Р. Скот Бакър
Тъмнината, която предхожда (10)

Седма глава
Момемн

Светът е кръг, който има толкова центрове, колкото са хората в него.

Айенсис, „Третият човешки анализ“

Ранната есен на 4110 година на Бивника

Цял Момемн ехтеше от виковете.

Разхладен от сянката, Икурей Конфас слезе пред огромната затантийска арка. Очите му се спряха за момент на гравираните по нея образи, следвайки рисунка след рисунка, изобразяващи пленници и плячка. Той се обърна към генерал Мартемус с намерението да му напомни, че дори Затантий не е усмирявал скилвендските племена. Онова, което постигнах, никой друг човек не е постигал. Това не ме ли прави нещо повече от човек?

Конфас вече не броеше случаите, в които тази възбудена мисъл се появяваше в ума му, и въпреки че не му се искаше да го признае, копнееше да я чуе изречена от друг — особено от Мартемус. Ако само можеше да измъкне думите от него! Мартемус притежаваше естествената прямота на офицер, прекарал живота си на бойното поле, ласкателството не бе достойно дори за презрението му. Ако той кажеше нещо, Конфас знаеше, че е истина.

Ала сега не беше моментът. Мартемус стоеше онемял, загледан през Скуарския двор — мястото за паради в Имперския център. Войници в церемониални униформи изпълваха пространството, разположени под знамената на всяка колона на имперската армия. Стотици червено-черни ленти се развяваха на вятъра над формациите им, с изписани в златно молитви. Между фалангите широко празно пространство водеше към извисяващата се фасада на Алосийския форум. Градините, сградите и колонадите на Андиаминските простори се издигаха в жегата отвъд него.

Конфас видя, че чичо му го очаква — далечна фигура, обгърната от могъщите колони на Форума. Въпреки имперската грандиозност, той изглеждаше малък, като отшелник, приклекнал пред входа на пещерата си.

— Това първата ти имперска аудиенция ли е? — обърна се той към Мартемус.

Генералът кимна и го погледна с леко замаяно изражение.

— И първото ми посещение в Имперския център.

Конфас се ухили.

— Добре дошъл в бардака.

Конярите поеха жребците им. В съответствие с обичая, свещениците на Гилгаол донесоха легени с вода. Както Конфас очакваше, те намазаха крайниците му с лъвска кръв, а после, докато мърмореха молитви, прочистиха символичните му рани. Шриалските свещеници, които се появиха след тях обаче, го изненадаха. Те го намазаха с масла, като напяваха, а после натопиха пръсти в палмово вино и изрисуваха Бивника на челото му. Чак когато приключиха с ритуала и извикаха новата му титла — Щит на Бивника, — той разбра защо чичо му ги е включил в церемонията. Скилвендите бяха не по-малко езичници от кианците, така че защо да не използват и всепроникващия плам на Свещената война?

Всъщност, осъзна Конфас с раздразнение, това беше чудесна идея, което означаваше, че зад нея вероятно стои Скейос. Доколкото можеше да прецени, чичо му беше изразходвал отдавна цялата си налична гениалност… особено що се отнася до Свещената война.

От самата мисъл му се дощя да се изплюе като скилвенди, а бе пристигнал в Момемн едва предния ден.

Никога през живота си Конфас не бе изпитвал нещо подобно на въодушевлението, което почувства в битката при Киют. Заобиколен от паникьосани подчинени, той бе погледнал към все още неомърсеното бойно поле, и някак си, необяснимо как, бе разбрал… разбрал със сигурност, от която костите му сякаш ставаха от желязо. Аз притежавам това място. Аз съм нещо повече… Чувството беше подобно на екстаза или религиозния възторг. По-късно той осъзна, че това е било откровение, момент на божествено проникновение за неизмеримата мощ на неговата ръка.

Не можеше да има друго обяснение.

Но би могъл да предположи, че и откровенията, като месото, могат да бъдат отровени от изминалите дни?

В началото всичко вървеше невероятно добре. След битката оцелелите скилвенди се оттеглиха дълбоко в степта. Няколко разпокъсани групи продължиха да преследват армията, но не можеха да сторят нищо, освен да нападат по някой патрул. Неспособен да устои на изкушението да забие ножа до край и да го завърти в раната, Конфас уреди десетина пленници да „подслушат“ офицерите му да хвалят онези племена, които са предали ордата. Същите тези пленници успяха, посредством смелост и хитрост, които не им принадлежаха, да избягат чудодейно. Сега Конфас знаеше, че скилвендите не само ще повярват на твърденията им за предателство, но и ще бъдат доволни. Много по-добре беше Народът да надвие Народа, отколкото нансурите да го сторят. Ах, сладки разногласия. Щеше да мине много време, преди скилвендите да излязат на бойното поле с единна воля.

Ако само разногласията можеха да се прекратят също толкова лесно. Няколко месеца по-рано Конфас обеща на чичо си, че ще отбележи обратния поход с копия с побити скилвендски глави. С тази цел нареди главата на всеки скилвенди, покосен при Киют, да бъде отрязана, насмолена и натоварена на каруца. Ала веднага, щом имперската армия прекоси границата, картографите и математиците започнаха да спорят за това на какво разстояние трябва да се разположат злокобните трофеи. Когато диспутът не утихна от само себе си, се намесиха и магьосниците от Имперския саик, които, като всички магьосници, се смятаха за по-добри картографи от картографите и по-добри математици от математиците. Последва бюрократична война, достойна за двора на чичо му, която в крайна сметка, следвайки безумната алхимия на ненавист и наранена гордост, доведе до убийството на Ератий — най-буйния сред имперските картографи.

Когато последвалото военно разследване не успя да разреши нито случая с убийството, нито спора, Конфас арестува най-активните участници във всяка фракция и използвайки няколко зле формулирани точки от Военния закон, ги наби публично. На следващия ден дебатът беше разрешен, което не го изненада особено.

Ала ако този дразнещ проблем бе омърсил екстаза му, то връщането в Момемн почти успя да го развали изцяло. Той откри, че лагерът на Свещената война е обградил столицата — огромен бедняшки квартал от палатки и колиби около стените на града. Колкото и притеснителна да беше гледката, Конфас все пак очакваше да бъде посрещнат от изпълнени с обожание тълпи. Вместо това оръфани банди инрити ревяха обиди, хвърляха камъни, а в един случай дори и запалени чували с човешки екскременти. Когато той прати своите кидрухили да разчистят път напред, избухна нещо, което можеше да се опише само като ожесточена битка.

— Те виждат само племенника на императора — обясни един офицер, пратен от чичо му. — Не мъжа, покорил скилвендите.

— Толкова много ли мразят чичо ми?

Офицерът сви рамене.

— Докато господарите им подпишат договора му, той ги снабдява само с толкова, колкото им е нужно, за да оцелеят.

Свещената война събираше стотици нови мъже всеки ден, каза му той, въпреки че според слуховете главните сили на Галеот, Се Тидон, Конрия и Велики Аинон все още се намираха на месеци път от Момемн. До момента само трима големи лордове се бяха наредили сред мъжете на Бивника: Калмемунис, палатинът на конрийската провинция Канампурея; Тарсчилка, херцог на някаква затънтена погранична област в Галеот; и Кумрезер, палатин-губернаторът на аинонската област Кутапилет. Всеки от тях бе отхвърлил свирепо настояването на императора да подпишат договора му. Оттогава насам преговорите бяха пропаднали до горчиво съревнование на воля срещу воля, като инритските лордове създаваха каквито проблеми можеха, без да си навлекат гнева на шриаха, а Икурей Зерий III излизаше с прокламация след прокламация в опит да им попречи и да ги изтормози още повече.

— Императорът е много щастлив от завръщането ви, лорд екзалт-генерале — завърши офицерът.

Конфас едва не се изсмя на глас при тези думи. Завръщането на съперник никога не радваше един император, но всеки император се радваше на завръщането на армията си, особено когато е под обсада. Какъвто в крайна сметка беше случаят. Конфас бе принуден да влезе в Момемн с лодка.

И сега големият триумф, който бе очаквал, най-важното от всяко друго признание за постижението му, бе засенчено от по-велики събития. Свещената война бе омаловажила славата му, бе смалила дори унищожението на скилвендите. Хората щяха да празнуват в негова чест, да, но по начина, по който празнуваха религиозни фестивали по време на глад: без желание, твърде заети с належащите събития, за да разберат наистина какво или заради кого празнуват.

Как можеше да не намрази Свещената война?

Зазвъняха цимбали. Проехтяха рогове. Шриалските свещеници приключиха церемонията, поклониха се и се оттеглиха, оставяйки го напоен с острия мирис на палмово вино. Появиха се церемониалмайстори, облечени в поръбени със злато поли и Конфас, заедно със застаналия до него Мартемус и следван от почетен кортеж, ги последва с бавна крачка сред препълнената с хора тишина на Скуарския двор. Цели кохорти облечени в червени поли войници паднаха на колене, докато преминаваше, така че Конфас оставяше следа през целия площад, като вятър през пшеница. Изпита моментна тръпка. Нима не бе това неговото проникновение? Източникът на екстаза му по бреговете на река Киют?

Докъдето стигат очите ми, те отговарят на заповедите ми и следват моята ръка. Докъдето стигат очите ми и отвъд…

Отвъд. Секваща дъха мисъл. Необуздана.

Поглед през рамо го увери, че по-раншните му инструкции са били спазени. Двама от личните му телохранители го следваха наблизо, влачейки пленника помежду си, докато дузина други маркираха усърдно пътя си с последните отрязани скилвендски глави. За разлика от предишни екзалт-генерали, той не водеше със себе си армия от роби и плячка за своя император, но смяташе, че гледката на насмолени глави, издигнати над площада, ще има неподражаем ефект. Въпреки че не виждаше баба си сред тълпата, оградила чичо му под форума, Конфас знаеше, че тя е там и че одобрява това.

— Дай им спектакъл — обичаше да казва императрицата, — и те ще ти дадат власт.

Ако усещаха сила, хората я признаваха. През целия си живот Конфас беше заобиколен от учители. Ала именно неговата баба, свирепата Истрия, бе сторила най-много, за да го подготви за онова, което му се полагаше по право. Противно на желанията на баща му, тя бе настояла той да прекара ранното си детство заобиколен от помпозността и интригите на имперския Двор. И там тя го изправи на крака, сякаш бе нейно дете, научи го на историята на тяхната династия, а чрез нея — на всички неписани тайни на политиката. Конфас дори подозираше, че Истрия има пръст в измислените обвинения, довели до екзекуцията на баща му, просто за да гарантира, че той няма да се пречка в наследяването, ако случайно другият й син, Икурей Зерий III, неочаквано се окаже мъртъв. Ала повече от всичко тя бе осигурила, дори натрапила усещането, че именно Конфас и никой друг е наследник на трона. Още като малко момче, тя бе съумяла да го включи в спектакъл, който внушаваше, че всеки негов дъх е триумф за империята. Сега дори чичо му не смееше да оспори това усещане, дори и ако успееше да създаде син, който да не се лигави и да няма нужда от пелени в зряла възраст.

Тя бе сторила толкова много, че Конфас можеше почти да я обича.

Вгледа се отново в чичо си. Сега той бе по-близо, дотолкова, че можеше да различи детайлите в облеклото му. Белият рог, издигащ се от златната му диадема, беше изненада за екзалт-генерала. Никой нансурски император не беше носил короната на Шигек, откак тази провинция бе паднала пред напора на фанимите преди три века. Това беше същинска наглост! Какво можеше да е предизвикало подобно изхвърляне? Дали си мислеше, че като се затрупа с изпразнени от смисъл орнаменти, ще си осигури слава?

Той знае… Знае, че съм го надминал!

По време на връщането си от степта Джиюнати, Конфас мислеше за своя чичо до степен на вманиачаване. Той разбираше, че истинският въпрос е дали императорът ще бъде склонен да го възприема като инструмент, който може да се използва и по-нататък, или да се отърве от него като от заплаха. Фактът, че Зерий го е пратил да унищожи скилвендите, по никакъв начин не намаляваше възможността за убийство. Иронията в това да премахнеш някой, който успешно е изпълнил повелята ти, нямаше да означава нищо за него. Подобни „неправди“, както ги наричаха философите, бяха хлябът и бирата на имперската политика.

Не. Ако нещата останеха непроменени, беше осъзнал Конфас, чичо му щеше да се опита да го убие. Проблемът, просто казано, беше, че е унищожил скилвендите. Дори и ако триумфът му не се превърнеше в силата, нужна, за да узурпира трона, както Конфас се боеше, Зерий подозираше конспирация винаги, когато двама роби пръднеха и просто щеше да предположи, че той я има. Ако нещата останеха непроменени, Конфас трябваше да се върне в Момемн с ултиматуми и обсадни машини.

Ала нещата не останаха непроменени. Битката при Киют беше само първата крачка в много по-големия план да се изтръгне Свещената война от ръцете на Майтанет, а Свещената война беше ключът към мечтаната от чичо му възстановена империя. Ако Киан бъдеше смазан и ако всички стари провинции можеха да се завладеят наново, тогава Икурей Зерий III щеше да бъде запомнен не като император-воин, подобно на Затантий или Триам, а като велик държавник, подобно на Кафрианас-младши. Това бе неговата мечта. И докато Зерий стоеше вкопчен в мечтата си, Конфас съзнаваше, че той ще стори всичко по силите си да се грижи за богоподобния си племенник. Побеждавайки скилвендите, Конфас стана по-полезен, отколкото опасен.

Заради Свещената война. Всичко се въртеше все около проклетата Свещена война.

С всяка негова крачка форумът закриваше все повече небето. Чичо му, който сега изглеждаше още по-нелепо, след като Конфас знаеше какво носи, се приближи още повече. Въпреки че боядисаното му лице изглеждаше неподвижно отдалеч, той видя или му се стори как вижда ръцете му да стискат алената роба за миг. Нервен жест? Екзалт-генералът едва не се засмя. Малко неща му бяха по-забавни от тревогата на чичо му. Но червеите трябва да се гърчат.

Винаги беше мразил чичо си — дори като дете. Но въпреки цялото си презрение, отдавна се бе научил да не го подценява. Императорът беше като онези нетипични пияници, които заваляха думите и се препъваха, но ставаха смъртоносно трезвени в мига, в който се сблъскаха с опасност.

Дали усещаше опасност сега? Внезапно Икурей Зерий III му се стори сложна гатанка — неузнаваем. За какво си мислиш, чичо?

Въпросът го тормозеше толкова силно, че се почувства задължен да потърси отговора с помощта на нечие чуждо мнение.

— Кажи ми, Мартемус — попита той с тих глас, — ако трябваше да предположиш, за какво би казал, че мисли чичо ми?

Генералът беше стегнат. Може би си мислеше, че разговорът в подобно време е недостоен.

— Познавате го много по-добре от мен, лорд екзалт-генерале.

— Напълно политически отговор.

Конфас се сепна, поразен от предчувствие, че причината за напрежението на Мартемус може да е много по-дълбока от очакването да срещне своя император за пръв път. Кога изобщо бе виждал този мъж да изпитва страхопочитание към висшестоящите си?

Никога.

— Трябва ли да се боя, Мартемус?

Очите на генерала останаха вдигнати към все още далечния император. Той не мигаше.

— Трябва да се боите, да.

Без да го е грижа какво биха си помислили наблюдателите, Конфас се извърна и огледа профила на Мартемус, отбелязвайки за пореден път класическата нансурска форма на челюстта му и счупения нос.

— И защо мислиш така?

Другият мъж продължи да върви в тишина привидно доста дълго време. В един отчаян миг на Конфас му се дощя да го удари. Защо му трябваше да обмисля отговорите си толкова време, когато решението бе винаги едно и също? Мартемус винаги казваше истината.

— Зная само — отвърна накрая генералът, — че ако аз бях император, а вие — моят екзалт-генерал, щях да се боя от вас.

Конфас изсумтя под нос.

— А когато императорът се бои от нещо, той го убива. Виждам, че и вие от провинцията сте му взели мярката. И все пак моят чичо се бои от мен още откак го бих на бенджука за пръв път. Тогава бях на осем. Щеше да ме удуши — и после да обвини едно злощастно гроздово зърно за това, — ако не се бе намесила баба ми.

— Не успявам да видя…

— Чичо ми се бои от всички и всичко, Мартемус. Твърде добре е обучен в историята на династията ни, за да не го прави. Затова само нови страхове го подтикват към убийство. Старите като мен едва ги забелязва.

Генералът сви рамене недоловимо.

— Но нали той… — Гласът му заглъхна, сякаш бе шокиран от собствената си дързост.

— Нали екзекутира баща ми? Но разбира се. Ала той не се е страхувал от него поначало. Едва по-късно, след като… след като биакската фракция натрови сърцето му със слухове.

Мартемус го погледна с крайчеца на окото си.

— Но онова, което постигнахте, лорд екзалт-генерале… Помислете само! По ваша заповед всеки войник тук — до последния човек! — би хвърлил живота си в краката ви. Със сигурност императорът знае това! Със сигурност това е нов страх!

Конфас мислеше, че Мартемус не е способен да го изненада, ала сега се стресна не само от важността, но и от пламенността на отговора му. Нима той предлагаше въстание? Тук? Сега?

Внезапно се видя как изкачва стъпалата на форума и Андиаминските простори. Видя чичо си, нарязан на кървави дрипи.

Картината го остави без дъх. Възможно ли беше това да е някакво откровение? Образ от бъдещето? Трябваше ли той…? Но не, това бе пълна глупост! Мартемус просто не виждаше по-голямата картина.

И все пак всичко — редиците, паднали на колене в периферното му зрение, намаслените гърбове на церемониалмайсторите пред него, чичо му, застанал неподвижен, сякаш на ръба на някой фатално стръмен склон — бе станало кошмарно. Внезапно той се разгневи на Мартемус и безпочвените му страхове. Това трябваше да е неговото време! Моментът му на тържествуване.

— А какво ще кажеш за Свещената война? — сопна се Конфас.

Генералът се намръщи, но задържа лицето си насочено към извисяващия се форум.

— Не разбирам.

Внезапно обхванат от нетърпение, Конфас го изгледа ядно. Защо на всички им беше толкова трудно да видят? Така ли се чувстваха боговете, когато бяха тормозени от неспособността на хората да осмислят великите поличби за техните планове? Дали не очакваше твърде много от последователите си? Боговете определено го правеха.

Но може би това беше идеята. Как по-добре щяха да ги накарат да се борят?

— Мислите си, че императорът е повече коварен, отколкото боязлив? — продължи Мартемус. — Че алчността му да възстанови империята ще засенчи страха му от вас?

Конфас се усмихна. Богът бе удовлетворен.

— Така мисля. Той се нуждае от мен, Мартемус.

— Значи правите залог.

Церемониалмайсторите достигнаха монументалното стълбище, водещо нагоре към форума, и отстъпиха от двете страни с поклон. Императорът се издигаше над тях.

— А ти на какво ще заложиш, Мартемус?

За пръв път генералът го погледна директно, а блестящите му кафяви очи се изпълниха с нетипично обожание.

— На вас, лорд екзалт-генерале. И на империята.

Бяха спрели в основата на огромното стълбище. След един бърз поглед към Мартемус, Конфас направи жест на телохранителите си да го последват с пленника и започна да се изкачва по стъпалата. Чичо му го очакваше на върха. Конфас забеляза, че Скейос стои до него. Десетки дворяни се бяха струпали сред колоните на форума. Всички гледаха със сериозни лица.

Думите на Мартемус се върнаха неканени при него.

По ваша заповед всеки войник тук би хвърлил живота си в краката ви.

Конфас също бе войник, и като такъв вярваше в тренировките, провизиите, планирането — накратко, в подготовката. Но също така, като всички велики водачи, той имаше остър нюх за онези плодове, които узряваха извън сезона. Знаеше прекрасно колко е важен точният момент. Какво щеше да стане, ако удареше сега? Какво биха направили — защото точно това беше проблемът — всички, струпали се тук? Колцина щяха да заложат на него?

На вас… Ще заложа на вас.

При все недостатъците си, чичо му беше проницателен в преценката си за характери. Сякаш глупакът инстинктивно знаеше как да балансира тоягата и моркова, кога да удари и кога да гали. Внезапно Конфас осъзна, че няма представа накъде биха се завъртели мнозина от мъжете, които имаха значение. Разбира се Генкелти, екзалт-капитана на еотическата стража, щеше да застане редом със своя император — до смърт, ако се наложи. Но Семемкетри? Дали Имперският саик би предпочел силен император пред слаб? А Нгарау, който контролираше така важните съкровищници?

Имаше толкова много неясноти!

Топъл повей на вятъра запрати листа от някоя невидима горичка пред краката му. Той спря на терасата точно под чичо си и му отдаде почит.

Икурей Зерий III остана неподвижен като боядисана статуя. Старият Скейос обаче му направи знак да се качи. С бучащи уши Конфас измина последните няколко стъпала. Пред очите му проблесна образ на размирици и войници. Помисли си за церемониалния си кинжал, зачуди се дали е достатъчно здрав, за да прониже коприна, дамаск, кожа и кокал.

Щеше да свърши работа.

После застана пред чичо си. Изражението и крайниците му замръзнаха предизвикателно. Въпреки че Скейос го гледаше с открита тревога, императорът не показа да е забелязал.

— Такава велика победа, племеннико! — възкликна той рязко. — Донесе на дома Икурей слава, каквато никой не е носил!

— Твърде си благосклонен, чичо — отвърна Конфас с равен тон.

За момент Зерий се намръщи. Конфас бе забравил да коленичи и да целуне коляното му.

Очите им се вкопчиха едни в други и той се стресна. Бе забравил колко много чичо му приличаше на баща му.

Още по-добре. Щеше да го хване за врата отзад, сякаш за интимна целувка, а после да забие ножа в гърдите му. Щеше да извърти острието и да разполови сърцето му. Убийството щеше да е бързо и, Конфас внезапно осъзна, изненадващо лишено от злост. После щеше да извика на хората си долу, да им нареди да завземат Имперския център. И за няколко мига империята щеше да стане негова.

Той вдигна ръка за целувка, ала чичо му я отблъсна и скочи край него, очевидно заинтересуван от нещо по-надолу по стълбите.

— А какво е това? — извика той и посочи пленника.

Конфас хвърли поглед към наблюдателите и видя Генкелти и неколцина други да го гледат тревожно. Усмихна се фалшиво и се обърна, за да се присъедини към императора.

— Уви, чичо, това е единственият пленник, който мога да ти предложа. Всеки знае, че скилвендите са отвратителни роби.

— И кой е той?

Мъжът бе хвърлен на колене и сега се бе привел над голотата си, с белязани ръце, завързани зад гърба му с вериги. Един от стражите сграбчи черната му грива и повдигна лицето му към императора. Въпреки че в изражението му все още се виждаше намек за презрение, сивите му очи бяха празни, насочени към неща извън този свят.

— Зунурит — каза Конфас. — Техният крал на племената.

— Бях чул, че е заловен, но не смеех да вярвам на слуховете! Конфас! Конфас! Скилвендски крал на племената хванат в плен! Днес ти носиш безсмъртие на нашия род! Ще накарам да го ослепят, кастрират и овържат под трона ми, точно като древните върховни крале на Киранеас.

— Прекрасна идея, чичо.

Конфас погледна надясно и най-накрая видя баба си. Тя носеше зелена копринена рокля, кръстосана от плътно пристегнат син пояс. Както винаги, изглеждаше като стара курва, която се прави на кокетка. Ала в изражението й имаше нещо. По някакъв начин изглеждаше различна.

— Конфас… — ахна тя, а очите й се разшириха от удивление. — Напусна ни като наследник на империята, а се връщаш сред нас като бог.

Колективно поемане на дъх последва думите й. Предателство… или поне нещо, което императорът нямаше как иначе да интерпретира.

— Твърде щедра си в похвалите си, бабо — каза бързо Конфас. — Връщам се като скромен роб, който просто е изпълнил повелята на своя господар.

Но тя е права! Нали?

По някакъв начин допреди миг беше на ръба да повали чичо си, а сега трябваше да прикрива гафовете на баба си. Решителност. Не биваше да се разсейва!

— Разбира се, мило мое момче. Говорех образно… — По някакъв странно гнусен начин за толкова стар човек, тя се понесе елегантно до него и сплете ръка с неговата. — Срамота, Конфас. Разбирам стадото — тя изгледа гневно дворяните на сина си — … да вижда нещо скандално в думите ми, но ти?

— Винаги ли трябва да се лигавиш така край него, майко? — попита Зерий. Беше започнал да ръчка трофея си, сякаш проверяваше мускулите му.

Конфас случайно мерна погледа на Мартемус от мястото, където бе коленичил болезнено, за момента останал напълно незабелязан. Генералът кимна опасно.

И тогава над него се спусна познатият хлад, който му позволяваше да мисли и действа решително, докато други мъже се препъваха. Погледна привидно безкрайните редици воини долу. По ваша заповед всеки войник…

Той се отдръпна от баба си.

— Слушай — каза. — Има неща, които трябва да науча.

— Или какво? — попита чичо му.

Очевидно бе забравил краля на племената. Или това поначало беше просто поза?

Без да се смути, Конфас се вгледа в гримираните очи на чичо си и се подсмихна пред абсурда на шигекската му корона.

— Или скоро ще се окажем във война с мъжете на Бивника. Разбра ли, че те се вдигнаха на бунт, когато се опитах да вляза в Момемн? Убиха двадесет от кидрухилите ми!

Конфас осъзна, че очите му са се спрели на мекия напудрен врат на императора. Може би там беше по-добро място за удар.

— Ах, да — каза Зерий не особено заинтересован. — Много неприятен инцидент. Калмемунис и Тарсчилка подстрекават не само своите хора. Но те уверявам, че с този въпрос е приключено.

— Какво имаш предвид под „приключено“?

За пръв път в живота си Конфас не го беше грижа какво мисли императорът за тона му.

— Утре — обяви Зерий с повелителен глас — ти и баба ти ще ми правите компания нагоре по реката, за да наблюдаваме транспортирането на последния ми монумент. Зная, племеннико, че душата ти е неспокойна по природа, че си последовател на школата на решителните действия, но трябва да проявиш търпение. Това не е Киют и ние не сме скилвендите… Нещата не са такива, каквито изглеждат, Конфас.

Конфас онемя. „Това не е Киют и ние не сме скилвендите.“ Какво трябваше да значи това?

Сякаш всичко е решено, Зерий продължи:

— Това ли е генералът, за когото говориш с такова уважение? Мартемус, нали? Толкова се радвам, че е тук. Не можех да прекарам през реката достатъчно от хората ти, за да запълнят центъра, така че се видях принуден да използвам моята еотическа стража и няколкостотин души от градската.

Въпреки че беше вцепенен, Конфас отвърна без колебание:

— И да ги облечеш като моите… като редовна армия?

— Разбира се. Церемонията е колкото за теб, толкова и за тях, нали?

С бумтящо сърце, Конфас коленичи и целуна коляното на чичо си.

* * *

Хармония… Такава сладост. Към това си мислеше, че се стреми Икурей Зерий III.

Семемкетри, върховният учител на неговия имперски саик, го бе уверил, че кръгът е най-чистата от геометричните линии, най-проводимата за възстановяването на духа. Човек не бива да живее живота си в линии, казваше той. Но именно с кръгове от нишки се създаваха възли и с кръгове от подозрение — интриги. Самата форма на хармонията беше прокълната!

— Колко още трябва да чакаме, Зерий? — попита майка му отзад, а гласът й бе гърлен от раздразнението и възрастта.

Слънцето е горещо, нали, кучко?

— Скоро — отговори той на реката.

От носа на голямата си галера, Зерий гледаше кафявите води на река Фаюс. Зад него седяха майка му, императрица Истрия, и племенникът му, Конфас, все още възбуден от зашеметяващата си победа над скилвендските племена при Киют. Привидно ги бе поканил да станат свидетели на пренасянето на последния му монумент от базалтовите каменоломни на Осбеус надолу по реката до Момемн. Но както винаги зад всяко събиране на имперското семейство се криеха и други цели. Той знаеше, че те няма да одобрят монумента — майка му открито, а племенникът му мълчаливо. Ала въпреки това нямаше — не можеха — да отхвърлят изявлението, което щеше да направи скоро. Самото споменаване на Свещената война бе достатъчно, за да спечели уважението им.

Поне за известно време.

Откак бяха напуснали каменния кей на Момемн, майка му припърхваше около внука си.

— Изгорих двеста златни плочици за теб — казваше в момента. — По една за всеки ден на бойното поле. И предложих тридесет и осем кучета на гилгаолското жречество, за да бъдат заклани в твоя…

— Обзаведе ги и с лъв — извика Зерий през рамо. — Албиносът, който Писатулас купи от онзи отвратителен Кутнармски търговец, нали, майко?

Въпреки че не я виждаше, усещаше как очите й дълбаят дупки в гърба му.

— Това трябваше да бъде изненада, Зерий — каза тя с киселинна сладост в гласа. — Или си забравил?

— Извинявам се, майко. Наистина…

— Накарах да подготвят кожата му — каза тя на Конфас, сякаш Зерий не се беше обаждал. — Подходящ дар за Лъва на Киют, не мислиш ли?

Тя се изкикоти на собствената си коварна хитрост.

Зерий сграбчи яростно махагоновите перила.

— Лъв! — възкликна Конфас. — И при това албинос! Нищо чудно, че Богът ми се усмихваше, бабо.

— Просто подкуп — отвърна тя омаловажаващо. — Отчаяно копнеех да се върнеш невредим. Бях полудяла от отчаяние. Но сега, когато ми казваш как си надвил онези примитиви, се чувствам глупаво. Да се опитвам да подкупвам боговете да бдят над един от своите! Империята никога не е виждала герой като теб, мой скъпи, сладки Конфас. Никога!

— Каквато и мъдрост да притежавам, бабо, я дължа на теб.

Истрия почти се изкикоти. Ласкателствата, особено от Конфас, винаги бяха любимият й наркотик.

— Сега като се замисля, бях доста суров учител.

— Най-суровият.

— Но ти винаги беше немарлив, Конфас. А размотаването неизбежно изважда най-лошата ми страна. Направо издирам очи.

Зерий стисна зъби. Тя знае, че слушам! Предизвиква ме.

Конфас се смееше.

— Боя се, че открих удоволствията на жените на неприлично млада възраст, бабо. Трябваше да се грижа за други учители.

Истрия се засмя лукаво… вечната флиртаджийка. Сбръчкана курветина.

— Уроци от една и съща книга, предполагам.

— Всичко се свежда до чукане, нали?

Смехът им заглуши свистящия хор на греблата на галерата. Зерий трябваше да потуши писъка в гърлото си.

— А сега с тази Свещена война, мой скъпи Конфас, ти ще станеш много, много повече от най-великия екзалт-генерал в историята ни!

Какво се опитва да направи? Истрия винаги го бе дразнила, но никога не се беше доближавала толкова до подклаждане на бунт. Знаеше, че победата на Конфас над скилвендите го е трансформирала от инструмент в заплаха. Особено след фарса на форума предния ден. Зерий трябваше да хвърли само един поглед към лицето на племенника си, за да разбере, че Скейос е бил прав. В очите на Конфас наистина имаше убийство. Ако не бе Свещената война, Зерий щеше да нареди да го посекат на място.

Истрия беше там. Тя знаеше всичко това, ала въпреки това подклаждаше огъня още и още. Дали не…

Дали не се опитваше да убие Конфас?

Племенникът му очевидно беше смутен.

— Моите войници биха казали: „Не е хубаво да броиш мъртвите, преди да е пусната кръв“, бабо.

Но дали наистина беше притеснен? Можеше ли да се преструва? Можеше ли да е нещо, замесено от тях двамата, за да го прати по грешна следа? Той погледна по дължината на галерата в търсене на Скейос. Откри го при Аритмеас, извика го с яростен поглед, но после се наруга мислено. За какво му беше този стар глупак? Майка му играеше игри. Тя винаги играеше игри.

Не им обръщай внимание.

Скейос дотича до него — старецът се движеше като рак, — но Зерий го игнорира. Дишайки бавно и равномерно, той се загледа в движещите се по реката съдове. Речни лодки се движеха една край друга с тромава грация, повечето от тях — натежали от стоки. Видя трупове на свине и крави, съдове с масло и бъчви с вино; видя пшеница, жито, камък и дори нещо, което реши, че трябва да е група танцьори. И всичко това се влачеше по широкия гръб на реката към Момемн. Добре беше, че е застанал върху Фаюс. Тя беше великото въже, от което се протягаха обширните мрежи на Нансуриума. Търговия и препитание, наглеждани от неговия образ.

„Златото, което носят в ръцете си, помисли той, е с моето лице на него.“

Императорът вдигна очи към небето. Те се спряха върху чайка, застинала мистериозно в сърцето на далечен облак. За миг си помисли, че усеща докосването на хармонията, че може да забрави бърборенето на майка си и племенника си зад гърба му.

В този момент галерата подскочи и спря рязко. Зерий залитна над парапета за миг, а после се задържа. Избута се на крака и се огледа диво в търсене на капитана сред малкото стадо дворяни на борда. Чу викове, заглушени от дървото, а после плющенето на камшици. В ума му се появиха неканени образи. За претъпкани места под палубата. Изгнили зъби, стиснати в агония. Пот и жилеща болка.

— Какво стана? — чу майка си да пита.

— Плитчина, бабо — обясни Конфас. — Поредното закъснение, както изглежда.

Тонът му бе стегнат от нетърпение — свобода на изразяване, която не би си позволил преди няколко месеца, ала все пак нищожна в сравнение с наглостта му от предния ден.

По палубата се чуха викове. Греблата заораха хаотично в заобикалящите ги води, ала не постигнаха нищо. С изражение, което вече молеше за милост, капитанът се приближи и призна, че са се забили в плитчина. Зерий сгълча глупака, като през цялото време усещаше преценяващия поглед на майка си. Когато се обърна към нея за момент, видя очи, които бяха твърде преценяващи, за да принадлежат на майка, загледана в своя син. Конфас се беше излегнал на дивана до нея и се подхилваше, докато гледаше нагласения бой на петли.

Изнервен от наблюдателите си, Зерий махна с ръка, за да спре извинителните обяснения на капитана.

— Защо трябва гребците да жънат каквото ти си посял? — извика той. Отвратен от инфантилното ломотене на мъжа, той му обърна гръб и нареди на стражите да го завлекат под палубата. Последвалият вой само разпали гнева му. Защо толкова малко хора можеха да понесат последиците от действията си?

— Решение, достойно за Късния пророк — отбеляза сухо майка му.

— Ще чакаме тук — каза рязко Зерий на нищото.

След миг камшиците и виковете притихнаха.

Греблата застинаха. Последва рядък момент на тишина на палубата. Над водите прозвуча кучешки лай. Деца се гонеха по южния бряг, снижаваха се под дърветата и пищяха. Но имаше и друг звук.

— Чуваш ли ги? — попита Конфас.

— Да — отвърна Истрия и изви врат, за да погледне нагоре по реката.

Зерий също го чуваше: тих хор от викове от другия бряг. Той примижа в далечината, където Фаюс се извиваше и сучеше между тъмните склонове, в търсене на някакъв видим знак от баржата, понесла новия му монумент. Не видя нищо.

— Може би трябва да почакаме последното ви величие на кърмата на галерата, Бог сред смъртни — прошепна Скейос в ухото му.

Той понечи да смъмри първия съветник за това, че го е прекъснал с глупости, после се поколеба.

— Продължавай — промърмори, докато гледаше стареца. Лицето на Скейос често му напомняше за сбръчкана ябълка, набраздена от две блестящи черни очи. Изглеждаше като древно бебе.

— Оттук, Бог сред смъртни, божественият ви паметник ще се разкрие постепенно, позволявайки на майка ви и племенника ви… — Лицето му изразяваше болка.

Зерий се намръщи и погледна подозрително Истрия.

— Никой не смее да се подиграва на императора, Скейос.

— Разбира се, Бог сред смъртни. Със сигурност. Но ако почакаме на кърмата, вашият обелиск ще се разкрие в едно величествено движение, когато баржата ни подмине.

— Аз бях обмислил и това…

— Но, разбира се.

Зерий се обърна към императрицата и екзалт-генерала.

— Ела, майко — каза той. — Нека се оттеглим от слънцето. Малко сянка ще те разкраси.

Истрия се намръщи при тази обида, но иначе изглеждаше видимо облекчена. Слънцето се издигаше високо в небето и беше горещо за сезона. Тя стана със скована грация и с нежелание прие предложената от сина й ръка. Конфас се претърколи на крака след нея и ги последва. Групи парфюмирани роби и дворяни се разпръснаха от пътя им. Докато Скейос чакаше на дискретно разстояние, тримата се спряха при масите, отрупани с деликатеси. Зерий се разведри, когато майка му похвали кухненските му роби. Възторгът от слугите му винаги беше нейният начин да изкупи по-ранната си недискретност — нейното извинение. Може би, помисли Зерий, днес тя щеше да бъде благосклонна към него.

Накрая се разположиха на покритата с навес кърма на галерата, където се излегнаха на канапета от Нилнамеш. Скейос застана отдясно на императора — обичайното му място. Присъствието му успокояваше Зерий: също като прекалено силното вино, неговото семейство се нуждаеше от разводняване.

— А как е моята полусестра? — попита го Конфас. Беше дошло време за джнан.

— Задоволителна съпруга.

— И все пак утробата й остава затворена — отбеляза Истрия.

— Аз си имам наследник — отвърна небрежно императорът, знаейки прекрасно, че старата вещица се наслаждава на импотентността му. Силното семе насилва утробата. Тя току-що го бе нарекла слабак.

Тъмните очи на Истрия проблеснаха.

— Да… Наследник без наследство.

Такава прямота! Може би възрастта най-накрая бе догонила безсмъртната императрица. Вероятно времето беше единствената отрова, която нямаше как да избегне.

— Внимавай, майко.

Може би — и тази мисъл изпълни Зерий с мрачна наслада — тя скоро щеше да умре. Прокълната стара кучка.

Конфас се намеси:

— Мисля, че баба намеква за мъжете на Бивника, божествени чичо… Получих новини тази сутрин, че са нападнали и разграбили Джарута. Вече сме минали точката на бунтове и шриалски петиции. Намираме се на прага на открита война.

Толкова бързо достигна до същината на нещата. Това не беше елегантно. Варварство.

— Какво възнамеряваш да направиш, Зерий? — попита Истрия. — Не само твоята опърничава и понякога нетактична майка се бои от тези опасни събития. Дори най-надеждните домове от конгрегацията са притеснени. Трябва да действаме, по един или друг начин.

— Никога не съм те виждал нетактична, майко… Това винаги е само преструвка.

— Отговори ми, Зерий. Какво мислиш да правиш?

Той въздъхна силно.

— Вече не става въпрос за намерения, майко. Делото е постигнато. Конрийското псе Калмемунис прати посланици. Ще подпише договора ми утре следобед. Дава личното си уверение, че от днес бунтовете и набезите спират.

— Калмемунис! — изсъска майка му, все едно бе изненадана. По всяка вероятност тя бе научила това дори преди самия Зерий. След всички тези години, прекарани в заговори за и срещу съпрузи и синове, мрежата й от шпиони пронизваше Нансуриума до сърцето му. — Ами останалите велики имена? Онзи аинон — как се казваше? — Кумрезер?

— Зная само, че Калмемунис ще се съвещава с него, Тарсчилка и някои от другите днес.

— И той ще подпише — каза Конфас с тона на отегчен оракул.

— И какво те кара да си толкова сигурен в това? — попита Истрия.

Конфас вдигна купата си и един от щъкащите наоколо роби побърза да я напълни.

— Всички пристигнали първи ще подпишат. И преди трябваше да се сетя, но сега като се замисля, изглежда очевидно, че тези глупаци се страхуват от идването на другите повече от всичко друго. Мислят се за неуязвими. Кажи им, че фанимите са ужасяващи по време на война, не по-малко от скилвендите, и ще ти се изсмеят, а после ще ти напомнят, че самият Бог язди редом с тях.

— И какво искаш да кажеш с това? — попита Истрия.

Без да се усети, Зерий се приведе напред в дивана.

— Да, племеннико. Какво имаш предвид?

Конфас отпи от купата и сви рамене.

— Въобразяват си, че триумфът им е сигурен, така че защо да го делят? И по-лошо, да го отстъпят изцяло на незаслужаващите си по-високопоставени братя? Помислете. Когато Нерсей Прояс пристигне, Калмемунис ще е просто поредният му лейтенант. Същото важи и за Тарсчилка и Кумрезер. Когато основните сили на Галеот и Велики Аинон се съберат, те ще изгубят своите високи позиции. Докато в момента Свещената война е тяхна и те искат да я използват…

— Значи трябва да забавиш раздаването на провизии, Зерий — прекъсна го Истрия. — Да им попречиш да потеглят.

— Може би можем да им кажем, че сме намерили гъгрици в хамбарите си — добави Скейос.

Зерий гледаше майка си и племенника си, опитвайки се да изглади усмивката от изражението си. Тук тяхното знание свършваше и започваше неговият гений. Дори Конфас, коварната змия, не можеше да предвиди решението му.

— Не — каза той. — Те ще потеглят.

Истрия го зяпна, а лицето й изглеждаше толкова удивено, колкото му позволяваше сбръчканата й кожа.

— Може би трябва да освободим робите — каза Конфас.

Зерий плесна с ръце и намаслените тела избягаха от палубата.

— Какво означава това, Зерий? — попита Истрия. Гласът й трепереше, сякаш бе останала без дъх от шока.

Конфас го гледаше внимателно, а устните му се извиха в лека усмивка.

— Мисля, че разбирам, бабо. Чичо, възможно ли е, падиражахът да е помолил за… жест?

Безмълвен от удивление, Зерий зяпна племенника си. Как беше възможно да знае? Твърде много проницателност и твърде лековато поведение. На определено ниво императорът винаги се бе ужасявал от Конфас. И причината не беше само в интелекта му. В племенника му имаше нещо мъртво. Не, повече от мъртво — нещо загладено. С други, дори с майка си — макар напоследък и тя да изглеждаше някак далечна — винаги имаше размяна на неизречени очаквания, на малки човешки нужди, които обгръщаха всеки разговор, дори тишината. Но при Конфас всичко беше гладки повърхности. Племенникът му никога не биваше докосван от другите. Той беше човек, за когото всичко беше каприз. Съвършен човек.

Но да овладееш подобен човек! А той трябваше да го овладее.

— Ласкайте го — каза веднъж Скейос на Зерий. — И се трансформирайте в част от величествената история, както той възприема живота си.

Ала императорът не можеше да стори това. Да ласкаеш друг означаваше да унизиш себе си.

— Откъде знаеше? — сопна се Зерий. А страхът му добави: — Трябва ли да те пращам в Зиек, за да науча?

Кулата на Зиек — кой в Нансур не трепереше, когато я мернеше да се издига сред сградите на Момемн? Очите на племенника му се втвърдиха за миг. Този път го бяха засегнали — и защо не? Конфас бе получил заплаха. Зерий се засмя.

Резкият глас на Истрия прекъсна наслаждението му:

— Как можеш да се шегуваш с тези неща, Зерий?

Дали се беше шегувал? Може би.

— Прости ми недодялания хумор, майко, но Конфас налучка правилно, при това толкова смъртоносна тайна, че може да унищожи всички ни, ако… — Той спря и отново погледна племенника си. — Затова трябва да зная как си разбрал това.

Сега Конфас беше предпазлив.

— Защото аз бих направил това. Скаурас… не, Киан трябва да разбере, че ние не сме фанатици.

Скаурас. Скаурас с ястребовото лице. Старо име. Коварният киански сапатишах-губернатор на Шигек и първото трудно препятствие, което Свещената война трябваше да преодолее. Колко малко познаваха тези Мъже на Бивника земите между реките Фаюс и Семпис! Нансур и Киан водеха война от векове. Те се познаваха отблизо, бяха сключили безброй договори с по-незначителни дъщери. Колко шпиони, откупи, дори заложници…

Зерий стрелна с поглед племенника си и го огледа преценяващо. Образът на призрачното лице на Скаурас, насложено върху това на кишауримския посланик, се появи пред очите му.

— Кой ти каза? — попита той внезапно напрегнат. Като младеж Конфас бе прекарал четири години в плен на кианците. При това именно в двора на Скаурас!

Конфас погледна към подовата мозайка под обутите си в сандали крака.

— Самият Скаурас — каза накрая, поглеждайки Зерий директно в лицето. В поведението му имаше игривост, но такава, подходяща за игра, която човек играе сам. — Никога не съм спирал комуникацията с двора му. Но твоите шпиони със сигурност са ти го казвали.

А Зерий се безпокоеше за източниците на майка си!

— Трябва да бъдеш предпазлив с тези неща, Конфас — каза Истрия майчински. — Скаурас е от старите кианци. Пустинник. Също толкова безскрупулен, колкото и умен. Би те използвал, за да всее смут между нас, ако може. Винаги помни, династията е важна. Домът Икурей.

Тези думи! Тръпки обхванаха ръцете на Зерий. Той ги притисна една към друга. Опита се да събере мисли. Погледна встрани от вълчите им лица. Преди толкова години беше! Хванал нескопосано малката черна стъкленица с размер на детски пръст, докато изливаше отровата в ухото на баща си. На баща си! И думите на майка му… не, на Истрия гърмяха в мислите му: „Династията, Зерий! Династията!“

Тя бе преценила, че съпругът й няма нито ноктите, нито зъбите, за да опази династията жива.

Какво ставаше тук? Какво правеха тези двамата? Заговор?

Той погледна към старата преструваща се вещица, искаше му се да иска да нареди да я убият. Но откак се помнеше, тя беше тотем — свещен фетиш, който крепеше безумната машина на властта. Старата ненаситна императрица бе единственият незаменим елемент. Онези мигове в младостта му, когато тя го бе събуждала посред нощ, галейки члена му, измъчвайки го от удоволствие, докато гукаше в овлажненото му от езика й ухо: „Император Зерий… Можеш ли да го почувстваш, обич моя, мой богоподобни сине?“ Тогава Истрия бе толкова красива.

Именно върху ръката й свърши той за пръв път и тя пое семето му и го накара да го вкуси. „Бъдещето, каза тогава, има вкус на сол… и люти, Зерий, мое скъпо дете…“ Онзи топъл смях, който обгръщаше студения мрамор с уют. „Опитай и виж как люти…“

— Виждаш ли? — казваше Истрия. — Виждаш ли как го разтревожи? Именно на това се надява Скаурас.

Конфас го наблюдаваше внимателно.

— Аз не съм глупак, бабо. И никой жив езичник не може да ме направи глупак. Особено Скаурас. Въпреки това се извинявам, чичо. Трябваше да ти го кажа по-рано.

Зерий изгледа и двамата с празен поглед. Навън слънцето грееше свирепо, достатъчно ярко, за да накара рисунките, пришити върху червения навес, да се отпечатат на пода: животни, вплетени в кръгове около Черното слънце на Нансур. Навсякъде — под рубинената сянка на навеса, по пода, мебелите и крайниците им — слънцето на империята, обградено от съвкупяващи се зверове.

„Хиляда слънца — помисли императорът и почувства как го изпълва спокойствие. — По всички стари провинции, хиляда слънца! Древните ни крепости ще бъдат превзети наново. Империята ще бъде възстановена!“

— Успокой се, сине — казваше Истрия. — Зная, че не си толкова глупав, че да предложиш на Калмемунис и останалите да тръгнат срещу кианците, или да пожертваш всички събрали се до момента Мъже на Бивника в този „жест“, за който говори внукът ми. Това би било лудост, а императорът на Нансур не е луд. Нали, Зерий?

През цялото време виковете, които бяха чули по-рано, се усилваха. Той стана и отиде до десния парапет. Облегна се и видя първата от влачещите баржата лодки да се появява иззад далечния бряг. Мерна гребците, като гръбнак на стоножка. Кожата им блестеше под слънцето.

Скоро…

Обърна се към майка си и племенника си, а после и към Скейос, който стоеше като издялан от дърво по начина, типичен за случайно подслушващите.

— Империята копнее за онова, което е изгубила — каза изморено Зерий. — Нищо повече. И ще пожертва всичко, дори Свещената война, за да си върне онова, за което копнее.

Толкова лесно казано! Подобни думи съдържаха света в миниатюра.

— Ти наистина си луд! — извика Истрия. — Значи ще пратиш тези първи чуждоземци към смъртта им, ще разполовиш Свещената война, само за да покажеш на трижди проклетия Скаурас, че не си религиозен лунатик? Прахосваш късмета си, Зерий, и ще си навлечеш безкрайния гняв на боговете!

Несдържаната й реакция го шокира. Ала нямаше голямо значение какво мисли тя за плановете му. Той се нуждаеше от Конфас… Зерий погледна към него.

След момент на сериозен размисъл, племенникът му най-накрая кимна и каза:

— Разбирам.

— Нима виждаш здрав разум в това? — изсъска Истрия.

Конфас изгледа преценяващо Зерий.

— Помисли, бабо. Очакваме да пристигнат много повече хора от онези, които вече са тук — истински велики имена като Саубон, Прояс, дори Чеферамуни, краля-регент на Велики Аинон! Но по-важното е, че ще излезе, че простите маси са първите, отзовали се на повика на Майтанет, онези, които са зле подготвени и тласкани от емоцията си повече от трезвата мисъл за войната. Ако тези боклуци измрат, това ще доведе до безброй предимства за нас: по-малко стомаси за хранене, по-стабилна армия на бойното поле… — Той се спря и се обърна към Зерий с поглед, който можеше да бъде само удивен или поне нещо близо до това. — И ще научи шриаха и онези, които го следват, да се боят от фанимите. Така заедно със страха ще нарасне и зависимостта им от нас, които вече уважаваме езичниците.

— Лудост! — изплю Истрия, която не се бе впечатлила от обяснението на внука си. — Какво? Нима после ще воюваме с кианците при условията на някакъв таен договор? Защо да им даваме нещо сега, когато най-накрая сме в позиция да грабим? Да счупим гръбнака на омразния враг! А ти искаш да се пазарим с тях? Казваш: „ще отрежа този и този крайник, но не и другия“? Лудост.

— Но наистина ли „ние“ сме в такава позиция, бабо? — отвърна Конфас, а синовното уважение бе изчезнало от тона му. — Помисли! Кои сме „ние“ в тази ситуация? Със сигурност не Икуреите. „Ние“ означава Хилядата храма. Майтанет размахва този чук — или си забравила? — докато ние просто сме се втурнали да оберем парчетата. Майтанет ни е превърнал в просяци, бабо! Дотук е сторил всичко по силите си да ни скопи. Затова и покани Алените кули, нали? За да не се налага да плаща цената, която бихме поискали за Имперския саик?

— Спести ми обясненията си за идиоти, Конфас. Още не съм старата изтъпяла глупачка, за която ме мислите. — Тя се обърна към Зерий и го изгледа със смразяващ поглед. Вероятно веселието му беше очевидно. — Значи Калмемунис, Тарсчилка и безбройни хиляди ще бъдат унищожени. Слабите в стадото са пожертвани. И после какво, Зерий?

Императорът не можеше да не се усмихне. Какъв план само! Дори великият Икурей Конфас бе възхитен! А Майтанет… От мисълта му се прииска да се разхили като имбецил.

— Какво после ли? Нашият шриах ще се научи на страх. Уважение. Всичките му претенции — всички жертвоприношения, химни и ласкателства — ще са били напразно. Както сама каза по-рано, майко, боговете не могат да бъдат подкупени.

— Но ти можеш.

Зерий се засмя.

— Разбира се, че мога. Ако Майтанет нареди на великите имена да подпишат договора ми, да се закълнат, че ще върнат всички стари провинции на империята, тогава ще им дам — той се обърна към племенника си и сведе глава — Лъва на Киют.

— Превъзходно! — извика Конфас. — Защо не го видях сам? Смачкай ги с една ръка, за да можеш да ги успокоиш с другата. Брилянтно, чичо! Свещената война ще бъде наша. Империята ще бъде възстановена!

Императрицата изгледа потомството си със съмнение.

— Какво ще кажеш, майко?

Ала погледът на Истрия се понесе към първия съветник.

— Необичайно мълчалив си, Скейос.

— Н-не е редно да говоря, императрице.

— Не? Но този безумен план е твой, нали?

— Мой е, майко — сопна се Зерий, подразнен от обвинението й. — Клетникът прекара безброй досадни седмици в опити да ме разубеди.

Още докато изговаряше думите, осъзна, че е сгрешил.

— Така ли било? И защо, Скейос? Колкото и да презирам теб, както и необосновано голямото влияние, което имаш върху сина ми, винаги съм смятала мисленето ти за стабилно. Какви наблюдения имаш, които би споделил с нас?

Скейос я изгледа безпомощно, но не продума.

— Боиш се за живота си, нали? — каза меко Истрия. — И така е редно. Присъдите на сина ми са сурови и напълно лишени от последователност. Но аз не се боя, Скейос. Старите жени са по-примирени със смъртта от старите мъже. Като създадеш живот на света, започваш да се виждаш като длъжник. Онова, което е дадено, се отнема. — Тя се обърна към сина си, извила устни в хищническа усмивка. — Което ме води към основната ми мисъл. От онова, което казва Конфас, Зерий, ти даваш на фанимите малко или почти нищо, като им осигуряваш първата половина на Свещената война.

Преглъщайки яростта си, императорът отвърна:

— Със сигурност сто хиляди живота са повече от „малко“, майко.

— О, но аз говоря за практическата страна на нещата, Зерий. Конфас твърди, че тези мъже са отпадъци, повече пречка, отколкото предимство. И след като Скаурас без съмнение също го знае, искам да те питам, мой скъпи сине, какво е поискал в замяна? Зная какво си взел, така че кажи ми, какво си дал?

Зерий я изгледа замислено. Спомени за срещата му с кишаурима Малахет и мистичните му преговори със Скаурас се появиха в ума му. Колко студена му изглеждаше сега онази лятна нощ! Студена и пъклена…

Империята ще бъде възстановена… На всяка цена.

— Нека го опростя — продължи Истрия. — Кажи ми къде пада линията, Зерий. Кажи ми къде втората, по-полезна половина на Свещената война, ще бъде надвита по необходимост.

Зерий впи поглед в очите на Конфас. Но не видя омразната всезнаеща подигравателна усмивка, а разбиране — единственото място, където наистина имаше нужда да го види. Какво беше Шимех, сравнен с империята? Какво беше вярата, сравнена с имперската власт? Конфас бе застанал на страната на Нансуриума — на негова страна. Внезапно въздухът изглеждаше натежал от унижението на майка му. Той се опиваше от аромата.

— Това е война, майко. Както в игра на клечки, кой знае какви триумфи — или катастрофи — ни чакат в бъдеще?

Великата императрица го гледа дълго време, а лицето й беше тревожно безизразно под козметиката.

— Шимех — каза тя накрая с мъртъв глас. — Свещената война ще бъде унищожена преди Шимех.

Зерий се усмихна, после сви рамене и се обърна отново към реката. Виковете на гребците вече изпълваха небето и първата от лодките ги подминаваше. С помощта на конопени въжета, те теглеха огромна баржа, толкова грамадна, че сякаш извиваше блестящия гръб на реката. Императорът виждаше черния монумент, сгушен сред дървени подпори, висок колкото портите на Момемн: масивен обелиск за храмовия комплекс Кмирал в столицата. Докато той се движеше пред погледите им, императорът почти можеше да почувства еротичната топлина на базалта под слънцето, която извираше от обширните му плоскости и масивния профил на лицето му, свирепото изражение на Икурей Зерий III на върха му. Той почувства как сърцето му се изпълва с радост и искрени сълзи се спуснаха надолу по бузите му. Представи си монумента издигнат в центъра на Кмирал сред хиляди удивени очи, а височайшето му лице обърнато завинаги към бялото слънце. Олтар.

Мислите му препускаха. Ще бъда безсмъртен…

Върна се на дивана си и се облегна, наслаждавайки се съзнателно на изблиците надежда и гордост. Ах, сладка божествена суета!

— Прилича на огромен саркофаг — каза майка му. Винаги искрена усойница.