Р. Скот Бакър
Тъмнината, която предхожда (11)

Осма глава
Момемн

Кралете никога не лъжат. Те изискват от света да греши.

Конрийска поговорка

Когато наистина възприемем боговете, казват нилнамешките мъдреци, ги разпознаваме не като крале, а като крадци. Това е сред най-мъдрите светотатства, защото ние винаги виждаме краля, който ни мами, и никога крадеца.

Олекарос, „Признания“

Есента на 4111 година на Бивника, северна степ Джиюнати

Утемотът Юрсалка се събуди стреснат.

Някакъв шум…

Огънят беше изтлял. Всичко тънеше в мрак. Дъждът барабанеше по кожените стени на юртата му. Една от жените му изстена и се размърда сред одеялата си.

Тогава го чу отново. Почукване върху кожения отвор.

— Огата? — прошепна той дрезгаво.

Един от по-младите му синове бе излязъл на разходка предния следобед и така и не се завърна. Предположиха, че момчето е било заварено от дъжда и че ще се върне, когато той отмине. Огата го беше правил и преди. Но Юрсалка все пак се тревожеше.

Това момче вечно блуждаеше някъде.

— Оги?

Нищо.

Ново почукване.

Повече любопитен, отколкото разтревожен, той изрита одеялата и пролази гол до меча си. Беше сигурен, че Оги просто си играе игри, но утемотите преживяваха тежки времена. Човек никога не знаеше.

Видя светкавица да проблясва през шева на коничния таван. За миг водата, капеща през него, заприлича на живак. От последвалата гръмотевица ушите му забучаха.

После ново почукване. Юрсалка се напрегна. Внимателно си проправи път сред децата и жените и спря пред входа на юртата си. Момчето беше пакостливо и именно затова той толкова го обичаше, но да хвърля камъни по юртата на баща си посред нощ? Това пакост ли беше?

Или злост?

Юрсалка размърда пръсти около дръжката на меча си. Потрепери. Навън хладният есенен дъжд не спираше. Още една безмълвна мълния, последвана от разтърсваща въздуха гръмотевица.

Той развърза отвора, после бавно го издърпа на една страна с меча си. Не виждаше нищо. Целият свят сякаш съскаше със звука на дъжда, пляскащ в калта и локвите. Ревът му напомни за Киют.

Приведе се под проливния порой и стисна зъби, за да не се разтракат. Пръстите на крака му докоснаха един от камъните в калта. Той коленичи и го взе, но не виждаше почти нищо. Осъзна, че не е камък, а парченце сушено месо, или може би дори плод…

Още една мълния.

За един момент можеше само да мига, за да прогони блясъка. Осъзнаването дойде с гръмотевицата.

Парченце от детски пръст… Държеше отрязан детски пръст.

Оги?

Проклинайки, той хвърли пръста и се огледа подивяло към заобикалящия го мрак. Яростта, мъката и ужаса му бяха притъпени от отхвърлянето.

Това не се случва.

Ярка белота прониза небето и за миг той видя целия свят: безжизнения хоризонт, далечните пасища, заобикалящите го юрти на племето и самотната фигура, застанала в очакване на десетина крачки…

— Убиец — каза глухо Юрсалка. — Убиец!

Чу плясък от стъпки в калта.

— Намерих сина ти в степта — каза омразният глас. — Така че ти го върнах.

Нещо като зелка го удари в гърдите. Обхвана го нетипична паника.

— Т-ти си жив — изпелтечи Юрсалка. — Т-толкова съм облекчен. Всички щ-ще са толкова облекчени!

Падна нова мълния и той го видя, като извисяващ се дух, див и първичен като гръмотевиците и дъжда.

— Някои разрушени неща — изскърца гласът от мрака — никога не могат да се поправят.

Юрсалка нададе вой и скочи напред, а мечът му изписа широка дъга. Ала от мрака го сграбчиха железни ръце. Нещо се взриви в лицето му. Мечът падна от безчувствените му пръсти. Около гърлото му се впиха пръсти и той заудря по ръка, направена от камък. Усети как краката му дълбаят улеи в калта. Задави се и усети как нещо остро се забива над слабините му. Последва топло усещане, спускащо се по бедрата му, и абсурдното усещане, че някой го е издълбал отвътре.

Падна по лице в калта и започна да се гърчи около вътрешностите си.

Мъртъв съм.

Кратко проблясване на бяла светлина и Юрсалка го видя приклекнал над него, видя побъркани очи и прегладняла усмивка. После всичко потъна в мрак.

— Кой съм аз? — попита тъмнината.

— Н-Наюр — изстена той. — Ч-човекоубиеца… Най-яростния сред вс-всички мъже…

Удар през лицето — отворен шамар, все едно е някой роб.

— Не. Аз съм твоят край. Пред очите ти ще заколя цялото ти семе. Ще разчленя трупа ти и ще го дам за храна на кучетата. Костите ти ще стрия на прах и ще го хвърля на вятъра. Ще поваля всеки, който изрече името ти или това на предците ти, докато „Юрсалка“ не стане безсмислено като бебешко гукане. Ще те изтрия, ще изловя всяка твоя следа! Дирята на живота ти е стигнала до мен и няма да продължи повече. Аз съм твоят край, твоето пълно унищожение!

После светлина на факли и шумотевица изпълниха мрака. По-ранните му викове бяха чути! Видя обути и боси крака да стъпват в калта, чу ругатните и сумтенето на мъже. Пред очите му по-младият му брат падна гол до кръста в калта, а последният му оцелял братовчед се препъна на колене и се свлече като пияница в една локва.

— Аз съм вашият вожд! — изрева Наюр. — Предизвикайте ме на дуел или бъдете свидетели на справедливостта ми! И в двата случая справедливост ще има!

Странно безчувствен, Юрсалка изви глава през калта и видя как все повече утемоти се струпват край тях. Факлите съскаха под дъжда, а оранжевата им светлина избеляваше от спорадичните мълнии. Мерна една от жените си, увита само в меча кожа, която й бе дал баща й, да гледа с ужас към мястото, където лежеше. Запрепъва се към него с празно лице. Наюр я удари силно, както се удря мъж. Тя падна, а мечата кожа се изсули от раменете й. Жената остана да лежи неподвижна и гола в краката на своя вожд. Изглеждаше толкова измръзнала.

— Този мъж — изтътна гласът на Наюр — предаде своите съплеменници на бойното поле!

— За да ги освободя! — успя да извика Юрсалка. — Да спася утемотите от твоята юзда, от твоето извращение!

— Чухте признанието му! Животът му, както и този на собствеността му са без стойност!

— Не… — задави се Юрсалка, ала безчувствеността го завладяваше. Къде бе справедливостта в това? Да, той бе предал своя вожд, но заради честта. Наюр също бе предал своя вожд, своя баща, заради любовта към друг мъж! За чуждоземец, който можеше да мълви убийствени думи! Къде бе справедливостта тук?

Наюр протегна ръце, сякаш да сграбчи гърмящото небе.

— Аз съм Наюр урс Скийота, прекършващия коне и мъже, вожд на утемотите, и се завърнах от мъртвите! Кой смее да оспори присъдата ми!

Дъждът продължи да вали. Ако се изключеха удивените и ужасени погледи, никой не смееше да оспори решенията на лудия. Тогава една жена — полунорсирайски мелез, която Наюр бе взел за съпруга, разблъска околните и се хвърли към него, плачейки неконтролируемо. Заудря със слабите си ръце гърдите му, докато ревеше нещо неразбираемо. За момент Наюр я задържа здраво, а после я отблъсна решително назад.

— Аз съм, Аниси — каза той с неприлична нежност. — И съм цял.

После се обърна от нея към Юрсалка — демон под светлината на факлите, привидение под отблясъците на мълниите.

Жените и децата на Юрсалка се бяха струпали около него и плачеха. Той усети нещо меко под главата си и досега на топли длани по лицето и гърдите си. Ала можеше да гледа само към хищната фигура на своя вожд. Видя го как сграбчва най-младата му дъщеря за косата и секва писъка й с остро желязо. За един злокобен момент тя остана закачена на острието и той я изтърси като нанизана кукла. Жените на Юрсалка се разпищяха и се свиха от уплаха. Надвиснал над тях, вождът на утемотите отново и отново замахваше с меча, докато под него не останаха само гърчещи се сред калта тела. Само Омири, сакатата дъщеря на Зунурит, за която Юрсалка се беше оженил предната пролет, беше още жива и хлипаше, докато дращеше по гърдите на съпруга си. Наюр я сграбчи със свободната си ръка и я вдигна за врата. Устата й се отвори като на риба в нещо като беззвучен крясък.

— Това ли е дефектната шунда на Зунурит? — изръмжа той.

— Да — изстена Юрсалка.

Наюр я захвърли като парцал в калта.

— Тя ще живее, за да ни гледа. После ще страда за греховете на баща си.

Заобиколен от мъртвите или умиращи членове на семейството си, Юрсалка безмълвно гледаше как Наюр навива червата му като въже около белязаните си ръце. Видя безжизнените очи на хората от племето си и разбра, че те няма да сторят нищо.

Не защото се бояха от своя вожд-лунатик, а защото такъв беше обичаят.

Късната есен на 4111 година на Бивника

От обявяването на Свещената война от Майтанет преди година и половина безброй хиляди се бяха струпали около стените на Момемн. Сред хората на важни позиции в Хилядата храма се носеха слухове за удивлението на шриаха. Говореше се, че той не очаквал подобен всепомитащ отговор на призива си. И най-вече не очаквал толкова много мъже и жени от низшите касти да прегърнат Бивника. Изобилстваха доклади за свободни хора, продаващи жените и децата си в робство, за да могат да си платят превоза до Момемн. Един овдовял тепавичар от град Мейгеири, твърдеше се, дори бе удавил двамата си сина, вместо да ги продаде на робовладелците. Когато го бяха изправили пред местния духовен магистрат, той заявил, че ги е „пратил преди другите“ към Шимех.

Подобни истории мърсяха почти всяка вест, пратена до Сумна, до такава степен, че вече представляваха повече повод за отвращение, отколкото за тревога сред шриалското свещеничество. Онова, което ги тревожеше, бяха редките в началото, но все по-зачестяващи истории за зверства, извършени от или срещу Мъжете на Бивника. Близо до брега на Конрия, малък ураган бе убил повече от деветстотин пилигрими от низшите касти, които били получили обещание за превоз на неспособни да плават кораби. На север кохорта галеотски мародери бе унищожила цели седемнадесет села по време на прехода си на юг. Не оставяха свидетели и ги разкриха едва когато се опитаха да продадат притежанията на Арниалса — известен свещеник-мисионер — на пазара в Сумна. По заповед на Майтанет шриалските рицари обкръжиха лагера им и ги избиха до крак.

После дойде и историята за Нреза Барисулас — кралят на Кирондж и може би най-богатият човек в Трите морета. Когато няколко хиляди тидони, които бяха сключили договор да използват корабите му, не успяха да заплатят превоза си, той ги прати на остров Фариксас — старото пиратско убежище на крал Раушанг от Туниерус — с настояването да го нападнат, за да изплатят дължимото. Те изпълниха исканията му, при това с устрем. Хиляди невинни умряха. Невинни инрити.

Говореше се, че Майтанет заплакал при тази новина. Той незабавно постави дома Нреза под шриалска анатема, която прекрати всички отговорности, търговски или други, на Барисулас, синовете му и неговите агенти. Анатемата обаче бързо бе отменена, когато стана ясно, че на Свещената война ще са й нужни много повече месеци да се събере без корабите на Кирондж. Преди фиаското да приключи, Барисулас всъщност получи репарации под формата на търговски концесии от страна на шриаха и Хилядата храма. Според слуховете императорът на Нансур бе пратил личните си поздравления на хитрия крал на Кирондж.

Но нито един от тези инциденти не можа да предизвика дори частица от врявата, породена от онова, което по-късно бе наречено Плебейската свещена война. Когато до Сумна достигнаха новините, че първите пристигнали велики имена са капитулирали пред Икурей Зерий III и са подписали договора му, последва голяма тревога, че ще се случи нещо лошо. Без лукса на магьосниците, настойчивите молби на Майтанет, които възхваляваха добродетелта на търпението и намекваха мрачно за последствията на неподчинението, не можаха да стигнат до Момемн преди Калмемунис, Тарсчилка, Кумрезер и безкрайните тълпи, които ги следваха, да са потеглили вече от няколко дни.

Майтанет бе невероятно разгневен. Сред пристанищата из Трите морета огромните и финансирани от владетелите си армии най-накрая се подготвяха да отпътуват. Готиелк, херцогът на Агансанор, вече бе отплавал със стотици тидонски феодали и техните домочадия — повече от петдесет хиляди обучени и дисциплинирани мъже. Съветниците на шриаха предвиждаха Свещената война да приключи събирането на войските си до няколко месеца. Ако дойдеха всички, казваха те, Мъжете на Бивника щяха да наброяват над триста хиляди, тъкмо достатъчно, за да са сигурни в пълното изтребление на езичниците. Преждевременното потегляне на вече събралите се представляваше абсолютна катастрофа, дори и ако по-голямата част от тях бяха боклуци.

Бяха разпратени съобщения с отчаяна скорост, които умоляваха лордовете да изчакат останалите, но Калмемунис бе упорит човек. Според очевидци, когато Готиан, върховният командир на шриалските рицари, го пресрещнал северно от Гиелгат с призива на Майтанет, палатинът на Канампурея казал: „Тъжно е, когато дори шриахът се съмнява.“

Объркване и трагедия, а не фанфари съпроводиха потеглянето на Плебейската свещена война от Момемн. Тъй като само малцина сред струпалите се отговаряха пряко пред някое от великите имена, армията нямаше ясен водач и реално — никаква организация. В резултат избухнаха няколко стълкновения, когато нансурските войници започнаха да раздават провизиите, и в тях изгубиха живота си между четири и петстотин правоверни.

Калмемунис обаче се прояви достойно и действа бързо. С помощта на галеотите на Тарсчилка, неговите конрийци успяха да въдворят ред сред тълпите. Провизиите на императора бяха разпределени сравнително честно. Споровете, които все още тлееха, бяха разрешени с върха на меча и Плебейската свещена война се оказа готова за поход.

Гражданите на Момемн се струпаха по стените, за да гледат потеглянето на Мъжете на Бивника. Мнозина се подиграваха на пилигримите, които отдавна бяха спечелили презрението на домакините си. Повечето обаче останаха смълчани, гледайки безкрайния човешки хоризонт да се влачи към южната граница. Видяха неизброими каруци, натоварени с притежания, видяха жени и деца, които ходеха в прахта с празни очи, видяха кучета, тичащи около безброй крака. Самият император наблюдаваше спектакъла от украсените с емайл южни порти. Според слуха някой го чул да отбелязва, че от гледката на толкова много отшелници, просяци и курви му се повръщало, но „вече бил дал на плебейската паплач вечерята си“.

Въпреки че ордата не можеше да изминава повече от десет мили на ден, великите имена като цяло бяха доволни от напредъка. Дори само с мащаба си, Плебейската свещена война създаваше хаос по бреговете. Робите по полята забелязваха странни мъже, прокрадващи се сред тревите — невинна шепа, последвана само след мигове от хиляди воини. Цели реколти бяха смачкани, овощни градини — разграбени. Но с храната на императора в стомасите си, Мъжете на Бивника проявяваха умерена дисциплина. Изнасилванията, убийствата и грабежите бяха достатъчно редки, за да могат великите имена да раздават справедливост — и по-важно, да поддържат илюзията, че водят армия.

Докато навлязат в пограничната провинция Ансерка обаче, пилигримите вече се превръщаха в отявлени бандити. Отряди от фанатици бродеха из областта и като цяло ограничаваха грабежа си до реколтата и добитъка, но понякога се впускаха и в плячкосване и клане. Град Набатра, известен с пазарите си за вълна, беше опустошен. Когато нансурските отряди под водачеството на генерал Мартемус, инструктирани да следват Плебейската свещена война, се опитаха да усмирят Мъжете на Бивника, избухнаха няколко нажежени битки. В началото изглеждаше, че генералът може би ще успее да постави ситуацията под контрол, въпреки че имаше на разположение само две колони. Тежестта на техния брой обаче, както и свирепостта на галеотите на Тарсчилка, го принуди да се оттегли на север и в крайна сметка да потърси убежище зад стените на Гиелгат.

Калмемунис издаде указ, с който обвини императора; в него твърдеше, че Зерий III е наредил на Мъжете на Бивника да се отказват провизии в директно противоречие с по-ранните си клетви. Всъщност обаче тази наредба бе дошла от Майтанет, който се надяваше подобно действие да забави ордата в спускането й на юг и да спечели време да ги убеди да се върнат в Момемн.

Сега, когато Мъжете на Бивника бяха забавени от нуждата да се запасяват, Майтанет издаде нови укази, един от които премахна шриалската прошка, която получаваха всички, които се присъединят към Войната, а друг — наказващ Калмемунис, Тарсчилка и Кумрезер с шриалска анатема. Трети пък заплашваше със същото всеки, който продължи похода с трите велики имена. Тези новини, комбинирани с кръвопролитията от предните дни, накараха Плебейската свещена война да спре.

За известно време дори увереността на Тарсчилка се бе пропукала и изглеждаше, че ядрото на ордата най-накрая ще се обърне и ще поеме обратно към Момемн. Ала тогава Калмемунис получи новини за имперски продоволствен керван, очевидно насочил се към граничната крепост Асгилиох и озовал се чудодейно в ръцете на хората му. Убеден, че това е знак от Бога, той извика всички лордове и импровизирани водачи на Плебейската свещена война и ги обедини с възпламеняващи думи. Помоли ги да спрат за момент и да преценят сами праведността на начинанието си.

Напомни им, че шриахът е човек и като всички хора прави грешки в преценката си от време на време.

— Пламът е бил изсмукан от сърцето на благословения ни шриах — каза той. — Забравил е свещеното величие на онова, което правим. Ала помнете думите ми, братя мои, когато щурмуваме портите на Шимех, когато му занесем главата на падиражаха в чувал, той ще си спомни! Ще ни похвали за това, че сме останали решителни, когато собственото му сърце го е предало!

Въпреки че няколко хиляди наистина дезертираха и в крайна сметка се върнаха обратно в имперската столица, основната орда продължи напред, вече напълно неуязвима за убежденията на своя шриах. Докато тя се движеше, все по-разпокъсана и по-разпокъсана, банди от грабители се пръснаха из провинцията. Вилите на местната благородническа каста бяха разграбени. Безброй села бяха опожарени, мъжете изклани, а жените — изнасилени. Укрепени градове, които отказваха да отворят портите си, биваха атакувани.

В крайна сметка, Мъжете на Бивника се озоваха под планините Унарас, които толкова дълго време бяха южният щит на градовете от Киранейската равнина. По някакъв начин успяха да се обединят и организират под стените на Асгилиох — древната киранейска крепост, която нансурите наричаха Брега, понеже бе спряла вълните на три фанимски инвазии.

В продължение на два дни портите й останаха затворени пред ордата. После Профилас, командирът на имперския гарнизон, покани великите имена и други благородници на вечеря. Калмемунис настоя за заложници и когато ги получи, прие поканата. Заедно с Тарсчилка, Кумрезер и неколцина по-маловажни, той влезе в Асгилиох и веднага бе взет в плен. Профилас представи шриалска заповед и с уважение ги информира, че ще бъдат задържани за неопределено време, освен ако не наредят ордите на Плебейската свещена война да се разформироват и да се върнат в Момемн. Когато отказаха, офицерът се опита да ги убеди с думи, уверявайки ги, че нямат никакви шансове да надвият кианците, които, настояваше той, бяха не по-малко коварни и безскрупулни от скилвендите на бойното поле.

— Дори ако бяхте застанали начело на истинска армия — каза им той, — не бих заложил на вас. Докато в момента водите миграция от жени, деца и роби. Моля ви, откажете се!

Калмемунис обаче отвърна със смях. Призна, че Плебейската свещена война едва ли е равна на армиите на падиражаха. Ала според него това беше маловажно. Нима Късният пророк не бе доказал, че слабостта, слята с праведността, е непобедима?

— Ние оставихме Сумна и шриаха зад гърба си — каза той. — С всяка крачка се приближаваме все повече до Свещения Шимех. С всяка крачка сме по-близо до рая! Внимавай, Профилас, защото както самият Инри Седжен казва: „Горко на онзи, що препречва Пътя!“

Офицерът освободи Калмемунис и останалите преди залез.

На следващия ден хиляди и хиляди хора се струпаха в долината под кулите на Асгилиох. Върху тях се лееше лек дъждец. Те запалиха стотици жертвени огньове. Труповете на приношенията се издигнаха на високи купчини. Покриха голите си тела с кал и подеха виещи неразбираеми песни. Жените пееха нежни химни, а мъжете им остреха каквито оръжия бяха успели да си намерят — копия, коси, стари мечове и боздугани. Децата преследваха кучета сред тълпите. Много от воините сред тях — конрийци, галеоти и аинони, които маршируваха с великите имена — гледаха с удивление как група прокажени се закатериха към планинските проходи, решени да са първите, стъпили на езическа земя. Планините Унарас не впечатляваха — по-скоро група склонове и гол камък, отколкото планинска верига. Ала отвъд тях барабаните биеха мрачно, а мъже с леопардови очи почитаха Фейн. Отвъд тях инритите ги изкормваха и окачваха да висят от дърветата. За правоверните Унарас бе краят на света.

Дъждът спря. Слънчеви копия пронизаха облаците. И пеейки химни, бършейки сълзите от очите си, първите Мъже на Бивника започнаха да се катерят по склоновете. Струваше им се, че Свещеният Шимех трябва да се намира точно отвъд хоризонта. Точно отвъд.

Когато новините за преминаването на Плебейската свещена война в езическите земи достигна Сумна, Майтанет освободи служителите си и се усамоти в покоите си. Слугите му отхвърлиха всички молители, информирайки ги, че светият шриах се моли и пости, а също и че ще продължи да го прави, докато не научи съдбата на първата непокорна половина на свещената му война.

* * *

Приведен в нисък поклон, както изискваше джнана, Скейос каза:

— Императорът нареди да ви информирам по пътя към Залата на декретите, лорд екзалт-генерале. Аиноните са пристигнали.

Конфас вдигна поглед от писанията си и пусна перото в мастилницата.

— Вече? Казаха утре.

— Стар номер, господарю. Алените кули не са забравили старите номера.

Алените кули. Конфас почти подсвирна при мисълта. Най-могъщата школа в Трите морета се готвеше да се включи в Свещената война… Той винаги бе изпитвал ценителска наслада от големите несъответствия в живота. Абсурди като този бяха като деликатеси за него.

Предната сутрин бе разкрила стотици чуждоземни галери и тежковъоръжени кораби, закотвени в устието на река Фаюс. Алените кули, домочадието на краля-регент и повече от дузина палатин-губернатори, както и легиони от войници от низшите касти започнаха да слизат на брега и все още не бяха приключили. Изглеждаше така, сякаш целият Велики Аинон е дошъл да се присъедини към Свещената война.

Конфас тържествуваше. Откак Плебейската свещена война потегли преди няколко седмици, бяха пристигнали повече от десет хиляди туниери, водени от принц Скайелт, син на всеизвестния крал Раушанг, както и поне четири пъти повече тидони под водачеството на Готиелк, войнственият херцог на Агансанор. За съжаление и двамата се бяха оказали неподатливи на твърде агресивния чар на чичо му. Когато му показаха договора, принц Скайелт сякаш опустоши имперския двор с плашещите си сини очи, а после напусна двореца без да продума. Старият Готиелк изрита статива и нарече чичо му или „скопен езичник“, или „извратен педераст“ — в зависимост от това на кой преводач вярваше човек. Арогантността на варварите, и специално на норсирайските варвари, беше наистина неразбираема.

Ала Зерий очакваше аиноните да се представят по-добре. Те бяха кетиаи, също като нансурите, и също като тях бяха стар и меркантилен народ. Аиноните бяха цивилизовани, въпреки архаичната им привързаност към брадите.

Конфас огледа Скейос.

— Мислиш, че го правят умишлено? За да ни сварят неподготвени?

Той развя пергамента, за да се изсуши, а после го подаде на пратеника си — заповеди за Мартемус да поднови патрула южно от Момемн.

— Така бих постъпил аз — отвърна искрено съветникът. — Ако човек си натрупа достатъчно дребни преимущества…

Конфас кимна. Първият съветник бе парафразирал известен пасаж от „Търговията на душите“ — класическия философски трактат на Айенсис върху политиката. За момент му се видя странно, че двамата със Скейос се мразят толкова много. Когато чичо му отсъстваше, те споделяха странно разбирателство, като съперничещите си синове на баща-насилник, които могат от време на време да оставят враждата настрана и да признаят споделената си зла участ с простичък разговор.

Той стана и погледна отгоре стареца.

— Води, стари татко.

Без да се вълнува от тънкостите на бюрократичния престиж, Конфас бе настанил себе си и подчинените си на най-ниското ниво на Андиаминските простори, гледащо към Форума и Скуарския двор. Разходката до Залата на декретите на билото беше дълга и той разсеяно се зачуди дали старият съветник може да я издържи. През годината не един служител на имперския апарат бе умрял от „хватката“, както я наричаха дворцовите обитатели. Според баба му, предишни императори дори бяха използвали катеренето, за да се отърват от застаряващи и опърничави служители, давайки им съобщения, привидно твърде важни, за да бъдат доверени на роби, а после настоявайки незабавното им връщане. Андиаминските простори не бяха приятел на меките сърца — в буквален и преносен смисъл.

Тласкан повече от любопитство, отколкото от злоба, Конфас притисна мъжа с бърз ход. Никога досега не бе виждал някой да умира от хватката. Изненадващо обаче Скейос не се оплака и ако се изключеше люлеенето на ръцете му като на стара маймуна, не показа никакъв признак на напрежение. Без дори да се задъхва, той започна да информира Конфас за спецификите на договора, сключен между Алените кули и Хилядата храма — доколкото бяха известни. Когато стана очевидно, че съветникът има не само вида, но и издръжливостта на стара маймуна, на Конфас му доскуча.

След като изкачиха няколко стълбища, те минаха през Хапетинските градини. Както винаги, той хвърли един поглед към мястото където Икурей Анфаирас — неговият прапрапрадядо — бил убит преди повече от век. Андиаминските простори бяха изпълнени със стотици подобни уединени места, където отдавна мъртви властелини бяха извършвали или ставали жертва на това или онова скандално престъпление. Конфас знаеше, че чичо му прави всичко възможно да избягва подобни местности… освен когато беше много пиян. За Зерий дворецът едва ли не бучеше от спомена за мъртви императори.

Ала за Конфас Андиаминските простори бяха повече сцена, отколкото мавзолей. Дори сега скрити хорове изпълваха коридорите с химни. Понякога облаци ароматен дим замъгляваха залите и обрамчваха фенерите с ореоли, така че човек сякаш се изкачваше не към билото на хълм, а към самите порти на рая. Ако беше посетител, а не обитател, Конфас знаеше, че гологърди млади робини ще му сервират уханни вина, смесени с нилнамешки наркотици. Дебели евнуси щяха да му носят дарове от ароматни масла и церемониални оръжия. Всичко щеше да бъде изчислено, за да се печелят дребни преимущества, както би казал Скейос, да разсее, да печели благоразположение и да изпълва с възторг.

Все още незадъхан, съветникът продължи да бълва очевидно безкрайна поредица от факти и предупреждения. Конфас слушаше с половин ухо, чакайки стария глупак да му каже нещо, което не знае отдавна. Тогава първият съветник насочи темата към Елейзарас, върховния учител на Алените кули.

— Агентите ни в Каритузал казват, че огромната му репутация не може да се мери с истината за него. Бил е едва субдидакт, когато неговият учител Сашеока е умрял от неизвестна причина преди едно десетилетие. Само за две години той е станал върховен учител на най-великата школа в Трите морета. Това говори за огромна интелигентност и обширни умения. Вие трябва да…

— И глад — прекъсна го Конфас. — Никой не постига толкова много за толкова малко време без глад.

— Предполагам, че вие знаете това.

Той се засмя.

— Ето го онзи Скейос, когото познавам и обичам! Навъсен. Изгарян от забранена гордост. За момент се бях притеснил, старче.

Първият съветник продължи, все едно нищо не е било казано.

— Трябва да проявите голяма предпазливост, когато говорите с него. В началото чичо ви смяташе да ви изключи от тази среща… докато Елейзарас лично не поиска да присъствате.

— Какво е искал чичо ми? — Дори когато бе отегчен, Конфас имаше остър слух за обиди.

— Да ви изключи. Боеше се, че върховният учител ще се възползва от липсата ви на опит с…

— Да изключи? Мен? — Конфас изгледа подозрително стареца. По някаква причина не искаше да му вярва. Дали играеше някаква игра? Разпалваше ли огъня на ненавистта му към Зерий?

А може би това бе още един от тестовете на чичо му…

— Но както казах — продължи Скейос, — това се промени… и именно затова сега ви информирам за подробностите.

— Ясно — отвърна Конфас скептично. Какво целеше старият глупак? — Кажи ми, Скейос, какъв е смисълът от тази среща?

— Смисъл? Боя се, че не разбирам, лорд екзалт-генерале.

— Целта. Намерението. Какво се надява да спечели чичо ми от Елейзарас и аиноните?

Скейос се намръщи, сякаш отговорът бе толкова очевиден, че въпросът просто не можеше да не е прелюдия към подигравка.

— Смисълът е да получим подкрепата на аиноните за договора.

— А ако Елейзарас се окаже неподатлив като, да речем, херцога на Агансанор, тогава какво?

— При цялото ми уважение, господарю, искрено се съмнявам, че…

— Ако, Скейос, тогава какво?

Конфас бе станал офицер на петнадесет години. Ако искаше, можеше да накара хората да подскачат с гласа си.

Старият съветник прочисти гърло. Конфас знаеше, че Скейос притежава излишък от административна смелост, ала изобщо не му стискаше да влиза в конфронтации лице в лице.

Нищо чудно, че чичо му го обичаше толкова.

— Ако Елейзарас отхвърли договора? — повтори старецът. — Тогава императорът ще му откаже провизии, както на всеки друг.

— А ако шриахът настои чичо ми да го снабди?

— Дотогава Плебейската свещена война ще е унищожена. Или поне така… предполагаме. Водачеството ще бъде основната тревога на Майтанет, не провизиите.

— И кой ще бъде този водач? — Конфас изплюваше всеки въпрос мигновено след отговора, както би постъпвал разпитвач. Старецът започваше да се тревожи.

— В-вие. Л-лъвът на Киют.

— И каква ще бъде цената ми?

— Д-Договорът. Подписаната клетва всички стари провинции да се върнат на Нансуриума.

— Значи аз съм центърът на всички планове на чичо ми, нали?

— Д-да, лорд екзалт-генерале.

— Кажи ми тогава, скъпи мой Скейос, защо би искал чичо ми да ме изключи — мен! — от преговорите си с Алените кули?

Първият съветник се препъна. Той впи поглед в ярките спирали, пришити в чергите под краката им. Вместо да отговори, започна да кърши ръце.

Конфас се ухили като вълк.

— Излъга ме, нали, Скейос? Въпросът дали да присъствам на срещата с Елейзарас никога не е бил поставян на обсъждане, нали?

Когато мъжът отново не отговори, той го сграбчи за раменете и го изгледа ядно.

— Трябва ли да питам чичо си?

Съветникът срещна очите му за момент, после отново ги сведе надолу.

— Не — каза накрая. — Няма нужда.

Конфас го пусна. После оправи предницата на копринената роба на стареца с потни длани.

— Каква игра играеш, Скейос? Нима си мислеше, че като нараниш гордостта ми, можеш да ме предизвикаш да действам срещу своя чичо? Срещу своя император? Към подривна дейност ли се опитваш да ме провокираш?

Мъжът изглеждаше паникьосан.

— Не. Не! Зная, че съм стар глупак, но дните ми на този свят са преброени. Къпя се в щастие от живота, който ми дадоха боговете. Радвам се на сладките плодове, които съм изял, на великите мъже, които съм познавал. И дори — макар да знам колко ще ви е трудно да го повярвате — ликувам, защото живях достатъчно дълго, за да видя как вие израствате като такъв велик човек! Ала този план на чичо ви — да доведе Свещената война до унищожението й! Свещената война! Боя се за душата си, Икурей Конфас. За душата си!

Конфас онемя. Беше толкова втрещен, че изцяло забрави гнева си. Очакваше игричките на Скейос да се окажат поредната машинация на чичо му и бе готов да им отговори подобаващо. Ала възможността глупакът да действа сам не му беше минала през ум и за миг. В продължение на толкова много години Скейос и чичо му бяха изглеждали като две различни тела с една воля.

— В името на боговете, Скейос… Нима Майтанет е впримчил и теб?

Първият съветник поклати глава.

— Не. Не ме е грижа за Майтанет или Шимех… Вие сте млад. Не бихте разбрали мотива ми. Младите никога не виждат живота такъв, какъвто е: острие на нож, по-тънко от дъха, който минава по него. Онова, което му дава дълбочина, не е паметта. Имам достатъчно спомени за десетима и все пак дните ми са тънки и сенчести като намасления лен, който бедните опъват по прозорците си. Не, онова, което дава дълбочина на живота, е бъдещето. Без бъдеще, без хоризонт от обещания и заплахи, животът ни не значи нищо. Само бъдещето е истинско, Конфас, и освен ако не изплатя греховете си пред боговете, за мен няма да има такова.

Конфас изсумтя.

— Напротив, разбирам твърде добре, Скейос. Ти се изказа като истински Икурей. Как го казваше поетът Гиргала? „Всяка любов започва със собствената ни кожа“… или душа, ако предпочиташ. Но пък аз винаги съм смятал двете за взаимозаменими.

— Разбирате ли? Можете ли да разберете?

Той наистина разбираше, при това по-добре, отколкото съветникът си мислеше. Баба му. Скейос заговорничеше с баба му. Можеше дори да чуе гласа й: „Трябва да ги оплетеш, Скейос. Да ги отровиш с подозрения един към друг. Увлечението на Конфас по лудостта на сина ми скоро ще отмре. Само чакай и ще видиш. Ще дотича при нас и заедно ще принудим Зерий да изостави побъркания си план!“

Зачуди се дали старата повлекана не е взела съветника за свой любовник. Вероятно, прецени накрая и примижа от отвращение при съпроводилия мисълта образ. Като сушена слива, която чука клечка, помисли си.

— Ти и баба ми — каза Конфас — се надявате да спасите Свещената война от чичо ми. Благородно начинание, само дето граничи с предателство. Мога да разбера баба си — тя го е омагьосала, — но ти, Скейос? Ти знаеш, както малцина други знаят, на какво е способен Икурей Зерий III веднъж щом подозренията му се надигнат. Не мислиш ли, че е малко безразсъдно да ме настройваш така срещу него?

— Но той ви слуша! И по-важно от това, нуждае се от вас!

— Може би е така… Но няма значение, това е маловажно. Древните ви стомаси може да смятат храната му за недопечена, но чичо ми е устроил истинско пиршество, Скейос, и аз не възнамерявам да му откажа.

Независимо колко презираше императора, Конфас трябваше да признае, че да снабди с провизии Калмемунис и боклука, който го следваше, бе ход, не по-малко гениален от всеки, който той самият бе измислял на бойното поле. Плебейската свещена война щеше да падне пред езичниците и с един удар империята щеше да усмири шриаха, може би да го принуди да накара останалите Мъже на Бивника да подпишат имперския договор, а също и да демонстрира на фанимите, че домът Икурей държи на думата си по време на пазарлък. Договорът щеше да осигури законността на всяко военно действие, което империята предприемеше срещу Мъжете на Бивника, за да си върне изгубените провинции, а сделката с езичниците щеше да се погрижи подобни военни действия да не срещнат сериозна съпротива… когато му дойдеше времето.

Какъв план само! И измислен не от Скейос, а от чичо му. Колкото и този факт да дразнеше Конфас, той бе убеден, че старият съветник е още по-раздразнен.

— Ние нямаме проблем с пиршеството — отвърна Скейос, — а с цената му! Със сигурност и сам виждате това!

Конфас задържа поглед върху първия съветник за няколко дълги секунди. Имаше нещо любопитно жалко, помисли той, в мисълта, че този човек заговорничи с баба му, като двама просяци, подиграващи се на онези, които са твърде бедни, за да им дадат повече от медник.

— Империята? Възстановена? — каза той студено. — Лично за мен твоята душа срещу това е добра сделка, Скейос.

Съветникът отвори беззъбата си уста, за да отговори. После я затвори.

* * *

Залата на декретите представляваше неприветливо кръгло помещение, опасано с черни мраморни колони и обкръжено от коридор, предвиден за онези редки, най-вече ритуални, случаи, когато домовете от Конгрегацията биваха канени да гледат как императорът подписва укази и ги превръща в закон. Малко стадо от министри и роби се беше струпало в средата на стаята, най-вече около челната страна на дълга махагонова маса. Конфас мерна отражението на чичо си, плаващо под полировката на масата, като труп в блатна вода. Нямаше и следа от алените схоластици.

Екзалт-генералът се забави до входа в продължение на няколко мига, оглеждайки плочките от бяла кост, поставени в стените: образи на великите законодатели от древността и Бивника, от пророка Ангешраел до философа Порифарус. Зачуди се без особен интерес кой ли от мъртвите му роднини е използвал майсторът, за да оформи лицата им. Звукът на гласа на чичо му го стресна:

— Ела. Имаме само няколко мига, племеннико.

Другите се бяха отдръпнали, оставяйки само Скейос и Семемкетри до императора. Конфас не можеше да забележи, че заобикалящият коридор е изпълнен с еотически стражи и магьосници от Имперския саик. Той седна на посоченото от чичо му място.

— И Скейос, и Семемкетри са съгласни — казваше Зерий, — че Елейзарас е демонично умен и опасен човек. Как би го притиснал, племеннико?

Чичо му се опитваше да звучи лековато, което значеше, че се страхува, както може би беше и уместно: никой не знаеше защо Алените кули са благоволили да се присъединят към Свещената война, а това означаваше, че никой не знае намеренията им. За мъже като Скайелт и Готиелк целта бе ясна: изкупление или завоевание. Но за Елейзарас? Кой би могъл да каже какво движи която и да е от школите?

Конфас сви рамене.

— Да го притискаме не може да става и дума. Човек трябва да знае повече от опонента си, за да го хване в капан, а в момента ние не знаем нищо. Не сме наясно със сделката му с Майтанет. Не знаем дори защо е благоволил да я сключи — и да се изложи на такъв риск! Школа, която се присъединява към свещена война по своя воля… свещена война! Ако трябва да съм честен, чичо, не съм сигурен, че подписът му върху договора ни дори трябва да бъде приоритет в момента.

— Какво искаш да кажеш тогава? Че трябва само да го подпитваме за детайли? Плащам добре в злато на шпионите си за подобни дреболии, племеннико.

Дреболии? Конфас се помъчи да остане безизразен. Въпреки че сърцето на чичо му бе твърде курвенско за религиозна вяра, той бе ревнив към невежеството си като всеки фанатик. Ако фактите противоречаха на желанията му, значи не съществуваха.

— Веднъж ме попита как съм надвил при Киют, чичо. Спомняш ли си какво ти казах?

— Да си ми казал? — почти изплю императорът. — Ти вечно ми „казваш“ разни неща, Конфас. Как очакваш да преценявам кое е важно и кое не?

Това бе може би най-жалкото и най-често използвано оръжие в арсенала на чичо му: заплахата да разчете съвета като заповед. Тя висеше над всеки техен разговор: Нима имаш наглостта да заповядваш на императора?

Конфас дари Зерий с помирителна усмивка.

— От онова, което Скейос ми каза — отвърна той успокояващо, — мисля, че трябва да се пазарим добронамерено… доколкото ни е възможно. Знаем твърде малко, за да го примамим в капана си.

Да стигнеш до ръба, а после да се върнеш обратно и да се престориш, че не си направил онази крачка… такъв беше обичаят в семейството му, поне допреди последните глупости на баба му.

— Точно така мисля и аз — каза Зерий. Поне той още помнеше правилата.

Точно тогава шамбеланът обяви непосредственото пристигане на Елейзарас и свитата му. Зерий нареди на Скейос да завърже хораето му за китката, което съветникът стори под отвратения поглед на Семемкетри. Това бе нещо като малка родова традиция, влязла в употреба преди повече от век и спазвана винаги, когато членове на имперското семейство общуваха с външни магьосници.

Чеферамуни, крал-регент и проформа владетел на Велики Аинон, бе обявен пръв, ала когато малката аинонска свита се появи в стаята, той следваше Елейзарас като куче. Върховният учител влезе неуместно бързо според Конфас. Поведението му бе повече на банкер, отколкото на магьосник: без търпение към спектакъла и алчен за сметки. Поклони се на Зерий, но не по-ниско, отколкото би го сторил шриахът. Един роб изтегли стола му назад, за да седне и той го стори без усилие, въпреки широката си алена роба. Чеферамуни, чиито бузи бяха начервени и воняха на парфюм, седна до него с изписано на лицето бледо изражение на ненавист и страх.

Спазиха задължителната размяна на титли, представяния и комплименти. Когато представиха Семемкетри, който заемаше позиция в Имперския саик, съответстваща на тази на Елейзарас в Кулите, върховният учител се усмихна презрително и сви рамене, сякаш се съмняваше в достойнствата на другия мъж. Конфас бе чувал, че схоластиците често са нетърпимо надути в присъствието на други схоластици. Семемкетри се изчерви гневно, но за своя чест не отвърна по сходен начин.

След това джнанско начало, върховният учител се обърна към Конфас:

— Най-накрая — каза той на съвършен шеик — се срещам с прочутия Икурей Конфас.

Той отвори уста и понечи да отговори, но чичо му го изпревари:

— Той е рядкост, нали? Малцина владетели притежават подобни инструменти, които да изпълняват волята им… Но със сигурност не сте изминали целия този път, за да се срещнете с племенника ми?

Въпреки че Конфас не можеше да е сигурен, му се стори, че Елейзарас му намигва, преди да се обърне към чичо му, сякаш искаше да каже: „Налага се да изтърпим тези глупаци, нали?“

— Разбира се, че не — отвърна Елейзарас с влудяваща краткост.

Зерий изглежда не забеляза нищо.

— Тогава мога ли да запитам защо Алените кули се присъединиха към Свещената война?

Елейзарас огледа небоядисаните си нокти.

— Доста е просто. Купиха ни.

— Купиха?

— Именно.

— Каква невероятна покупка! Какви са детайлите на уговорката ви?

Върховният учител се усмихна.

— Уви, боя се, че потайността сама по себе си е част от уговорката. За съжаление не мога да разкрия никакви детайли.

На Конфас тази история му се стори доста неправдоподобна. Дори Хилядата храма не бяха достатъчно богати, за да „наемат“ Алените кули. Те бяха тук поради причини, които надхвърляха златото и шриалските търговски отстъпки — беше сигурен в това.

Сменяйки посоката гладко като акула във водата, върховният учител продължи:

— Разбира се, вие се боите как нашите цели се съчетават с вашия договор.

Последва кисела пауза. После Зерий отвърна:

— Разбира се.

Чичо му мразеше повече от всеки друг, когато някой предугажда хода на мислите му.

— Алените кули — каза Елейзарас с престорена скромност — не се интересуват кой притежава земята, завладяна от Свещената война. Чеферамуни ще подпише вашия договор… с радост. Нали, Чеферамуни?

Боядисаният мъж кимна, но не каза нищо. Кучето беше добре обучено.

— Обаче имаме някои условия, които първо трябва да бъдат изпълнени — продължи Елейзарас.

Конфас бе предвидил това. Цивилизованите хора се пазарят.

— Условия? — възкликна възмутено Зерий. — Но цели векове земите оттук до Ненсифон са били…

— Чувал съм всички аргументи — прекъсна го върховният учител. — Глупости. Пълни глупости. И вие, и аз знаем какъв е залогът, императоре… Нали?

Зерий го изгледа с глуповато удивление. Не беше свикнал да го прекъсват, но пък и не бе свикнал да се пазари с хора, които му бяха повече от равни. Велики Аинон представляваше богата и многобройна нация. От всички владетели и деспоти из Трите морета, само падиражахът на Киан имаше по-голяма търговска и военна мощ от върховния учител на Алените кули.

— Ако вие не знаете — продължи Елейзарас, когато Зерий не можа да отговори, — тогава съм сигурен, че преждевременно узрелият ви племенник знае. Хмм, млади Конфас? Знаеш ли какво е заложено тук?

Конфас го смяташе за очевидно.

— Сила — каза той и сви рамене.

Изведнъж осъзна, че сега между него и магьосника съществува странна дружба. От самото начало върховният учител го бе дарил със статуса на равен нему по интелект.

Дори чуждоземците знаят, че си глупак, чичо.

— Именно, Конфас. Именно! Историята е само претекст за сила, нали? Онова, което има значение… — Белокосият магьосник спря с тънка усмивка, сякаш се бе натъкнал на по-подходящ гвоздей, с който да закове мисълта си. — Кажете ми — попита той Зерий, — защо снабдихте Калмемунис, Кумрезер и останалите? Защо им дадохте средствата да потеглят?

Чичо му избра репетираната версия:

— За да спра безчинствата им. Защо иначе?

— Слабо вероятно — отсече Елейзарас. — По-скоро мисля, че сте дали каквото е нужно на Плебейската свещена война, за да я унищожите.

Последва неудобна пауза.

— Но това е лудост! — отвърна накрая Зерий. — Дори ако изключим проклятието, какво бихме спечелили?

— Да спечелите? — повтори магьосникът със суха усмивка. — Ами Свещената война, разбира се… Нашата сделка с Майтанет ви отне лоста, който имахте с Имперския саик, така че ви трябва нещо друго, с което да се пазарите. Ако Плебейската свещена война бъде унищожена, тогава ще е много по-лесно да убедите Майтанет, че се нуждае от вас… или по-скоро трябваше да кажа — от станалия вече легендарен военен гений на племенника ви. Договорът ви ще бъде цената му, с което реално получавате всичко, спечелено от Свещената война… Трябва да призная, че това е чудесен план.

Това дребно ласкателство погуби Зерий. За един кратък миг в очите му проблесна тържествуваща светлинка. Конфас бе открил, че глупавите хора имат навика да са невероятно горди от малкото си гениални мигове.

Елейзарас се усмихна.

Той си играе с теб, чичо, а ти дори не го виждаш.

Върховният учител се приведе напред, сякаш осъзнал неудобството, предизвикано от близостта му. Конфас осъзна, че Елейзарас е майстор на джнан.

— Засега — каза той студено — не знаем подробностите на играта, която играете, императоре. Но нека ви уверя в едно: ако планирате предателството на Свещената война, това означава да предадете и Алените кули. Знаете ли какво означава подобно нещо? Какво ще предизвика? Ако ни предадете, Икурей, тогава никой — той погледна мрачно към Семемкетри, — дори имперският ви саик, няма да може да ви спаси от гнева ни. Ние сме Алените кули, императоре… Помислете над това.

— Заплашвате ли ме? — едва не ахна Зерий.

— Уверения, императоре. Всяка уговорка изисква уверения.

Зерий отмести рязко лице от него, загледан в Скейос, който свирепо шепнеше нещо в ухото му. Семемкетри обаче повече не можеше да се сдържа.

— Преминаваш границите, Ели. Държиш се така, все едно сме седнали в Каритузал, когато ти се намираш в Момемн. Две от Трите морета лежат между теб и дома ти. Твърде далеч си, за да отправяш заплахи!

Елейзарас се намръщи и изсумтя, а после се обърна към Конфас, все едно върховният учител на Имперския саик не съществуваше.

— В Каритузал те наричат Лъва на Киют — каза той безгрижно.

Очите му бяха малки, тъмни и подвижни. Оглеждаха го изпод гъстите му бели вежди.

— Нима? — попита Конфас, искрено изненадан, че дребният прякор на баба му е пропътувал такова разстояние за толкова кратко време. Изненадан и доволен… много доволен.

— Архиварите ми казват, че ти си първият, победил скилвендите в директен конфликт. Шпионите ми, от друга страна, твърдят, че войниците ти те почитат като бог. Така ли е?

Конфас се усмихна, разбрал, че върховният учител ще му оближе задника като котка, ако му се даде възможност. При все проницателността си, Елейзарас бе сбъркал с него.

Беше време да му покаже грешката.

— Онова, което Семемкетри каза току-що, е вярно. Независимо каква е сделката ви с Майтанет, вие сте поставили школата си в най-голямата опасност за нея от Схоластичните войни насам. И не само заради кишауримите. Вие ще бъдете малък енклав от богохулство сред могъща орда фанатици. Ще ви е нужен всеки приятел, който можете да намерите.

За пръв път в очите на Елейзарас се появи нещо, подобно на истински гняв, като пламтящи въглени под задимен огън.

— Ние караме света да гори с песента си, млади Конфас. Не се нуждаем от никого.

Въпреки гафовете на чичо му, Конфас напусна преговорите убеден, че домът Икурей е спечелил повече, отколкото е дал. Като начало, беше почти сигурен, че знае защо Алените кули са приели предложението на Майтанет да се присъединят към Свещената война.

Малко неща разкриваха целите на съперник по-добре от процеса на преговори за сделка. По време на пазарлъка им стана очевидно, че в основата на тревогите на Елейзарас са кишауримите. В замяна на подписа на Чеферамуни върху договора, той настоя Семемкетри и имперският саик да предадат цялата информация, която са събрали за фанимските магьосници-жреци през вековете война с тях. Разбира се, това можеше да се очаква: Алените кули бяха заложили самото си съществуване на способността си да надвият кишауримите. Ала в начина, по който Елейзарас произнасяше името им, имаше неоспорима напрегнатост. Той казваше „кишаурим“ така, както един нансур би казал „скилвенди“… по начина, по който се говори за стар и омразен враг.

За Конфас това означаваше само едно: Алените кули са били във война с кишауримите много преди Майтанет да обяви Свещената война. Също като дома Икурей, те се бяха вплели в нея, за да я използват. За Алените кули Войната беше инструмент на отмъщението.

Когато Конфас спомена подозренията си, чичо му се изсмя… поне в началото. Той настояваше, че Елейзарас е твърде меркантилен, за да рискува толкова много заради дреболия като отмъщението. Когато Семемкетри и Скейос обаче също подкрепиха теорията, императорът осъзна, че през цялото време е хранел същите подозрения. Вече беше официално: Алените кули се бяха присъединили към Свещената война, за да доведат някаква своя стара вражда с кишауримите до завършек.

Само по себе си това бе успокояващо. То означаваше, че целта на Кулите не се пресича с тяхната до самия край… когато вече нямаше да има значение. За Елейзарас щеше да е трудно да изпълни заплахата си, ако школата му е мъртва. Но онова, което безпокоеше Конфас, бе въпросът, какво е мотивирало Майтанет изобщо да призове Алените кули. Да, разбира се, че от всички школи те имаха най-голям шанс да унищожат кишауримите в открит конфликт. Ала поне привидно Конфас не можеше да си представи школа, за която да има по-малък шанс да се присъедини към похода му. И доколкото знаеше, шриахът не бе питал други магьосници — дори Имперския саик, който бе традиционният щит срещу кишауримите по време на джихадите. Само Алените кули.

Защо?

Освен ако Майтанет някак си не беше научил за войната им. Но този отговор бе дори по-притеснителен от въпроса. След като почти всички имперски шпиони в Сумна вече бяха мъртви, Икуреите имаха много причини да се тревожат от хитростта на шриаха. Но това! Шриах, който е пробил защитите на школите? При това на Алените кули?

Не за пръв път Конфас заподозря, че именно Майтанет, а не домът Икурей, стои в центъра на паяжината на Свещената война. Не смееше да сподели тревогите си с чичо си, който имаше навика да става още по-глупав, когато се изплашеше. Вместо това сам ги проучваше. Вече не се наслаждаваше на бъдещите си завоевания в тъмните часове, преди сънят да го обгърне. Вместо това обмисляше усложнения, които не можеше нито да понесе, нито да потвърди.

Майтанет. Каква игра играеше? И като стана дума за него, кой беше той?

* * *

Новините дойдоха няколко дни по-късно. Силите на Плебейската свещена война бяха изтребени.

В началото докладите не казваха много. Спешни съобщения от Асгилиох предаваха ужасяващите описания на дузина галеоти, успели да избягат през Унарас. Съдбата на Плебейската свещена война била решена в равнината Менгеда. Скоро след това двама куриери пристигнаха от Киан. Единият носеше отрязаните глави на Калмемунис, Тарсчилка и мъж, който можеше да е, а можеше и да не е Кумрезер. Другият достави тайно послание от самия Скаурас, което, според инструкциите на сапатишаха, бе предадено на неговия бивш заложник и повереник Икурей Конфас. То гласеше само:

Не можем да преброим труповете на идолопоклонническите ви братя, толкова много бяха повалени от яростта на праведната ни ръка. Благословен да бъде Самотният бог. Знайте, че домът Икурей е бил чут.

След като отпрати куриера, Конфас прекара няколко часа в обмисляне на посланието в покоите си. Думите сякаш сами изплуваха на повърхността на ума му.

… Толкова много бяха повалени… не можем да преброим…

Въпреки че бе само на двадесет и седем години, Икурей Конфас бе виждал кланета на много бойни полета… достатъчно, за да може почти да си представи масата инрити, проснати и оплели крайници по полята на Менгеда, с мъртви като на риби очи, загледани в земята или към безкрайното небе. Но не вина караше душата му да се съмнява — а може би по някакъв странен начин дори и да скърби, — а мащабът на това първо завършено дело. Сякаш досега измеренията на плана на чичо му бяха твърде абстрактни, за да ги възприеме изцяло. Икурей Конфас бе удивен от онова, което двамата със Зерий бяха постигнали.

… Домът Икурей е бил чут.

Да жертват цяла армия. Само боговете смееха да вършат подобни неща.

Били сме чути.

Конфас осъзна, че мнозина ще подозират, че именно домът Икурей е проговорил, ала никой нямаше да знае със сигурност. Тогава го изпълни странна гордост, тайна гордост, несвързана с мненията на другите. В аналите на велики събития щеше да има множество описания на това първо трагично събитие от Свещената война. Отговорността за катастрофата щеше да падне върху Калмемунис и останалите велики имена. В родословните дървета на наследниците им те щяха да се превърнат в имена на срам и омраза.

Никъде нямаше да се споменава Икурей Конфас.

За миг той се почувства като крадец, скритият автор на велика загуба. И възторгът, който изпита, граничеше със сексуална наслада. Сега ясно виждаше защо толкова обича този тип война. На бойното поле всяко действие бе явно и всеки можеше да го прецени. Тук обаче той бе неоценим, контролираше съдбата от място, което надвишаваше оценките и обвиненията. Беше скрит в утробата на събитията.

Като бог.