Р. Скот Бакър
Тъмнината, която предхожда (12)

Девета глава
Сумна

И жилещи слова владетелят

на нечовеците извикал:

„Сега пред мене ти се изповядай,

че спуска се над теб смъртта!“

А пратеникът отговорил хитро:

„Ние сме расата на любовниците,

ние сме расата на плътта…“

„Балада за инчороите“, древна куниюрска народна песен

Ранната зима на 4110 година на Бивника

— Ще дойдеш ли пак следващата седмица? — попита Езменет, докато Псаматус обличаше бялата си копринена туника през главата, спускаше я надолу край стомаха и над все още блестящия си фалос. Тя седеше гола в леглото си, а чаршафите бяха струпани около коленете й.

Псаматус спря обличането си за момент и разсеяно изглади няколко гънки. Погледна я жалостиво.

— Боя се, че това е последното ми посещение, Езми.

Тя кимна.

— Намерил си някоя друга. Някоя по-млада.

— Съжалявам, Езми.

— Не. Недей съжалява. Курвите не са толкова глупави, че да се цупят като съпруги.

Той се усмихна, ала не отвърна нищо. Езменет го проследи с поглед, докато прибираше робата и останалите си скъпи златно-бели дрехи. Имаше нещо трогателно и благоговейно в начина, по който се обличаше. Дори се спря да целуне златните бивници, бродирани по всеки от ръкавите му. Псаматус щеше да й липсва. Щяха да й липсват дългата му фина сребърна коса и обруленото му лице. Щеше да й липсва дори нежният начин, по който се съвкупяваха. „Превръщам се в стара курва, помисли си тя. Още една причина Ака да ме изостави.“

Инрау беше мъртъв и Акамиан напусна Сумна с разбито сърце. И след всички изминали дни тя още се задъхваше при спомена за потеглянето му. Езменет го молеше да я вземе със себе си. Накрая дори се разплака и падна на колене:

— Моля те, Ака! Имам нужда от теб!

Ала тя знаеше, че това е лъжа, а обърканото презрение в очите му показваше, че и той го знае. Езменет беше проститутка, а проститутките вкоравяваха душите си към мъжете — към всички мъже — по необходимост. Не. Колкото и да се боеше да изгуби Акамиан, много повече се страхуваше от перспективата да се върне към стария си живот, към безкрайната последователност от глад, измъчени погледи и разлято семе. Дори искаше школите! Великите фракции! Искаше Акамиан, да, но за живота му копнееше повече.

И това бе иронията, която я оставяше без дъх. Защото дори насред радостта си от този нов живот посредством магьосника, Езменет не бе успяла да остави стария.

— Казваш, че ме обичаш — бе извикал Акамиан, — но продължаваш да приемаш клиенти. Кажи ми защо, Езми! Защо?

Защото знаех, че ще ме изоставиш. Вие всички ме изоставяте… всички, които обичам.

— Езми — казваше Псаматус. — Езми. Моля те, не плачи, мила моя. Ще се върна следващата седмица. Обещавам.

Тя поклати глава и избърса сълзите от очите си. Не каза нищо.

Плача за някакъв си мъж! По-силна съм от това!

Псаматус седна до нея, за да завърже сандалите си. Изглеждаше замислен, дори изплашен. Тя знаеше, че подобни мъже идват при курвите, за да избягат от неудобните страсти също толкова, колкото за да ги утолят.

— Чувал ли си за един млад свещеник на име Инрау? — попита тя с надеждата едновременно да го успокои и да продължи жалката останка от живота си с Акамиан.

— Да, всъщност да — отвърна Псаматус, а лицето му в профил изразяваше едновременно объркване и облекчение. — Той е онзи, който се самоуби.

Същото, което и останалите казваха. Новините за смъртта на Инрау бяха предизвикали голям скандал в Хагерна.

— Самоубийство? Сигурен ли си?

Ами ако е истина? Какво ще сториш тогава, Ака?

— Сигурен съм, че това казват.

Той се обърна и я погледна сериозно, прокарвайки пръст по бузата й. После стана и преметна синьото си наметало — онова, което използваше, за да скрие расото си — през ръка.

— Остави вратата отворена, моля те — каза Езменет.

Той кимна.

— Добра среща, Езми.

— Добра среща.

Сред спускащите се вечерни сенки тя се просна гола на чаршафите и се унесе за кратко, а мислите й се въртяха между съжаление след съжаление. Смъртта на Инрау. Бягството на Акамиан. И както винаги, дъщеря й… Когато очите й се отвориха, нечия фигура затулваше вратата. Някой чакаше.

— Кой си ти? — попита Езменет предпазливо. Прочисти гърло.

Без да продума, мъжът пристъпи напред и застана до леглото й. Беше висок, изваян като статуя и носеше черно като въглен палто над посребрената си ризница, както и черна туника. Нов клиент, помисли си тя, загледана в лицето му с невинността на току-що събудения. Красив нов клиент.

— Дванадесет таланта — каза жената и се надигна от чаршафите. — Или половин сребърник, ако…

Той я зашлеви — силно. Главата й отскочи назад и настрани. Езменет падна по лице на пода.

Мъжът се изкиска.

— Ти не си курва за дванадесет таланта. Категорично не си.

Ушите й звънтяха. Тя застана на четири крака и панически се издърпа назад, опирайки гръб в стената.

Мъжът седна на ръба на грубо скованото й легло и започна да сваля кожените си ръкавици пръст по пръст.

— Въпрос на етикет е никога да не започваш нови взаимоотношения с лъжи, курво. Така се стига до неприятни прецеденти.

— Ние имаме ли взаимоотношения? — попита тя прегракнало. Цялата лява страна на лицето й беше изтръпнала.

— Да, чрез един общ познат.

Очите му се задържаха за момент върху гърдите й, а после се насочиха между бедрата. Езменет разтвори още малко колене, сякаш случайно, заради изтощението.

— И кой може да е той? — попита тя привидно спокойно, докато сърцето бумтеше в гърдите й.

Мъжът се загледа между краката й, безсрамен като робовладелец.

— Един схоластик на Завета — той вдигна поглед, сякаш откъсвайки се от съзерцание — на име Друсас Акамиан.

Ака. Ти знаеше, че това ще стане.

— Познавам го — каза Езменет предпазливо, овладявайки желанието си отново да попита мъжа кой е той.

Не задавай въпроси. Невежеството е живот.

Вместо това каза:

— Какво искаш да знаеш?

Остави коленете си да се раздалечат още повече. Бъди курва…

— Всичко — отвърна мъжът и се подсмихна с премрежени клепки. — Искам да знам всичко и да науча за всеки, когото той е познавал.

— Това ще ти струва пари — каза тя, опитвайки се да придаде сила на гласа си. — И двете ще струват пари.

Трябва да го продадеш.

— Защо ли не съм изненадан? Ах, търговията. Тя прави всичко толкова праволинейно, нали? — Той си затананика нещо под нос, докато бъркаше в кесията си. — Ето… Единадесет медни таланта. Шест, за да предадеш тялото си, и пет, за да предадеш схоластика. — Свирепа усмивка. — Честна оценка на относителната им стойност, не мислиш ли?

— Половин сребърник, минимум — каза тя. — За всяко от двете.

Пазарлък… Бъди курва.

— Какво самомнение! — отвърна той, но въпреки това бръкна с два бледи пръста отново в кесията. — А какво ще кажеш за една от тези?

Езменет погледна блестящото злато с искрен глад.

— Ще свърши работа — каза с пресъхнала уста.

Мъжът се усмихна широко.

— Предполагах нещо такова.

Монетата изчезна и той започна да се съблича, като през цялото време я гледаше със свирепа искреност, докато тя прибързано палеше свещи срещу вечерния мрак.

Когато моментът дойде, в близостта му имаше нещо животинско, миризма или горещина, която говореше направо на тялото й. Той хвана лявата й гърда с тежка и груба ръка и всички илюзии, които бе имала, че ще използва страстта му като оръжие, се изпариха. Присъствието му бе всепомитащо. Когато я спусна върху леглото, Езменет се изплаши, че ще припадне.

Угоди му…

Той коленичи пред нея и без никакво усилие придърпа вдигнатите й разтворени крака над бедрата си. Тя осъзна, че изпитва болезнен копнеж за момента, от който се беше бояла допреди миг. После той влезе. Езменет извика. Какво ми причинява? Какво прави…

Мъжът започна да се движи. Контролът му върху тялото й бе нечовешки. Скоро задъханите моменти започнаха да се преливат един в друг. Когато я галеше, кожата й беше като вода, оживяла от тръпки, които преминаваха през самата й същност. Езменет започна да се извива, да тласка тялото си към него с отчаяние, стенейки през стиснати зъби, опиянена от кошмарен екстаз. За премрежените й от сластна болка очи той изглеждаше като пламтящ център, който се сливаше с нея, изпълваше я с екстаз след екстаз, пронизване след пронизване. Отново и отново той я водеше до звънтящия ръб на върха, само за да спре и да й задава въпроси, безкрайни въпроси…

— И какво точно каза Инрау за Майтанет?

— Не спирай… Моля те!

— Какво каза той?

Дай му истината.

По-късно тя си спомняше как се бе опитвала да придърпа лицето му до своето, стенейки:

— Целуни ме… Целуни ме…

Спомняше си как мускулестите му гърди притискат нейните, как трепереше и се разпадаше под него, сякаш направена от пясък.

Спомняше си как лежи неподвижна и потна с него, опитвайки се да си поеме въздух, усещайки силното туптене на сърцето му през члена, а и най-малкото му движение бе като мълния между бедрата й, агонизиращ екстаз, който я караше да плаче и да стене, подивяла от страст.

И си спомняше как отговори на всичките му въпроси с трескавостта на тласкащите бедра. Всичко! Бих ти дала всичко!

Когато достигна оргазъм за последен път, Езменет имаше чувството, че е била бутната в бездънна пропаст и чу собствените си дрезгави викове, сякаш отдалеч, пискливи на фона на гръмотевицата на драконовия му рев.

Тогава той се оттегли и Езменет се почувства разнебитена. Крайниците й трепереха, кожата й бе изтръпнала и покрита със студена пот. Две от свещите се бяха стопили, ала стаята бе озарена от сивкава светлина. Колко дълго?

Мъжът стоеше над нея, а богоподобната му фигура блестеше на светлика на последната останала свещ.

— Утрото иде — каза той.

Златната монета проблесна в ръката му и я омая с блясъка си. Той я задържа над нея и я остави да се изплъзне измежду пръстите му. Жълтицата падна сред лепкавата течност по корема й. Езменет погледна надолу и ахна ужасено.

Семето му беше черно.

— Шшшт — каза той, докато събираше дрехите си. — Не продумвай и дума за това на когото и да било. Разбираш ли, курво?

— Разбирам — успя да каже тя през сълзи.

Какво направих?

Езменет се загледа в монетата и профила на императора, далечен и златен върху мъха между краката й и склоновете на голата й кожа — кожа, оцапана с блестящ катран. В гърлото й се появи горчилка. Стаята стана по-светла. Той отваря кепенците. Ала когато вдигна поглед, него го нямаше. Чу само глух плясък на криле да отшумява в зората.

Свежият утринен въздух нахлу в стаята, за да разнесе вонята на нечовешки секс. Но той миришеше на смирна.

Езменет се преви и повърна на пода.

Измина известно време, преди да успее да се измие и облече и да излезе от стаята си. Когато се озова с препъване на улицата, осъзна с пълна сигурност, че никога не би могла да се върне. Търпеше вонята и блъскането на околните — кварталът й беше до вечно претъпкания Екосиумски пазар — и се чувстваше странно жива сред гледките и звуците на своя град: чуковете на ковачите; викът на едноок мъж, който възхваляваше целебните свойства на своите продукти от сяра; лая на кучетата; грубите викове на коларите, които биеха мулетата си, докато и те не започваха да реват. Неспирни звуци. И напор от миризми: сух летен камък, тамян, примамващия аромат на печено месо, фекалии и дим — навсякъде миризмата на дим.

Пазарът бе изпълнен от целенасочена утринна енергия и Езменет мина през тълпите като изморена сянка. Цялото тяло я болеше и дори ходенето й причиняваше неудобство. Тя стискаше здраво златната монета, като от време на време сменяше ръката, в която я държи, за да избърше потта от дланите си. Зяпаше, без да вижда разни предмети и хора: напукана амфора, от която по чергата на продавача капеше олио; млади галеотски робини, които се промъкваха сред тълпите със сведени очи и плетени кошници, пълни със зърно, които крепяха на главите си; улично псе, което бдително гледаше измежду краката на минувачите; замъглените очертания на Джунриюма, издигащи се в далечината. Езменет гледаше и си мислеше: Сумна.

Тя обичаше града си, но трябваше да избяга.

Акамиан й беше казал, че това може да се случи. Че ако Инрау наистина е бил убит, може някой да дойде при нея и да го търси.

— Ако това стане, Езми, каквото и да правиш, не задавай въпроси. Не искаш да знаеш нищо за тях, разбираш ли? Невежеството е живот… Угаждай им. Бъди курва докрай. Пазари се, както се пазарят курвите. И най-важното — трябва да ме продадеш, Езми. Трябва да им кажеш всичко, което знаеш. И им кажи истината, защото вероятно те вече знаят голяма част от нея. Направи всичко това и ще оцелееш.

— Но защо?

— Защото шпионите ценят слабата и продажна душа повече от всичко друго, Езми. Те ще те пожалят, защото ще видят, че има шанс да си им полезна и занапред. Скрий силата си и ще оцелееш.

— Ами ти, Ака? Какво ще стане, ако те научат нещо, което могат да използват, за да те наранят?

— Аз съм схоластик, Езми — отвърна той. — Схоластик от Завета.

Накрая, през върволицата минувачи, тя видя малко босоного момиче, застанало под прашната слънчева светлина. Щеше да й свърши работа. Детето гледаше с големи кафяви очи приближаването на Езменет, твърде предпазливо, за да отвърне на усмивката й. Стискаше пръчка, притисната към предницата на грубо ушитата си рокличка.

Оцелях, Ака. И не оцелях.

Езменет се приведе над момичето и му показа златния талант.

— Заповядай — каза тя и го притисна в малката длан.

Толкова прилича на дъщеря ми.

* * *

Седнал сам на гърба на мулето, Акамиан се спусна в долината Судика. Бе избрал този маршрут южно от Сумна към Момемн без конкретна причина, или поне така си мислеше, с надеждата единствено да избегне гъсто населените земи близо до брега. Судика не бе населена от доста дълго време. Сега тя бе дом само на овчари, овцете им и руини.

Денят беше ясен и изненадващо топъл. Нансур не беше суха страна, ала климатът й винаги напомняше на Акамиан за суша. Населението бе плътно струпано около реките и бреговете, оставяйки обширни територии, които бяха негостоприемни само заради уязвимостта си срещу скилвендите.

Судика бе едно такова място. Според прочетеното от Акамиан, в дните на Киранеас това била една от големите провинции, родно място на генерали и управляващи династии. Сега имаше само овце и полузаровен камънак. В която и страна да се озовеше Акамиан, изглежда винаги намираше места като тези — места, които дремеха, които сънуваха древни времена. Мнозина в Завета споделяха този навик, тази дълбока и натрапчива склонност към разбити монументи от думи и камък — толкова дълбока, че често се озоваваха сред разрушени храмове или в библиотеката на някой учен домакин без да си спомнят как са стигнали там и какво търсят. Това ги бе превърнало в хроникьорите на Трите морета. За тях да бродят сред разрушени стени и съборени стълбове, или сред думите на някой древен договор, беше начин да пътуват в мир с другите си спомени, да бъдат един човек вместо двама.

Най-известната забележителност на Судика бяха руините на храма-крепост Бататент. На Акамиан му отне известно време в катерене на хълмове и прекосяване на шубраци, преди да достигне сянката му. Огромните назъбени стени бяха напълно сринати. Мястото носеше белези на разграбване, защото яркият варовик и гранитът липсваха изцяло. Единственото останало от вътрешността на храма бяха редиците масивни колони, за които Акамиан предполагаше, че са твърде тежки, за да бъдат свалени и извлечени до брега. Бататент — едно от малкото укрепления, преживели колапса на Киранеас по време на Първия апокалипсис, убежище за всички, бягащи от ловните отряди на скилвендите и сранките. Покровителствена длан, свита около крехката светлина на цивилизацията. Акамиан бродеше из мястото, удивен от връзката между стария камък и собственото му познание. Върна се при мулето си чак когато спускащият се мрак го накара да се разтревожи дали ще намери пътя.

Тази нощ той просна одеялото си и спа под стълбовете, откривайки тъжен уют в начина, по който горещината на слънцето не искаше да си тръгне от вкочанения от зимен студ камък.

В съня си видя онзи ден, в който всяко дете бе мъртвородено, деня, когато Консултът, обърнат в бягство към черните укрепления на Голготерат от нечовеците и древните норсираи, отприщи върху света празнота, ужасяваща и абсолютна: Мог-Фарау, Не-бога. В съня си Акамиан гледаше през изпълнените с болка очи на Сесуата как величие след величие изгасват завинаги. И се събуди, както винаги се будеше, свидетел на края на света.

Той изми косата и брадата си в един близък поток, намасли ги и се върна при скромния си лагер. Осъзна, че скърби не само за Инрау, но и за загубата на старата си самоувереност. Безбройните запитвания го бяха превели през лабиринта от офиси в Хилядата храма… доникъде. Обсъжданията му с най-различни шриалски функционери често се връщаха, за да обсебят мислите му, и в тези спомени свещениците му изглеждаха още по-високи и тънки като вейки, отколкото бяха в действителност. Мнозина сред тях бяха тревожно проницателни, както и упорито отдадени на официалното обяснение за смъртта на Инрау: самоубийство. Акамиан знаеше, че последното му отчаяно решение — да им предложи злато срещу истината — се бе оказало абсолютна глупост. Какво си бе мислел? В паниците, от които те пиеха вино, имаше повече злато, отколкото той можеше изобщо някога да си представи. Пред богатствата на Хилядата храма Друсас Акамиан беше просто просяк. Както и пред могъществото на Майтанет.

Откак научи за смъртта на Инрау, той се движеше сякаш през мъгла, обладан от това вътрешно свиване, което бе изпитвал като дете, когато баща му го караше да намери старото въже, което използваше за бой. „Намери въжето“, скърцаше гласът и церемонията започваше: треперещи устни, треперещи ръце, сключващи се около жестокото въже…

Ако Инрау наистина се бе самоубил, тогава Акамиан беше неговият убиец.

Намери въжето, Ака. Намери го веднага.

Изпита облекчение, когато Заветът го инструктира да отпътува към Момемн и да се присъедини към Свещената война. Със загубата на Инрау, Наутцера и другите членове на Кворума бяха изоставили неясните си надежди да проникнат в Хилядата храма. Сега искаха от него да следи Алените кули… отново. Колкото и да го жилеше иронията, той не се възпротиви. Беше дошло времето да продължи нататък. Сумна само потвърждаваше заключение, което той не можеше да понесе. Дори Езменет започна да го дразни. Подигравателни очи и евтина козметика. Безкрайното чакане, докато тя доставяше удоволствие на други мъже. Със същата лекота, с която разбуждаше плътта му, езикът й оставяше мислите му студени и пълни с несигурна жлъч. И все пак от мисълта за нея го болеше… вкусът на кожата й, горчива от парфюма…

Магьосниците не бяха свикнали с жени. Техните мистерии бяха на по-ниско ниво, достойни за презрението на образованите хора. Ала мистерията на тази жена, на тази блудница от Сумна, разбуждаше у него страх, вместо презрение. Страх и копнеж. Но защо? След смъртта на Инрау той се нуждаеше най-вече от разсейване, а тя упорито отказваше да се превърне в това разсейване. Точно обратното. Неспирно го разпитваше за подробности от ежедневието му, спореше — повече със себе си, отколкото с него — за значението на всяко безсмислено нещо, което той научаваше. Конспирациите, които виждаше, бяха толкова безочливи, колкото и абсурдни.

Една нощ той й го каза в прав текст с надеждата да я накара да млъкне поне за малко. Езменет се сепна, но когато заговори, в гласа й имаше умора, която многократно надвишаваше неговата, а в гласа й звучаха нотки на човек, когото раната, нанесена от дребнавостта на друг, е принудила да говори искрено:

— Това е само игра, която играя, Акамиан… В игрите има истина.

Той остана да лежи в мрака, погълнат от вътрешен смут, с чувството, че ако можеше да разплете болката си по нейния начин, щеше да се разпадне на прах. Това не е игра. Инрау е мъртъв. Мъртъв!

Защо тя не можеше… да бъде такава, каквато той я искаше? Защо не можеше да спре да ляга с други мъже? Той нямаше ли достатъчно злато за нея?

— Не и ти, Друсас Акамиан — извика веднъж тя, когато той й предложи пари. — С теб няма да си играя на курва!

Думи, които едновременно го бяха изпълнили с възторг и го бяха опустошили.

Веднъж, когато се върна в жилището й и не я видя седнала на прозореца си, той рискува да се качи до вратата й, тласкан от някакво срамно любопитство. Каква е, когато е с другите? Същата ли е като с мен?! Чуваше стоновете й под някакво сумтящо тяло, скърцането на леглото й под ритъма на тласкащи слабини. И сякаш сърцето му спря. Студена от пот кожа и звънтене в ушите.

Той постави изтръпнали пръсти на вратата. Там, от другата страна… Тя бе там, неговата Езми, с крака, обвити около друг мъж, с гърди, блестящи от неговата пот. Спомняше си как потръпна, когато тя достигна оргазма си, и как си помисли: Този вик е мой! Мой!

Ала той не притежаваше нищо от нея. Може би за пръв път наистина осъзна това. И все пак в главата му се въртеше само едно: Инрау е мъртъв, Езми. Само ти ми остана.

Акамиан чу как мъжът се отдръпна с пълзене от нея.

— Ммммм — изстена Езменет. — Ах, Калустрас, невъобразимо надарен си за стар войник. Какво бих правила без този твой дебел чеп, мм?

Отвърна й нисък мъжки глас:

— Сигурен съм, че имаш достатъчно, за да храниш обилно пичката си, мила.

— Само трохи. Ти си моят банкет.

— Кажи ми, Езми, кой беше онзи мъж тук последния път, когато дойдох? Друга троха?

Акамиан положи влажна буза върху вратата. Студена задъхана болка.

Тя се засмя.

— Някой е бил тук, когато си влязъл? В името на боговете, надявам се, че не.

Той почти чу как мъжът се усмихва и клати глава.

— Глупава курва — каза той. — Сериозен съм. Така ме изгледа, докато излизаше през вратата… Почти очаквах да ми направи засада по обратния път към казармата.

— Ще си поговоря с него. Понякога е… ревнив.

— Ревнив от курва?

— Калустрас, тази твоя кесия е толкова пълна… Сигурен ли си, че не искаш да похарчиш още?

— Боя се, че похарчих всичко в друго отношение… Но може би ако поразклатиш кесията ми, ще изпадне нещо.

Момент на бездиханна тишина. Тихи пляскащи звуци.

Езми прошепна нещо едва доловимо, но Акамиан бе сигурен, че е чул:

— Не се безпокой за кесията си, Калустрас. Само ми направи пак онова…

Тогава той избяга на улицата, а празният й прозорец го потискаше отгоре, докато мислите му пламтяха в бръмчащи образи на магически убийства и в представата за Езми, гърчеща се от екстаз под гърдите на войник. „Направи ми пак онова…“ Чувстваше се омърсен, сякаш това, че бе видял нещо гнусно, беше направило и него гнусен.

Тя просто играе курва, опита се да си напомни, както аз играя шпионин. Единствената разлика беше в това, че тя бе многократно по-добра. Свенлив хумор, продажна искреност, гол апетит… всички неща, които умъртвяваха срама на мъжа от това, че разлива семето си срещу пари. Тя имаше талант.

— Съвкупявам се с тях по всякакви начини — призна веднъж тя. — Аз остарявам, Ака, а няма нищо по-жалко от стара и гладуваща курва.

В гласа й се усещаше истински ужас.

Акамиан бе лягал с множество курви в много градове през дългите си години, така че какво правеше Езменет толкова различна? Той бе отишъл при нея за пръв път заради красивите й момчешки бедра и гладка кожа. Върна се, защото тя бе толкова добра, защото се шегуваше и флиртуваше както с Калустрас… който и да бе той. Ала в някакъв момент беше започнал да опознава жената извън разтворените й крака. Какво бе научил? В кого се бе влюбил? Езменет, курвата на Сумна.

В ума си често я виждаше необяснимо слаба и дива, блъскана от дъжд и ветрове, скривана от люлеещи се горски клони. Онази жена, която някога бе вдигнала ръка към слънцето, така че за него светлината му лежеше в дланта й, за да му каже, че истината е въздух и небе, и че може само да бъде искана, но никога докосната от човешки пръсти. Той не можеше да й каже колко дълбоко бяха покълнали в него тези нейни думи, че те се мятаха като живи същества в кладенците на душата му и събираха камъни около себе си.

От един стар дъб в близката клисура се издигна ято лястовици, което го стресна.

Съжалението, помисли си той, спомняйки си стара ширадска поговорка, е проказа за сърцето.

Акамиан запали огъня си с магическа дума и приготви вода за сутрешния си чай. Докато я чакаше да заври, огледа обкръжението си: близките стълбове на Бататент, издигащи се в утринното небе; самотните дървета, тъмни великани над рехавия шубрак и сухата трева. Заслуша се в приглушеното съскане и пукане на малкия си огън.

Когато посегна да вземе заврялата вода, забеляза, че ръцете му треперят, като обхванати от артрит. Дали беше заради студа?

Какво ми става?

Обстоятелствата, каза си Акамиан. Обстоятелствата го задушаваха. С внезапна решителност той остави водата настрана и започна да рови в оскъдния си багаж. Извади мастилото и перото си, както и един пергаментов лист. Седнал с кръстосани крака на одеялото, той навлажни перото.

В центъра на лявата половина написа:

МАЙТАНЕТ

Без съмнение сърцето на мистерията. Шриахът, който можеше да вижда малцината. Убиецът на Инрау… може би. Отдясно на това име Акамиан написа:

СВЕЩЕНА ВОЙНА

Чукът на Майтанет и следващото местоназначение на Акамиан. Под тях, близо до края на листа:

ШИМЕХ

Целта на Свещената война на Майтанет. Възможно ли беше да е толкова просто? Да се освободи градът на Късния пророк от тиранията на фанимите? Целите, обявени от хитри мъже, рядко разкриваха истинските им мотиви. Той начерта линия от „Шимех“ надясно и написа:

КИШАУРИМИТЕ

Неволни жертви на Свещената война? Или по някакъв начин съучастници?

Акамиан начерта друга линия от тази към „Свещена война“ в центъра, спирайки преди това, за да напише:

АЛЕНИТЕ КУЛИ

Поне мотивът на школата бе ясен: унищожението на кишауримите. Ала както бе изтъкнала Езменет, откъде знаеше Майтанет за тайната им война срещу фанимските магьосници-жреци?

Той се загледа замислено в написаното за момент, докато гледаше как мастилото се сляга, докато изсъхва. За да има баланс, добави:

ИМПЕРАТОРА

до „Свещена война“. В Сумна самият въздух трептеше от слухове за опита на императора да компрометира Войната, да я превърне в инструмент за нови завоевания. Въпреки че Акамиан не го беше грижа дали Икурейската династия ще успее, или ще се провали, нямаше съмнение, че тя бе важна променлива в алгебрата на тези събития.

И накрая, като самотна дума в горния десен ъгъл, той надраска:

КОНСУЛТА

Името беше като щипка сол в чиста вода. Означаваше толкова много неща: Апокалипсиса, но също и насмешката и презрението, с които великите фракции гледаха на Завета. Къде се криеха? Дали изобщо имаха място на тази страница?

Акамиан огледа още малко картата, вкусвайки от чая си през надигащата се пара. Той бе топъл в стомаха му и му даваше енергия срещу утринния студ. Осъзна, че изпуска нещо. Беше забравил…

Ръката му трепереше, докато пишеше:

ИНРАУ

под „Майтанет“. Той ли те уби, мило момче? Или аз?

Отблъсна тези мисли с тръсване на главата. Не отдаваше нужното уважение на Инрау като скърбеше за него, а още по-малко като се гърчеше в самосъжаление. Така не мъстеше за нищо. Ако искаше да плати за стореното, трябваше да намери онова, което се криеше тук, на тази страница. Аз не съм му баща. Трябва да бъда това, което съм: шпионин.

Той често правеше подобни карти — не защото се безпокоеше, че може да забрави нещо, а защото се тревожеше, че има опасност да подмине нещо. Беше открил, че изписването на връзките често предлага насоки към други възможни връзки. И нещо повече, в миналото това просто упражнение често се бе оказвало ценен пътеводител за търсенията му. Критичната разлика този път обаче бе, че вместо да изписва имена на личности и връзките им с някакъв мижав заговор, тази карта бележеше велики фракции и връзките им със Свещената война. Мащабът на подобна мистерия, залозите, многократно надвишаваха всичко, с което се бе сблъсквал преди… ако се изключеха сънищата му.

Дъхът му секна.

Прелюдия към Втория апокалипсис? Възможно ли е?

Очите на Акамиан се върнаха на „Консулта“, изолиран в ъгълчето си, и осъзна, че картата вече му е разкрила нещо ново. Ако Консултът все още се таеше в Трите морета, те трябваше да са свързани някак с всичко това. Нямаше начин да останат встрани от подобни епични събития. Къде тогава щяха да се крият?

Очите му неизбежно бяха привлечени към

МАЙТАНЕТ

Акамиан отпи отново от чая си. Кой си ти, приятелю? Как мога да разбера кой си?

Може би трябваше да се върне в Сумна. Може би можеше да поправи нещата с Езменет, да види дали тя ще прости на глупака крехката му гордост. Най-малкото можеше да се погрижи да й покаже, че…

Акамиан бързо пусна очуканата си чаша, сграбчи перото и надраска:

ПРОЯС

между „Майтанет“ и „Свещена война“. Защо не се бе сетил по-рано?

След като се сблъска с Прояс на стъпалата под шриаха, Акамиан бе научил, че принцът е станал един от доверениците на Майтанет. Това не го изненада. В годините, последвали обучението с Акамиан, Прояс се бе изпълнил с твърдоглава набожност. За разлика от Инрау, който се посвети на Хилядата храма, за да може да служи по-добре, Прояс прегърна Бивника и Късния пророк, за да съди по-добре… или поне така смяташе Акамиан. Споменът за последното писмо на Прояс, което бе хвърлило и бездруго спорадичната им кореспонденция на кладата, още го жилеше.

Знаеш ли от какво ме боли най-много, когато те погледна, стари учителю? Не от факта, че си богохулник, а от мисълта, че някога съм обичал богохулник.

Как можеш да се върнеш назад след такива сурови думи? Ала Акамиан знаеше, че трябва да го направи, поради най-добрите и най-лошите причини едновременно. Трябваше да построи мост през бездната между двамата не защото все още обичаше Прояс — забележителните хора често предизвикваха подобна обич, — а защото му трябваше път към Майтанет. Нуждаеше се от отговори, не само за да усмири сърцето си, но и, може би, за да спаси света.

Как само щеше да му се смее Прояс, ако му кажеше това… Нищо чудно, че Трите морета смятаха Завета за побъркан!

Акамиан стана и изля остатъка от чая си в съскащия огън. Погледна картата си от взаимовръзки за последен път и обмисли обширните празни пространства между тях, чудейки се как ли могат да бъдат изпълнени.

Събра принадлежностите си, натовари ги на гърба на мулето и продължи самотното си пътуване. Судика остана зад гърба му без нищо отличително — още хълмове, още камениста земя…

* * *

Езменет вървеше в мрака заедно с другите, а сърцето й туптеше учестено. Усещаше извисяващата се над главата й тежест на Портата на пороя, сякаш тя бе чук, който съдбата бе държала хиляда години в очакване на нейното бягство. Езменет огледа лицата около себе си, ала видя там само умора и скука. За тях излизането от града не изглеждаше значимо. Тя предполагаше, че тези хора бягат от Сумна ежедневно.

За един абсурден момент осъзна, че се страхува за страха си. Ако бягството от Сумна не означаваше нищо, дали това не значеше, че целият свят е затвор?

Тогава внезапно откри, че от очите й капят сълзи. Спря се, загледана във високите кули, които се издигаха над нея. После се огледа около себе си, дишайки дълбоко, без да обръща внимание на проклятията на онези зад нея. Войниците, облегнали се от двете страни на тъмната паст на портата, гледаха онези, които влизаха в града, но не задаваха въпроси. Хора, движещи се пеша, в коли или на гърба на кон, се блъскаха около нея. От двете страни на пътя тънка редица търговци хвалеше стоките си с надеждата да спечели от глада на скитащите.

Тогава Езменет съзря нещо, което преди бе само неясна ивица на хоризонта, изплуваща тук-таме над задръстените стени на Сумна: околностите на града, бледи като зимата и ширещи се докъдето погледът й стигаше. И над тях видя късното следобедно слънце, разпростряло светлината си над земята като над вода.

Един колар замахна с камшика си до ухото й и тя отскочи настрани. Каруцата изскърца до нея, теглена от хилави волове. Мъжът й се ухили с беззъба усмивка.

Езменет се загледа в татуировката, нагло разпъната на опакото на лявата й длан. Белегът на нейния занаят. Знакът на Гиера, въпреки че самата тя не беше жрица. Шриалските служители настояваха всички блудници да бъдат татуирани с пародия на свещените символи, носени от храмовите проститутки. Никой не знаеше защо. Може би за да се заблуждават по-лесно, че успяват да заблудят боговете, предполагаше Езменет. Тук навън, без стени, без заплахата от шриалския закон, татуировката й се струваше нещо различно.

За момент обмисли дали да не извика след коларя, но докато той се отдалечаваше, очите й бяха привлечени от пътя, който се движеше в съвършена права линия по начупения пейзаж, като хоросан между напукани тухли. Скъпа Гиера, какво правя!

Откритият път. Акамиан някога й бе казал, че той е като нишка, завързана за врата му, която го задушава, ако не я следва. Тя почти копнееше да изпитва същото. Можеше да разбере усещането да бъде влачена в някаква посока. Вместо това на нея й изглеждаше като дълго падане, при това без стени наоколо. Виеше й се свят дори само докато го гледаше. Каква си глупачка! Това е просто път!

Вече хиляда пъти си бе повторила плана. Защо се боеше сега? Езменет не бе ничия съпруга. Носеше кесията си между краката си. Както се изразяваха войниците, тя щеше да продава праскови по пътя към Момемн. Мъжете може и да се намираха на половината път между жените и боговете, но гладът им бе като на зверове.

Пътят щеше да е милостив. В крайна сметка тя щеше да намери Свещената война. А сред Свещената война щеше да намери Акамиан. Щеше да го ощипе по бузата и да го целуне, най-накрая като спътник по пътя.

След това щеше да му каже какво се е случило, да му разкрие опасността.

Дълбока глътка въздух. Усети на езика си прах и студ.

Започна да върви, а крайниците й бяха толкова леки, че можеха всеки миг да затанцуват. Скоро щеше да се мръкне.