Герхард Холц-Баумерт
Алфонс Треперибузков (15) (Веселите истории на един неудачник)

Как размених джобното си ножче

Татко ми подари едно джобно ножче. То имаше две остриета, пиличка за нокти и беше много хубаво. Толкова много ми харесваше, че започнах да си режа с него филиите на вечеря. На мама й беше неприятно и бях принуден да махна ножчето от масата.

След три-четири седмици се разпространи в класа ни една нова игра, минифутбол. Играеше се с единадесет цветни пула. А за топка служеше едно книжно топче. Участваха два отбора като при истински футбол.

Много ми се искаше да имам и аз такъв минифутбол и бях вече измислил име на отбора си. Щеше да се казва „Локомотив-Треперибузков“. Но парите в касичката ми не стигаха, за да мога да си купя една кутийка с цветни пулове.

Какво трябваше да направя? Тогава ми хрумна да заменя ножчето си срещу пулове. Беше ми много мъчно, но понеже не ми разрешаваха повече да си режа филиите с него, а исках непременно да имам пулове, направих го. Ервин от моя клас беше съгласен. Той огледа ножчето ми отпред и отзад, изпробва острието му върху парче вестник и после се съгласи.

Аз получих играта, а той ножчето ми. Изиграх всичките мачове от „А“ републиканска група, играх също и международни мачове и без да играя нечестно, печелех предимно аз. Най-хубавият ми мач беше „Локомотив-Треперибузков“ срещу Турция, който спечелих с 23:4.

Веднъж предложих в класа да организираме минифутболен турнир. Съучениците ми ме изгледаха учудено.

— Нима играеш още минифутбол, Алфонсиус?

— Разбира се!

Стори им се смешно и казаха:

— Минифутболът вече не е модерен. Ние се упражняваме сега в стрелба с прашка в цел.

Отидох с тях, за да видя какво правеха там.

В парка, в клоните на едно дърво, окачиха собственоръчно нарисувани мишени от тънка хартия. Върху тях бяха нарисували различни животни и от разстояние десет крачки стреляха с прашки в тях. Но какви чудесни прашки бяха това: някои от дърво, но най-хубавите бяха от метал. Всички имаха широки ластици, а някои и широка кожена част там, където се слага малкото кръгло камъче снаряд.

Фииу — профуча камъчето и на мястото, където беше нарисуван един крокодил, хартията се скъса. Ясно беше, че и аз трябва да си намеря такава прашка, и то от метал.

Потърсих в мазето един чадър, който бяхме имали някога. Металическите му части щяха да бъдат съвсем подходящи за прашка. Но не можах да го намеря. Тогава успях да убедя едно момче от съседния клас да се разменим. Дадох му моите пулове и една счупена количка, а той ми даде прашката си. Беше много хубава, от ребра на чадър. Изпробвах я веднага на вратата в къщи, дали стреля точно. Мама прекъсна упражненията ми. Показа ми няколко парченца олющена боя и аз трябваше да напусна полесражението.

По-късно станах много известен стрелец с прашка. Но след две седмици нямах повече желание да стрелям с нея. Предпочитах да се науча да жонглирам, понеже в цирка бях видял един китайски жонгльор. Реших да стана и аз артист и започнах да се упражнявам със стари топки за тенис. Наистина жонгльорът подхвърляше във въздуха с голяма лекота едновременно по шест топки. Аз обаче смятах да започна за всеки случай първоначално с три. Сред играчките си намерих само една. Разбира се, имах пари да си купя една нова топка, но в касичката, и затова направих размяна. За мой късмет стрелянето с прашка се бе разпространило в четвърти клас. Затова аз се освободих от моята прашка, плюс една колекция от най-малко петдесетина избрани камъчета, срещу една топка за тенис. С третата топка се сдобих срещу един магнит и няколко топчета от запасите ми.

Отново се упражнявах най-напред в стаята. Когато обаче едната топка падна върху кафеза на Пуци и папагалчето ми се разхвърча като лудо, така че навсякъде летеше само перушина, и когато другата топка веднага след това се блъсна в лампата и аз се изплаших, че тя ще падне, предпочетох да изляза на двора. Жонглирането с две топки ми се удаде добре. Но когато поисках да опитам с третата, не се получи нищо. Една след друга и трите топки тупнаха върху главата ми.

„Търпение и пак търпение!“ — си казвах на глас тази любима фраза на учителя ни по физическо, господин Филкендорф, и започнах отново. За съжаление топката влетя в един прозорец на партера. Доста дълго ми се наложи да слушам обиди, преди жената там да ми я хвърли отново навън. Тъй като тя беше паднала в тенджерата със супа.

От парка ме прогони пазачът, защото не му хареса, че събирах от зелените площи падналите топки.

Където и да отидех или застанех, все се упражнявах. Ръцете ми трепереха, и аз все не успявах да жонглирам с трите топки.

Може би щеше да е най-добре да отида в цирка при китайския артист и да го помоля да ми помогне.

Тръгнах веднага и когато стигнах до ъгъла, ето ти тебе беля: циркът си беше заминал. Ядосан, ритнах с крак едната топка на високо. Тя се търкулна по един навес и изчезна. Когато отворих вратника, за да си взема топката, едва успях да го затръшна и така да се отърва от големите жълти зъби на един булдог. Оставаха ми още две топки, но с тях човек не може да стане жонгльор. Затова се отказах и от тази професия.

Както си вървях към къщи мрачен, видях няколко момчета да карат саморъчно изработените си колички от сандъци за яйца. Вече знаех какво щях да направя: ще си измайсторя една количка.

Сега размених ненужните ми топки за тенис, към тях една голяма, разбира се, вече омекнала топка и един счупен компас за четири колела с осите от детска количка. Шперплат взех от плод-зеленчук. Татко също ми помогна малко при направата и така стана една страшна количка. Нарекох я „Комета“, а себе си — Алфонс Розенхамер^[1]. При състезанието с колички се класирах трети в класа и получих бронзов медал (разбира се, от хартия).

На кроса при кариерата с чакъл бях на второ място! Но се счупиха осите ми и бях диспропорциониран! (Един въпрос: непрекъснато се карах със съдията ни Ервин. Аз му обяснявах, че не се казва диспропорциониран, а дисквалифициран. Та като спортист човек няма ли право да каже нещо против съдията?)

Какво има още да се разказва: размених с едно момче от втори клас четирите колела без оси. Там тъкмо започваха да си правят колички. Срещу тях получих пет оловни фигурки на животни, едно топче, което, като го удариш в земята, подскача високо, и една малка гумена топка. Всичките тези неща не ми бяха необходими всъщност, но не исках повече да виждам и колелата.

На другия ден Тео ми предложи автомобилни очила срещу моите колела. Изтичах при второкласника и се помъчих да го убедя да анулираме размяната. Но той каза:

— Размяната си е размяна, да вземеш обратно, значи да откраднеш.

Не можех да направя нищо. И за да се освободя от всичко това, направих размяна с Петер. Той ми даде за оловните фигурки, топчето и гумената топка четиридесет цигарени картинки и няколко зъбчати колела от джобен часовник. Зъбчатите колела биха могли да се използват като пумпали.

По времето, когато размених картинките и зъбчатите колела, в класа ни дойде Юлиус. Той идваше с родителите си от Ерцгебирге. Говореше доста смешно, но пък беше отличен резбар. Не му повярвахме, когато ни показа неща, които уж бил изработил сам.

Аз казах:

— Не, не! Ти си ги купил в супера, от щанда за подаръци. Там винаги има агънца и еленчета.

На другия ден Юлиус донесе в училище нож и дърво. След часовете издяла пред очите ни един хубав, малък дакел.

Хареса ни много и всички се разболяхме на тема „дялкане“. Но аз нямах ножче. Дълго трябваше да търся и убеждавам, докато намерих един осмокласник, който беше съгласен да размени джобното си ножче. Дадох му за него четиридесет картинки от цигарени кутии, зъбчатите колелца, две струни от мандолина, много конец за хвърчило и три от най-хубавите си цветни молива.

Наистина ножчето, което получих при размяната, не ми хареса много. Едното от остриетата беше счупено; другото беше малко ръждясало, а и иначе бе почти цялото изподраскано. Но аз имах нужда от ножче и побързах да си тръгна, преди голямото момче да се е отказало да заменя.

В къщи донесох една цепеница от дървата за горене и започнах да дялкам. Мама ми се скара за треските, които се търкаляха из цялата стая. Но татко каза вечерта:

— Остави го да работи, това е тренировка за ръцете и очите.

Огледа произведението ми и изказа мнението, че всъщност то би могло да бъде прасе или гърне с две дръжки. А то беше сърна и аз се ядосах, че не вижда това. После татко взе ножчето, огледа го от всички страни и каза:

— На какво е заприличало ножчето, което ти подарих. Не е минало чак толкова време, откакто го имаш. Изглежда като изровено от някое бунище.

Какво можех да кажа? Престорих се, че го разглеждам много старателно, и същевременно се мъчех да измисля някакво оправдание. Изведнъж като че ножчето ме жегна. С удоволствие бих го захвърлил: това беше действително моето ножче! Познах го по няколкото малки белега и по издълбаните съвсем дребно инициали А. Т. Ето че отново ножчето ми беше при мен.

— Какво си направил от него? — попита татко и видях ужасен бръчката на челото му.

За мой късмет в момента дойде съседът и покани родителите ми на телевизия. Успях на бърза ръка да скрия джобното ножче в панталона си. От тази вечер насам не дялкам повече. Но кой ще се съгласи да приеме такова ножче и да размени срещу него хилка за тенис на маса. Аз всъщност искам да стана шампион по тенис на маса в нашия клас.