Герхард Холц-Баумерт
Алфонс Треперибузков (12) (Веселите истории на един неудачник)

Защо все аз загазвам

Всички казват, че съм виновен, но аз нямам никаква вина. Какво да направя? Аз наистина съм невинен. Най-лошо беше през последните дни. Всичко започна с новия учител. Казва се господин Грициг и е много симпатичен. Още като влезе в клас, си помислих: „С този човек ще се разбираме добре“.

После той взе дневника и каза:

— Сега, както му е редът, ще се запознаем. И за да не е толкова скучно, ще започна отзад напред. Треперибузков, Алфонс, кой е?

Това съм аз. Но аз толкова се срамувах, че съм последен в дневника, а сега трябваше да стана пръв и не само че не станах, но и не казах нищо. Настъпи глупава пауза.

Господин Грициг каза:

— Първият вече отсъства.

Всички се захилиха. На мен ми стана горещо, пот изби по челото ми, но аз не посмях да се обадя. Навярно господин Грициг щеше да каже тогава:

— Треперибузков, да не би да спиш?

Притесних се ужасно и господин Грициг написа в дневника „отсъства“.

Петер, отрядният председател, каза след часа:

— Треперибузков, защо не се обади? Друг път не си си правил такива шеги?

Отвърнах му:

— Просто не посмях.

На другия ден господин Грициг попита:

— Тук ли е днес Алфонс Треперибузков?

Казах смутено:

— Тук!

Новият ни учител не беше забелязал, че и вчера бях тук. Не познаваше още всички физиономии.

— Е, къде беше вчера? — попита той дружелюбно.

Започнах да мънкам:

— Аз…

Отново изби пот по челото ми и ми се стори, че съвсем се изчервих.

Господин Грициг навъси чело.

— Е, Треперибузков, какво се е случило?

Най-после успях да изрека, защото бях обмислил предварително всичко добре:

— Тук бях, господин Грициг.

Лицето на учителя се намръщи.

— Слушай, такива шеги не вървят в нашето училище. Учителят е твой приятел и не бива да се взема за подбив. Къде ти е извинителната бележка?

— Нямам — казах. И защо ли трябваше да имам?

— Значи си избягал — каза господин Грициг. — Да си призная, разочарован съм.

След часа предаде писмо за майка ми. Можех да си представя какво беше написано в него.

В къщи го поставих мълчаливо на масата. Мама го прочете и не мръдна от табуретката напълно сломена. Само каза:

— С какво съм го заслужила? Иначе уж си много добро момче, Алфонс.

— Аз не съм… — започнах пак. Но не можех да продумам нищо повече.

Мама каза:

— Момче, кажи ми истината!

Тя постави ръцете си върху рамото ми.

— Ти си прекалено мек, Алфонс — каза тя, — трябва да се помъчиш да станеш истински мъж. Понякога си твърде свит и тогава положително допускаш да те подведат. Вярвам, че не си избягал по своя инициатива. Кой ти повлия?

Мама и аз оклюмахме. След един час тя ми каза:

— Ех, Алфонс, я иди по-добре на пазар, не ми се гледа повече траурната ти физиономия.

Трябваше да взема чай, масло, хляб и бурканче горчица.

В магазина имаше много хора. Не можех изобщо да намеря края на опашката, където трябваше да се наредя, и аз се залутах между хората. Някои се промъкваха непрекъснато напред. Когато най-после застанах на мястото си в опашката, открих, че ми липсва една марка. Обърнах се съвсем изплашен и забелязах едно момче, което беше може би с една глава по-високо от мен, тъкмо да вдига от пода една марка. Погледнах го в очите. То кимна и каза:

— Току-що я изгубих.

Напуснах отново опашката, застанах в ъгъла и започнах да наблюдавам момчето, докато му дойде редът. То си купи бонбони. Продавачката ме забеляза, защото продължавах само да се въртя наоколо. Изведнъж тя изрече много високо:

— Момче, какво обикаляш непрекъснато около бонбоните? Не купуваш нищо и само се мотаеш из магазина.

Всички ме заоглеждаха и замърмориха, а някои казаха:

— Да, да!

Съвсем се изчервих. Да не би да мислеха, че искам да открадна бонбони? Избягах от магазина и се скрих зад колоната за обяви и афиши.

Момчето излезе от магазина, като спокойно смучеше бонбон след бонбон. Тайно тръгнах след него. Накрая то изчезна в една голяма къща и хлопна с трясък голямата дървена порта. Почаках още малко и тръгнах подире му. При отварянето на вратата се блъснах в един висок мъж. Сигурно беше портиерът.

— Ей, момче — каза той ядосан, — хванах ли те най-после?

— Как така? — казах аз, като се запънах.

— Ти значи си този, който непрекъснато така блъска вратата, та цялата къща се тресе.

Пот обля челото ми, почувствах как се изчервявам. Мълчах и хапех устни.

Мъжът ме раздруса.

— Затова ти казвам за последен път, затваряй вратата както подобава. В тази къща живеят хора, които работят нощем и през деня трябва да спят, разбра ли?

Кимнах.

— Сега затвори пак вратата, но тихо — каза мъжът.

Трябваше да затворя вратата веднъж и още веднъж.

— За да разбереш! — каза мъжът.

Чак тогава ми разреши да си отида.

Още като влязох, и мама каза:

— Какво става, Алфонс, каква е тази физиономия от теб?

Само повдигнах рамене и показах портмонето си, в което липсваше марката. Не можех да кажа нищо.

— Отсега нататък ще ходя сама на пазар — каза мама.

Продължих да мълча и се помъкнах по улицата.

„Леле, ами сега!“ Спомних си, че отрядът ни щеше да се събира в пионерската стая. Хукнах, сборът беше започнал. Стоях пред вратата и чувах гласове. Дали да вляза сега? Да застана съвсем сам пред другите и да обяснявам защо съм закъснял? Сигурно ще се объркам пак и ще се представя отново в лоша светлина. Държах ръката си върху дръжката и размишлявах. Отведнъж вратата се отвори и Петер, отрядният ни председател, се изправи до нея. От другата страна стоях аз и всички ме гледаха.

— Подслушвал е — каза Петер, — видях аз, че има нещо на дръжката на вратата. Не очаквах това от теб, Алфонс.

Пот изби по челото ми и почувствах, че се изчервявам.

— Но аз…

— Точно така — каза Петер, — ти не си имал смелостта да чуеш онова, което говорехме за теб. Какво става всъщност с теб?

— Аз…

Да, тъй е винаги с мен. Все не съм виновен… и все загазвам. Справедливо ли е това?