Р. Скот Бакър
Тъмнината, която предхожда (13)

Десета глава
Сумна

Как може да се опише зловещото величие на Свещената война? Дори когато все още бе неокървавена, тя беше едновременно плашеща и удивителна гледка — могъщ звяр, чиито крайници бяха изградени от цели нации — Галеот, Туниерус, Се Тидон, Конрия, Велики Аинон и Нансуриума… при това със самите Алени кули в ролята на пастта на дракона. Светът не беше виждал подобно струпване от дните на Ценейската империя или Древния север. Макар и заразена от политика и интриги, тя впечатляваше.

Друсас Акамиан, „Компендиум на Първата свещена война“

Средата на зимата на 4111 година на Бивника

Езменет продължи да върви дори след падането на нощта, опиянена от невъобразимостта на това, което вършеше. На няколко пъти дори се затича сред тъмните полета, а краката й шумоляха през замръзналата трева. С протегнати ръце, тя танцуваше под Гвоздея на Небесата.

Студът бе твърд като желязо, пространствата — безкрайни. Тъмнината бе освежаваща, сякаш зимният бръснач бе изчегъртал от нея гледките и миризмата. Толкова различно от влажния мрак на Сумна, където мастилените усещания омърсяваха всичко. Тук, в студа и чернотата, пергаментът на света беше празен. Тук сякаш бе началото на всички неща.

Езменет едновременно се наслаждаваше и потреперваше при тази мисъл. Акамиан веднъж й бе казал, че Консултът вярва горе-долу в същото.

В крайна сметка напредването на нощта я отрезви. Тя си напомни за изморителните дни, които й предстояха, за тревожната цел, която следваше.

Някой следеше Акамиан.

Не можеше да мисли за това без да си спомни и нощта с непознатия. Понякога й се повдигаше. При всяко мигване виждаше в ума си катрана, който бе семето му. Друг път ставаше много студена, докато си припомняше и преценяваше всяка промълвена дума, всеки жилещ оргазъм с безстрастието на бирник. Трудно й беше да повярва, че тя е била тази курветина, изменчива и измамна… Ала знаеше, че е била.

Не предателството й я изпълваше със срам. Езменет знаеше, че Акамиан няма да я вини. Не, срамът й идваше от онова, което бе почувствала, не от онова, което бе извършила.

Някои проститутки толкова мразеха работата си, че търсеха болка и наказание при всяко съвкупление. Езменет обаче се числеше към онези, които можеха от време на време да се смеят за това, че им плащат да си доставят удоволствие. Защото то принадлежеше само на нея, независимо с кого си играеше.

Но не и онази нощ. Удоволствието тогава бе по-наситено откогато и да било преди. Тя го беше изпитала. Изстенала. Изтреперила. Но не го беше притежавала. Тялото й беше белязано онази нощ. И това я засрамваше до ярост.

Често се овлажняваше при мисълта за гърдите му, притиснати към корема й. Понякога се изчервяваше и напрягаше при спомена за оргазмите си. Който и да бе той, каквото и да представляваше, беше взел тялото й в плен, бе поел контрола над собствеността й и я бе преправил не по свой образ, а в образа на онова, което му трябваше в момента. Безкрайно възприемчива. Безкрайно покорна. Безкрайно благодарна.

Ала докато тялото й грабеше сляпо, умът й избираше преценяващо. Езменет бързо осъзна, че ако непознатият знае за нея, трябва да знае и за Инрау.

А ако е знаел за Инрау, просто нямаше начин смъртта на момчето да е била самоубийство. Затова тя трябваше да намери Акамиан. Вероятността Инрау да се е самоубил, почти го бе прекършила.

— Ами ако е истина, Езми? Ако наистина се е убил сам?

— Не е истина. Достатъчно, Ака. Моля те.

— Направил го е!… О, скъпи богове, мога да го почувствам! Аз го издърпах до място, където можеше само да предаде някого. Мен или Майтанет. Не виждаш ли, Езми? Принудих го да изправи обич срещу обич!

— Ти си пиян, Ака. Страховете ти винаги те превземат, когато си пиян.

— О, богове… Аз го убих.

Колко кухи бяха опитите й да го успокои: вдървена рецитация, породена от клюмащо търпение, породено от неясното подозрение, че той се самонаказва само за да си осигури съчувствието й. Защо беше толкова студена? Толкова себична? В един момент дори се усети, че презира Инрау, обвинявайки го за напускането на Акамиан. Как бе възможно да мисли подобни неща?

Но това щеше да се промени. Много работи щяха да се променят. По някакъв невъзможен начин сега тя имаше роля в събитията, каквито и да бяха те. И щеше да им бъде равностойна.

Не ти го уби, обич моя. Знам това!

Освен това знаеше кой е убиецът. Предполагаше, че странникът може да е дошъл от някоя от школите, но по някакъв начин знаеше, че случаят не е такъв. Онова, което Езменет бе изстрадала, идваше отвъд Трите морета. Консултът. Те бяха убили Инрау и те я бяха поругали.

Консултът.

Колкото и ужасяваща да бе тази догадка, тя носеше и оживление. Никой, дори Акамиан, не бе виждал Консулта от векове. А ето, че тя… Ала Езменет не мислеше много за това, защото когато го правеше, започваше да се чувства… късметлийка. А не можеше да понесе това.

Затова си повтаряше, че пътува заради Акамиан. И в моментите, когато изпускаше контрола, си се представяше като герой от Сагите, като Гинсил или Исилка — жена, впримчена смъртоносно в машинациите на съпруга си. Струваше й се, че пътят пред нея пее с тайно очарование, сякаш скрити свидетели на героизма й следят всяка нейна стъпка.

Потрепери в наметалото си. Дъхът й се трупаше на облаци пред лицето. Тя вървеше, замислена над хладното очакване, което съпровождаше толкова много зимни утрини. Светлината на зората идеше бавно.

Към средата на сутринта Езменет стигна до една крайпътна странноприемница, където се забави с надеждата да се присъедини към малка група пътешественици, които се събираха на двора. Двама старци с гърбове, превити под огромни чували сушени плодове, чакаха заедно с нея. По мръщенето им тя предположи, че са видели татуировката на опакото на дланта й. Изглежда всички знаеха, че Сумна дамгосва своите курви.

Когато групата най-накрая тръгна по пътя, Езменет я последва колкото се може по-ненатрапчиво. Водеше ги малка група от синекожи свещеници, последователи на Джукан, пеейки леки песни и звънтейки с малки цимбали, закачени на пръстите им. Неколцина от останалите се присъединиха към пеенето, но повечето се движеха отделно, мърморейки си тихо един на друг. Езменет видя как един от старците говори с коларя на една каруца. Мъжът се обърна и я изгледа с онзи празен поглед, който бе виждала така често: погледа на човек, който копнее за онова, което трябва да ненавижда. Той отмести очи, когато тя се усмихна. Рано или късно, Езменет знаеше, че коларят ще си измисли оправдание да говори с нея.

И тогава щеше да се наложи да вземе решение. Изведнъж една каишка на левия й сандал се скъса. Тя успя да завърже двете половини на възел, но те деряха кожата под вълнените й чорапи. Избиха й пришки и скоро Езменет куцаше. Тя изруга коларя, задето не се сеща да побърза. Цветисто изруга и обичая, който забраняваше на жени да носят ботуши в Нансуриума. После възелът също се скъса и колкото и да се опитваше, не можа да поправи каишката.

Групата се отдалечаваше все по-напред по пътя.

Езменет прибра сандала в торбата си и започна да ходи без него. Кракът й почти веднага изтръпна. След двадесетина крачки се отвори и първата дупка в чорапа й. Не след дълго той се бе превърнал в дрипава пола около глезена й. Налагаше й се повече да подскача на един крак, отколкото да върви, като постоянно спираше, за да втрие малко топлина в стъпалото си. Не виждаше и следа от останалите. Далеч зад себе си видя група мъже. Те изглежда водеха товарни животни… или бойни коне.

Езменет се молеше да е първото.

Тя следваше Карианския път — останка от Ценейската империя, но поддържана в изправност от императора. Пътят се движеше право през провинцията Масентия, която лятно време хората наричаха Златната Масентия, заради безкрайните й житни поля. Проблемът с Карианския път бе, че се спускаше навътре в Киранейските равнини, вместо да се насочи директно към Момемн. Преди повече от хиляда години той бе свързвал Свещената Сумна с древния Ценей. Сега го поддържаха само дотам, докъдето служеше на Масентия. Езменет бе чувала, че след като пресече много по-важния Понски път, водещ към Момемн, той прелива в пасища.

Въпреки това отклонение към вътрешността на страната обаче, тя бе избрала тази посока след много внимателно обмисляне. Въпреки че нито можеше да си позволи, нито да разчита карти, и въпреки че никога преди не бе стъпвала извън Сумна, Езменет познаваше в детайли както този, така и много други пътища.

Всички проститутки ценяха качествата на клиентите според вкусовете си. Някои предпочитаха едри мъже, други — дребни. Някои ценяха свещениците с техните изнежени ръце, докато за други предпочитани бяха войниците и грубоватата им увереност. Но Езменет винаги бе ценяла повече от всичко друго опита. Онези, които бяха страдали, които бяха надмогнали трудности, които бяха видели далечни или невероятни неща — тях предпочиташе тя.

Като по-млада, бе правила любов с такива мъже и си бе мислила: Сега съм част от онова, което са виждали. Сега съм повече, отколкото бях преди. Когато ги заливаше с въпроси впоследствие, го правеше, за да научи повече за това свое израстване, а не толкова от любопитство. Те я оставяха, олекнали откъм сребро и семе, но тя се убеждаваше, че са взели някаква част от нея със себе си, че по някакъв начин се е разширила, че тя, Езменет, се крие зад очи, които гледат и воюват със света.

Няколко души я бяха излекували от тази вяра. Например старата курва Пираша, която щеше да умре от глад, ако не бе щедростта й.

— Не, миличко — каза й тя веднъж. — Когато жените потопят чаша в мъжете, в нея остава само онова, което вече е било откраднато.

Също и един кидрухилски конник, когото си мислеше, че обича, и който дойде при нея за втори път, без да си спомня първия.

— Трябва да грешиш! — възкликна той. — Щях да си спомням подобна красавица!

След това роди дъщеря си. Спомняше си как не дълго след раждането мислеше, че то е било символ на края на заблудите й. Сега обаче знаеше, че просто е белязало преминаването от една група самозаблуждения към друга. Смъртта на дете: това бележеше края на самозалъгването. Да събираш малки дрехи във вързоп, да го дадеш на бъдещата родилка от долния етаж, изричайки мили думи, за да не се чувства — тя! — смутена…

Голяма част от глупостта й бе умряла с нейната дъщеря, и много горчилка се беше родила. Но Езменет не бе склонна към омраза като много други. Макар да знаеше, че това я омаловажава, тя продължи да засища глада си за истории от света и продължаваше да цени най-добрите разказвачи. Обвиваше краката си около тях… с радост. Преструваше се, че наистина изпитва същата страст като тях и понякога, като се има предвид странният начин, по който преструвките така често се смесваха с реалността, това наистина се случваше. После, когато интересът им се оттегляше в тъмния свят, от който бяха дошли, те ставаха непробиваеми. Дори по-нежните й клиенти изглеждаха опасни. Езменет бе открила, че много мъже крият в себе си някаква бездна — място, достъпно само за други мъже.

Тогава започваше истинското съблазняване.

— Кажи ми — мъркаше тя понякога, — какво си виждал, което да те превърне в нещо повече… повече от другите?

Повечето намираха въпроса й за забавен. Други бяха объркани, подразнени, незаинтересовани или дори разярени. Една рядка шепа, сред тях и Акамиан, го намираха за пленителен. Ала всеки отговаряше. Мъжете имаха нужда да бъдат нещо повече. Именно за това, смяташе тя, толкова много от тях се отдаваха на хазарт: искаха и пари, разбира се, но също така копнееха за демонстрация, за знак, че светът, боговете, бъдещето — някой — по някакъв начин ги е отличил сред другите.

Така че те й разказваха истории — хиляди истории през годините. Усмихваха се, докато говореха, мислейки, че са я развълнували, както го правеха, когато бе млада, със знанието с кого всъщност е спала. И с едно изключение никой от тях не бе осъзнал, че нея изобщо не я е грижа какво говорят историите им за тях, а единствено и изцяло какво разкриват за света.

Акамиан го разбираше.

— С всичките си клиенти ли го правиш? — попита веднъж той без предупреждение.

Тя не беше шокирана. И други я бяха питали.

— Носи ми уют да знам, че мъжете ми са нещо повече от един чеп.

Полуистина. Но типично за него, Акамиан беше скептичен. Намръщи се и каза:

— Жалко.

От това я заболя, въпреки че не знаеше какво има предвид.

— Кое е жалко?

— Че не си мъж — отвърна той. — Ако беше, нямаше да се налага да превръщаш в учители всички, които те използват.

Онази нощ тя плака в ръцете му.

Ала продължи учението си, стигайки далеч през очите на другите.

Затова и знаеше, че Масентия е безопасна, че въпреки по-голямото разстояние, Карианският и после Понският път са много по-добър маршрут за самотна жена, отколкото по-преките пътища край брега. И затова знаеше, че трябва да се движи с други пътешественици, така че онези, с които се разминават, да мислят, че принадлежи към група.

Точно затова скъсаният й сандал я плашеше толкова. Преди, опиянена от откритите пространства и собствената си смелост, Езменет не се тревожеше от самотата си. Сега тя тежеше върху й. Чувстваше се твърде открита, сякаш зад всяка група дръвчета се криеха стрелци, които само чакат да мернат татуираната й ръка, да чуят прошепната дума или някакъв друг неизбежен знак за това коя е.

Пътят се заизвива нагоре и Езменет закуцука, доколкото можеше. Надигащото се отчаяние само накара босия й крак да я заболи още повече. Как можеше да извърви цялото разстояние до Момемн по този начин? Колко пъти й бяха казвали, че безопасното пътуване винаги е въпрос на подготовка? Всяка болезнена стъпка сякаш беше порицание.

Карианският път започна бавно да се спуска пред нея, а после се изравни при плитка долчинка, прекосявайки някаква малка река, за да прониже тъмните хълмове, които обгръщаха хоризонта. Щръкнал от безлистните дървета, встрани се точеше разрушен ценейски акведукт, разпадайки се на поле от камънаци там, където местните го бяха разграбвали за материал. Кални пътеки се извиваха към по-далечните хълмове, прекосяваха незасяти полета и изчезваха в издигащата се по склоновете гора. Ала надеждите и вниманието на Езменет се насочиха към няколкото недодялани сгради, струпани около моста: някакво село, от което към сивото небе се издигаха тънки струйки дим.

Тя имаше малко пари. Повече от достатъчно, за да й поправят сандала. Докато приближаваше селото, се сгълча за съмненията си. Беше чувала, че едно от нещата, характерни за Масентия, е фактът, че в нея липсват обширните плантации, типични за голяма част от империята. Това беше земя на свободни земеделци и занаятчии. Откровени. Честни. Горди. Или поне така бе чувала.

Но после си спомни и начина, по който подобни хора се мръщеха, когато я видеха провесена от прозореца си в Сумна.

— Мъжете, които работят неблагодарна полска работа, си мислят, че имат права върху истината — казваше старата Пираша.

А истината не беше благосклонна към курвите.

Езменет пак се наруга за тревогите си. Всички казваха, че Масентия е безопасна.

Тя закуцука по отъпканата земя на онова, което минаваше за пазарен площад, търсейки сред околните бараки и къщи обущар. Когато не откри, започна да души въздуха за следа от рибено масло, което кожарите използваха по време на работа. Всъщност й трябваше само една кожена ивица. Подмина няколко купчини глина, после четири свързани помежду си бараки на грънчари. В една от тях възрастен мъж работеше на колелото въпреки студа и оформяше извивки от глината с палците си. Зад него грееше отворът на пещ. Кашлицата му, която звучеше като клокочеща тиня, я стресна. Езменет разсеяно се зачуди дали селото не е покосено от някаква болест. Група от пет момчета зяпаше от входа на една конюшня. Най-голямото или поне най-високото я гледаше с открито възхищение. Ако очите му не бяха криво разположени, щеше да е красив. Езменет си спомни как един от клиентите й каза, че е рядкост да се намерят красиви деца в села като тези, защото често ги продавали на богати пътешественици. Тя се зачуди дали някой се е опитвал да купува това момче.

Усмихна му се, когато той закрачи към нея. Може би той…

— Ти курва ли си? — попита я смело.

Езменет го зяпна шокирана и вбесена.

— Такава е! Такава е! — извика друго момче. — От Сумна! Затова си крие ръката!

Дойдоха й наум няколко войнишки ругатни.

— Защо не идеш да си играеш с коминчето си? — сопна се тя. — Скапан малък пикльо.

Момчето се ухили и Езменет незабавно осъзна, че той е един от онези: мъже, за които лаят на кучето има по-висока стойност от думите на жена.

— Дай да ти видя ръката. — Нещо в тона му я разтревожи.

— Нямаш ли конюшни за чистене?

Роб, подсказваше подигравателният й тон. Спокойната жестокост на погледа му се вкорави и се превърна в нещо друго. Когато той понечи да сграбчи дланта й, тя го зашлеви по бузата. Той се запрепъва назад, шокиран.

Когато успя да се изправи, момчето тропна с крак.

— Тя е курва — каза на сподвижниците си с мрачен тон, сякаш неприятните истини означаваха и неприятни последици. В ръцете му се появи мръсен камък, който той завъртя между пръстите си. — Богохулна курва.

Последва нервна пауза. Четиримата се поколебаха. Стояха на някакъв праг и го осъзнаваха, макар да не разбираха значимостта му. Вместо да ги подтикне с думи, красавецът хвърли камъка си.

Езменет приклекна и го избегна. Ала вече и другите се навеждаха и събираха собствени снаряди.

Започнаха да я целят. Тя изруга и вдигна ръце. Дебелата вълна на наметалото й я предпази от реални поражения.

— Копелета! — извика насреща им.

Те се сепнаха, едновременно стреснати и развеселени от свирепостта й. Едно от тях — дебелото — се разкикоти, когато Езменет също се наведе, за да вземе няколко камъка. Тя уцели първо него, точно под лявата вежда. Кожата се сцепи, той падна на колене и нададе вой. Другите просто я зяпнаха, вцепенени. Беше пролята кръв.

Езменет вдигна друг камък в дясната си ръка, надявайки се те да приклекнат и да се разбягат. Като дете, преди тялото й да я насочи към друго препитание, беше работила в пристанището, печелейки хляба си или медници като хвърляше камъни по грабливите чайки. И беше много добра.

Но високият удари пръв, хвърляйки пръст в лицето й. Повечето от нея пропусна целта си — глупакът мяташе така, все едно ръката му е въжена, — но малко мръсотия я заслепи за миг. Тя яростно разтърка очите си. Тогава жесток удар в ухото я накара да залитне. Друг камък одра пръстите й… Какво ставаше?

— Достатъчно! Достатъчно! — изтътна дрезгав глас. — Какво си мислите, че вършите, момчета?

Дебелакът още квичеше. Езменет примигна, за да прогони болката, и видя стар мъж, облечен в зацапани шриалски одежди, застанал сред момчетата и размахал юмрук, който приличаше на края на бедрена кост.

— Замеряме я с камъни! — извика полукрасивият подстрекател. — Тя е курва!

Другите го подкрепиха разпалено.

Старият свещеник се намръщи за момент, а после се обърна към нея. Сега Езменет го видя ясно — червеникави петна и грозно изгърбване на човек, свикнал да крещи в лицата на хората. Устните му бяха лилави от студа.

— Истина ли е това?

Той сграбчи ръката й в своята, която бе изненадващо силна, и огледа татуировката. После се вгледа в лицето й.

— Жрица ли си? — излая свещеникът. — Слугиня на Гиера?

Тя виждаше, че той знае отговора, че пита само заради някаква перверзна нужда да унижава и назидава. Загледана в глупавите му очи, Езменет внезапно осъзна в каква опасност се намира.

Мили Седжен…

— Д-да — заекна тя.

— Лъжкиня! Това е белег на курва — извика той, извивайки ръката й към лицето, сякаш се опитваше да набута храна в устата й. — КУРВЕНСКИ белег!

— Аз вече не съм курва — възпротиви се тя.

— Лъжкиня! Лъжкиня!

Внезапно я изпълни хлад. Тя му се усмихна фалшиво и издърпа рязко ръката си от неговата. Разлютеният стар глупак се препъна назад. Тя огледа за кратко струпалата се тълпа, после хвърли убийствен поглед на момчетата и се обърна към пътя.

— Не ми обръщай гръб! — изрева старият свещеник. — Не ми обръщай гръб!

Тя продължи да върви с цялото достойнство, на което бе способна в момента.

— И да не търпиш никоя курва да живее — зарецитира мъжът, — че тя утробата си превръща в помийна яма!

Езменет се спря.

— И да не търпиш никоя курва да диша — продължи свещеникът със злобно веселие, — че тя гаври се със семето на праведните! Убий я с камъни, за да не се изкуши ръката ти…

Езменет се завъртя рязко.

— Достатъчно! — изкрещя.

Вцепенена тишина.

— Аз съм прокълната! — извика тя. — Не виждате ли? Аз вече съм мъртва! Не ви ли стига това?

Твърде много очи я гледаха. Езменет се извърна и продължи да куцука към Карианския път.

— Курва! — изкрещя някой.

Нещо се удари в темето й. Тя падна на колене. Още един камък отскочи от рамото й. Езменет вдигна ръце, за да се предпази, с мъка се изправи и се опита бързо да продължи напред. Ала сега младежите се бяха струпали около нея и я замеряха с малки речни камъчета. После видя с периферното си зрение как високият вдига нещо голямо колкото дланта му. Стисна челюсти. Ударът накара зъбите й да изтракат, а тя самата залитна и падна на земята. Претърколи се в студената кал, надигна се на четири крака и вдигна едно коляно над пръстта. Малък камък я ужили по бузата и в лявото й око се появиха сълзи, но тя отново се изправи, движейки се колкото можеше по-бързо.

През цялото време всичко бе изглеждало кошмарно реално. Трябваше да се махне с възможно най-голяма скорост. Камъните бяха просто пориви на дъжда и вятъра, безлични препятствия.

Сега обаче Езменет хлипаше неконтролируемо.

— Спрете! — изкрещя тя. — Оставете ме на мира!

— Курва! — изрева свещеникът.

Около нея вече се бе струпала много по-голяма тълпа, която крещеше хули и се навеждаше да събира кал от земята пред краката си.

Вцепеняващ удар близо до гръбнака й. Раменете й се извиха назад. Ръката й се пресегна несъзнателно напред. Взрив в лявото й слепоочие. После пак пръст. Изплю кал.

Спрете! Мо-о-о-оля!

Това нейният глас ли беше?

Нещо малко и остро се прилепи към челото й. Тя вдигна ръце. Сви се като куче. Моля ви. Някой…

Звук на гръмотевица. После нечия огромна сянка закри небето. През сълзи и пръсти тя вдигна поглед и видя покрития с вени корем на кон, а над него — ездач, загледан надолу към нея. Красиво лице с пълни устни. Големи кафяви очи, едновременно гневни и загрижени.

Шриалски рицар.

Дъждът от камъни беше спрял. Езменет хлипаше в калните си длани.

— Кой започна това? — изтътна глас.

— Хей, вие! — изрева свещеникът. — Тези работ…

Шриалският рицар се наведе напред и го удари с облечения си в метална ръкавица юмрук.

— Вдигнете го! — нареди той на другите. — Веднага!

Трима мъже побързаха да помогнат на свещеника да се изправи. От треперещите устни на мъжа капеше слюнка и кръв. Той изхлипа, разкашля се и се огледа със замаян ужас.

— Н-но ти нямаш право! — извика.

— Право? — засмя се рицарят. — Искаш да спорим за право?

Докато той тормозеше свещеника, Езменет се изправи с мъка на крака. Избърса кръвта и сълзите от лицето си, а после се опита да махне калта, засъхнала по вълнената й роба. Сърцето й бумтеше в ушите и тя на два пъти имаше чувството, че ще припадне от липса на въздух. Подтикът да изкрещи почти я надви, не от болка или страх, а от неверие и свирепа ярост. Как се бе случило това? Какво се бе случило?

Тя видя, че шриалският рицар отново удря свещеника, и се изруга, когато потрепери. Защо й беше да изпитва жалост към тази жалка отрепка? Вдиша дълбоко. Избърса още пламтящи сълзи. Успокои се.

С ръце, скръстени пред гърдите, тя се обърна към момчето, което бе започнало всичко. Изгледа го с цялата омраза, която можеше да събере, а после протегна кутрето си пред другите пръсти и го размаха като мъничък фалос. Погледна надолу, за да е сигурна, че е забелязал, а после му се усмихна гадно. Момчето пребледня.

То погледна към шриалския рицар, погълнато от страх и осъзнаване в каква беда е изпаднало, а после към приятелите си, които също бяха забелязали презрителното внимание на Езменет. Две от тях се ухилиха въпреки тревогата си, а едно, обладано от невъзможната и тревожна способност на младите да застават на страната на онези, които са измъчвали само допреди миг, извика:

— Истина е!

— Ела — каза й шриалският рицар и протегна ръка. — Повдига ми се от тези провинциални кретени.

— Кой сте вие? — изграчи Езменет и отново се разрида.

— Кутиас Сарсел — отвърна топло мъжът. — Първи рицар-командир на шриалските рицари.

Тя протегна ръка и той пое татуираната й длан.

* * *

Мъже на Бивника се суетяха сред мрака — високи фигури, най-вече скрити в сенките, с изключение на редкия блясък на желязо. Повел мулето си, Акамиан се движеше бързо сред тях. Ярките им очи му обръщаха само най-бегло внимание. Предполагаше, че са привикнали към непознати.

Пътуването го разтревожи. Никога през живота си не си бе проправял път през подобен лагер. Всяка светлинка на огън, край която минаваше, сякаш представляваше отделен свят, изпълнен със собствено забавление или отчаяние. Чуваше носещи се по вятъра откъслеци от разговори, виждаше войнствени лица над пламъците. Носеше се между тези изолирани територии, част от сенчеста процесия. На два пъти изкачи хълмове, които се издигаха достатъчно високо, за да разкрият река Фаюс и струпаните край нея наносни равнини. Всеки път гледката го караше да спре със затаен дъх. Проблясващи огньове продупчваха мрака във всички посоки — по-близките разкриваха платнища и воини, а по-далечните оформяха съзвездия, които блестяха по възвишенията. Преди години Акамиан бе гледал аинонска драма, разиграваща се в амфитеатър близо до Каритузал, и остана поразен от контраста между потъналите в тъмнина зрители и осветените изпълнители под тях. Тук изглежда се разиграваха хиляда такива драми. Толкова много хора, толкова далеч от дома. Тук той можеше да оцени истинската сила на Майтанет.

Такава многочисленост. Как можем да се провалим?

Акамиан се замисли над това „ние“ за известно време.

На запад различаваше виещата се линия на стените на Момемн, чудовищните му кули, озарени от светлината на факли. Той зави към тях. Земята ставаше все по-оголена и отъпкана, колкото повече се приближаваха към него. Рискувайки светлината на няколко конрийски огъня, магьосникът попита къде може да намери контингента от Атремпус. Прекоси скърцащ мост над затлачените води на един канал. Накрая откри лагера на стария си приятел Криятес Зинемус, маршалът на Атремпус.

Въпреки че Акамиан незабавно позна Зинемус, той спря в мрака отвъд светлината на пламъците и го загледа. Някога Прояс му бе казал, че двамата с маршала си приличат изненадващо много, или както се изрази, „като силен и слаб брат“. Разбира се, на принца не му бе минало през ум, че това сравнение може да обиди стария му учител. Като мнозина арогантни мъже, Прояс смяташе, че обидите му са просто продължение на искреността.

Обгърнал купа вино в ръце, Зинемус седеше пред малък огън и обсъждаше с тих глас нещо с трима от старшите си офицери. Дори на мъждивата светлина от огъня той изглеждаше уморен, сякаш говореше за проблем, който многократно надвишава способностите им да го разрешат. Почеса се разсеяно по мъртвата кожа, която, както Акамиан знаеше, постоянно тормозеше ушите му, а после внезапно се обърна и се взря в мрака — право към него.

Маршалът на Атремпус се намръщи.

— Покажи се, приятелю — извика той.

Поради някаква причина Акамиан откри, че не може да говори.

Сега и другите гледаха към него. Той чу как един от тях, Динчас, промърмори нещо за духове. Мъжът вдясно от него, Зенкапа, направи знака на Бивника.

— Това не е дух — каза Зинемус и стана на крака. Приведе глава, сякаш гледаше през мъгла. — Акамиан?

— Ако не стоеше пред мен — каза третият офицер, Ирисас, на командира си, — щях да се закълна, че си ти…

Зинемус хвърли бегъл поглед на Ирисас и внезапно закрачи към Акамиан с изражение, което издаваше удивена радост.

— Друсас Акамиан? Ака?

Дъхът най-накрая се върна в устата на магьосника.

— Здравей, Зин.

— Ака! — извика маршалът и го сграбчи като чувал в ръцете си.

— Лорд маршале.

— Миришеш като задника на задник, приятелю — засмя се Зинемус и го отблъсна. — Като вонята на воня.

— Времената са тежки напоследък — каза магьосникът.

— Не бой се. Ще станат и по-тежки.

С обяснението, че е пратил робите си да спят, Зинемус му помогна с багажа, погрижи се някой да отведе мулето му, а после остана с него, докато опъваше разнебитената си палатка. Бяха изминали години, откак Акамиан бе видял маршала на Атремпус за последно и въпреки че смяташе приятелството им за неподатливо на изминалото време, първоначално разговорът потръгна трудно. Като цяло обсъждаха тривиални работи: времето, темперамента на мулето му. Винаги, когато някой от двамата споменеше нещо по-важно, необяснима сдържаност караше другия да даде някакъв неангажиращ отговор.

— Е, как си? — попита накрая Зинемус.

— Както би могло да се очаква.

За Акамиан всичко изглеждаше отвратително нереално — дотолкова, че очакваше Зинемус да го нарече Сесуата. Приятелството му с маршала се бе родило в далечния Конрийски двор. Да срещне този мъж тук, по време на мисия, го караше да изпитва срама на човек, хванат не точно в лъжа, но при обстоятелства, които, ако им се дадеше време, не можеше да не го превърнат в лъжец. Акамиан откри, че се мъчи да си спомни какво е казвал на Зинемус за предишните си мисии. Дали е бил искрен? Или се е поддал на детинския подтик да изглежда нещо повече от това, което е? Казвал ли съм му, че съм разбит глупак?

— Ех, с теб, Ака, човек никога не знае какво да очаква.

— Значи и другите са тук? — попита той, въпреки че знаеше отговора. — Зенкапа? Динчас?

Обгърна го нов страх. Зинемус беше религиозен човек, всъщност един от най-религиозните, които Акамиан някога бе познавал. В Конрия магьосникът бе учител, който по стечение на обстоятелствата беше и Схоластик. Ала тук беше изцяло Схоластик. Нямаше как да се подмине светотатството му… не и насред Свещената война! До каква степен би го толерирал Зинемус? Може би, помисли си Акамиан, това беше грешка. Може би трябваше да лагерува някъде другаде… сам.

— Не за дълго — отвърна Зин. — Ще ги отпратя.

— Няма нужда…

Маршалът вдигна един възел, за да го види на мъждивата светлина, хвърляна от огъня.

— Ами Сънищата?

— Какво за тях?

— Някога ми каза, че те отслабват и се засилват, че понякога някои детайли в тях се променят и че си решил да ги записваш с надеждата да ги дешифрираш.

Фактът, че Зинемус помни това, го разтревожи.

— Кажи ми — каза Акамиан в нескопосан опит да смени темата, — къде са Алените кули?

Зинемус се ухили.

— Чудех се кога ще попиташ… Някъде на юг от тук, в една от вилите на императора — или поне така ми казаха. — Той замахна с чука към дървения кол и изруга, когато вместо него нацели палеца си. — Безпокоиш ли се за тях?

— Щях да съм глупак да не се безпокоя.

— Толкова силно ли копнеят за знанието ти?

— Да. Гносисът е желязо пред техния бронз… Макар и да се съмнявам, че ще опитат каквото и да е насред Свещената война.

Това, че школа на богохулници е част от Войната, вече бе почти немислимо за инритите. Ако се опитаха и да мълвят светотатството си в преследване на собствените си мистични цели, нищо нямаше да ги спаси.

— Затова ли… са те пратили?

Зинемус рядко наричаше Завета по име. Школата винаги беше „те“.

— Да наглеждам Алените кули? Донякъде, предполагам. Но разбира се, има… — в съзнанието му проблесна лицето на Инрау… — още… Винаги има още.

Кой те уби?

По някакъв начин Зинемус бе уловил погледа му в мрака.

— Какво не е наред, Ака? Какво е станало?

Акамиан погледна дланите си. Искаше да каже на Зин, да му опише абсурдните си подозрения за шриаха, да обясни побърканите обстоятелства, заобикалящи смъртта на Инрау. Наистина му вярваше както на никой друг, независимо в или извън Завета. Ала историята му се стори твърде дълга, твърде измъчена и твърде замърсена от собствените му провали и дефекти, за да бъде споделяна. Можеше да каже на Езменет, но тя бе курва. Нямаше срам.

— Достатъчно добре, предполагам — каза разсеяно Акамиан и подръпна въжетата. — Поне ще държи дъжда настрана.

Зинемус продължи да го гледа още един безмълвен момент. За щастие обаче, не продължи да го разпитва.

Двамата се присъединиха към другите трима мъже около огъня на маршала. Двама бяха капитани от гарнизона на Атремпус — обрулени връстници на своя командир. По-старшият офицер, Динчас — или Кървавия Динч, както го наричаха — бе воювал редом до Зинемус откак Акамиан познаваше маршала. По-нисшестоящият, Зенкапа, бе нилнамешки роб, когото Зин бе наследил от баща си и по-късно освободил заради проявена смелост на бойното поле. И двамата, доколкото можеше да прецени магьосникът, бяха добри мъже. Третият, Ирисас, бе най-младият син на единствения оцелял чичо на Зинемус и, ако Акамиан си спомняше правилно, майордом на дома Криятес.

Ала никой от тримата не им обърна внимание, когато дойдоха. Бяха или твърде пияни, или твърде потънали в разговор. Динчас разказваше някаква история:

— … и тогава едрата, Туниерката…

— Абе никой от вас ли, идиоти такива, не помни Акамиан? — извика Зинемус. — Друсас Акамиан?

Тримата мъже избърсаха очи и потиснаха смеха си, а после се обърнаха към него. Зенкапа се усмихна и надигна паницата си. Динчас обаче го изгледа с присвити очи, а Ирисас — с откровена враждебност.

Динчас мерна гримасата на Зинемус и с нежелание също вдигна паница. Двамата със Зенкапа сведоха глави и изляха по глътка на земята.

— Добра среща, Акамиан — каза Зенкапа с искрена топлота. Като освободен роб, той може би имаше по-малки трудности с приемането му. Динчас и Ирисас, от друга страна, бяха кастови благородници — при това Ирисас имаше висок ранг.

— Виждам, че си опънал палатката си — отбеляза той небрежно. Притежаваше притаения и изучаващ поглед на опасен пияница. Акамиан не отговори. — Така че предполагам, че ще трябва да се примиря с присъствието ти, а, Акамиан?

Магьосникът срещна погледа му и се изруга мислено, когато преглътна.

— Предполагам, че ще трябва.

Зинемус изгледа гневно младия си братовчед.

— Алените кули са част от Свещената война, Ирисас. Би трябвало да приветстваш присъствието на Акамиан. Аз определено съм радостен, че е с нас.

Магьосникът бе ставал свидетел на безброй подобни разговори. Правоверните се опитваха да обяснят близостта си с магьосници. Обяснението винаги бе едно и също: Те са полезни…

— Може би си прав, братовчеде. Враговете на нашите врагове, а?

Конрийците ревниво пазеха омразите си. След векове на битки с Велики Аинон и Алените кули те бяха започнали, макар и с нежелание, да ценят Завета. Прекалено много, ако човек питаше свещениците. Но сред всички школи единствено Заветът, потопен в тайните на Гносиса на Древния север, можеше да се мери с Алените кули.

Ирисас вдигна чаша, а после я изпразни в прахта между краката си.

— Нека боговете пият дълбоко, Друсас Акамиан. Нека пият за онзи, който е прокълнат…

Зинемус изруга и изрита огъня. Облак от искри и прах погълна Ирисас. Той залитна назад, извика и инстинктивно заудря косата и брадата си. Зин скочи след него, ревейки:

— Какво каза! Какво каза?

Макар и да бе по-дребен от братовчед си, маршалът го свали на колене, сякаш беше само дете, и го заля с ругатни и плесници. Динчас погледна извинително Акамиан.

— Ние не сме с него — каза той иронично. — Само сме мъртвопияни.

Зенкапа реши, че това е твърде смешно, за да остане седнал. Той се претърколи на земята в сенките зад пъна си, давейки се от смях.

Дори Ирисас се смееше, макар и по насиления начин на съпруг под чехъл.

— Достатъчно! — извика той на Зинемус. — Ще се извиня! Ще се извиня!

Шокиран не само от грубостта на Ирисас, но и от свирепостта на Зин, Акамиан гледаше зяпнал. После осъзна, че никога досега не е виждал маршала в компанията на войниците му.

Ирисас се довлече обратно до столчето си с разрошена коса и черна брада, посивяла от пепелта. Едновременно усмихнат и намръщен, той се наведе към Акамиан. Магьосникът осъзна, че мъжът се покланя, но е твърде мързелив, за да си вдигне задника.

— Наистина се извинявам — каза той, гледайки го с объркана искреност. — И наистина те харесвам, Акамиан, макар че ти си… — той хвърли един бърз поглед към своя господар и братовчед… — проклет магьосник.

Зенкапа отново започна да вие. Въпреки всичко Акамиан също се усмихна и се поклони в отговор. Той осъзна, че Ирисас е от онези мъже, чийто гняв бе твърде своенравен, за да се превърне в център на вманиачаване. Можеше да презира в един момент и да прегръща в следващия, без никакво коварство. Магьосникът бе открил, че подобни мъже неизбежно отразяват почтеността или покварата на господарите си.

— Замаян глупак! — извика Зинемус на Ирисас. — Погледни се! По-разноглед си от маймунски задник!

Последваха нови изблици на смях. Този път Акамиан откри, че не може да се противи на доброто им настроение.

Ала той се смя много повече от другите, виейки така, сякаш е обладан от някакъв демон. Сълзи на облекчение се стичаха по бузите му. Колко време бе минало?

Другите се умълчаха и го гледаха, докато се мъчеше да се успокои.

— Много време — успя да каже накрая Акамиан. Дъхът му бе накъсан, когато издиша. Сълзите внезапно станаха болезнени.

— Твърде много, Ака — отвърна Зинемус и постави дружеска ръка на рамото му. — Но сега си отново сред приятели и поне за известно време си свободен от хрумванията на коварни хора. Тази нощ можеш да пиеш в мир.

Той спа като къпан. Каквато и да бе причината, тежкият запой едновременно усилваше и замъгляваше Сънищата. Начинът, по който се преливаха заваляно един в друг, ги караше да изглеждат не толкова реални и повече като сън, ала страстите, които ги съпровождаха… Те бяха непоносими в най-добрите моменти. С помощта на пиенето ставаха налудничаво интензивни.

Когато Паата, една от слугините на Зинемус, пристигна с леген прясна вода, той вече беше буден. Докато се миеше, Зин подаде захиленото си лице през процепа на палатката и го предизвика на игра на бенджука.

Скоро след това Акамиан се озова седнал с кръстосани крака на тръстикова постелка срещу Зинемус, изучавайки позлатената дъска за бенджука между двамата. Леко хлътнал навес ги пазеше от слънцето, което пламтеше толкова ярко, че лагерът около тях изглеждаше като пустинен пазар, въпреки хладината. Акамиан си помисли, че липсват само камилите. Въпреки че повечето минувачи бяха конрийци от домочадието на Зинемус, той видя всякакви инрити: галеоти, съблечени до кръста и боядисани за някакъв фестивал, който очевидно бъркаше зимата с лято; туниери, носещи нагръдниците си от черно желязо, които изглежда никога не сваляха; и дори един аинонски благородник, чиято сложно надиплена роба изглеждаше определено абсурдна сред купчините намаслени ленени платна и разнородни палатки.

— Трудно е за вярване, а? — каза Зинемус, очевидно по повод невероятното количество инрити.

Акамиан сви рамене.

— Да и не… Бях в Хагерна, когато Майтанет обяви Свещената война. Понякога се чудя дали той призова Трите морета или Трите морета призоваха него.

— Ти си бил в Хагерна? — попита Зинемус. Изражението му помръкна.

— Да.

Дори срещнах твоя шриах…

Маршалът изсумтя по биволския начин, който използваше, за да изрази неодобрение.

— Твой ред е, Ака.

Магьосникът огледа лицето му, ала Зин изглеждаше изцяло погълнат от геометрията на фигури и възможности върху дъската. Акамиан се бе съгласил да играят, знаейки, че това ще прогони останалите и ще му позволи да каже на Зинемус какво се е случило в Сумна. Ала бе забравил как бенджуката сякаш изкарва на повърхността най-лошото и у двамата. Всеки път, когато играеха, почваха да се карат като евнуси от някой харем.

Бенджука беше реликва, оцеляла от края на света. Беше се играла в дворовете на Трис, Атритау и Метсонк преди Апокалипсиса почти по същия начин, както сега се изучаваше в градините на Каритузал, Ненсифон и Момемн. Ала не възрастта я отличаваше. Като цяло между игрите и живота имаше обезпокоителна близост и тя никъде не се изразяваше така ясно, както в бенджуката.

Също като живота, игрите се управляваха от правила. Но за разлика от живота, те бяха изцяло подчинени на тези правила. Правилата бяха играта и ако човек играеше по различни правила, тогава просто играеше различна игра. Тъй като фиксирана мрежа от правила определяше значението на всеки ход като такъв, игрите притежаваха яснота, която караше живота да изглежда като пиянска свада. Правилността бе неоспорима, а промените — строго определени; само изходът беше неясен.

Коварството на бенджуката се криеше в липсата на тази строго фиксирана мрежа. Наместо да предоставят неоспорима основа, правилата на играта бяха просто още един ход в самата нея, още една фигура, с която можеше да се играе. И това превръщаше бенджуката в директно отражение на живота — игра, изпълнена с озадачаваща сложност и почти поетична тънкост. Други игри можеха да бъдат описани като променящи се модели от фигури и конкретни резултати, ала бенджуката създаваше история, а всичко, което носеше история, носеше и самата същност на света. Говореше се, че някои хора са свеждали глави над дъската за бенджука и са ги вдигали като пророци. Акамиан не беше сред тях.

Той оглеждаше замислено дъската, търкайки ръце, за да ги стопли. Зинемус се опита да го подразни с гаднярски смях.

— Винаги си толкова кисел, когато играеш бенджука.

— Това е противна игра.

— Казваш го само защото се опитваш твърде силно да спечелиш.

— Не. Казвам го, защото губя.

Ала Зинемус беше прав. „Абенджукала“, класически текст върху бенджуката от ценейски времена, започваше по следния начин: „Докато игрите измерват пределите на интелекта, бенджуката измерва пределите на душата.“ Сложността й бе толкова голяма, че един играч никога не можеше да овладее с ума си дъската и така да принуди противника да отстъпи. Както бе казал и анонимният автор, бенджуката бе като любовта. Никога не можеш да принудиш друг да те обича. Колкото повече се опитваш да се вкопчиш в нея, толкова повече ти бяга. И бенджуката наказваше по сходен начин алчното сърце. Докато други игри изискваха усърдия и хитрост, тя настояваше за нещо повече. Може би мъдрост.

С раздразнено движение Акамиан премести единствения камък сред сребърните фигури — заместител на открадната фигура, или поне така твърдеше Зинемус, от един от робите му. Още един дразнител. Макар че фигурите не бяха нищо повече от начина, по който се използваха, по някакъв начин камъкът обезценяваше играта му, разрушаваше мизерното заклинание, което пълният комплект постигаше.

Защо пък аз да играя с камъка?

— Ако беше пиян — каза Зинемус и отвърна на хода му решително, — щях да разбера защо направи това.

Как можеше да си прави шеги? Акамиан се загледа в разположените по дъската фигури и осъзна, че правилата отново са се променили — този път катастрофално. Той затърси начини да се измъкне, но не видя такива.

Зинемус се усмихна с изражение на победител и започна да подрязва ноктите си с нож.

— Прояс ще се почувства по същия начин — каза той, — когато най-накрая пристигне.

Нещо в тона му накара Акамиан да вдигне поглед.

— Защо?

— Чул си, предполагам, за наскорошната катастрофа.

— Каква катастрофа?

— Плебейската свещена война е била унищожена.

— Моля?

Акамиан бе чул за Плебейската свещена война преди да напусне Сумна. Няколко седмици по-рано, преди пристигането на основните контингенти от Войната, група велики имена от Галеот, Конрия и Велики Аинон бяха решили да потеглят сами срещу езичниците. Наименованието „плебейски“ им бе дадено заради ордата боклуци без господар, които ги следваха. На Акамиан не му бе хрумнало да попита как са се справили. Започна се. Кръвопролитието започна.

— На равнината Менгеда — продължи Зинемус. — Езическият сапатишах, Скаурас, е пратил запазените в катран глави на Тарсчилка, Кумрезер и Калмемунис на императора като предупреждение.

— Калмемунис? Имаш предвид братовчеда на Прояс?

— Арогантен твърдоглав глупак! Молех го да не потегля, Ака. Убеждавах, крещях, дори лазех — унижавах се като отрепка! — но псето не пожела да слуша.

Акамиан бе срещал Калмемунис веднъж, в двора на бащата на Прояс. Зашеметяващо самочувствие в съюз с глупост — достатъчно, за да му се догади.

— Като изключим това, че си е мислел, че сам Бог го е подтикнал, защо, смяташ, е тръгнал?

— Защото знаеше, че щом Прояс дойде, той ще се превърне в най-обикновено куче. Никога не прости на принца за инцидента в Паремти.

— Битката при Паремти? Какво е станало?

— Не знаеш ли? Забравям колко време е минало, стари приятелю. Имам много клюки за споделяне.

— По-късно — отвърна Акамиан. — Кажи ми какво е станало при Паремти.

— Прояс нареди да набият Калмемунис с камшик.

— Да го нашибат? — Това силно разтревожи магьосника. Нима старият му ученик се бе променил толкова много? — За страхливост?

Лицето на Зинемус потъмня, сякаш и той споделяше тревогата му.

— Не. За безверие.

— Шегуваш се. Прояс е накарал да нашибат с камшик негов равен за безверие? Докъде е стигнал фанатизмът му, Зин?

— Твърде надалеч — каза бързо Зинемус, сякаш се срамуваше от господаря си. — Но само за кратко. Бях много разочарован от него, Ака. Сърцето ми беше разбито от факта, че богоподобното дете, което двамата с теб отгледахме, може да се превърне в толкова… краен мъж.

Прояс наистина бе богоподобно дете. В продължение на четирите години, прекарани като дворцов учител в конрийската столица Айокнисус, Акамиан се бе влюбил в момчето… дори повече, отколкото в легендарната му майка. Сладки спомени. Разходките през озарените от слънцето коридори и сенчестите градински пътеки, дискусиите върху история, логика и математика, отговорите на безкрайния порой от въпроси…

— Учителю Акамиан? Къде са отишли всички дракони?

— Драконите са вътре в нас, млади Прояс. В теб.

Сключени вежди. Ръце, стиснати от безсилие. Още един индиректен отговор от учителя му.

— Значи по света вече няма дракони, така ли, учителю Акамиан?

— Но ти си в света, Прояс, нали?

Зинемус бе учител на принца в бойното изкуство и именно по време на постоянните си караници относно момчето, двамата с магьосника започнаха взаимно да се уважават. Колкото и да обичаше Акамиан Прояс, Зинемус — изпитващ преданост, която щеше да му бъде нужна, за да служи на детето, щом то стане крал — го обичаше повече. Толкова много, че когато Зин видя силата на учителя в ученика, той покани Акамиан във вилата си край Менеанорско море.

— Под твоите напътствия детето е помъдряло — каза Зинемус, опитвайки се да обясни невероятното си предложение. Беше огромна рядкост кастови благородници да домакинстват на магьосници.

— А под твоите е станало опасно — отвърна Акамиан.

Двамата откриха приятелството си някъде в последвалия смях.

— Фанатик за известно време? — попита сега той. — Това означава ли, че е възвърнал здравия си разум?

Зинемус се намръщи и се почеса разсеяно по носа.

— Донякъде. Свещената война и познанството му с Майтанет разпалиха наново фанатизма, но сега той е по-мъдър. По-търпелив. По-толерантен към слабостта.

— Пак твоите уроци, предполагам. Какво направи?

— Спуках го от бой.

Акамиан се засмя.

— Напълно сериозен съм, Ака. След Паремти напуснах двора отвратен. Зимувах в Атремпус. Той дойде при мен, сам…

— За да моли за прошка?

Зин пак се намръщи.

— Човек би се надявал, но не. Беше изминал целия този път, за да ме порицае.

Маршалът поклати глава и се усмихна. Акамиан знаеше защо: още като дете, Прояс бе склонен към умилително преувеличение. Да пътува сам двеста мили само за да порицава, бе нещо, което само той би могъл да стори.

— Обвини ме, че съм го изоставил в момента, в който най-много се е нуждаел от мен. Калмемунис и свитата му бяха повдигнали обвинения срещу него, едновременно в шриалския съд и пред краля, и за известно време нещата се разсмърдяха, макар и никога да не е имало истинска опасност.

— Прекрасно знаеш, че просто е искал одобрението ти, Зин — каза Акамиан, потискайки ревността си. — Винаги те е боготворял… по своя си начин… И какво направи ти?

— Изслушах възмутените му думи, доколкото имах търпение. После го отведох до един страничен двор и му хвърлих тренировъчен меч. „Щом искаш да ме наказваш, казах му, накажи ме.“

Зинемус се усмихна, когато Акамиан се разсмя шумно.

— Някога беше упорит като помияр, Ака, но сега е напълно неумолим. Отказа да отстъпи. Аз го събарях почти в безсъзнание, а той се изправяше на крака, оцапан с кръв и сняг. Всеки път му казвах: „Тренирал съм те възможно най-добре, принце. И пак губиш.“ Тогава той отново се затичваше към мен и крещеше като полудял.

— На следващата сутрин не каза нищо, избягваше ме като чума. Но следобеда ме потърси. Лицето му приличаше на чувал с ябълки. „Разбирам“, каза ми. Попитах го: „Какво разбираш?“ „Урока ти, отговори той. Разбирам урока ти.“ „И какъв урок е това?“, попитах аз. И той отвърна: „Че съм забравил как да се уча. Че животът е урок от Бога и че дори ако се заемем да учим недостатъчно набожните, трябва да бъдем готови и да се учим от тях.“

Акамиан гледаше приятеля си с искрено възхищение.

— Това ли възнамеряваше да постигнеш?

Зинемус се намръщи и поклати глава.

— Не. Просто исках да избия арогантната пикня от него. Но ми прозвуча добре, затова просто казах: „Наистина, принце мой, наистина“, и кимнах по мъдрия начин, който използваш, когато се съгласяваш с някой, за когото мислиш, че не е умен колкото теб.

Акамиан се усмихна и кимна мъдро.

Зинемус изръмжа и се разсмя.

— Както и да е, оттогава Прояс се въздържа да повтаря Паремти. И когато се върна в Айокнисус, предложи да компенсира Калмемунис до последния удар пред двора на баща му.

— И Калмемунис наистина е приел? Със сигурност дори той не е бил толкова глупав.

— О, говедото не само прие, но и нашиба Нерсей Прояс пред очите на краля и двора. И това е истинската причина да не пожелае да прости на принца. Защото така унищожи последните останки от честта си. Когато го осъзна, той обяви, че Прояс го е изиграл.

— Значи смяташ, че затова Калмемунис е настоял да поведе Плебейската свещена война?

Зинемус кимна тъжно.

— Да, и затова той и още сто хиляди други сега са мъртви.

Големите катастрофи често бяха резултат от подобни малки неща. Нетърпимостта на един принц и глупостта на арогантен благородник. Но къде бяха сега тези факти? Не лежаха ли погребани на някое далечно бойно поле, отрупано с мъртъвци?

Сто хиляди убити…

Акамиан сведе поглед към дъската за бенджука. По някаква причина веднага го видя — своя ход. Сякаш изненадан, че приятелят му още иска да играе, Зинемус гледаше, докато той премести привидно маловажна фигура.

Сто хиляди убити — и това ли е било някакъв ход?

— Подъл хитрец — изсъска Зин, докато гледаше дъската. След моментно колебание той направи своя контраход.

Грешка, осъзна Акамиан. За един необмислен миг Зинемус бе разрушил цялото си досегашно предимство. Защо сега го виждам толкова ясно?

Бенджука. Двама мъже. Две различни цели. Един изход. Кой определяше този изход? Победителят? Но истинските победи бяха толкова редки — редки върху дъската на бенджуката, както и в живота. По-често резултатът бе несигурен компромис. Но кой оформяше компромиса? Никой?

Акамиан осъзна, че скоро истинската войска на Свещената война ще потегли от Момемн, ще прекоси плодородната провинция Ансерка и ще премине на вражеска територия. Досега перспективата за кампанията му се бе струвала абстрактна, просто още един ход, който поне засега не може да се контрира. Но това не е игра. Свещената война ще започне своя поход и независимо от резултата, безброй хиляди ще умрат.

Толкова много хора. Толкова много съревнования. И само един изход. Какъв щеше да бъде той? И кой щеше да го оформи? Никой?

Мисълта ужаси Акамиан. Свещената война внезапно му изглеждаше като побъркан залог, хвърляне на клечките срещу едно изцяло черно бъдеще. Животът на неизброимо количество хора — включително и на самия Акамиан — срещу далечния Шимех. Как можеше която и да било награда да си струва подобен залог?

— Сто хиляди мъртви — продължи Зинемус, очевидно неосъзнал сериозния риск на позицията си на дъската. — Една шепа сред тях — мъже, които познавах. И за да се влоши още повече ситуацията, императорът не закъсня да се възползва от бедата ни. Той ни призова да се поучим от грешката на Плебейската свещена война.

— И каква е била тя? — попита Акамиан, все още разсеян от играта.

— Глупостта да потеглят без Икурей Конфас.

Магьосникът вдигна поглед.

— Но аз мислех, че императорът е снабдил Калмемунис и останалите и така изобщо им е позволил да тръгнат.

— Така е. Но пък той е обещал да снабди всеки, който подпише прокълнатия му договор.

— Значи Калмемунис и другите двама наистина са подписали…

В Сумна имаше несигурност по този въпрос.

— И защо не? За мъже като него дадената дума не значи много. Защо да не обещае да върне всички завладени земи на империята, когато обещанието му не значи нищо?

— Но Калмемунис и другите със сигурност трябва да са видели плана на императора — настоя Акамиан. — Икурей Зерий прекрасно знае, че великите имена няма да му отстъпят нищо. Договорът е само претекст, нещо, което да го предпази от шриалска анатема, когато нареди на Конфас да завземе със сила всичко, спечелено от Свещената война.

— О, но ти забравяш защо Калмемунис изобщо потегли, Ака. Той не тръгна заради шриалското опрощение, нито заради славата на Късния пророк… нито дори за да си завземе ново кралство, като стана дума. Не. Калмемунис имаше сърцето на крадец. Той потегли, за да отнеме славата на Прояс.

Сграбчен от внезапна мисъл, Акамиан вдигна поглед към приятеля си.

— Но ти, Зин… Ти тръгваш заради Късния пророк. Как те карат да се чувстваш всички тези игри на отмъщение и задкулисни интриги?

За момент Зинемус изглеждаше объркан от въпроса.

— Ти си прав, разбира се — каза той бавно. — Би трябвало да съм разярен. Но предполагам, че просто очаквах това да се случи. Ако трябва да съм честен, безпокоя се повече за това какво ще си помисли Прояс.

— И защо?

— Със сигурност новините за тази катастрофа ще му допаднат. Но цялото това уреждане на сметки и политиканстване… — Зинемус се поколеба, сякаш преговаряше мълчаливо нещо, което мислеше от дълго време, но досега не бе изричал. — Аз бях сред първите, които пристигнаха тук, Ака, пратен от Прояс да координирам всички конрийци, които ме последват. Част съм от Свещената война още от вдигането на първата палатка под стените на Момемн. Зная, че мнозинството от онези, които се суетят около нас, са вярващи хора. Добри хора — независимо от кой народ произхождат. Всички те са чули за Нерсей Прояс и уважението, което изпитва Майтанет към него. Всички, дори другите велики имена като Готиелк или Саубон, са се подготвили да следват водачеството му. Толкова голяма част от случващото се в тази игра с императора ще зависи от начина, по който ще реагира Прояс…

— А принцът често е непрактичен — завърши мисълта му Акамиан. — Боиш се, че тази игра с императора ще провокира Прояс Съдията, вместо Прояс Стратега.

— Именно. Ситуацията в момента е такава, че императорът е взел Свещената война за заложник. Отказва да ни снабди с повече, отколкото ни е нужно да изкараме деня, освен ако не приемем да подпишем договора му. Разбира се, Майтанет може да му нареди да снабди Войната под страх от шриалска анатема, но сега изглежда дори той се колебае. Унищожението на Плебейската свещена война го е убедило, че сме обречени, освен ако не разполагаме с Икурей Конфас. Кианците оголиха зъби и изглежда голата вяра няма да е достатъчна, за да ги надвием. Кой е по-подходящ капитан през тези плитчини от великия екзалт-генерал, който смаза скилвендите? Но дори и шриах, могъщ като Майтанет, не може да принуди един император да прати единствения си наследник срещу езичниците. И разбира се, също както при провизиите, Икурей Зерий няма да пусне Конфас, освен ако великите имена не подпишат договора му.

— Напомни ми никога да не пресичам пътя на императора — каза сухо Акамиан.

— Той е демон. — Зинемус се изплю. — Коварен демон. И освен ако Прояс не успее да го надлъже, всички ние ще леем кръв не за Инри Седжен, а за Икурей Зерий III.

По някаква причина името на Късния пророк напомни на Акамиан за студеното време. Той се загледа с празен поглед в сребърно-ониксовата геометрия на дъската за бенджука. Наведе се напред, сграбчи малкия окръглен от морето камък, който бе използвал да замести липсващата фигура, а после го хвърли през прахта отвъд навеса им. Играта внезапно му се струваше детинска.

— Значи се предаваш? — попита Зинемус. Изглеждаше разочарован; все още си мислеше, че щеше да победи.

— Нямам надежда — отвърна Акамиан, мислейки не за играта, а за Прояс. Принцът щеше да пристигне напълно обкръжен от врагове и магьосникът трябваше на свой ред да го тормози, да му каже, че дори обожаваният от него шриах играе някаква тъмна игра…

* * *

Въпреки зимния здрач, в павилиона бе топло. Езменет седеше, обгърнала колене с ръцете си. Кой би помислил, че ездата носи такава болка в краката?

— Мислиш си за някой друг — каза Сарсел.

„Гласът му бе толкова различен, помисли тя. Толкова уверен.“

— Да — отвърна.

— Схоластика от Завета, предполагам.

Шок. Но пък тя си спомняше как му каза…

— И какво от това? — попита Езменет.

Той се усмихна и тя, както винаги, се почувства едновременно смутена и възбудена. Нещо в зъбите му, може би? Или устните?

— Именно — каза рицарят. — Схоластиците от Завета са глупаци. Всички в Трите морета го знаят… Известно ли ти е какво казват нилнамешите за жени, които обичат глупаци?

Тя се обърна с лице към него и го изгледа бездушно.

— Не. Какво казват нилнамешите?

— Че когато спят, те не сънуват.

И той я притисна нежно към възглавницата си.