Започнахме развитието на нов библиографски проект и активно търсим хора, които да участват в него и да помагат за обогатяването му.
Серия
Черните рицари АД (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
In Rides Trouble, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 36 гласа)

Глава 14

Имението Графтън

Сейнт Айвс, Англия

Пътуването беше безкрайно, болката — мъчителна, но Шариф стисна зъби и не се поддаде на огромното желание да легне и просто да заспи на прохладната росна трева, покриваща просторната поляна. Вместо това, той се затътри нагоре по широките, покрити с плочки стълби на къщата от времето на Тюдорите и зачовърка входната врата. Всъщност, можеше да позвъни, помисли си той. И старият Фелпс, стоик и типичен англичанин, щеше да отвори веднага. Но Шариф нямаше достатъчно сили и смелост да отговори на въпроса, който знаеше, че ще прочете в проницателния поглед на възрастния иконом.

Шариф въздъхна с облекчение, пристъпвайки в прохладното, облицовано с теракота фоайе с безценни вази от династията Минг, стоящи върху прецизно изработени постаменти.

Беше го направил.

За няколко мига по време на полета, когато непоносимата болка накара зрението му да се свие до малък, тъмен тунел, той си помисли, че може би е дошъл краят му. И по един странен, безпристрастен начин затъжи за възможността никога повече да не види яркозелените полета на Англия. Въпреки че бе роден в Африка, Англия беше неговият дом.

Позволявайки си още няколко секунди спокойствие, най-накрая се затътри към огромните, резбовани, двойни врати от махагон в дъното на коридора. Когато застана пред тях, затвори очи и почука. Приготви се за сблъсъка, който щеше да последва, когато дълбок глас му отговори: „Влез“.

Роден от кратък флирт между богат английски лорд и заможна африканска принцеса, Асад Графтън се бореше да намери своето място и в двата свята. Тази непрестанна борба го беше моделирала в човека, който беше днес — труден, изключително рязък и напълно безмилостен.

Веднъж Шариф бе имал възможността да стане свидетел на тази безпощадност и споменът за това все още го преследваше…

Бутайки, отвори тежката врата и влезе в огромната библиотека. В голямата камина весело пращеше огън, двуетажните лавици бяха пълни с първи издания. Подът бе от ръчно поставен паркет, толкова добре полиран, че отражението му се втренчи в него. Внушителните и богато украсени антични мебели в стил Чипъндейл бяха с качество, достойно за Сотбис.

И сред всичкото това богатство седеше Асад, четейки последното издание на Лондон Таймс. Той погледна нагоре, след което внимателно сгъна единия ъгъл на хартията.

— Не трябваше да идваш тук. Интерпол е по петите ти. Моите източници казват, че са те проследили от Кения до Хийтроу. Трябва да си по-внимателен.

Устните на Шариф се изкривиха в цинична усмивка.

— Радвам се да видя, че и ти си жив, татко.

— Не бъди толкова чувствителен — презрително отвърна Асад. — Ти си точно като майка си.

Ах, най-тежката обида, на която този човек беше способен.

— Дойдох, защото имам нужда от информация. И нямах време да бъда по-внимателен.

— Тогава трябваше да убиеш този изостанал буш пилот[1], на който си платил да те докара до Англия. Съмнявам се, че е изчакал, докато изчезнеш от пистата, преди да се обади на властите и да даде описанието ти.

Шариф вдигна бинтованата си ръка. Движението накара кръвта в раната му да запулсира като втори сърдечен ритъм. Втори сърдечен ритъм с остри, отровни зъби.

— Този изостанал буш пилот беше два пъти по-едър от мен и в случай, че не си забелязал, аз съм малко изнемощял.

— Чух, че си загубил пръст.

— Можеше да загубя много повече — изръмжа той, чувствайки как нездрава пот избива по цялото му тяло. Откакто се бе събудил в кенийската болница, непрекъснато го избиваше ту студена, ту гореща пот. — Можех да загубя живота си.

Асад — Шариф не мислеше за него като за баща — се облегна назад в коженото си кресло и събра върховете на дългите си пръсти под аристократичната си брадичка.

— И ти обвиняваш мен?

— Нямаше да бъда там, на онзи танкер, ако ти не ме беше пратил.

— О, колко избирателна памет имаш! — Асад се усмихна като акула — показвайки всичките си зъби и без никакво чувство. — Не беше ли ти този, който ме помоли за работа, която да бъде достатъчно платена, за да можеш да се оттеглиш от този гаден бизнес?

След като се беше научил да живее в света и на двамата си родители, Асад беше усъвършенствал това си умение. Използва богатството, наследено от Графтън и го инвестира в сделки чрез контактите, които беше създал, само защото беше син на майка си. Публичният бизнес на Асад беше просто фасада за личните му начинания. А именно: наркотици, оръжие, търговия с роби, а от съвсем наскоро и пиратство.

— Никога не съм мислил, че ще ме поставиш директно на огневата линия — заяви Шариф на баща си студено. За една дълга минута Асад просто се взираше в него — сякаш ленив, преситен лъв наблюдаваше ранена сърна. Знаеш, че ще последва бърза, мъчителна смърт, но винаги се надяваш, че голямата котка няма да благоволи да изразходва необходимата енергия.

Накрая Асад разпери ръце, като показа лукса, който го заобикаляше.

— Смяташ ли, че съм постигнал всичко това, стоейки на безопасно място зад линията? Че никога не съм рискувал и не съм се изправял пред смъртта?

— Само имах предвид, че…

— Стига! — изкрещя Асад и Шариф за кратко затвори очи, тъй като зад трескавото му чело звукът отекна като удар на наковалня в земята. — Всичко това няма значение сега. Операцията се провали, така че единственият курс е да продължим напред. Но първо трябва да изчезнеш от тук. Не трябва да те виждат с мен.

— И защо някой някога би ме търсил тук, татко? — Той изсъска последната дума. — Никой не знае за връзката ни.

Подобно на баща си, Асад Графтън също бе пътувал до Африка и там беше срещнал красива, екзотична жена. Но за разлика от своя баща, Асад бе отказал да признае публично детето, резултат от кратката му бурна афера. Шариф дори не знаеше, че има баща, докато не порасна до училищна възраст. Тогава майка му го изпрати в Англия, където благодарение на парите на Асад Графтън, той получи образование. И нищо повече.

— И никой никога няма да разбере! — отвърна Асад с вбесяващо безразличие. — Особено сега, когато снимката ти е в системата. Затова трябва да напуснеш Англия. Веднага! Отиди в някоя държава, от която няма да те екстрадират и си направи операция за промяна на външния вид. Ще ти направим нова самоличност, това е достатъчно лесно. — Той махна с ръка във въздуха, сякаш фалшифицирането на паспорти, автобиографии, удостоверения за раждане и всякакви други подобни документи бяха дреболия. Което за човек с неговите ресурси и власт, вероятно беше… постижимо.

— Ще го направя. — Шариф се съгласи, без да спори, тъй като това бе част от плана му още от самото начало. — Но първо имам нужда от цялата информация, която можеш да ми дадеш за Ребека Райхарт.

— Какво? — Асад се намръщи. — Защо ти е нужно това?

Шариф отново вдигна ръка, без да обръща внимание на болката, предизвикана от това движение.

— Защото тя трябва да си плати за това.

— Аха. Но отмъщение за такава незначителна рана изглежда малко прекалено, не мислиш ли?

— Незначително? — избухна той. — Аз съм обезобразен завинаги! Това не е нещо, което пластичния хирург може да коригира.

— Да, но ти едва ли можеш да обвиняваш жената. От докладите, които получих, ти си опрял оръжие до главата й, заплашвайки да я хвърлиш през борда на танкера. Нима си очаквал, че тя ще скочи доброволно?

Шариф много искаше да узнае как Асад бе получил тази информация. Мъжът беше като Господ — надарен с всемогъщество.

— Тя постоянно ме обиждаше. И много добре разбираш, че не мога да оставя нещата така.

— Тя е американка — заяви Асад, като че ли това извиняваше поведението й.

— Тя е една прекалено бъбрива кучка и аз искам да замлъкне завинаги!

— Ммм. — Отново тази снизходителна, многозначителна усмивка. Тя винаги караше кожата на Шариф да настръхва. И този път не беше изключение. — И по какъв начин ще я накараш да страда, преди да й затвориш устата завинаги?

— Все още не знам, татко — отвърна презрително. — Може би ще я накарам да страда по същия начин, по който ти остави майка ми да страда.

Шариф завършваше шестата си година в интерната, когато майка му за първи път пътува до Англия, за да го посети. Тя беше слаба и измъчена, бледа сянка на красивата жена, която бе била преди. Гражданската война в Сомалия беше опустошила страната и оставила населението да страда в глад и мизерия. Тогава не знаеше, че майка му е отчаяна. И че това отчаяние бе довело до смъртта й, тъй като силно бе подценила Асад Графтън. Когато се бе опитала да го изнуди, обещавайки му, че историята за незаконния му син ще стане публична, Асад бе реагирал както всеки път, когато имаше препятствие на пътя си — решително и окончателно.

Връщайки се в общежитието, където майка му бе обещала да го изчака след последния му учебен час, Шариф завари баща си вместо нея. По пътя към хотела, той беше безумно щастлив, като си мислеше, че родителите му ще се оженят, че баща му ще спаси майка му и ще направи всичко, за да е добре.

Оказа се, че спасението на Надифа Гаране е последното нещо, което Асад имаше наум.

За да научи сина си, че никой не може да се изпречва пред Асад Графтън, и да разкаже после за това, баща му го завърза за стол в богато обзаведената стая на хотел Савой в Лондон и го принуди да гледа как най-напред изнасили, а след това удуши майка му.

Това беше урок, който Шариф усвои много добре, но въпреки страха от гневното неодобрение на баща си, той не можеше да мисли за нищо друго, освен как да накара Ребека Райхарт да си плати за онова, което му бе сторила.

Асад се засмя, когато си спомни за случилото се в хотелската стая преди години.

— Хареса ти, нали? Да видиш каква власт има мъжа над една жената?

Не, не му беше харесало. Беше плакал, докато очите му подпухнаха, беше крещял зад превръзката, с която бе запушена устата му, че не може да понася повече, докато гърлото му се разрани, беше се опитал да се изтръгне от връзките, с които беше завързан, докато китките му започнаха да кървят.

Без успех, разбира се.

Мисълта да направи на тази руса американска кучка всичко онова, което баща му бе направил на майка му, накара мъжествеността му да се напълни с кръв и да набъбне. Така че, може би психиката му се бе пречупила през онзи съдбовен ден, или може би просто се бе деформирала безвъзвратно. За съжаление, започваше да осъзнава, че по-скоро прилича на баща си повече, отколкото някога се бе представял.

— Искам тази информация — заяви, като устоя на изкушението да избърше студената пот от челото си. Това би било признак на слабост, а той се беше научил никога да не показва слабост пред баща си.

— И ще я имаш. — Асад отвори страничното чекмедже на бюрото си, извади една папка и му я подаде. За първи път в живота му, помисли си Шариф, в очите на баща му може би имаше искрица гордост.

Когато отвори папката, кръвта му кипна. Там беше тя, усмихнатото й лице сияеше срещу него от цветна снимка, осем на десет.

Ребека Райхарт.

Идвам за теб…

* * *

Какво, по дяволите, правя тук?

За трети път през последната минута Франк си зададе този въпрос, докато стоеше в тъмния, празен коридор на третия етаж на работилницата, притиснал чело към вратата на спалнята на Беки.

Беше след полунощ. Всички си бяха легнали още преди час, включително и той. И въпреки убеждението си, че не може, бе заспал почти веднага. Но по някое време по-късно се събуди внезапно — рамото му пулсираше, по гръбнака му лазеха студени тръпки и той беше уверен, че утре ще бъде последния му ден на този свят.

И какво направи?

Скочи от леглото, сякаш матракът гореше, нахлузи чифт стари дънки, мушна здравата си ръка в единия ръкав на ризата си, издърпа другата половина на дрехата над превързаното си рамо и тръгна по коридора, за да застане пред единствената врата на планетата, пред която изобщо не биваше да стои.

Тази покана… дявол да го вземе, не можеше да я избие от главата си…

„Ако някога промениш решението си, знаеш къде спя…“ Думите се въртяха непрекъснато в сгорещения му мозък заедно с: „А какво стана с добрия стар секс само заради секса?“ И веднага след това един глас съвсем тихичко шептеше: „Това е без значение. Ти все още си й шеф. И тя все още е твърде млада за теб. И не забравяй как това ще нарани Шел.“

За жалост, колкото повече приближаваше утрото и операцията му, толкова този тих глас ставаше все по-слаб и по-слаб, а другият, изкусителният глас вземаше надмощие.

Този глас му казваше, че утре вечер може да е мъртъв, и го питаше за какво ще съжалява повече: за една нощ в обятията на жената, която желае повече от всичко на света, или за предателството към някого, когото обича?

В отговор един спомен проблесна зад затворените му клепачи…

Беше ясен, слънчев ден през юни и той се возеше на предната пътническа седалка на зеленикавосиния Тъндърбърд на баща си, с отворен прозорец. Беше на десет години и отиваха за „сладолед“. Това беше кодът, който Робърт Найт използваше, когато отиваше да се види с някоя от своите приятелки, както обичаше да ги нарича.

Тези „сладоледени“ турове протичаха винаги по един и същи начин.

Баща му му купуваше две топки сладолед Rocky Road и нова книжка с комикси, и го оставяше да седи на стъпалата в преддверието на жилищния блок, в който живееше приятелката на Робърт.

Един час по-късно баща му излизаше с жизнерадостна стъпка, разрошена тъмна коса и те се прибираха у дома, усмихвайки се на малката измама, защото беше забавно да имат „мъжки тайни“. Неща, споделени само между тях двамата. Неща, който женската част от семейството не знаеше.

Но в този съдбовен ден на юни нещата бяха различни. Защото в тази съдбовна юнска утрин Тимъти Мъри, най-добрият приятел и съсед на Франк, дойде при него плачейки, че родителите му се развеждат, защото баща му правел секс с друга жена и изведнъж една лампичка светна в главата на Франк.

За първи път му хрумна, че може би баща му не просто пиеше Кока-Кола, пушеше Марлборо и играеше покер с неговите приятелки.

— Правиш ли секс с тях? — попита го, когато спряха до малка дървена къща с покрита веранда и неподдържана морава. Някога къщата е била бяла, но сега боята бе станала сива на цвят и на места се бе олющила. Дори десетгодишният Франк разпозна миризмата на безнадеждност, надвиснала във въздуха като дима от рафинерията.

— Какво знаеш за секса? — отвърна с въпрос на въпроса баща му, облегна мускулестата си ръка на отворения прозорец и стисна запалката в юмрук.

Робърт Найт беше един красив дявол — така казваха всички.

Франк не разбираше това, той знаеше, че баща му е по-едър, по-зъл и по-строг, отколкото повечето мъже. И в този момент се почувства абсолютно дребничък, особено когато горещият въздух в колата завибрира между тях като опъната, напрегната струна, която всеки миг ще се скъса.

— Знам достатъчно, за да съм наясно, че не трябва да го правиш с друга, освен с мама — отговори навъсено, хвърляйки сладоледа, който му беше купил, през прозореца. Той пльосна на тротоара, с вафлената фунийка нагоре, която остана да стърчи като жалка, малка шапчица за парти.

Това не беше повод за празнуване. Ядейки сладоледа, означаваше, че Франк е съучастник в действията на баща си.

Тази мисъл го накара да се почувства толкова омърсен, колкото никога досега през живота му — един галон белина нямаше да му стигне да се изчисти.

— Кой казва, че не трябва да правя секс с друга, освен с майка ти? — попита тихо баща му.

— Всички! — изкрещя Франк, лицето му пламтеше от срам и гняв.

Той не искаше да бъде син на женкар — беше чул думата в един сапунен сериал, който майка му гледаше в следобедите, и когато я попита какво означава това, тя му обясни, че това е мъж, който изневерява на жена си и децата си, въпреки обещанията му да им бъде верен.

Баща му изобщо не трепна от възмутения му вик. Той просто щракна запалката и запали цигарата, която бе захапал между големите си бели зъби. Пое дима в дробовете си, после го издуха и лениво проследи кръгчето дим, което се понесе към тавана на колата, преди тихо да проговори:

— Чувал ли си някога поговорката „От това, което не знаеш, няма да те заболи“?

— Да. — Франк скръсти ръце на дребните си гърди, усетил за първи път в живота си желание да удари нещо и остана изненадан, че това нещо трябваше да се окаже собствения му баща. — Но само защото мама не знае, не означава, че е правилно. Това, което правиш, е погрешно.

Баща му сви рамене.

— Но на кого вреди това? Плащам сметките. Грижа се тя да има покрив над главата. Майка ти е щастлива с нейната женска група, с красивите си рокли и с лъскавата си нова кола. Аз съм дискретен с моите приятелки… знаеш какво е дискретен, нали?

Франк кимна.

— Добре, тогава те питам отново, на кого вреди това?

Не знаеше как да отговори, тъй като баща му беше прав. Майка му беше щастлива и щеше да остане щастлива дотогава, докато не научеше. Внезапно осъзна, че е в капан. Хванат в капан от измамата на баща си така ловко, както паякът омотава мухата в копринената си паяжина.

— Сега влизам вътре — съобщи баща му след продължително мълчание и Франк погледна към къщата. На вратата стоеше жена, облечена с много къси панталонки и малко дантелено потниче.

Това беше първият път, в който виждаше една от приятелките на баща си, и остана потресен от вида й. Когато мислеше за тях, той си представяше жени от типа, които майка му обичаше да кани на чай и бридж — закръглени, меки, майчински тип, с фини бръчици в ъгълчетата на очите и няколко сиви косъма в косите.

Момичето, което стоеше на прага, не беше нито едно от тези неща.

Преди всичко, беше слабо, направо кльощаво. Ребрата му изпъкваха като пластини на ксилофон. От друга страна, въпреки мършавия си вид, то беше едно от най-красивите същества, които някога бе виждал — с високи скули, големи очи с гъсти мигли и уста, която го накара да осъзнае за първи път, че женските устни могат да бъдат много съблазнителни. Кожата й с цвят на мляко беше гладка и безупречна, а косата й блестеше яркочервена.

— На колко години е? — попита той, преди баща му да излезе от колата.

— На осемнадесет, мисля.

Франк се сви при мисълта, че баща му прави секс с някоя, на същата възраст като момичето, което понякога идваше у тях като бавачка.

Робърт се засмя на реакцията му.

— Хубавото при нас мъжете е, че ставаме все по-добри с възрастта. Ние може и да ставаме по-възрастни, но жените, които ни желаят — не. И ти някога ще осъзнаеш, че няма по-сладко от едно момиче, което току-що е разцъфтяло. — С тези думи баща му затръшна вратата на автомобила и се запъти по напуканата настилка на алеята, мятайки фаса си в малка туфа трева.

Това беше последният път, в който Франк отиде с баща си за „сладолед“, но не разкри тайната му.

Две години по-късно той изкара няколко последователни тежки ангини и лекарят в крайна сметка го изпрати да му извадят сливиците. Това беше денят, в който животът на Франк се промени завинаги. Когато на операционната маса нещата се объркаха и той почти умря, Робърт Найт използва като извинение тази криза да обяви недоволството си от семейния живот и най-накрая ги напусна.

Потискайки болезнения спомен, Франк поклати глава и се отдръпна от вратата на Беки.

Какво, по дяволите, правя тук?

Въпросът мина още веднъж през главата му, която ужасно го болеше, но нямаше време да си отговори, защото вратата внезапно се отвори. И тогава умът му блокира! Франк не си спомняше вече собственото си име, камо ли да отговори на въпроса.

Напълно блокира.

Изобщо не можеше да мисли.

Тъй като насреща му стоеше тя. — Жената на неговите мечти — нацупена и рошава, топла и порозовяла от съня.

Той не беше поклонник на неща, които не бяха свързани с много боеприпаси или наточени като острието на бръснач, но точно сега му се искаше да се поклони пред създателя на червената дантела.

О, човече, потничето, с което бе облечена…

То беше от вишнево червен сатен, с нежна дантела на деколтето и съблазнително очертаваше меките извивки на гърдите й… И — О, да! — леко втвърдените й зърна напираха под копринения плат.

— Какво искаш, Франк? — промърмори тя, триейки сънените си очи и погледна нагоре към него, когато включи лампата в спалнята си.

Сега, на светлината той видя разбърканата й коса, белезите от възглавницата върху гладката й, все още леко зачервена буза, както и малката подробност, че всичко по нея, освен потничето, бяха чифт меки червено-зелени памучни боксерки.

Нима беше Коледа?

Не. Не, имаше още десет седмици до тогава.

Но гледайки я сега, особено в тези цветове, той почувства, че е получил най-страхотния подарък на Земята.

Какво искаше?

Хм… нищо… освен… секс.

Да, точно така, секс.

Това беше единственият отговор, който му дойде наум в тези няколко безкрайни секунди. Време, през което не можеше да помръдне. Просто стоеше там и се взираше в зърната на гърдите й, после надолу в боксерките, после се вгледа в стройните голи крака и тези ярко лакирани нокти, които винаги го караха да полудява.

— Хм. — Той успя да вдигне поглед към лицето й — усилието, което положи, бе равносилно на това, което е било необходимо на Херкулес да убие Немейският лъв. — Не можах да заспя от мисълта, че не ти казах каква добра работа свърши днес с онази репортерка.

О, да, той беше най-големият глупак на годината!

— Какво? — Тя се прозя и се протегна с елегантната грация на котка. Потничето й се повдигна и разкри кръга от звезди, татуиран около изящния й пъп.

Добре, това беше. Трябваше да се махне от тук. Веднага.

Преди две минути…

— Просто исках да ти кажа, че днес свърши добра работа, като отклони въпроса на репортерката — прошепна, отстъпвайки назад по коридора.

— Франк — извика след него, като се подаде през прага. Гледката на меките полукълба на гърдите й, които се разкриха под разтвореното деколте на потника й, го накара да замръзне на място. — Нервен си заради операцията утре ли? Искаш ли да поговориш с някой за това?

Насилвайки се да задържи притеснения й поглед — спри да я зяпаш в циците, спри да я зяпаш в циците — той поклати глава.

Кожата върху скулите й се опъна и се зачерви, когато нещо горещо проблесна в тъмните й очи.

— Тогава, може би, си дошъл при мен поради друга причина? — Тя направи крачка назад и разтвори широко вратата.

Да! О, сладка, моля те, да!

— Това би било лоша идея — изръмжа той и се опита да не допусне погледът му още веднъж да се плъзне по гърдите й и зърната, напиращи под сатена. Но не успя.

 

— Не ми прозвуча като не — прошепна Беки с глас като на жена от „телефонен секс“ и преди той да разбере какво става, тя посегна към подгъва на потничето и го издърпа над главата си.

Беки не беше жена с големи гърди, каквито можеш да си представиш. Те бяха малки и меки, високите кръгли хълмове, бели като сметана, се увенчаваха с ареоли с цвят на праскова и светли зърна.

С една дума: съвършенство.

Франк понечи да каже още нещо, макар че нямаше представа какво. Може би да повтори още един път, че това е лоша идея, но единственото, което излезе от пресъхналото му гърло, беше странен, сподавен стон.

След това тя направи нещо още по-абсурдно.

Пъхна палци под ластика на боксерките си и ги избута надолу по гладките си, загорели, стройни крака. Хвърли дрехата вътре в стаята, там, където вече лежеше потника й.

Велики Боже! Тя беше насреща му. На две крачки разстояние. Напълно, чудесно… съвсем гола. А той можеше само да стои и да я зяпа като някой пълен идиот, защото думата „съвършенство“ вече не беше достатъчна. Не стигаха думите, за да опише сияйната, великолепна, женска красота на голата Ребека Райхарт.

— Е, Франк?! — прошепна тя, усмихвайки се с онази усмивка на жена, която знае, че има надмощие. Защото мъжът напълно бе престанал да мисли с главата върху раменете си и бе започнал да мисли с онази, която обичайно се полюшваше между краката му. — Ти си на ход. Ще го направим ли най-накрая, или не?

Нещо вътре в него се счупи. Просто се опъна и се скъса, като всички връзки и сухожилия в рамото му.

Вече не го интересуваше, че й е шеф или че тя е твърде млада за него. Вече не мислеше за баща си и че се канеше да извърши същия грях, който Робърт Найт бе вършил отново и отново. Интересуваше се само от това, което той искаше. Точно в този момент, най-сетне престана да го отрича.

Искаше тази жена. Тази нощ.

Това беше всичко, което имаше значение.

Още повече, след като утре, така или иначе, можеше всичко да приключи…

Бележки

[1] Буш пилот — пилот, който лети с малък самолет до области, недостъпни за по-големи въздухоплавателни средства или други средства за транспорт. — Б.пр.