Герхард Холц-Баумерт
Алфонс Треперибузков (10) (Веселите истории на един неудачник)

Как направих първия си скок с главата надолу

През един хубав ден имах непредпазливостта да разкажа, че не мога да правя скок с главата надолу. Исках да се явя на изпит по плуване и затова ми бе необходимо да мога да скачам с главата надолу.

— И ти се страхуваш да скочиш дори от един метър? — попита татко.

Разбрах от тона му, че изобщо не одобрява това.

— Ами, не се страхувам — казах бързо. — Бих скочил, но когато ме гледат, не мога; тогава се пльосвам по корем и всички се смеят.

— Това са глупави извинения, Алфонс, ти просто нямаш кураж да скочиш.

— Мога да скоча прав, но с главата надолу…

Татко махна с ръка. Каза да не му ги разправям тия неща. Всичко било само от страх.

— Значи моят син Алфонс Треперибузков не смее да скочи с главата надолу. На колко си години всъщност?

Мълчах, защото той знаеше не по-зле от мен на колко съм години.

— Отговори!

— Е, на десет — казах ядосан, — но нали знаеш.

— На десет години аз скачах с главата надолу от три метра височина.

Мама се включи в разговора.

— Остави го на мира, Паул! — каза тя на татко. — Обезателно ли трябва да може да скача с главата надолу? И без този глупав скок ще се оправи в живота. Аз също не мога да скачам с главата надолу. Въобще не смея да скачам от трамплин.

Погледнах мама с благодарност.

Татко беше дръпнал настрани чинията си и дъвчеше вместо хляба яда си.

— От теб никой не го изисква — каза татко на мама, — но за едно момче на неговата възраст, което няма кураж да скочи с главата надолу, е цял позор.

— Ама не, аз имам кураж, но ако не успея правилно да скоча, другите ще ми се смеят — се нацупих аз, тъй като това за позора изобщо не ми се понрави.

— Ти се страхуваш, просто се страхуваш и толкоз!

Така продължи насам-нататък доста време, а мама все се опитваше да ни помири.

— Скок с главата надолу е мъжка работа, а Алфонс е страхопъзльо — каза татко накрая и мама отиде в кухнята.

Мълчахме известно време. Най-после татко проговори и аз почувствах, че вече ни се искаше да се сдобрим.

— Добре, да допуснем, че имаш кураж и само се срамуваш, защото не владееш техниката.

Кимнах зарадвано, така си беше.

— Искам да ти покажа как точно става.

Татко дръпна столовете настрани, съблече си жакета и застана пред килима. Килимът щеше да е водата.

— Ще държиш ръцете опънати над главата, а брадата опряна до гърдите, навеждаш се напред. Бавно… така, и когато дойде критичният момент, в който мислиш, че ще се сгънеш като джобно ножче, се отблъскваш силно с опънати крака. Не разтваряй краката и не ги прегъвай! Това е честа грешка.

Ние упражнявахме пред водата-килим и всичко вървеше блестящо.

Татко ми каза още няколко трика, например че пръстите на краката трябва да се вкопчат в трамплина, за да можеш да отскочиш по-добре. Упражнявахме цял час. Беше много хубаво. Смятам, че в нашата стая бях отличен скачач.

На другия ден отидох на плажа. Правех всичко така, както го бяхме упражнявали. Но странно, стигах винаги само до момента, в който щях да се свия като джобно ножче. Ами ако въпреки това се пльосна по корем? И отново се изправях.

Няколко малки момчета ме бяха забелязали и извикаха:

— Хайде, давай. Искаме да чуем как ще пльоснеш във водата.

Затичах се след тях, прогоних ги и се махнах от трамплина. Така си отидох в къщи, без да скоча. Изглежда, татко беше забравил за това. Много се надявах да е така и вечерта мина без какъвто и да е въпрос за резултата от нашите упражнения върху килима.

През следващите дни избягвах да ходя на плажа. Мислех си дали да не се откажа от свидетелството по плуване. Може би пък да бях талант в леката атлетика. Не успях да реша този въпрос, защото в събота, посред вечерята (имаше пържени картофи с маринована херинга — любимото ми ядене и аз бях в най-добро настроение) изведнъж татко си спомни за скока.

— Е, Алфи, беше ли пак на плуване?

Кимнах и си натъпках устата с пържени картофи. Така поне не трябваше да отговарям. Защото мама никак не обича да се говори с пълна уста.

Татко изчака и преди да си напълня пак устата с пържени картофи, ме попита:

— Със скока вече всичко е наред, нали?

Но устата ми бе вече пълна. Дъвчех ли, дъвчех.

— И как мина? Добре вървеше по нашия метод, нали?

Не можех да кажа нищо, в устата си точно имах половин херинга и синаповите зрънца попаднаха между зъбите ми.

— Онемя ли? — попита татко и на челото му се появи бръчка.

— Нали виждаш, че момчето е с пълна уста — каза мама.

Струва ми се, тя забеляза, че съм притиснат на тясно, и искаше да ми помогне. Промърморих: „Хммм“.

— Добре, ще те почакам, докато си глътнеш залъка. Мога да си представя всъщност защо не можеш да говориш, пак не си имал кураж.

Смотолевих отново нещо с пържените картофи и херингата в устата, но татко махна веднага с ръка.

— Единадесетгодишно момче, а не може да прави скок с главата надолу.

— Все още съм на десет години — казах аз. (Винаги когато ме мъмри за нещо, татко ме прави по-голям.)

— Скоро ще станеш на единадесет и тогава вече ще трябва да можеш да правиш скок с главата надолу.

Татко помисли малко, после каза:

— Утре е неделя, ще идем двамата да плуваме и ти ще научиш скока, можеш да ми вярваш.

Изплаших се. Също и мама.

— Няма да бъдеш груб с него, нали? — помоли мама.

Татко каза:

— Само ще го науча да прави скока, нищо повече.

Де да беше валял дъжд през този ден! Та дори и сняг, макар и по средата на юли, с удоволствие щях да карам кънки или нещо подобно и щеше да бъде чудесен ден.

Татко бе в добро настроение и докато се бръснеше, си тананикаше.

— Е, Алфи, сега ние двамата ще вземем да се налудуваме във водата.

Мама ни донесе две хавлиени кърпи и един огромен пакет със сандвичи. Когато тръгнахме, тя ни махаше с ръка и аз почувствах, че се безпокои малко за мен.

По пътя татко се шегуваше и обясни на лодкаря, който ни превози до плажа, че съм бил най-новата олимпийска надежда по скокове във вода и че той щял да ме тренира.

На плажа всичко вървеше добре в началото. Плувахме кроул и се упражнявахме в плуване по гръб. Аз не изоставах. Но при плуването под вода на дълго разстояние татко ме победи с голяма преднина. Когато прекалено дълго остана под водата, аз помислих, че се е удавил, и се разтревожих много. Изведнъж той изплува някъде съвсем накрая. Възхитих му се и той се зарадва. През всичкото време внимавах да не се приближим до кулата за скокове. Хранех, макар и съвсем малка надежда, че е забравил проклетия скок с главата надолу.

— А какво би казал сега за един елегантен скок с главата надолу? — попита татко, потупа ме приятелски по рамото и ми смигна.

Бавно се отправихме към кулата за скокове. Застанах върху трамплина, подвих пръстите на краката, прилепих ръце към главата си, свих се и се изправих веднага пак.

— Правилно ли го направих, татко? — попитах аз.

Той каза:

— Да, да!

И сега вече трябваше да скоча.

— Знаеш ли, все още ме е страх заради краката. Как ще ги събера? Ако махам с краката си насам-натам, ще се смеят всички.

Исках да спечеля време.

На татковото чело се появи бръчката, но той каза спокойно:

— За да можеш да видиш един истински скок с главата надолу, ще ти го демонстрирам. Внимавай хубаво! Наблюдавай точно всичко и после и ти ще можеш да го направиш.

Татко застана на трамплина, подгъна пръстите си, наведе се съвсем бавно… Дали го направи прекалено бавно или по друга причина, не зная, във всеки случай той падна във водата надолу с краката, като риташе с тях непрекъснато. Сигурно ме е видял как се смея, когато изплува отгоре.

Потиснах веднага смеха си, а когато застана до мен, поисках да му кажа нещо похвално.

Но татко измърмори само:

— Мисля, че май стойката ми не беше от най-добрите. Ще ти го покажа още веднъж.

Но и този път ми се стори, че краката му не бяха съвсем прибрани, а коленете бяха малко свити. Казах му го.

— Глупости, това беше един идеален скок. Не се заяждай с моите скокове! По-добре покажи сам нещо!

Трябваше да отида отново на трамплина. И отново всичко вървеше добре до критичния момент. Като че спрян от някаква вълшебна ръка, аз не можах да продължа. Пак се изправих.

— Какво оправдание ще измислиш сега? — попита татко сърдито.

— Никакво! Струва ми се, че в момента някой плува долу под водата, ясно е, че не мога да скоча.

Татко погледна втренчено към водата, а после ме погледна отстрани.

— Хайде сега! — заповяда ми той.

Наведох се внимателно. Тогава татко ме хвана. Той има такива големи и здрави ръце. Хвана ме за глезените на краката и ме вдигна високо.

„Не!“ — извиках аз само. Но критичният момент беше преминал. Цопнах във водата. И тъй като не направих никакво движение, паднах като дъска. Този път обаче някой наистина плуваше отдолу. Блъснах го силно встрани. Покатерих се бързо по стълбата към кулата, като си търках корема. Чух зад себе си тежко дишане. Господинът, когото току-що бях блъснал, вървеше възмутен след мен. Скрих се зад татко.

— Хлапак такъв, като ти лепна един…

— Стой, тук не ги дават такива.

— Но чуйте — отвърна другият господин. Той беше доста дебел. — Вие не видяхте ли как ме изрита момчето?

— Такова малко момче, не ставайте смешен — отговори съвсем правилно татко.

— Я оставете — каза другият — и не се месете в чужди работи.

— Това са мои работи — отвърна татко.

Същото си мислех и аз. Всъщност той ме беше хвърлил във водата. Другият господин искаше да мине покрай татко, може би за да ми плесне един. Но татко му препречи пътя. И без да се усети, ме дръпна встрани. Аз стъпих на края на дъската и паднах във водата. Като забелязах, че падам, отскочих правилно. Невероятно, но направих отличен скок с главата надолу. Водата обгърна тялото ми като коприна. Отворих очи и се зарадвах — колко зелено бе всичко край мен. „Толкова просто било значи“ — си помислих и побързах да се кача горе. Баща ми и дебелият господин все още разговаряха.

— Хубав баща, дето хвърля собственото си дете във водата и то пада върху главите на другите хора.

— Никой няма право да се меси в семейните ми работи, вие още по-малко.

— Просто да ти е жал за момчето — чух, когато се промъкнах покрай двамата, без да ме забележат, и скочих пак.

Колко е хубаво да летиш така. Да скачаш с главата надолу е наистина удоволствие!

Когато се върнах пак горе, татко и другият господин тъкмо отиваха нанякъде. Изплаших се. Ами ако отиват в полицията, и то заради мен? Промъкнах се след тях.

Тогава чух татко, като каза:

— Просто не мога да повярвам, че това си ти, Алфред, и просто невероятно. Човек първо трябва да се скара, за да те познае.

Господинът нарече татко „Паул“, нещо, което само мама може да си позволи. Сега вече не разбирах нищо. Двамата седнаха на една маса в ресторанта на плажа. Тогава се върнах отново на трамплина и продължих да скачам. Упражнявах се да скачам с главата надолу, докато ми се зави свят. Тогава потърсих татко. Той все още седеше с другия господин на масата. Пиеха бира.

— Подай ръка на господина — каза татко.

Господинът се усмихна и си показа дясната страна.

— Извини се!

Погледнах учудено татко.

— Да, но нали ти ме… — казах аз.

Но другият господин се засмя и каза:

— Всичко е забравено.

Оказа се, че другият господин, когото бях торпилирал, бе приятел на баща ми от ученическите години. Били седели преди на един чин и не бяха се виждали от тридесет години.

— Колко си напълнял, Алфред — каза татко, като се смееше.

Господинът пък сочеше главата на татко.

— А на теб са ти изчезнали къдриците, Паул.

Ядосах се, като че татко е имал някога къдрици!

После двамата тръгнаха заедно с мен към кулата за скокове. Смятаха заедно да ме научат да правя скок с главата надолу. Затичах се напред, полетях във въздуха като стрела и се гмурнах във водата без нито една пръска.

— Великолепно! — ми извика татко, като се върнах горе. И другият господин кимаше одобрително.

Късно следобед се прибрахме в къщи.

— Пил си бира, Паул? — каза мама учудено. — Да се надяваме, че наистина сте ходили да се къпете?

Татко и аз се засмяхме. Татко разказа за приятеля си Алфред, когото беше срещнал на плажа. Забрави обаче да каже при какви обстоятелства стана това и колко добре скачах вече. Едва на вечерята, когато зачервените ми очи направиха впечатление на мама, можах да кажа:

— Това е от многото направени скокове.

Татко го потвърди.

— Виждаш ли, Луизе, трябваше с него да отиде баща му, за да се научи. Вече може да го прави.

Тогава му хрумна нещо.

— Кога скочи всъщност за първи път с главата надолу? — попита татко недоверчиво.

Но аз не казах. Щеше да му стане неприятно, ако разкажех на мама цялата история. Трябва да има мъжка солидарност.