Герхард Холц-Баумерт
Алфонс Треперибузков (17) (Веселите истории на един неудачник)

Когато един лъв ме срещна на стълбите

Един ден Петер, отрядният ни председател, дойде от заседание на дружинния съвет и ни попита дали не искаме да организираме съревнование, кой ще събере най-много вторични суровини. Всички пожелаха да участват. Бях много горд, когато ме определиха за ръководител на групата по събиране на хартия. Трябваше да ходим по къщите, да звъним и да питаме за стара хартия. Тя е нещо много ценно.

Потеглихме през един хубав ден. Всеки трябваше да си избере по една къща. Аз като ръководител на групата влязох веднага в първата. Оставихме ръчната количка пред вратата. Позвъних на партера. Това беше погрешна стъпка. Но го разбрах много по-късно.

Отвори ми една госпожица. Погледна ме рязко и грубо запита:

— Какво искаш?

Не казах нищо. Тя ме беше попитала така троснато, че веднага се изчервих. Ужасно се ядосвам, но в такива случаи не излиза и звук дори от устата ми.

Тряс! — и тя затръшна вратата. Постоях малко пред нея, като си мислех, че трябва да опитам още веднъж, защото госпожицата може би наистина имаше хартия. Позвъних отново. Червенокосата госпожица се показа пак.

— Ти, изглежда, си от онези, дето се забавляват, като звънят и правят хората на глупаци.

— Не — запънах се аз. — Необходима ми е хартия.

— И си дошъл при мен? Иди в книжарницата и си купи!

Тряс! — вратата отново се затръшна. Хубаво начало. Разбрах обаче, че съм си виновен сам. Трябваше да кажа точно за какво съм дошъл.

В следващия апартамент тръгна по-добре. Една дребна, пълна женица ми даде цял куп стари вестници. Зарадвах се и казах:

— Много ви благодаря, госпожа Таде! (Току-що бях прочел името й на табелката.)

Жената беше много любезна и ми даде една картофена бухта.

Отидох на следващия етаж. Вече имах опит. Когато се изкачвах на втория, имах доста за носене. И двете ми ръце бяха заети с хартия и с една кесия с кокали.

На третия етаж получих също доста много. Тук живееше един професор. Той избра много стари неща, хартия, месингови пръчки, а и иначе беше много любезен. Ядосвах се, че не бях започнал събирането от най-горния етаж. Щеше да ми бъде много по-леко да нося хартията надолу. Пъшках и охках, когато се изкачих на последния етаж. Изпях си пак песента и получих бая големи пакети с хартия. Така бях натоварен, че вече почти не виждах от тях пред себе си. Сега трябваше да слизам отново надолу. Едва бях завил от площадката и спрях като вкаменен. Пред вратата на професора стоеше един лъв. Гледаше ме сериозно, без да откъсва погледа си от мен, и не помръдваше. Отскочих веднага назад и седнах от уплаха. Дали не беше някакво привидение? Надникнах още веднъж иззад перилата. Нямаше измама. Той си седеше там съвсем тихо, като че ли готов за скок, и ми се кокореше насреща. Дали не бе подушил кокалите?

Накъде трябваше да бягам? Ако направех бързо движение и се спуснех тичешком надолу по стълбите, сигурно щеше да тръгне след мен. Може би можех да избягам някак си през прозореца. Вдясно от мен бе прозорецът на коридора. Той беше полуотворен. Разтворих го внимателно и погледнах надолу. Другите стояха около количката и ме чакаха.

Наведох се предпазливо навън и прошепнах:

— Не мога да дойда, един лъв не ме пуска да мина.

Те обаче не ме разбраха, защото говорех шепнешком.

Извиках малко по-високо:

— Лъв — внимание! — и се обърнах.

Но лъвът си клечеше все още на същото място и ме фиксираше. Момчетата постояха още малко, направиха знак, че ми хлопа дъската, и потеглиха към следващата къща. Неподвижен и вцепенен, седнах на стълбите. Лъвът клечеше долу и не помръдваше. Това продължи сигурно цял час. Не можех повече. Дали да викам за помощ? На лъва му бяха необходими горе-долу два скока, за да стигне до мен. През това време можех да изляза през прозореца, но за къде? Пред прозореца имаше кестеново дърво. Наистина не беше много високо. А долу имаше тревна площ. След още половин час реших да избягам. Взех съвсем внимателно големия си пакет с хартия, който трябваше да бъде спасен, и го хвърлих през прозореца. Но в момента духаше силен вятър и разпръсна събраната от мен с толкова труд хартия. Един пакет падна точно пред краката на една възрастна жена. Скрих се бързо зад прозореца и погледнах лъва с крайчеца на окото си. Той обаче си седеше и ме зяпаше така, сякаш от устата му вече течаха лиги. После се покатерих внимателно на прозореца и посегнах към един дебел клон на кестена. Мина много добре. Не беше много високо, а и клоните бяха дебели. Само ми пречеха много кесията с кокалите и месинговите пръчки. Тъкмо когато се канех да скоча от последния клон долу на тревата, някой ме сграбчи за панталона.

— Аха — каза един дебел глас, — ето го и нехранимайкото, който се катери постоянно по дърветата ни и опустошава тревната площ. А може би и хартията си разхвърлял ти?

Това беше домоуправителят, който ме гледаше с мрачен поглед и ме държеше с яката си ръка.

— Ама не — казах — аз не съм този.

— Какво правиш тогава тук, да не би да отречеш, че те хванах на дървото?

— Не — казах аз. — Вие наистина ме хванахте на дървото. Но аз не съм се покатерил тук за удоволствие. Бягам от един лъв. Аз съм пионерът Алфонс Треперибузков и събирам стара хартия.

— Сега я втасахме — откъде може да дойде тук, на кестена, лъв? — каза домоуправителят, като продължаваше да ме държи здраво.

Аз казах:

— Не на кестена, той стои пред жилището на професора и аз бях принуден да сляза през прозореца, там отгоре.

Домоуправителят ме изгледа строго.

— Я ела! — извика той. — Ще отидем заедно горе.

Задърпах се.

— Не, не — завиках аз. — Не искам да бъда изяден.

През това време се бяха приближили няколко души и стана малко сборище. Те си шушукаха.

— Бил видял лъв и скочил от прозореца.

Някои се смееха, други правеха сериозни физиономии.

— Но къде може да бъде лъвът? — каза един мъж.

— На площадката на стълбището е — казах аз.

Тогава надойдоха пионерите, а и отрядният ни председател Петер се запромъква между хората.

— Някаква каша ли забърка, Треперибузков? — каза той. — Пак ли с твоите неприятности?

Сега вече и аз се ядосах.

— Да не би да съм виновен, че на стълбите стои лъв, когато събирам стара хартия? Все аз съм виновен.

Домоуправителят, мъжът и аз трябваше да се качим горе, за да видим лъва. Домоуправителят взе един лизгар, а мъжът — тояга.

Дойде ми на ум да взема кесията с кокалите, за да ги подхвърля на лъва. Това щеше да му отвлече вниманието и аз щях да мога да избягам.

Изведнъж професорът излезе от вратата. Домоуправителят се хвърли към него.

— Господин професор — каза той, — това момче твърди, че пред вратата ви има лъв.

Професорът поклати глава:

— Не е лъв, а хиена.

Хората зашумяха, а аз завиках силно:

— Видяхте ли, че имам право.

Петер ми подшушна:

— Нямаш право, хиената не е лъв. Трябва да внимаваш повече по биология.

Тогава другият мъж каза:

— Защо сте пуснали хиена по стълбището, та момчето да трябва да скача през прозореца.

Отначало професорът не разбра нищо. „През прозореца? Пусната хиена?“ Изведнъж започна ужасно да се смее. Целият се тресеше в палтото си от смях. Свали си очилата и ги избърса, понеже имаше сълзи по тях.

— Но тук няма нищо смешно — казах, — хиената също е опасно животно и може да хапе.

— Не, ха-ха, не, тази хиена, ха-ха… — извика професорът и се хвана за корема, който го болеше явно от смях. — Тя не може да хапе повече, тя е препарирана. Изнесох я навън, защото е много проядена от молците, и си помислих, че може да я вземеш за парцали.

Хората се смееха толкова силно, че един полицай се приближи, за да види какво става.

— Нищо не се е случило — каза домоуправителят и изпръхтя от смях.

— Тук има само едно малко момче, което е скочило от прозореца заради една препарирана хиена.

Аз събирах през това време хартията и я пренасях в количката.

Ето какво се получава, когато човек се старае много.

„През следващата седмица ще взимаме по биология за животните в Африка, също и за хиените.“ Когато учителят ни каза това, Бруно вдигна ръка и стана.

— Тогава Треперибузков ще ви разкаже една интересна случка. Той беше вече на лов за хиени.

Целият клас се закиска. А аз си седях там, почервенял до уши. Утре ще продължим да събираме стара хартия. Кой знае какво ще ми се случи тогава?