Р. Скот Бакър
Тъмнината, която предхожда (17)

Четиринайсета глава
Киранейската равнина

Някои казват, че хората постоянно воюват с обстоятелствата, но аз казвам, че те неспирно бягат. Защото какво са творенията им, ако не временно убежище, скривалище, което скоро ще бъде открито от нова катастрофа? Животът е безкрайно бягство от ловеца, който наричаме свят.

Екианус VIII, „Афоризми“

Пролетта на 4111 година на Бивника, Нансурската империя

Чуруликането на самотна горска чучулига, като ария на силния вятър, шумолящ в короните на дърветата. „Следобед, помисли си тя. Птиците винаги дремят следобед.“

Очите на Серуей трепнаха и се отвориха. За пръв път от много дълго време насам се чувстваше в покой.

Под бузата й, гърдите на Келхус се надигаха и спускаха в ритъма на съня му. Тя и преди се бе опитвала да легне при него на собствената му черга, но той винаги я отблъскваше — за да не дразни онзи проклет скилвенди, смяташе Серуей. Ала тази сутрин, след тъмна нощ на пътуване, най-накрая отстъпи. И сега тя се наслаждаваше на твърдината на силното му тяло до нейното, съненото усещане за убежище, което обвилата я ръка създаваше. Келхус, знаеш ли колко силно те обичам?

Тя никога не бе познавала подобен мъж. Мъж, който я разбираше и все пак я обичаше.

За един разсеян момент очите й последваха контурите на покрива от огромни върбови клони, под който спяха. Те се пресягаха от дълбините на други клони, разделяха се като женски крака, а после отново се събираха, прокарвайки си усукан път към обширните поли от листа, които се люлееха под вятъра, понесъл слънцето. Тя усещаше душата на великото дърво — мрачна, тъжна и безпределно мъдра, вкоренен свидетел на безброй слънца.

Серуей чу плясък на вода.

Гол до кръста, варваринът бе коленичил на брега на реката и използваше лявата си длан, за да загребва вода и внимателно да прочисти раната на предмишницата си. Тя го следеше с премрежен от миглите й поглед, докато се преструваше, че спи. По широкия му гръб се преплитаха белези — втори летопис, който съвпадаше с тези по ръцете му.

Сякаш осъзнала бдителността й, гората притихна, а тишината й беше оцветена от суровото величие на дърветата. Дори самотната птица замлъкна, предавайки се на звуците, предизвикани от къпането на Наюр.

Може би за пръв път Серуей не изпита страх от побъркания скилвенди. В съзнанието й той изглеждаше самотен, дори нежен. Варваринът сведе глава към водата и започна да мие дългата си черна коса. Мъгливата повърхност на реката бавно се нижеше пред него, носейки клечки и листа. Близо до далечния бряг тя мерна вълничките от водни буболечки, които подскачаха по блестящия гръб на водата.

Тогава видя момчето от другата страна.

В началото зърна само лицето му, полускрито от провисналия от дърветата мъх. После забеляза тънки крайници, неподвижни като скриващите ги клони.

„Имаш ли си майка?“, запита се тя, но после осъзна, че той гледа към голия скилвенди и изпита внезапен ужас.

Махни се! Бягай!

— Равнинецо — каза меко Келхус.

Наюр се обърна към него, стреснат.

— Тис’афаро то грингут’т’яга — каза мъжът под нея и Серуей усети как той кимва, докосвайки леко и нейната глава.

Равнинецът проследи погледа му и се взря в сенките на отсрещния бряг. За един неподвижен миг момчето отвърна на погледа му.

— Ела тук, дете — каза Наюр над притихналата вода. — Искам да ти покажа нещо.

Детето се поколеба, едновременно предпазливо и любопитно.

Не! Трябва да бягаш… Бягай!

— Ела — каза Наюр, вдигна ръка и направи жест с пръсти. — В безопасност си.

Момчето се изправи иззад прикритието на падналите клони, напрегнато, несигурно…

— Бягай! — извика Серуей.

Момчето скочи в гората, между бялото слънце и дълбоката зелена сянка.

— Шибана пачавра! — изръмжа Наюр.

Той се хвърли през водата с изваден нож. В същия миг Келхус също изчезна, претъркулвайки се на краката си, за да изтича след равнинеца.

— Келхус! — извика тя, докато го гледаше как изчезва сред далечните клони. — Не му позволявай да го убие!

Но после я порази внезапен ужас, който отне дъха й — непреодолима сигурност, че Келхус също възнамерява да нарани детето.

Трябва да го изтърпиш, Серуей.

Тялото й все още бе изморено, докато се препъваше на крака, за да скочи на свой ред в тъмната вода. Голите й крака се хлъзгаха по камъните, но тя се метна напред, падайки точно пред другия бряг. После се изправи, напоена в студена вода, и се затича през чакъла и храсталаците в нашарения от слънцето здрач.

Тичаше като подивяла, тъпчеше сухи листа, прескачаше папрати и паднали клони, следваше бързите им сенки все по-навътре през стената от тъмни дървета. Краката й бяха безтегловни, дробовете й — бездънни. Тя беше само дъх и скоклива скорост — нищо повече.

— Бас’туршри! — проехтя нечий глас от дълбините на гората. — Бас’туршри!

Равнинецът викаше на Келхус. Но откъде?

Тя спря при дънера на млад ясен. Огледа се наоколо, чу далечния пукот на човек, тичащ през гъсталаци, но не видя нищо. За пръв път от седмици насам беше сама.

Ако хванеха момчето, те щяха да го убият, Серуей знаеше това, за да му попречат да каже на някого какво е видял. Пътуваха през имперската територия тайно, бегълци заради белезите, нашарили ръцете на онзи проклет скилвенди. Но изведнъж си даде сметка, че тя не е бегълка. Империята бе нейната земя — или поне земята, на която я беше продал баща й…

У дома съм. Няма нужда да го търпя.

Отблъсна се от дънера и с празни очи и болка в сърцето започна да върви встрани от досегашния си път. Продължи да се движи известно време, докато изведнъж чу далечни викове през постоянното шумолене на листата и вятъра. У дома съм, мислеше си от време на време. Но после се появяваха мислите за Келхус, странно белязани от видения на скилвендската бруталност. Очите на Келхус, докато говореше, в които се четеше загриженост или потисната усмивка. Тръпката от ръката му, обвила нейната, сякаш тази скромна близост дава невъзможно обещание. И нещата, които й казваше, думите, които звънтяха в самата й същност и превръщаха мизерния й живот в портрет на зашеметяваща красота.

Келхус ме обича. Той е първият, който ме обича.

После, с трепереща ръка, Серуей докосна корема си през напоената рокля.

Започна да трепери. Другите — жените, които мунуятите бяха отвлекли — сигурно вече бяха мъртви. Тя нямаше да скърби за тях. Малка и злобна частица от нея дори ликуваше при смъртта на гаунумските жени, онези, които бяха удушили бебето й — синьото й бебе. Но където и да идеше из империята, тя знаеше, че ще намери още гаунумски жени.

Серуей винаги бе осъзнавала красотата си и известно време, докато още живееше сред нимбриканските си родственици, я мислеше за велик дар от боговете — уверение, че бъдещият й съпруг ще е мъж с много добитък. Ала тук, в Нансуриума, тя й гарантираше само живот на добре пазена конкубинка, презирана от жените на някой патридомос и обречена да ражда сини бебета.

Стомахът й беше плосък, но тя го усещаше. Усещаше бебето.

Умът й се изпълни с образи на настървената ярост на омразния скилвенди; и все пак тя си помисли: Детето на Келхус. Нашето бебе.

Обърна се и започна да следва стъпките си обратно.

След известно време Серуей осъзна, че се е изгубила, и отново се ужаси. Погледна към свирепата белота на слънцето през покрова от схлупени клони и далечни листа, опитвайки се да намери север. Но не можеше да си спомни от коя посока бе дошла първоначално.

Къде си?, помисли си, твърде изплашена, за да извика.

Келхус… Намери ме, моля те.

Внезапно под короните на дърветата проехтя писък. Момчето? Бяха ли намерили момчето? Ала тя осъзна, че това не е възможно: викът принадлежеше на възрастен мъж.

Какво става?

Тропотът на копита откъм лекия склон вдясно от нея й даде смелост.

Той идва! Когато е осъзнал, че съм се изгубила, е взел конете, за да може…

Но когато двамата конници превалиха склона, кожата й потръпна от страх. Те се спуснаха в галоп, разритвайки листа и клони, а после, удивени от появяването й, спряха конете си, които се подчиниха с нежелание.

Тя незабавно ги позна по бронята и отличителните им знаци: обикновени офицери от кидрухилите — елитната конница на имперската армия. Двама от синовете на Гаунум принадлежаха към това формирование.

По-младият и красив мъж изглеждаше почти толкова изплашен, колкото й тя; той направи знака на старите жени срещу призраци над гривата на коня си. Ала по-възрастният се ухили като злобен пияница. Един извит белег прекосяваше челото му около дълбока вдлъбнатина, а после се спускаше по лявата му буза.

Кидрухилите тук? Означава ли това, че двамата са мъртви? В ума си видя малкото момче, гледащо иззад черните клони. Дали е оживял? Дали е предупредил…? Моя ли е вината?

Тази мисъл я парализира по-силно от всякакъв страх. Тя изсъска от ужас, а брадичката й се вдигна по своя воля, сякаш да оголи гърло пред прибраните им в ножниците оръжия. Сълзи закапаха по бузите й. Бягай!, помисли отчаяно, но не можеше да помръдне.

— Тя е с тях — каза белязаният, който все още се бореше с разпенения си кон.

— Кой знае? — отвърна нервно другият.

— С тях е. Прасковки като тази не бродят сами из горите. Не е наша и със сигурност не е някоя козарска щерка. Виж я само!

Ала другият я зяпаше запленено през цялото време. Голите й крака, издутите й под роклята гърди, но най-вече лицето й, сякаш се боеше, че то ще изчезне, ако отмести поглед.

— Нямаме време — каза той неубедително.

— Майната му — изплю първият. — Винаги имаме време да боднем нещо такова.

Той слезе със странна елегантност, загледан в другаря си, сякаш го предизвиква да изиграе някой злобен номер. Просто ме последвай, казваха очите му, и ще видиш.

Изплашен от нещо необяснимо, по-младият последва грубия си спътник. Той все така зяпаше Серуей, а очите му бяха едновременно срамежливи и жестоки.

И двамата разкопчаваха кожените си, покрити с желязо поли, като онзи с белега се приближи към нея, докато по-младият остана назад при конете. Той вече придърпваше отчаяно еректиралия си член.

— Може би аз само ще гледам, тогава… — каза той със странен глас.

Те са мъртви, помисли тя. Аз ги убих.

— Само гледай къде пръскаш — каза другият със смях, а очите му бяха гладни и без никакво чувство за хумор.

Ти заслужаваш това.

По-възрастният мъж извади кинжала си с разсеяна пестеливост, стисна вълнената й рокля и я разряза от врата до корема. Избягвайки очите й, той използва върха на острието, за да отмести плата, разкривайки дясната й гърда.

— Олеле — каза той и издиша тежко. Вонеше на лук, развалени зъби и горчиво вино. Най-накрая срещна ужасения й поглед. Вдигна ръка към бузата й. Нокътят на палеца му беше ударен и лилав.

— Оставете ме на мира — прошепна тя, с пресекнал от смъдящите очи и треперещите устни глас. Безпомощната настоятелност на дете, измъчвано от други деца.

— Шшшт — каза той меко. После нежно я накара да падне на колене.

— Не бъди зъл към мен — промърмори тя през сълзи.

— Никога — каза той с тънък глас, сякаш изпълнен със страхопочитание.

Със скърцане на кожа, войникът падна на коляно и заби кинжала си в земята. Дишаше тежко.

— Мили Седжен — изсъска. Изглеждаше ужасѐн.

Тя се отдръпна от треперещата ръка, която той плъзна под гърдата й. Първите хлипове започнаха.

Моля те-моля те-моля те-моля те…

Един от конете изхриптя. Последва звук, като брадва, удряща навлажнено дърво. Тя насочи поглед към по-младия конник и видя главата му да се люшка от тънка ивица кожа, а от падащото му тяло да блика кръв. После видя и огромния скилвенди, чиито гърди се надигаха и спускаха учестено, с крайници, лъщящи от пот.

Белязаният извика и се запрепъва, за да се изправи, след което извади меча си. Ала равнинецът изглежда не се тревожеше от него. Вместо това убийственият му поглед се насочи към нея.

— Псето нарани ли те? — по-скоро излая, отколкото попита той.

Серуей поклати глава, докато вцепенено оправяше дрехите си. Забеляза дръжката на ножа, забита в струпаните по земята листа.

— Чуй ме, варварино — каза бързо кидрухилът. Острието на меча му издаваше, че трепери. — Нямах представа, че е твоя… Никаква.

Наюр го изгледа с ледените си очи, а в разположението на квадратната му челюст се наблюдаваше странен хумор. Той се изплю върху трупа на другаря му и се ухили хищно.

Офицерът се отдръпна от Серуей, сякаш за да се разграничи от престъплението си.

— Х-хайде, приятелю. Хмм? В-вземи конете. Всичко е т-твое…

На Серуей й се стори, че се е възнесла на краката си, че е полетяла до белязания мъж и че ножът просто се е озовал във врата му. Истеричният му замах назад я събори обратно на земята.

Тя го гледаше как пада на колене, как безпомощните му ръце се опитват да спрат кръвта, бликаща от врата му. Той протегна ръка назад, сякаш да спре падането си, но се преметна — гърбът и хълбоците му се повдигнаха от земята, докато риташе с единия си крак. Обърна се към нея, бълвайки кръв, а очите му бяха кръгли и блестящи. Умоляващи…

— Ггг… гг…

Равнинецът коленичи над него и небрежно извади ножа от врата му. После се изправи, очевидно без да забелязва пръскащата кръв — като последните струйки от пикнята на малко момченце, помисли си тя разсеяно — първо по стомаха и кръста му, а после по потъмнелите му от слънцето колене и пищяли. През краката на воина тя виждаше, че умиращият все още я гледа, а очите му стават стъклени от летаргичната паника.

Наюр надвисна над нея. Широки рамене и тесни бедра. Дълги, издялани от камък ръце, прошарени с белези и вени. Вълча кожа, висяща между потните му хълбоци. За момент ужасът и омразата я напуснаха. Той я бе спасил от унижение, а може би дори от смърт.

Ала споменът за бруталността му не можеше да бъде усмирен. Дивото величие на фигурата му се превърна в нещо опосталяло, постоянно умопомрачено.

И той нямаше да я остави да забрави.

Впивайки лявата си ръка в гърлото й, той я изправи давеща се над земята и я блъсна в едно дърво. В дясната ръка стискаше ножа и го вдигна заплашително пред лицето й. Задържа го неподвижно достатъчно дълго, за да мерне тя отражението си, изкривено в окървавеното му острие. После притисна върха му до слепоочието й. Още беше топло. Тя потрепери от убождането и усети кръвта да капе в ухото й.

Наюр я гледаше с напрежение, което я накара да захлипа. Очите му! Бяло-синьо насред бяло, студени е абсолютната липса на милост, ярки с древната омраза на неговия народ…

— М-моля те… Не ме убивай, моля те-е-е!

— Онова псе, което предупреди, едва не ни струва живота, пачавро — изръмжа той. Направи нещо такова отново и ще те убия. Опитай се да избягаш отново и ти обещавам, че ще избия света, за да те намеря!

Никога повече! Никога… обещавам. Ще те изтърпя! Ще го направя!

Той я пусна и сграбчи дясната й ръка. За момент тя примижа и изхлипа, очаквайки удар. Когато такъв не дойде, Серуей заплака с глас, давейки се, докато с треперене си поемаше въздух. Самата гора, копията от слънчева светлина през разклонените корони, дърветата като храмови колони, ехтяха от гнева му. Обещавам.

Наюр се обърна към белязания мъж, който още се гърчеше бавно на земята.

— Ти го уби — каза той с тежък акцент. — Разбираш ли това?

— Д-да — каза тя глухо, опитвайки се да се успокои.

Боже, сега какво!

Той прокара с ножа си тънка линия през предмишницата й. Болката беше остра и бърза, но тя прехапа устни, вместо да извика.

— Свазонд — каза варваринът с груба скилвендска интонация. — Мъжът, когото уби, напусна света, Серуей. Сега той съществува само тук — белег върху ръката ти. Това е следата на неговата липса, на всички начини, по които душата му няма да се движи, на всички дела, които той няма да извърши. Следа на тежестта, която сега носиш.

Той размаза раната с длан, а после стисна ръката й.

— Не разбирам — изхленчи Серуей, почти толкова объркана, колкото беше и ужасена.

Защо правеше това? Нима така я наказваше? Защо я бе нарекъл по име?

Трябва да го изтърпиш…

— Ти си моята награда, Серуей. Моето племе.

Когато намериха Келхус при лагера, Серуей скочи от коня на белязания войник, който се дърпаше да прекоси реката, и прегази водите към него. А после се озова в обятията му и го притисна ревностно.

Силни пръсти се плъзнаха през косата й. Чукът на сърцето му тътнеше в ушите й. Той миришеше на изсушени от слънцето листа и корава почва. През сълзи чу думите му:

— Тихо, дете. Сега си в безопасност. В безопасност с мен.

Толкова подобен на бащиния й глас!

Равнинецът накара коня си да прекоси реката, водейки и нейния след себе си. Изсумтя шумно, когато ги приближи.

Серуей не каза нищо, но го изгледа с омраза. Келхус беше тук. Сега отново беше безопасно да мрази Наюр.

— Бренг’ато гингис, кутмулта тос фуира — каза Келхус. Макар и да не разбираше скилвендски, тя бе сигурна, че казва: „Тя вече не е твоя, така че я остави на мира.“

Наюр просто се засмя и отвърна на шеик:

— Нямаме време за това. Кидрухилските патрули обикновено наброяват над петдесет войници. Ние убихме само около дузина.

Келхус леко избута Серуей настрана и задържа раменете й в ръце. Тя чак сега забеляза дъгите от кръв, прошарващи туниката и брадата му.

— Той е прав, Серуей. В огромна опасност сме. Сега те ще ни търсят.

Тя кимна, а в очите й се появиха още сълзи.

— Вината е изцяло моя, Келхус! — изсъска тя. — Толкова много съжалявам… Но той беше само дете. Не можех да го оставя да умре!

Наюр изсумтя отново.

— Псето не предупреди никого, момиче. Кое обикновено момче може да избяга от дуниайн?

Ужасът я порази като мълния.

— Какво иска да каже? — попита тя Келхус, но сега в собствените му очи се появяваха сълзи. Не! В ума си тя видя момченцето, с проснати в странна поза ръце и крака, някъде дълбоко в гората, загледано с празни очи, които търсеха небето. Аз направих това… Още една липса, където трябваше да се движи душа. Какви ли дела щеше да извърши безименното момче? Какъв ли герой можеше да стане?

Келхус извърна поглед от нея, поразен от мъката й. Сякаш намирайки утеха в неотложността, той започна да навива чергата си под голямата върба. Спря се и без да я поглежда, каза с болезнен глас:

— Трябва да забравиш това, Серуей. Нямаме време.

Срам, сякаш вътрешностите й се бяха превърнали в студена вода.

Аз го насилих да извърши това престъпление, помисли си тя, загледана в Келхус, докато той трупаше принадлежностите им върху седлото си. Ръката й отново пропълзя към корема. Първият ми грях срещу твоя баща.

— Кидрухилските коне — каза Наюр. — Първо ще уморим тях.

* * *

Първите няколко дни успяваха да избегнат преследвачите си с относителна лекота, разчитайки на вековните гори, които покриваха като одеяло притоците на река Фаюс, и на стратегическата проницателност на Наюр, която да ги пази. Въпреки това бягството струваше скъпо на Серуей. Ден и нощ на гърба на кон, по стръмни пътеки или галопирайки по каменисти склонове, прекосяването на безбройните притоци на Фаюс — всичко това беше повече, отколкото можеше да понесе. Докато се спусне първата нощ, тя се люлееше на гърба на коня си, борейки се едновременно с изтръпналите си крака и с очи, които отказваха да останат отворени, докато Наюр и Келхус вървяха пешком. Двамата изглеждаха неуморими и тя се укоряваше, че е толкова слаба.

Към края на втория ден варваринът им позволи да направят лагер, предполагайки, че каквито и преследвачи да са имали, са им избягали. Две неща, според думите му, бяха в тяхна полза: фактът, че пътуват на изток, докато всеки скилвендски отряд със сигурност би се оттеглил към Хетанта след среща с кидрухилите, и това, че двамата с Келхус бяха успели да убият толкова много войници след колосално лошия късмет, който ги бе срещнал с тях, докато гонеха момчето. Серуей бе твърде изтощена, за да спомене онзи, когото сама бе убила, затова само почеса съсирената кръв по ръката си, изненадана от чувството на гордост, което пламтеше в нея.

— Кидрухилите са арогантни глупаци — продължи Наюр. — Единадесет мъртви ще ги убедят, че отрядът ни е огромен. Това означава, че ще бъдат предпазливи в преследването си и ще повикат подкрепления. Което пък означава, че ако намерят източната ни следа, ще си мислят, че това е измама и ще я последват на запад към планините с надеждата да намерят основната ни сила.

Тази нощ ядоха сурова риба, която той улови със заострен кол в близкия поток, и въпреки омразата си, Серуей откри, че се възхищава на сродството между този скилвенди и дивата природа. За него това изглежда бе място на безброй следи и малки задачи. Можеше да предположи приближаваща промяна в терена по вида и песента на определени птици, и облекчаваше напрежението на конете им като ги хранеше с каша от плесен, изчегъртана от мъха. Тя осъзна, че у него има много повече неща от насилие и убийства.

Докато Серуей се възхищаваше на способността си да яде храна, която би я накарала да повърне в предишния й живот, Наюр им разказа случки от множеството си набези в империята. Западните провинции на Нансуриума, казваше той, им предоставяли единствената надежда да отхвърлят преследвачите: те били отдавна изоставени заради набезите на неговия народ. Опасността щяла да е много по-голяма, когато навлязат в обширните местности от култивирана равнина в долната част на Фаюс.

И не за първи път Серуей се зачуди защо тези мъже рискуваха с подобно пътешествие.

Продължиха пътя си призори с намерението да не спират за през нощта. Рано сутринта Наюр уби млада сърна и Серуей прие това за добра поличба, макар и перспективата да яде сурово месо да не й се нравеше много. Усещаше постоянен глад, но спря да говори за това, защото равнинецът се мръщеше. По средата на деня обаче, Келхус изравни коня си с нейния и каза:

— Пак си гладна, нали, Серуей?

— Как разбираш тези неща? — попита тя. Никога не спираше да изтръпва от удивление, когато Келхус разгадаваше мислите й, и онази част от нея, която го почиташе и обожаваше, само набираше сила.

— Колко време е минало вече, Серуей?

— Колко време от какво? — попита тя, внезапно изплашена.

— Откакто си с дете.

Но детето е твое, Келхус! Твое!

— Но ние не сме били заедно — каза той нежно.

Серуей внезапно се почувства объркана, несигурна какво иска да каже и още по-несигурна дали бе изговорила думите, или само ги беше помислила. Разбира се, че бяха правили любов. Тя носеше дете, нали? Кой друг би могъл да бъде бащата?

Сълзи се появиха в очите й. Келхус… Да ме нараниш ли се опитваш?

— Не, не — отвърна той. — Извинявай, мила Серуей. Скоро ще спрем, за да ядем.

Тя гледаше широкия му гръб, докато той яздеше, за да настигне Наюр. Беше свикнала да гледа кратките им разговори и извличаше дребнаво задоволство от миговете на колебание и дори болка, които напукваха обруленото изражение на варварина.

Ала този път изпита подтик да гледа Келхус, да следи как слънцето блести в русата му коса, да изучава великолепната извивка на устните му и светлината на всезнаещите му очи. И той й се струваше почти болезнено красив, като нещо твърде ярко за студени реки, гола скала и сбръчкани дървета. Изглеждаше…

Дъхът й секна. За миг се изплаши, че ще припадне. Аз не говорех, а ето, че той все пак знаеше.

„Аз съм обещанието“, й беше казал Келхус в началото на дългия път от скилвендски черепи.

Нашето обещание, прошепна тя на детето в себе си. Нашия Бог.

Но възможно ли беше? Серуей бе чувала безброй истории за богове, преобразени в хора, които се срещали с човеците в дните на Бивника. Това беше свещено писание. Беше истина! Невъзможно обаче беше един Бог да броди по света сега, един Бог да се влюби в нея, в Серуей, дъщерята, продадена на дома Гаунум. Ала може би именно това бе значението на красотата й, причината да страда от плътските щения на мъж след мъж. Тя беше нещо твърде красиво за този свят, нещо, което чакаше пристигането на годеник. Анасуримбор Келхус.

Серуей се усмихна и по бузите й покапаха сълзи на радост и екстаз. Сега го виждаше такъв, какъвто беше в действителност — сияещ с извънземна светлина, с ореоли като златни дискове, блестящи около ръцете му. Вече го виждаше!

По-късно, докато дъвчеха сурово месо във ветровита горичка от тополи, той се обърна към нея на родния й нимбрикански език и каза:

— Сега разбираш.

Тя се усмихна, но не се изненада, че той знае бащиния й език. Много пъти я бе молил да му говори на него — не за да го научи, както вече разбираше, а за да слуша тайния й глас, онзи, който скилвендският гняв не можеше да достигне.

— Да… разбирам. Аз ще бъда твоя жена.

Тя примигна, за да прогони сълзите от очите си.

Той се усмихна с божествено състрадание и нежно я погали по бузата.

— Скоро, Серуей. Много скоро.

Този следобед прекосиха широка долина и докато се изкачваха по отсрещния й склон, мярнаха за пръв път преследвачите си. В началото тя не можа да види нищо друго, освен килима от озарени от слънцето дървета в далечното каменно дефиле. После забеляза сенките на коне долу, тънките им крака, прорязващи мрака, с ездачи, приведени, за да избегнат невидими клони. Внезапно един от тях се появи на ръба и слънцето се отрази в шлема и бронята му със заслепяваща бяла светлина. Серуей потъна в сенките.

— Изглеждат объркани — каза тя.

— Изгубиха следата ни по каменистата почва — отвърна Наюр мрачно. — Сега търсят пътя, по който сме слезли.

След това той ги накара да ускорят ход. Следвани от товарните си коне, те галопираха през гората, водени от опитния скилвенди надолу по склоновете, докато не се озоваха до плитък поток, чието дъно бе покрито с дребен чакъл. Там смениха посоката си, яздейки надолу по течението, като газеха по калните брегове, а от време на време влизаха и в самата вода, докато потокът не се вля в много по-голяма река. Въздухът започваше да се захлажда и сивите вечерни сенки почти бяха погълнали откритите пространства.

На няколко пъти Серуей си помисли, че чува кидрухилите да викат през гората зад тях, ала постоянният звук на течаща вода й пречеше да е сигурна. И все пак изпитваше странна липса на страх. Макар и екстазът, в който беше през по-голямата част от деня, да се бе стопил, усещането за неизбежност оставаше. Келхус яздеше до нея и успокоителните му очи не пропускаха да се спрат на нея, когато сърцето й изпиташе съмнения.

Няма от какво да се боиш, мислеше си тя. Баща ти язди с нас.

— Тези гори — каза Наюр, издигайки глас над шума на реката — продължават още известно време, преди да оредеят до пасища. Ще яздим колкото можем в мрака, без да рискуваме конете или вратовете си. Тези мъже, които ни следват сега, не са като другите. Решителни са. Живеят в ловуване и битки с моя народ из тези гори. Няма да спрат, докато не ни догонят. Но веднъж щом излезем от гората, предимството ни ще бъде в допълнителните коне. Ще ги яздим, докато умрат. Единствената ни надежда е да ги надбягаме по Фаюс, да се движим преди слуха за пристигането ни и да достигнем Свещената война.

Те яздиха край реката след него, докато лунната светлина не я превърна в лента от живак, която се точеше през синкавия камък и схлупената тъмнина на заобикалящата ги гора. След известно време луната се снижи и конете започнаха да се препъват и да се дърпат от пътеката. Наюр изруга и нареди да спрат. Без да продума, той започна да сваля багажа им от гърба на животните и да го хвърля в реката.

Твърде изморена, за да говори, Серуей слезе от седлото, протегна се, за да прогони зимния хлад, и се загледа в Гвоздея на Небесата, проблясващ сред облаци от по-бледи звезди. Обърна се към пътя, по който бяха дошли, и очите й се приковаха към един по-различен блясък — водниста ивица светлини, която бавно лазеше покрай реката.

— Келхус? — каза тя, с прегракнал от мълчанието глас.

— Вече ги видях — отвърна Наюр и метна седлото си надалеч в бързата вода. — Предимството на преследвача: факли нощем.

Серуей осъзна, че в тона му има нещо различно — лекота, която не бе усещала преди. Лекотата на професионалист в свои води.

— Скъсили са разстоянието — отбеляза Келхус. — Движат се твърде бързо, за да са уловили следата ни. Просто следват реката. Може би можем да използваме това в наша полза.

— Нямаш опит с тези неща, дуниайне.

— Трябва да го слушаш — каза Серуей, по-разгорещено, отколкото възнамеряваше.

Наюр се обърна към нея и макар изражението му да не можеше да се различи в тъмнината, тя усещаше гнева му. Скилвендите не търпяха опърничави жени.

— Единственият начин, по който можем да използваме това в наша полза — отвърна той с едва сдържана ярост, — е да се забием в гората. Те ще продължат напред и вероятно ще изгубят изцяло следата ни, но до изгрев-слънце ще осъзнаят грешката си. Ще се видят принудени да се върнат по пътя си — но не всички. Знаят, че сме се насочили на изток, така че ще знаят, че са пред нас. Ще пратят вест за идването ни и ще бъдем обречени. Единствената ни надежда е да ги изпреварим, разбираш ли?

— Тя разбира, равнинецо — отвърна Келхус.

Продължиха пешком като водеха конете със себе си. Сега Келхус беше начело и без грешка откриваше най-подходящите места за стъпване, така че от време на време Серуей почти тичаше. На няколко пъти падна, спънала се в нещо невидимо, но винаги успяваше да се изправи, преди Наюр да я сгълчи. Постоянно не й достигаше въздух, дробовете й пламтяха, а единият й хълбок я болеше. Беше натъртена, издрана и толкова изтощена, че краката й почваха да се огъват в мига, в който застанеше неподвижна. Но никой не спомена и дума за спиране, докато редицата факли блещукаше в далечината.

Накрая реката изви, спускайки се над серия каменни тераси. Под звездната светлина Серуей видя огромно количество вода пред тях.

— Река Фаюс — каза Наюр. — Много скоро ще яздим, Серуей.

Вместо да следват притока до Фаюс, те завиха надясно и се гмурнаха в чернотата на гората.

За известно време момичето не виждаше почти нищо и имаше чувството, че следва керван от звуци през кошмарен тунел от мрак, блъскана от тъмнината. Пукащи клони. Сумтящи коне. Периодичният тропот на копита. Но малко по малко здрачът започна да изрязва детайли от чернотата: тънки стволове, мъх, мозайка от листа по земята. Тя осъзна, че Наюр е познал. Гората наистина оредяваше.

Когато зората започна да изсветлява източния хоризонт, той нареди почивка. Стиснат от корените на обърнато дърво, огромен земен диск се издигаше над него.

— Сега ще яздим — каза неуморимият скилвенди. — Ще яздим здраво.

Най-накрая не се налагаше да върви, но облекчението й бе краткотрайно. Те се понесоха през гъсталака с Наюр отпред и Келхус в тила. С изтъняването на гората мрежестата плетеница от клони се заспуска, докато на Серуей не започна да й се струва, че се движат право през нея, шибани от безброй клони. Сред силния тропот на копита тя чуваше надигащата се песен на утринни птици.

Пробиха тягостния гъсталак и се спуснаха в галоп по пасищата. Серуей извика и се засмя с глас, ободрена от внезапното втурване из открита земя. Хладният въздух вкочани ужиленото й от клонките лице и среса косата й на вълнисти ивици. Пред тях на хоризонта се издигаше червеният диск на слънцето, прорязващ моравата далечина с оранжево и пурпурно.

Пасищата малко по малко отстъпиха на обработваема земя, докато далечината не се покри от полета с млада пшеница, ечемик и просо. Тримата подминаха малки селца и обширни плантации, принадлежащи на домовете от Конгрегацията. Като конкубинка, принадлежаща на дома Гаунум, Серуей често бе пращана в подобни вили и докато гледаше оживените сгради, покривите, покрити с червена глина, и редовете подобна на копия хвойна, тя се смути, че нещо някога толкова познато сега й се струваше така заплашително и странно.

Робите вдигаха глави от работата си и ги гледаха как галопират по прашните странични пътища. Коларите ги ругаеха, когато профучаваха край тях. Жени пускаха товарите си и дърпаха удивени деца от пътя им. Какво ли мислеха тези хора? Серуей се зачуди с мисли, опиянени от умората. Какво ли виждаха?

Смели бегълци, предположи накрая. Мъж, чието сурово лице им напомняше за ужаса от скилвендите. Друг, чиито сини очи ги пронизваха дори в бързината на един-единствен поглед. И красива жена с дълга руса коса, разрошена от вятъра — наградата, която тези мъже искат да отнемат от невидимите си преследвачи.

Някъде в късния следобед те пришпориха разпенените коне към хребета на един каменист хълм, където Наюр най-сетне им позволи кратка почивка. Серуей почти се свлече от седлото си. Падна на земята и се просна сред тревите. Ушите й звънтяха, а почвата под гърба й се въртеше бавно. За известно време можеше само да диша. После чу как варваринът ругае.

— Корави копелета — изплю той. — Който и да ги води, е почти толкова умен, колкото е и упорит.

— Какво да правим? — попита Келхус и въпросът някак си я разочарова.

Ти знаеш. Ти винаги знаеш. Защо му угаждаш?

Серуей се надигна на крака, удивена, че могат да се схванат толкова бързо, и проследи погледите им към хоризонта. Под розовото слънце мерна малък прашен облак, който се носеше към реката, но нищо повече.

— Колко са? — обърна се Наюр към Келхус.

— Колкото и преди… шестдесет и осем. Макар и сега да яздят други коне.

— Други коне — повтори сухо варваринът, сякаш не по-малко отвратен от значението на това, колкото от способността на Келхус да различи подобно нещо. — Трябва да са ги взели отнякъде по пътя.

— Не си успял да го предвидиш?

— Шестдесет и осем — каза Наюр, без да обръща внимание на въпроса. — Твърде много? — попита, загледан внимателно в Келхус.

Дуниайнът кимна със странно разфокусирани очи.

— Може би — отвърна накрая. — Но само ако всички други алтернативи са изчерпани.

— Какви алтернативи? — попита Наюр. — Какво… да правим?

Серуей забеляза странно страдание в изражението му. Защо това го тревожи толкова? Не може ли да види, че ни е писано да следваме?

— Все пак сме спечелили малко преднина — каза с твърд тон Келхус. — Продължаваме да яздим.

С дуниайна начело, те се спуснаха в сянката на хълма и бавно набраха скорост. Разпръснаха малко стадо овце, а после пришпориха изтормозените коне още повече отпреди.

Носейки се през пасището, Серуей усети как болката се оттича от раздрусаните й крайници. Те надбягаха сянката на хълма, а вечерното слънце топлеше гърба й. Пришпори жребеца си в още по-бърз галоп и се изравни с Келхус, ухилвайки му се свирепо. Той я накара да се смее със смешна гримаса: шокирани от дързостта й очи и вежди, присвити във възмутен гняв. Следвани от Наюр, двамата яздиха рамо до рамо, смеейки се на невежите си преследвачи, докато вечерта не премина в здрач и всички цветове, освен сивото, не бяха отмити от далечните полета. Тя си помисли, че са изпреварили самото слънце.

Внезапно конят й — наградата й задето уби белязания мъж — се препъна в крачка и отметна глава със сумтящ писък. Тя почти усети как сърцето му се пръсва… А после взрив от пръст и трева, и кал между зъбите й; след това пулсираща тишина. Звукът на приближаващи копита.

— Остави я! — чу лая на Наюр. — Те искат нас, не нея. За тях тя е открадната собственост — красива дрънкулка.

— Няма да я оставя.

— Това не е типично за теб, дуниайне… Изобщо не е типично.

— Може би — чу гласа на Келхус, сега много наблизо и много нежен. Две ръце обгърнаха бузите й.

Келхус… Никакви сини бебета.

Никакви сини бебета, Серуей. Нашето дете ще е розово и живо.

— Но тя ще е в по-голяма безопасност…

* * *

Тъмнина и сънища за невероятно сенчесто надбягване сред езически земи.

Рееше се. Къде е ножът?

Серуей се събуди, опитвайки се жадно да си поеме въздух, сякаш целият свят едновременно се спускаше върху нея и изчезваше изпод краката й. В лицето й се заплете коса, която й влизаше в очите. Тя подуши повръщано.

— Насам! — чу суровият скилвенди да вика над тропота на копита, нетърпелив, дори настоятелен. — Билото на този хълм!

Силен мъжки гръб и рамене бяха притиснати към гърдите и бузата й. Ръцете й бяха обвити невъзможно здраво около гърдите му, а дланите… Не можеше да усети дланите си! Ала усещаше въжето, жулещо китките й. Беше вързана! Завързана за гърба на мъж. За Келхус. Какво ставаше?

Серуей вдигна глава и усети как зад очите й се забиват ножове. Края тях проблясваха разбити стълбове, както и бягащата ивица на разбита стена. Някакви руини, а отвъд — тъмните пътеки на маслинова горичка. Маслинови горички? Толкова далеч ли бяха стигнали вече?

Тя погледна назад и се изненада от липсата на товарните коне. После, през пелената от прах, съзря голям отряд от конници, които хвърляха сенки в близката далечина. Кидрухилите, с корави лица, решени да ги преследват докрай, размахали дълги мечове под блестящото слънце. Те се изсипаха около разрушения храм и из него. Момичето усети замайване и безтегловност, а после се удари в гърба на Келхус. Конят започна да рита нагоре по стръмнината. Тя мерна накъсаните останки от стената зад тях.

— Мамка му! — чу рева на Наюр. После: — Келхус! Виждаш ли ги?

Дуниайнът не отвърна, но гърбът му се изви и дясната му ръка се вдигна, за да насочи коня в друга посока. Серуей видя брадатия му профил, докато той гледаше наляво.

— Кои са те? — извика в отговор.

И тя видя друга група конници, по-далечни, но носещи се към тях по същия склон. Конят на Келхус ги насочи по допирателната нагоре по стръмнината, ритайки чакъл и прах.

Серуей отново погледна към кидрухилите долу и ги видя как прескачат разрушената стена в накъсани редици. После видя и друга група — трима конници — да изскача иззад няколко дървета и да завива, за да пресече пътя им нагоре по хълма.

— Ке-е-елху-у-ус! — извика тя, борейки се с въжетата, за да привлече вниманието му.

— Не мърдай, Серуей! Стой мирно!

Един от кидрухилите падна от коня си, стиснал стрелата, забила се в гърдите му. Наюр, осъзна момичето, като си спомни сърната, която бе убил. Без да спират, другите двама подминаха падналия си другар.

Първият се изравни с тях и вдигна копие. Наклонът намаля и конете набраха скорост. Кидрухилът запрати копието си над размазаната от бързината им земя и трева.

Серуей примижа.

Но по някакъв начин Келхус се пресегна и го сграбчи във въздуха — все едно беше слива, висяща от дърво. С едно-единствено движение той завъртя копието и го запрати обратно, право в удивеното лице на мъжа. За един зловещ момент тя видя как той залитна на седлото си, а после се свлече и се претърколи на земята.

Другият просто зае мястото му, приближавайки се по-наблизо, сякаш възнамеряваше да се блъсне в тях, с вдигнат и готов за удар меч. Серуей срещна очите му, ярки върху прашното лице, с убийствена, лудешка решителност. Той оголи стиснати зъби и замахна…

Но ударът на Келхус прехапа тялото му като тетивата на някаква огромна обсадна машина. Мечът му проряза пространството между двамата. Кидрухилът изпусна оръжието си и погледна надолу. Черва и кървава каша падаше по седлото и бедрата му. Конят му смени посоката и се спря.

После те се заспускаха по обратната страна на хълма и земята изчезна.

Конят им изцвили отчаяно и се запрепъва, за да спре зад жребеца на Наюр. Пред тях се простираше стръмна пропаст, почти три пъти по-висока от дърветата, растящи в дъното й. Не много голяма, но твърде стръмна за коне. Плетеница от тъмни горички и полета се простираше в мъгливата далечина от другата й страна.

— По цялото било — каза варваринът и обърна коня си.

Спря, когато жребецът на Келхус отново изцвили жално. Преди Серуей да осъзнае какво се случва, ръцете й бяха развързани, а дуниайнът бе скочил на земята. Той я вдигна от седлото и я задържа, докато тя се мъчеше да стъпи на краката си.

— Сега ще се спуснем надолу, Серуей. Можеш ли да го направиш?

Имаше чувството, че ще повърне.

— Но аз не си усещам ръц…

Тогава първият кидрухил превали билото.

— Тръгвай! — извика Келхус и почти я бутна през ръба.

Прашната земя изчезна под краката й и тя започна да се пързаля надолу, ала писъците й бяха удавени от истерично цвилене. Един кон прелетя над главата й и зарита отчаяно в прашна лавина до нея. Серуей заби пръсти, които почти не усещаше, в пръстта и се спря. Конят продължи да пада.

— Движи се, жено, движи се! — извика Наюр отгоре.

Тя го видя как наполовина тича, наполовина се пързаля край нея, изписвайки линия в прахта, която се спускаше във водещата до световъртеж празнина долу. Рискува с една крачка и отново започна да пада. Пребори се да държи краката си изправени под себе си, а гърба — към склона, но се удари в нещо силно и отскочи напред във взрив от пясък, размахала ръце в празния въздух. По някакъв начин успя да се приземи на ръце и колене и за миг й се струваше, че ще успее да спре падането си, но друга скала закачи левия й крак. Коляното й се прилепи до гърдите и тя полетя, одрана и пребита, с главата надолу през облак от прах.

Сред трясъка на падащи камъни момичето изведнъж спря и осъзна, че варваринът е обгърнал главата й с ръце. Тревогата в погледа му я удиви.

— Можеш ли да стоиш на краката си? — попита я той.

— Не зная — изстена тя.

Къде е Келхус?

Наюр й помогна да седне, но тревогата му вече бе насочена другаде.

— Стой тук — каза рязко. — Не се движи.

Още докато се изправяше, той извади меча си.

Тя вдигна поглед и незабавно й се зави свят. Видя облак от прах, спускащ се надолу, и осъзна, че това е Келхус, който ускоряваше движението си с огромни скокове. Тогава болката в хълбока отново я порази — нещо остро, което превръщаше всяко поемане на въздух в агония.

— Колко? — попита Наюр, когато Келхус се спря в основата на скалата.

— Достатъчно — отвърна той без дори да се задъха. — Няма да ни последват по този път. Ще заобиколят.

— Като другите.

— Кои други?

— Псетата, които ни изненадаха, когато се насочихме към билото. Трябва да са се спуснали надолу в момента, в който завихме встрани от тях, защото видях само изостаналите — ето там, отдясно.

Още докато Наюр казваше това, Серуей чу тропота на копита зад стената от дървета.

Но ние нямаме коне! Няма как да избягаме!

— Какво означава това? — извика тя и изстена, когато болката я наказа.

Келхус коленичи пред нея и божественото му лице закри слънцето. Тя отново виждаше ореола му, блестящото злато, което го разграничаваше от всички други хора. Той ще ни спаси! Не се бой, малки мой, зная, че Той ще ни спаси!

Ала Келхус каза:

— Серуей, когато те дойдат, искам да затвориш очи.

— Но ти си обещанието — каза тя и захлипа.

Той докосна бузата й, а после се отдръпна, без да продума, и зае мястото си до изпънатия встрани скилвенди. Момичето мерна проблясъци на движение от другата им страна, чу сумтенето и цвиленето на свирепи бойни коне.

Тогава първите жребци, облечени в метални доспехи, излязоха от сянката на дърветата под слънчевата светлина, понесли ездачи с бяло-сини туники и тежки ризници. Докато конниците се приближаваха в разпокъсан полукръг, Серуей осъзна, че лицата им са сребърни и също толкова безизразни, колкото тези на боговете. И тя разбра, че те са били пратени — пратени да го защитят! Да предпазят обещанието.

Единият дойде по-близо от останалите и свали шлема си, разкривайки кичури гъста черна коса. Той придърпа две ленти и вдигна сребърната бойна маска от четвъртитото си лице. Беше изненадващо млад и имаше късо подстриганата брада, типична за мъжете от Източните три морета. Аинонец може би, или конриец.

— Аз съм Криятес Ирисас — каза младият мъж на шеик със силен акцент. — Тези набожни, но мрачни типове са рицарите на Атремпус и Мъже на Бивника… Да сте виждали наоколо някакви бегълци или престъпници?

Вцепенена тишина. Накрая Наюр проговори:

— Защо питате?

Рицарят погледна подозрително другарите си, а после се приведе над седлото. Очите му проблеснаха игриво.

— Защото умирам от липса на честен и открит разговор.

Наюр се усмихна.