Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
- Оригинално заглавие
- Alfons Zitterbacke, 1980 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Веселина Ганева, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,7 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2017)
Издание:
Автор: Герхард Холц-Баумерт
Заглавие: Алфонс Треперибузков
Преводач: Веселина Гачева
Година на превод: 1986
Език, от който е преведено: Немски
Издание: Първо
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1986
Националност: Немска
Печатница: Държавна печатница „Георги Димитров“
Излязла от печат: 25.8.1986
Отговорен редактор: Лилия Рачева
Редактор: Калина Захариева
Художествен редактор: Васил Миовски
Технически редактор: Спас Спасов
Рецензент: Ивета Милева
Художник: Панайот Гелев
Коректор: Мая Лъжева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1602
История
- — Добавяне
Имам постоянни неприятности с фамилията си
Който ме познава, знае, че не обичам да се бия. Кротък съм и кавги не търся.
Неотдавна обаче се бих и имах големи неприятности с възрастните. И всичко това заради фамилията ми. И без това Алфонс ми стига напълно.
На съучениците ми в класа им звучи много смешно Алфонс и ме наричат често Алфонсиус. Но с Треперибузков е още по-зле. Да започваше със З или В, а то истински — трепери и бузков. Всички намират това чисто и просто за смешно. Постоянно се кикотят в класа, а когато дойде нов учител и аз трябва да си произнеса името, той непременно ще се усмихне.
Най-лоши обаче са децата от моята улица. Винаги викат подире ми:
— Треперибузков — Треперигъ…(просто се срамувам да го произнеса).
Но много ме заболява, когато ги чуя. Тогава тръгвам надолу по улицата, подсвирквам си и си измислям фамилни имена, които бих искал да нося: Алфонс Цепелин, Алфонс Мюлер, ако ще и Алфонс Кнебелбарт, но Треперибузков?…
Така си вървях, а онези от моята улица отново викаха след мен:
— Треперибузков — Треперигъ…
Не, не можех повече да се преструвам, че не ги чувам. Обърнах се, изкрещях нещо, забравих вече какво, и замахах ядосано с ръце.
Едва тогава хорът подхвана с пълна сила, даже и малките от първи клас се включиха. Тичах известно време. Всички след мен. Смееха се и викаха. Спрях се. И те се спряха. В този момент довтаса един малчуган, около четиригодишен, който беше чул какво викаха другите. Застана до мен, засмя се и изрече съвсем ясно, така както го беше чул от другите:
— Треперибузков… Треперигъ…
Не можа да продължи по-нататък. Лепнах му един шамар. Не много силен, но все пак се чу как изплющя. И докато се опомня, някой ми фрасна и на мене един. Беше майката на момчето.
— Как не те е срам — каза тя, — голямо момче си, а биеш малките.
Последва и втори шамар.
— Направил ли ти е нещо?
Надойдоха и други хора. Децата, които ме предизвикаха, бяха офейкали. Стоях обкръжен от възрастните, които ме гледаха гневно и някак отгоре.
— Удари детето… ще посяга той… ама че хлапак!
Рекох си какво ли да им отговарям: дрънкат каквото им падне, и не разбират изобщо нищо. Ами ако някой вземе да вика такова нещо след тях? Тогава открих Фреди, най-нахалния от нашата улица, зад един от възрастните. Съвсем тихо, почти недоловимо, той произнасяше с устни:
— Треперибузков — Треперигъ…
Заканих му се с юмрук. Фреди изчезна. Но хората излязоха извън себе си.
— Изглежда, не му стига, трябва да съобщим на родителите му.
Но аз се измъкнах.
Вечерта казах на татко:
— Не ми харесва повече фамилията ми.
Татко отвърна:
— Какво ти става? Колко са ония, дето се казват така? Всеки може да се нарича Шулце, но Треперибузков…
Когато човек е толкова голям като татко, може да се казва и Треперибузков, но когато е на 10 години, може само да се ядосва на фамилията си и без да ще, ръката му се отплесва.
— Треперибузков значи — мърмореше татко, дори когато се хранехме. — Фамилното му име не му харесвало на него.
Видях колко много се ядоса.
— Първо порасни истински. Ние, Треперибузкови, сме все яки мъже, а ти я се виж. Де да се беше сбил поне веднъж така, както правехме ние, Треперибузкови, като бяхме момчета, а ти?
„Ех да знаеше само как пламтят още шамарите по бузите ми! — си помислих. — Не! Не мога повече да понасям фамилията си.“