Герхард Холц-Баумерт
Алфонс Треперибузков (5) (Веселите истории на един неудачник)

Част III

Измина доста време, откакто Пуци бе тъй неучтив към леля Анна. По-нататък той не научи нищо повече. Все повтаряше тази единствена глупава дума, и то я казваше винаги тогава, когато не трябваше да я казва. Във всеки случай имах големи неприятности с него и мнозина мислеха, че съм го научил на това само за да обижда хората. Но аз въобще не съм си помислял такова нещо.

Иначе той съвсем се опитоми. Хвърчеше из стаята, кацаше по раменете ми, щипеше ме по ухото и обичаше да сяда на главата ми. На обяд идваше на масата и кълвеше в чинията ми.

Свирнех ли два пъти, долиташе веднага при мен. Знаеше си, че му нося някакво лакомство.

Веднъж в града ни пристигна цирк. Аз, разбира се, отидох. Всичко много ми хареса. Особено се интересувах от номерата с животните. Там имаха един слон, който правеше стойка, няколко лъва, които скачаха през обръчи, тюлени, които жонглираха с топки, и много коне.

В къщи ми дойде на ум, че нямат нито един номер с папагал. Помислих си, че ако отида с Пуци там и им покажа как на едно мое подсвиркване идва при мен и по команда ме ощипва по ухото, а може би и ако изкрещи по микрофона им, ще бъде много интересно. Ако пък ми кажеха как да приуча папагалчето си и на някои други номера, може би ще мога някой път да изляза на цирковата арена. Може и да не е в цирка, а на някоя „вечер на викторината“ в пионерската стая или на родителска среща. Помислих си това и реших някой път да отида в цирка с Пуци.

Това стана още на другия ден. Мама не си беше в къщи по обяд. Тя със сигурност нямаше да ми позволи да тръгна така из улиците с Пуци. Взех една кутия за обувки, пръснах вътре малко храна, увих я в една кърпа за лице и тръгнах към цирка.

Циркът беше затворен. Обиколих го, някъде се чуваха гласове. После направо прескочих оградата и тръгнах между колите към голямата палатка. Едва бях изминал няколко крачки и някой ме хвана за яката.

— Пуснете ме! — извиках аз и се обърнах.

Но що да видя? Не беше човек. Зад мен стоеше един слон, който ме докосваше с дългия си хобот и ми духаше в лицето.

— Помощ! — извиках аз, изтървах кутията с Пуци и хукнах. Профучах край едно, две, три кьошета и се блъснах силно в един дебел човек с черна брада. От представлението знаех, че това е директорът.

— Опала — каза той, — защо тъй бързо?

— Аз… слонът… хвана ме с хобота… — смотолевих.

Но директорът само се засмя и попита:

— Емир ли те изплаши така? Но той не прави никому нищо лошо. Само е искал да му дадеш някое лакомство.

Отново се изплаших. Ами ако вземе кутията с Пуци за лакомство и я налапа?

— Но аз… Пуци… ще го изяде…

Директорът се засмя, поглади брадата си и каза:

— Успокой се най-после! Хубаво е, че си дошъл. Да отидем веднага на арената и да започнем упражненията.

От една уплаха преминах към друга. Откъде знаеше той за плана ми? Тогава си спомних, че тук имаха и един фокусник. Може би той беше отгатнал мислите ми.

Директорът извика:

— Аугуст, излез!

От една кола се измъкна млад човек, който ми каза любезно „Добър ден“ и имаше много сериозен вид.

— Това е Аугуст, клоунът.

Въобще не можах да го позная. А директорът ме представи на Аугуст:

— Това е нашият нов сътрудник.

Не казах нищо и реших да си мълча. Исках първо да видя какво ще стане по-нататък.

Трябваше да си призная, че в този момент съвсем забравих за Пуци в кутията. Всичко беше така вълнуващо.

Отидохме на арената. Наоколо изглеждаше много голо и миришеше малко на животни. На арената се упражняваха няколко жонгльори.

Директорът нареди:

— Колеги, излезте за малко да видим дали момчето е подготвено да изпълни един номер.

— Така ли ще опиташ, или имаш екип?

Отвърнах:

— Ако сте съгласни, ще изляза така.

— Да не си изцапаш дрехите — каза клоунът сериозно.

— И тъй, да опитаме — извика директорът. — Темпо, темпо, доведете понито!

Директорът беше извънредно дейна натура и не даваше никому думата. Всичко трябваше да върви много бързо.

— И тъй — каза ми той, — ясно е, че ти ще излезеш на сцената заедно с един клоун. Най-добре ще е да си сред зрителите в залата и да се появиш на арената едва когато Аугуст е изиграл номера си докрай. Седни сега там отзад!

Послушах го и седнах на една пейка. Вкараха едно пони. Аугуст клоунът се опита да го възседне. Той подскочи много смешно и се свлече веднага надолу от другата страна на понито. След това направи опит отзад, но се прекатури презглава в пясъка.

Страшно много се смях. После понито избяга, Аугуст след него. Но, разбира се, не можа да го стигне и се хвана здраво за опашката му, като се преметна два пъти един след друг във въздуха. Накрая се задържа все пак отгоре му.

Но така смешно лежеше върху понито, което галопираше лудо в кръг заедно с него. Накрая падна долу, преметна се и избяга от арената.

— Браво! — извика директорът. — Много добре, Аугуст, сега трябва да дойде нашият Бамбино.

Бях много любопитен що за животно е това. Но не дойде никакво животно.

Директорът извика:

— Сега е твой ред.

„Какво, но аз не съм никакъв Бамбино — помислих си. — Всъщност исках само да попитам дали не бих могъл да направя един цирков номер с Пуци.“

— Но аз… мога само… — казах.

Директорът, както изглежда, изобщо не ме слушаше. Той извика:

— Сега не бива да се губи нито минута, иначе публиката ще изгуби търпение. Трябва да дойдеш веднага на арената. Скачай и възседни понито!

Какво можех да направя? Подчиних се. Слязох долу, понито препусна покрай мен и тогава се опитах да скоча върху него. Хванах се здраво за гривата му и действително можах да го възседна.

Директорът извика:

— Добре, Бамбино, правиш го, сякаш никога досега не си се качвал на кон. Зрителите вече се смеят. А сега се изправи.

„Какво? — помислих си аз. — И без това едва се държа върху него. А сега отгоре на всичко и да се изправям.“

— Темпо, темпо, не губи време — викаше директорът.

Опитах се. Но едва се изправих малко, загубих равновесие и паднах в пясъка.

— Случва се — извика директорът, — веднага скачай горе, темпо, темпо.

Засилих се отново и понеже понито тичаше съвсем спокойно, а изглежда беше и напълно опитомено, успях да го възседна и се опитах да се изправя. Коленичих съвсем внимателно върху него, повдигнах единия си крак, после другия. Но едва се бях изправил и отново се подхлъзнах надолу. Зави ми се свят и скочих. За съжаление паднах в краката на директора и го съборих.

— По дяволите! — извика той и подръпна черната си брада. — Какво става с теб, защо си упражнявал толкова време? Държиш се като истински новак, Бамбино!

Лежах в пясъка и гледах нагоре към него.

— Но аз само заради Пуци…

В този момент в палатката влетя друго момче. Беше малко, грациозно и имаше дълга черна коса. С няколко скока стигна до арената и хоп, изправи се с разперени ръце върху понито и извика силно:

— Але хоп, хоп.

— Гръм и мълния! — извика директорът. — Кой си ти и откъде идваш?

Другото момче тъкмо правеше стойка на глава върху понито и се обади отдолу:

— Вие сте ме били повикали. Аз съм Бамбино, родителите ми ще дойдат след един час. Нали щяхме да опитваме новия номер.

При това той се изправи и затанцува на един крак.

— Да, а ти кой си? — попита директорът смаян.

— Аз съм Алфонс Треперибузков — казах аз, лежейки все още в пясъка.

— Треперибузков? Значи от семейство на клоуни.

— О, не — казах аз, — баща ми ходи истински на работа.

Но директорът въобще не ме слушаше, плесна с ръце и извика:

— Браво, Бамбино, превъзходно! Сега ще упражним само още излизането ти от арената, то трябва да е особено вълнуващо.

Изпълзях внимателно встрани.

— И после ще пуснем вътре лъвовете — каза директорът.

„Какво? — помислих си аз. — След като наоколо се разхождат слонове, сигурно и лъвовете ще пристигнат на арената без клетка. И тъй като не ме познават, може да ме вземат за някоя мръвка.“ Скочих и избягах от палатката също тъй бързо, както бе влязъл в нея истинският Бамбино.

Тогава се сетих за Пуци.

Трябваше да го спася. Погледнах крадешком иззад ъгъла. Слонът Емир стоеше зад колата. Пред него лежеше пакетът и Емир тъкмо се канеше да развърже кърпата. Навярно, за да види какво има в нея. Приближих се бавно, но много предпазливо.

— Мога ли да си получа обратно пакета, Емир? — попитах слона.

В никакъв случай не исках да го ядосам. Слонът вдигна хобота си и протръби тихо. Но какво можеше да означава това? Да или не? Потърсих в джобовете си и намерих един лепкав бонбон.

— Искаш ли да се разменим? — казах аз. — Ти ще ми дадеш Пуци, а аз ще ти дам един хубав бонбон.

Слонът приближи хобота си и много внимателно взе от ръката ми лепкавия бонбон. В това време аз посегнах към вързопа и чух отвътре Пуци да крещи: „Глупак“! Направих дълбок поклон пред слона (което иначе никога не правя) и заотстъпвах назад съвсем бавно. Слонът си люлееше хобота и ме погледна с малките си очи. Имах чувството, че се смее.

След като прескочих оградата и се озовах на улицата, извадих носната си кърпа, избърсах обляното си в пот чело и си тръгнах към къщи.

За съжаление все още не зная как да дресирам правилно Пуци. И от това всъщност няма да излезе вече нищо. В класа обаче, откакто разказах за моето преживяване (точно така, както си беше, без преувеличения), ме наричат самохвалко. При това всичко е вярно. А върху афишите на цирка стои надписът за супер номера „Бамбино малкият цирков ездач“. Непременно искам да го видя. Но никой няма да ми повярва, че в един момент директорът ме бе взел за Бамбино и че аз изпълних чудесни циркови номера върху понито.