Серия
Черните рицари АД (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
In Rides Trouble, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 31 гласа)

Глава 7

— Франк? — Беки застана до болничното легло и приглади кичур от меката тъмна коса върху превръзката на челото му. Той си пое накъсано дъх и младата жена моментално дръпна ръката си. — Съжалявам. О, Боже, много съжалявам, не предполагах, че ще те заболи.

— Не ме заболя. — Той отново отвори очи, изражението му бе топло и объркано.

— Не?

— Не. — Поклати глава и се усмихна, все едно беше пиян. — Просто ми харесва как звучи.

— Кое?

— Моето име.

Тя потисна усмивката си и се отпусна, тъй като докторът вече не беше в стаята и жадно започна да поглъща обърканите брътвежи на Франк.

— Харесва ти как звучи собственото ти име? О, Франк, това е доста егоцентрично, дори за теб.

— Не. — Той поклати глава върху възглавницата. Действието наелектризира гъстата му коса и тя щръкна. Това, в съчетание с нежното му изражение, придаде на лицето му почти момчешки вид. Добре де, не момчешки, но може би малко по-… достъпен. — Харесва ми как звучи моето име, когато ти го произнасяш.

Беки преглътна и примигна към него, разтреперана. Приглади косата му обратно на мястото й — о, Господи, тя беше толкова чудесна и копринено мека, че младата жена осъзна: можеше да прекарва пръсти през нея в продължение на дни и никога нямаше да й омръзне това усещане.

Недей да таиш големи надежди, момиче! Това е илюзия!

Разбира се, беше по-лесно да го каже, отколкото да го направи.

Внезапно почувства сърцето си като петдесеткилограмова тежест, която пулсираше в гърдите й.

— Не ти ли харесва, когато те наричам Шефе? — попита тя, затаила дъх, макар да знаеше, че този разговор съвсем не е наложителен точно сега, когато той бе в това състояние. Но може би именно настоящото му състояние беше единственият начин някога да научи истината от него.

Франк винаги бе толкова предпазлив в нейно присъствие…

— Хм-мм. — Той затвори очи и хвана ръката й, която галеше косата му, преплете дебелите си пръсти с нейните. Придърпа дланта й надолу към гърдите си и я притисна силно над биещото си сърце. — Трябва винаги да ме наричаш Франк.

Трепетът в дланта й, притисната така топло и здраво между мазолестата му длан и твърдите му гърди, запълзя нагоре по ръката й и се разпростря в гърдите й, докато зърната й станаха като камъчета.

— Не знам. — Тя преглътна и се опита да не обръща внимание на бурята от странни усещания, връхлетяла нервните й окончания. — Смяташ ли да престанеш да ме наричаш Ребека и да започнеш да ми казваш Беки?

Освен баща й, Франк беше единствения, който я наричаше Ребека, и това я караше да се чувства като дете, очакващо порицание. Първоначално вярваше, че той го прави, за да подчертае разликата в тяхната възраст, защото, добре де, трябваше да признае… още от самото начало изпитваше към него преклонение, като пред герой. Но по-късно осъзна, че той я нарича Ребека, защото не искаше да насърчава някакви близки отношения между тях. Наричаше я Ребека, защото бе неин шеф и тя не бе нищо повече от досадната жена, чието присъствие бе принуден да търпи, тъй като по някаква случайност им предостави прикритие…

Или не? От неговите действия в момента вече не беше толкова сигурна в това.

— Какво му е лошото на Ребека? — поиска да узнае той, като в същото време триеше с грубия си палец опакото на ръката й, докато на младата жена не й се стори, че ще полудее. По начина, по който тялото й реагираше, човек би си помислил, че гали нещо далеч по-интимно. — Отива ти.

— Не е така — отвърна дрезгаво, опитвайки с всички сили да се съсредоточи в разговора, вместо да остави очите си да се кръстосат от удоволствие. — Звучи ми все едно съм баба на Ейнджъл.

Той се засмя, звукът беше дълбок, богат и странно… интимен. Всичко вътре в нея се разтопи.

— Много те дразни, когато те наричат Ребека, нали?

Младата жена преглътна повторно и се помъчи да успокои дишането си. Цялото й тяло изгаряше в пламъци.

— Ако… — облиза внезапно пресъхналите си устни — кажа да, това ще те насърчи ли да продължиш да го правиш?

— Може би. — Той се засмя отново и коленете й омекнаха.

— Наистина си невъзможен — прошепна задавено, защото в един момент, сякаш неволно бе погълнала Титаник.

— Наричали са ме и по-лошо.

— Не може да бъде — опита се да прозвучи с обичайния си сарказъм, но думите излязоха ниско и дрезгаво.

— Знаеш ли — каза той и отвори очи, тъмни и неспокойни като езерото Мичиган по време на буря, — малкото ти остро езиче ми липсваше.

Начинът, по който произнесе думата езиче я накара да усети този орган, все едно е залепнал за метал.

А как я гледаше само?! О, Боже, или сънуваше, или си въобразяваше разни неща, защото това просто не можеше да бъде реално.

— Липсвал ти е моят остър език? — промълви едва-едва задъхана, тъй като поднесе ръката й към бузата си и потърка лицето си в дланта й като котка, която иска да бъде галена. — И защо така, Франк? На никой ли не му стиска да ти посмачка малко егото — отново облиза устни — от време на време? Да не би замаяната ти глава да е за… започнала да те боли?

— Ммм — ухили се той, големите му зъби блеснаха бели като превръзката на челото му, — може би. — Бавно протегна ръка, уви длан около врата й и полека започна да я дърпа надолу.

Ако беше жена, склонна към припадъци, точно в този момент и точно тук би изпаднала в несвяст, но тя не беше такъв тип момиче. И слава Богу, защото иначе щеше да пропусне усещането за горещия му дъх, погалил безчувствените й устни.

— Франк — прошепна името му, сърцето й заплашваше да изскочи от гърдите й.

Той простена, звук на опияняваща страст и мрачен копнеж, и тогава я целуна.

Франк Найт я целуна.

Нея. Ребека Райхарт, трън в очите му, отявленото проклятие на неговото съществуване. Пълните му мъжки устни бяха топли и изненадващо меки, докато докосваха нейните.

Младата жена мигновено попадна в буря от емоции, когато наклони главата й, леко натискайки с палец челюстта й и нежно облиза устните й. Да отвори уста не беше съзнателно решение, просто стана автоматично. Когато езикът му проникна вътре, тя се разтопи върху гърдите му. Дори и това не се случи доброволно, тъй като коленете й се огънаха като мокри спагети.

О, най-накрая разбра какво означава да бъдеш пометен от буря. Но това, което не можеше да разбере, бе дали Франк е бурята, или подслон от нея. Знаеше само, че иска това да продължи вечно. Завладяващото предизвикателство на езика му в устата й, неговата миризма, толкова топла и мъжка, усещането за широките му гърди, притиснати до чувствителната тежест на нейните, дълбоките звуци на копнеж и триумф, идващи от дълбините на гърлото му и чувствените стонове на желание, неотстъпващо на нейното собствено.

Това е грешно! Това е толкова погрешно!

Тя познаваше този глас. Това беше гласът на здравия разум, който от време на време крещеше зловещо в нея, но предпочете да не му обръща внимание, защото от това, което правеха, се чувстваше толкова, толкова добре.

Точно си мислеше, че може би трябва да се качи върху него и да прати по дяволите факта, че да прави див, удовлетворяващ секс в средата на лазарета е неправилно, както и моралните задръжки, че ще се възползва от човек, който в момента не бе на себе си, когато звукът от покашляне я изтръгна от унеса й и тя отскочи като тийнейджър, хванат да се прегръща в парка.

Вдигна ръка към треперещите си устни и опита да успокои грохота на сърцето си, а после погледна към Ейнджъл, застанал на прага на помещението.

Смущение или презрение.

Очакваше да види някоя от тези емоции, изписана върху красивото му лице… но съжалението, което прочете там, я свари неподготвена.

— Аз…

Той вдигна ръка, за да спре обяснението или извинението, което се готвеше да изрече.

— Недей, Беки!

Тя преглътна и сведе очи, смутена и засрамена. И не защото бе целунала Франк, ни най-малко — искаше да направи това от цяла вечност и, о, човече, фантазиите й изобщо не можеха да се сравнят с реалността. По-скоро бе ужасена, че допусна това да се случи в момент, когато Франк нямаше никаква представа, какво, по дяволите, върши.

Мили Боже, Беки, ти си безнадежден случай!

Ейнджъл влезе в стаята, а безшумните му стъпки и неговото мълчание бяха много по-страшни, отколкото ако я бе порицал строго или си бе направил шега с цялата работа. Така биха постъпили Били и останалата част от момчетата… дори и Франк. Тогава поне щеше да има основание да прояви обичайния си огнен темперамент или да му отвърне с някаква остроумна забележка, нещо от сорта, че има слабост към мъже в полусъзнание. Но нямаше представа как да се справи или да се бори с мълчаливата… присъда на Ейнджъл. Сякаш самият Свети Петър я преценяваше колко струва и отсъждаше, че е непълноценна.

Когато мъжът стигна до нея, тя се осмели да хвърли бърз поглед към красивото му лице и с изненада установи, че не намира никаква присъда там, а само един вид тъжно съчувствие.

Значи всичко е било само в нейната глава. По дяволите! Кой знае защо, това бе още по-лошо и внезапно почувства желание да излее сърцето си пред него.

— Ти… как му викате на това… си играеш с огъня. Осъзнаваш го, нали? — попита тихо той.

— Не е това, което си мислиш — увери го, след което си даде сметка колко нелепо звучи всъщност.

— Не е ли? — Той наклони глава, едната му лъскава черна вежда се изви нагоре. — Значи не си влюбена в него?

Ужасена, младата жена си пое дъх и погледна надолу към Франк, само за да открие, за нейно пълно унижение, че е мъртво заспал, челюстта му леко отпусната, широките му гърди се повдигаха и спускаха като приливна вълна.

Горещина изгори лицето й, сякаш бе застанала твърде близо до открит огън.

— Аз… аз… — Поклати глава, не можеше да опише с думи чувствата си към Франк. Уважение, копнеж, страст, безизходност… всичко това и много повече. Любов? Да, определено и това.

Ейнджъл сбърчи устни.

— Той си има друга.

— Знам. — Преглътна, сълзите, които заплашваха да се появят, сега напълниха очите й.

— Ще бъдеш наранена.

Да, и това също знаеше.

Мъжът въздъхна тежко и поклати глава, преди да застане до краката на Франк и да нахлузи на едрите му ходила чорапите, които бе донесъл.

— Трябва да отидеш да подремнеш. Брат ти ви е уредил транспорт за девет часа.

— Ейнджъл…

— Просто бъди внимателна — прекъсна я той.

Внимателна. Това не беше дума, която обикновено се отнасяше за нея, но този път реши да бъде разумна и да послуша съвета му.

— Ще бъда — обеща му, борейки се с горещите сълзи, бликнали в очите й, обърна се и се насили да върви спокойно, вместо да хукне, както краката й копнееха да направи, от лазарета.

С коя точно част от анатомията си мислиш, Беки? Ако беше мъж, разбира се, отговорът щеше да бъде „с долната глава“. Но тъй като бе жена? Коя част на тялото бе еквивалентната на тази?

Страхуваше се, че може би това е глупавото, безразсъдно, изпълнено с надежда сърце…

* * *

Пристанище Хайфа, Израел

Осемнадесет часа по-късно

— Каква е тази миризма? — попита раздразнено Ив, докато с Беки чакаха транспортното средство, което щеше да ги отведе в следващия етап от пътуването им. — Мисля, че мога я вкуся в устата си.

Трябваше да впрегне цялата си воля, за да не запуши носа си или да не повърне спагетите, които бе хапнала с такава наслада на вечеря на борда на Патън.

Единственото, което искаше в момента, бе да се сгуши на седалката в първа класа на огромен Боинг 747 със студена Мимоза в едната ръка и с маска за сън в другата. За съжаление, като имаше предвид как бяха минали последните часове, младата жена разбра, че това е почти немислимо.

Беше успяла да поспи само няколко часа в койката, която й бяха зачислили на борда на Патън, преди да бъде разтърсена и то не съвсем нежно, от Били, който я събуди и грубо й каза, че потеглят на път.

Този „път“ се оказа шест часа пътуване с хеликоптер от палубата на самолетоносача до една малка, пуста, прашна писта в средата на нищото в Египет, където се качиха на борда на нещо, което едва ли би могло да се нарече самолет за един ужасен полет до някакво поле на израелското крайбрежие. Оттам се качиха на моторница и сякаш часове наред пореха неспокойните води на Средиземно море.

Тяхното пътуване най-накрая ги доведе тук, в огромните докове, които се простираха по цялата дължина на колоритното пристанище на Хайфа. И въпреки че мракът се бе спуснал преди няколко часа, на доковете все още кипеше активна дейност и въздухът бе изпълнен с най-различни шумове.

— Това е миризма — отвърна Беки, бръкна в джоба на взетия назаем анцуг и извади две Дум-Дум, — на гориво, смесена с вонята на умряла риба, в съчетание със смрадта на екскременти и премесена с Господ знае какво още.

Тя даде едната от близалките на приятелката си и Ив с благодарност я пъхна в устата си. Стискайки очи, младата жена опита да се концентрира върху експлозията от захарна сладост. Това помогна. Но съвсем малко. Вероятно, защото обонянието й не се бе възстановило от шока.

След като реши, че единственият начин да избегне това зловоние е като изцяло спре да диша, тя неохотно отвори очи, само за да установи, че огромният мъж отново фиксираше приятелката й като ястреб полска мишка. Дори контузен, с превръзка на челото и друга на рамото, той все още бе най-опасния индивид, когото бе виждала.

Мили Боже!

— Хм, този човек пак се е вторачил в теб — прошепна тя и потрепери от твърдостта на лицето му и свирепите пламъци, отразени в очите му.

— Знам — отговори Беки, отказвайки да погледне към него и с език избута близалката към вътрешността на другата си буза. Захарният бонбон изтрака силно по зъбите й, което прозвуча като някакъв странен вид проклятие. — Опитвам се да не му обръщам внимание.

— Не мога да си обясня дали иска да те целуне, или да те убие.

— Той вече направи първото, затова подозирам, че е второто.

— Какво? — Беки я ощипа по ръката, предупреждавайки я да понижи глас. — Целунал те е? — прошепна Ив невярващо и извади близалката от устата си, за да може да зяпне приятелката си със съответния ужасен израз.

Което беше огромна грешка, защото тогава наистина можеше да вкуси зловонието във въздуха.

Пъхна близалката обратно в устата си и опита да диша плитко.

— По-скоро аз го целунах… или може би му позволих да ме целуне, което не биваше да правя, или… о, по дяволите, не знам. — Беки схруска сладкия бонбон, хрущенето беше толкова силно, че Ив се запита дали приятелката й не си бе счупила зъб. Очевидно не, тъй като Беки задъвка гневно, насочвайки цялото си раздразнение върху горката близалка. — Ще ти разкажа всичко, когато се приберем вкъщи — обеща тя.

Ив видя как приятелката й, все пак, отправи взор към едрия мъж и забеляза момента, в който погледите им се срещнаха и влязоха в сблъсък. Стори й се, че дори усеща ужасното разтърсване от електричеството във визуалния обмен.

— Боже мили, Беки! — И най-малките косъмчета по ръцете й настръхнаха, сякаш всеки момент щеше да удари мълния.

— Знам — простена в отговор младата жена и рязко отмести поглед. — Това е катастрофа. Моля те, хайде да говорим за нещо друго.

— Добре — съгласи се Ив и започна да прехвърля през ума си теми, с които биха могли да се разнообразят, като в същото време потрепери в отговор на заредената с напрежение атмосфера. И се хвана за единствената тема, която измъчваше съзнанието й през целия път. — Моля те, кажи ми, че това е последната спирка от нашето пътуване. Искам най-сетне да се прибера у дома.

Беки поклати глава и бръкна в джоба си за още една близалка.

— Иска ми се да можех. Но с радост ще ти съобщя, че има само още две спирки. Оттук ще вземем военен транспорт до военновъздушната база Андрюс в щата Мериленд. Оттам ти и аз ще се прехвърлим на редовен полет до чикагското летище О’Хара.

— Само ти и аз? Ами останалите?

— Те ще бъдат прехвърлени с друг военен транспорт до Военноморската база на Големите езера.

— Но защо не пътуваме всички заедно?

Беки въздъхна и сложи нежно ръка на рамото й. В отговор стомахът на Ив се завърза на възел от притеснение, тъй като обикновено този жест беше предшественик на думи, които нямаше да й харесат.

— Това няма да ти хареса…

Понякога мразеше да е права.

— Какво няма да ми хареса?

— Пресата ще ни чака там.

— О, мътните да го вземат!

Ив мразеше абсолютно медиите. Те упорито я преследваха през целия й живот, разгласяваха всяко унижение, което преживяваше… а тя бе претърпяла повече от няколко.

— Трябва ли да говорим с тях? — поинтересува се тя.

— Да — Беки наблегна на думата, — трябва. Очевидно ние сме една от водещите новини, така че ще се наложи да изтърпим светлините на прожекторите. Предлагам просто да разкажем нашата приказка — това е игра на думи, разбира се, и да оставим целия ад зад себе си, за да може животът ни да се върне в нормалното си русло. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Моите момчета не могат да си позволят лицата им да залеят всички заглавни страници. По дяволите, ти сама видя колко дълъг път бяха принудени да изберат, за да гарантират сложността на маршрута ни така, че никой никога да не бъде в състояние да проследи нашето движение. Можеш ли да си ги представиш ухилени пред камерите на репортерите? Няма начин. — Тя поклати глава. — Трябва да ми помогнеш да направим всичко възможно, за да сме сигурни, че тази история ще заглъхне бързо и безболезнено.

— Нямам нищо против. По начало бих предпочела изобщо да не отварям дума за това, но… ъ-ъ, твоите момчета? — Ив вдигна вежди, чудейки се дали приятелката й осъзнава колко собственически бе прозвучала.

— Какво?

— Ти ги нарече твоите момчета. — Младата жена подчерта последните две думи.

— Да. Някак си мисля за тях… като за мои, разбираш ли?

Не, не разбираше. Ив не можеше да си представи да живее ден след ден с куп грубияни като Франк Найт и Били Райхарт.

— Те са ми като братя — добави Беки.

Аха!

— И Франк, ъъъ, Шефа? И той ли е един от братята ти?

Беки преглътна тежко и заби поглед в мръсните си болнични обувки. Започна да ги изучава, сякаш бяха направени от най-интересната материя на света.

— Чувствам много неща, що се отнася до Франк Найт — призна най-накрая тя. — Но сестринската обич не е сред тях.

Дам, точно както Ив подозираше.

Поглеждайки отново към огромния мъж, тя се намръщи, преди да обвие утешително ръка около раменете на своята приятелка.

Много се страхуваше, че Беки е затънала в доста големи неприятности, що се отнасяше до Франк Найт.

* * *

Франк погледна към Ейнджъл и Бил, които крачеха напред-назад по дока, и опита да си спомни какво точно се бе случило долу в студения, стерилен лазарет на Патън.

Всичко му бе като в мъгла.

Всичко, освен целувката.

Спомняше си тази целувка много, много ясно.

Въпреки че съзнанието му бе замаяно от силните болкоуспокояващи, той достатъчно добре осъзнаваше, че последното нещо, което би трябвало да направи, е да придърпа сладките й устни към своите.

Знаеше това, но не бе в състояние да се въздържи.

И тогава тя го целуна в отговор, и тази целувка беше много по-… умопомрачителна, отколкото някога си бе представял. Хладните й пръсти докоснаха лицето му, меките й гърди се притиснаха върху неговите, копринено нежният й горещ език се преплете с неговия и той осъзна, че прави точно това, което винаги се бе клел никога да не прави, но… просто не бе в състояние да се въздържи.

След това тя се отдръпна и стаята изведнъж потъна в черен мрак.

Следващото нещо, което си спомняше, бе лекарят, наведен над него, разтърсвайки го да го събуди, след което му зададе куп безсмислени въпроси.

Когато ефектът от лекарствата изчезна, той си помисли, че всичко е било сън, но после, след като хеликоптерът се вдигна от палубата на самолетоносача и младата жена не смееше да го погледне, разбра, че това е било повече от още една от неговите много, много реални фантазии, в които той и тя и най-близката хоризонтална повърхност играеха главна роля.

Мамка му! Беше такъв задник!

За пореден път крадешком погледна към Беки, когато изведнъж Ейнджъл се появи зад гърба му.

— Тя не е толкова издръжлива, колкото опитва да се покаже пред всички — прошепна дрезгаво бившият агент на Мосад.

— Знам.

— Ти не си подходящия мъж за нея.

Франк се обърна и се вгледа в спокойното, непроницаемо лице на израелеца.

Толкова ли бе очевидно?

— Какво знаеш за това?

— Знам как изглежда един мъж, обладан от страст и знам, че обектът на страстта на този мъж едва ли ще се поздрави с… да кажем, щастлив край.

— Майната ти, Ейнджъл! — изръмжа той, необяснимо защо бесен.

Разбира се, трябваше да признае, макар да бе очевидно, че гневът му не бе насочен към Ейнджъл.

Не. Това би било твърде лесно, а той не беше лесен човек. Той беше честен. А истината се заключаваше в това, че той бе дяволски бесен на себе си, защото всяка дума, излязла от устата на Ейнджъл, беше абсолютно вярна.

— Просто си гледай проклетата работа! — завърши Франк с уморена въздишка.

— Ще го отречеш ли?

— Да отрека какво? — Наистина обмисляше да сграбчи мъжа и да го хвърли от кея направо в океана.

— Това, че ти не си подходящия мъж за нея.

— Не, по дяволите! Знам, че не съм! — И поради тази причина това, което се случи между тях в лазарета, беше толкова мъчително. Тогава му хрумна ужасна мисъл. — Смяташ ли, че ти си правилният човек за нея?

Ейнджъл вдигна раздразнено вежди и Франк едва се удържа да не разкъса нещастника на парчета.

— Може и да съм.

Когато адът замръзне…

Отвори уста да каже на Ейнджъл точно какво ще се случи с него, но щом погледна към Беки, затвори уста със силно скърцане на зъби.

Може би Ейнджъл беше прав. Може би той беше подходящият мъж за Беки. Господ му бе свидетел, че израелецът наистина беше по-добрия избор за нея, отколкото Франк. Най-малкото Ейнджъл беше роден през същото десетилетие като Беки, което бе повече, отколкото той можеше да предложи.

Мамка му…

Вдигна здравата си ръка, за да разтърка гърдите си, пронизани от внезапна болка и закрачи към транспортното средство, което спря в края на кея.

Никога през целия си живот не бе желал да се прибере у дома толкова силно, колкото в този момент. А това говореше много, тъй като бе прекарал безкрайно много време в доста по-малко гостоприемна среда.

Просто искаше да се върне в Чикаго, обратно в дома си, обратно към нормалния си живот.

За съжаление обаче, не можеше да направи нищо, но се запита дали нещата някога щяха да бъдат нормални отново, защото точно в този момент хвана Беки да го наблюдава и погледът й му беше безспорно познат. Лесно го разпозна, тъй като това бе същият поглед, отразен в собствените му очи.

Безнадежден копнеж.

Това обобщаваше всичко.

И как би могъл да й устои сега, когато знаеше, че тя го желае толкова силно, колкото и той нея? Как би могъл да й устои сега, когато знаеше какво е усещането да я държи в ръцете си? Вкусът й върху устните си?

Господ да ми е на помощ!