Р. Скот Бакър
Тъмнината, която предхожда (21)

Осемнайсета глава
Момемн

… и това разкритие уби всичко, което някога знаех. Докато преди питах Бога: „Кой си ти?“, сега питам: „Кой съм аз?“

Анкарлус, в писмо до Белия храм

Според всеобщото мнение Икурей Зерий III е бил чудовищно подозрителен човек. Страхът има множество форми, но никога не е толкова опасен, колкото когато е комбиниран със сила и непрестанна несигурност.

Друсас Акамиан, „Компендиум на Първата свещена война“

Късната пролет на 4111 година на Бивника

Император Икурей Зерий III крачеше, кършейки ръце. След катастрофата в градината той бе започнал да трепери неконтролируемо. Не можа да стигне по-далеч от имперските си покои. Конфас и Генкелти, капитанът на неговата еотическа стража, стояха в мълчание в центъра на стаята и го гледаха. Зерий се спря до лакираната маса и изгълта голяма глътка ликьор анпой. Облиза устни и изстена.

— Хванахте ли го?

— Да — отвърна Генкелти. — Отведен е в подземията.

— Трябва да го видя.

— Не го препоръчвам, Бог сред смъртни — отвърна предпазливо мъжът.

Зерий се спря и загледа с присвити очи огромния норсирайски капитан.

— Не го препоръчваш? Нима има замесена магия?

— Имперският саик казва, че не. Но този човек е бил… обучен.

— Какво означава „обучен“? Спести ми гатанките си, Генкелти! Днес бе унижена Империята. Бях унизен АЗ!

— Той беше… труден за залавяне. Трима от мъжете ми са мъртви. Други четирима са със счупени крайници…

— Шегуваш се, без съмнение! — извика Конфас. — Нима е бил въоръжен?

— Не. Никога не съм виждал подобно нещо. Ако не бяхме разположили допълнителните стражи за срещата… Както казах, бил е обучен.

— Искаш да кажеш — започна Зерий, а лицето му беше поразено от ужас, — че през цялото това време, през всичките тези години, той е можел да убие… да ме убие?

— Но колко стар е Скейос, чичо? — попита Конфас. — Как е възможно? Това трябва да е магия.

— Саикът се кълне, че не е — повтори Генкелти.

— Саикът! — изплю презрително Зерий и се обърна за още анпой. — Скверни плъхове. Щурат се из двореца. Заговорничат, те вечно заговорничат срещу мен. Трябва ни независимо потвърждение. — Той отпи отново, дълбоко, закашля се. — Прати за някоя от другите школи… Мисунсаите — продължи след малко с измъчен глас.

— Вече го сторих, Бог сред смъртни. Но в този случай вярвам на саика. — Генкелти сграбчи малката, покрита с руни сфера, която висеше над нагръдника му. — Хорае, бич за магьосниците. — Разлюлях го пред лицето му, след като беше усмирен. Нямаше страх. По лицето му нямаше нищо.

— Скейос! — извика Зерий към богато украсения таван и се пресегна за още анпой. — Сервилния, проклет, влачещ се Скейос! Шпионин? Трениран убиец? Та той трепереше винаги, когато го заговорех директно — казвал ли съм ти това? Трепереше като кошута. И аз си казвах: „Другите ме наричат Бог, но Скейос, ах, добрият стар Скейос, той знае, че съм божествен. Само Скейос е приел…“ А през цялото време той е изсипвал отрова в ухото ми. Изострял е апетита ми с езика си. Богове на вечните мъки! Ще го одера жив! Ще изкопча истината от разбитото му тяло! Ще го изпълня с агония!

Зерий замахна и преобърна масата с рев. Стъклото и златото се разбиха и издрънчаха по мрамора.

Той се изправи мълчаливо, а гърдите му се вдигаха и спускаха учестено. Светът бръмчеше около него, непроницаем, подигравателен. Навсякъде сенките шептяха. Велики планове влизаха в действие. Самите богове се движеха… срещу него!

— Ами другия, Бог сред смъртни? — рискува да попита Генкелти. — Принцът от Атритау, заради който заподозряхте Скейос?

Зерий се обърна към своя капитан с все още диви очи.

— Принцът от Атритау — повтори той, треперейки при спомена за спокойното излъчване на мъжа. Шпионин… с лице, което изразяваше абсолютен покой. Такава самоувереност! И защо не, когато дори първият съветник на императора е един от хората му? Но край. Скоро той щеше да го накара да изпита ужас.

— Наблюдавайте го. Следете го като никой друг.

Той се обърна към Конфас и го изгледа за момент. Като никога, богоподобният му племенник сякаш бе истински разтревожен. Дребните удоволствия… трябваше да се вкопчи в тях през предстоящата нощ.

— Засега ни остави, капитане — каза той, докато се опитваше да се успокои. — Доволен съм от работата ти. Погрижи се върховният учител Семемкетри и Токуш да се явят тук незабавно. Искам да говоря с магьосниците и шпионите си. И с авгурите… Прати ми и Аритмеас.

Генкелти коленичи, докосна с чело покрития с килим под и се оттегли.

Останал сам с племенника си, Зерий му обърна гръб и излезе на отворения балкон в другия край на стаята. Навън се спускаше мрак и Менеанорско море се движеше мрачно под сивия хоризонт.

— Зная какво ще ме питаш — каза той на мъжа зад гърба си. — Чудиш се колко съм казал на Скейос. Чудиш се дали той знае всичко, което ти знаеш.

— Той винаги е бил с нас, чичо. Нали?

— Може би съм бил заблуден, племеннико, но не съм глупак… Ала това е маловажно. Скоро ще разберем какво знае Скейос. Ще разберем кого да накажем.

— Ами Свещената война? — попита предпазливо Конфас. — Какво ще стане с договора?

— Собственият ни дом, племеннико. Първо собствения ни дом…

Или поне така би казала баба ти.

Зерий обърна профила си към Конфас и се замисли.

— Семемкетри ми каза, че един магьосник от Завета се е присъединил към Свещената война. Призови го… лично.

— Защо? Схоластиците на Завета са глупаци.

— На глупаците може да се има доверие, именно защото са глупаци. Целите им рядко се пресичат с нашите. Това са важни проблеми, Конфас. Трябва да сме сигурни.

Екзалт-генералът го остави сам с тъмното море. От върха на Андиаминските простори човек виждаше надалеч, но както изглежда никога достатъчно надалеч. Той щеше да разпита Семемкетри, върховния учител на Имперския саик, и Токуш, неговия господар на шпионите. Щеше да ги слуша как се карат един с друг без да научи каквото и да е от тях. После щеше да слезе в подземията. Да види „добрия“ Скейос. И да извлече първата плата от предателството му.

* * *

Пътуването от лагера до Андиаминските простори беше кошмарно за Акамиан. Ала такъв беше Момемн след мръкване — нещо кошмарно. Въздухът бе толкова лютив, че можеше да се вкуси. На няколко пъти мерна висок каменен стълб — Кулата на Зиек, предполагаше — и за известно време, докато преминаваха близо до храмовия комплекс Кмирал, виждаше огромните куполи на Зотей, издигащи се като черни кореми под небето. Ала иначе беше потопен в хаотичния лабиринт от улички, оградени от древни монументи и накъсани от изоставени площади, канали и култови храмове. Сложен и през деня, през нощта Момемн се превръщаше в главоблъсканица.

Отрядът кидрухили, носещи факли, оформяше блещукаща нишка през мрака. Подковани копита тракаха върху камък и мръсотия и привличаха изплашени пепеляви лица към близките прозорци. Икурей Конфас яздеше до него в пълната си церемониална броня — надменен и резервиран.

Акамиан периодично поглеждаше към екзалт-генерала. Във физическото съвършенство на този човек имаше нещо изнервящо, нещо, което караше магьосника да осъзнава болезнено собствената си масивна фигура, сякаш чрез Конфас боговете бяха разкрили жестоката подигравка, скрита зад натрупаните несъвършенства на по-обикновените хора. Ала не само видът му го тревожеше. Около него имаше някакво излъчване — нещо прекалено самоуверено, за да е арогантност. Накрая Акамиан реши, че Икурей Конфас притежава или ужасяваща сила, или плашеща липса на такава.

Конфас! Той още не можеше да повярва. Какво биха могли да искат икуреите от него? Магьосникът се отказа да пита имперския племенник.

— Пратиха ме да доведа — каза с равен тон мъжът, — не да плямпам.

Каквото и да искаше императорът, беше достатъчно важно, за да превърне този човек в прост доставчик.

В началото призивът изпълни Акамиан със смътни лоши предчувствия. Тежко бронираните кидрухили се изсипаха през пътеките в конрийския лагер, сякаш го атакуваха. Изминаха няколко мига на блъскане и ядни думи край огньовете, преди да стане ясно, че нансурите са дошли за него.

— Защо ме призовава императорът? — попита той Конфас.

— Защо се призовава един магьосник? — отвърна нетърпеливо мъжът.

Този отговор го ядоса и му напомни за чиновниците от Хилядата храма, които беше питал за детайли за смъртта на Инрау. И за миг Акамиан разбра колко незначителен е станал Заветът в голямата игра на Трите морета. Той се бе превърнал в група замаяни глупаци, чиито раздути твърдения ставаха все по-отчаяни с напредването на нощта. И както с всяко друго смущение, могъщите фанатично избягваха отчаянието.

Именно затова и подобна покана бе толкова тревожна. Какво можеше да иска един император от отчаян глупак като Друсас Акамиан?

Доколкото можеше да прецени, само две неща можеха да предизвикат велика фракция като икуреите да го призове. Или се бяха сблъскали с нещо отвъд възможностите на тяхната школа, Имперския саик, или на наемниците мисунсаи, или искаха да говорят за Консулта. И тъй като никой, освен Завета, вече не вярваше в Консулта, трябваше да е първото. А може би това не бе толкова невероятно, колкото изглеждаше. Макар и великите фракции най-често да се подиграваха с мисията им, те все пак уважаваха уменията им. Гносисът ги правеше богати глупаци.

Най-накрая минаха под една надвиснала арка и навлязоха във външните градини на Имперския център, които ги отведоха до основата на Андиаминските простори. Посрещачите, които Акамиан очакваше обаче, не се виждаха никъде.

— Пристигнахме, магьоснико — каза кратко Икурей Конфас и скочи от седлото с лекотата на човек, отраснал сред коне. — Последвай ме.

Екзалт-генералът го поведе през поредица обковани с желязо врати, които изглеждаха като допълнително добавени към останалата част от постройката. Дворецът се издигаше по склона над тях, с мраморни колони, блестящи под светлината на безброй факли. Конфас почука на една врата и тя се отвори от двама еотически стражи, разкривайки дълъг коридор, осветен от свещи. Вместо да се изкачва нагоре в двореца обаче, той водеше към сърцето му, погребано под земята.

Конфас влезе, но се спря, когато Акамиан се поколеба.

— Ако случайно се чудиш — каза той с тънка злобна усмивка — дали този тунел води към подземията на императора — да, води…

Светлината на свещите озаряваше фините картини, гравирани по нагръдника му — множеството слънца на Нансур. Акамиан знаеше, че под бронята се крие хорае. Повечето благородници с висок статус ги носеха — личният им тотем срещу магия. Но магьосникът нямаше нужда да пита за наличието му — можеше да го почувства.

— Бях стигнал до този извод, да — отвърна той, застанал на прага. — Мисля, че дойде времето да ми обясните защо съм тук.

— Магьосници от Завета — каза иронично Конфас. — Като всички скъперници, си мислите, че всеки търси съкровището ви. Какво си мислиш, схоластико? Че съм толкова тъп да нахлуя публично в лагера на Прояс само за да те отвлека?

— Вие сте от дома Икурей. Това само по себе си е причина за подозрение, не мислите ли?

Конфас го изгледа за момент — като събирач на данъци — и очевидно разбра, че нито подигравката, нито рангът могат да предизвикат страха на Акамиан.

— Така да бъде — каза той внезапно. — Открихме шпионин в редиците си. Императорът има нужда от теб да потвърдиш, че не е замесена магия.

— Не вярвате на Имперския саик?

— Никой не вярва на Имперския саик.

— Разбирам. Ами наемниците — мисунсаите? Защо не използвате тях?

Мъжът отново се усмихна покровителствено… всъщност много повече от покровителствено. Акамиан бе виждал такива усмивки и преди, ала те винаги изглеждаха някак истерични, опошлени от дребни отчаяния. В това изражение обаче нямаше нищо истерично. Съвършените зъби на Конфас отразяваха светлината на свещите. Зъби на хищник.

— Този шпионин, магьоснико, е направо невероятен. И може би е отвъд ограничените им възможности.

Акамиан кимна. Мисунсаите бяха „ограничени“. Продажните души рядко носеха искрата на таланта. Ала за да се стигне дотам, че императорът да повика магьосник от Завета, да няма доверие не само на собствените си магове, но и на наемниците… Те са ужасени, осъзна той. Икуреите са ужасени. Акамиан загледа внимателно имперския племенник, търсейки следа от измама. Удовлетворен, прекоси прага. Примижа, когато чу как вратите се затръшват зад гърба му.

Коридорът летеше край тях, погълнат от широките войнишки крачки на Конфас. Акамиан почти можеше да почувства как Андиаминските простори се струпват отгоре им. Колцина ли, помисли си, бяха вървели по този коридор, за да не излязат никога повече.

Конфас заговори без предупреждение:

— Ти си приятел на Нерсей Прояс, нали така? Кажи ми: какво знаеш за Анасуримбор Келхус? Онзи, който твърди, че е принц на Атритау.

Този въпрос почти го накара да подскочи и за миг Акамиан едва не се препъна, опитвайки се да запази бързия си ход. Нима Келхус е свързан по някакъв начин с това?

Какво трябваше да му каже? Че се бои да не би този мъж да е предвестник на Втория Апокалипсис? Не му казвай нищо.

— Защо питате?

— Без съмнение си чул за изхода от срещата на императора с великите имена. Резултатът в немалка степен беше дело на хитростта на този човек.

— Искате да кажете, на неговата мъдрост.

За момент гневът изкриви изражението на екзалт-генерала. Той потупа нагръдника си два пъти, под врата — точно където Акамиан знаеше, че е скрито хораето. Жестът по някакъв начин успокои Конфас, сякаш напомняйки му начините, по които може да убие магьосника.

— Зададох ти прост въпрос.

Въпросът бе всичко друго, но не и прост, както Акамиан добре разбираше. Какво всъщност знаеше за Келхус? Много малко, ако се изключи, че може би беше не по-малко възхитен от това, което представлява принцът, отколкото беше ужасен от това, което би могъл да се окаже. Един Анасуримбор се беше върнал.

— Това има ли връзка с вашия „невероятен шпионин“? — попита той.

Конфас спря рязко и го изгледа с присвити очи. Или бе вцепенен от някаква скрита глупост в този въпрос, или взимаше решение.

Те наистина са ужасени.

Екзалт-генералът изсумтя, сякаш удивен, че може да се тревожи какво ще си помисли един схоластик на Завета за тайните на империята.

— Абсолютно нищо. — Той се усмихна подигравателно. — По-добре си среши брадата, магьоснико — добави, докато продължаваха да се спускат по коридора. — Предстои ти да се срещнеш със самия император.

* * *

Зерий остави Семемкетри и се вгледа сурово в лицето на Скейос. Едното му ухо бе покрито с кръв. Дълги кичури бяла коса обрамчваха покритото му с вени чело и вдлъбнатите бузи и го караха да изглежда див.

Старецът бе гол и окован, с тяло, извито назад върху дървена рамка с формата на половин счупено колело. Дървото бе гладко — излъскано от много подобни приковавания — и тъмно под бледата кожа на съветника. Стаята имаше нисък сводест таван и бе осветена от мангали, разпръснати на случайни места из нея. Намираха се в сърцето на Андиаминските простори — в онова, което през вековете всички бяха започнали да наричат Стаята на Истината. По стените, в железни рамки, бяха поставени инструментите на истината.

Скейос го гледаше без страх и мигаше като дете, събудено посред нощ. Очите му блестяха от съсухреното лице, обърнати към хората, дошли с императора: Семемкетри и двама други висшестоящи магове, облекли черно-златистите роби на Имперския саик, магьосниците на слънцето; Генкелти и Токуш, все още в церемониалната си броня, с лица, застинали от страх, че техният император неизбежно ще ги обвини за това чудовищно предателство; Кимиш, разпитвача, който виждаше точки на болка, вместо хора; Скалатеас — облеченият в синя роба мисунсай, призован от Генкелти, чието лице на средна възраст изразяваше искрено объркване; и разбира се, двама стрелци със сини татуировки от еотическата стража, прицелили хорае-стрели в слабите гърди на първия съветник.

— Толкова различен Скейос — прошепна императорът и притисна треперещите си ръце една в друга.

Съветникът се изкикоти тихо.

Зерий изтласка настрана ужаса, който шаваше в него, и усети как сърцето му се втвърдява. Ярост. Тук се нуждаеше от ярост.

— Какво ще кажеш, Кимиш? — попита той.

— Вече го обработихме малко, Бог сред смъртни — отвърна открито разпитвачът. — Според протокола.

Имаше ли възбуда в тона му? Сред събраните тук единствено Кимиш не го беше грижа, че на масата лежи имперски съветник. Интересуваше го само занаятът му. Зерий знаеше, че за него политическите усложнения, всички смазващи разкрития, свързани с тази ситуация, нямаха никакво значение. Императорът харесваше това у Кимиш, дори и понякога да го изнервяше. Добра черта за един разпитвач.

— И? — попита Зерий, а гласът му стигна почти до вик. Сякаш всяка негова емоция се усилваше на ръба на чудовищна промяна. Раздразнение в ярост. Дребна болка в агония.

— Никога не съм виждал такъв като него, Бог сред смъртни.

Това, което не беше добра черта в един разпитвач, реши Зерий, бе склонността на Кимиш към драматизирането. Също като разказвач, той говореше с паузи, сякаш светът е негов хор. Пазеше ревниво същината на нещата, а това се изискваше от правилата на разказвачеството, а не на необходимостта.

— Занаятът ти е да търсиш отговори, Кимиш — пресече го императорът. — Налага ли се да разпитвам разпитвача?

Мъжът сви рамене.

— Понякога е по-добре да покажеш, вместо да кажеш — отвърна той и взе малки клещи от рафта с инструменти до съветника. — Гледайте.

Коленичи и стисна едно от стъпалата на Скейос с лявата си ръка. После, с досадата на майстор занаятчия, изтръгна един нокът.

Не последва нищо. Никакъв крясък. Нямаше дори потрепване в старото тяло.

— Нечовешко — ахна Зерий и отстъпи назад.

Другите бяха вцепенени. Той се обърна към Семемкетри, който поклати глава, а после и към Скалатеас, който каза с равен глас:

— В това няма никаква магия, Бог сред смъртни.

Зерий се завъртя рязко към лицето на съветника.

— Какво си ти? — извика той.

Старото лице се изкриви в усмивка.

— Нещо повече, Зерий. Аз съм нещо повече.

Това не бе гласът на Скейос, а нещо счупено, като множество гласове.

Земята се завъртя под краката на Зерий. Той се задържа за Семемкетри, който несъзнателно се отдръпна от хораето, увиснало на врата му. Императорът вдигна поглед към подигравателното лице на магьосника. Имперския саик! Мислите му виеха. Оплетени. С неясни дела и желание. Само те имаха ресурсите. Само те имаха средството…

— Лъжеш! — извика той на върховния учител. — Това трябва да е магия! Усещам я! Усещам отровата й във въздуха! Тази стая вони на магия! — Той блъсна ужасения мъж на земята. — Ти си купил този роб! — изкрещя, сочейки към пребледнелия Скалатеас. — А, Семемкетри? Нечисто, скверно псе! Твое дело ли е това? Саикът иска да бъде Алените кули на Запада, така ли? Да превърнат своя император в марионетка!

Зерий млъкна рязко, спънат в обвиненията си от гледката на Конфас, застанал на входа. Магьосникът от Завета беше до него. Помощниците на Семемкетри побързаха да издърпат върховния си учител на крака.

— Тези обвинения, чичо — каза предпазливо Конфас, — може би са прибързани.

— Може би — изсъска Зерий и приглади робата си. — Но както би казала баба ти, трябва да бдим най-вече за най-близкия нож. — После погледна към набития мъж с къса брада, който стоеше до Конфас, и попита: — Това ли е схоластикът на Завета?

— Да. Друсас Акамиан.

Магьосникът падна на колене и докосна чело в земята, мърморейки:

— Бог сред смъртни.

— Неловки са тези срещи между магове и владетели, не мислиш ли, схоластико?

Силното смущение отпреди няколко мига беше забравено. Може би беше добре, помисли си Зерий, че човекът разбира залозите от тази среща. Поради някаква причина реши да бъде благосклонен.

Магьосникът го погледна въпросително, а после се опомни и сведе очи.

— Аз съм ваш роб, Бог сред смъртни — промърмори той. — Какво ще пожелаете от мен?

Зерий стисна ръката му — много обезоръжаващ жест, помисли си — един император да хване ръката на човек от низшите касти — и го поведе край другите хора в стаята, към разпънатия Скейос.

— Виждаш ли, Скейос — каза императорът, — какви усилия полагаме, за да осигурим комфорта ти?

Старото лице остана безизразно, но очите заблестяха със странно напрежение.

— Заветник — каза създанието.

Зерий погледна към Акамиан. Лицето на човека беше безизразно. И тогава той почувства омразата, излъчваща се от бледото тяло на съветника, сякаш старецът разпознава магьосника на Завета. Скейос се напрегна. Веригите се опънаха, брънките заскърцаха една в друга. Дървената рамка изстена.

Схоластикът отстъпи назад — две крачки.

— Какво виждаш? — изсъска Зерий. — Магия ли е това? Магия ли е?

— Кой е този човек? — попита Друсас Акамиан, а ужасът бе очевиден в гласа му.

— Моят първи съветник… от тридесет години.

— Вие… разпитали ли сте го? Какво каза той? — почти изкрещя мъжът. Онова в очите му паника ли беше?

— Отговори ми, заветнико! — извика Зерий. — Има ли магия тук?!

— Не.

— Лъжеш! Виждам го! Виждам го в очите ти!

Мъжът го изгледа директно, а погледът му бе разфокусиран, сякаш се опитваше да схване думите на императора, да се концентрира върху нещо, внезапно станало маловажно.

— Н-не — изпелтечи той. — Виждате страх… Тук няма магия. Или това, или е някаква различна сила. Магия, невидима за малцината…

— Точно както ви казах, Бог сред смъртни — прекъсна го изотзад Скалатеас. — Мисунсаите винаги са ви били верни. Не бихме сторили нищо, за да…

— Тишина! — изкрещя Зерий.

Нещото, което някога бе Скейос, започна да ръмжи…

— Мета ка перпутис сун рангашра, чигра, заветнико… Чигра-а-а — изсъска старият съветник и гласът му сега бе абсолютно нечовешки.

Той започна да се гърчи в оковите, а по старото му тяло се опъваха тънки, мазни мускули. Една халка се отскубна от стената.

Зерий отстъпи заедно с магьосника.

— Какво каза той? — ахна невярващо.

Ала схоластикът беше вцепенен.

— Веригите! — извика някой. Кимиш.

— Генкелти… Конфас! — извика императорът и се препъна още няколко крачки назад.

Старото тяло се замята върху извитото дърво като гладни змиорки, пришити в човешка кожа. Още една халка се изтръгна от стената…

Генкелти умря пръв, с пречупен врат, така че Зерий видя провисналото му лице да се люлее на гърба му, докато падаше назад. Една верига удари Конфас отстрани през лицето и го отхвърли към далечната стена. Токуш бе пречупен като кукла. Скейос?

Ала после прозвучаха думи! Пламтящи слова и стаята се изпълни с изпепеляващи огньове. Зерий изпищя и падна. Над него прелетя горещ вихър. Камъкът се напука. Въздухът потрепери.

Императорът чу как схоластикът на Завета реве:

— Не, проклет да си! НЕ-Е-Е-Е.

А после прозвуча вой, какъвто императорът никога не беше чувал — сякаш хиляда вълци изгаряха живи. После звукът от месо, удрящо се в камък.

Зерий се изправи с усилие, подпирайки се на една стена, но не виждаше нищо, заради еотическите стражи, които го заслоняваха. Светлините намаляха и изведнъж стаята изглеждаше тъмна, много тъмна. Схоластикът на Завета още крещеше и ругаеше.

— Достатъчно, заветнико! — изрева Семемкетри.

— Надут шибан неблагодарник! Нямаш идея какво направи току-що!

— Спасих императора!

И Зерий си помисли: Спасен съм… Той изблъска стражите от пътя си и се запрепъва към средата на стаята. Дим. Миризмата на печено месо.

Магьосникът от Завета коленичеше над овъгленото тяло на Скейос, стискаше изгорените рамене и ги разтърсваше.

— Какво си ти? — викаше неспирно. — Отговори ми!

Очите на Скейос се отвориха — яркобели върху почернялата кожа. И те се смееха, смееха се на яростния магьосник.

— Ти си първият, чигра — изхриптя Скейос, ужасяващ шепот, който идеше сякаш от всички страни едновременно. — И ще бъдеш последният…

Онова, което се случи после, щеше да трови сънищата на Зерий до края на броените дни живот, които му оставаха. Сякаш поемайки си дълбоко въздух, лицето на Скейос се разгъна като крака на паяк, стиснати около студен труп. Дванадесет крайника, увенчани с мънички, свирепо извити нокти, се разгънаха и отвориха, разкривайки зъби без устни и очи без клепачи, където трябваше да е лицето му. После, като дълги женски пръсти, те прегърнаха главата на удивения магьосник от Завета и започнаха да стискат. Мъжът изкрещя в агония. Зерий стоеше безпомощен, като хипнотизиран.

Но после чудовищната глава се търкулна като диня по камъните на пода, размахвайки тънките си крайници. Конфас се запрепъва след нея, стиснал окървавения си меч. Той спря над нея и погледна чичо си със стъклени очи.

— Абоминация — каза накрая, бършейки кръвта от лицето си.

Междувременно магьосникът от Завета изсумтя и успя да се изправи. Огледа вцепенените лица наоколо. Без да продума, бавно тръгна към изхода. Семемкетри застана на пътя му.

Друсас Акамиан погледна назад към Зерий и напрежението се върна в очите му. По бузите му капеше кръв.

— Тръгвам си — каза без заобикалки.

— Добре, тръгвай си — отвърна Зерий и кимна на върховния учител.

Докато мъжът напускаше стаята, Конфас погледна въпросително императора. Мъдро ли е това?, питаше изражението му.

— Той щеше да ни изнася лекции за старите митове, Конфас. За Древния север и завръщането на Мог. Те винаги това правят.

— След днешния ден може би е редно да го послушаме — отвърна племенникът му.

— Побърканите събития рядко придават авторитет на побърканите хора, Конфас.

Зерий погледна към Семемкетри и от изражението на стареца разбра, че и той си е извадил същото заключение. В тази стая наистина се бяха натъкнали на Истина. Ужасът отстъпи пред радостта. Оцелях! Интрига. Великата игра — бенджуката на биещи сърца и движещи се души. Нима някога е имало време, когато той не я е играл? През годините бе научил, че не можеш безкрайно да играеш в невежество за машинациите на опонента си. Номерът беше да принудиш всички да се разкрият. Рано или късно, идваше моментът и ако успееш да принудиш противника да разтвори дланта си, ще оцелееш и вече няма да си невеж. Моментът бе дошъл. Той бе оцелял. И вече не беше невеж.

Заветникът сам го бе казал: различен вид магия. Невидима за малцината. Зерий разполагаше с отговора. Знаеше източника на това чудовищно предателство.

Магьосниците-жреци на фанимите. Кишауримите.

Стар враг. И в този тъмен свят старите врагове бяха добре дошли. Ала не каза нищо на племенника си — толкова силно се наслаждаваше на миговете, когато прозренията на младия мъж изоставаха зад неговите.

Зерий отиде до мястото на касапницата, погледна към абсурдното тяло на Генкелти. Мъртъв.

— Цената на знанието беше платена — каза той безстрастно — и ние не обедняхме.

— Може би — отвърна Конфас и се намръщи. — Ала още сме длъжници.

Толкова прилича на майка ми, помисли си Зерий.

* * *

Хаотичните пътеки между лагерите на Свещената война бяха погълнати от викове, огнена светлина и диви празнични възгласи. Стиснала презрамката на чантата си, Езменет си пробиваше път между високи, тъмни воини. Видя как изгарят лика на императора. Пред нея двама мъже биеха трети между две палатки. Мнозина коленичеха, сами или на групи, плачеха, пееха или рецитираха. Мнозина други танцуваха под дрезгавите гласове на обои или жалните звуци на нилнамешки арфи. Всички пиеха. Тя видя как един едър туниер заколва бик с бойната си брадва, а после хвърля отрязаната му глава в импровизиран жертвен огън. Поради някаква причина очите на животното й напомниха за тези на Сарсел — тъмни, с дълги мигли и странно нереални, като направени от стъкло.

Рицарят се бе оттеглил рано, под претекст, че имат нужда от почивка, преди да разтурят лагера на сутринта. Тя полежа до него, усещайки топлината на широкия му гръб, чакайки дишането му да навлезе в плиткия ритъм, характерен за съня му. Щом усети, че е заспал дълбоко, Езменет се измъкна от леглото му и събра малкото си принадлежности колкото можа по-тихо.

Нощта бе жежка, а влажният въздух трепереше не само от звуците, но и от енергията на тържествата наоколо. Тя се усмихна на мащаба на всичко това, стисна чантата си и се спусна в нощта.

Сега се озова в сърцето на лагера, проправяйки си път през тълпите и спирайки се от време на време, за да намери Ансилинската порта на Момемн.

Преодоляването на най-гъсто струпаните празнуващи множества се оказа трудно. Неколцина мъже я сграбчиха без предупреждение. Повечето само я подхвърляха във въздуха, засмени, и я забравяха в мига, в който я спускаха на земята, но по-смелите, най-вече норсираи, или я опипваха, или натъртваха устните й със свирепи целувки. Един тидон с детско лице и почти цяла глава по-висок дори от Сарсел, се оказа особено влюбчив. Той я вдигна с лекота, викайки: „Тусфера! Тусфера!“, отново и отново. Тя се загърчи и го изгледа ядно, но той само се засмя и я притисна силно към нагръдника си. Езменет се намръщи от болка и изпита ужаса да се вгледа в очи, които бяха насочени право в нея и все пак изобщо не забелязваха гнева или страха й. Тя заблъска гърдите му и той се засмя като баща, който си играе с писклива дъщеря.

— Не! — извика Езменет, когато усети как една непохватна ръка се промъква между бедрата й.

— Тусфера! — изрева щастливо мъжът.

Когато усети пръстите му да мачкат голата й кожа, тя го удари между мустаците и носа, както я бе научил един стар клиент.

Мъжът извика и я пусна. Препъна се назад с разширени от ужас и объркване очи, все едно току-що го е ритнал любимият му кон. На светлината на огъня по бледите му пръсти покапа кръв. Езменет чу одобрителни възгласи, докато бягаше сред блъсканицата в тъмнината.

Мина известно време преди да спре да трепери. Намери малка усамотена ниша в тъмнината зад един павилион, обшит с безбройни аинонски пиктограми. Стисна колене и се залюля, наблюдавайки пламъците на един близък огън, издигащи се над околните палатки. В нощното небе искри танцуваха като комари.

Тя поплака известно време.

Идвам, Ака.

Езменет продължи пътешествието си, странейки от групи, в които нямаше жени или изглеждаше, че има твърде много пиене. Ансилинската порта скоро се издигна край нея. Кулите й имаха корони от факли. Тя рискува да се приближи до една по-спокойна група празнуващи, за да ги попита къде би могла да намери павилиона на маршала на Атремпус. Погрижи се да прикрие татуираната си ръка. Посочиха й поне дузина различни пътища към целта с присъщата за мъртвопияни хора учтивост. Накрая се отчая и просто ги попита за посоката.

— Ей натам — каза един мъж с тежък акцент. — От другата страна на мъртвия канал.

Езменет разбра защо каналът е „мъртъв“, още преди да го види. Влажният въздух натежа от миризмата на гнила растителност, отпадъци и заблатена вода. Тя прекоси тесния дървен мост заедно с група конрийски рицари, сред които изглеждаше като джудже. Под нея каналът беше черен и неподвижен под светлината на факлите. Един от мъжете се наведе през парапета, за да гледа как плюнката му плава по водата. После й се ухили стеснително.

— Яшари а’сумапоро — каза, вероятно на конрийски.

Езменет не му обърна внимание.

Изнервена повече от размера, отколкото от поведението на младите благородници, тя изостави централната алея, осеяна с групи гуляйджии, и си запроправя път в по-плътния мрак. Повечето смятаха, че по-едрото телосложение на кастовите благородници е резултат от по-силната им кръв, но Акамиан веднъж й каза, че е въпрос на хранене. Затова, настояваше той, норсираите изглеждат високи, независимо от кастата си: ядяха повече месо. Обикновено Езменет харесваше големите като статуи мъже или „дървета от мускули“, както шеговито ги наричаха приятелките й курви, но не и тази нощ, не и след срещата й с онзи тидон. Тази нощ те я караха да се чувства дребна, незначителна — като играчка, която лесно се чупи и лесно се захвърля.

Докато стигне до павилиона на Зинемус, буквално се прокрадваше. Следвайки мъртвия канал на север, тя се движеше само край вече заспали групи. Видя пред себе си висок огън и още празнуващи. Докато се чудеше как най-удачно да ги заобиколи, мерна знамето на Атремпус да виси под дима и светлината: издължена кула и около нея два стилизирани лъва.

Известно време можеше само да го гледа. Въпреки че не виждаше събралите се под него, си представи Акамиан, седнал на чергата си с кръстосани крака и лице, оживено от напитките и типичното му подигравателно презрение. От време на време щеше да прокарва пръсти през посребрената си брада — знак за замисленост или нервност. Тя щеше да пристъпи в светлината, усмихвайки се по също толкова типичния си лукав начин и той щеше да изпусне купата си с вино от удивление. Езменет щеше да види как устните му оформят името й, а очите му блестят със сълзи…

Сама в мрака, тя се усмихна…

Щеше да е толкова хубаво да усети как брадата му гъделичка ухото й, да помирише сухата му канелена миризма, да се свие до широките му гърди…

Да го чуе как произнася името й.

„Езми. Езменет. Толкова старомодно име.“

„От Бивника е. Езменет е била жената на пророка Ангешраел.“

„Ах… име на проститутка.“

Тя избърса очите си. Не се съмняваше, че Акамиан ще се радва много да я види. Но нямаше да разбере времето, прекарано със Сарсел — особено след като му разкажеше за нощта в Сумна и какво означава тя за Инрау. Щеше да бъде поразен, дори разгневен. Можеше даже да я удари.

Но нямаше да я прогони. Щеше да изчака, както винаги, Заветът да го призове.

И щеше да й прости. Както винаги.

Езменет водеше война с лицето си.

Толкова безполезна! Жалка!

Тя среса коса с пръсти и приглади своята хасас с потни длани. Изруга мрака, задето й пречеше да използва козметиката си. Дали очите й бяха подути? Затова ли конрийците бяха толкова нежни с нея? Жалка!

Продължи да се движи по брега на канала, без да се спира да помисли защо го прави. Поради някаква причина потайността й изглеждаше жизненоважна. Тъмнината и прикритието — крайно необходими. Видя огъня през странни ъгли между палатките, видя ярки изправени фигури, които пиеха и се смееха. Между веселието и канала се издигаше огромен павилион, заобиколен от няколко по-малки палатки — робските покои, предполагаше Езменет. Внезапно останала без дъх, тя се промъкна зад един многократно кърпен навес точно до павилиона. Притаи се в мрака, чувствайки се като някое изродено изчадие от детска приказка, което се крие от смъртоносната светлина.

Накрая рискува с един поглед иззад ъгъла. Просто още празнуващи около поредния златист огън. Затърси с поглед Акамиан, но не го видя никъде. Осъзна, че единият от мъжете — набит мъжага, облечен в сива копринена туника със срязани ръкави, трябва да е самият Зинемус. Той се държеше като домакин, викаше заповеди към робите и приличаше много на Акамиан, сякаш бе големият му брат. Веднъж Ака се бе оплакал, че Прояс му се подигравал, че изглежда като по-слабия близнак на Зинемус.

Значи ти си му приятел, помисли тя, като едновременно го наблюдаваше и му благодареше мълчаливо.

Почти всички около огъня й бяха непознати, но мъжът, чиито жилести ръце бяха покрити с белези, трябваше да е онзи скилвенди, за когото всички говореха. Дали това означаваше, че човекът с русата брада, седнал до зашеметяващо красивото норсирайско момиче, е неговият спътник? Принцът на Атритау, който претендираше да е сънувал Свещената война? Езменет се зачуди кого ли още гледа в момента. Дали и самият принц Прояс не беше сред тях?

Следеше ги с ококорени очи, а страхопочитанието спираше дъха й. Осъзна, че се намира в самото сърце на Свещената война, огнено и изпълнено със страсти, обещания и свещена цел. Тези мъже бяха повече от хора, бяха кахихт, световни души, вкопчени във великото колело на големите събития. Мисълта да застане сред тях накара горещи сълзи да потекат от очите й. Как би могла? Прикривайки непохватно опакото на дланта си, но незабавно дамгосана като това, което е, от виждащите им надалеко очи.

Какво е това? Курва? Тук? Сигурно се шегуваш… Какво си беше мислила? Дори и ако Акамиан беше тук, тя само щеше да го посрами. Къде си?

— Чуйте, всички! — извика висок тъмнокос мъж и Езменет подскочи.

Той имаше късо подстригана брада и разкошна роба с богата цветна украса, пришита в нея. Когато и последните гласове заглъхнаха, той вдигна купата си към нощното небе.

— Утре — каза той — потегляме!

После продължи да говори за преодолени изпитания, покорени народи, поразени езичници и поправени злини, а очите му пламтяха. След това заговори за Свещения Шимех, святото сърце на всички места.

— Воюваме за земя — каза той, — но не за прах или почва. Воюваме за земята. Земята на всичките ни надежди, на нашата вяра… — Гласът му буквално пресекваше от силата на емоциите му. — Воюваме за Шимех.

Измина момент на тишина, а после Зинемус започна да припява Висшата храмова молитва:

Скъпи Боже на Боговете, който бродиш сред нас, безбройни са твоите свещени имена. Нека твоят хляб утоли глада ни, нека дъждовете ти съживят умиращата ни земя, нека покорството ни бъде възнаградено с надмощие, тъй че да преуспеем в твое име. Съди ни не за прегрешенията, а за изкушенията ни, и причини на другите онуй, що другите са причинили на нас, че твоето име е Сила, а името ти е Слава, и името ти е Истина, която устоява и устоява, сега и завинаги.

— Слава на Бога — изтътнаха дузина гласове, ехтящи като между стените на храм.

Тържественото настроение се задържа още миг, а после радостните възгласи отново се надигнаха. Вдигнаха се още наздравици. Още димящи порции бяха отрязани от месото, въртящо се на шиша. Езменет ги гледаше задъхана, а кръвта сякаш се влачеше във вените й. Онова, което бе видяла, изглеждаше невъзможно красиво. Ярко. Смело. Царствено. Дори свещено. Част от нея гореше от подозрението, че ако им извика и им разкрие тайната на присъствието си, те ще бъдат ответи надалеч като дим от вятъра и тя ще остане сама пред студено огнище, за да тъжи за нетърпеливостта си.

Това бе светът, осъзна Езменет. Тук. Пред нея.

Видя как принцът на Атритау казва нещо в ухото на Зинемус и едрият мъж се усмихва и сочи към нея. Те тръгнаха в посоката, където се криеше. Езменет се отдръпна в чернотата зад малката палатка, сгушена като че ли срещу студа. Видя сенките им, една до друга, призрачни върху отъпканата пръст и трева, а после двамата мъже я подминаха, следвайки люшкаща се линия от светлина към заблатения канал. Тя задържа дъха си.

— Винаги има такова спокойствие в мрака отвъд огъня — отбеляза високият принц.

Двамата мъже се спряха на края на канала, разтвориха туниките си и започнаха да разплитат препаските си. Скоро две дъги се заспускаха към мазната водна повърхност.

— Хмм — каза Зинемус. — Водата е топла.

Дори и ужасена, Езменет завъртя очи и се усмихна.

— И дълбока — отвърна принцът.

Зинемус се закикоти по начин, едновременно дяволит и умилителен. След като спусна туниката си, той потупа другия по гърба.

— Ще използвам това следващия път, когато пикаем тук с Ака — каза той весело. — Доколкото го познавам, като нищо ще цопне вътре.

— Е, поне ще имаш въже, което да му хвърлиш — отвърна по-високият мъж.

Още смях, едновременно силен и топъл. Езменет осъзна, че пред очите й е било заздравено приятелство.

Тя притаи дъх, докато те се връщаха обратно. Принцът на Атритау сякаш гледаше право в нея.

Но дори да видя нещо, той не се издаде. Двамата мъже се присъединиха към другите край огъня.

Сърцето й биеше учестено, душата й жужеше със самообвинения, но тя пролази до другия край на павилиона, откъдето нямаше нужда да се бои, че ще бъде разкрита от пикаещи мъже. Приведе се над някакъв пън, подпря глава в едното си рамо и затвори очи, за да позволи на гласовете около близкия огън да я отнесат надалеч.

— Изплаши ме на онази среща, скилвенди. Мислех си, че със сигурност…

— Серуей, нали така беше? Ах, трябваше да зная, че красотата на името ще…

Изглеждаха добри хора, помисли си Езменет — типът хора, който Акамиан би ценил като приятели. Сред тях имаше… място, реши тя. Място за провал. Място за болка.

Сама в мрака, тя внезапно се почувства в безопасност, както се бе чувствала със Сарсел. Това бяха приятелите на Акамиан и въпреки че за тях Езменет не съществуваше, по някакъв начин те щяха да я пазят. Обгърна я някакъв странен унес. Гласовете бяха весели, блестяха с искрено добро настроение. Само дрямка, помисли си. После чу някой да споменава името на Ака.

— … значи самият Конфас е дошъл за Акамиан? Конфас?

— И хич не беше доволен. Мазно копеленце.

— Но защо императорът ще иска Акамиан?

Ала после този разговор бе пометен от други гласове. Езменет усети как се унася.

Сънува, че пънът, на който спи, е цяло дърво, но мъртво, останало без листа, кора и клони, с дънер като фалос и широки крайници, които съскаха във вятъра като камшици. Сънуваше, че не може да се събуди, че по някакъв начин дървото я е вкоренило в задушаващата земя. Езми…

Тя се размърда. Нещо покапа по бузата й.

— Езми.

Топъл глас. Познат глас.

— Езми, какво правиш?

Очите й се отвориха. За момент беше твърде ужасена, за да извика.

После ръката му покри устата й.

— Шшшшт — сгълча я Сарсел. — Това може да е трудно за обясняване — добави, кимайки към огъня на Зинемус. Или онова, което бе останало от него. Само няколко дребни пламъчета. С изключение на самотната фигура, свита на една черга до огъня, всички бяха изчезнали. Покров от тишина се бе спуснал над всичко наоколо, хладен и гол като нощното небе.

Езменет вдиша през носа. Сарсел махна ръката си и й помогна да се изправи, за да я отведе зад павилиона. Беше тъмно.

— Последвал си ме? — попита тя и издърпа ръката си от хватката му. Беше твърде дезориентирана, за да се ядосва.

— Събудих се и теб те нямаше. Знаех, че ще те намеря тук.

Тя преглътна. Ръцете й бяха леки, като че ли се готвеха по своя воля да заслонят лицето й.

— Няма да се върна с теб, Сарсел.

В очите му проблесна нещо, което не успя да разчете. Триумф? После той сви рамене. Лекотата на този жест я ужаси.

— Това е хубаво — каза рицарят разсеяно. — Тъкмо ти се бях наситил, Езми.

Тя го зяпна. Сълзи се заспускаха по бузите й. Защо плачеше? Та нали не го обичаше… Нали?

Но той я беше обичал. В това поне бе сигурна… Нали?

Сарсел кимна по посока на изоставения лагер.

— Иди при него. Вече не ми пука.

Езменет усети как отчаянието я стиска за гърлото. Какво можеше да се е случило? Може би Готиан най-накрая му бе наредил да я изхвърли. Сарсел веднъж й каза, че на рицарите-командири като цяло се позволяват глезотии като нея. Но със сигурност да държиш курва насред Свещена война бе раздвижило езиците на околните. Тя със сигурност бе изтърпяла достатъчно преценяващи погледи и грубоват смях. Подчинените и равните му знаеха какво представлява. И ако бе научила каквото и да било за света на кастовите благородници, то беше, че статусът и престижът на човек не позволяват всичко. Това бе причината. Нали?

Помисли си за непознатия на Кампосейския площад, за алеята, за потта…

Какво си мислех, че върша?

Спомни си за студената целувка на коприна по кожата си, за печено месо, димящо и подлютено, сервирано с кадифено вино. Помисли си за зимата в Сумна преди четири години, онази, последвала лятната суша, когато не можеше дори да си позволи брашно, разредено с варовик. Тогава бе станала толкова кокалеста, че никой не я купуваше… Беше стигнала близо. Много близо.

Вътрешен шепот — тънък, хленчещ и безкрайно разумен: Моли го за прошка. Не бъди глупачка! Моли… Моли!

Ала тя само го зяпаше. Сарсел изглеждаше като привидение — нещо отвъд всякакво извинение, всякакво привличане. Напълно човешко. Когато Езменет не каза нищо, той изсумтя нетърпеливо, а после се обърна на пета. Тя го гледа, докато мракът не погълна крачещата му фигура.

Сарсел?

Почти извика името му, но някаква жестока жилка я накара да спре.

Ти го искаше, каза през стиснати зъби глас, който не бе съвсем неин.

На изток небето започна да присветва отвъд далечния силует на Андиаминските простори. Императорът скоро щеше да се събуди, помисли си тя разсеяно. Загледа самотния мъж, легнал до огнището. Той не мърдаше. Без да изпитва тревога, Езменет прекоси пространството помежду им, мислейки си за това къде бе видяла онзи скилвенди и принца на Атритау. Наля си вино в една лепкава купа, отпи. Сдъвка една захвърлена кора хляб. Чувстваше се като дете, което се е събудило много преди родителите си, или като трескава мишка, която души земята за отпадъци в отсъствието на огромните хора. Остана така над спящото тяло известно време. Това беше Зинемус. Усмихна се, спомняйки си шегата му от по-рано същата нощ, докато пикаеше с норсирайския принц. Огнищата изсъскаха, а свирепото и изпълнено с омраза оранжево се притаи още по-навътре в пепелта, докато зората се надигаше над сивкавия хоризонт.

Къде си, Ака?

Започна да се отдръпва, все едно търсеше нещо твърде голямо, за да го види от толкова близо.

Стреснаха я стъпки. Тя се завъртя…

И видя Акамиан да крачи към нея.

Не можеше да види лицето му, но знаеше, че е той. Колко пъти бе виждала пълната му фигура от прозореца си в Сумна? И винаги я караше да се усмихва.

Докато той приближаваше, тя мерна петте ивици на брадата му, а после и първите контури на лицето му, мъртвешко в здрача. Застана пред него, усмихната, разплакана, с протегнати ръце.

Аз съм.

Той погледна през нея, отвъд нея и продължи да върви.

В началото Езменет просто стоеше като стълб от сол. Не беше осъзнала колко време е прекарала в страх и копнеж по този момент. Безкрайни дни, както й се струваше сега. Как щеше да изглежда той? Какво щеше да каже? Щеше ли да е горд от появата й? Щеше ли да плаче, щом му каже за Инрау? Щеше ли да й се кара, докато му разказва за непознатия? Щеше ли да й прости, че е избягала? Че се е скрила в леглото на Сарсел?

Толкова много тревоги. Толкова много надежди. А сега?

Какво се бе случило?

Той се престори, че не ме вижда. Направи се, че… че…

Потрепери. Вдигна ръка към устата си.

А после се затича — сянка сред сенки, — давейки се във влажния въздух. Бягаше през дремещи лагери, спъваше се във въжета, падаше…

Гърдите й се надигаха и спускаха бясно и тя падна на колене. Сграбчи прах в ръцете си и започна да дърпа косата си. Разплака се. Обзе я ярост.

— Защо, Ака? Защо? Аз д-д-дойдох да те с-с-спася, да т-ти кажа…

Той те мрази! Ти си просто една мръсна курва! Петно по панталоните му!

— Не! Той ме обича! Т-той е ед-динственият, к-който ме об-бича наистина!

Никой не те обича. Никой.

— Д-дъщеря ми… Т-тя ме об-бичаше!

Ах, а само ако те мразеше!… Ако те мразеше и бе оживяла!

— Млъкни! Млъкни!

Мъчителят се превърна в жертва и тя се сви на кълбо, твърде измъчена, за да мисли, да диша, да крещи. Затъркаля лице и уста в пръстта. Из нощния въздух се разнесе тихо ридание…

После Езменет започна да кашля неконтролируемо, да се гърчи в прахта. Да плюе.

Дълго време лежа съвсем неподвижно.

Сълзите изсъхнаха. Изгарянето се превърна в ужилено място, обкръжено от болка, като че ли цялото й лице бе издрано. Ака…

Много мисли се носеха из ума й и всички бяха странно далечни и несвързани с рева в ушите й. Спомни си Пираша, старата курва, с която се бе сприятелила и която бе изгубила преди години. Между тиранията на мнозина и тиранията на един, казваше Пираша, курвите избират първата.

— Затова ние сме повече — казваше тя яростно. — Повече от конкубинките, повече от жриците, повече от жените, повече дори от някои кралици. Ние може да сме потиснати, Езми, но помни, винаги помни, мило момиче, че никога никой не ни притежава. — Мътните й очи ставаха проницателни и диви, твърде свирепи за древната й фигура. — Ние изплюваме семето им обратно! Никога, никога не носим тежестта му!

Езменет се претърколи по гръб, вдигна ръка над очите си. Сълзите още горяха в ъгълчетата им.

Никой не ме притежава. Нито Сарсел. Нито Акамиан.

Сякаш измъкнала се от ступор, тя се надигна от земята. Скована. Бавна.

О, Езми, остаряваш.

Това не беше добре за една курва.

Тя тръгна.