе разбито на хиляди малки парченца.

— Хей! — Гласът му беше нежен и топъл, също като ръката, която сложи на рамото й, след като тя се намъкна в едни дънки. — Добре ли си?

Не, не съм добре. Говорех, че искам само секс, заради самия секс и нищо друго, но това са празни приказки.

— Да. — Грабна от чекмеджето една тениска с надпис AC/DC и бързо я издърпа през главата си, защото от една страна, вече не се чувстваше удобно да стои гола в близост до него — е, добре, след онова, което бяха правили нощес, това беше класически случай на „след дъжд качулка“, но не можа да се пребори със себе си — от друга страна, защото, докато издърпваше тениската през главата си, успя да избегне погледа му. — Супер съм. Ти как си?

— Беки… мила… — Нежно я принуди да се обърне, хвана брадичката й между палеца и показалеца си и я накара да го погледне.

Не плачи, ти тъпа, глупава жено! Ако заплачеш, той ще разбере, че всичко, което наговори за „секса, само заради самия секс“, са куп безсмислени глупости.

— Иска ми се нещата да бяха различни. — Той поклати глава, изражението му бе достатъчно, за да стрие на прах разбитото й вече сърце. — Иска ми се… — Не довърши, само въздъхна със съжаление.

— Всичко е наред, Франк — увери го и използва като предлог, че търси ботушите си, за да се изплъзне от него.

Разбира се, беше всичко друго, но не и наред.

— Но искам да знаеш, че аз…

— Това беше секс и само секс, Франк. Нали така се споразумяхме? И беше страхотно, много по-добре от всичко, което някога съм си представяла, не е нужно да ми обясняваш нищо.

— Точно тук не си права. Трябва да знаеш как…

— Хей, ако нямаш нищо против — прекъсна го бързо, защото със сигурност не искаше да чуе думите, които щяха да излязат от устата му. Гордостта й не можеше да приеме толкова много. — Бих искала да тръгнем за болницата малко по-рано, за да има време да се отбием в Старбъкс. Онова кафе в чакалнята е много по-лошо от мътилката, която варим тук и…

— Не искам да идваш сега в болницата. Може да дойдеш, ъ-ъ, след… — Някаква странна емоция се мярна по лицето му и дълбокият му глас се прекърши, преди да продължи: — Но не и преди това.

Стомахът й се сви на топка и тя се запита колко глупава може да бъде една жена.

Затвори очи, докато нахлузваше ботушите, преглътна парещата буца от мъка, заседнала на гърлото й, преди да събере всички сили и погледна нагоре към него с усмивка.

— Добре тогава. Предполагам, че трябва да ти пожелая късмет.

— Беки, аз… — Гласът му звучеше отчаяно.

— По-добре върви в стаята си, ако искаш да се изкъпеш и преоблечеш, преди да тръгнеш — прекъсна го тя. Изправи се и тръгна към вратата на спалнята, без да обръща внимание на разхвърляното си легло и спомените, които идваха с него.

Отключи вратата и я отвори широко.

Той не беше глупак. Знаеше, че е по-добре да се омита. Въпреки това, преди да излезе в коридора, спря до нея. Огледа лицето й, кривата му усмивка беше почти като пародия. Когато погали с пръст бузата й, за неин ужас в очите й запариха сълзи и тя знаеше, че този път няма да може да ги спре.

Той трябваше да си тръгне. Веднага.

— Ще се видим, когато се събудиш — каза и затвори очи, когато Франк се наведе и нежно я целуна по ъгълчето на устата.

— Ти си една от най-прекрасните жени, които някога съм срещал, Ребека Райхарт — изръмжа дрезгаво. — Каквото и да се случи, искам да помниш това.

Тя обви ръце около врата му и го прегърна силно, позволи си един последен момент на интимност, преструвайки се, че той е неин завинаги.

* * *

— Здравейте, аз съм Мишел, или Шел, ако така ви е по-удобно. Сестрата на Франк. Той ми е разказвал толкова много за всички вас — каза високата, с кестенява коса жена, докато се ръкуваше с Дан Ман.

Бил се задави с глътката Пепто-Бисмол, която поглъщаше в момента.

Шефа има сестра? Не можеше да повярва. Познаваше този мъж повече от три години и никога не беше чувал нито дума за сестра…

— Е, той обаче не ни е казвал нищо за теб, скъпа — провлече Ози, мърдайки вежди и наподобяващ с типично американското си красиво лице, разрошена като на луд учен коса и тениска със Стар Трек някаква странна комбинация от Казанова и класически образ на председател на класа. Станал прав и енергично разтърсвайки ръката на Мишел, Ози се наведе и заговорнически прошепна:

— И сега знам защо. Той ни познава достатъчно добре, за да знае, че не трябва да навира под носа ни такава апетитна хапка като теб.

— Ти трябва да си Ози. — Мишел се засмя и след това обиколи чакалнята на Северозападна Мемориал Хоспитал, за да се ръкува с Рицарите, които се бяха събрали там да чакат Шефа да излезе от операция.

— Ти трябва да си Дивия Бил. — Тя застана пред него и протегна дългата си елегантна ръка. — Много се радвам да се запознаем.

— За мен е удоволствие — отвърна той с дрезгав глас, все още кашляйки, защото просто не можеше да повярва.

Тъкмо се канеше да отвори уста, за да попита дали е чул правилно и тя наистина е сестра на Шефа, когато собствената му сестра се втурна през вратата, натоварена със закуски от автомата.

Беки се препъна и замръзна на място, когато видя Мишел. Една торба с чипс се изплъзна от ръцете й и падна на пода.

— Беки — започна Бил и се наведе да вдигне пакета с чипс, — това е…

— Знам коя е тя — прекъсна го Беки с очи, приковани в другата жена.

— Знаеш? — попита объркан.

— Да. — Кимна и залепи усмивка на лицето си. — Не е ли очевидно?

Той хвърли поглед към Мишел. Добре, тя и Шефа имаха еднакви очи и един и същи цвят на косите, но приликата свършваше дотук. Защото Мишел беше красавица, за разлика от Шефа.

— Предполагам, че е. — Той се почеса по ухото.

— Ти трябва да си невероятната Ребека Райхарт. — Мишел пристъпи напред, искаше да стисне ръката на Беки, но бе възпрепятствана от купчината закуски.

Беки отиде до маса за кафе, сложена пред дивана, на който едва се бяха сместили четирима от Рицарите, пусна товара си върху пластмасовата й повърхност и за секунда се облегна на ръба й, сякаш й се виеше свят, преди да се върне и поеме ръката на другата жена.

— Наричай ме Беки — каза грубо тя.

Бил я изгледа внимателно, но не можа да прочете нищо по лицето й. Нещо не беше наред със сестра му…

Може би просто е от нерви заради операцията на Шефа, комбинирано с твърде много кофеин, увери себе си той, мислено свивайки рамене.

— Мамо, мамо! — Малко момченце на около три години, тичайки влезе в чакалнята, стъпалата на неговите маратонки светеха при всяка стъпка, а на главата му, чак до ушите, беше нахлупена бейзболна шапка на Чикаго Къбс. — Мога ли да го изям? Мога ли? — То държеше в ръка близалка Хърш, все едно беше олимпийски огън.

— Съжалявам. — Една сестра доприпка след него. — Той видя кошницата с бонбони на бюрото ми и просто не можах да устоя на сладкото му личице.

Мишел се наведе и взе детето в прегръдките си.

— Няма проблем. Какво ще кажеш, Франклин? — подкани го тя и Бил се обърна към сестра си, когато я чу как задавено си поема въздух. Тя веднага се разкашля и той се присегна, за да я удари по гърба.

— Да не си болна? — попита я той.

— Не. — Махна му с ръка, докато се опитваше да си поеме дъх, загледана в малкото момченце в ръцете на Мишел.

— Благодаря — каза покорно Франклин на сестрата, преди да се обърне и улови бузите на майка си между ръчичките си, на които имаше трапчинки. — Сега мога да го ям?

— Може ли да го изям.

Бил видя как малките гърдички на Франклин се разшириха, когато детето въздъхна с раздразнение.

— Може ли да го изям?

— Да, може — Мишел се усмихна, — но първо искам да те запозная с едни мили хора. — Тя се обърна към групата и завъртя очи, когато кълбото от енергия изведнъж стана срамежливо и пъхна глава под брадичката й, поглеждайки оттам към събралите се непознати. — Чуйте всички, това е Франклин. Кажи здравей, Франклин.

— Здрасти — промърмори детето, отказвайки да погледне към всеки един от тях, взирайки се в близалката, станала изведнъж обект на задълбоченото му изучаване.

Бил забеляза, че момченцето имаше същите очи като майка си. Същите очи като на Шефа. Очевидно бе, че са обща семейна черта.

— Господин Найт вече е буден и може да приема посетители — съобщи ниска, закръглена медицинска сестра, облечена цялата в розово, която се беше появила на вратата.

— О, добре. — Мишел намести чантата си по-високо на рамо, сложи Франклин на хълбока си и тръгна по коридора подир сестрата. Черните рицари се провлачиха след нея като вагони след локомотив. Беки бавно се нареди най-отзад като последен вагон. — Можете ли да повярвате, този нещастник беше убеден, че ще умре — подметна Мишел през рамо, докато помагаше на Франклин да развие опаковката на близалката.

— Какво? — Кристиан беше този, който зададе на глас въпроса, минал през мислите на всички останали.

— О, да. Веднъж като дете се наложи да му направят пълна упойка и едва не умря. Всъщност наистина умря. Почина на операционната маса, но успяха да го върнат към живот. Предполагам, че така му е било писано, нали? — Тя отново се засмя. — Както и да е, очевидно организмът му преработва упойката по някакъв особен начин и е много лесно да бъде предозиран. Оттогава изпитва панически страх от операции.

Хм, е, това би могло да обясни…

— Аз, ъ-ъ, аз… аз забравих, че имам среща с Ив — съобщи Беки от края на колоната.

— Какво каза, сестричке? — попита Бил, когато групата спря и се обърна към нея.

— Да, аз… аз ще дойда по-късно да видя Франк. Но, ъ-ъ… но дотогава, можеш да му предадеш моите поздрави. Кажи му, че се радвам, че всичко е минало успешно. — С лице бяло като платно, тя се усмихна, преди да се обърне кръгом и да измарширува в обратна посока с ръце, здраво стиснати до тялото и неестествено изправен гръб.

Какво, по дяволите, не е наред с нея? Да не би наистина да е болна?

— Къде отиваш? — поиска да узнае Бил, тъй като изобщо не му хареса, че сестра му и Ив ще обикалят сами из града, особено след като онзи пират все още беше на свобода. Разбира се, успокои се с мисълта, че шансът сомалиецът да стъпи на американска земя, когато Интерпол го търси навсякъде, е почти равен на нула.

— Ще се срещна с Ив при Далила — извика тя през рамо, докато удряше копчето за повикване на асансьора. Вратите му се отвориха със звън и тя скочи вътре, сякаш демони я преследваха по петите.

Бил поклати глава и погледна обърканите лица на другите Рицари.

— Какво й става? — Въпросът му беше посрещнат с поредица от свиване на рамене.

* * *

— Далила! Uno más! — изграчи Беки, усмихна се накриво и махна с пръст към пищната червенокоса жена, работеща зад бара. Последната дума прозвуча по-скоро като мош и Ив потисна кикота си.

След малко колебание барманката отново напълни чашките, кафявата течност заискри като ахат в слабата светлина на бара.

Беки вдигна своята и Ив се зачуди за какво щяха да пият този път. Вече бяха минали през здраве, щастие, благоденствие, световен мир и всички други обичайни тостове.

— За твоя субер… сутер… — Беки направи гримаса, което накара Ив отново да се изкиска — … супер сладък клин.

— Наздраве — Ив се чукна с Беки и обърна питието на екс, изсъска през зъби, когато течността опари стомаха й. Тръшна стъклената чашка върху плота и с олюляване се обърна към приятелката си. — Коленете ми са още целите в рани. Не мога да понасям гледката им, затова полата отпада. С дънки е прекалено болезнено, което означава… — махна с ръка във въздуха, — или клин, или нищо. Избрах клина.

Беки я погледна съчувствено, облегна лакът на бара и подпря с длан бузата си.

— Можеш ли да повярваш, че сме били държани като заложници от пирати? Сега всичко ми изглежда като сън.

— Кошмар искаш да кажеш. И като говорим за…

— Не казвай нищо. — Беки вдигна ръка. — Онази нощ имах необичайно преживяване. Изтичах в коридора със зареден пистолет.

— Иска ми се да имах пистолет — заяви Ив разгорещено. Може би тогава нямаше да се чувства толкова уплашена през цялото време. Може би тогава щеше да може да изтрие спомените за онези ужасни шест дни от нейния страдащ от безсъние мозък. — Също така искам да започна курс по самоотбрана.

— Ще пия за това. Далила! — Беки се усмихна безгрижно и отново размаха пръст. — Uno mosh!

— О, не — Ив поклати глава, почувства как последните четири евтини уискита се разплискаха в корема й, щом скочи от столчето. — Ако изпия още едно, ще се издрайфам.

— Хехехе. Ши… шикозната — Беки хлъцна, — и тол… толкова… изискана Ив Ейдънс каза издрайфам.

— Така е думата, нали? — Тя се огледа объркано, изненадана да види толкова много кожа, татуировки, бради…

Къде съм, за бога?

А, да. Рокерски бар, в източния край на града.

Тя, Ив Ейдънс, кралицата на Бергдорф, се беше напила с евтино уиски в най-долнопробния бар, пълен с най-страшните типове и слушаше най-ужасните песни на Деф Лепърд. Всеки път, когато чуеше някое от техните парчета, единственото, за което можеше да мисли, беше потни, миризливи крака.

Гадост!

Нещо трябваше да се направи. Веднага.

Олюлявайки се леко, отиде до джубокса, извади от джоба си две банкноти и след като ги приглади на ръба на машината, ги пъхна в процепа. И въпреки че „Червената Далила“ беше долнопробен бар, Ив с удоволствие установи, че джубоксът е от модерните, свързан с интернет, така че можеше да си избере някоя песен по нейно желание.

И какво беше нейното желание?

Ами, Чака Кан, разбира се!

Стой и гледай, Бриджит Джоунс!

Плати допълнителна такса, за да може нейната песен да бъде изпълнена преди другите, които чакаха в музикалната редица, обърна се и се отдалечи от джубокса, полюшвайки ханш и размахвайки ръце във въздуха, когато силната музика гръмна от огромните високоговорители, висящи във всеки ъгъл на бара.

— Аз съм като всяка жена — запя на висок глас и махна на Беки да се присъедини към нея на дансинга, ъъъ… тя погледна надолу към краката си и натрошените фъстъчени черупки под тях. Може би това не беше дансингът, но беше най-голямото свободно пространство, а това бе всичко, което й бе необходимо, за да танцува.

Беки енергично поклати глава, но Ив бързо реши, че не може да й позволи да пропусне това. На Чака човек трябваше задължително да танцува.

Изтича до приятелката си и се опита да я издърпа от столчето, което се оказа много по-трудно, отколкото някога си бе представяла. Жената беше дребна, но силна.

— По-добре иди танцувай — каза червенокосата барманка на Беки, — защото следващия един час няма да получиш питие.

Беки я изгледа намръщено, с което очевидно искаше да й каже: „предателка, разваляш удоволствието“ и понечи да отвори уста, за да отвърне на удара, но Ив се намеси:

— Хайде! Не чуваш ли? Чака пее!

— Послушай приятелката си — посъветва я барманката. — Тя е доста мъдра за годините си.

Аха! Само че една мъдра жена би спряла с питиетата още преди три часа.

— Но аз не искам да танцувам — изръмжа сърдито Беки, хващайки се за ръба на бара и упорито се застопори там, когато Ив се опита да издърпа пръстите й от плота.

— Трябва да танцуваме — настоя Ив. — Бог ни е дал части, които да поклащаме.

— Какво ти става? — поиска да узнае Беки, присвивайки едно око.

— Уиски.

— О, да. — С пиянски кикот Беки скочи от стола, и двете се запрепъваха към „дансинга“. През следващите няколко минути те танцуваха, пяха и се смяха под дюдюканията и неприличните коментари на наобиколилите ги рокери, сякаш бяха най-безгрижните жени на света. Беки трябваше да изгони един тип на име Бъзард, който дойде да се кълчи срещу Ив и едва не я събори в своя ентусиазъм, притискайки голямото си бирено шкембе в гърба й. Точно когато песента беше в своя край и Ив затършува из джоба си за още банкноти, за да презареди мелодията, Беки изведнъж захлупи с ръце лицето си и раменете й се разтресоха.

Сега ще избухне!

Добре, най-накрая щеше да изплюе причината, довела ги тук, в този долнопробен бар в най-лошата част на града, и то във вторник следобед.

Когато Беки й се обади по-рано със странно напрегнат глас и я помоли да се срещнат тук, Ив заряза всичко и веднага тръгна насам. Тъй като Беки никога не би помолила за помощ, освен ако положението не беше бедствено, и макар че се смееше и безгрижно обръщаше чашка след чашка до този момент, Ив знаеше, че е само въпрос на време, преди това, което разкъсва приятелката й отвътре, да пробие и да излезе на повърхността.

Явно пробивът беше в пълна сила.

Най-накрая.

Уф. Още едно уиски и тя със сигурност щеше да се пльосне по очи върху осеяния с фъстъчени черупки под. Да не говорим, че това беше последното място на света, където едно момиче би искало да свърши. Особено ако не искаше да се разболее от хранително отравяне или хепатит.

— Шшшт! — Тя уви утешително ръка около треперещата Беки и я поведе към задната част на бара и масата, разположена в най-тъмния ъгъл на заведението.

— Аз… аз се бях зарекла — хлъцна, — че няма… че няма да правя това… тук — изхлипа Беки.

— Всичко е наред — увери я Ив, опитвайки се да задържи и двете им в изправено положение, докато със залитане заобикаляха маси и столове, и случайно изпречилата се на пътя им голяма кофа, пълна със солени фъстъци. — Почти стигнахме.

Точно в този момент те достигнаха целта си и тя бутна Беки върху червената винилова седалка на ъгловото сепаре, преди да хвърли чантата си на масата. После се плъзна на противоположната седалка, щастлива най-сетне да седне, защото проклетата зала изведнъж реши, че е прекрасна идея бавно да се наклони.

Не трябваше да пие последната чашка — или последните четири. Наложи се да се улови за масата, за да не се свлече под нея.

— Не… не мога да по-повярвам, че рева насред „Червената Далила“ — подсмръкна Беки и се огледа за нещо, с което да избърше носа си. Като не намери нищо, използва опакото на ръката си и Ив си помисли, че една добра приятелка би отишла до бара, за да донесе салфетки, но точно сега единственото, което можеше да направи, бе да остане да седи в изправено положение.

— Няма значение — каза тя и се намръщи, когато втората дума излезе почти неразбираемо. — Никой не ни обръща внимание, с изключение на може би ей този човек. — Посочи мъжа, седнал в сепарето срещу тях. Бейзболната шапка, нахлупена ниско на главата му, закриваше очите и по-голяма част от лицето му.

Беки обърна замъгления си поглед натам и изведнъж нещо се промени в лицето й, очите й станаха по-ясни.

— Хей, ти… — Точно когато го каза, човекът се изправи, взе бирата си и се отдалечи по посока на мъжката тоалетна. — Хей! — извика Беки след широкия му гръб и Ив й изшътка.

— Какво правиш? Остави горкия човек на мира.

— Мисля, че го позна’ам — отвърна Беки, клатейки глава. — Той е бивш агент на ЦРУ, а сега виси тук… О, няма значение! — изстена, преди да забие чело на масата.

Бивш агент на ЦРУ? Господин Бейзболна шапка? Със сигурност не приличаше на нито един правителствен агент, който Ив бе виждала някога. Къде беше черният костюм? Тъмните слънчеви очила? Разбира се, наскоро бе научила, че външният вид на мъжа не значеше нищо, що се отнася до неговата работа, защото очевидно Били беше нещо като правителствен агент, а приличаше повече на професионален борец, така че, както се казва: не съдете за книгата по корицата.

Били. О, по дяволите! Нямаше да мисли сега за него, защото тогава и двете щяха да ревнат в един глас.

Пресегна се през масата и потупа Беки по рамото.

— И така, хайде, изплюй камъчето! Защо ме извика тук?

— Направихме го нощес.

— Ъ?

— Това… това… това! Аз и Франк.

— Ооо! — Изведнъж Ив странно бързо изтрезня или може би стана необичайно сериозна.

— Дам. „Ооо“ е точно казано.

Ив не можеше да си го представи. Мъжът беше толкова едър… плашещо изглеждащ и… як.

— И, ъъъ… как беше?

Беки вдигна глава, кафявите й очи бяха зачервени, очната й линия беше размазана така, че приличаше на пиян енот.

— Прекрасно… ужасно! — Въздъхна и отново подпря чело на масата.

— Е, кое от двете? Прекрасно или ужасно?

— Сексът беше прекрасен, дори повече от това — промърмори с лице към надрасканата повърхност на масата. — Беше съвършен, направо божествен.

Съвършен, божествен секс. Още едно нещо, което Ив не можеше да си представи.

— Е, тогава, обясни ми ужасното.

— Ужасното се случи тази сутрин — проплака Беки. — Когато срещнах жената, която смятах, че е приятелка с екстри! Но тя не е такава! Тя е много повече и си мисля, че той я обича, защото двамата имат малко момченце! О, Боже! — И тя зарови лице в сгъвката на ръката си, за да заглуши силните ридания.

— Какво? Чакай малко! Дай пак от начало. Той обича друга?

Беки кимна в ръката си, подсмърчайки шумно.

— Добре. Тогава, не разбирам защо, по дяволите, е правил секс с теб?

— Аз го… пре-прелъстих, Ив — призна Беки през сълзи, вдигна глава, примигвайки бързо-бързо и Ив разбра, че приятелката й има проблеми с фокусирането. — Той дойде в стаята ми, за да ми говори за една глупава репортерка и аз… аз се съблякох…

— Какво?

— Да. — Беки отново избърса нос в опакото на ръката си. — Просто съблякох тениската и шортите и застанах пред него чисто гола, така че той да няма сили да си тръгне.

— Съблече се гола пред него?

— Нали току-що това казах.

— Знам. Знам, но е толкова… — Ив поклати глава. Не можеше да си представи, че някоя, дори и Беки, би могла да бъде толкова безсрамно дръзка. Леле! — Хм, добре. Значи съблече всичко и застана пред него гола, за да не иска той да си тръгне и предполагам, че не е… предполагам, че не го е направил?

— Не.

Да, защото що за мъж би бил тогава? Беки беше красива и въпреки необичайната си професия, много женствена. Плюс това беше бунтарка по душа и имаше няколко татуировки, така че въплъщаваше в себе си най-чистата комбинация от добро и лошо момиче, която беше неустоима за всеки мъж…

— Но той обича друга? Ти знаеше ли за нея?

— Горе-долу.

— Какво? Какво означава това?

— Това означава, че знаех, че се вижда с някоя. Той… той… — Беки хлъцна отново и направи гримаса на разочарование, защото явно не успяваше да се контролира. — Той се среща с нея от няколко години. Но винаги съм си мислила, че не е… не е нещо сериозно. Реших, че са просто приятели… приятели с-с екстри, и хей, ако това наистина е така, защо да не мога и аз да му бъда такава приятелка, нали се сещаш? Но днес, когато всички чакахме той да се събуди след операцията на рамото му, аз се запознах с нея и тя е… тя е… — Беки отново зарови лице в свивката на ръката си и промърмори приглушено: — Тя наистина е красива, Ив. И мила. И забавна. А споменах ли, че сигурно я обича, защото… защото двамата имат с-син? Това не го знаех. Кълна се, не го знаех, в противен случай нямаше да… Как бих могла да знам? Трябвало е да я докладва в досието си, когато все още беше на служба. Но не го е направил! — Когато вдигна глава, изражението й беше опустошено.

— Какво искаш да кажеш с това, че е трябвало да я докладва…

— Няма значение — прекъсна я Беки. — Важното е, че той има син. Малкото момченце изглежда точно като него, съвсем като него. — В представите си Ив видя малко момче с широки рамене и множество белези. — Е, прилича съвсем на Франк, когато е бил три-четири годишен. Буен и с огромни, одухотворени, сиви очи…

— Боже мили, Беки!

— Знам! И за да станат нещата още по-… още по-лоши, разбрах, че Франк си е мислил, че ще умре днес… така че… дам, това обяснява всичко.

— Какво? — Въобразяваше ли си или наистина бе задала въпроса безброй пъти в този разговор?

— Според Мишел, между другото, това е името й — Мишел, също като в песента на Бийтълс „Michelle ma Belle“, и тя е, Ив…

— Говориш пълни безсмислици.

— Belle. Красива. Тя е толкова красива.

— Беки, в момента това няма нищо общо с онова, за което говорехме. — Ив не беше сигурна дали тя, или Беки е много пияна, но това беше един от най-трудните разговори, които се опитваше да следва. — Защо Франк е мислил, че ще умре днес?

— Ъ-ъ, да, хм… защото го е правил веднъж и преди.

— Какво е правил веднъж и преди?

— Да умре. Слушаш ли ме изобщо?

— Опитвам се. — Господ й беше свидетел, че се опитваше, но…

— Предполагам, че има някаква странна алергия или нещо подобно. Имал е лоша реакция към упойката и преди, което е довело до смъртта му, но са успели да го върнат. Затова е бил убеден, че няма да преживее днешната операция и поради тази причина той… ние… о, по дяволите! — Беки покри лицето си с ръце, давейки се в ридания.

Исусе Христе, и Ив досега си бе мислила, че нейният любовен живот е пълна катастрофа.

— Налага се да напусна — заяви Беки след няколко минути. — Не мога да го срещам всеки ден и да знам, че спи през няколко врати от мен… — Гласът й се пречупи, но този път тя не се поддаде на скръбта, не позволи на нито една сълза да падне повече.

Това беше типично за Беки, оставете я десет минути да се разпадне на части, преди да се съвземе и гордо да изправи глава. Тази жена даваше нов смисъл на фразата „твърда като камък“.

— Но ти обичаш твоята работа?!

— Знам. Но просто… не мога да го направя.

Ив не беше сигурна, че иска да знае отговора на следващия въпрос, но го зададе, така или иначе:

— Обичаш ли го?

Когато Беки срещна погледа й, на Ив й стана съвсем ясно.

— Обичам го — призна Беки и въздъхна толкова силно, че след това заприлича на циркова шатра след представлението. — Обичам го повече от три години, но това няма никакво значение. Сега ми стана ясно, че нямаме бъдеще заедно.

Ив не можеше да не се съгласи с това заключение. Не познаваше Франк Найт много добре, но беше слушала достатъчно за него, за да знае, че той не е от мъжете, които ще изоставят сина си и жената, която обича, заради сексапилната си млада шефка. Или той беше неин шеф? Всичко беше много объркващо. Но независимо от това кой на кого беше шеф, Ив все още беше изненадана, че той се бе поддал на прелъстяването на Беки. Просто не изглеждаше такъв тип, особено като се има предвид всичко, което Беки й бе разказвала за него.

Разбира се, когато се сблъскваха със смъртта, хората вършеха странни неща.

— Отивам до тоалетната — обяви внезапно Беки.

— Ще дойда с…

— Не! — махна с ръка Беки, когато приятелката й започна да се изправя. — Добре съм. Нямам нужда от свидетели, когато пишкам, повръщам или се опитвам да оправя онова, което е останало от грима ми. Особено като се има предвид, че нямам представа в какъв ред ще се случат тези неща.

Ив кимна и проследи как най-добрата й приятелка се запрепъва към дългия мрачен коридор, който водеше към тоалетните и задната врата.

Бедната Беки, помисли си тя и сърцето я заболя за приятелката й.

Господин Бейзболна шапка се обърна и също проследи Беки от новата си позиция до бара, и Ив изправи гръб, опитвайки се да различи частично скритите черти на лицето му.

ЦРУ? Наистина ли?

Мили Боже, имаше ли някой, който в днешно време да изглежда така, че човек да може да познае професията му.

Тя го наблюдава с любопитство в продължение на няколко минути, преди да вземе решение да отиде и да се запознае с него — никога не беше виждала жив истински агент на ЦРУ, без значение бивш или не. Тромаво се изправи в сепарето и нейното движение привлече вниманието му. За миг нещо горещо и пресметливо проблесна в очите му. Каквото и да бе, то я накара да остане като закована на място и стреснато да сложи ръка върху гърлото си. Тогава лека усмивка докосна устните му и Ив се запита дали осветлението на бара не беше виновно, че за част от секундата симпатичното му красиво лице й се бе сторило жестоко и смъртоносно опасно.

Тя направи крачка към него, но преди да успее да направи втора, нещо в коридора привлече погледа му. Той скочи от столчето, при което бирата му падна. В следващия миг вече се носеше по тъмния коридор към мръсните тоалетни. За секунда Ив остана да стърчи там, загледана изумена в счупената бутилка и разлятата течност, образуваща пяна върху дървения под, наблюдавайки как две фъстъчени черупки, уловени от бирата, за кратко се превърнаха в малки кафяви лодки, весело плаващи по своя път през прашните дъски. Тогава изведнъж умът й реализира какво беше видяла и тя се втурна след господин Бейзболна шапка, без да обръща внимание, че барът се завъртя около нея и краката й бяха странно тромави, сякаш влачеха по една наковалня след себе си.

Зави зад ъгъла точно навреме, за да види как господин Бейзболна шапка излетя през задната врата.

Силният рев на автомобилен двигател взриви бара и за миг заглуши музиката от джубокса.

Какво, за бога?

Ив отвори вратата на женската тоалетна.

— Беки! — извика тя, а някакво тревожно чувство стегна стомаха й на възел — то нямаше нищо общо с изпитото уиски. — Къде си?

Никакъв отговор.

Тя огледа трите кабинки. Всичките празни, с изключение на множеството цветни графити. Бързо се отправи към вратата на тоалетната, разтвори я широко и видя как господин Бейзболна шапка се втурна обратно в коридора, с гръм и трясък.

— Обади се за помощ! — изсъска през зъби той, докато минаваше бягайки покрай нея. — Някакъв чернокож с превързана ръка сграбчи приятелката ти и я напъха в багажника на колата си. Черно BMW, лимузина.

— Ка…

Господин Бейзболна шапка не спря, за да й обяснява повече. Той просто изхвърча през предната врата на бара. Миг по-късно се чу ръмженето на двигател, последвано от скърцането на въртящи се гуми.

Препъвайки се, тя изтича по коридора до сепарето, където върху масата лежеше чантата й. Бръкна и извади телефона. Докато набираше номера, дори за миг не спря да се запита, защо цифрите, които набираше не бяха 9-1-1.