Серия
Черните рицари АД (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
In Rides Trouble, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 31 гласа)

Глава 4

— Здравей, Ребека!

Думите, изречени от този дълбок, гърмящ глас, дошъл иззад лявото рамо на Беки, едва не я накараха да изпусне гаечния ключ и да се превърне в локва от сълзи на пода.

Благодаря ти, мили Боже! Спасени сме!

Бе прекарала последните три минути в спор със себе си дали да пренебрегне предупреждението на Шариф и да се опита да избяга. Предполагаше, че може да си намери хубаво малко скривалище, където да изчака подходящия момент, в който да изскочи и да го удари по главата с гаечния ключ. Наистина щеше да се наслади на тази част — халосването по главата — и, разбира се, щеше да вземе неговия Глок. И тогава, какво? Все още щеше да бъде заключена в машинното отделение и пиратите можеха да решат да направят нещо ужасно на Ив за отмъщение.

Но всичките тези размишления бяха напразни, тъй като Франк бе дошъл. Мъжът, на когото тя се възхищаваше, уважаваше и обожаваше от далече — пределно ясно й бе дал да разбере, че никога не би я допуснал по-близо до себе си — най-сетне бе дошъл.

Спасителят ти е тук!

Маньовърът на супергероя завършен. Най-накрая!

Зачуди се дали да вдигне ръце и да извика Алилуя, или да избухне в порой от сълзи на благодарност — имаше си своя реален „Опра момент“[1].

Но това бе толкова изтъркана фраза, колкото и „девойка в беда“.

Вместо това, направи свирепа гримаса, завъртя се и сложи омацаните си юмруци на също толкова мръсните си бедра.

— Е, беше крайно време да се появиш! — сопна се тя, вдигна високо брадичка и остави очите си жадно да поглъщат познатото, прекрасно лице на Франк.

Яркото осветление на тавана, — допринасящо за увеличаване на задушаващата жега в машинното отделение, — подчертаваше тялото му и това отново й напомни колко едър е той всъщност. С рамене като на хамалин, с бицепси, големи колкото топки за боулинг и бедра като на професионален кетчър, той беше мъж-планина. Но имаше толкова добри пропорции, че всяка част от тялото му напълно хармонираше с останалите, и ако човек не застанеше до него, никога нямаше да разбере, че е гигант.

Един чудесен, красив гигант.

Добре де, може би красив беше малко преувеличено, особено след като имаше дебел, страховит белег, който разсичаше лявата му вежда, и един тънък, бял, който минаваше през десния ъгъл на устата му. Според брат й Франк бе получил първия в бой с ножове с джихадисти пред едно кафене в Карачи, Пакистан. Историята на втория бе загадка, до която никой не бе успял да се добере.

Така че, не, той не беше красив. Но буреносно сивите му очи бяха най-яростните, които някога бе виждала, и гъстата му къдрава, самурено кафява коса беше мека и блестяща като козината на норка. Като се добавеха към тях широкото чело и доста пълните му устни, се получаваше едно интересно лице, което беше… ами, спиращо дъха по един жесток, интуитивен начин.

Не че Беки можеше да види нещо от това спиращо дъха лице точно в този момент, тъй като бе покрито със сива и черна камуфлажна боя в някакъв странен рисунък и гъстата му коса бе скрита под гумираната качулка на водолазния му костюм. Но въпреки това успя да забележи подигравателното свиване на устните му.

— Тъй като не ти позволих да станеш пълноправен член на екипа, ти реши да се пробваш като пиратка, така ли? — попита той с престорено раздразнение.

Тя опря език във вътрешната страна на бузата си и повдигна вежда.

— Едно момиче трябва да намира силните усещания там, където може.

Той изсумтя, погледът му преброди цялото й тяло и суровото му изражение внезапно се смекчи.

Аха, да, тя трябваше да изглежда толкова добре, колкото и се чувстваше.

— Добре ли си? — Тонът му бе неочаквано нежен.

— Супер съм — увери го тя, макар че надигащия се плач, който изгаряше гърлото й, изпълваше вече носа й, парещ като жива рана, полята с алкохол. Беше ужасяващо да осъзнае, че не иска нищо повече от това да се хвърли в силните му ръце и да плаче, плаче, плаче, докато нямаше повече сълзи. Просто да се освободи от целия насъбран страх и безпокойство през последните шест дни.

Господи, това нямаше ли да го уплаши до смърт? Коравата като камък Ребека Райхарт да позволи на някой да стане свидетел на нейната уязвимост? Доказвайки веднъж завинаги, че да, тя беше жена, склонна да избухва в сълзи точно както всички други жени? И тогава идваше това с докосването.

През трите години, откакто работеха заедно, Беки можеше да преброи на пръстите на двете си ръце, колко пъти бяха имали реален физически контакт. И във всеки един от тези случаи Франк бе отскачал надалеч, сякаш тя бе обвита в пламъци, защото не искаше да оставя в нея някакви грешни представи или нещо друго. Не би искал тя да започне да мисли, че между тях може да има каквато и да е връзка извън отношенията им работодател/служител.

Така че — да, ако скочеше в обятията му и заровеше лице в шията му, той със сигурност щеше да умре от страх и после какво щеше да прави тя?

Е, поне ще съм въоръжена, помисли си Беки, преглътна сълзите, които я заслепяваха, и с копнеж погледна към водоустойчивата карабина М4, привързана към широкия му гръб.

— Донесе ли ми оръжие? — Тя посочи с пръст към матовочерната цев. Мирисът на Франк, мирисът на топла мъжка кожа и солена морска вода, нахлу в ноздрите й от това й се зави свят. Или може би беше от отработените газове на повредените дизелови двигатели.

От това трябваше да е, защото тя не беше от онези сантиментални момичета, които си губеха ума от аромата на един конкретен мъж. Макар че… трябваше да си признае, че е много пристрастена към начина, по който Франк обикновено миришеше — странна комбинация от сапун Zest, топла кожа и оръжейно масло.

О, кого заблуждаваше тя? Беше пристрастена не само към начина, по който миришеше Франк, но и към самия него. А това правеше нещата много по-вбесяващи, заради факта, че се отнасяше към нея като досадно неудобство, което трябваше да търпи, за да запази прикритието на Черните рицари.

Той хвана ръката й, за да я отдалечи от своята М4, а голямата му гореща длан за кратко обхвана китката й, преди бързо да я пусне.

Дам. Иди, че разбери…

— Мога да ти предложа нещо по-добро от оръжие. — На устните му се появи онази негова мила, крива усмивка, която винаги я пронизваше право в сърцето. Франк измъкна близалка Дум-Дум с вкус на диня и я размаха пред лицето й, а после я дръпна извън обсега й, щом тя посегна да я грабне от ръката му. — Каква е вълшебната думичка? — подразни я той.

— Дай! — изръмжа тя и предизвика неговия дълбок смях, който звучеше толкова прекрасно, че Беки едва не се разтопи в локва от сълзи, отново.

Боже, трябваше да поспи или най-малкото да отдели минута-две, за да се вземе в ръце, преди да се е размекнала съвсем и да разруши напълно репутацията си на хладнокръвна жена. Или да направи нещо още по-глупаво, като например да го хване за ушите и най-накрая, най-накрая да направи това, за което си бе мечтала през последните три и половина години… да му даде голяма, мокра целувка.

Да, това щеше да бъде върхът…

Той внимателно й подаде близалката и тя го дари с ослепителна усмивка, примесена със сълзлива благодарност, преди да разкъса обвивката и напъха лакомството в устата си. Затвори очи, щом сладостта експлодира върху езика й. Тъпите пирати бяха нападнали скривалището й с близалки още първия ден от пристигането им и тя бе живяла в захарна абстиненция досега.

— Може да ти оставя нещо малко в моето завещание заради това — прошепна тя, смучейки близалката.

Той изсумтя, хвана я за лакътя и я поведе по металния трап към изхода. Аха, очевидно правилото без докосване важеше само извън сферата на героичните спасителни мисии. В такъв случай, трябваше сериозно да се замисли върху въпроса как да бъде отвличана по-често.

— Какво, ъ-ъ… какво направи с Шариф? — поинтересува се Беки.

— Кой е Шариф?

— Преводачът. — Тя се засмя подигравателно на думата, макар лакътят й да бе изтръпнал под мазолестата му длан. — Човекът, който размахваше Глок 19 до тила ми през последните десет часа.

Франк спря толкова внезапно, че едва не й причини контузия на шийните прешлени. Той бързо вдигна своята М4, а дебелият му врат започна да се върти на всички посоки.

— Какво? — прошепна младата жена, фините косъмчета по ръцете й настръхнаха. Въпреки че в помещението беше повече от 38 градуса, леден студ като змия плъзна по гръбнака й. — Ти не го ли арестува, докато идваше при мен?

— Не — отвърна й с дрезгав шепот. — Казаха ни, че си сама. — Той активира своя ларингофон. — Бил, там ли си?

Били?

Тя погледна с копнеж към дясното ухо на Франк и прозрачния гъвкав кабел, излизащ от микрофона на гърлото му. Искаше й се слушалката да е в нейното ухо, за да може да чуе потвърждението на Били. Нейният голям, глупав, мил брат ужасно й липсваше и тя изгаряше от нетърпение да попита Франк колко от момчетата е взел със себе си. Мисълта, че „нейните момчета“ ще дойдат да я спасят, ако успееше да издържи достатъчно дълго време, беше това, което й помогна да преживее изминалата седмица.

— Едноокият Уили излъга — съобщи Франк на брат й и ако не беше толкова уплашена, Беки щеше да избухне в смях. Той беше дал на Гейди същото прозвище като нея. — Има шести човек на борда. Той е бил тук и е охранявал сестра ти, но сега е изчезнал. — Наклони глава, заслушан в отговора на Били. — Тъй вярно — промърмори Франк, притисна с ръка младата жена зад гърба си, за да я прикрие с едрото си тяло, докато осигуряваше с оръжието си района във всички посоки и продължи да я води през лабиринта от коридори между машините към изходната врата.

— Този проклет Гейди! — Беки надникна иззад широкия гръб на Франк, очаквайки всеки момент Шариф да се появи и да започне да ръси 9 милиметрови куршуми наоколо.

— Казах на момчето, че ще го убия, ако лъже.

— Не го убивай — прошепна тя, съчувстваше на Гейди и на мъжете като него за тежкото им положение. — Той е просто едно глупаво хлапе. Вероятно си е мислил, че по някакъв начин Шариф ще успее да спаси задника му.

— По кой път тръгна той?

— Шариф ли? Аз, ъ-ъ, не знам точно… Боже, съжалявам — прошепна тя, когато се спъна в един провиснал маркуч. Голямата длан на Франк, притиснала я здраво към тялото му, беше единственото нещо, което я задържа да не се пльосне по задник. — Той каза, че трябва да пикае. Не видях точно в коя посока пое, но някъде към носа мисля.

— Колко патрона?

— Петнадесет — отвърна тя, радостна, че може да отговори на въпроса му и с надеждата да го впечатли със своите познания, добави: — Стандартният размер пълнител.

— Резервни?

— Не съм забелязала.

— Добре, сега ще направим следното, ще…

— Ще пуснеш оръжието си долу и ще го изриташ надалеч — заяви Шариф, излезе иззад едно голямо арматурно табло, приближи се зад Беки и обви потната си ръка около гърлото й, като притисна силно дулото на своя Глок в дясното й слепоочие.

На Беки започваше да й писва и се чувстваше уморена от постоянното насочване на оръжия към главата й, да не говорим за вонята на непоносимия афтършейв на Шариф, която заедно с потта и миризмата на тялото му от последните десет часа, се смесваше в една отвратителна смрад. Това задейства рефлекса й за повръщане.

Той се оказа толкова префинен, че вероятно единственото нещо, което можеше да го накара да я пусне, бе да повърне върху ръката му.

Точно си мислеше дали наистина да не го направи, когато изведнъж усети… готовността на Франк. Той бе замръзнал пред нея в момента, в който бе прозвучала заповедта на Шариф. Пръстите й, с които се държеше за колана на военната му екипировка, почувстваха как всеки твърд мускул на широкия му гръб се напрегна като струна. Той не се помръдна, дори не трепна, но тя затаи дъх в очакване на следващия му ход.

Шариф сигурно също бе усетил пращенето на електричество във въздуха.

— Каквото и да си намислил да правиш, може да го забравиш на мига. Пистолетът ми е опрян в главата на госпожица Райхарт, ще пръсна мозъка й по целия ти гръб, преди дори да имаш шанса да се обърнеш. Сега пусни оръжието си и го изритай надалеч!

— Не го прави…

Беки трепна от силното дрънчене на М4 при удара му в металния под. То беше последвано от ужасно скърцащ звук, щом Франк го изрита настрани.

— Сега и резервното ти оръжие — настоя Шариф. Когато Франк се наведе бързо напред, Глока на Шариф едва не проби слепоочието на младата жена. — Бавно! — излая той.

Франк се подчини, продължи да се навежда, но този път бавно, и извади Спрингфийлд Армъри XD-45 от кобура на глезена си. Хвърли го при автоматичната си пушка, преди да се изправи.

Беки отново се хвана за колана на екипировката му, наслаждавайки се на усещането от допира на неговите твърди мускули до гърбовете на пръстите й, както и на смъртоносната твърдост на…

О, Франк, ти прекрасен, възхитителен мъж!

Добре, сега Шариф явно беше в по-изгодна позиция в сравнение с тях, тъй като единствен имаше пистолет. За щастие, той не беше единственият, който имаше оръжие, защото пръстите й се отъркаха не само в стегнатите мускули на Франк. Смъртоносното острие на неговия осемнадесетсантиметров КАБАР също беше там.

Кой влиза с нож в престрелка?

Франк Найт, ето кой.

* * *

Франк тъкмо си мислеше, че за трупа му ще е необходим чувал с размер XXXL, когато пръстите на Беки скришом достигнаха до смъртоносното острие на неговия КА-БАР и безшумно го изтеглиха. Така, както стояха притиснати един до друг — неговия гръб към гърдите й — Шариф не би могъл да забележи как тя крадешком извади ножа от канията на гърба му и го прехвърли в предния джоб на късите си панталонки.

О, Ребека! Изключително глупава идея!

Но той не можа да направи или да каже нищо, тъй като Шариф заповяда:

— Ръцете високо над главата!

Да, да. Тук заповядваш ти, шибан, самонадеян пират!

Франк стисна зъби, щом протегна ръце към тавана. Болното му рамо не му даваше мира, откакто се бе правил на човека-паяк, катерейки се по корпуса на кораба, за да достигне до точката на достъп. И сега, трябваше да ги държи така, високо над главата си? О, Господи, болката беше непоносима!

Разбира се, това беше най-малкото му притеснение, като се имаше предвид, че проклетият Шариф бе оборудван с петнадесет топчета смъртоносно олово, докато Ребека Райхарт бе въоръжена с осемнадесет сантиметра въглеродна стомана.

— Сега се премести надясно и застани в този ъгъл! — нареди Шариф и Франк нямаше друг избор, освен да се подчини. Направи шест стъпки в дясно и се напъха в тясното пространство между подпорната стена и част от някаква машина с безброй превключватели, които се забиха в ребрата му като остри, костеливи пръсти. — Не се обръщай! — извика пирата, когато Франк понечи да направи точно това. — Остани с лице към стената!

Беки изкрещя заради нещо, което Шариф правеше с нея и Франк изръмжа дълбоко и заплашително, докато ритмично стискаше и разхлабваше юмруци над главата си. Мускулите на ръцете му се напрягаха и отпускаха, напрягаха и отпускаха.

Стиснал челюсти толкова силно, че имаше опасност зъбите му да станат на прах, Франк слушаше внимателно и чу как двамата отидоха до мястото, където бе изритал своята М4 и резервното си оръжие. Автоматичната карабина издаде познатия специфичен звук, щом Шариф я преметна през рамо и 45 калибровия приглушено прошумоля, докато напетия пират го пъхаше в колана на късите си панталони.

— Сега ще броя до десет — заяви Шариф, леко задъхан.

Мъжът бе изпаднал в паника.

Това не е добре. Това никак не е добре.

Паниката лесно би могла да накара един мъж да забрави колко точно натиск трябва да приложи върху спусъка.

И мисълта да загуби Беки по този начин…

Не. Той не би могъл дори да помисли за това, без да се налага да потисне желанието си да повърне.

Но точно в момента не можеше да си позволи този лукс. Имаше нужда от всичките си сетива и цялата си съобразителност, ако искаше да измъкне и двама им живи от тази катастрофална ситуация.

— Само трепни, преди да съм излязъл — изсумтя Шариф, — и ще пръсна мозъка й из цялото машинно отделение.

Ето го. Най-лошият му кошмар, изразен с думи. Франк затвори очи и започна да се моли на Бог Беки да не направи някоя глупост. Жената притежаваше повече кураж, отколкото доста мъже, два пъти по-едри от нея, и той много я уважаваше заради това, но тя нямаше нито рефлексите, нито обучението да се измъкне от тази ситуация невредима. Шариф имаше три оръжия, а Беки — само едно, което означаваше, че всички предимства са на негова страна. Франк само се надяваше тя да е наясно с това и да действа съобразно обстоятелствата.

— Едно, две… — започна да брои пирата и сърцето на Франк заби два пъти по-бързо, думкаше в ушите му толкова силно, че почти не чуваше гласа на мъжа, който се придвижваше към изхода заедно с Беки. — … пет, шест… — Звукът отекна глухо в помещението и Франк умишлено задиша по-бавно, докато разиграваше наум следващия си ход. — … осем… — Мускулите му се напрегнаха за последно. — … девет… — Сгъваемият нож Пентагон-Елит II, прикрепен към гърдите му, му вдъхваше малко спокойствие. — … десет.

Със серия светкавично бързи, плавни движения той изскочи от тесния ъгъл, бръкна в предния джоб на екипировката си, с едно кликване извади острието от подсилената с кевлар дръжка, зърна тъмната глава на Шариф над русата коса на Беки и запрати ножа от неръждаема стомана във въздуха.

Част от секундата, преди острието да се вреже точно между подлите очи на Шариф, мъжът затръшна вратата на въздушния шлюз към машинното отделение. Ножът отскочи от армираното стъкло на илюминатора със силен звън, който бе заглушен от разярения рев на Франк.

— Беки… не!!!

* * *

— Всички обратно на мостика!

Ив се мотаеше по палубата, заедно с останалата част от тридесет и няколко членния екипаж на Хамилтън, и все още се опитваше да асимилира удивителния факт, че преди по-малко от десет минути бе спасена от трима мокри, облечени в черно мъже, появили се изневиделица като фантоми от нощния мрак. Те бяха успели да разоръжат или по някакъв начин да обезвредят всеки един от пиратите.

И всичко това за около шест секунди.

Несъмнено, гледката бе незабравима. Котешки рефлекси и прецизни хореографски движения. Пиратите така и не разбраха какво става.

Ив не знаеше какво да мисли за това.

Очевидно Беки не бе обезумяла от топлинен удар. Той беше тук…

Били Райхарт беше точно пред нея и определено не беше просто някакъв си механик на мотоциклети. За бога, не! Той по-скоро изглеждаше като оживяла версия на Джейсън Борн или Итън Хънт. Крещеше на всички да се върнат обратно в задушното помещение на мостика, където пиратите ги бяха държали, и буташе онези от хората, които не се движеха достатъчно бързо според него. Той беше… ами, той не беше онова, което тя си спомняше.

— Ти също, Ив. — Бил едва я погледна, но дори и този кратък негов поглед й бе достатъчен да види, че очите му — тези шоколадовокафяви очи, в които се бе влюбила като момиче — не гледат вече с нежност и топлота. Те блестяха свирепо, почти като на диво животно.

Мили Боже!

Въпреки горещината на нощта, по гръбнака й полазиха тръпки. Никога не би се страхувала от Били, не и след всичките онези години, когато той беше лошо момче от грешната страна на града. Но гледайки сега твърдо стиснатата му челюст и едва овладяната сила на мускулите на раменете му, тя осъзна, че чувствителното момче, което познаваше, бе изчезнало и на негово място се бе появил този суров, коравосърдечен мъж… този опасен човек.

— Защо? — попита Ив, докато се опитваше да успокои ударите на сърцето си. — Какво става?

— Беки е в беда — отвърна той, докато я побутваше да върви по-бързо по палубата. — Мъжът, който я е пазел, липсва.

Ив отвори уста, но не успя да изрече и думичка, когато ужасеният глас на Беки раздра въздуха над главите им.

— Били!

Също като всички останали, които се блъскаха, за да влязат през вратата, водеща към мостика на Хамилтън, Ив се обърна и сърцето й падна в петите. Мърморенето на групата постепенно утихна, когато всеки започна да осъзнава какво се случва.

Шариф стоеше в центъра на палубата, обвил с една ръка гърлото на Беки и я държеше пред себе си като жив щит, докато с другата притискаше силно дулото на пистолета си към слепоочието й.

— Стой на място! — извика той, когато Били, навит като пружина, се приготви за скок.

— Просто я пусни! — настоя брат й. Но Шариф не му обърна внимание и повлече Беки към парапета на левия борд на Хамилтън. Ярката светлина, идваща от върха на мостика, падаше върху палубата и осветяваше двамата като на снимачна площадка.

Цялата ситуация изглеждаше напълно нереална… и абсолютно ужасяваща.

— Шефе? — промълви Били, натискайки с палец и показалец странната черна лента увита около шията му, докато проследяваше движенията на Беки и Шариф със смъртоносния край на големия си плашещ пистолет. — Чуваш ли ме? Нашата шеста цел е горе с Беки. — Той направи пауза, слуша няколко секунди, след което грубо изруга, преди да завърши с ропот: — Разбрано!

— Назад! Назад! Ще я застрелям! — изкрещя Шариф, черните му очи се стрелкаха между членовете на екипажа, струпани пред вратата и останалите на мостика. Единият от мъжете, пристигнали с Били, застина на място. Беше се опитал да заобиколи мостика и да излезе в гръб на пирата.

— Ив — прошепна Били, без да отделя очи от сестра си.

— Да? — отвърна тя съвсем тихо и разбра, че той бавно пристъпя встрани, принуждавайки Шариф да разделя вниманието си между него и другия мъж с чудовищната черна картечница.

— Когато не гледа насам, ще имам нужда от теб, да се промъкнеш през тълпата, да отидеш долу до машинното отделение и да отвориш вратата.

Преглъщане.

— Д-добре — каза Ив, макар последното нещо, което искаше да направи, бе да влиза — сама! — в дълбините на танкера.

Можеш да направиш това, Ив Ейдънс. Можеш да го направиш за Беки.

Краката й трепереха, докато чакаше Шариф отново да насочи вниманието си към другия мъж в близост до мостика, след това леко запристъпва назад, проправяйки си път изключително внимателно и съвсем тихо през онемелия екипаж на Хамилтън. „Движи се, продължавай, движи се!“ — промърмори под нос, когато незабележимо се изплъзна от тълпата потни тела.

Най-накрая се запъти към вътрешността на кораба, без да обръща внимание на мрачните ъгли и тъмните стълбищни клетки, като се позоваваше на дългогодишния си опит в яхтсменството, за да намери пътя към машинното отделение. Тичаше по металните трапове, без да направи нито веднъж грешен завой. Разбира се, помогна й също и факта, че когато наближи своята цел, чу някакво думкане и нещо подобно като лъвски рев.

Оказа се, че шумът идва от третия мъж, който бе дошъл с Били, гиганта. Той удряше с огромен гаечен ключ по стъкления илюминатор на вратата на въздушния шлюз към машинното отделение. Лъвският рев също идваше от него.

О, мили Боже!

Ив преглътна буцата, заседнала от страх в гърлото й, облиза напуканите си устни и си напомни, че това не е чудовище, а само един мъж. Човек. Един от добрите дори.

На три, каза си тя, след това бързо преброи, преди да завърти колелото.

Веднага щом ключалката освободи, вратата се отвори с трясък и се удари в преградната стена. Ив отскочи инстинктивно назад, но гигантът изобщо не я удостои с поглед. Той просто се втурна покрай нея и меките ботуши на неопреновия му костюм задумкаха нагоре по металните стълби.

Бележки

[1] „Опра момент“ — или още „Аха момент“, който се определя като „момент на внезапно осъзнаване, вдъхновение, прозрение, признаване или разбиране“ — идва от много често използваното „Аха!“ от Опра Уинфри в нейното токшоу. — Б.пр.