Р. Скот Бакър
Тъмнината, която предхожда (9)

Шеста глава
Джиюнати

Речено е: човек се ражда от майка си и се храни от майка си. После се храни от земята и земята минава през него, и взима и дава щипка прах всеки път, докато човекът вече не принадлежи на майка си, а на земята.

Скилвендска поговорка

… а на стар шеик, езикът на управляващите и религиозни касти в Нансуриума, скилвенас означава „катастрофа“ или „апокалипсис“, сякаш скилвендите по някакъв начин са надраснали ролята на народ и са се превърнали в принцип.

Друсас Акамиан, „Компендиум на Първата свещена война“

Ранното лято на 4110 година на Бивника, степ Джиюнати

Наюр урс Скийота откри краля на племената и другите, струпани на хребета, който им предоставяше панорамна гледка към планините Хетанта и нансурската армия, лагеруваща под тях. Той накара сивия си кон да спре и ги огледа от разстояние, а сърцето му бумтеше сякаш кръвта му бе станала твърде гъста. За момент се почувства като момче, отхвърлено от по-големите си братя и злонамерените им приятели. Почти очакваше да чуе подигравки, донесени от вятъра.

Защо им е да ме унижават така?

Ала той не беше дете. Окървавен в много битки, той бе вождът на утемотите, скилвендски ветеран на повече от четиридесет и пет лета. Притежаваше осем жени, двадесет и трима роби и повече от триста глави добитък. Бе създал тридесет и седем сина, деветнадесет от които чистокръвни. Ръцете му бяха набраздени от свазондите — ритуалните белези на повече от двеста убити врагове. Той бе Наюр, прекършващия коне и мъже.

Мога да убия всеки от тях — да го стрия на кървава каша! — а те ме обиждат така? Какво съм сторил?

Но като всеки убиец, и той знаеше отговора. Обидата не бе в това, че го обезчестяваха, а в наглостта им да си мислят, че разбират.

Пламтящото над покритите със сняг върхове слънце къпеше събралите се вождове в бледо утринно злато. Изглеждаха като воини от различни народи и епохи, въпреки покритите с шипове киански бойни шлемове, които носеха ветераните от битката при Зиркирта. Някои бяха облекли антични люспести брони, други — нагръдници и ризници с различна изработка — плячка от отдавна мъртви инритски принцове и благородници. Само белязаните им ръце, каменни лица и дълга черна коса ги бележеха като народа — като скилвенди.

Зунурит, техният крал на племената по всеобщ избор, бе седнал в средата с лява ръка, надменно облегната на бедрото, а дясната вдигната към далечината. Като че ли насочен от него, ездачът от едната му страна вдигна назъбения полумесец на лъка си. Наюр мерна брезова стрела, която полетя в небето, видя я как изчезва в тревата на половината път до реката. Измерваха разстояния, осъзна той, което можеше да означава само, че планират атаката си.

Без мен. Можеше ли просто да са забравили?

Наюр изруга и подкара жребеца си към тях. Задържа лицето си обърнато на изток, за да си спести унижението от подигравателните им погледи. Река Киют се виеше през дъното на долината — черна, с изключение на замръзналите области в плитките бързеи. Дори от това разстояние лесно виждаше нансурската армия, струпана по бреговете й, която сечеше малкото останали тополи, за да ги отнесат после конските впрягове. Защитен от ров и дървено укрепление, имперският лагер се намираше на около една миля разстояние — огромен правоъгълник от безбройни палатки и каруци под планината, която мемоаристите наричаха Сактута — Двата бика.

Преди три дни той бе удивен и отвратен от тази гледка. Това, че нансурите бяха нахлули в пределите им бе достатъчна наглост, но да забият стълбове и да издигнат стени?

Сега обаче това го изпълваше само с мрачно предчувствие.

Наюр оголи зъби и навлезе сред братята си вождове.

— Зунурит! — изрева той. — Защо не бях извикан?

Кралят на племената изруга и дръпна рязко юздата на дорестия си кон, за да застане с лице към него. Утринният вятър разрошваше подплатата от лисича кожа на кианския му боен шлем. Той изгледа Наюр с неприкрито презрение и каза:

— Беше призован като всички други, утемоте.

Наюр бе срещнал Зунурит само преди пет дена, скоро след като пристигна със своите утемотски воини. Взаимната им неприязън стана очевидна незабавно, като при ухажори на една и съща красавица. Вождът не се съмняваше, че презрението на Зунурит се корени в скандалните слухове за отдавнашната смърт на баща му. Почвата за неговата враждебност обаче му се губеше. Може би просто бе срещнал неприязънта с неприязън. А може би причината бе коприненият подгъв на туниката му от овча кожа или пък вродената суета в усмивката му. Омразата нямаше нужда от причини, дори и само защото те бяха така много и толкова лесни за откриване.

— Не бива да атакуваме — каза Наюр в прав текст. — Това е детинска глупост.

Неодобрението увисна като миризма на мускус в утринния въздух. Другите вождове го огледаха преценяващо с неразгадаеми изражения. Въпреки слуховете, които без съмнение бяха чували, белязаните ръце на Наюр изискваха уважение, дори дадено с нежелание. Никой сред тях, той бе сигурен в това, не беше убил наполовина толкова врагове.

Зунурит се наведе и се изплю в тревата — жест на неуважение.

— Глупост? Нансурите серат, пикаят и се шибат на свещената ни земя, утемоте. Какво предпочиташ да направя? Да преговарям? Да капитулирам и да пратя данък на Конфас?

Наюр обмисли дали да злепостави мъжа, или плана му.

— Не — отвърна накрая, избирайки мъдростта. — Предпочитам да изчакаме. Икурей Конфас — той вдигна ръка и стисна дебелите си пръсти в юмрук, — е в капан. Конете му се нуждаят от богати пасбища, а нашите — не. Мъжете му са свикнали на покриви, на възглавници, на вино и на комфорта на леки жени, докато нашите спят на седлата си и им стига кръвта на конете им. Чуй думите ми — докато дните изминават, еленът ще заподскача в сърцата им, а чакалът — в стомасите им. Ще познаят страх и глад. Укрепленията им от пръст и дърво ще започнат да им се струват повече като затвор, отколкото като защита. И скоро отчаянието им ще ги подтикне към бойно поле по наш избор!

Сред събралите се вождове се чу тихо мърморене и Наюр прехвърли поглед от лице на лице. Някои бяха млади и нетърпеливи да пролеят кръв, ала повечето притежаваха коравата мъдрост на много битки — стари, обрулени лица като неговото. Тези мъже бяха оцелели многократно след нетърпението на младостта и все пак запазваха силата си; те щяха да видят мъдростта в думите му.

Но Зунурит не изглеждаше впечатлен.

— Вечен тактик, а, утемоте? Кажи ми, Наюр урс Скийота, ако влезеш в юртата си и завариш мъже, нападнали жените ти, каква тактика ще предприемеш? Ще ги чакаш ли в засада отвън, където успехът ти ще е най-сигурен? Ще чакаш ли, докато те оскверняват и огнището, и утробите ти?

Наюр се изсмя, забелязвайки за пръв път двата липсващи пръста на лявата ръка на Зунурит. Дали глупакът изобщо можеше да опъне лък?

— Подножието на Хетанта е доста различно от моята юрта.

— Нима? Това ли ни казват мемоаристите?

Не толкова хитростта му шокира Наюр, колкото осъзнаването, че го е подценил.

Очите на Зунурит проблеснаха триумфално.

— Не. Мемоаристите казват, че битката е нашето огнище, земята — наша утроба, а небето — нашата юрта. Нападнаха ни така, все едно Конфас е изнасилил жените ни и е разбил огнищата ни. Осквернени. Опетнени. Унижени. В момента сме минали предела на изчисления и тактически предимства, утемоте.

— Ами победата ни над фанимите в Зиркирта? — попита Наюр.

Повечето от събралите се мъже бяха присъствали преди осем години, когато самият той бе покосил Хасжинет, кианския генерал.

— Какво за нея?

— Колко време отстъпваха племената пред кианците? Колко дълго им пускахме кръв, преди да счупим гръбнака им?

Той дари Зунурит с мрачна усмивка — същата, която толкова често караше жените му да плачат. Кралят на племената замръзна.

— Но това…

— Е различно ли, Зунурит? Как може една битка да е като юрта, но да не е като друга битка? В Зиркирта ние проявихме търпение. Изчакахме и по този начин унищожихме тотално могъщ враг.

— Но сега въпросът не е само в чакането, Наюр — разнесе се трети глас. Това беше Окнаи Едноокия, главатар на могъщите мунуяти от вътрешните земи. — Въпросът е колко дълго трябва да чакаме. Скоро ще започне сушата и онези от нас, които живеят в сърцето на степта, трябва да подкарат стадата си към летните пасища.

Тази забележка бе последвана от много викове, сякаш това бе първото разумно нещо, казано този ден.

— Така е — добави Зунурит, оживен от неочакваната подкрепа. — Конфас е дошъл със солидни запаси, керванът с провизиите му е по-голям от цялата му армия. Колко дълго трябва да чакаме, за да почнат еленът и чакалът да гризат сърцата и коремите им? Месец? Два? Дори шест?

Той се обърна към другите и бе възнаграден от гърлено съгласие.

Наюр прокара ръка през косата си и огледа враждебните лица около себе си. Разбираше грижите му, тъй като те бяха и негови. Прекалено дълго отсъствие носеше много рискове. Пренебрегваните стада означаваха вълци, глад, болести. Ако към това се добавеше заплахата от робски въстания, непокорни съпруги, а за племена на северната граница на степта като неговото — и сранки — подтикът за бързо завръщане ставаше неустоим.

Той се обърна към Зунурит и осъзна, че решението за атака не е нещо, което той е насилил вождовете да приемат. Въпреки че знаеха колко опасна е прибързаността, те искаха да приключат тази война веднага, при това много по-силно, отколкото при Зиркирта. Но защо?

Всички очи се насочиха към него.

— Е? — попита Зунурит.

Дали Икурей Конфас беше предвидил това? Наюр не се съмняваше, че е лесно да се научат различните изисквания, които сезоните поставяха пред народа му. Дали Конфас умишлено бе избрал седмиците преди лятната суша?

Мисълта замая Наюр с усложненията, които водеше след себе си. Внезапно всичко, което бе видял и чул от присъединяването си към ордата, добиваше ново значение: сексуалните извращения върху скилвендските пленници, подигравателните посланици, дори разположението на нужниците им — всичко това бе предвидено да озлоби народа и да го принуди да атакува.

— Защо? — попита рязко Наюр. — Защо Конфас ще носи толкова много провизии?

Зунурит изсумтя.

— Защото това е степта. Тук няма храна.

— Не. Защото очаква война на търпение.

— Именно! — възкликна кралят на племената. — Той възнамерява да чака, докато гладът принуди племената да се разотидат. Затова и трябва да атакуваме незабавно!

— Да се разотидат? — извика Наюр, удивен, че разкритието му толкова лесно може да се изврати. — Не! Той възнамерява да чака, докато гладът или гордостта принуди племената да атакуват.

Наглостта на това твърдение изтръгна викове от струпалите се наоколо вождове. Зунурит се изсмя тъжно като човек, който е сбъркал наивитета с мъдрост.

— Вие, утемотите, живеете далеч от империята — каза той, все едно обясняваше на идиот, — така че невежеството ти за имперската политика е нещо нормално. Как би могъл да знаеш, че популярността на Икурей Конфас нараства, докато тази на чичо му, императора, намалява? Говориш така, сякаш той е пратен тук да завладява, а всъщност е дошъл, за да умре!

— Шегуваш ли се? — извика отчаяно Наюр. — Поглеждал ли си армията му? Елитната им конница, норсирайските им войски, почти всички полкове в имперската армия, дори и собствената еотическа стража на императора! Те са оголили цялата империя, за да съберат тази експедиция. Сигурно са сключвали договори, обещали са и са похарчили цели богатства. Това е завоевателна армия, а не погребална процесия за…

— Питай мемоаристите! — прекъсна го рязко Зунурит. — И други императори са жертвали толкова, ако не и повече. Зерий трябва да заблуди Конфас, нали?

— Ба! А казваш, че утемотите не знаят нищо за империята! Нансуриумът е под обсада. Не може да си позволи да загуби дори част от подобна армия!

Зунурит се наведе напред от седлото си и вдигна заплашително юмрук. Веждите му се смръщиха над злобните очи. Ноздрите му се разшириха.

— Тогава каква по-добра причина да ги смажем сега! После ще пометем Великото море както дедите ни от древността! Ще съборим храмовете им, ще забременим дъщерите им и ще посечем синовете им!

Наюр чу разтревожено как в утринния въздух се разнесоха одобрителни възгласи. Той ги заглуши с убийствен поглед.

— Всички ли сте заслепени пияници? Каква по-добра причина да оставим нансурите да се изтощят?! Какво мислите, че щеше да направи Конфас, ако беше сред нас? Какво…

— Щеше да вади меча ми от задника си! — извика някой и всички избухнаха в смях.

Тогава Наюр го надуши, добронамереното другарство, което представляваше просто заговор да се подиграват на един-единствен човек. Устните му се изкривиха в гримаса. Винаги едно и също, независимо какви претенции имаше за опит и разум. Те го бяха преценили още преди години… и го възприемаха като недостоен.

Ала оценяването е неспирно…

— Не! — изрева той. — Би ви се смял така, както сега вие се смеете на мен! Щеше да каже, че кучето трябва да бъде пречупено, а аз познавам тези псета! По-добре, отколкото те се познават. — В гласа и изражението му се бе прокраднало умоление и той се помъчи да го потуши. — Чуйте. Трябва да ме чуете! Конфас залага всичко на точно този съвет сега — на нашата арогантност, на нашите… сковани от обичаи мисли. Направил е всичко по силите си да ни провокира! Не го ли виждате? Ние решаваме дали той ще се окаже гениален стратег. Само ние можем да го превърнем в глупак. Като направим единственото, което го ужасява, онова, което с всички сили се е опитал да предотврати. Трябва да изчакаме! Да го изчакаме да дойде при нас!

Зунурит го гледаше напрегнато, докато говореше, с очи, които блестяха от злобно наслаждение. Сега той се усмихна презрително:

— Наричат те Човекоубиеца, Наюр, говорят за могъществото ти на бойното поле, за безкрайния ти глад за свещено кръвопролитие. Но сега… — Той поклати глава с престорено съжаление. — Къде е този глад, утемоте? Или вече трябва да те наричаме Времеубиеца?

Още смях, като нож в сърцето му, гърлен и груб, едновременно искрен като при простите хора, но и оцветен с неприятна злост — звука на низши мъже, наслаждаващи се на унижението на някой по-велик от тях. Ушите на Наюр забучаха. Земята и небето се свиха, докато целият свят не се превърна в смеещи се лица с пожълтели зъби. Той усети как у него се пробужда втората му душа, онази, която помрачаваше слънцето и боядисваше земята с кръв. Смехът им секна пред заплахата, която разпознаха. Погледът му изтри дори усмивките от лицата им.

— Утре — обяви Зунурит, като нервно насочи пъстрия си кон към далечното нансурско укрепление — ще пожертваме цяла нация пред Мъртвия бог. Утре ще заколим цяла империя!

* * *

Множество конници яздеха бавно сред хладната и сивкава от утринната роса трева, полюшвайки се тихо на дървените си седла. Бяха изминали почти осем години от битката при Зиркирта, осем години, откак Наюр за последен път видя подобно струпване на народа. Огромните колони, следвани от вождовете си, покриваха склоновете и върховете на почти цяла миля разстояние. Скрити зад гъсталаци от вдигнати копия, стотици знамена от конска кожа се издигаха над масите, бележейки племена и обединения от степта.

Толкова много!

Дали Икурей Конфас съзнаваше какво е сторил? Природата на скилвендите бе да се делят на малки групи и ако се изключат ритуалните погранични нападения на Нансуриума, те прекарваха по-голямата част от времето си да се избиват едни други. Тази склонност към вражда и кръвопролитни войни бе най-голямата защита на империята от расата им, по-голяма дори от пробиващите небесата планини Хетанта. Като нахлуваше в степта, Конфас бе споил народа в едно цяло и по този начин бе създал най-голямата опасност за империята от цяло поколение насам.

Какво можеше да оправдае подобен риск? Икурей Зерий бе заложил самата империя на племенника си без очевидна причина. Какви обещания му беше дал Конфас? Какви обстоятелства го бяха принудили?

Нещата не бяха такива, каквито изглеждаха, Наюр беше сигурен в това. И все пак, докато гледаше редиците бронирани конници, не можеше да не съжали за по-ранните си съмнения. Накъдето и да обърнеше поглед, виждаше мрачни и готови за война ездачи, с кожи, закачени за кръглите щитове, с коне, покрити с поли, в които бяха пришити нансурски и киански монети. Десетки хиляди скилвенди, калени от жестоките сезони и безконечна война, сега стояха обединени като в дните от легендите. Каква надежда би могъл да има Конфас?

Нансурски рогове проехтяха в подножието на планините, стряскайки хора и коне. Всички очи се обърнаха към широкия хребет, скриващ долината. Сивият жребец на Наюр изсумтя и заблъска земя с копито, с което разлюля скалповете, които красяха юздите му.

— Скоро — промърмори той и спря главата на коня със здрава ръка. — Скоро ще се отприщи лудостта.

Наюр винаги си спомняше часовете преди битка като нетърпими и заради това винаги се изненадваше, когато му се наложеше да ги изтърпи. Имаше моменти, когато мащабът на предстоящото го сграбчваше и го оставяше вцепенен, като човек, който току-що е избегнал смъртоносно падане. Ала подобни мигове бяха кратки. Като цяло часовете минаваха като всяко друго време, може би по-напрегнати и накъсани от проблясъци на омраза и благоговение, но скучни като цяло. Всъщност дори му се налагаше да си напомня за предстоящото безумие.

Наюр бе първият от племето си, който достигна хребета. Пламтящото слънце между два върха, подобни на зъби, ги заслепи и изминаха няколко мига преди да е в състояние да различи далечните редици на имперската армия. Пехотата образуваше дълга линия по открития терен между реката и нансурското укрепление. Стрелци на коне бродеха по начупените хълмове пред тях, разположени така, че да пречат на скилвендите да прекосят Киют. Сякаш за поздрав към древния си враг, нансурските рогове изтътнаха отново, разкъсвайки тишината на студения утринен въздух. От редиците им се надигна могъщ рев, последван от глухото дрънчене на мечове, удрящи се в щитове.

Докато другите племена се събираха на хребета, Наюр огледа нансурите с ръка, вдигната срещу слънцето. Фактът, че бяха заели позиция по средата, вместо на източния бряг на реката, не го изненада, въпреки че очакваше Зунурит и другите вождове в момента да се мъчат да променят плановете си. Опита се да преброи редиците — формациите им изглеждаха необичайно големи, — но не можеше да се концентрира. Абсурдният мащаб на обстоятелствата му тежеше почти физически. Как можеха да се случват подобни неща? Как можеше цели народи…

Той сведе глава и разтърка врата си, докато си преговаряше поредицата самообвинения, която винаги поглъщаше подобни срамни мисли. Пред вътрешния си взор видя своя баща Скийота и почерняващото му лице, докато се задушаваше в калта.

Когато вдигна поглед, мислите му бяха празни, както и изражението му. Конфас. Икурей Конфас бе центърът на онова, което предстоеше да се случи, не Наюр урс Скийота.

Нечий глас го стресна — Банут, братът на мъртвия му баща:

— Защо са се разположили толкова близо до укреплението си? — Старият воин прочисти гърло — звук като цвилене на кон. — Очаквахме да използват реката, за да спрат устрема ни.

Наюр поднови изучаването на имперската армия.

— Защото Конфас се нуждае от решаваща битка. Иска да изтеглим своите редици от неговата страна на реката. Така няма да имаме място за маневри и ще сме принудени да заложим всичко в открита конфронтация.

— Да не е луд?

Банут беше прав. Конфас трябваше да е луд, ако си мислеше, че хората му могат да надвият в битка лице в лице. В отчаянието си кианците бяха опитали нещо подобно в Зиркирта преди осем години, но си бяха спечелили само катастрофа. Народът не се пречупваше.

Нечий смях се извиси над мърморенето на заобиколилите го съплеменници. Наюр рязко завъртя глава наоколо. На него? На него ли се смееха?

— Не — отвърна разсеяно, докато гледаше лицата зад раменете на Банут. — Икурей Конфас не е луд.

Банут се изплю — жест, предвиден — или поне Наюр така предположи — за нансурския екзалт-генерал.

— Говориш тъй, сякаш го познаваш.

Наюр изгледа ядно стария мъж, опитвайки се да прецени презрението в тона му. В определен смисъл той наистина познаваше Конфас. Когато нападнаха империята предишната есен, успя да залови няколко нансурски войници и те бърбореха за своя екзалт-генерал с възхищение, което привлече интереса му. С нагорещени въглени и сурови въпроси Наюр успя да научи много за Икурей Конфас, за гениалността му в Галеотските войни, за смелите му тактически прийоми и тренировъчни режими — достатъчно, за да разбере, че този човек е различен от всеки, когото бе срещал на бойното поле досега. Ала това знание нямаше стойност при стари змии като Банут, които така и не му бяха простили убийството на баща му.

— Отиди при Зунурит — нареди Наюр с пълното съзнание, че кралят на племената няма да иска да се занимава с утемотски пратеник. — Разбери какви са намеренията му.

Банут не се подведе.

— Ще взема Юрсалка с мен — каза той дрезгаво. — Той се ожени за една от дъщерите на Зунурит, онази уродливата, миналата пролет. Може би кралят на племената ще си спомни тази щедрост.

Банут отново се изплю, сякаш за да подсили думите си, и пришпори коня си сред обкръжилите ги утемоти.

Наюр стоя дълго време самотен на коня си, загледан незрящо в пчелите, които се стрелкаха между разлюлените цветове на лилавата детелина под него. Нансурите продължаваха да бият щитовете си в далечината. Слънцето бавно обхвана долината в горещата си хватка. Конете тропаха нетърпеливо.

Междувременно прозвучаха още рогове и нансурите спряха дрънченето. Шумът, който се разнасяше от неговото племе и околните воини, се усили и в гърдите му се разпали ярост, която измести мъката. Те винаги си говореха един на друг и никога с него, сякаш той беше мъртвец сред тях. Спомни си всички онези, които бе избил в първите няколко години след смъртта на баща му, всички утемоти, които се бяха опитали да изтръгнат Бялата юрта на вожда от безчестието на името му. Седем братовчеди, един чичо и двама братя. В него пламтеше упорита ярост, която не му позволяваше да отстъпи, независимо колко неправди се трупаха върху му, независимо от шепотите и присвитите погледи. Той щеше да убие всички и всеки, независимо враг или роднина, преди да отстъпи.

Впери погледа си в блестящия пейзаж на армията на Конфас.

Ще те убия ли днес, екзалт-генерале? Мисля, че да.

Внезапно нечии викове отляво привлякоха вниманието му. Над струпването на оръжия и конници видя знамето на Зунурит, което се вееше на фона на облаците. Боядисани конски опашки се мятаха нагоре и надолу, предавайки заповедта за бавно настъпление. Далеч на север скилвендите вече бяха започнали да се спускат по склоновете. Наюр извика на своето племе и подкара жребеца си към реката, стъпквайки детелините и прогонвайки пчелите. Росата се бе изпарила и сега тревата шумолеше около копитата на коня му. Въздухът миришеше на затопляща се почва.

Скилвендската орда бавно обгърна източната долина. Докато напредваше през шубраците, Наюр мерна Банут и Юрсалка, които се спускаха към него през откритото пространство. Кожените им колчани се люлееха на бедрата им, а щитовете отскачаха от задниците на конете им. Прескочиха някакви храсталаци и Банут почти падна от седлото заради плитка дупка, скрита от другата им страна. След няколко мига спряха жребците си до Наюр.

Поради някаква причина изглеждаха дори по-неспокойно край него от обикновено. След един заговорнически поглед към Банут, Юрсалка впи безизразни очи в Наюр.

— Ние трябва да поемем най-южния брод, а после да се разположим срещу насуеретската колона от лявата страна на врага. Ако Конфас напредне, преди да сме се разположили, трябва да се оттеглим на юг и да го ударим по фланговете.

— Зунурит ли ви го каза?

Юрсалка кимна внимателно. Банут го гледаше с присвити очи, в които пламтеше злобно задоволство.

Докато се поклащаше върху коня си, Наюр погледна към Киют, оглеждайки алените знамена в лявата част на имперската армия. Намери това на насуеретската колона бързо: черното слънце на Нансур, разполовено от орлово крило, с шеикския символ за числото девет, избродиран в златно отдолу.

Банут отново прочисти гърло.

— Деветата колона — каза той одобрително. — Нашият крал на племената ни оказва чест.

Въпреки че традиционно бяха разположени по границата на империята с Киан, мъжете от Насаурет се славеха като най-добрите сред имперската армия.

— Или това, или иска да ни избие — добави Наюр.

Може би Зунурит се надяваше от тежките думи, които бяха разменили предния ден да последват тежки последствия.

Те ме искат мъртъв.

Юрсалка изсумтя нещо неразбираемо, а после се оттегли в търсене на по-достойна компания, както предположи Наюр. Банут продължи да язди до него, без да казва нищо.

Когато приближиха до Киют достатъчно, за да могат да подушат ледниковия й произход, няколко отряда се отцепиха от линията на скилвендите и се спуснаха през множеството бродове на реката. Наюр ги гледаше оценяващо, знаейки, че тяхното непосредствено бъдеще ще разкрие много за намеренията на Конфас. Нансурските стрелци на другия бряг отстъпиха пред тях, а после се разпръснаха и избягаха, следвани от залпове стрели. Скилвендите ги преследваха до основната армия, а после се спуснаха в галоп, паралелно с нансурските редици, запращайки облаци от стрели от гърбовете на бясно препускащите коне. Към тях се присъединиха още и още отряди, които направляваха жребците си само с колене и викове. Скоро хиляди от тях се спускаха върху имперската армия.

Наюр и неговите утемоти прекосиха Киют под прикритието на тези нападатели и докато се изкачваха на отсрещния бряг, от тях се стичаше вода. После бързо се насочиха към новата си позиция срещу насуеретите. Вождът знаеше, че пресичането и последвалото разполагане ще е критично, така че постоянно очакваше да чуе роговете, сигнализиращи нансурското настъпление. Но екзалт-генералът задържа редиците си на каишка и позволи на скилвендите да се струпат в обширен полумесец край реката.

Какво правеше Конфас?

В другия край на долината, покрита с трева, неравна като юношеска брада, ги чакаше имперската армия. Наюр огледа редиците вдигнали щитове фигури, натежали от брони и отличителни символи, облечени в червени кожени поли и с нагръдници от железни ленти, стегнати с ризници. Безбройни и безименни, те скоро щяха да умрат заради наглостта си.

Прозвучаха рогове. Хиляди мечове се удариха в щитовете си като един. И все пак сякаш нечовешка тишина се бе спуснала на полето, като колективно поемане на дъх.

Вятърът прекоси долината и разнесе миризмата на коне, потни кожени дрехи и немити мъже. Дрънченето на ножници и скърцането на юзди напомни на Наюр за собствената му броня. Ръцете му бяха леки като пълни с въздух мехове, докато проверяваше каишите на лакирания си в бяло боен шлем — трофей от победата му над Хасжинет при Зиркирта. После провери и нагръдника си. Завъртя се на седлото, едновременно за да раздвижи мускули и да облекчи напрежението. Прошепна помен към Мъртвия бог.

Между племената се размениха сигнали с конски опашки и Наюр излая заповеди на своите съплеменници. Първата вълна от копиеносци се сформира редом с него. Щитовете им бяха увесени от вратовете.

Усетил погледа на Банут, Наюр се обърна към него и изпита тревога.

— Ти ще бъдеш оценен в този ден, Наюр урс Скийота — каза старият воин. — Оценката е неспирна.

Той зяпна мъжа, обзет от ярост и удивление.

— Това не е мястото да човъркаме стари рани, чичо.

— Не мога да си представя по-добро място.

Притеснения, подозрения и предчувствия се опитаха да го погълнат, ала сега нямаше време. Нападателите се оттегляха. В далечината редиците конници напредваха пред основното тяло на ордата, насочили се към редиците на имперската армия. Преклонението бе приключило; идваше часът на богослужението.

С вик той поведе утемотите напред. Изпита нещо, подобно на страх, усещане за падане, като от висока пропаст. Скоро се озоваха в обхвата на нансурските стрелци. Наюр извика и копиеносците му се втурнаха в галоп, вдигнали щитовете си над раменете. По пътя си прегазиха няколко храста-джуджета. Първите стрели изсвистяха сред тях, пронизвайки въздуха като плат, за да се забият в щит, земя и плът. Една одраска рамото му, друга се заби на един пръст дълбочина в покритата с метален лист кожа на щита му.

Те галопираха през равно пространство и набраха решителна скорост. Още стрели се спуснаха върху тях и броят им намаля. Конско цвилене и дрънчене на метал, а после само свирепия тътен на хиляди копита в пръстта. Свел ниско глава, Наюр гледаше как пешаците от насуеретската колона се подготвят за удара. Те снижиха копия, по-дълги, отколкото някога бе виждал. Дъхът му секна в моментно колебание. Ала той пришпори коня си да ускори ход, намести собственото си копие и нададе утемотския боен вик. Съплеменниците му отговориха и въздухът потрепери:

— Война и поклонение!

Под копитата си премазваха трева и диви цветя. Стената от копия, щитове и войници се носеше към тях. Неговото племе яздеше редом с него, протегнато като две велики ръце.

Уцелен в гърдите, конят му се свлече, ровейки в степната трева. Той се удари в пръстта и рамото и вратът му се извиха мъчително.

За миг се озова оплетен в множество крайници. Притвори очи под огромната смазваща сянка, но нищо не го затисна и той се измъкна, захвърляйки щита си и с изваден меч, опитвайки се бързо да осмисли хаоса около себе си. Точно до него, достатъчно близо, за да може да го докосне, един кон без ездач се въртеше в дивашки кръгове и риташе срещу нансурите. Мъжете наоколо, които го нарязаха до смърт, бяха толкова нагъсто, че изглеждаха все едно са сковани заедно с гвоздеи.

Нансурските редици бяха почти неразкъсани и те се биеха с упорство и професионализъм. Утемотите изглеждаха диви и малобройни пред тях, като просяци в небоядисаните си кожи и плячкосани брони. Навсякъде около него съплеменниците му падаха. Видя братовчед си Окюир свален от коня с куки и размазан на земята. Мерна и племенника си Малути, който се гърчеше под падащи мечове, все така крещейки утемотския боен вик. Толкова много ли бяха повалени вече?

Наюр погледна към терена зад гърба си в очакване да види втора вълна утемотски копиеносци. Ако се изключеше един самотен кон, куцукащ към реката, околността бе пуста. Видя мъжете от племето си в далечината, които тъпчеха в началните си позиции и гледаха, вместо да препускат. Какво ставаше?

Предателство?

Предателство! Той се огледа в търсене на Банут и го намери свит в близките треви, притиснал ръце към стомаха си, сякаш гушнал играчка. Един нансур се измъкна от обкръжаващото ги меле и изтегли късия си меч, за да го забие в гърлото му. Наюр грабна едно паднало копие от земята и го хвърли. Войникът го видя и глупаво вдигна щита си. Копието проби горния ъгъл и свали щита надолу с тежестта си. Наюр скочи напред, сграбчи дръжката и свирепо я издърпа, а с нея и мъжа. Войникът скочи на ръце и колене, опита се да избегне вдигнатия му меч, а после се свлече на земята, обезглавен.

Наюр сграбчи Банут за ризницата и го извлече от мелето. Старият воин се изсмя, а от устните му покапа кръв.

— Зунурит си спомни услугата, сторена му от Юрсалка! — извика той.

Наюр го изгледа ужасено.

— Какво си направил?

— Убих те! Убих родоубиеца! Ревливият педераст, който иска да ни бъде вожд!

През глъчката изреваха рогове. За един миг в обруленото лице на Банут Наюр видя баща си. Ала Скийота не беше умрял по този начин.

— Гледах те онази нощ! — изхриптя Банут, а гласът му ставаше все по-висок от агонията. — Видях истината на онова… — Тялото му се сви и разтресе в убийствена кашлица. — … онова, което се случи преди тридесет години. И я разказах на всички! Сега утемотите ще се избавят от гнета на твоя позор!

— Не знаеш нищо! — извика Наюр.

— Зная всичко! Видях начина, по който го гледаше. Зная, че ти беше любовник!

Любовник?

Очите на Банут започваха да стават стъклени, сякаш гледаше нещо бездънно.

— Твоето име е името на срама — изстена той. — В името на Мъртвия бог, аз ще го изтрия от света!

Кръвта на Наюр сякаш бе станала чакъл. Той извърна поглед и в очите му се появиха сълзи. Ревливец.

През стената от борещи се и сечащи фигури мерна Сакерут, приятеля си от детинство, който падна от отстъпващия си кон. Спомни си как ловяха риба заедно под широкото лятно небе. Спомни си… Не.

Педераст. Това ли си мислеха?

— Не! — изръмжа той и се обърна отново към Банут. Старата желязна ярост най-сетне се беше върнала. — Аз съм Наюр урс Скийота, прекършващия коне и мъже. — Той заби меча си в земята и сграбчи удивения мъж за гърлото. — Никой не е убил толкова много! Никой не носи толкова много свещени белези! Аз оценявам позора и честта. И ще направя и твоята оценка!

Чичо му започна да се дави, опита се да го удари с хлъзгави от кръвта длани. После се отпусна. Удушен. Така, както се душаха женските бебета и робите.

Наюр взе меча си и се запрепъва встрани от трупа, оглеждайки се с празен поглед. Труповете на коне и мъже покриваха като рисунка земята около него. Превърнати в малки групички воини без коне, неговите утемоти отстъпваха пред блестящата стена на пехотата. Неколцина нададоха отчаян рев към далечните си съплеменници, осъзнали, че са били изоставени. Неколцина, останали без достойнство, се опитаха да избягат. Други се струпаха около Наюр.

Имперските офицери крещяха заповеди над глъчката. Нансурската линия тръгна напред. С протегната пред себе си лява ръка, Наюр зае бойна стойка и вдигна меча си високо, докато слънцето не се отрази в оцапаната му с кръв повърхност. Пешаците си проправяха път, прескачайки падналите мъже, вдигнали високо щитовете си, украсени с черните слънца. Лицата им бяха тържествуващи маски. Наюр видя как един прониза тялото на Банут. Още дрезгави викове се разнесоха откъм офицерите в опит да надвикат рева на далечните рогове. Внезапно предните три редици се впуснаха в атака.

Наюр приклекна и удари бронираните пищяли на първия мъж, който се затича към него. Глупакът падна. Утемотът изрита щита му нагоре и заби острието си между сглобките на бронята му точно под мишницата. Изпита възбуда. Изтръгна меча си, замахна настрани и порази друг, строшавайки ключицата му през нагръдника. Наюр извика и вдигна белязаните си ръце — могъщи символи на кървавото му минало.

— Кой? — изрева той на женствения им език. — Кой сред вас ще доближи ножа си до ръцете ми?

Трети войник падна, повръщайки кръв, ала около него се струпаха още мъже, още по-многобройни, водени от офицер с каменни очи, който ревеше „Смърт!“ при всеки удар на меча си. Наюр изпълни желанието му, като откъсна с меча си долната му челюст. Другите обаче не се разколебаха, а го наобиколиха с копия и щитове и го накараха да отстъпи. Друг офицер се втурна към него — млад благородник с герба на дома Биакси на щита си. Наюр видя ужаса в очите му, осъзнаването, че огромният скилвенди пред него е нещо повече от човек. Той изтръгна късия меч от женствените му ръце, изрита го свирепо и го удари със собственото си оръжие. Момчето падна назад с писък, удряйки по кръвта, която бликаше от чатала му, сякаш е огън.

Те се блъскаха пред него, колкото от желание да го избегнат, толкова и да го атакуват.

— Къде са могъщите ви воини? — изкрещя Наюр. — Покажете ми могъщите си воини!

Крайниците му горяха в треската на всепобеждаваща омраза и той ги поваляше — слаби и силни, — биейки се като луд човек с разбито сърце. Блъскаше по щитове, докато ръцете под тях не се счупеха, удряше мъжете, докато те не се препъваха назад сред фонтани от кръв.

Напредващите редици ги погълнаха, ала Наюр и неговите утемоти все така продължаваха да убиват, докато земята под краката им не се превърна в кървава тиня, осеяна с капаните на труповете. Нансурите заотстъпваха, препънаха се няколко крачки назад, зяпнали утемотския вожд. Наюр прибра меча си и се изкачи върху телата, струпани пред него. Сграбчи един ранен войник за гърлото и му строши гръкляна. После вдигна гърчещото се тяло над главата си и изрева.

— Аз съм унищожителят! — извика той. — Онзи, който оценява всички мъже! — После запрати тялото в краката им. — Няма ли един чеп сред вас? — изплю той, а после се засмя пред удивеното им мълчание. — Значи само путки.

Наюр развя коса, за да изтръска кръвта от нея, и отново вдигна меча си.

Сред нансурите изригнаха ужасени викове. Неколцина се хвърлиха срещу струпалите се зад тях мъже в лудешки опит да избягат от този побъркан демон. После тътенът на копита прониза шумотевицата на битката и всички глави се обърнаха. Още утемотски конници се появиха с гръм и трясък сред тях, пронизвайки някои нансури на дългите си копия и прегазвайки други. Последва кратък момент на ожесточено меле и Наюр уби още двама с меча си, който сега бе изтъпен до железен прът с ръбове. След това воините от насуеретската колона се разбягаха, захвърляйки оръжия и щитове.

Наюр и съплеменниците му се озоваха сами, опитвайки се да си поемат въздух, с течаща от незашитите рани кръв.

— Айааа! — изреваха като един, докато още и още диви отряди галопираха край тях. — Война и поклонение!

Ала Наюр не им обърна внимание и вместо това изтича до върха на нисък склон. Долината се разкри пред него, почерняла от прах, дим и безброй биещи се мъже. За един миг мащабът на спектакъла отне дъха му. Далеч на север видя отряди скилвендски конници, потъмнели от облаците прах, които атакуваха нещо, което приличаше на нансурска колона. Следвайки знамето от конска кожа на Мунуяти, отделни групи конници се носеха на изток между изолирания отряд и центъра, като прегазваха бягащите войници. В началото му се стори, че се носят към нансурското укрепление, но един поглед му каза, че греши. Лагерът вече гореше и Наюр виждаше нансурски роби, жреци и работници, които висяха и падаха от стените. Някой вече бе вдигнал знамето на Пулитите, най-южното от скилвендските племена, край предната дървена порта. Толкова бързо…

Той огледа лудостта в центъра. Бяха подпалили тревата и през пушека видя акунихорите на Зунурит, притиснати към блестящите черни води на Киют, нападнати от всички страни от еотическата стража и части от колона, която не разпозна. Мъртви коне и мъже покриваха огромното пространство между неговата позиция и отчаяния отпор на Зунурит. Къде бяха куотите? Ами алкусите? Наюр се обърна на запад, към другия край на реката — грешния край — и видя, че по нагънатия хребет на долината се води ожесточено сражение. Различи кидрухилите — елитната имперска тежка конница, която премаза разпокъсан отряд скилвенди. Видя нимбрикански конници — норсирайските войски на императора. Те изчезнаха отвъд един хълм на север и след тях потеглиха съвършено строените войски на две на пръв поглед напълно незасегнати колони, една от които носеше насуеретско знаме…

Но как беше възможно? Неговите утемоти току-що бяха изтребили насуеретите. Нали? И не бяха ли разположени кидрухилите в крайния десен фланг на нансурите, позицията на най-голяма чест сред кетиаите? Позицията, гледаща към пулитите…

Той чуваше как неговите хора го викат, но не им обърна внимание. Какво вършеше Конфас?

Нечия ръка сграбчи рамото му. Това беше Балаит, по-големият брат на втората му жена и човек, когото винаги бе уважавал. Ризницата му бе разкъсана и висеше от едното рамо. Все още носеше покрития си с шипове боен шлем, ала от лявото му слепоочие капеше кръв, дълбаеща бразда по прашното му лице.

— Ела, Наюр — каза той, опитвайки се да си поеме дъх. — Отакут ни доведе коне. Бойното поле е объркано; трябва да се преформираме и да атакуваме.

— Нещо не е наред, Бала — отвърна Наюр.

— Но нансурите са обречени… Лагерът им вече гори.

— И въпреки това те контролират центъра.

— Още по-добре! Фланговете са наши и остатъкът от армията им е на открито. В момента Окнаи Едноокия води мунятите си на помощ на Зунурит! Ще се затворим около тях като юмрук!

— Не — каза равно Наюр, докато гледаше как кидрухилите си проправят с бой път над хребета зад тях. — Нещо не е наред! Конфас ни даде фланговете, за да може да завземе центъра…

Това щеше да обясни как пулитите са превзели укреплението толкова лесно. Конфас бе оттеглил кидрухилите в началото на битката, за да ги хвърли към центъра на скилвендската армия. И бе дал на колоните си фалшиви знамена, за да ги измами с представата, че е разположил основните си сили по фланговете. Екзалт-генерала искаше центъра.

— Може би си е мислел, че ако надвие краля на племената, ще изпаднем в хаос — предположи Балаит.

— Не. Той не е толкова глупав… Виж. Всичките му коне са в центъра… Сякаш преследва нещо.

Наюр раздвижи беззвучно челюст, загледан над бойното поле, а очите му обхождаха всички отделни сцени на насилие. Острото дрънчене на мечове. Убийствените звуци на кървавата война. Отвъд красотата на битката имаше нещо невъобразимо, сякаш самото поле се бе превърнало в жив знак, като онези символи, които чуждоземците използваха, за да замразяват дъха си върху камък и пергамент.

Какво значеше този символ?

Балаит се бе присъединил към размисъла му.

— Обречен е — каза накрая и поклати глава. — Дори боговете му не могат да го спасят!

Тогава Наюр разбра и дъхът му замръзна в гърдите. Студената ярост на кръвопролитието изостави крайниците му и той внезапно почувства всички болки от раните си и чудовищната празнота, отворена от думите на Банут.

— Трябва да бягаме.

Балаит го зяпна с втрещено презрение.

— Какво трябва да правим?

— Хорае стрелците… Конфас знае, че ги разполагаме зад центъра. Или са били избити, или ги е изгонил от бойното поле. И в двата случая сме…

После мерна първите проблясъци на нечестива светлина. Твърде късно.

— Школа, Бала! Конфас е довел със себе си школа!

Близо до центъра на долината, откъм фалангите конници, струпали се прибързано, за да посрещнат Окнаи Едноокия и неговите мунуяти, поне две дузини облечени в черни роби фигури бавно се изкачиха над бойното поле към небето. Схоластици. Магьосниците на Имперския саик. Неколцина се пръснаха над долината. Онези, които останаха неподвижни, вече пееха неземната си песен, която изгаряше земя и скилвенди с блестящ пламък. Атаката на мунуятите се разпадна в лавина от горящи коне и мъже.

Наюр не можеше да помръдне за един дълъг миг. Гледаше как качени по седлата фигури се превиват в сърцето на златни огньове. Видя как нажежени до бяло кълба запращат мъжете във всички посоки като съчки. Очите му проследиха падащи пред хоризонта слънца, които се разбиваха в земята и разхвърляха пламтяща смърт във всички посоки. Въздухът вибрираше от трясъка на магически гръмотевици.

— Капан — промърмори той. — Цялата битка е била опит да ни отнемат хорае!

Ала Наюр имаше собствено хорае — наследство от мъртвия му баща. С безчувствени пръсти и ръце, натежали от изтощение, той издърпа желязната сфера изпод бронята си и я стисна здраво.

Сякаш стъпил върху диплещия се дим и прахта, един схоластик се понесе към тях. Забави ход и се зарея на височината на дърво над главите им. Черната му копринена роба се развяваше под планинския вятър, а златните нишки, избродирани в нея, се виеха като змии във водата. Бяла светлина бликаше от очите и устата му. Залп от стрели примигна и се превърна в прах пред сферичните му защити. От ръцете му се спусна призракът на драконова глава. Наюр видя стъклени люспи и очи като кървава вода.

Величествената глава се сведе.

Той се обърна към Балаит и извика:

— Бягай!

Пастта се разтвори и избълва заслепяващ пламък.

Зъбите щракнаха. Кожата почерня и започна да се бели. Ала Наюр не изпита нищо, само топлината, която пламтящата сянка на Балаит хвърляше. Чу се моментен писък, а после звук от взривяващи се кости и вътрешности.

После пастта от ярък като слънцето огън изчезна. Удивен, Наюр осъзна, че се намира в средата на изпепелен кръг. Балаит и останалите утемоти още горяха и цвърчаха като свине на шиш. Въздухът миришеше на пепел и печено месо.

Всички са мъртви…

Могъщ вик прониза какофонията и през стената от дим и бягащи скилвенди той видя кървавата вълна от нансурски войници да тича към него през равнината.

Нечий чужд глас прошепна: „Оценката е неспирна…“

Наюр се затича, скачайки над убитите, борейки се като останалите да достигне тъмната линия на реката. Препъна се в една стрела, забита в земята, и се удари с главата напред в мъртъв кон. Подпря се на затоплените от слънцето хълбоци на животното, изправи се на крака и се втурна да тича. Подмина млад воин, който куцукаше със стрела в бедрото, а после и друг, коленичил в тревата и плюещ кръв. Тогава видя група от собствените му утемоти на коне, водени от Юрсалка. Наюр извика името си и въпреки че мъжът го погледна за миг, те продължиха да яздят. Той изруга и затича още по-бързо. Ушите му бучаха. Плюеше с всяко поемане на въздух. Пред себе си видя стотици скилвенди, струпали се по бреговете. Някои отчаяно се измъкваха от броните си, за да плуват, други тичаха на юг към бързеите и плитчините. Юрсалка и утемотският отряд прегазиха плувците и се спуснаха във водата. Много от конете им паднаха в капана на бързото течение, но няколко успяха да извлекат ездачите си до другия бряг. Земята стана по-стръмна и Наюр поглъщаше разстоянието с дълги отскоци. Прескочи още един мъртъв кон, а после прегази туфа диви цветя, разлюлени от вятъра. Вдясно от себе си видя отряд имперски кидрухили, които галопираха по склона, за да застигнат бегълците. Препъна се през едно тясно равно пространство и най-накрая се озова сред паникьосаните редици на народа си. Разблъска мъже встрани от пътя си, за да си проправи път към калта и премазаната трева по брега.

Видя как Юрсалка се бори с бързеите и бие подгизналия си кон, за да го отведе до другата страна. Една дузина утемоти го очакваха с паникьосани и тропащи в земята жребци.

— Утемоти! — изрева той и по някакъв начин те го чуха през глъчката. Двама посочиха към него.

Но Юрсалка извика нещо и заудря въздуха с длан. После те обърнаха конете си с празни изражения и следвани от него, се спуснаха на югозапад.

Наюр се изплю след отдалечаващите се фигури. Сграбчи ножа си и започна да реже каишите на нагръдника си. На два пъти почти го събориха във водата. Въздухът беше изпълнен с изплашени викове, които се усилваха с прииждащия тътен на копита. Чу свистенето на копия и писъците на коне. Стигна до най-долните си каиши. Около него се блъскаха тела и той се препъна. Забеляза един кидрухилски ездач, извисяващ се като черна сянка пред заслепяващото слънце. Най-накрая успя да се отърси от нагръдника и се завъртя към Киют. Нещо се разби в темето му. Гореща кръв се заизлива в очите му. Наюр падна на колене. Отъпканата земя го удари в лицето.

Писъци, вопли и звукът на тела, хвърлящи се в препускащата планинска река.

Също като баща ми, помисли, а после мракът се спусна вихрено върху него.

* * *

Дрезгави изтощени гласове, а на техния фон — далечният пиянски вой на певци. Болка, сякаш главата му бе прикована към земята. Тялото му беше като оловно, неподвижно като речната кал. Не можеше да мисли.

— Какво, веднага след смъртта си ли се подуват?

Ужасът се надигна. Гласът бе дошъл изотзад, съвсем наблизо. Грабители?

— Още един пръстен? — възкликна втори глас. — Просто отрежи шибания пръст!

Наюр чу приближаващи се стъпки от обути в сандали крака, които газеха тревата. Бавно, тъй като бързите движения привличат погледа, той опита да размърда пръстите и китката си. Те помръднаха. Внимателно бръкна под пояса си, затвори трепереща длан около хораето, извади го и го притисна в калта.

— Гнуслив е — отбеляза трети глас. — Винаги е бил.

— Не съм! Просто… просто…

— Просто какво?

— Това е светотатство. Да ограбваш мъртвите е едно. Да ги оскверняваш — съвсем друго.

— Трябва ли да ти напомням — каза третият глас, — че това тук са мъртви скилвенди. Много е трудно да оскверниш нещо, което бездруго е прокълната… Хей! Тук има още един жив.

Звукът на острие, изсвистяващо от ножницата, удар, а после задавен стон. Въпреки че го болеше главата, Наюр намаза лицето си с кал и събра колкото можеше да понесе в устата си.

— Още не мога да махна проклетия пръстен…

— Просто отрежи шибания пръст, де! — извика вторият глас, вече толкова близо, че космите по врата на Наюр настръхнаха. — В името на шибания Късен пророк! Единственият късметлия, който може да намери злато по тия вонящи диваци е парализиран от скрупули! Уау! Какво е това тук? Голямо говедо. Мили Седжен, погледнете само белезите!

— Казват, че Конфас иска да съберем главите на всички, така или иначе — каза третият глас. — Какво значение има един пръст повече или по-малко?

— Ето. Малко плюнка. Мислиш ли, че това са рубини?

Груба ръка сграбчи рамото на Наюр и го обърна по лице в калта. Полуотворени очи, взрени в залязващото слънце. Крайници, стегнати в подобие на смъртно вкочаняване. Задавена в кал уста, разтворена в язвителна усмивка. Бездиханен.

— Не, сериозно — каза надвисналата сянка. — Вижте белезите по това копеле! Убил е стотици!

— Трябва да предлагат награди за такъв като него. Представете си само, по един от нашите за всеки белег.

Ръце пробягаха по тялото му, ровеха, ръчкаха. Бездиханен. Вкочанен и безжизнен.

— Може би трябва да го отнесем при Гаварус — предложи първият глас. — Може да искат да го увесят на прът или нещо подобно.

— Ей, страшна идея — отвърна с режещ сарказъм сянката. — Ти ли ще го носиш?

Смях.

— Май вече не е толкова страшно, а? — каза вторият глас. — Как е плячката, Наф?

— Нищичко няма по тоя — отговори сянката и блъсна Наюр обратно на земята. — Следващият пръстен, който намериш, е мой, копеленце такова. Иначе ще отрежа твоите пръсти!

Ритник от мрака. Болка като никоя друга, която бе изпитвал. Светът изрева. Трябваше да се бори с позива за повръщане.

— Разбира се — каза първият глас миролюбиво. — Кому е притрябвало злато след ден като този? Представете си триумфа, щом се върнем! Представете си песните! Скилвендите, унищожени на собствената си земя. Скилвендите! Когато остареем, ще трябва само да казваме, че сме служили при Конфас край Киют и всички ще ни почитат и обожават.

— Славата няма да привлече птичките, момче. Блясъкът. Всичко е в блясъка.

* * *

Утро. Наюр се събуди разтреперан. Чуваше само дълбокия тътен на река Киют.

Задната част на главата му пулсираше с жестока желязна болка и той повърна на земята пред лицето си. Закашля се. Напипа с език мека солена празнина между зъбите си.

Поради някаква причина първата ясна мисъл, която изплува от агонията, беше за неговото хорае. Заора с пръсти из повръщаното и зърнестата кал и бързо го намери. Прибра го под пояса си.

Мое. Наградата ми.

Болката го блъскаше като подковано копито в тила, но той успя да се надигне на ръце и колене. Тревата бе избеляла от кал и режеше пръстите му като малки ножове. Той се измъкна встрани от течението на реката.

Пръстта по бойното поле бе отъпкана до тиня, която сега се втвърдяваше, за да запечата спомена за клането. Труповете изглеждаха циментирани в земята, а плътта им бе като кожена под мухите, кръвта им — съсирена като смачкани череши. Наюр имаше чувството, че лази по някой от онези отвратителни каменни барелефи, красящи храмовете на нансурите, където борещи се мъже бяха замразени в нечестиви изображения. Ала това не беше изображение.

На върха на склона пред него като кръгла планинска верига се издигаше един мъртъв кон, с корем, потънал в сянка и яркото слънце, издигащо се от другата му страна. Мъртвите коне винаги изглеждаха еднакво — абсурдно вкочанени, сякаш бяха издялани от дърво и просто бутнати на една страна. Той се дотътри до животното и се претърколи болезнено върху него. Плътта до бузата му бе студена като речна глина.

Ако се изключеха гаргите, лешоядите и мъртвите, бойното поле беше изоставено. Наюр огледа полегатия склон, по който беше избягал.

Избягал… Той стисна очи. Имаше чувството, че още тича, а синьото небе е погълнато от рева зад него.

Обърнаха ни в бягство.

Победени. Унизени от потомствения си враг.

Дълго време не усещаше нищо. Спомни си онези утрини, когато като младеж се беше будил преди съмване, независимо от причината. Излизаше на пръсти от юртата и се прокрадваше през лагера в търсене на по-високо място, откъдето да гледа как слънцето прегръща земята. Вятърът съскаше в тревите. Скритото слънце се издигаше, изкачваше се по небето. И той си мислеше: Аз съм последният. Останах единствен.

Както сега.

За един абсурден момент изпита странния възторг на човек, предсказал собственото си унищожение. Беше казал на Зунурит, онзи осемпръст глупак. Мислеха го за старица, оплетена в безсмислени страхове. Къде бяха усмивките им сега?

Бяха мъртви, осъзна той. Всички бяха мъртви. Всички! Ордата, която беше закрила хоризонта с многочислеността си, която бе разтърсила небесния свод с гърма на марша си, сега беше унищожена, разгромена, мъртва. От мястото където лежеше, виждаше огромни петна изпепелена трева, както и сивкавите останки на хиляди арогантни воини. Не просто обърнати в бягство… изтребени.

И при това от нансурите! Наюр бе водил твърде много погранични битки с тях и ги уважаваше като воини, но в крайна сметка ги презираше така, както всички скилвенди ги презираха: като помиярска раса, някакъв вид човешки вредител, който трябва да бъде изловен и избит, ако е възможно. За скилвендите споменаването на Империята отвъд планините извикваше безбройни образи на деградация: похотливи свещеници, лазещи пред нечестивия си Бивник; магьосници, облечени в курвенски рокли, които мълвят неземни скверности, докато боядисани дворяни с напарфюмирани и напудрени меки тела, извършват земни скверности. Това бяха хората, които ги бяха завладели. Хора, които обработваха земята и пишеха думи. Мъже, които лягаха с мъже. Дъхът му секна от болката в задната част на гърлото му. Спомни си Банут и предателството на племето му. Сграбчи тревата с погълнати от болка ръце — котви, — сякаш беше твърде слаб, твърде празен и можеше да бъде отвят за миг в кухото небе. В гърдите му се зароди вик на човек, изоставен от всички, ала той го задуши със съскане през стиснати зъби. Вдиша отчаяно, изстена и разтърси глава на вси страни в агония. Не! После изхлипа. Заплака. Ревливец…

Образа на Банут, давещ се в собствената си бликаща кръв.

„Видях начина, по който го гледаше. Зная, че ти беше любовник!“

— Не! — изрева Наюр, ала омразата го беше изоставила.

Всички тези години… чудеше се над мълчанието им, дълбаеше в неизреченото презрение в очите им, мислеше си, че е луд заради подозренията си, обвиняваше себе си заради страховете си и все пак не спираше да се опитва да разбере скритите им мисли. Колко ли обиди бяха мълвели в негово отсъствие? Колко пъти, чул звука на смях, бе влизал в юрта само за да открие стегнати устни и безочливи погледи? И през цялото това време те… Той впи ръка в гърдите си.

Не!

Наюр стисна очи, за да спре сълзите, и заудря изранен юмрук в земята все по-силно и по-силно, сякаш разпалваше пещ. Лицето отпреди тридесет години изплува пред очите му, обладано от демонично спокойствие.

— Изпитваш ме! — изсъска тихо той. — Трупаш товар след това…

Внезапен страх го накара да замлъкне. Вятърът носеше със себе си гласове.

Легна неподвижен, с очи, отворени само колкото да вижда през миглите си, и се ослуша. Говореха шеик, ала думите им бяха неразличими.

Нима по бойното поле още бродеха грабители?

Жалка страхлива отрепка! Стани и умри!

Вятърът се усили, а с него и звуците. Вече чуваше стъпките на коне и периодичното дрънчене на оръжия. Поне двама мъже на седло. Аристократичната модулация на речта им предполагаше, че са офицери. Те се приближаваха, но от каква посока? Наюр потуши безумния подтик да седне и да се огледа.

— Скилвендите са тук още от дните на Киранеас — казваше по-префиненият глас. — Неумолими и търпеливи като океана. И непроменени! Народи се въздигат и падат, цели раси и нации изчезват, а скилвендите остават. И аз ги изучавах, Мартемус! Прочетох всички доклади за тях, които успях да намеря, древни и скорошни. Дори накарах агентите си да проникнат в библиотеката на Сареотите! Да, в Йотиах! Въпреки че там не намериха нищо… Фанимите са я оставили пред разпад. Ала ето какво научих: всеки доклад за скилвендите, който прочетох, независимо колко древен, можеше и да е написан вчера. Хиляди години, Мартемус, а те не са се променили изобщо. Махни юздите и желязото им и ще са неразличими от варварите, които са разрушили Метсонк преди две хиляди години, или от другите, оплячкосали Ценей хилядолетие по-късно! Скилвендите са точно каквито ги описва философът Айенсис: народ без история.

— Но не са ли такива всички неуки народи? — отвърна другият мъж, Мартемус.

— Дори неуките народи се променят с вековете. Мигрират. Забравят старите богове и откриват нови. Дори езиците им се изменят. Но не и скилвендите. Те са обсебени от обичаите си. Докато ние издигаме могъщи каменни паметници, за да покорим изминаващите години, те превръщат действията си в монументи, а войните си — в храмове.

Описанието накара сърцето на Наюр да подскочи. Кои бяха тези мъже? Единият определено беше от някой от домовете.

— Интересно, предполагам — каза Мартемус, — но не обяснява как вие знаехте, че ще ги победите.

— Не ставай досаден. Презирам досадата сред офицерите си. Първо задаваш нахални въпроси, а после отказваш да признаеш отговорите ми за отговори.

— Извинявам се, лорд екзалт-генерале. Не исках да ви обидя. Вие сам ме хвалите и наказвате за откровеността ми…

— Ах, Мартемус… винаги един и същ театър. Скромният генерал от провинциите, без никаква друга амбиция, освен да служи. Ала аз те познавам по-добре, отколкото си мислиш. Виждал съм как пламва интересът ти, когато спомена държавни дела. Също както виждам алчността за слава в очите ти сега.

Сякаш огромен камък бе паднал върху гърдите на Наюр. Не можеше да диша. Това беше той. Той. Икурей Конфас!

— Няма да отрека. Но се кълна, че не възнамерявах да разпитвам вас. Просто… просто…

Тези думи накараха двамата мъже да спрат. Сега Наюр ги виждаше през мъглата на миглите си, като сенки, качени на по-големи сенки. Започна да диша едва-едва.

— Просто какво, Мартемус?

— През цялата тази кампания държах езика си зад зъбите. Онова, което вършехме, ми се струваше такава лудост, че…

— Че какво?

— Че за известно време вярата ми във вас отслабна.

— И все пак не каза нищо, не попита нищо… Защо?

Наюр се опита да се издърпа от земята, но не можеше. В ушите му безплътните гласове се превръщаха в подигравателен тътен. Да го убие. Трябваше!

— Страх, лорд екзалт-генерале. Човек като мен не се издига от дъното, без да научи колко смъртоносно може да се окаже да задаваш въпроси на висшестоящите… особено когато са отчаяни.

— Значи сега, заобиколен от това — сянката на Конфас посочи полето, покрито с останките на мъртвите, — смяташ, че вече не съм отчаян; смяташ, че е безопасно да ми зададеш всички тези тормозещи те въпроси.

Внезапно Наюр получи ясна представа за себе си и цялото си обкръжение. Сякаш се виждаше от много далеч — присвит мъж, скрит до тялото на кон, заобиколен от все по-широки кръгове мъртъвци. Дори тези образи предизвикаха самообвинения. Що за мисли бяха тези? Защо трябваше винаги да мисли толкова много? Нужно ли беше вечно да мисли?

Убий го!

— Именно — отвърна Мартемус.

Нападни ги. Сграбчи юздите на конете им. Прережи гърлата им в объркването!

— Да ти отговоря ли? — продължи Конфас. — Да ти позволя ли още една крачка към билото, Мартемус?

— Верността и дискретността ми са безрезервно ваши, лорд екзалт-генерале.

— Вече съм разбрал това, но ти благодаря за успокоението… Какво ще кажеш, ако ти разкрия, че битката, която току-що водихме, величавата победа, която спечелихме, не е нищо повече освен първият сблъсък в Свещената война?

— Свещената война? Свещената война на шриаха?

— Дали е негова, или не, е именно разковничето на въпроса.

Движи се. Отмъсти за себе си! За своя народ!

— Но какво…

— Боя се, че ще е безразсъдно от моя страна да разкрия повече, Мартемус. Скоро, може би, но не сега. Триумфът ми тук, колкото и величествен, колкото и божествен да е, ще бъде само дрипа в пепелта, сравнен с онова, което следва. Скоро целите Три морета ще крещят възторжено името ми и тогава… Е, ти си повече войник, отколкото офицер. Добре разбираш, че често командирите се нуждаят повече от невежеството на подчинените си, отколкото от знанието им.

— Разбирам. Предполагам, че трябваше да го очаквам.

— Да очакваш какво?

— Че отговорите ви няма да утолят, а само ще разпалят любопитството ми!

Смях.

— Уви, Мартемус, ако ти кажех всичко, което зная, щеше да страдаш по същия начин. Отговорите са като опиум: колкото повече поглъщаш, толкова повече ти е нужен. Именно затова трезвеният човек открива покой в мистерията.

— И все пак поне можете да ми обясните — какъвто съм несхватлив — как знаехте, че ще ги победите?

— Както казах, скилвендите са обсебени от обичаите си. Това означава, че те повтарят, Мартемус. Следват една и съща формула отново и отново. Виждаш ли? Те боготворят войната, ала не разбират какво представлява тя всъщност.

— А какво тогава представлява всъщност тя?

— Интелект, Мартемус. Войната е интелект.

Конфас пришпори коня си напред, оставяйки подчинения си да осмисли току-що казаното. Наюр видя как Мартемус сваля украсения си шлем, за да прокара ръка през късата си коса. За един напрегнат миг сякаш гледаше право в него, все едно чуваше туптенето на бумтящото му сърце. После рязко пришпори коня си след своя екзалт-генерал.

Докато Мартемус го настигаше, Конфас извика:

— Този следобед, след като мъжете се възстановят от празненствата, започваме да събираме скилвендски глави. Ще издигна път от трофеи, Мартемус, оттук до нашата велика болна столица Момемн. Представи си славата!

Гласовете им заглъхнаха, оставяйки след себе си само шума на студената вода, бучащата тишина и леката миризма на разорана кал.

Толкова студена. Земята беше толкова студена. Къде можеше да отиде?

Беше избягал от детството си, за да пропълзи в честта на бащиното си име, Скийота, Вожд на утемотите. След срамната смърт на баща си той избяга, за да пропълзи в името на своя народ, скилвендите, които бяха гневът на Локунг, повече мъст, отколкото кости или плът. Сега и те бяха умрели в срам. Нямаше накъде да отстъпва.

Затова остана да лежи никъде, сред мъртвите.

Някои събития ни белязват толкова дълбоко, че стават по-силни в ретроспекция, отколкото докато се случват. Тези моменти не се превръщат в минало и затова вечно остават настояще в биещите ни сърца. Някои събития не се помнят… те се преживяват отново и отново.

Смъртта на бащата на Наюр, Скийота, беше едно такова събитие.

Той седи в мрака на голямата юрта на вожда, каквато беше преди двадесет и девет години. В центъра й гори огън, ярък, ако го гледаш, но иначе осветяващ твърде малко. Облечен в кожи, баща му говори с другите високопоставени мъже от племето за наглостта на техните сродници куоти от юг. Робите се шляят нервно в сенките, хвърляни от коравите воини, понесли мехове с гишрут, ферментирало мляко от кобила. Когато нечия белязана ръка вдигне рог, те го пълнят. В юртата мирише на дим и киселата течност.

Бялата юрта е виждала много подобни сцени, ала този път един от робите, мъж норсирай, изоставя сенките и пристъпва в светлината на огъня. Вдига лице и се обръща към удивените воини на перфектен скилвендски — сякаш той самият е роден от земята:

— Предлагам ти облог, вожде на утемотите.

Бащата на Наюр е втрещен, не само от наглостта, но и от трансформацията. Мъж, който досега е бил пречупен, сега изглежда величествен като крал. Само Наюр не е изненадан.

Другите мъже, скрити в мрака, остават смълчани.

От другата страна на огъня баща му отвръща:

— Вече направи своя залог, робе. И изгуби.

Робът се усмихва с насмешка, сякаш е владетел сред необразовани селяци.

— Но аз ще заложа живота си срещу теб, Скийота.

Роб, който изговаря име. Как само преобръща това древните обичаи, как разстройва фундаменталния ред!

Скийота се опитва да осмисли този абсурд и накрая се разсмива. Смехът смалява, а това безобразие трябва да се смали. Яростта би признала дълбочината на съревнованието, би превърнала противника в равен. Ала робът знае това.

Така че той продължава:

— Гледах те, Скийота, и се чудех каква ли точно е силата ти. Мнозина тук се чудят… Знаеше ли това?

Смехът на баща му утихва. Огънят пука тихо.

После Скийота, изплашен от това, което може да види по лицата на съплеменниците си, казва:

— Аз съм бил оценен, робе.

Сякаш разпален от думите му, огънят припламва ярко и обхваща мрака сред събралите се мъже. Горещината му хапе кожата на Наюр.

— Ала оценката — отвръща робът — не е нещо, което се постига и после се забравя, Скийота. Старата оценка е просто основа за новата. Оценката е неспирна.

Съучастничеството не позволява да забравиш, дълбае сцени с непоносима яснота, сякаш мащабът на вината се открива в прецизността на детайла. Огънят е толкова горещ, че може да се свие в скута му в контраст със студа на земята под бедрата и задника му. Зъбите му са стиснати, сякаш стържат пясък. А светлите очи на норсирайския роб се обръщат към него, сини очи, по-ярки и всеобхватни от всяко небе. Очи, които призовават! Които впрягат и говорят: Помниш ли своята роля?

Наюр има подготвена реплика за този момент.

И седнал сред другите мъже, той пита:

— Страх ли те е, татко?

Безумни думи! Предателски и безумни!

Баща му го гледа с жилещи очи. Наюр свежда своите. Скийота се обръща към роба и пита с престорено безразличие:

— Какъв е този твой облог?

И Наюр е скован от ужасяващия страх, че той може да умре.

Страх, че робът, Анасуримбор Моенгхус, може да умре!

Не баща му… Моенгхус…

После, когато Скийота лежеше мъртъв, той плака пред очите на племето си. Плака от облекчение.

Най-накрая Моенгхус, онзи, който се бе нарекъл дуниайн, беше свободен.

Някои имена ни белязват толкова дълбоко. Тридесет години, сто и двадесет сезона… дълго време от живота на един човек.

Ала то не значеше нищо.

Някои събития ни белязват толкова дълбоко.

Наюр побягна. След като мракът се пусна, той се промъкна покрай блестящите огньове на нансурските патрули. Всеобхватната и празна паница на нощта изглеждаше нещо, в което би могъл да се гмурне, толкова велико бе презрението на земята. И мъртвите го преследваха със собствените му крака.