Герхард Холц-Баумерт
Алфонс Треперибузков (27) (Веселите истории на един неудачник)

Как мълчах непрекъснато

В Космоса било съвсем тихо. Чудно е да си го представиш — никакъв звук, никаква птица, никакви дървета, никакво радио даже, та дори никакво шумолене на листа. За един космонавт е най-важното нервите му да издържат. Реших да мълча три дни. Това щеше да бъде първата ми тренировка. Взех два големи тампона памук и ги пъхнах в ушите си, затворих прозорците, дръпнах завесите и седнах в средата на стаята на един стол. Отначало всичко вървеше съвсем добре и вече си мислех: „Какво толкова има в това да стоиш на тихо“. След няколко минути обаче започнаха да ме сърбят краката. А в главата ми забуча. Някъде съвсем отдалеч, с памук в ушите, който беше като коркови тапи, все пак чух мама да вика:

— Алфонс, Алфи, не чуваш ли?

„Дори и в Космоса мама вика подир мен“ — си помислих ядосан. Чух я да ходи из коридора и да хлопа вратите. После погледна в стаята ми. Изглежда, не виждаше добре, приближи се и се спъна в стола ми.

— О! — извика тя.

Щракна лампата и се хвана за главата.

— Каква е тази глупост, Алфи! Посред бял ден да седиш на стол в тъмна стая!

Отначало исках да й обясня всичко, но се сепнах. Космонавтите са винаги мълчаливи.

— Онемя ли? — попита мама.

Гледах право напред и си представях съзвездието на Голямата мечка.

— Вече прекаляваш! — извика мама.

Тя донесе една чанта, портмонето и каза:

— Върви на пазар. Вземи мармалад, маргарин и половин пфунд сланина.

Какво можех да кажа. Взех мълчаливо парите, чантата и тръгнах. В магазина посочих онова, което исках да ми дадат.

— Нямаш ли уста? — попита продавачката.

Гледах право пред себе си и си мислех: та тя не може да знае, че в момента аз прелетявам край Луната, а тук е абсолютна тишина.

Когато вечеряхме, татко ме погледна и се обърна към мама:

— Не намираш ли и ти, че Алфонс днес е доста тих, изглежда, се е случило нещо. Може би някоя забележка или неприятности с отрядния съвет. Или отново са го критикували в стенвестника.

Мълчах си и продължавах да ям картофена салата.

— Я си покажи бележника.

Татко не намери нищо написано в него. Пак се прибрах в стаята си и седнах на стола мълчаливо. Мама влезе тихо и ми опипа челото.

— Струва ми се, че имаш температура, Алфи.

— Виждаш ли — извика тя на татко, — той е болен, това е всичко. Пъхнал си е памук в ушите. Сигурно е изстинал и го болят.

Мама ми уви главата с един шал и заприличах на великденско яйце, с панделка отгоре. Все едно, мълчанието си е мълчание — а тишината си е тишина.

За беля вечерта дойде Петер, за да обсъди с мен новия стенвестник. Той говори толкова тихо, че не го чувах през моите запушалки от памук. Той говореше и говореше за някаква голяма статия относно подсказването в час. Но в ушите ми все звучеше: блуб, блуб, блуб, блуб.

„Ракетните двигатели са в неизправност“ — си помислих аз. Бълбукат съвсем не както трябва. И ходех нагоре-надолу из стаята, за да обмисля как бих могъл да спася себе си и ракетата. Накрая Петер се хвана за главата и си тръгна.

— Откачен, напълно откачен.

На другата сутрин мълчах и в училище. Нали исках да издържа три дни. (Всъщност три дни са нищо за едно пътуване до съзвездието Орион.) Господин Филкендорф ми писа слаб по математика, защото стоях пред дъската и не казвах нищо. При това задачата беше много лесна. А господин Дориан, учителят ни по пеене, ме погледна през очилата си и рече:

— Алфонс, няма ли да пееш с всички?

Аз мълчах.

— Аха, ти отказваш да разговаряш с учителя си — каза той ядосан. — И тъй, моля, тогава ще пееш сам.

Целият клас ме гледаше. Петер каза така, че да чуят всички:

— Казвам ви, той е откачил напълно.

После вдигна ръка и обясни на господин Дориан случилото се предната вечер. Господин Дориан ме накара да изляза отпред и да си отворя устата.

— Може би са скъсани гласните му струни — каза той. — Я кажи „а“!

— А-а-а — заблях аз.

В класа се разсмяха. Идеше ми да се скъсам от яд. Ето че ме подведоха. Но „а“ още не е говорене. От този момент млъкнах, макар че трябваше да изтърпя през този ден още не една неприятност. Освен това получих и забележка в бележника. Татко я намери, разбира се, вечерта. Намръщи чело, а това не е добър признак.

— Ако не вчера, то днес. Казах ли аз?

Мълчах и отидох да си легна. Добре че заспах скоро. По време на сън истински мълчи целият организъм и никой не може да те пита защо мълчиш. Космонавтът трябва да свикне на мълчание, да мълчи и да понася мълчанието.