Серия
Черните рицари АД (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
In Rides Trouble, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 31 гласа)

Глава 3

Десет часа по-късно

— Сигурен ли си, че знаеш как да се справиш с това оборудване? — попита Шефа Ейнджъл, докато Бил повторно проверяваше уредите за измерване на горивото на своя подводен скутер, след което се върна към книгата си, концентрирайки се върху семейство Джоуд и тяхното дълго и мъчително пътуване на запад по „Магистрала 66“.

Четенето помагаше…

Не, не! Четенето обикновено помагаше. Той потисна стона, разтърка изгарящият го стомах и обърна гръб на Ейнджъл и Шефа, за да отпие бърза глътка от шишенцето с Пепто-Бисмол.

Тримата бяха сами на най-долната палуба на самолетоносача Патън, където чакаха капитан Гарсия да отвлече вниманието на екипажа си, така че да могат да отворят люка на кърмата, без да ги забележат. Тогава щяха да се потопят в тъмносините дълбини и най-сетне да започнат спасителната мисия.

— Това оборудване е технически много специално — изръмжа Шефа. — Последното нещо, което ни трябва, след като се гмурнем във водата, е да оплескаш нещата.

— Няма проблем — успокои го Ейнджъл, докато Бил тайно прибра шишенцето с розовото лекарство и погледна към тях над своя износен екземпляр на „Гроздовете на гнева“. Видя как Ейнджъл вдигна нагоре водолазния си костюм и посегна зад главата си, за да дръпне ципа. Израелецът го направи така отривисто, както го правеха всички водолази с дългогодишен опит.

Е, поне се виждаше, че човекът е обличал неопренов костюм и преди. И това беше нещо.

— Сигурен ли си? — настоя Шефа, дълбокият му глас прокънтя в огромното затворено пространство. — Защото трябва да си сто процента сигурен в това, приятел.

Шефа стоеше с ръце на хълбоците си, загледан намръщено в Ейнджъл, сякаш с волята си можеше да принуди човека да му каже самата истина.

Честно казано, Бил си помисли, че наистина може. Според него, нямаше нищо по-страховито от Шефа. А когато човекът се изправеше така, със своите метър деветдесет и три, с огромните си широки рамене и изпъкнали бицепси, то това караше един мъж два пъти да премисли, преди да каже нещо друго, освен истината, цялата истината и нищо друго освен истината и Бог да му е на помощ.

— Знам какво правя. — Ейнджъл срещна твърдия поглед на Шефа с един от своите. — Няма да проваля теб или Беки. Аз може да не съм бил дълго около нея, преди тя да отиде на почивка, но това беше достатъчно. Ще дам живота си за нея, ако е необходимо.

Думите му изненадаха Шефа. Брадичката му рязко се дръпна назад към шията, сякаш някой силно го бе ударил с пестник.

Бил не беше толкова изненадан. Неговата малка сестричка просто си беше такава. Всеки, който прекараше поне десет минути във веселата компания на Беки, искаше или да излиза с нея, или да я осинови, или да бъде новият й най-добър приятел.

Зачуди се обаче към коя категория спадаше Ейнджъл…

Шефа се поколеба за миг, докато търсеше нещо в очите на новака. Каквото и да бе то, сигурно го намери, защото изсумтя одобрително и се обърна към Бил:

— Готов ли си?

Хм, горе-долу.

Но това не беше отговорът, който Шефа искаше да чуе, затова той придоби студено изражение и кимна отсечено.

— Разбира се, че си, дявол такъв! — Франк тихо се засмя, звукът напомни на Бил за неговия любим Харли и тътнещото мъркане, което звярът издаваше, щом стъпеше на широкия път. — Виж се — Шефа поклати рошавата си глава, — седиш си тук, невъзмутим като шибана статуя…

Невъзмутим като статуя…

Как ли пък не!

Само че това беше пълна и абсолютна глупост. Външно може да изглеждаше спокоен и съсредоточен, защото се бе научил да се справя с напрежението чрез концентриране върху думите, бликащи от страницата на една книга.

Но вътрешно?

По дяволите, вътрешно беше пълна разруха. Нервите му бяха опънати до крайност, съсипан от безпокойство, изтерзан — както винаги — почти докрай с въпроса „Какво ще стане, ако…“

Какво ще стане, ако не могат да стигнат до Беки? Според разузнавателните доклади тя бе затворена долу в машинното отделение. Това огромно пространство беше като лабиринт от машинни ниши и механични пролуки. Ако те не си изиграеха картите правилно, то би било детска игра за типовете, които я охраняваха, да я използват като жив щит и да ги поставят в безизходица, която много лесно би могла да приключи с кървава баня.

Какво ще стане, ако пиратите направеха всичко възможно да не бъдат заловени живи? Щяха ли да убият заложниците? В мислите му, като стробоскопна светлина проблесна картина. Беки пребита до смърт, пада на пода и кърви, докато светлинката на живота й изгасва завинаги.

Той стисна очи и опита да преглътне жлъчката, която се надигна в гърлото му и изпълни устата му с изгарящия вкус на акумулаторна киселина. Откакто получиха информацията за отвличането на Беки, язвата му бе нетърпелива да погълне стомаха му, сякаш бе гъши дроб.

Разбира се, нищо от това не личеше върху напълно овладяното му лице, когато червената светлина над задния люк се смени със зелена.

— Пригответе се — заповяда Шефа, придърпа неопреновата качулка на главата си и спусна маската за гмуркане пред очите си.

Голямата стоманена врата, през която момчетата от „специалния плавателен боен екипаж“ обикновено избутваха тяхната супер готина моторна лодка за специални операции Mark V, се отвори с тихо жужене. Слабата светлина на навигационния полумрак се отразяваше от почти огледалната повърхност на водата. Беше това време на деня, когато жежкото слънце се спускаше зад хоризонта и хвърляше в небето златни лъчи, които се отразяваха в океана, така че бе трудно да се каже кое е горе и кое долу.

Шефа се ухили и намигна.

— Перфектната част на деня за спасяване, мой човек. Време е варварите да излязат и да действат. Хуу-аа![1]

И макар да знаеше, че Шефа се бе поболял от притеснение за Беки, това не означаваше, че човекът не живее само за тези глупости.

— Хуу-аа! — Бил вдигна палец към него и опита да не се мръщи, когато язвата му започна втората си атака.

Той бутна всичките 75 килограма на подводния си скутер през люка и го проследи как цопна в тъмния океан. Миг по-късно скочи след него и потъна поне два метра в топлата прегръдка на солената вода.

Разтърка маската си с морската вода, за да я предпази от замъгляване и включи двигателя на скутера. С негова помощ се придвижи на няколко метра от корпуса на леко полюшващия се самолетоносач, преди да се обърне назад, за да наблюдава скока на Ейнджъл от огромния кораб.

Човекът беше самата грациозност, когато проряза океана с изпънати крака, без да предизвика нито една пръска.

Немският съдия би му дал пълна десетка!

Когато се появи отново на повърхността, той бързо оправи маската си, пусна в действие скутера и се приближи до Бил.

— Ти наистина знаеш какво да правиш, нали? — попита Бил загадъчния нов Рицар, след като извади мундщука от устата си.

— Да, знам — кимна Ейнджъл, после смръщи физиономия, когато Шефа потъна в океана, предизвиквайки около себе си водна струя толкова голяма, все едно се бе пльоснал кит. — Въпросът е дали той знае?

Ако немският съдия би дал на Ейнджъл пълна десетка, то Шефа определено заслужаваше пълна отрицателна десетка за слабото изпълнение.

— Не позволявай това гмуркане да те заблуди. Виждал съм го как ходи като акробат по телефонните жици над покривите на Багдад, бях свидетел, как посред нощ скочи с парашут от товарен самолет и успя да се приземи точно на X-а в зоната за кацане, докато останалата част от нас едва влезе в рамките на един километър от него. Веднъж той пропълзя с един детонационен шнур в дупка толкова малка, че и миеща мечка би се поколебала да влезе. Просто не е добър при незаконното проникване в чужди води, ако точката на скока е повече от метър от повърхността. Тогава се проявява като проклето гюле.

Боядисаното лице на Ейнджъл не можа да скрие скептицизма, когато Шефа се появи на повърхността в близост до тях.

— Добре, господа — каза той, поглеждайки към водоустойчивия си часовник от титан. — Имаме петнадесет минути, за да доплуваме до Хамилтън. Всеки наясно ли е със своята задача?

— Тъй вярно. — Бил кимна, Ейнджъл повтори неговия знак.

— Тогава да стегнем топките, да положим усилия и да приключим с тази шибана мисия.

Бил се засмя при неверието, изписано на лицето на Ейнджъл.

— Наистина обичам твоите вдъхновяващи речи, Шефе.

* * *

Шариф Гарна гледаше тесния гръб на американката, докато тя се бореше с един голям болт на някаква огромна машина в задушното машинно отделение на британския танкер.

Името й беше Ребека Райхарт, но всички й викаха Беки. Харесваше му как звучи името й. То подхождаше на типично американската й външност.

Нея, обаче, не харесваше.

Ако знаеше, че езикът й е толкова остър, може би щеше да откаже тази задача, когато получи разпореждането да се погрижи жената да ремонтира повредените двигатели на танкера.

Или пък може би не. Това поръчение беше неговият билет за финансова независимост. Но само ако успееше да се въздържи да не я убие достатъчно дълго, за да завърши тя ремонта, който бе…

— Мамка му! — изруга Беки, когато болтът изведнъж се освободи и тя удари лакътя си в съседната част на машината.

Шариф се засмя на нейното нещастие, преди тя да се обърне и да го изгледа гневно. Тъмните й очи — толкова смущаващи на фона на бялата й кожа — мятаха огнени светкавици в негова посока.

— Какво е толкова смешно? — Тя избърса с опакото на ръката си потното си чело, оставяйки там черна ивица от грес.

Мъжът спря да се смее и сви устни от ужасно неугледния й външен вид. Беше мръсна, когато той се качи на борда на катамарана — несъмнено пиратите не се бяха сетили да позволят на жените да се изкъпят. Сега, с потта от почти една седмица върху нея и греста от последните десет часа, младата жена изглеждаше абсолютно противно.

— Връщайте се на работа — нареди той. — Не си играйте с търпението ми с вашата тактика на протакане. Ако продължавате така, мога да реша да започна да отбелязвам всяка изгубена минута върху нежната ви кожа. Виждали ли сте някога какво причинява мокър каиш върху човешка плът?

— Аз не протакам — отвърна Беки. — Ти си този, който изпрати корабните инженери на мостика. Ако ги беше оставил тук да ми помагат, вероятно вече щях да съм приключила.

Вероятно. Но на него не му хареса как тримата мъже я гледаха влюбено. Това беше… дразнещо. Освен това, те бяха много едри и той не искаше да остава сам с тях в пълното с пара машинно отделение, където много лесно можеха да го ликвидират, ако им хрумнеше болната идея да му пръснат главата.

Той участваше в това начинание за пари, а не, за да рискува да го убият или ранят. Беше достатъчно стресиращо, че на практика бе въвлечен в конкретните действия — обикновено седеше в стаи с климатици и чакаше телефоните да звъннат, за да може да измъкне пари от джобовете на богатите западняци. И не искаше допълнително да напряга нервите си, оставайки заключен сам в помещение, пълно с вулгарни, занемарени моряци.

Не. Така беше по-добре.

Само те двамата. Сами.

Посегна към токата на колана си, за да засили въздействието на думите си и каза:

— Ще броя до три и ако не се върнете към работата, ще ви ударя три пъти за всяка секунда от забавянето ви. Едно — започна той, с надеждата, че нейната гордост няма да й позволи да отстъпи. Знаеше, че ще се наслаждава на боя, гледайки как светлата й кожа почервенява от болезнените удари.

С ръмжене младата жена се завъртя и се върна към работата си, проклинайки пирата под нос, докато атакуваше с нова сила разхлабения болт.

Разочарован от бързата й капитулация, Шариф отпи глътка вода и избърса с носната си кърпа потта, стичаща се по слепоочията и врата му. В машинното отделение беше жежко като в пещ и колкото по-дълго стоеше да я чака да свърши с ремонта, толкова по-раздразнителен ставаше.

С всеки изминал час фантазиите му как я наказва, ставаха все по-изобретателни и по-жестоки.

Беки го погледна през рамо.

— Защо се потиш толкова много? Не трябва ли всъщност да си привикнал към такава горещина?

Шариф се замисли дали да не остави без внимание думите й. Жената нямаше ни най-малка представа как да бъде покорна, отстъпчива заложница и той не искаше да насърчава нейната дързост в отношението й към него, като й даде повод за това. Но пък имаше нещо в този дрезгав тембър на гласа й. Беше странно привлекателен…

— Въпреки че съм роден в Африка, прекарах по-голямата част от младостта си в Лондон. Преди пет години се върнах в това, което бе останало от родната ми страна. Ето защо все още не съм се аклиматизирал напълно.

Всъщност, това вече беше без значение. Скоро нямаше да има нужда от повторна аклиматизация. С процента, който щеше да получи от откупа на жените и на Хамилтън, най-сетне щеше да има достатъчно пари, за да напусне Африка. Достатъчно пари, за да живее луксозен живот навсякъде, където сърцето му пожелаеше.

Някъде в Азия, може би? Или в Япония? Някъде, където климатът е далеч по-благоприятен и жените са достатъчно покорни, за да удовлетворяват вкусовете на мъжа. Въпреки че земетресенията и цунамитата намаляваха тази привлекателност…

Беки отново хвърли поглед през рамо, оглеждайки влажната му от пот риза.

— Може би не сте създаден за този вид… работа.

Той не хареса начина, по който устните й ехидно се извиха при произнасянето на последната дума.

В този момент Шариф реши, че не само не я харесва, а направо я мрази. Мразеше острия й поглед и още по-острия й език. Мразеше факта, че когато тя се наведе, за да се пребори със сноп проводници, гледката на стегнатия й заоблен задник накара мъжествеността му да се раздвижи. Макар жената да изглеждаше отвратително, цялата в пот и мръсотия, имаше нещо в нея, което въпреки всичко успяваше да го заплени.

Той ядно изпи студената вода от бутилката, която стискаше в ръката си, с надеждата да охлади нежелания плам. Това, че неговото тяло желаеше същество като нея въпреки огромното му отвращение, беше биологично въстание. Анатомична революция.

Тогава тялото му направи нещата още по-лоши, защото след всичката вода, която бе изпил, той трябваше да се изпикае, и то веднага. За съжаление, бе настоял Гейди и хората му да пазят екипажа на Хамилтън, за да може той да остане насаме с жената, и сега нямаше кой да поеме задължението му да я охранява.

Шариф се размърда неспокойно на стола, тъй като не можеше да търпи повече.

— Отивам да се облекча — каза и размаха пистолета си, когато тя се обърна и го погледна накриво. Би могъл просто да пикае пред нея, помисли си той. Навярно бе видяла Гейди и хората му да правят много по-лоши неща по време на пленничеството й. Но мисълта за такова грозно, животинско поведение го отвращаваше. Беше напълно различен от тези мръсни, невежи пирати и не искаше да се принизява до тяхното ниво. — Продължавайте да работите. И дори не си помисляйте да правите опит за бягство. Ние сме заключени тук вътре. Единствената възможност за излизане е аз да се обадя на моите колеги на палубата и те да ни пуснат. Освен това, изобщо да не ви хрумва да се криете от мен. — Той можеше да види как зъбните колелца в главата й се задвижиха. — Нека да е ясно. Ако ме принудите да ви търся, няма да харесате това, което ще се случи, когато ви намеря.

Ноздрите й гневно се разшириха и Беки се обърна, за да продължи своята работа, мърморейки си под нос нещо, което Шариф не можа да разбере.

О, той се надяваше тя да избяга.

Това щеше да му даде основание да я търси, а търсенето да доведе до залавяне, а залавянето — до наказание.

А на него наистина много му харесваше идеята за последното.

* * *

— Осигурихме ли тук? — попита Франк Бил, който стегна здраво пластмасовата кабелна превръзка около китките на борещия се пират и го блъсна встрани към вече овързаните му другари. Не можа да се сдържи и удари главата на мъжа в преградната стена с малко повече сила, отколкото бе необходимо.

След като крадешком проникнаха на танкера, залавянето на необучените мъже се оказа смешно лесно. Повече от половината пирати бяха заспали горе на мостика, оставяйки само двама души да пазят хората от екипажа, взети за заложници. И макар че тези двамата бяха бдителни — зорко следяха затворниците и държаха оръжията си в готовност — те не бяха подготвени за групичката безмълвни сенки, която се промъкна зад тях и само за миг ги освободи от техните автомати.

— Тъй вярно — отговори Бил и бързо запуши с длан устата на вързания дребен пират, коленичил пред него. Човекът непрекъснато крещеше: „Преговори, преговори, преговори!“

Франк изсумтя и направи знак на Бил да махне ръката си. Дребният пират — Пич, това наистина ли е превръзка за око? — освободен от възпрепятстващата го ръка, пое дълбоко дъх, преди да започне да се моли:

— Моля, господине, моля…

— Млъквай! — викна Франк. — Това тук не е „Карибски пирати“ и ти не си Джак Спароу… или Едноокия Уили, в твоя случай. Никакви преговори!

Бил направи физиономия, после се взря в блестящото малко бижу, залепено в средата на превръзката, и избухна в смях.

Франк усети как едното от ъгълчетата на устата му потрепна, преди да погледне към тъмния ъгъл на големия мостик на Хамилтън, където пиратите бяха натъпкали екипажа на танкера като сардели в консервна кутия. Ейнджъл шептеше успокояващи думи на ококорените заложници, докато срязваше пластмасовите ленти, но когато долови Франк да чака за потвърждение, че Беки е някъде там, между екипажа на танкера, той поклати глава.

Да, щеше да е прекалено лесно. Очевидно все още я държаха затворена в машинното отделение.

— Колко души има долу в машинното отделение? — попита той Едноокия Уили, който продължаваше, хлипайки, да се моли, като превключваше ту на английски, ту на родния си език с такава бърза последователност, че слепоочията на Франк започнаха да пулсират. — Колко?! — Той сграбчи рамото на дребосъка и го разклати здраво.

О, човече, не беше ли това…? Исусе, точно така! Една сълза потече от ъгълчето на здравото око на пирата. Мъжът… всъщност хлапето — ако Едноокия Уили бе видял двадесетия си рожден ден, то тогава Франк беше проклетата Фея на зъбчетата — трепереше толкова силно, че той се опасяваше да не би жълтите зъби на малкото лайно да започнат да дрънчат в главата му.

Франк пое дълбоко дъх, помоли се за търпение, а след това се наведе толкова ниско, колкото да може да надникне в мокрото от пот лице на младия пират. По дяволите, момчето отчаяно се нуждаеше от кърпичка в неговото състояние, но Франк се опита да не обръща внимание на огромния балон от сополи, заплашващ да се пръсне, когато Едноокия Уили подсмръкнеше отново.

— Как се казваш, синко? — поиска да узнае той, стискайки зъби, в опит да потисне желанието си да увие ръце около врата на копелето и просто да изтръгне истината от него. Всяка секунда, през която Беки оставаше в неизвестност, беше една секунда в повече.

— Г-Гейди — прошепна хлапето-пират, очите му станаха огромни, когато осъзна колко едър е Франк и бързо се отдръпна назад, както би трябвало да е направил Джак, когато се е изкачил на върха на бобеното стебло.

Да, да, Франк бе преживявал подобна реакция доста често.

— Е, Гейди, от разузнавателните снимки знам, че най-малко двама от вас са откарали лодките обратно в Африка, но все още липсва един от вашата група. Дали не е долу в машинното отделение заедно с Беки? Или е някъде другаде?

— Не, не, не — момчето поклати глава и Франк предпазливо погледна балона от сополи. Това нещо щеше да се пръсне всеки момент, а той със сигурност не искаше да бъде близо до него, когато това станеше. — Тя сама. Други мъже, те всички в лодки обратно към Сомалия. Тя сама. Тя съвсем сама, работи на двигатели.

Присвил очи, Франк се наведе толкова близо до лицето на хлапето, колкото прецени, че е безопасно.

— Ако ме лъжеш, шибаняк такъв, ще те убия!

— Не лъжа. Не, не, не лъжа!

Бил го побутна по ръката и насочи пистолета си в сополивия нос на Едноокия Уили.

— Добре, Шефе, хайде да си вземем нашето момиче!

Франк не си направи труда да отвърне, нито губи време да дава на Бил указание, че трябва да останат да пазят пиратите. Просто се обърна и спринтира като Карл Люис към машинното отделение.

Бележки

[1] Hoo-ah! — на военен жаргон означава „всичко, освен «не»“. — Б.пр.