Герхард Холц-Баумерт
Алфонс Треперибузков (22) (Веселите истории на един неудачник)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Alfons Zitterbacke, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Герхард Холц-Баумерт

Заглавие: Алфонс Треперибузков

Преводач: Веселина Гачева

Година на превод: 1986

Език, от който е преведено: Немски

Издание: Първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1986

Националност: Немска

Печатница: Държавна печатница „Георги Димитров“

Излязла от печат: 25.8.1986

Отговорен редактор: Лилия Рачева

Редактор: Калина Захариева

Художествен редактор: Васил Миовски

Технически редактор: Спас Спасов

Рецензент: Ивета Милева

Художник: Панайот Гелев

Коректор: Мая Лъжева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1602

История

  1. — Добавяне

Как направих домашен телефон

Веднъж на Бруно му хрумна, че няма да е зле да можем да си говорим по-често. Например, когато си пишем домашните работи, ако имахме телефон, щяхме да си звъним и да се питаме как се решава задачата по математика. Или пък бихме могли да си предаваме секретни телеграми. „Моля, поздрави леля Емилия“ би могло да означава: „Ела в три часа при хралупата в парка“. Или други подобни неща.

На Бруно му хрумна тази идея, защото живее в съседната къща. Идеята му ми хареса.

— Но откъде да вземем телефон? Пощата със сигурност няма да ни постави.

— Пощата не бива и да знае за това. Тайно ще си направим всичко.

Бях във възторг.

— Но след като пощата няма да го поставя, откъде ще вземем телефонен апарат?

Бруно ми разказа номера с канапения телефон. Прави се така: в двата края на един дълъг канап се завързват стари капачки от боя за обувки или нещо подобно. Върху капачката се опъва пергаментова хартия. Направихме го. Бруно отиде в единия ъгъл на стаята, аз — в другия. Държах капачката до ухото си.

— Не чувам нищо — казах аз.

— Веднага започвам да дращя.

Бруно задраска върху пергаментовата хартия. Наистина нещо шумолеше в слушалката ми. Чувах го много ясно. После започнах аз да дращя. Бруно също ме чуваше. Сега Бруно сложи своята слушалко-капачка от кутия за боя за обувки до устата си и заговори нещо. Отначало не разбирах нищо. Но когато заговореше по-високо, го чувах ясно.

— Телефонът ни е хубав, нали, Треперибузков?

— Да! — отвърнах аз, викайки.

Бруно също ме беше разбрал. Всичко беше толкова просто. Хартия, канап и една кутия от боя за обувки — ето ти готов телефон.

— Сега ще си инсталираме телефонът между двете жилища и тогава ще можем да си разговаряме екстра. Щом застърже, трябва да се вдига слушалката.

Отидохме на двора. Къщите ни бяха една до друга. Аз живея един етаж по-горе, Бруно — на партера. Ще опънем канапа през двора от едното жилище до другото.

Най-напред се снабдихме с толкова канап, колкото да стигне. Само се страхувах, че многото възли, които направихме, можеха да затруднят връзката.

Започнахме от моята стая.

— Трябва да пробием някак дупка в прозореца — предложи Бруно.

Стана ми тягостно. Казах:

— Можем да закачим телефона отвън на прозореца. Като позвъниш, ще отворя прозореца.

— Ами ако ти позвъня някой път през нощта, няма да можеш да отвориш прозореца специално за това.

Учудих се.

— Как така през нощта?

— Ако дойде някой крадец или нещо такова…

Разбрах го. Започнахме да пробиваме дупка в летвата под прозореца. За съжаление татковата бургия се счупи, но затова пък за късмет, тъкмо когато бяхме готови. Монтирахме моя телефон, сложихме го под леглото и прехвърлихме дългия канап навън. Трябваше да го прекараме сега в стаята на Бруно.

— През онова дърво там — каза Бруно. — Ще се покатериш на него, ще завържеш кабела на някой клон и двамата ще го изтеглим в нашето жилище.

— Добре — съгласих се аз.

Нямах никакво желание да се катеря по дървото, понеже тъй лесно ми се завива свят. Освен това госпожа Матнер бере винаги сливите си от него. Но желанието ми за таен телефон беше толкова голямо! Покатерих се нагоре с кабел в уста. Завързах го доста здраво в клоните.

Бруно ми даваше отдолу указания.

— Наистина изглежда като телефонен кабел. Само трябва да внимаваме някой да не си окачи прането върху него.

Тогава чух госпожа Матнер да вика:

— Това вече е прекалено. Треперибузков на сливата ми!

Аз седях горе, а Бруно беше офейкал.

— Много са ми притрябвали сливите ви! — казах аз и се изчервих целият.

Госпожа Матнер се изсмя сърдито.

— Не ми разправяй врели-некипели. Ти си се качил за сливите, и то за зелените.

— Не — казах аз. — Не ми трябват вашите сливи. Мама току-що купи от плод-зеленчук 5 пфунда сливи.

— Какво правиш тогава на дръвчето ми? — попита госпожа Матнер.

Пожелах да бъда честен.

— Поставям телефон.

Мама винаги казва, че чисто небе от гръм не се бои.

Но госпожа Матнер се ядоса истински.

— Телефон! — развика се тя. — Сега вече се забравяш с дрънканиците си. Ти май се подиграваш с мен.

Прозорците на къщата започнаха да се отварят.

— Аха! Треперибузков на сливата. При мен също някой е брал от цариградското грозде — чух да казва някой.

Тъкмо исках да се обърна и да отговоря:

— Изобщо не обичам цариградско грозде, а камо ли да посягам на него.

Но при обръщането не внимавах добре, стъпих встрани и паднах долу. Точно пред краката на госпожа Матнер. След като се съвзех и хукнах, все още чувах госпожа Матнер да вика след мен:

— Ще те обадя на майка ти.

В коридора на стълбището срещнах Бруно.

— Избяга ли й, Треперибузков?

Бях ядосан.

— Избягах, но сега ме смятат за крадец на сливи. Ако мама разбере!

Бруно си мислеше само за телефона.

— Не можем първо да опъваме кабела долу, трябва да опитаме горе.

— По стената на къщата ли? Там си се катери сам!

— Не е нужно катерене, а ще минем от жилище в жилище.

— Кой ще ни пусне в жилището си и какво ще кажем?

— Това ще го направя вече аз.

И Бруно го направи. Той разказваше всевъзможни неща, които нямаха нищо общо с поговорката „Честността е най-трайното нещо“.

— Трябва да измерим за училище една от стените ви — каза той на господин Хопфенхайт, който живее над нас.

— Що за модни глупости! — промърмори господин Хопфенхайт.

Но все пак ни пусна да влезем. Бруно спусна канапа долу от прозореца на господин Хопфенхайт. И когато на двора всичко отново утихна, аз вързах кабела и го изтеглих към себе си. Сега той трябваше да се опъне до стълбището, оттам до Михалак, към Щьонес и после надолу към Бруновия прозорец. Никак не беше лесно да се прекара кабелът от прозореца на господин Хопфенхайт до прозореца на стълбището. На Бруно му хрумна нова идея. Аз трябваше да донеса един камък и да го завържа здраво за края на въжето.

— Ти ще люлееш кабела дотогава, докато улучиш прозореца на коридора. Там ще го хвана и ще го завържа здраво.

Бруно си показа валчестата глава от прозореца и извика:

— Люлей!

Започнах да го люлея. И точно когато въжето с камъка бе достигнало до другия край, се отвори прозорецът на госпожа Матнер. Тя, изглежда, беше видяла как камъкът профучава край прозореца й. Опита се да го хване, но ме видя и завика:

— Това вече е прекалено! Най-напред Треперибузков се опитва да ми обере сливата, а сега иска да ми счупи и прозореца!

Господин Михалак се показа също на прозореца, защото Бруно му беше разказал вече нещо за измерване на къщите, и извика на госпожа Матнер:

— Оставете момчетата на мира! Те работят за науката.

Госпожа Матнер каза, че сме разказвали само врели-некипели и нашата наука била крадене на сливи. И освен това тя каза, че той самият си изтърсвал непрекъснато пепелта навън и трябва да оправи първо себе си. А моето махало летеше все още из въздуха и госпожа Матнер посегна към него, но не можа да го хване. От силно вълнение изтървах въжето и камъкът профуча към сливата така, че започна да вали дъжд от зелени сливи.

Не можахме да довършим телефона през този ден. Из цялата къща всички викаха един през друг. А вечерта си имах с мама малка разправия. Но на другия ден успяхме. Опънахме нашия кабел до прозореца на Щьонес, а после надолу до Бруно.

— Вече сме готови, Треперибузков — каза Бруно.

— Да, аз съм напълно готов — му отговорих.

— Няма нищо — каза Бруно (да, той няма никакви неприятности, защото оставяше всичко на мен). — Няма нищо, Алфи, сега вече ще си говорим най-после истински по телефона.

Отидохме в стаите си. Извадих слушалко-капачката от боя за обувки и я прилепих към ухото си. Не се чуваше нищо. Така чаках два часа. После отидох у Бруно.

Майка му каза:

— Бруно излезе отдавна да играе футбол.

Хукнах ядосан при него. Той тъкмо вкарваше гол.

— Защо не ми се обади по телефона? — попитах аз.

Той каза:

— Сега нямам време, но смятам, че кабелът не е в ред. Провери!

Направих му знак, че му хлопа дъската.

— Нямам намерение да ставам отново крадец на сливи или да лъжа господин Хопфенхайт.

Бруно видя, че съм ядосан. Тогава стана по-любезен.

— Довечера ще ти се обадя по някое време — каза той. — Предай ми по телефона думите, които взехме по руски.

— Добре — казах великодушно. — Три подрасквания!

telefon.png

Вечерта не стана пак нищо. Отворих прозореца и извиках през двора:

— Бруно, ще ми позвъниш ли най-после?

Едва виждах прозореца му през дърветата. Той ми отвърна викайки:

— Ти си съвсем смахнат. От четвърт час ти звъня, а ти не вдигаш слушалката.

— Провери кабела и си учи думите сам! — му извиках аз.

Тогава се отвориха прозорците на госпожа Матнер, а също и на господин Михалак. Те завикаха:

— Тишина! Дяволите да ви вземат… Тю да се не види макар…!

Легнах си ядосан тази вечер. Посред нощ се събудих от някакво драскане. Ясно чух, че нещо дращи. Това беше телефонът на Бруно. Помислих си: „Ако вдигна сега слушалката и Бруно ми каже, че е влязъл крадец при него, ще трябва сигурно да отида там и да го прогоня“. Бруно е много страхлив в такива случаи. Може аз да се бия с крадеца, а той ще се пъхне под завивката. Отначало не исках да вдигам слушалката. Но драскането не спираше. Взех слушалката и казах тихо:

— Тук е Треперибузков, какво има?

Не се чуваше нищо в слушалката. Може би Бруно вече е избягал. Или пък се е случило нещо по-лошо. Забелязах как ми настръхнаха косите и как страхът лазеше нагоре-надолу по гърба ми като една студена мъртвешка ръка. Извиках в слушалката:

— Но, Бруно, отговори! Жив ли си?

Трябва да съм извикал доста високо. Лампата светна, мама застана до вратата, наметната с палто.

— Какво ти е, Алфи? — каза тя разтревожено и ме разтърси. — Какво е това там?

— Аз… ако нещо се е случило с Бруно… телефонната слушалка звъни непрекъснато.

— Кое звъни?

— Искам да кажа, слушалката дращи…

— Кое дращи, Алфи? Нещо лошо ли сънува? Болен ли си?

— Но не чуваш ли нищо? — казах аз. — Нещо дращи.

— Ах, момчето ми, просто навън вали дъжд. Чуй! Дъждът трака по перваза и дращи по прозореца.

Така беше. Мама ми даде глътка сироп за кашлица и ме зави хубаво.

— Сънувал си нещо лошо. Хайде, заспивай сега.

На сутринта хвърлих слушалката си в кофата за смет. Срещнах и господин Хопфенхайт.

— Е, измерихте ли стената на къщата? — измърмори той.

— Не, ние трябваше да направим телефон — казах аз.

Господин Хопфенхайт не ме разбра.

Но Бруно ме разбра, като му казах:

— Говори си с когото щеш по телефона, но с мен повече не!

— Как така? — попита той. — Вчера не звъня ли при теб? Обаждах ти се снощи, но ти пак не вдигна слушалката.