Р. Скот Бакър
Тъмнината, която предхожда (15)

Дванайсета глава
Джиюнати

Вече обясних как Майтанет впрегна могъщите ресурси на Хилядата храма, за да осигури жизнеността на Свещената война. Описах бегло първите стъпки, поети от императора да я обвърже с имперските си амбиции. Опитах се да пресъздам първоначалната реакция на кишауримите в Шимех по кореспонденцията им с падиражаха в Ненсифон. Дори споменах омразния Консулт, за който най-накрая мога да говоря без страх от осмиване. С други думи, обръщах внимание почти изцяло на могъщите фракции и техните безлични цели. Ами отмъщението? Ами надеждата? Срещу мащаба на враждуващи нации и религии, как бе възможно тези дребни страсти в крайна сметка да овладеят Свещената война?

Друсас Акамиан, „Компендиум на Първата свещена война“

… макар и да общува с мъже, жени и деца, макар и да лежи със зверове и да се подиграва със семето си, той не би могъл да е така безнравствен, както философа, който лежи с всички неща на света.

Инри Седжен, „Учените“, 36, 21, Трактатът

Ранната пролет на 4111 година на Бивника, северната степ Джиюнати

Наюр остави утемотския лагер зад гърба си и подкара коня на север през оголената пустош. Подмина няколко стада добитък, като махаше с нежелание на далечните конници — просто въоръжени деца, — които ги пазеха. Утемотският народ беше оредял — не бяха много по-различни от бродещите племена на североизток, които трябваше да гонят от време на време от земите си. Катастрофата при Киют взе по-висока цена от тях, отколкото от много други скилвенди и сега техните братовчеди на юг, куотите и енутилите, нападаха пасищата им когато пожелаеха. Въпреки че Наюр бе постигнал много с малко средства в междуплеменната война, той знаеше, че утемотите са изправени пред изтребление. Дори нещо толкова просто като още една лятна суша щеше да ги обрече на гибел.

Той превали един гол хълм и пришпори жребеца си през храсталаци и придошли от пролетта потоци. Слънцето беше бяло и далечно и сякаш не хвърляше сенки. Въздухът миришеше на отстъплението на зимата, на влажна земя под сухата трева. Степта се ширна пред него, набраздена от сребристи вълни, вдигнати от вятъра. На половината път до хоризонта се издигаха могилите на прадедите му. Бащата на Наюр беше погребан там, както и всички бащи от рода му, до самото начало.

Защо бе дошъл тук? Каква цел можеше да има подобно самотно поклонение? Нищо чудно, че племето го мислеше за луд. Той предпочиташе съвета на мъртвите пред този на мъдрите.

Рошавият силует на лешояд се надигна от погребалните могили и се понесе като хвърчило, а после изчезна от поглед. Изминаха няколко мига, преди Наюр да осъзнае колко необичайно е това. Нещо беше умряло тук — наскоро. Нещо непогребано или неизгорено.

Той пришпори жребеца си, загледан между могилите. Лицето му изтръпна от вятъра, който рошеше косата му.

Откри първия мъртвец недалеч от най-близката могила. Две черни стрели, изстреляни достатъчно отблизо, за да пронижат плочите на нагръдника, стърчаха от гърба му. Наюр слезе от коня и огледа земята наоколо, разделяйки тревите с длан и пръсти. Намери следи.

Сранки. Сранки бяха убили този човек. Той огледа отново могилите, в търсене на следи сред тревата. Заслуша се. Чуваше само вятъра и от време на време гневните писъци на далечните лешояди.

Мъртвецът не беше осакатен. Сранките не бяха приключили. Наюр обърна трупа с крак; стрелите се счупиха със сух пукот. Сивото лице зяпаше към небето, извито в смъртта, ала сините очи не бяха потънали. Мъжът беше норсирай — русата коса му каза поне това. Но кой беше? Част от банда грабители, превъзхождани числено и преследвани на юг от сранките? Беше се случвало и преди.

Наюр сграбчи юздата на коня си и го приведе надолу. Извади меча си, а после, все така приведен, притича по земята. Скоро се озова сред могилите…

Където намери втория мъртвец. Този бе умрял лице в лице с врага. Счупена стрела стърчеше от задната част на лявото му бедро. Ранен, принуден да се откаже от бягството, а после убит по типичния за сранките начин: изкормен и удушен със собствените си черва. Но ако се изключеше отвореният му корем, не се виждаха други рани. Наюр коленичи и сграбчи една от студените ръце на трупа. Опипа мазолите му. Твърде меки. Значи не бяха грабители. Поне не всички. Кои бяха тези хора? Що за чуждоземни глупаци — при това от някой град — биха рискували опасността от сранките, за да пътуват в земята на скилвендите?

Вятърът промени посоката си и му разкри колко се е приближил до лешоядите. Той бързо отскочи наляво, за да може да се промъкне до привидно най-голямото струпване на мъртъвци иззад една от по-големите могили. На половината път към върха й, се озова пред първото от телата на сранките, с наполовина отрязана глава. Като всички мъртви сранки, то беше кораво като камък, с напукана и лилаво-черна кожа. Лежеше свит като куче, все още стиснал костния си лък. От позата му и стъпканата трева, Наюр разбра, че е бил поразен на върха на могилата, достатъчно силно, за да падне почти до долу.

Малко по-нагоре намери и оръжието, което го беше убило. Желязна брадва, черна и с наниз от човешки зъби около дръжка от човешка кожа. Сранк, убит от сранкско оръжие.

Какво бе станало тук?

Наюр внезапно осъзна с пълна яснота, че е коленичил върху склона на могила, насред мъртвите си прадеди. Отчасти бе разгневен от това светотатство, но страхът му превъзхождаше чувството. Какво можеше да значи това?

Дишайки плитко, той се прокрадна до хребета.

Лешоядите се бяха струпали около основата на съседната могила, приведени над плячката си, а вятърът рошеше перата на гърбовете им. Шепа гарги се щураха около тях, подскачайки от лице на лице. Плячката им бе покрила земята: труповете на сранки, проснати или присвити един срещу друг, разпръснати по повърхността на могилата, на места дори натрупани на купчини, с глави, люлеещи се от счупени вратове, и лица, стиснати в хватката на безжизнени ръце и крака. Толкова много! Само върхът беше чист.

Последният отпор на един-единствен мъж. Невъзможен отпор.

Оцелелият седеше с кръстосани крака на самия връх на могилата, с ръце, облегнати на коленете, и с приведена глава под блестящия диск на слънцето. Бледите линии на степта го ограждаха като рамка.

Никое животно не притежаваше толкова чувствителни сетива, колкото лешоядите; само след миг те започнаха да грачат тревожно и се понесоха по вятъра на големите си дрипави криле. Оцелелият вдигна глава и ги видя как отлитат. После, сякаш сетивата му бяха не по-малко чувствителни от тези на птиците, се обърна към Наюр.

Вождът на утемотите не можа да различи много от лицето му. Дълго и с едри черти, но орлово. Сини очи, може би, но това бе просто догадка заради русата коса.

Но въпреки това Наюр си помисли с ужас: Познавам този мъж…

Изправи се и пристъпи към клането, с олекнали от неверие крайници. Норсираят го гледаше безизразно.

Познавам този мъж!

Той си проправи път сред мъртвите сранки и осъзна отнесено, че всеки от тях е умрял в резултат на един-единствен безпогрешен удар.

Не… Не е възможно. Това не е възможно.

Наклонът на могилата сякаш стана много по-стръмен. Сранките в краката му изглеждаха така, сякаш виеха безспирно, предупреждаваха го, умоляваха го, като че ужасът от мъжа на върха над тях бе достатъчен, за да надмогне бездната между двете раси.

Наюр се спря на няколко крачки под чужденеца. Предпазливо вдигна меча на баща си пред себе си, протегнал белязани ръце напред. Накрая посмя да погледне седналия мъж директно и сърцето му забумтя с нещо отвъд страха или яростта… Това беше той.

Окървавен, пребледнял, но наистина той. Въплътен кошмар.

— Ти… — прошепна Наюр.

Мъжът не помръдна, а продължи да го изучава без следа от емоция. Наюр видя кръвта, която бликаше от скрита под туниката му рана, разпростираща се в тъмно петно.

С побърканата сигурност на човек, който е сънувал този момент хиляди пъти, той изкачи още пет крачки, а после постави излъскания връх на острието си под брадичката на мъжа. Използва го, за да повдигне безизразното лице към слънцето. Устните…

Не е той! Но е почти той…

— Ти си дуниайн — каза с нисък и студен глас.

Ярките очи го гледаха, но в изражението нямаше абсолютно нищо — нито страх, нито облекчение, нито разпознаване или липсата му. После, като цвете, клюмнало върху скършеното си стъбло, мъжът се свлече напред в калта.

Сърцето на Наюр биеше като боен чук.

Какво означава това?

Объркан, вождът на утемотите погледна към купчините сранкски трупове на погребалните могили около него, древната почва, запазила спомена за кръвта му. После, връщайки очите си върху изпадналата в безсъзнание фигура пред него, внезапно почувства костите в могилата под краката си — свити в ембрионална позиция, погребани дълбоко. И осъзна…

Стоеше върху могилата на баща си.

* * *

Аниси. Първата жена на сърцето му. В тъмнината беше просто сянка, стройна и хладна до потъмнялото му от слънцето тяло. Косата й се спускаше по гърдите му във форми, подобни на странните писания, които бе виждал толкова пъти при нансурите. Нощният дъжд звучеше като безкрайно издихание върху платнената стена на юртата.

Тя се раздвижи и премести лицето си от рамото към ръката му. Той се изненада. Мислеше си, че спи. Аниси… Колко обичам този покой помежду ни.

Гласът й беше младежки и унесен:

— Попитах го…

Него. На Наюр не му се нравеше да чува жените си да говорят за чужденеца по този начин — по неговия начин — сякаш някак си са влезли в черепа му и са го разграбили. Него. Синът на Моенгхус. Дуниайнът. През дъжда и стените той усещаше сърбежа от присъствието на мъжа от другата страна на мрачния лагер — ужас, дошъл отвъд хоризонта.

— И какво ти каза?

— Каза, че мъртъвците, които си намерил, са от Атритау.

Наюр вече бе разбрал това. Ако се изключи Сакарпус, Атритау беше единственият град на север от степта… или поне единственият град на човеци.

— Да, но кои са били?

— Той ги нарече свои последователи.

Осъзнаването стисна яростно сърцето му. Последователи. Той е същият… Обладава хората по начина, по който баща му някога облада…

— Какво значение има — попита Аниси — самоличността на мъртви мъже?

— Има значение.

Всичко имаше значение, когато ставаше дума за дуниайните.

Откак бе намерил Анасуримбор Келхус, една мисъл тормозеше всяко движение на душата на Наюр. Използвай сина, за да откриеш бащата. Ако този човек следваше Моенгхус, значи знаеше къде да го намери.

Дори сега той виждаше своя собствен баща, Скийота, сгърчен и ритащ в ледената кал в краката на Моенгхус. Гърлото му бе премазано. Главатар, убит от невъоръжен роб. Годините бяха превърнали този образ в наркотик, в нещо, към което Наюр вманиачено се връщаше отново и отново. Но по някаква причина той никога не бе един и същ. Детайлите се меняха. Понякога, вместо да заплюе почерняващото лице на баща си, той го прегръщаше. Понякога вместо Скийота да умира в краката на Моенгхус, Моенгхус умираше в краката на Наюр, сина на Скийота. Живот за живот. Баща за баща. Отмъщение. Нямаше ли това да поправи баланса, който бе разнебитил сърцето му?

Използвай сина, за да откриеш бащата. Но можеше ли да рискува с подобно нещо. Ами ако всичко се повтореше?

За миг Наюр забрави да диша. Беше преброил само шестнадесет лета през годината, когато братовчед му Окияти се върна в лагера с Анасуримбор Моенгхус. Окияти и бойната му дружина бяха отнели мъжа от група сранки, пътуващи през Сускара. Това само по себе си бе достатъчно, за да предизвика интерес към чужденеца: малцина преживяваха подобно пленничество. Окияти повлече мъжа до юртата на Скийота и с груб смях каза:

— Сега е в по-нежни ръце.

Скийота си присвои Моенгхус и го подари на първата си жена, родната майка на Наюр.

— Заради синовете, които си ми родила — каза той. И Наюр си помисли: Заради мен.

През цялото време Моенгхус само гледаше, а сините му очи блестяха от разбитото лице. Когато погледът му за момент се спря на сина на Скийота, Наюр му се изсмя с юношеско презрение. Мъжът представляваше просто купчина дрипи, бледа кожа, кал и съсирена кръв — поредния пречупен чужденец, по-жалък от животно.

Ала сега той знаеше, че това е било именно представата, която дуниайнът е искал да добият похитителите му. За такъв като него дори падението бе полезно средство — може би най-полезното.

След това Наюр виждаше новия роб от време на време да плете въжета, да обработва кожа, да носи чували с тор за огньовете и други подобни задачи. Мъжът се суетеше по същия начин като другите, движеше се със същата прибързаност, сякаш костите му са кухи. Ако младият утемот го забелязваше изобщо, то бе само заради произхода му. Ето… ето го онзи, който е оцелял от сранките. Наюр го гледаше за момент, преди да продължи по пътя си. Но колко време го бяха оглеждали онези мрачни очи след това?

Изминаха няколко седмици преди Моенгхус изобщо да го заговори. Той подбра момента добре: нощта, когато Наюр се завърна от Ритуала на пролетните вълци. Олюлявайки се от загуба на кръв, той се дотътри у дома в мрака, а главата на вълка бе завързана за пояса му. Свлече се пред входа на майчината си юрта и докато вдишваше и издишваше хрипливо, по голата земя под него капеше слюнка. Моенгхус бе онзи, който го откри, и именно той превърза отворените му рани.

— Убил си вълка — каза робът, докато го вдигаше от прахта. Сенчестият лагер заплува около лицето му и въпреки това блестящите очи изглеждаха също толкова неподвижни и стабилни, колкото Гвоздея на Небесата. В болката си Наюр откри срамен уют в тези чуждоземни очи — убежище.

Той отблъсна ръцете на мъжа и изграчи:

— Но не стана както трябваше.

Моенгхус кимна.

— Убил си вълка.

Убил си вълка.

Тези думи. Тези впримчващи думи! Моенгхус бе видял болката му и бе промълвил единствените думи, които можеха да успокоят сърцето му. Нищо не бе станало така, както трябваше, ала ето, че резултатът беше какъвто се полага. Той беше убил вълка.

На следващия ден, докато Наюр се възстановяваше в мрака на майчината си юрта, Моенгхус му донесе яхния от див лук и заешко. След като димящата купа премина от едните ръце в другите, прекършеният мъж погледна нагоре, вдигна лице над превитите си рамене. Всички белези на робството — покорното изгърбване, плиткото дишане и стрелкащите се страхливи очи — изчезнаха. Трансформацията стана толкова внезапно и бе така пълна, че за няколко мига Наюр можеше само да го зяпа удивен.

Ала един роб да погледне воин в очите бе повод за ярост, така че младежът взе робската пръчка и го наби. Сините очи не бяха изненадани и останаха впити в него през цялото време, дърпайки неговите с обезпокоително спокойствие, сякаш му прощаваха за… невежеството. Наюр не го наказа наистина, също както не изпита и истинския гняв, който трябваше да тласка пръчката му.

Втория път, когато Моенгхус посмя да го погледне, той го наби свирепо — толкова свирепо, че после майка му го сгълча и го обвини, че умишлено поврежда собствеността й. Наюр й каза, че мъжът е нагъл, ала сърцето му се гърчеше в срам. Дори тогава той знаеше, че не яростта, а отчаянието е движело ръката му. Дори тогава знаеше, че Моенгхус е откраднал сърцето му.

Чак години по-късно разбра как тези побоища го бяха обвързали с чужденеца. Насилието между мъже пораждаше необяснима интимност — Наюр бе оцелял в достатъчно битки, за да разбира това. Наказвайки Моенгхус от отчаяние, той бе демонстрирал нужда. Ти трябва да бъдеш мой роб. Трябва да ми принадлежиш! А демонстрирайки нужда, бе отворил сърцето си и бе пуснал змията да влезе.

Третия път, когато Моенгхус срещна погледа му, Наюр не посегна за пръчката си. Вместо това попита:

— Защо? Защо ме провокираш?

— Защото ти, Наюр урс Скийота, си повече от родствениците си. Защото само ти можеш да разбереш какво имам да кажа.

Само ти.

Още впримчващи думи. Кой млад мъж не губи търпение в сянката на по-възрастните? Кой млад мъж не таи тайно презрение и големи надежди?

— Говори.

И Моенгхус говори за много неща през последвалите месеци, за това как човеците дремят, как Логосът, пътят на интелекта, е единственото, което може да ги събуди. Ала сега всичко това представляваше неясно петно за Наюр. От всички тайни разговори той помнеше единствено първия с някаква яснота. Но пък първите прегрешения винаги пламтят най-ярко. Като сигнален огън.

— Когато воините нападат империята отвъд планините — каза Моенгхус, — те използват винаги едни и същи пътеки, нали?

— Да. Разбира се.

— Но защо?

Наюр сви рамене.

— Защото те са планински проходи. Няма друг път за влизане в империята.

— А когато воините се съберат да нападат съседските пасища, те винаги използват едни и същи пътеки, нали?

— Не.

— Защо не?

— Защото яздят през открита земя. Има безброй начини да се прекоси степта.

— Именно! — възкликна Моенгхус. — А не е ли всяка задача пътешествие? Всяко постижение — цел? И не е ли всеки град място, от което да потеглиш?

— Предполагам… Мемоаристите казват същото.

— Значи мемоаристите са мъдри.

— Кажи каквото имаш за казване, робе.

Смях, безупречен в дрезгавото си скилвендско звучене — смехът на велик воин. Дори тогава Моенгхус вече знаеше какви пози да заема.

— Виждаш ли? Ставаш нетърпелив, защото смяташ, че пътеката, по която се движа, е твърде объркана. Дори думите са като пътешествия!

— Е, и?

— Ако всичко, което хората вършат, е пътешествие, искам да те попитам защо пътищата на скилвендите, обичаите, обвързващи всичко, което вършите, са като планински проходи? Защо яздите по същите пътеки отново и отново, когато пътищата към целта са безбройни?

Поради някаква причина този въпрос възбуди Наюр. Думите бяха толкова дръзки, че той се почувства смел дори само да ги чува, и толкова завладяващи, че едновременно го изпълниха с енергия и ужас, сякаш бяха докоснали място, което е копнеело да бъде докоснато, най-вече защото е забранено.

Бяха му казвали, че обичаите на Народа са също толкова неотменими и свещени, колкото капризни и пропаднали са онези на чужденците. Но защо? Не бяха ли тези обичаи просто различни пътища, използвани, за да се достигне една и съща цел? Какво правеше начинът на скилвендите единствен, единствената пътека, която може да следва един изправен мъж. И как можеше това да е така, след като мемоаристите казваха, че безбрежната степ прониква във всичко скилвендско?

За пръв път Наюр видя народа си през очите на външен човек. Колко странно само изглеждаше! Абсурдът на бои за кожа, направени от менструална кръв. Безполезността на забраната да лягаш с девственица без свидетели или тази да колиш добитък с дясната ръка, или пък да дефекираш в присъствието на коне. Дори ритуалните белези на ръцете им, техните свазонди, изглеждаха ненужни и странни, по-скоро побъркана суета, отколкото свещен символ.

За пръв път той наистина се запита защо. Като дете беше толкова склонен да задава въпроси, че винаги, когато попиташе майка си нещо, независимо колко практично, тя започваше да се оплаква и да го порицава — израз, както разбираше сега, на стар майчин гняв към вбесяващо умно дете. Ала въпросите на децата бяха дълбоки само по случайност. Те питаха колкото за да получат отговор, толкова и за да им бъде отказан такъв, както беше и редно, за да се научат кои въпроси са позволени и кои не са. Да запиташ истински „защо“, обаче, означаваше да отидеш отвъд всякакво позволение.

Да поставиш всичко под съмнение. Да яздиш безбрежната степ.

— Където няма пътеки — продължи Моенгхус, — човек се губи единствено ако не познава целта си. Няма престъпление, няма прегрешение, няма друг грях, освен глупостта или некомпетентността, и нито едно светотатство, освен тиранията на обичая. Но ти вече го знаеш… Ти стоиш настрана от племето си.

Ръката на Моенгхус се вдигна и хвана неговата. В тона му имаше нещо летаргично, нещо интимно и чувствено. Очите му бяха меки, жални, влажни като устните му.

— Грях ли е да те докосвам така? Защо? От кой планински проход съм кривнал?

— Никой… — думи без дъх.

— Защо?

— Защото яздим в степта.

И няма нищо по-свято.

Усмивка, като баща или любим, внезапно поразен от свирепо обожание.

— Ние, дуниайните, Наюр, сме водачи и съгледвачи, ученици на Логоса — Най-краткия Път. От целия свят ние единствени сме се събудили от ужасната дрямка на обичая. Ние единствени.

Той взе младата ръка на Наюр в скута си. Палците му чертаеха линии между мазолите.

Как можеше блаженството да боли толкова?

— Кажи ми, сине на вожда, какво желаеш повече от всичко друго? Кое обстоятелство? Кажи на мен, който съм буден, и аз ще ти разкрия пътя, който да следваш.

Наюр облиза устни и излъга:

— Да стана велик вожд на Народа.

Тези думи! Тези разбиващи сърцето думи!

Моенгхус кимна по тежкия начин на мемоарист, удовлетворен от сигурни поличби.

— Добре. Двамата с теб ще яздим заедно през откритата степ. Аз ще ти покажа път като никой друг.

Няколко месеца по-късно Скийота беше мъртъв, а Наюр стана вожд на утемотите. Получи онова, което се бе престорил, че желае — Бялата юрта и края на пътя си.

Въпреки че съплеменниците му не харесваха пътеката, по която бе стигнал дотам, обичаят ги обвързваше към него. Той беше бродил по забранени пътища и утемотите, ограничени от дълбоките бразди на глупостта и слепия навик, можеха само да се мръщят и да мърморят зад гърба му. Каква гордост само бе изпитал! Ала гордостта му беше странна, куха, като самотното усещане за напрежение и безнаказаност, което бе изпитал като малко момче, докато гледаше братята и сестрите си да спят до огъня и мислеше: Мога да направя каквото си поискам.

Каквото си поискам. И те няма да разберат.

После, два сезона по-късно, другите жени удушиха майка му, защото роди русо момиче. Докато вдигаха трупа й на коловете за лешоядите, той започна да разбира какво всъщност се е случило.

Смъртта на майка му, разбра той, е била местоназначение, резултат от пътешествие. А Моенгхус бе пътешественикът.

В началото това го обърка. Дуниайнът беше изкусил и заплодил майка му, това бе очевидно. Но с каква цел? Какво беше местоназначението?

И тогава разбра: за да получи достъп до сина й — до Наюр урс Скийота.

Така започна вманиаченото преговаряне на събитията, които го бяха довели до Бялата юрта. Стъпка по стъпка, той си спомни последователността от малки, детински предателства, довели до убийството на баща му. Скоро рехавото усещане за превъзходство, че е надхитрил по-висшестоящите от него, се изпари. Скоро стягащото челюстта му задоволство, че е унищожил напълно безпомощен човек, се превърна във вцепенено неверие, в обречено отричане. Беше се възгордял, че се е издигнал над съплеменниците си, че е нещо повече от тях, и се наслаждаваше на демонстрацията на това превъзходство. Бе намерил най-краткия път, заграбвайки Бялата юрта. Нима това не беше доказателство за превъзходството му? Така му бе казал Моенгхус преди да изостави утемотите. Така си мислеше и той.

Но сега разбираше, че единственото, което бе постигнал, беше да предаде баща си. Също като майка си, и той беше прелъстен. Баща ми е мъртъв. Аз бях ножът. Анасуримбор Моенгхус го беше използвал. Това откровение го остави без дъх и разби сърцето му. Някога, когато Наюр беше още дете, един ураган опустоши утемотския лагер. Раменете му бяха в облаците, а юрти, добитък и животи се вихреха като поли около краката му. Наюр гледаше от разстояние, разплакан, стиснал скования кръст на баща си. После вятърът изчезна, като пясък, който се спуска във водата. Той си спомни как баща му изтича през прахта, за да помогне на съплеменниците си. Спомни си как понечи да го последва, а после се препъна и спря, вцепенен от гледката пред себе си, сякаш мащабът на трансформацията беше отвъд възможностите на очите му да го осмислят. Огромната мрежа от пътеки, кошари и юрти бе изцяло пренаписана, все едно някое огромно като планина дете бе изрисувало няколко кръга през нея с пръчка. Ужас бе заменил познатия уют, но редът бе заменен с друг ред.

Също като урагана, откровението за Моенгхус бе натрапило различен, много по-ужасяващ ред от онзи, с който беше свикнал. Триумфът се превърна в падение. Гордостта стана разкаяние. Моенгхус вече не бе по-великият баща на сърцето му. Вместо това се превърна в невъзможен тиранин, робовладелец, преоблечен като роб. Думите, които го бяха издигнали, които разкриваха истина и екстаз, се превърнаха в думи, които го унижаваха и го бяха принудили да приеме скверните предимства на водачеството. Израженията, които преди го успокояваха, се превърнаха в мимики от някаква побъркана игра. Всичко — погледът, докосването, будещите доверие жестове — бе пометено от урагана и пренаписано в нещо ново и свирепо.

За известно време той наистина се мислеше за буден, за единствения, който не се препъва и не блуждае из сънищата, издигнати около скилвендите от обичаите на предците им. За тях степта представляваше основа не само за краката и телата им, но и за самите им души. Но ето, че той, Наюр урс Скийота, знаеше и живееше в истината за нея. Той единствен се беше събудил. Докато другите прекосяваха редица илюзорни каньони, неговата душа бродеше през безбрежни равнини. Само той принадлежеше истински на земята.

Само той. Защо това да застанеш не встрани, а пред своето племе, носеше такава ужасяваща сила?

Ала ураганът помете и това. Той си спомни как майка му плака след смъртта на баща му, ала дали плака за Скийота, когото бе изгубила отвъд смъртта, или, както самия Наюр, за Моенгхус, когото бе изгубила отвъд хоризонта? Сега той знаеше, че за дуниайна съблазняването на първата жена на Скийота е било просто част от пътя, място, от което да потегли, за да съблазни първородния му син. Какви ли лъжи й бе нашепвал, докато я пронизваше в мрака? Наюр беше сигурен, че е лъгал, защото нито говореше, нито изразяваше обич към нея. А ако бе лъгал нея, тогава…

Всичко, което се случваше, беше пътешествие, както каза и Моенгхус. Дори движенията на душата — мисъл, желание, любов — бяха пътешествия из нещо безбрежно. Наюр си мислеше, че е бил точката на потегляне, произход на всичките си пътуващи надалеко мисли. Но се беше оказал единствено една кална стъпка — пътека, използвана от друг, за да достигне той до местоназначението си. Мислите, които бе наричал свои, през цялото време бяха принадлежали на друг. Неговата будност бе просто поредният сън в по-дълбоката дрямка. С помощта на някаква неземна хитрост той се оказа изигран да извършва гнусотия след гнусотия, падение след падение, и бе плакал от благодарност.

А неговите съплеменници знаеха това, осъзна той, знаеха го, дори и само по неясния начин, по който вълците надушват слабостта. Презрението и смехът на глупаци не значеха нищо, когато човек живее сред истината. Ала когато е бил измамен… Ревливец. Такова мъчение!

В продължение на тридесет години Наюр живя с този ураган, усилвайки тътена му с нови прозрения и нови самообвинения. Върху него се трупаха сезони на страдание.

Докато беше буден, вихърът се носеше из него бездиханно, със странната безжизненост да извършваш действие с празни дробове. Но когато заспеше… Беше сънувал много болезнени сънища. Лицето на Моенгхус, излизащо от дълбините на езеро, бледо под зеленикавото сияние на водата. Из заобикалящия мрак — преплетени пещери, като тънките тунелчета, които се намират под големи камъни, вдигнати от тревата. Точно под повърхността бледият дуниайн спира, сякаш придърпан от някакви окови, усмихва се и вдига уста. Наюр с ужас вижда как между усмихнатите устни се появява дъждовен червей, който излиза над водата. Той опипва въздуха като сляп пръст. Влажен и гнусен, с безцветното розово на скрити места. И ръката на Наюр винаги е неподвижна, но едновременно с това се понася над водата и в един тих миг на лудост докосва червея…

Но сега Наюр не спеше, а лицето се завръщаше. Той го откри на поклонението пред могилите на своите предшественици. Бе дошло от северната пустош, обрулено от стихиите, покрито с рани, нанесени от сранките.

Анасуримбор Келхус, син на Анасуримбор Моенгхус. Ала какво означаваше това второ пришествие? Дали носеше отговор на урагана, или идеше, за да удвои яростта му?

Смееше ли да използва сина, за да открие бащата? Смееше ли да преброди безбрежната степ?

Аниси вдигна глава от гърдите му и го погледна в лицето. Гърдите й се бяха сгушили в хлътнатината на корема му. Очите й проблясваха в мрака. В очите на Наюр тя беше твърде красива, за да му принадлежи.

— Все още не си говорил с него — каза жената и сведе глава над потока на косите си, след което го целуна по ръката. — Защо?

— Казах ти… Той има огромна сила.

Усещаше я как мисли. Може би беше от близостта на устните й до кожата му.

— Споделям твоите… тревоги — каза тя. — Но понякога не зная кой е по-страшен — ти или той.

Гневът се надигна в него — бавният, опасен гняв на човек, чийто авторитет е неоспорим и абсолютен.

— Изплашена си от мен? Защо?

— Боя се от него, защото вече говори езика ни така, както робите, стояли при нас десет години. Боя се от него, защото очите му… изглежда не мигат. Вече успя да ме накара да се смея, да плача.

Тишина. През мислите му преминаваха сцени, поредица от начупени и пречупващи образи. Той се вкочани върху чергата, напрегна крайници срещу нейната мекота.

— А от теб се боя — продължи тя, — защото ми каза, че това ще стане. Всяко от тези неща, които се случват, ти ми казваше, че ще се случат. Познаваш този мъж, а никога не си говорил с него.

Гърлото го болеше. Плакала си само когато съм те удрял.

Тя го целуна по ръката и докосна устните му с пръст.

— Вчера той ме попита: „Защо изчаква?“

Откак бе намерил мъжа, събитията се движеха с такава сигурност, сякаш и най-малката случка бе напоена във водите на съдбата и поличбите. Интимността между него и дуниайна не можеше да бъде по-голяма. Сън след сън той го бе удушавал със собствените си ръце.

— Ти никога ли не си ме споменавала? — попита — по-скоро заповяда — той.

— Не. Не съм. Ето, че отново знаеш. А и той те познава.

— Чрез теб. Вижда ме чрез теб.

За момент Наюр се почуди какво ли е видял чужденецът, какъв ли негов образ е изтекъл през красивите изражения на Аниси. Вероятно голяма част от истината, реши накрая.

От всичките му жени само тя имаше смелостта да го държи, когато викаше в съня си. Само тя му шепнеше, когато се събудеше разплакан. Другите лежаха вкочанени, мъртви в преструвката на сън. Което беше добре. Тях той би набил заради наглостта да бъдат свидетели на слабостта му.

В мрака Аниси сграбчи рамото му, сякаш за да го придърпа настрана от някаква огромна опасност.

— Господарю, това е светотатство. Той е вещица. Магьосник.

— Не. Той е нещо по-малко. И нещо повече.

— Как? Как можеш да знаеш?

Предпазливостта бе изчезнала от гласа й. Сега тя настояваше да знае.

Наюр затвори очи. Обруленото лице на Банут проблесна в мрака, заобиколено от хаоса на Киют. Ревлив педераст…

— Спи, Аниси.

Смееше ли да използва сина, за да открие бащата?

* * *

Денят бе слънчев, с топлината, която обещаваше неизбежното лято. Наюр се спря пред широкия конус на юртата, следвайки шевовете по кожената стена. Това беше един от онези дни, когато последните останки на зимата изсъхваха от кожата и дървото на юртите, когато миризмата на гнилоч отстъпваше пред миризмата на прах.

Той приклекна пред платнището на входа и докосна с два пръста земята, вдигайки ги до устните си според обичая. Изпитваше уют от това действие, въпреки че причините за него бяха умрели отдавна. Повдигна покривалото и се промъкна в сумрака вътре, където седеше той, с кръстосани крака и гръб към входа.

Наюр се помъчи да различи прикованата фигура от заобикалящия я мрак. Сърцето му туптеше учестено.

— Жените ми твърдят, че си научил езика ни със скорост, която е… ненормална.

Иззад гърба му проникна бледа светлина. Видя голи крайници, сиви като сухи клони. Миризмата на урина и фекалии изпълваше въздуха. Мъжът изглеждаше и вонеше на крехкост и болест. Наюр знаеше, че това не е случайно.

— Уча се бързо, да. — Сенчестата глава се приведе, сякаш за да…

Наюр потисна тръпката. Толкова еднакви.

— Жените ми твърдят, че си вещица.

— Не съм. — Дълго поемане на въздух. — Но ти вече знаеш това.

— Мисля, че знам.

Той извади хораето си от малката кесия на пояса, а после го хвърли в ниска дъга. Брънките издрънчаха. Чужденецът сграбчи сферата във въздуха, сякаш е муха.

Нищо не се случи.

— Какво е това?

— Дар за моя народ от много древни времена. Дар от нашия Бог. Убива вещици.

— Руните по него?

— Не означават нищо. Вече.

— Не ми вярваш. Боиш се от мен.

— Не се боя от нищо.

Никакъв отговор. Пауза, в която да обмисли зле подбраните думи.

— Не — каза накрая дуниайнът. — Боиш се от много неща.

Наюр стисна зъби. Отново. Това се случваше отново! Думи като лостове, които го избутваха назад, по пътека, увиснала над пропаст. Яростта го изпълни като огън. Като свиреп пожар.

— Ти — изсъска той през зъби — знаеш, че съм различен от другите. Почувства присъствието ми чрез жените ми заради моето познание. Знай, че ще правя точно обратното на много от нещата, които ми казваш, просто защото ти ги казваш. Знай, че всяка нощ ще използвам заешки вътрешности, за да реша дали да те оставя да живееш. Зная кой си ти, Анасуримбор. Зная, че си дуниайн.

Ако мъжът се разтревожи, не го издаде по никакъв начин. Вместо това просто каза:

— Ще отговоря на всичките ти въпроси.

— Искам да ми кажеш всичко, което си разбрал за сегашните си обстоятелства. Ще ми обясниш причината да дойдеш тук. Ако не го направиш задоволително, ще те убия… незабавно.

Заплахата беше могъща, думите — изпълнени със сигурност. Други хора биха ги обмислили, биха ги претеглили в тишина, за да преценят отговора си. Но дуниайнът не го стори. Той отговори незабавно, сякаш нищо, което Наюр би могъл да каже или да направи, не можеше да го изненада.

— Все още съм жив, защото баща ми е минал през земите ви в дните на твоята младост и е извършил някакво престъпление, за което сега търсиш мъст. Не мисля, че за теб е възможно да ме убиеш, въпреки че го желаеш. Твърде си интелигентен, за да откриеш удовлетворение в заместители. Разбираш опасността, която представлявам, ала все пак се надяваш да ме използваш като инструмент за достигане на по-важната си цел. Така че моите обстоятелства са част от целта ти.

Моментна тишина. Мислите на Наюр се вихреха едновременно в шок и съгласие, ала после се отдръпнаха във внезапно подозрение. Този човек е интелект… Война.

— Разтревожен си — каза гласът. — Очакваше тази оценка, но не и че ще я изкажа, и тъй като я изказах, се боиш, че просто си играя с очакванията ти, за да те подведа по някакъв подмолен начин. — Пауза. — Като баща ми, Моенгхус.

Наюр се изплю.

— Думите са ножове за твоя вид! Ала те невинаги режат, нали? Прекосяването на Сускара почти те е убило. Може би трябва да мисля като сранк.

Чужденецът започна да говори, ала той вече се беше завъртял на пета и се приведе, за да мине през изхода сред чистия въздух на степта. Извика хората си и ги наблюдава безстрастно, докато влачеха норсирая навън, а после го завързаха, както беше гол, за стълб близо до центъра на лагера. Часове наред мъжът хлипаше и виеше, крещеше за милост, докато го обработваха по старите методи. Дори червата му се разхлабиха, толкова силна беше агонията.

Наюр зашлеви Аниси, когато тя заплака. Той не вярваше на нищо от това.

Същата нощ се върна, знаейки, или надявайки се, че мракът ще го защити.

Въздухът вонеше под кожите. Чужденецът бе тих като лунна светлина.

— Сега — каза Наюр. — Целта ти… И не си мисли, че си ме заблудил, че съм те пречупил. Твоят вид не може да бъде пречупен.

Шумолене в чернотата.

— Прав си. — Гласът беше топъл в мрака. — За моя вид съществува само мисията. Дойдох за баща си, Анасуримбор Моенгхус. Дойдох, за да го убия.

Тишина, само лекият южен вятър.

Чужденецът продължи:

— Сега дилемата е изцяло твоя, скилвенди. Мисиите ни изглежда са еднакви. Зная къде, и по-важно — как да намеря Анасуримбор Моенгхус. Предлагам ти чашата, която желаеш. Има ли в нея отрова, или не?

Смееше ли да използва сина?

— Винаги има отрова — изсъска Наюр, — когато човек е жаден.

* * *

Жените на вожда се грижеха за Келхус, лекуваха разкъсаната му кожа с мехлеми, приготвени от стариците на племето. Понякога той им говореше, докато го правеха, успокояваше изплашените им очи с нежни думи, караше ги да се усмихват.

Когато дойде време съпругът им и норсираят да потеглят, те се събраха на хладната земя пред Бялата юрта и тържествено гледаха, докато мъжете подготвяха конете си. Усещаха монолитната омраза на единия и богоподобното безразличие на другия. И когато двете фигури бяха погълнати от далечни треви, не знаеха за кого плачат — за мъжа, който ги беше покорил, или за онзи, който ги беше опознал. Само Аниси знаеше откъде извират сълзите й.

* * *

Наюр и Келхус яздеха на югоизток, преминавайки от утемотски земи в тези на куотите. Близо до южните предели на куотските пасища ги обкръжиха няколко конници с излъскани вълчи черепи на седлата. Наюр поговори с тях за кратко, припомни им обичаите и те се оттеглиха — нетърпеливи, както смяташе той, да кажат на вожда си, че най-накрая утемотите са останали без Наюр урс Скийота, прекършващият коне, най-свирепият сред всички мъже.

Когато останаха сами, дуниайнът отново се опита да поведе разговор с него.

— Не можеш да пазиш това мълчание вечно — каза той.

Наюр го огледа. Лицето му, покрито с руса брада, беше сиво дори под покритото с облаци небе. Носеше ризница без ръкави, типична за скилвендите, а бледите му ръце се подаваха през коженото наметало, обвило раменете му. Мармотските опашки по ръба на дрехата, се люлееха с краченето на коня му. Можеше да е и скилвенди, ако не бяха светлата му коса и лишените от белези ръце — и двете го караха да прилича на жена.

— Какво искаш да знаеш? — попита Наюр с подозрителна колебливост. Смяташе, че е добре, че е смутен от безукорния скилвендски на северняка. Това бе напомняне. Когато дуниайнът вече не го смущаваше, знаеше той, всичко щеше да е изгубено. Точно затова толкова често отказваше да говори с абоминацията, затова яздеше в тишина последните три дена. Навикът беше също толкова голяма опасност, колкото и хитростта на мъжа. В момента, в който присъствието му спреше да го жили, когато обстоятелствата го накараха да се чувства спокоен, Наюр бе сигурен, че норсираят ще се окаже пред него в движението на събитията, ще го насочи по начини, които нямаше как да предвиди.

Докато още бяха в лагера, Наюр бе използвал жените си като посредници, за да се изолира от Келхус. Това бе само една от предпазните мерки, които беше взел. Дори спеше с нож в ръка, знаейки, че мъжът няма нужда да разкъса оковите си, за да го навести. Можеше да дойде като някой друг — дори като Аниси — по начина, по който Моенгхус бе дошъл при бащата на Наюр преди толкова много години, нахлузил лицето на най-големия му син.

Ала сега Наюр нямаше посредници, които да го предпазят. Не можеше да разчита дори на тишината, както първоначално се надяваше. С приближаването на Нансуриума, щяха да са принудени да обсъждат планове. Дори вълците се нуждаеха от замисъл, който да ги пази в земя на кучета.

Сега беше сам с един дуниайн и не можеше да си представи по-огромна опасност.

— Онези мъже — каза Келхус. — Защо те пуснаха да минеш?

Наюр го изгледа предпазливо. Започва с дребни неща, за да може да се промъкне незабелязан в сърцето ми.

— Такъв е обичаят ни. Всички племена нападат империята всеки сезон.

— Защо?

— По много причини. За роби. За плячка. Но най-вече за преклонение.

— Преклонение?

— Ние сме Народът на Войната. Нашият Бог е мъртъв, убит от народите на Трите морета. Наш дълг е да отмъстим за него.

Наюр незабавно съжали за този отговор. Привидно разговорът изглеждаше достатъчно невинен, но той за пръв път осъзна колко много говори този факт за Народа и в частност за него самия. С този човек няма маловажни неща. Всеки детайл, всяка дума беше нож в ръцете на чужденеца.

— Но как — продължи настоятелно дуниайнът — можеш да се прекланяш пред нещо мъртво?

Не казвай нищо, помисли си той, ала отговорът вече беше излязъл:

— Смъртта е по-велика от човек. Трябва да бъде почитана.

— Но смъртта е…

— Аз ще задавам въпросите — отсече Наюр. — Защо са те пратили да убиеш баща си?

— Това — каза иронично Келхус — е нещо, което трябваше да попиташ, преди да приемеш сделката.

Наюр потисна импулса да се усмихне, знаейки, че именно тази реакция търси дуниайнът.

— И защо? — възрази той. — Без мен няма начин да прекосиш степта жив. До планините Хетанта си мой. Дотогава имам време да взема решение.

— Но ако за чужденци е невъзможно да прекосят степта сами, как е избягал баща ми?

Космите по ръцете на Наюр настръхнаха, но той си помисли: Добър въпрос. И той ми напомня за предателството на твоя вид.

— Моенгхус беше хитър. Той беше белязал ръцете си тайно и ги криеше. След като уби баща ми и утемотите бяха обвързани от обичая да не го тормозят, обръсна лицето си и боядиса косата си черна. Тъй като можеше да говори така, все едно е един от Народа, просто прекоси земите ни както ние го правим, като утемот, яздещ към преклонението. Очите му бяха почти достатъчно светли… — После Наюр добави: — Защо мислиш, че ти забраних да носиш дрехи, докато беше в плен?

— Кой му е дал боята?

Сърцето на Наюр почти спря.

— Аз.

Дуниайнът просто кимна и отмести поглед към безрадостния хоризонт. Наюр проследи погледа му несъзнателно.

— Бях обладан! — изръмжа той. — Обладан от демон!

— Наистина — отвърна Келхус и отново се обърна към него. В очите му имаше състрадание, но гласът му беше суров, като на скилвенди. — Баща ми те е обитавал.

И Наюр откри, че иска да чуе какво ще му каже мъжът. Ти можеш да ми помогнеш. Ти си мъдър…

Отново! Вещицата го правеше отново! Пренасочваше разговора. Завладяваше движенията на душата му. Беше като змия, която опипва пролука след пролука. Слабост след слабост. Махни се от сърцето ми!

— Защо са те пратили да убиеш баща си? — повтори рязко въпроса си Наюр, използвайки липсата на отговор като доказателство за нечовешките дълбини на това съревнование. А то наистина беше съревнование, осъзна той. Двамата с този мъж не говореха; те воюваха. Ножовете ми ще играят.

Дуниайнът го изгледа с любопитство, сякаш изморен от безсмислената му подозрителност. Още една преструвка.

— Защото баща ми ме призова — каза той загадъчно.

— И това е основание за убийство?

— Дуниайните са се крили от света в продължение на две хилядолетия, и ще останат скрити, ако могат, до края на времето. И все пак преди тридесет и една години, когато бях още дете, ни откриха сранки. Лесно ги унищожихме, но баща ми беше изпратен като предпазна мярка, за да проучи пустошта и да провери доколко сме открити за нова атака. Когато се върна след няколко месеца, беше решено, че трябва да бъде прогонен. Сметнаха го за омърсен, заплаха за мисията ни. Изминаха три десетилетия и се смяташе, че е умрял.

Дуниайнът се намръщи.

— Но тогава той се върна при нас, върна се по начин, който ни беше непознат. Изпрати ни сънища.

— Магия — каза Наюр.

Келхус кимна.

— Да. Въпреки че по това време не го знаехме. Разбирахме само, че чистотата на изолацията ни е била замърсена и че източникът на това замърсяване трябва да бъде намерен и елиминиран.

Наюр се вгледа в профила на мъжа, който се клатеше леко в ритъм с коня.

— Значи ти си убиец.

— Да.

Когато утемотът не каза нищо повече, Келхус продължи:

— Ти не ми вярваш.

А как да му вярва? Как да повярва на някой, който никога не говореше истински, а насочваше и маневрираше, маневрираше и насочваше, без край?

— Не ти вярвам.

Келхус се обърна към заобикалящото ги пространство на зелено-сивата равнина. Бяха прекосили пасищата на куотите и сега се движеха през огромното плато във вътрешността на Джиюнати. Ако се изключеше малък поток пред тях и тънката линия от храсти и тополи по бреговете му, хоризонтът беше празен, като на океан. Само небето, изпълнено с облаци като плаващи планини, притежаваше дълбочина.

— Дуниайните — каза Келхус след известно време — са се предали на Логоса, на онова, което ти би нарекъл логика и интелект. Ние търсим абсолютното осъзнаване, самодвижещата се мисъл. Мислите на всички хора извират от тъмнината. Ако ти си движението на своята душа, а причината за това движение те предхожда, как може изобщо да наречеш мислите си свои собствени? Как можеш да бъдеш нещо различно от роб на тъмнината, която предхожда? Само Логосът позволява да смекчиш това робство. Само осъзнаването на изворите на мисълта и действието ни позволява да притежаваме мислите и действията си и да отхвърлим ярема на обстоятелствата. И само дуниайните притежават това знание, равнинецо. Светът дреме, поробен от невежеството си. Само дуниайните са будни. Моенгхус, моят баща, заплашва така.

Мисли, извиращи от тъмнината? Може би Наюр разбираше истината в това повече от много други. Постоянно го тормозеха мисли, които не можеше да са негови собствени. Колко пъти, след като бе удрял някоя от жените си, гледаше зачервената си длан и мислеше: Кой ме накара да го направя? Кой?

Ала това нямаше значение.

— Не затова не ти вярвам — каза Наюр, мислейки: Той вече го знае. Съзнаваше, че дуниайнът може да го чете с лекотата, с която скилвендите четяха настроенията на стадата си.

Сякаш виждаше мислите му, Келхус каза:

— Не вярваш, че един син може да бъде убиец на баща си.

— Да.

Мъжът кимна.

— Сантименталности като синовната обич само ни излагат на тъмнината, правят ни роби на обичаи и настроения… — Блестящите сини очи впримчиха погледа на Наюр с невъзможното си спокойствие. — Не обичам баща си, равнинецо. Аз не обичам. Ако убийството му ще позволи на братята ми да продължат своята мисия, тогава ще го убия.

Наюр се загледа в мъжа, а главата му бръмчеше от умора. Можеше ли да повярва на това? В казаното от Келхус имаше истина, която не можеше да отрече, но пък Наюр подозираше, че дуниайнът може да накара всичко да звучи убедително.

— Освен това — продължи Анасуримбор Келхус, — ти със сигурност разбираш нещо от тези работи.

— Какви работи?

— Синове, убиващи бащите си.

Вместо да отговори, воинът скилвенди го изгледа с яростен, но прекършен поглед, а после се изплю.

* * *

Запазвайки изражението на празно очакване, Келхус го обви в дланта на сетивата си. Степта, приближаващият поток, всичко в периферията му се оттегли и изчезна. Наюр урс Скийота погълна света. Забързаният ритъм на дъха му. Разположението на мускулите около очите му. Пулсът му, като дъждовен червей, сгърчен между сухожилията на врата му. Той се превърна в хор от символи, оживял текст, и Келхус щеше да го разчете. Ако тези обстоятелства подлежаха на овладяване, всичко трябваше да бъде изчислено.

Откак изостави трапера и избяга на юг през северната пустош, Келхус срещна много хора, особено в града Атритау. Там той откри, че Люет, траперът, който го беше спасил, не е изключение. Родените в света хора бяха също толкова простовати и объркани, колкото и ловецът. Келхус трябваше само да промълви няколко базови истини и те се изпълваха с удивление. Трябваше само да събере тези истини в недодялани проповеди и те биха предали притежанията, любимите си и дори децата си. Четиридесет и седем мъже го придружиха, когато той напусна през южната порта на Атритау, нарекли сами себе си адуниайни, „малките дуниайни“. Нито един не преживя пътешествието през Сускара. Те пожертваха всичко от обич, искайки в замяна единствено думи. Единствено някакво подобие на смисъл.

Ала този скилвенди беше различен.

Келхус се бе сблъсквал с подозрение и недоверие и преди. Откри, че и те могат да бъдат обърнати в преимущество. Осъзна, че подозрителните хора дават повече от другите, когато най-накрая му се доверят. Ако в началото не вярваха на нищо, те внезапно започваха да вярват на всичко, или за да изкупят първоначалното си недоверие, или просто за да избегнат същата „грешка“. Мнозина от най-фанатичните му последователи се бяха съмнявали… в началото.

Ала недоверието, което изпитваше Наюр урс Скийота, се различаваше от всичко, с което се бе сблъсквал досега, не само по мащаб, но и по вид. За разлика от другите, този мъж го познаваше.

Когато този скилвенди го намери на върха на могилата, с изражение едновременно отпуснато от ужас и стегнато от омраза, Келхус си помисли: Татко… най-накрая те открих… Всеки от тях бе видял Анасуримбор Моенгхус в лицето на другия. Никога не се бяха срещали, ала се познаваха почти интимно.

В началото тази връзка се оказа изненадващо плодотворна за мисията на Келхус. Тя опази живота му и му гарантира безопасен преход през степта. Ала също така бе направила обстоятелствата му неизброими.

Наюр продължаваше да отхвърля всеки негов опит да го обладае. Не се възхищаваше на проникновенията, които му предлагаше Келхус. Нито се успокояваше от обясненията му, нито се ласкаеше от косвените му похвали. А когато мислите му се забързваха, заинтересовани от това, което му говореше дуниайнът, той незабавно се отдръпваше, спомняйки си събития, мъртви от десетилетия. Досега мъжът му бе отстъпил само гневни думи и плюнка.

По някакъв начин, след тридесет години обсебено размишление върху Моенгхус, този човек бе налучкал няколко ключови истини за дуниайните. Той знаеше за способността им да четат мисли през лицата. Знаеше за интелекта им. Знаеше за абсолютната им отдаденост на мисията. И знаеше, че не говорят, за да споделят гледни точки или истини, а за да предхождат — да доминират души и обстоятелства.

Знаеше твърде много.

Келхус го гледаше с периферното си зрение, видя го как се навежда назад, когато земята се заспуска към потока — белязаните му рамене бяха неподвижни, бедрата се люлееха с движението на коня.

Това ли си планирал, татко? Нима той е препятствие, което си поставил на пътя ми? Или е инцидент?

По-скоро второто, прецени Келхус. Въпреки примитивните познания на своя народ, този мъж бе необичайно интелигентен. Мислите на наистина интелигентните хора рядко следваха едни и същи пътеки. Те се разклоняваха, а мислите на Наюр урс Скийота се бяха разклонили надалеч, преследвайки Моенгхус до места, в които никой роден на света човек не бе стъпвал.

По някакъв начин той е видял през теб, татко, и сега вижда през мен. Каква е била грешката ти? Може ли да се поправи?

Келхус примигна и в този едничък миг се оттласна от склона, небето и вятъра, за да засънува стотици паралелни сънища на действие и последствие, преследвайки нишките на вероятността. Тогава видя.

Досега се бе опитвал да преодолее подозрението на този скилвенди, когато вместо това трябваше да го накара да работи за него. Той погледна равнинеца с нови очи и веднага видя мъката и гнева, които подхранваха това неспирно недоверие, след което сграбчи пътя на дума, интонация и изражение, който щеше да подтикне мъжа към място, от което да не може да избяга, където подозрението му щеше да го принуди да му вярва.

Келхус видя Най-краткия път. Логоса.

— Извинявам се — каза той колебливо. — Казах нещо неподходящо.

Наюр изсумтя.

Знае, че го лъжа… Добре.

Другият мъж извъртя лице към него, а дълбоко разположените му очи горяха с дивашко предизвикателство.

— Кажи ми, дуниайне, как може човек да насочва мисли така, както другите насочват коне?

— Какво искаш да кажеш? — попита Келхус рязко, сякаш се чудеше дали да не се обиди. Нюансите на интонацията при скилвендския бяха безбройни, фини и се различаваха драстично между мъже и жени. Въпреки че равнинецът не го осъзнаваше, той бе отнел на Келхус важни инструменти като го ограничи до жените си.

— Дори сега — излая Наюр — се мъчиш да насочиш движенията на душата ми!

Лекото пулсиране на сърцето му. Плътността на кръвта в обрулената му кожа. Той още е несигурен.

— Смяташ, че това е направил баща ми с теб.

— Точно това е, което баща ти… — Наюр се спря, а очите му се разшириха тревожно. — Ала ти казваш това, за да ме объркаш! За да избегнеш въпроса ми!

Засега Келхус бе преценил успешно всяко разклонение на мисълта на дивака. Отговорите на Наюр следваха ясен модел: той се хвърляше по пътя, който му отваряше дуниайнът, а после се отдръпваше. Докато разговорите им следваха сходен модел, Келхус знаеше, че воинът скилвенди ще се чувства в безопасност.

Но как да продължи?

Нищо не мамеше толкова добре, колкото истината.

— Всеки човек, когото съм срещал — каза той накрая, — съм разбирал по-добре, отколкото той сам е разбирал себе си.

Лекото примигване от потвърден страх.

— Но как е възможно това?

— Защото съм развъден. Защото съм трениран. Защото съм един от Подготвените. Аз съм дуниайн.

Конете им игриво изтропаха през плиткия поток. Наюр се наведе настрани и се изплю във водата.

— Още един отговор, който не е отговор — отсече той.

Можеше ли да му каже истината? Не и цялата, със сигурност.

Келхус започна с подобието на колебание:

— Всички вие — твоите съплеменници, жените ти, децата ти, дори враговете ви отвъд планините — не могат да видят истинските източници на мислите и делата си — или смятат, че сами са техен извор, или мислят, че той се намира нейде отвъд света — от Външността, както чух да го наричат. Онова, което ви предхожда, което наистина определя мислите и делата ви, остава или изцяло незабелязано, или приписано на демони и богове.

Мъртвите очи и стиснатите зъби на нежелани спомени. Баща ми вече му е казал това…

— Онова, което предхожда, предопределя онова, което следва — продължи Келхус. — За дуниайните няма по-върховен принцип.

— И какво точно предхожда? — попита Наюр, опитвайки се да насили подигравката в тона си.

— За човеците ли? История. Език. Страст. Обичай. Всички тези неща определят начина, по който хората говорят, мислят и действат. Това са скритите конци, на които висят всички.

Плитко дишане. Лице, обтегнато от нежелано прозрение.

— И когато някой вижда конците…

— Той може да ги сграбчи.

В изолация това признание беше безвредно: в определено отношение всички хора искаха да владеят себеподобните си. Само комбинирано със знание за уменията му, то можеше да се окаже заплаха.

Ако той знаеше само колко надълбоко виждам…

Как само щеше да ги ужаси, всички родени в света хора, да се видят през очите на дуниайните. Самоизмамата и глупостта. Деформациите.

Келхус не виждаше лица. Виждаше четиридесет и четири мускула върху костта и хилядите нюанси на изражението, които можеха да изскочат от тях — втора уста, също толкова приказлива, колкото първата, и много по-искрена. Той не чуваше другите да говорят, а чуваше воя на животното отвътре, хленча на битото дете, хора на предходните поколения. Не виждаше мъже или жени, а пример и ефект, обърканите представи за бащи, племена и цивилизации.

Той не виждаше какво следва. Виждаше какво предхожда.

Те яздеха през шубрака от другата страна на потока, привеждайки се под клони, покрити с ранна пролетна зеленина.

— Лудост — каза Наюр. — Не ти вярвам.

Келхус не каза нищо, а насочи коня си между дърветата и храстите. Познаваше пътеките на мислите на този скилвенди, заключенията, до които ще достигне… само ако забрави яростта си.

— Ако всички хора са невежи за произхода на мислите си… — започна Наюр.

Нетърпеливи да излязат от гъсталака, конете им притичаха последните няколко крачки до откритото пространство на безкрайната равнина.

— Значи всички хора са заблудени.

Келхус задържа погледа му за една жизненоважна секунда.

— Те действат поради причини, които не им принадлежат.

Ще види ли?

— Като роби… — продължи Наюр, а на лицето му се изписа удивена гримаса. После си спомни кого гледа. — Но ти го казваш само за да се оправдаеш! Какво значение има за теб това да поробиш роби, дуниайне?

— Докато онова, което предхожда, остава скрито, хората вече са измамени. Какво значение има?

— Защото това е измама. Женска измама. Грубо потъпкване на честта!

— А ти никога не си мамил враговете си на бойното поле? Никога не си поробвал друг?

Наюр се изплю.

— Враговете ми. Противниците ми. Онези, които биха сторили същото с мен, ако могат. Това е сделката, която сключват всички воини, и тя е почтена. Но онова, което правиш ти, дуниайне, превръща всички хора в твои врагове.

Каква проницателност!

— Нима? Или ги прави мои деца? Кой баща не владее юртата си?

В началото Келхус се изплаши, че се е изразил твърде заобиколно, но после Наюр каза:

— Значи това представляваме ние за теб? Деца?

— Нима баща ми не те използва като свой инструмент?

— Отговори на въпроса ми!

— Деца ли сте за нас? Разбира се, че сте деца. Как иначе би могъл баща ми да те използва с такава лекота?

— Измама! Измама!

— Тогава защо се боиш толкова силно от мен, скилвенди?

— Достатъчно!

— Бил си слабо дете, нали? Плачел си лесно. Треперел си всеки път, щом баща ти е вдигал ръка… Кажи ми, скилвенди, откъде знам това?

— Защото така описваш всяко дете!

— Цениш Аниси повече от всички други жени не заради по-голямата й красота, а защото тя единствена търпи мъченията ти и все пак те обича. Защото само тя…

— Тя ти го е казала! Курвата ти го е казала!

— Жадуваш за забранени удоволствия, за…

— Казах достатъчно!

В продължение на хиляди години дуниайните бяха развъждани до предела на сетивата си, тренирани да оголват всичко, което предхожда. В тяхно присъствие нямаше тайни. Нямаше лъжи.

От колко точно дефекти на духа страдаше този скилвенди? Колко прегрешения на сърце и плът беше извършил? И всички неописуеми. Всички потиснати от ярост и постоянни самообвинения, скрити дори от самия него.

Ако Наюр урс Скийота подозираше Келхус, тогава Келхус щеше да потвърди това негово подозрение и да го използва. Истина. Невъобразима истина. Тогава воинът скилвенди или щеше да запази самоизмамите си, изоставяйки подозренията, мислейки Келхус за прост шарлатанин, от когото не бива да се бои, или щеше да прегърне истината и да сподели невъобразимото със сина на Моенгхус. И двата пътя служеха на мисията. И в двата пътя доверието щеше да бъде в крайна сметка постигнато, независимо дали изхожда от презрение, или от обич.

Наюр почти го зяпна, очите му бяха разширени от удивен ужас. Келхус проникна през това изражение и видя точните нюанси на лицето, гласа, тона и думите, които щяха да го успокоят, да го върнат към привидната му неразгадаемост, или да унищожат колкото самообладание му беше останало.

— По този начин ли се държат всички воини, преживели толкова битки? Всички ли странят от истината?

Ала нещо не се получи както трябваше. Поради някаква причина думата „истина“ премахна свирепостта от страстите на Наюр и той се успокои моментално, като младо жребче по време на кръвопускане.

— Истина? Та ти трябва само да изговориш нещо, за да го превърнеш в лъжа, дуниайне. Ти не говориш като другите хора.

Отново това знание… Но още не беше твърде късно.

— И как говорят другите хора?

— Думите, които другите хора говорят… не им принадлежат. Те не следват пътеки, създадени от тях.

Покажи му глупостта. Той ще види.

— Земята, по която всички хора говорят, е безбрежна, скилвенди… Като степта.

Келхус незабавно разпозна грешката си. Яростта се разпали в очите на мъжа и източникът й не можеше да бъде сбъркан.

— Степта — изскърца гласът на Наюр — е безбрежна, така ли, дуниайне?

Този път ли си избрал, татко?

Не можеше да има съмнение. Моенгхус бе използвал степта — основния символ във вярванията на скилвендите — за свое главно оръжие. Експлоатирайки метафоричните несъответствия между безбрежната степ и дълбоките бразди на скилвендските обичаи, той бе успял да насочи Наюр към действия, които иначе биха били невъобразими за него. За да си верен на степта, трябва да отхвърлиш обичая. А при отсъствието на забраните на обичая всяко действие, дори убийството на собствения ти баща, спира да бъде немислимо.

Проста и ефективна стратегия. Но в крайна сметка се бе оказала твърде проста, твърде лесна за разкриване в отсъствието му. Тя бе позволила на Наюр да осъзнае твърде много за дуниайните.

— Отново вихърът! — извика необяснимо мъжът.

Той е луд.

— Всичко това! — продължи да вие той. — Всяка дума е камшик!

Келхус виждаше само убийство и хаос в лицето му. Блестящо отмъщение в очите му.

До края на степта. Трябва ми само колкото да прекося скилвендските земи и нищо повече. Ако не ми се е отдал, докато стигнем планините, ще го убия.

* * *

Тази нощ те събраха малко суха трева и я сплетоха на снопове. След като натрупаха малка купчина, Наюр ги подпали. Седяха до малкия огън и дъвчеха храна от провизиите си мълчаливо.

— Как мислиш, защо те е призовал Моенгхус? — попита Наюр, внезапно стреснат от странността на това да изговори името. Моенгхус…

Дуниайнът предъвка, а погледът му бе изгубен в златните гънки на огъня.

— Не зная.

— Все нещо трябва да знаеш. Той ти е пратил сънища.

Блестящи на огнената светлина, непреклонните сини очи търсеха нещо в неговите. Изследването започва, помисли Наюр, ала после осъзна, че то е започнало много отдавна, с жените му в юртата, и оттогава не бе спирало.

Оценката е неспирна.

— Сънищата бяха само образи — каза Келхус. — Образи на Шимех. И на свирепо съревнование между народи. Сънища за история — именно онова, което е най-голяма анатема за дуниайните.

Мъжът постоянно го правеше, разбра Наюр, постоянно засяваше в отговорите си коментари, които изискваха нов отговор или въпрос. Историята била анатема за дуниайните? Но именно това беше целта на Келхус: да отблъсне движенията на душата на Наюр настрана от по-важните въпроси. Такова незабележимо и ненормално майсторство!

— И все пак той те е призовал — притисна го той. — Кой призовава друг, без да даде причини?

Освен ако знае, че призованият ще е принуден да дойде.

— Баща ми се нуждае от мен. Зная само това.

— Нуждае се от теб? За какво?

Това. Това е въпросът.

— Баща ми води война, равнинецо. Кой родител пропуска да призове сина си по време на война?

— Такъв, който смята сина си за един от враговете му.

Тук има още нещо… нещо, което пропускам.

Той погледна норсирая през огъня и по някакъв начин разбра, че мъжът е видял това откритие в него. Как можеше да надвие в подобна война? Как можеше да надмогне някой, който подушваше мислите му в тънките нюанси на изражението му? Лицето си… трябва да си скрия лицето.

— Война с кого? — попита Наюр.

— Не зная — отвърна Келхус и за момент изглеждаше почти самотен, като човек, който е заложил всичко в сянката на катастрофа.

Жалост? Търси да пробуди жалост у скилвенди? За момент Наюр почти се изсмя. Може би съм надценил… Но инстинктите му отново го спасиха.

С блестящото си острие той отряза още едно парче амикут — ивиците изсушено телешко с билки и плодове, което бе основната част от провизиите им. Загледа се безстрастно в дуниайна, докато дъвчеше.

Той иска да го мисля за слаб.