Р. Скот Бакър
Тъмнината, която предхожда (2)

Едва след мига съзнаваме какво го предхожда. В самия миг не разбираме нищо. И така ще определим душата, както следва: онова, което предшества всичко.

Айенсис, „Третият човешки анализ“

2147 година на Бивника, планини Демуа

Никой не може да издигне стени срещу онова, което е забравено.

Цитаделата Ишуал бе покорена в зенита на Апокалипсиса. Ала не защото армия нечовешки сранки превали стените й. Нито защото някой дракон, носещ огъня на пещта в сърцето си, събори портите й. Ишуал бе тайното убежище на върховните крале на куниюрите, а никой, дори Не-богът, не можеше да обсади тайна.

Месеци по-рано Анасуримбор Ганрелка II, върховен крал на Куниюри, избяга в Ишуал с останките от домочадието си. От стените неговите стражи гледаха с тъга тъмните гори под тях, а мислите им бяха поразени от картини на горящи градове и виещи множества. Когато вятърът стенеше, те се вкопчваха в безчувствения камък на Ишуал, припомнили си роговете на сранките. Повтаряха си един другиму полугласни успокоения. Не бяха ли избягали от преследвачите си? Не бяха ли стените на Ишуал здрави? Къде другаде можеше човек да преживее края на света?

Чумата покоси първо върховния крал, както може би беше редно: Ганрелка не правеше нищо друго в Ишуал, освен да плаче и да се разкъсва от безсилен гняв, така както само император на нищото може да се гневи. През следващата нощ членовете на рода му отнесоха тялото долу в гората. Там видяха очите на вълците, в които се отразяваше светлината на кладата. Не пяха погребални песни, само няколко угнетени молитви.

Преди утринните ветрове да успеят да разпръснат пепелта на върховния крал към небесата, чумата бе достигнала още двама: конкубинката на Ганрелка и нейната дъщеря. Сякаш преследвайки кръвната му линия до най-тънкото разклонение, тя поразяваше все повече и повече хора. Стражите по стените намаляха и въпреки че все така гледаха планинския хоризонт, виждаха малко. Писъците на умиращите изпълваха мислите им с твърде много ужас.

Скоро не останаха дори стражи. Петимата рицари на Трис, които бяха спасили Ганрелка след катастрофата в полята на Еленеот, лежаха безжизнени в леглата си. Върховният везир лежеше проснат върху магическите си текстове, а златната му роба бе оцветена в червено от кръвта на собствените му вътрешности. Чичото на Ганрелка, повел героичната атака срещу портите на Голготерат в ранните дни на Апокалипсиса, висеше от окачено на тавана въже в покоите си и се въртеше бавно на течението. Кралицата гледаше във вечността от напоени с гной чаршафи.

От всички, които бяха избягали в Ишуал, оцеляха само копелето на Ганрелка и жрецът-бард.

Ужасено от странното държание на барда и от едното му бяло око, младото момче се криеше и излизаше само когато гладът му ставаше непоносим. Старият бард постоянно го търсеше, пеейки древни песни за любов и битка, но изопачавайки думите по богохулен начин.

— Защо не се покажеш, дете? — викаше той, докато се препъваше из коридорите. — Нека ти попея. Да те омая с тайни песни. Нека споделя с теб величието на отминалите времена!

Една нощ бардът хвана момчето. Първо го погали по бузата, а после по бедрото.

— Прости ми — мърмореше отново и отново, ала само от сляпото му око падаха сълзи.

— Няма престъпления — изфъфли той после. — Не и когато никой не е оцелял.

Ала момчето оцеля. След пет нощи то примами жреца-бард на високите стени на Ишуал. И когато мъжът се запрепъва по тях в пиянски ступор, го блъсна през парапета. После стоя дълго време на ръба, загледано през здрача в разбитото тяло на барда. Накрая реши, че се различава от другите само по това, че още е влажен. Убийство ли беше, щом никой не беше оцелял?

Зимата прибави студа си към празнотата на Ишуал. Облегнато на парапета, детето слушаше как вълците пеят и воюват из тъмните гори. Вадеше ръце от ръкавите си и ги обвиваше около раменете си срещу студа, мърморейки песните на мъртвата си майка, докато почти приветстваше хапещия вятър по бузите. Тичаше из дворовете и отвръщаше на вълците с бойните викове на куниюрите, размахваше оръжия, които го препъваха с тежестта си. А от време на време, с разширени от надежда и суеверен ужас очи, мушкаше мъртвите с меча на баща си.

Когато снегът се разтопи, до предната порта на Ишуал го привлякоха виковете. Загледан през тъмните процепи, той видя група подивели мъже и жени — бегълци от Апокалипсиса. Когато мернаха сянката му, те завикаха, молейки за храна, убежище, каквото и да е, ала момчето бе твърде изплашено, за да отговори. Трудният живот ги бе дарил със зловещ вид — изглеждаха диви, като вълчи народ.

Когато започнаха да се катерят по стените, той избяга в коридорите. Също като жреца-бард, и те го търсиха, като му обещаваха безопасност. Накрая един го намери свит зад бъчва сардини. Когато заговори, гласът му не бе нито нежен, нито суров:

— Ние сме дуниайни, дете. Каква причина имаш да се боиш от нас?

Ала момчето стисна меча на баща си и извика:

— Докато хората са живи, ще има престъпления!

Очите на мъжа се изпълниха с почуда.

— Не, дете — каза той. — Само докато хората са заблуждавани.

За момент младият Анасуримбор само го зяпна. После някак тържествено остави меча на баща си и пое ръката на непознатия.

— Аз бях принц — измърмори той.

Мъжът го отведе при другите и заедно те отпразнуваха странния си късмет. Надаваха възгласи — не към боговете, които бяха отхвърлили, а един към друг, — че тук намираха обща кауза. Тук можеха да отгледат свещено съзнание. В Ишуал бяха открили убежище от края на света.

Все още кльощави, но облечени в кожите на крале, дуниайните изтриха с длето магическите руни от стените и изгориха книгите на великия везир. Бижутата, халцедона, коприната и златните одежди погребаха заедно с труповете на цяла една династия.

И светът ги забрави за следващите две хиляди години.