Серия
Черните рицари АД (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
In Rides Trouble, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 31 гласа)

Глава 11

В дъното на коридора се отвори врата. Франк знаеше чии панти скърцат така. На стаята на Беки.

Грабна водолазния си часовник от нощното шкафче и погледна леко блестящия циферблат. О, три часа!

Какво, по дяволите, я държеше будна по това време?

Много се страхуваше, че знае отговора на този въпрос. Името му започваше с Е и завършваше с Л, и…

Мътните да го вземат!

Сложи ръка върху смъдящите го очи и се опита да не си представя Ейнджъл и Беки заедно.

Но беше невъзможно.

От нощта, в която ги бе хванал да се гушкат сладко на дивана, всичко, което изникваше пред очите му, щом ги затвореше, беше Беки в прегръдките на проклетия агент на Мосад. Това беше достатъчно, за да започне да изпитва нужда от Пепто-Бисмола, който Бил носеше непрекъснато у себе си.

И да, въпреки че Ейнджъл не я бе отвел в леглото си после, предвид факта, че тя все още лежеше на дивана на следващата сутрин — чудо, за което Франк едва не падна на колене и благодари на добрия Господ, то това не означаваше, че в момента не са заедно, за да се радват един на друг.

Уф. Само при мисълта за това, му се доповръща.

Точно преди да запуши ушите си, за да не чува звука от отварянето на вратата на Ейнджъл, слухът му долови приглушено „щрак-щрак“ от завъртането на барабана на пистолет и той рязко се изправи.

Какво, по дяволите?

Отметна завивките и се втурна към вратата, отвори я рязко и се изправи пред широко отворените, пълни с паника очи на Беки и цевта на един Спрингфийлд XD-9.

— Опа! — Франк вдигна ръце във въздуха и трепна, щом контузеното му рамо изпищя в знак на протест.

— Той е тук! — прошепна Беки дрезгаво и се обърна с насочен към дългия тъмен коридор пистолет. — По някакъв начин се е промъкнал вътре и…

— Кой е тук, Беки?

— Шариф — изсъска тя. — Убил е Торан в караулното и сега е тук и… — Младата жена се обърна и едва не застреля Фъстъка, който бе имал глупавата идея точно в този миг да излезе от стаята в коридора.

— О, Боже, Фъстък! За малко да те пратя в котешкия рай — възкликна тя, обърна се и бавно пристъпи по слабо осветения коридор към стълбите.

— Беки, имам нужда от теб, за да…

— Франк, къде ти е пистолета? Трябва ти оръжие. — Гласът й прозвуча почти истерично и той разбра какво се случва.

Беше виждал това и преди. Мъжете, завърнали се от бойното поле, на пръв поглед изглеждаха добре, но вечер си лягаха да спят само за да се събудят от кошмар, толкова жив, че не бяха в състояние да кажат кое е реално и кое е плод на превъзбудените им мозъци.

— Беки — промълви спокойно, — имала си кошмар. Шариф не е тук. Не е проникнал вътре. Торан е добре и спо…

Но от дивото изражение на лицето й, Франк разбра, че не му вярва.

— Ела с мен. — Той положи нежно ръка на рамото й и бавно я поведе надолу по стълбите към компютрите на офис етажа. По целия път тя не отпусна хватката върху пистолета си и продължаваше да се оглежда наоколо като добре обучен командос. — Ето, виж. — Той посочи екрана, показващ Торан в караулката. Човекът ядеше поничка и отпиваше кафе от капачката на сиво-зеления си термос. И той беше жив. Много, много жив.

— Но аз… аз го видях. Искам да кажа… аз мисля, че… о, Боже! — Тя бавно поклати глава, преглътна няколко пъти и внимателно остави пистолета си на заседателната маса.

Франк усети какво предстои. Раменете й се повдигнаха чак до ушите, долната й устна се разтрепери. И тогава проклетото му сърце са разби на хиляди парченца, защото неустрашимата Ребека Райхарт избухна в сълзи. Не, не, тя не плачеше. Това бяха бурни, сърцераздирателни ридания.

— Сигурно полудявам — изплака младата жена и захлупи очите си с шепи. — Бях толкова убедена… — не довърши. И не беше необходимо. Той знаеше точно какво изживява тя в момента.

— Знам какво ти е — промърмори той и я приласка в обятията си — по дяволите, проклетото му рамо и неговите остри протести. По дяволите, обещанието, което си бе дал — да държи ръцете си далеч от нея. — Знам какво ти е — повтори, като наполовина я повлече, наполовина я понесе нагоре по стълбите, право в стаята за отдих. Седна на дивана и придърпа Беки в скута си, погали я по косата и я остави да се наплаче.

Трябваше да призове на помощ цялата си воля, за да не започне да целува всяка една от тези сълзи, но се задоволи да зарови нос в косата й и да вдишва нейния сладък, чист аромат.

— Мислех си, че съм по-силна — прошепна тя срещу гърлото му по някое време, много по-късно. Той се опита да не обръща внимание на горещия й дъх върху кожата си.

Но не се получи.

Особено с нейното о, толкова прекрасно, облечено в боксерки задниче, седнало директно върху пениса му, чийто отговор беше възторженото „щастлив, щастлив, радост и удоволствие“.

По дяволите, беше абсолютен развратник. Тя се бе разпаднала върху/в скута му, а той не можеше да мисли за нищо друго, освен да я съблече гола и да проникне във влажния рай на топлата й женственост.

— Ти си силна — каза й и я намести върху краката си така, че тя да не може да усети как еректиралият му пенис пулсира в ритъм с лудо биещото му сърце. — Кошмарите са нещо нормално след ситуацията, която преживя. Особено, след като нещата не са приключили. Все още — добави бързо.

— Мисля, че се дължат на рисунката, която скицирах този следобед. Лицето му отново беше пред очите ми. Това върна спомените обратно, разбираш ли? — Тя подсмръкна и се оттласна от гърдите му, за да го погледне.

Косата й бе разрошена, очите й подпухнали и зачервени, на бузата й имаше синина и въпреки това тя беше най-красивата жена, която някога бе виждал.

— Разбирам те напълно. Но не трябва да забравяш, че си си у дома. Тук си в безопасност. — И той щеше да направи всичко възможно, за да гарантира, че това няма да се промени.

След като си пое дълбоко и накъсано дъх, Беки кимна и предпазливо изпълзя от скута му.

Той мигновено почувства липсата на нейната топлина.

Тя се сви в края на дивана, пъхна студените си боси ходила под бедрото му и въздъхна, когато я покри с плетеното вълнено одеяло, преметнато на облегалката.

— Остани с мен, докато заспя, става ли? — помоли тя след широка прозявка. Сега, когато приливът на адреналин бе спаднал, щеше да заспи бързо.

— Да — обеща той, хвана крака й и започна да го разтрива, за да го стопли.

Беки имаше най-елегантните стъпала, които някога бе виждал. Дълги и тесни, и нокти, винаги лакирани с някакъв ненормален цвят, благодарение на седмичното й „педи“, както обичаше да го нарича.

Тази жена беше дяволски парадокс. Така смела и необуздана в един момент, а след това, ако се обърнеше и я погледнеше в друга светлина, изглеждаше най-нежното, най-сладкото, най-женственото създание, което бе срещал.

Нейното леко похъркване накара ъгълчето на устата му да се повдигне, преди мисълта за това, което трябваше да направи, да му просветне в мрака.

Не можеше повече да отлага. Операцията…

Мислеше си, че може би… но не. Ако имаше някаква надежда, че може да я защити, ако искаше да продължи с работата си, той се нуждаеше и от двете си ръце.

Откакто бе излязъл от кабинета на доктор Келер с уверението, че ще се оправи, че лекарят ще бъде много прецизен с дозировката на упойката и внимателно ще следи състоянието му, той не можеше да се отърси от чувството, че операцията ще приключи с ръкостискането му с костеливата ръка на Смъртта.

Искаше да припише тези свои усещания на параноята, но все по-голяма част от него започваше да вярва, че това е нещо много по-близо до предчувствието.

И все пак, Шел го уверяваше, че това е глупаво и, да, когато оставеше настрана всичко и погледнеше към ситуацията разумно, той не можеше да не се съгласи с нея.

Така че… беше крайно време да престане да се държи като страхливец и да започне да действа като безстрашен войн, какъвто беше. Хората му се нуждаеха от него. Беки се нуждаеше от него. И ако имаше шанс да успее да се възстанови…

Рано сутринта щеше да се обади в кабинета на доктор Келер.

* * *

Болката в ръката му се върна, остра и пронизваща, както в момента, когато тъпата кучка заби големия си нож в нея.

— Ооох — простена той, не искаше да се събужда напълно от страх, че ако отвори очи, всичко, което щеше да види, бе безоблачно синьо небе и километри блестяща, океанска шир.

— Събудете се! — заповяда дълбок глас на английски със силен акцент.

Шариф премигна объркано към тъмното лице на непознат мъж, наведен над него. Намръщи се, когато нещо се стегна болезнено около ръката му, след това преглътна вика на облекчение, щом разбра, че това е маншетът на апарата за кръвно налягане.

— Как се казвате? — попита мъжът, който му заприлича на лекар. Стетоскопът, бялата престилка и сериозният израз на лицето отговаряха точно на това описание.

Шариф обърна глава и стаята около него дойде на фокус. Бели стени, бели плочки на пода и синя врата със стойка за медицинския картон, прикрепена към металната повърхност.

Болница. Той беше в болница. Беше успял! Жив е!

Искаше да извика от радост, но внезапната болка, пронизала ръката му, го накара да се намръщи.

— Как се казвате? — лекарят повтори въпроса си на сомалийски, но Шариф само поклати глава и прехапа долната си устна срещу огнената болка, стрелнала се нагоре по ръката му. Въпреки прохладата на климатизираната стая, по челото и горната му устна изби пот.

— Добре — каза непознатия. — Не се напрягайте. Можете да отговорите на тези въпроси по-късно. Както и кой сте вие и какво правехте на лодка, обявена преди по-малко от две седмици за отвлечена.

Очите на Шариф се отвориха и той се вгледа в строгото изражение на лекаря. Тялото му се скова, потта по кожата му се вледени, сърцето му почти спря.

Лекарят знаеше какъв е той или по-скоро какъв бе станал. Пират. А това означаваше, че е в много голяма беда.

— Къде съм? — попита дрезгаво.

— Аха — мъжът се усмихна едва-едва и свали стетоскопа от врата си, — значи все пак разбирате това, което казвам.

Шариф преглътна. Гърлото му бе мъчително сухо, сякаш цяла седмица бе поглъщал само топки памук.

— Вие сте в Момбаса, Кения — обясни лекарят, сложи слушалките на стетоскопа в ушите си и притисна мембраната на гръдния накрайник върху мястото, където биеше сърцето на Шариф. — Извадили сте голям късмет. Ако бяхте акостирали някъде по бреговете на Сомалия, едва ли щяхте да намерите някой, който да спаси ръката ви.

Шариф погледна надолу към ранената си ръка, но не можа да види нищо от дебелата, бяла превръзка, увита около пулсиращия му крайник.

— Рехидратирахме ви и почистихме инфекцията. Наложи се да ампутираме малкия пръст. Не беше възможно да се спаси, инфекцията бе стигнала до костта.

Гореща жлъч се надигна в пресъхналото му гърло при мисълта, че е осакатен и обезобразен завинаги. Парещата ярост бързо стопи леда, който за кратко бе изпълнил вените му, когато лекарят бе споменал за отвлечения катамаран.

— Ще трябва да изчакаме и да видим каква част от нервите са увредени, преди да кажем доколко ще можете да движите ръката си — продължи лекарят, в пълно неведение за мрачните мисли за смърт и отмъщение, изпълнили трескавия мозък на Шариф.

Когато лекарят най-накрая излезе от стаята, той пое дълбоко дъх и с мъка седна в тясното болнично легло. Стените се наклониха към него, а подът се надигна нагоре. Все едно бе на влакче в увеселителен парк — само дето не бе забавно. Дишайки бавно и отмерено през носа си, той успя да се пребори със замайването. И когато всичко наоколо най-сетне престана да се движи, той се огледа по-внимателно.

Протегна здравата си ръка към една от инфузионните торбички, висящи от метална стойка до леглото му и прочете „физиологичен разтвор“. Скърцайки със зъби, издърпа от ръката си иглата, вливаща течността в тялото му. Захвърли я настрана и разгледа следващата торбичка. Нафцилин. Антибиотик. Откачи я от металния прът и мушна хладната пластмасова опаковка под потната си мишница.

Не искаше да поема никакви рискове по отношение инфекцията на ръката си. Плъзна крака през ръба на леглото, стъпи на пода и провери колко сила има. Краката му трепереха, но той стисна челюсти и пристъпи напред. Не можеше да си позволи да губи дори и минута.

Доволен, че не се срина на пода, се затътри към малкия шперплатов гардероб, поставен в ъгъла. Беше празен — само допълнително одеяло и възглавница. Разочарован, той се запрепъва към вратата и я отвори внимателно. Коридорът беше тих, жива душа не се мотаеше из него.

С победоносна усмивка Шариф се измъкна от стаята си и провлeче крака към следващата синя врата. Почука тихо и се заслуша за отговор. Когато такъв не последва, той се промъкна в стаята.

На леглото лежеше човек, прикачен към различни писукащи и безшумни машини, следящи състоянието му. Тъмната кожа на мъжа висеше отпусната на бузите му като кафяв покров, в стаята вонеше на стипчиви почистващи препарати, стара урина и на гнилостта на неизбежната смърт.

Шариф преглътна надигналото се гадене и задиша през уста. Отвори малкия гардероб.

А-ха!

Беше щастлив да открие познатата червено-бяла карирана куфия[1]. Кръглият черен агал[2] лежеше върху грижливо сгънатата арабска кърпа.

Повечето кенийци, особено тези, които живееха по крайбрежието, бяха склонни да носят облекло в западен стил, но Шариф беше радостен да види, че този човек, който бе на прага на смъртта, не беше от тях. Много по-лесно бе да скрие превръзката на контузената си ръка и торбичката с антибиотика под широките гънки на традиционната арабска дреха.

И да бе искал, не би могъл да намери по-съвършено и по-удобно прикритие от това.

— Благодаря — прошепна към умиращия, след като облече одеждите. Отиде с препъване до вратата и отново надникна в коридора. Все още беше празен.

Щом излезе, избърса студената пот от челото си и удължавайки крачка, за да прикрие слабостта си, тръгна бързо по коридора.

Едва когато мина през широките входни врати на болницата и излезе на жаркото африканско слънце, той си пое дълбоко въздух.

Коленете му бяха омекнали като сварени спагети, главата му блъскаше като парен чук, болната му ръка сякаш всеки момент щеше да се отдели от тялото му, но той бе успял.

Сега трябваше да намери телефон и да бяга колкото се може по-далеч от международната полиция, която със сигурност вече бе по петите му.

* * *

Облегнат на парапета на втория етаж, Франк гледаше надолу към покрития с мазни петна под на работилницата.

Тази сутрин Дан Ман бе успял да изпълзи от дупката си и усърдно се трудеше върху един от моторите — стандартен модел, който Черните рицари конструираха за широката общественост, за разлика от уникалните, специално проектирани мотори за корпорации или ултрабогатите.

Сглобяването на стандартните машини вероятно бе всичко, с което можеше да се справи Дан, който постоянно опитваше да се самоубие с Джак Даниълс след бруталната смърт на жена му. И тъй като Дан Ман бе построил твърде много от проклетите неща, той вероятно би могъл да прави това напълно пиян, полусънен и със завързани очи.

Тази сутрин, изпит и бял като платно, Дан изглежда беше и трите.

Беше пиян. И със сигурност не много буден, защото едва стоеше на краката си, спираше от време на време да си почине с длани, опрени на подемника и глава, безжизнено отпусната между кльощавите му рамене. И макар горкият човек да нямаше превръзка на очите, не забелязваше нищо около себе си.

Не беше нужно да си гений от калибъра на Ози, за да видиш, че мъжът беше на автопилот, движенията му бяха плавни и автоматични, изцъклените му очи — безжизнени.

Да види един от хората си потънал толкова дълбоко, разби сърцето на Франк. Колкото и да се опитваха да помогнат неговите Рицари, никой не можеше да достигне до Дан.

Така че всичко, което му оставаше, бе да наблюдава и да чака. Даваше време на човека да скърби. И ужасно много се надяваше, че Дан ще успее да се вземе в ръце, преди черният му дроб да се разпадне.

Що за шибана работа…

Звукът от игриви закачки привлече вниманието му към другата част на работилницата, където Беки и Ейнджъл се бяха превили над голямата чертожна дъска, опряна до източната стена. Главите им — наклонени една до друга, а раменете им се докосваха. Ейнджъл каза нещо и Беки отметна глава назад, смеейки се с онзи неин дълбок, дрезгав смях, който винаги действаше на Франк като облизване от хиляди езици и караше всяко негово нервно окончание да се изпъне и да отдаде чест.

Той изръмжа, когато пенисът му започна да се втвърдява, отдавайки собствената си малка почит. Глупавото нещо все още не бе получило известието, че Ребека Райхарт не се интересува от Франк Найт.

Нищо ново под слънцето!

Членът му винаги реагираше пръв и последен се предаваше, което точно в този момент беше просто страааахотно! Мъжете на почти четиридесет години не би трябвало да стават на кокалче само от смеха на една жена, или?

Не, определено не! Въпреки че за пореден път долната му глава бе предпочела да не зачете логиката и той бе принуден крадешком да заеме по-удобна позиция, докато се мръщеше надолу към о, така щастливата двойка.

През последните няколко дни тайно наблюдаваше как Ейнджъл и Беки привършват с проектирането на мотора на израелеца и в душата му непрекъснато се редуваха радиоактивната версия на ревност и притъпената болка на приемането. Точно сега се люшкаше някъде между двете, но когато Ейнджъл обви мускулестата си ръка около раменете й, той бързо наклони към радиоактивната ревност.

Много му се искаше да измарширува долу и да откъсне дразнещия го крайник на красавеца, омайващ Беки… и да, беше на ръба да го направи. Неговите пръти с ядрено гориво вече не можеха да се охлаждат правилно и сривът изглеждаше неизбежен. Това вероятно имаше нещо общо с факта, че той познаваше Беки повече от три години и че предната нощ я бе държал в ръцете си, докато тя изплакваше страха си. А по някакъв начин тези две неща го караха да чувства, че сякаш трябваше да има известни претенции над нея.

Което беше абсурдно.

— И така — Бил опря бедро на парапета и скръсти ръце пред гърдите си, в резултат на което тениската му се опъна застрашително върху широките му рамене, — утре е големият ден, а? Отиваш под ножа.

Огнената отрова, нажежила кръвта на Франк, веднага се замени от студ, който се втурна по гръбнака му, сякаш призрак бе прокарал леден пръст по дължината на прешлените му. Или може би това беше просто Смъртта, която му даваше представа за онова, което предстоеше?

Е, това поне се погрижи за моята ревност и малкия ми проблем под ципа на панталоните, помисли си той.

Или не.

Може би трябваше да се радва на възбудата от кипящата си ревност и на удоволствието от ненавременната си ерекция. В края на краищата, беше напълно възможно това да е последният път, в който преживяваше и двете.

Не, по дяволите!

Нямаше намерение да се поддава на дълбоко вкорененото си чувство за… неизбежност!

Ако имаше шанс, макар и малък шанс да се измъкне жив от тази операция и да бъде в състояние да защити Беки и да продължи да върши работата си, значи си заслужаваше да опита.

И въпреки това, неговият инстинкт продължаваше да му казва, че не може да бъде сигурен в нещо, в което имаше много неизвестни.

— Да — кимна той и опита да не обръща внимание на ужасяващото усещане. Това беше съвсем лесно, особено когато Ейнджъл — този задник — се наведе и прошепна нещо в ухото на Беки. Франк нямаше никаква надежда да чуе какво й казва, заради отровното бумтене на компютърните колони, разположените зад него и Ози. Хлапето се беше върнало тази сутрин от среща с неговите супер гениални приятели, — и сега гръмко припяваше на „Всяка роза има тръни“. Момчето наистина имаше необходимост да разшири музикалните си познания, но голямото изобилие на музика от 80-те, която непрекъснато гърмеше между тухлените стени на работилницата, беше най-малкия от сегашните проблеми на Франк. — Утре е денят — потвърди той. — Победи или умри!

Много се страхуваше, че това може да се окаже последният му избор, но и шанс, от който трябваше да се възползва.

— Е, беше крайно време да се погрижиш за това рамо — каза Бил и кимна, без да подозира за суматохата, кипяща в душата на Франк. — Поглъщаш ибупрофен от толкова дълго време, че е направо чудно как стомашната ти лигавица не се е скапала вече.

— Никога не съм имал проблеми със стомаха — промърмори той, благодарен за това малко късче късмет, тъй като в продължение на години увеличаваше дозата на болкоуспокояващите, вместо да рискува да се подложи на операция.

Бил потупа шишенцето с Пепто-Бисмол в джоба си и се намръщи.

— Иска ми се да мога да кажа същото.

— Забелязал съм, че непрекъснато се наливаш с това нещо. Има ли, ъ-ъ, има ли нещо, за което искаш да говорим?

— Господи, не — отвърна Бил. Което на „мъжки език“ означаваше: докато не го кажа на глас, наистина не съществува никакъв проблем.

Франк разбра. Той не беше много от тези, които открито показваха чувствата си, и не обичаше да доверява на другите своите неволи, за да получи утеха. Понякога човек трябваше да се справя с делата си така, както намереше за правилно. Надяваше се само Дивия Били да се справи с проблемите си, преди да му се наложи стомашна трансплантация.

О! Перфектно. Значи Дан Ман щеше да се нуждае от трансплантация на черен дроб, Бил — от трансплантация на стомах и той не можа да пропусне иронията, че страданията на двамата мъже не бяха в резултат от смъртоносни куршуми или пленяване от вражески сили. По дяволите, не! Пряката причина за болката на двамата мъже беше жена, или по-точно, липсата на една определена жена.

А не беше ли винаги така? Най-безпощадните, най-свирепите мъже на планетата се давеха в уиски, тъпчеха се с успокоителни и мозъците им се превръщаха в лайна, когато някоя мацка със закръглен задник и благоуханна коса наместеше скъпоценното си тяло в картинката.

Това беше достатъчно да накара умният мъж да избягва всички представителки на нежния пол… почти всички.

Взрив от мощен смях проряза крясъците на Ози, който се опитваше да имитира Брет Мичъл, и Франк отново съсредоточи цялото си внимание върху двойката долу, като стисна челюсти толкова силно, че чак очните ябълки го заболяха, когато Беки пъхна близалка в джоба на Ейнджъл.

Пред очите му се спусна червена пелена, щом се запита дали близалката беше с вкус на безалкохолна бира. Беки бе започнала да смуче Дум-Дум преди години, като начин да се откаже от пушенето. Тя обичаше всички вкусове, с изключение на близалките с вкус на безалкохолна бира, които хвърляше в кошчето за боклук до деня, в който разбра, че това е любимата бира на Франк. Тогава тя започна да крие малките лакомства на места, където бе сигурна, че той ще ги открие — в чекмеджето на бюрото му, в чашата му за кафе, в джоба на ризата му.

В началото това го дразнеше, защото не можеше да устои на сладките лакомства и винаги сериозно се вбесяваше, че волята му го предава. Но точно сега бе готов да даде всичко, за да получи още веднъж една от тези захарни близалки.

Вместо него, я бе получил Ейнджъл, този задник…

Бил се обърна към парапета и се подпря на него с лакти.

— Не знам какво да мисля за това — посочи с брадичка към двамата, които продължаваха да се смеят.

— Нито пък аз — призна Франк.

Бил му хвърли остър поглед.

— Винаги съм си мислел, че това ще бъдеш ти.

— Че ще бъда какво?

— Знаеш — Бил сви рамене. — Реших, че ти ще си този, който в крайна сметка ще бъде с Беки.

— И защо реши така?

— Заради начина, по който двамата постоянно танцувате един около друг като боксьори и си разменяте пиперливи реплики.

Франк направи такава недоверчива физиономия, сякаш заявяваше на Бил, че страда от някакъв вид лудост.

Бил завъртя очи.

— По дяволите, Шефе! Трябва ли наистина да го кажа?

— Предполагам, че трябва, тъй като нямам никаква представа, за какво, по дяволите, говориш?

— Начинът, по който непрекъснато се нападате един друг… много ми прилича на… не знам… на любовна игра.

— По дяволите, Бил!

— Какво? Ти ме накара да го кажа. И само защото тя ми е сестра, не би трябвало да забелязвам такива неща?

— Много си прав! — извика Франк, едновременно смутен, вбесен и повече от малко огорчен, защото в действителност винаги го бе чувствал така — нещо като любовна игра.

— О, хайде! Трябва да съм сляп, за да не го забележа.

— Да, добре, но никога не бих направил нещо по въпроса. — Най-малкото, когато съм в ясно съзнание. Дай ми малко болкоуспокояващи и после не мога да държа ръцете си, прибрани до тялото.

— Знам — кимна Бил, който продължаваше да го гледа твърде съсредоточено. — Ти никога не би нарушил светостта на отношенията работодател/служител, които, Бог знае защо, толкова много уважаваш. Но си мисля, че един ден… — той остави изречението недовършено.

Един ден. Ако човекът само знаеше какво се бе случило долу в лазарета на Патън…

— Тя е твърде млада за мен — изрече на глас мантрата, която се въртеше в главата му повече от три години.

— Може би — съгласи се Бил и челюстта на Франк постави нов световен рекорд по налягане на килограм на квадратен сантиметър. — Но какво значение имат няколко години, когато говорим за любов?

О, по дяволите! Трябваше да пресече тази тема в зародиш, тук и сега. Обръщайки се към Бил, той съумя да отпусне челюстите си и позволи на мъжа да види суровата, необуздана жар в очите му.

— Кой говори за любов, Бил?

Виждаш ли? Виждаш ли това, което чувствам към сестра ти? Това е истинска, сто процентова греховна похот.

Но вместо да побеснее, както Франк искаше, Бил просто наклони глава и присви очи замислено.

— „Пий наздравица за мен, но само със очи. И аз със моите за теб ще пия. Или целувка върху чашата си остави. И аз за вино няма да помисля…“[3]

— Какво, по дяволите? Цитираш ми поезия точно сега? Исусе Христе! — Няма ли кой да ме застреля?!

— Искам да кажа, Шефе — Бил натърти думите, — че това, което съм виждал в очите ти, когато гледаш моята сестра, невинаги е това, което току-що ми показа.

Франк изръмжа и се обърна отново към парапета, безмълвно проклинайки Бил, че вижда твърде много. След дълго мълчание той преглътна враждебността си и се осмели да попита:

— И ти би се съгласил с това? Аз и Беки?

— Ако я обичаш?

Франк простена, сякаш го изтезаваха — което в действителност си беше точно така.

— Да, ако я обичам.

— Да, Шефе. За мен няма проблеми, но се съмнявам, че ти би се справил с това.

— Дяволски си прав! Това ме прави мръсен развратник!

За секунда той видя как в тъмните очи на Бил проблесна разбиране, един вид — момент на прозрение. И ако Дивия Бил едва сега осъзнаваше факта, че Франк е твърде стар за Беки, то тогава мъжът загряваше много по-бавно, отколкото Франк бе предполагал някога. Макар че това не би трябвало да го учудва, тъй като Бил обикновено бе с нос, дълбоко заровен в роман с размерите на малка масичка за кафе.

— Не мисля, че разликата във възрастта е проблем, Шефе — отвърна Бил. — Първо, защото какво са десет години, като се замислиш? И второ, защото те познавам. Това няма нищо общо с възрастта на Беки или с твоята, а по-скоро всичко опира до онази жена в Линкълн Парк.

Не го удряй! Не го удряй! Не го…

— Мътните да те вземат! — изръмжа той, отдалечи се от парапета, затръшна вратата на своя офис след себе си и се тръшна на стола зад бюрото с такава сила, че металът изскърца жално.

Вместо да забие юмрук в лицето на Бил за нежелателното му прозрение, той се задоволи да удари с длан няколко пъти по очуканата, дървена повърхност на бюрото си. Съжали за това си импулсивно действие, когато купчина документи, която несигурно лежеше близо до ръба, се изплъзна от него. Листовете полетяха надолу и се приземиха на пода в гигантска, хаотична бъркотия.

— Мамка му, мамка му, мамка му! — извика той, след това се втренчи в останалия от купчината самотен лист. Той лежеше там, наполовина провиснал от дървената повърхност, сякаш го дразнеше със своето упорито присъствие. Представи си, че този лист хартия е нелепото му увлечение по Беки Райхарт, което въпреки трудностите и непреодолимата сила на обстоятелствата около него, не искаше да изчезне. С едно яростно замахване на ръката си той го запрати долу, за да се присъедини към своите хаотично разпръснати събратя.

Би трябвало да се почувства по-добре след това…

Но не се получи. Особено, когато чу гласа на Ози, идващ през затворената врата.

— Какво, по дяволите, става с Шефа?

— Току-що го порази яростното торпедо на истината[4], мисля — отвърна Бил.

Ози избухна в смях.

— Добрият стар Чарли Шийн!

Франк нямаше представа за какво става въпрос. Вероятно имаше нещо общо с попкултурата — там Ози беше майстор. И все пак, независимо от смисъла, стоящ зад тази фраза, истината в думите на Бил го порази като торпедо.

Защото Бил беше абсолютно прав. Ако нещата бяха различни, ако Шел не беше част от уравнението, той щеше да се поддаде на своите низки желания преди месеци. Дявол да го вземе, преди може би години. И това го правеше не по-добър от мъжа, който беше негов баща, от човека, който се бе заклел, че никога няма да стане.

Гнилата ябълка не пада по-далеч от дървото, нали? Сърдечно ти благодаря, татко.

Бележки

[1] Куфия — традиционна арабска памучна кърпа за глава. — Б.пр.

[2] Агал — усукани влакна, предназначени да държат куфията на главата. — Б.пр.

[3] Стиховете са от популярна стара английска песен, чийто текст е по стихотворение на Бен Джонсън. — Б.пр.

[4] „My Violent Torpedo of Truth: Defeat is Not an Option“ или „Моето яростно торпедо на истината: Поражението не е опция“ — под това мото Чарли Шийн обявява на 10 март 2011 своето национално турне, което е замислено като изповядване на дълбоко пазени тайни, а всъщност се превръща в мотивационен семинар. — Б.пр.