Метаданни
Данни
- Серия
- Принц на нищото (1)
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- The Darkness That Comes Before, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Симеон Цанев, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 10 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Dave (2016 г.)
Издание:
Р. Скот Бакър
Принц на нищото
Книга 1: Тъмнината, която предхожда
Том 1
Превод: Симеон Цанев
Редактор: Милена Иванова
Коректор: Ангелина Вълчева
Дизайн на корицата: Светлозар Петров
Предпечатна подготовка: Таня Петрова
Формат: 52/84/16
ИК „ИнфоДАР“ ЕООД, 2011
ISBN 978-954-761-492-5
Издание:
Р. Скот Бакър
Принц на нищото
Книга 1: Тъмнината, която предхожда
Том 2
Превод: Симеон Цанев
Редактор: Милена Иванова
Коректор: Ангелина Вълчева
Дизайн на корицата: Светлозар Петров
Предпечатна подготовка: Таня Петрова
Формат: 52/84/16
ИК „ИнфоДАР“ ЕООД, 2011
ISBN 978-954-761-493-2
История
- — Добавяне
Шестнайсета глава
Момемн
Онези от нас, които оцеляха, винаги ще бъдат озадачени, когато си спомнят пристигането му. И не просто защото той бе различен тогава. В известен странен смисъл той така и не се промени. Ние се променихме. Ако сега ни се струва различен, то е защото именно той преобърна света.
Късната пролет на 4111 година на Бивника
Слънцето тъкмо бе залязло. Мъжът, който се наричаше Анасуримбор Келхус, седеше с кръстосани крака до огъня си, извън павилион, чиито платнени склонове бяха пришити с черни орли — дар от Прояс, предположи Акамиан. На пръв поглед нямаше нищо около него, което веднага да направи впечатление, ако се изключи може би дългата му сламеноруса коса, която бе фина като хермелин и изглеждаше странно не на място под светлината на огъня. Коса, предвидена за слънцето, мислеше си магьосникът. Младата ранена жена, която бе стискала кръста му толкова свирепо предходния ден, сега седеше наблизо, облечена в проста, но елегантна рокля. Двамата се бяха изкъпали и сменили дрипите си с дрехи, взети от личния гардероб на принца.
Когато се приближи, Акамиан остана поразен от красотата на жената. По-рано приличаше просто на раздърпана и пребита бездомница.
Те и двамата го гледаха как се приближава, с лица, оживени от огъня.
— Ти трябва да си Друсас Акамиан — каза принцът на Атритау.
— Виждам, че Прояс те е предупредил за мен.
Мъжът се усмихна разбиращо — не, много повече от разбиращо. Усмивката му бе различна от всяка друга, която Акамиан бе виждал някога. Той сякаш го разбираше много по-добре, отколкото магьосникът искаше да бъде разбиран.
После дойде осъзнаването.
Аз познавам този мъж.
Но как разпознаваш човек, когото никога не си виждал? Освен чрез син или друг роднина… Образи от скорошния сън, в който държеше мъртвото лице на Анасуримбор Келмомас в скута си, проблеснаха през съзнанието му. Приликата бе неоспорима: гънката между веждите, дългите хлътнали бузи, дълбоко разположените очи.
Той е Анасуримбор! Но това е невъзможно…
Ала времената изглежда изобилстваха с невъзможни неща.
Струпана около мрачните стени на Момемн, Свещената война бе също толкова впечатляваща, колкото армиите от кошмарите на Акамиан за Старите войни… Освен, може би, сърцераздирателните битки за Агонгорея и безнадеждната обсада на Голготерат. Пристигането на този скилвенди и принца на Атритау просто потвърждаваха абсурдния мащаб на Свещената война, сякаш самите древни истории бяха дошли да я почетат.
Един от семето ми ще се върне, Сесуата… Един Анасуримбор ще се върне…
Колкото и невероятно да бе пристигането на скилвенди, то все пак можеше да се обясни с особени обстоятелства. Ала принц Анасуримбор Келхус от Атритау бе съвсем различна история. Анасуримбор! Какво име само. Анасуримборската династия бе третата и най-величествена, управлявала Куниюри — кръвната линия, която Заветът смяташе за унищожена преди хиляди години, ако не със смъртта на Келмомас II на полята на Еленеот, то със сигурност при опустошаването на великия Трис скоро след това. Но ето, че не беше. Кръвта на първия велик противник на Не-бога някак си бе оцеляла. Невъзможно.
… в края на света.
— Прояс ме предупреди — каза Келхус. — Каза ми, че твоят вид страда от кошмари за моите прадеди.
Акамиан изпита болка при това предателство. Почти чуваше гласа на принца: „Той ще подозира, че си агент на Консулта… А ако не това, ще се надява, че Атритау все още воюва срещу Консулта и че ти носиш новини за измамния му враг. Достави му удоволствие, ако искаш. Но не се опитвай да го убедиш, че Консултът не съществува. Той никога няма да ти повярва.“
— Но винаги съм вярвал — продължи Келхус, — че човек трябва да язди коня на другия в продължение на поне ден, преди да критикува.
— За да го разбере по-добре?
— Не — отвърна мъжът, свивайки рамене. Очите му заблестяха игриво. — Защото тогава ще си на един ден път от него и ще имаш коня му…
Акамиан поклати печално глава и се ухили, а само след миг и тримата избухнаха в смях.
Този човек ми харесва. Ами ако наистина е този, за когото се представя?
Докато смехът им утихваше, Келхус го представи на жената, Серуей, и го приветства. Акамиан седна с кръстосани крака от другата страна на огъня.
Магьосникът рядко се озоваваше в ситуации като тази с конкретен план наум. Обикновено просто започваше с любопитството си и не много повече. В процеса на изразяване на това любопитство задаваше въпроси, а отговорите, които получаваше, изучаваше в търсене на следи, белези на думата или жеста. Никога не знаеше точно какво търси, само, че търси нещо. Когато го намереше, вярваше, че ще го познае. Добрият шпионин винаги познаваше.
Още от самото начало обаче разбра, че този метод е неадекватен. Защото никога не бе срещал мъж като Анасуримбор Келхус.
На първо място гласът му, който винаги звучеше в регистър на обещание. Понякога Акамиан всъщност трябваше да се напряга да слуша, не защото Келхус мърмореше или защото акцентът му пречеше — всъщност демонстрираше впечатляваща гладкост на речта, предвид скорошното му пристигане — а защото гласът му имаше измерения. Сякаш нашепваше: Казвам ти нещо повече… Само се заслушай и ще го чуеш.
После лицето му — искрената игра на изражението му. В него имаше невинност, откритост, която имаха само младите — макар и по никакъв начин да не изглеждаше наивен на Акамиан. Не, Келхус изглеждаше ту мъдър, ту развеселен, ту тъжен, привидно без преход, все едно изпитваше не само своите чувства, но и тези на околните, в мига, в който се зараждаха.
А и очите му, блестящи с мека светлина над огъня — сини като вода, която кара човек да ожаднява. Това бяха очи, които следваха всяка дума на Акамиан, все едно никаква степен на внимание не би могла да бъде достойна за значението на казаното от него. И все пак, в същото време, в тях се наблюдаваше и странна резервираност — не такава на човек, който отсъжда, но не смее да изкаже присъдата си като Прояс, а тази на мъж, който живее с пълната увереност, че не е негово право да съди.
Но най-вече думите му изпълниха магьосника с възхита.
— И защо се присъединяваш към Свещената война? — попита Акамиан, опитвайки се да се убеди, че все още смята отговора, даден на Прояс, за измамен.
— Имаш предвид сънищата — отвърна Келхус.
— Предполагам, че да.
За един кратък момент принцът на Атритау го гледаше бащински, почти със съчувствие, все едно Акамиан все още не беше разбрал правилата на тази среща.
— Животът бе постоянно съзерцание за мен преди сънищата — обясни той. — Може би сам по себе си сън… Сънят, за който питаш — този за Свещената война — беше такъв, който пробужда. Сън, който превръща предишния живот на човек в сън. И какво трябва да прави човек, който е получил такъв сън? — попита Келхус. — Да заспи отново?
Акамиан сподели усмивката му.
— Ти би ли могъл?
— Да заспя отново? Не. Никога. Дори и ако исках. Сънят никога не пристига само по желание. Не може да бъде сграбчен като ябълка, с която да задоволиш глада си. Сънят е като невежеството и забравата… Колкото повече се стремиш към тях, толкова по-далеч остават от теб.
— Като любовта — добави Акамиан.
— Да, като любовта — отвърна меко Келхус и погледна за кратък момент към Серуей. — А ти, магьоснико, защо се присъедини към Свещената война?
Този въпрос свари Акамиан неподготвен. Той откри, че отговаря по-искрено, отколкото бе възнамерявал:
— Не зная защо… Може би защото школата ми ме прати.
Келхус се усмихна нежно, сякаш разпознавайки споделена болка.
— Но каква е целта ти тук?
Акамиан прехапа устна, но не примижа от унизителната истина.
— Търсим древно и неоткриваемо зло — каза той бавно, с омерзението на човек, комуто често се подиграваха. — Зло, което не сме срещали вече повече от триста години. И все пак нощ след нощ сънуваме ужасите, които някога това зло е сътворило.
Келхус кимна, сякаш дори това побъркано признание имаше прецедент в собствения му живот.
— Трудно е, нали? Да търсим онова, което не виждаме?
Тези думи изпълниха Акамиан с непреодолима тъга.
— Да… Много трудно.
— Може би тогава двамата с теб не сме толкова различни, Акамиан.
— Какво имаш предвид?
Ала Келхус не отговори. Нямаше нужда. Той бе почувствал по-ранното му недоверие, осъзна магьосникът, и му бе отговорил като му показа иронията на човек, изтерзан от сънища, който отказва да признае другиму насладата от неговите. Внезапно Акамиан откри, че вярва на историята му. Как можеше иначе да вярва на самия себе си?
Но той си даде сметка, че ако се изключат тези мигове на неуловима насока, поведението и начинът на водене на разговора на човека нямаха нищо общо с назидание.
В разговора им липсваше смътното съперничество, което се носеше като аромат, понякога сладък, но най-често кисел, около комуникацията с други хора. Заради това и той се превърна в пътешествие. Понякога се смееха, друг път се умълчаваха, принудени от сериозността на думите. И тези моменти бяха като крайпътни камъни — малки олтари, по които да се ориентираш в голямо поклонение.
Акамиан осъзна, че този мъж няма за цел да го убеди в каквото и да е. Със сигурност имаше неща, които иска да му покаже, неща, които се надяваше да сподели, ала всяко от тях бе предложено в рамката на взаимно разбирателство: Нека двамата с теб се движим само от истината. Нека се разкрием един пред друг.
Преди да дойде при огъня им, магьосникът се бе подготвил да бъде много подозрителен, дори горчиво критичен към всичко, което би могъл да му каже Келхус. Древният север сега бе дом на безбройни племена сранки, а великите му градове — Трис, Сауглиш, Миклай, Келмеол и другите — представляваха изтърбушени руини, мъртви от две хилядолетия. А където върлуваха сранките, нямаше място за човеци. Древният север бе тъмен за Завета. Непознаваем. А Атритау бе самотна светлина в мрака — крехка и слаба пред дългата алчна сянка на Голготерат. Едничък пламък срещу черното сърце на Консулта.
Преди векове, когато Консултът все още открито воювал със Завета, Атиерзус пратил мисия в Атритау. Ала тази мисия бе замлъкнала преди векове, скоро след като самият Консулт изчезнал в нищото. От време на време пращаха експедиции на север, за да разследват, ала те неизменно се проваляха — или върнати от галеотите, които бяха извънредно ревниви за северния търговски маршрут, или изчезваха в обширните равнини Истиюли, за да не се чуе нищо повече за тях.
В резултат, Заветът знаеше съвсем малко за Атритау — само онова, което научаваха от търговци, успели да преживеят огромното разстояние между северния град и Галеот. И по тази причина Акамиан знаеше, че ще е изцяло в плен на фактите такива, каквито му ги предложеше Келхус. Нямаше как да знае дали чува истината и мъжът действително е принц на каквото и да е.
И все пак Анасуримбор Келхус бе мъж, който докосваше душите на онези край себе си. Като говореше с него, Акамиан откри, че достига до проникновения, които иначе не би потърсил, че открива отговори на въпроси, които преди не беше признавал — сякаш самата му душа бе едновременно разбудена и открита. Според трактатите, философът Айенсис бил такъв човек. А как можеше някой, подобен на Айенсис, да лъже? Сякаш самият Келхус бе живо откровение. Образец на Истината.
Магьосникът откри, че му вярва — вярва му въпреки хиляда години подозрения.
Нощта напредна, а пламъците на огъня започнаха да горят опасно ниско. Серуей, която почти не бе говорила, спеше, сгушила глава в скута на Келхус. Лицето й разбуди някаква неясна самота у Акамиан.
— Обичаш ли я? — попита той.
Келхус се усмихна тъжно.
— Да… имам нужда от нея.
— Тя те боготвори, нали го знаеш? Виждам го в начина, по който те гледа.
Ала това изглежда натъжи Келхус. Лицето му се смрачи.
— Зная — каза накрая. — По някаква причина тя ме мисли за нещо повече, отколкото съм… И други го правят.
— Може би — каза Акамиан с усмивка, която му се струваше странно фалшива — те знаят нещо, което ти не знаеш.
Келхус сви рамене.
— Може би. — Той погледна открито магьосника. После с измъчен глас добави: — Иронично, нали?
— Защо?
— Ти притежаваш тайно познание, а никой не ти вярва, докато аз нямам нищо и всички настояват, че разполагам с тайно познание.
И Акамиан не можа да не се запита: Но ти вярваш ли ми?
— Какво искаш да кажеш?
Келхус го изгледа замислено.
— Този следобед един човек падна на колене пред мен и целуна подгъва на робата ми.
Той се засмя, сякаш все още удивен от тъжния абсурд на това действие.
— Това е заради съня ти — каза Акамиан разсеяно. — Мисли си, че боговете те напътстват.
— Уверявам те, че не са го сторили по никакъв друг начин.
Магьосникът се съмняваше в това и за миг изпита страх. Кой е този човек?
Те постояха в тишина известно време. Далечни викове звучаха някъде сред заобикалящия ги лагер. Пияници.
— Псе! — изрева някой. — Псе!
— Знаеш ли, вярвам ти — каза накрая Келхус.
Сърцето на Акамиан подскочи, ала той не продума.
— Вярвам в мисията на твоята школа.
Сега бе ред на магьосника да свие рамене.
— Така ставате двама.
Келхус се изкикоти.
— И кой, ако мога да попитам, е наивният ми спътник?
— Една жена. Езменет. Проститутка, която съм срещал от време на време.
Акамиан не можеше да не погледне към Серуей, докато казваше това. Не толкова красива, колкото тази жена, но все пак красива.
Келхус го гледаше внимателно.
— Предполагам, че е красива жена.
— Проститутка е — отвърна Акамиан, отново изнервен от способността на другия да изказва мислите му.
Той винеше последните си горчиви думи за тишината, която се спусна върху им. Съжаляваше за тях, но нямаше как да ги върне. Погледна Келхус с очи, молещи за прошка.
Но всичко вече бе простено и забравено. Тишината между хората винаги е изпълнена с неудобно значение — обвинения, колебания, отсъждания за това кой е слаб и кой е силен, — ала тишината с този мъж сякаш разнищваше, вместо да подпечатва подобни неща. Тишината на Анасуримбор Келхус казваше: Нека продължим напред с теб и да се върнем към това в по-подходящ момент.
— Има нещо — каза той накрая, — за което искам да те помоля, Акамиан, но се боя, че познанството ни е твърде скорошно.
Такава честност. Ако само можех да му отвърна със същото.
— Единственото, което можеш да сториш, тогава, е да попиташ.
Мъжът се усмихна и кимна.
— Ти си учител, а аз съм невеж странник в объркваща земя… Би ли се съгласил да ме обучаваш?
При тези думи сто въпроса нахлуха в ума на магьосника, ала той осъзна, че вече отговаря:
— За мен ще е чест, Келхус, сред учениците ми да има Анасуримбор.
Келхус се усмихна широко.
— Значи е решено. А аз ще считам теб, Друсас Акамиан, за първия си приятел в това приключение.
Тези думи пробудиха странна стеснителност у схоластика и той изпита облекчение, когато Келхус събуди Серуей, за да й каже, че ще се прибират.
По-късно, докато се движеше по тъмните пътеки, водещи до собствената му палатка, Акамиан изпита странна еуфория. Въпреки че нямаше как подобно нещо да се измери, той имаше чувството, че срещата с Келхус го е променила, сякаш му бяха показали много нужен пример за нещо изначално човешко. Пример за правилната същност на живота.
Остана буден в скромната си палатка, боеше се да заспи. Перспективата отново да сънува кошмарите, му се струваше непоносима. Знаеше, че травмите също толкова често потъпкват проникновенията, колкото ги и пробуждат.
Когато сънят най-накрая го надви, Акамиан отново сънува катастрофата при полетата на Еленеот и смъртта на Анасуримбор Келмомас II под чуковете на сранките. И когато се събуди, давейки се за въздух, гласът на умиращия върховен крал — така подобен на този на Келхус! — резонираше в душата му, поглъщаше туптенето на сърцето му с пророческия си ритъм.
Един от семето ми ще се върне, Сесуата… един Анасуримбор ще се върне…
… в края на света.
Но какво значеше това? Дали Анасуримбор Келхус наистина не беше знак, както се надяваше Прояс? Знак не за освещаването на Свещената война от Бога, както си мислеше принцът, а за скорошното завръщане на Не-бога?
… в края на света.
Акамиан започна да трепери от ужас, какъвто не бе изпитвал никога преди. Не и буден.
Не-богът да се завърне? Моля те, Седжен, нека умра преди…
Беше немислимо! Той обгърна рамене с ръце и се залюля в чернотата на палатката си, шепнейки отново и отново: „Не! Не!“
Моля те… Това не може да се случва — не и на мен! Аз съм твърде слаб. Аз съм просто един глупак…
Светът отвъд покривалото на палатката му бе потънал в тишина. Безброй мъже спяха и сънуваха ужас и слава в битката срещу езичниците, без дори да подозират за страховете на Акамиан. Те бяха невинни като Прояс, изпълнени с непредпазливия устрем на вярата си, мислейки си, че едно място, град на име Шимех, е гвоздеят, около който се върти съдбата на света. Ала схоластикът знаеше, че този гвоздей може да бъде намерен на много по-мрачно място далеч на север, където от земята бликаше катран. Място, наречено Голготерат.
За пръв път от много, много години Акамиан се помоли.
По-късно разумът му се върна и той се почувства леко глупаво. Колкото и невероятен да беше Келхус, нищо друго, освен сънищата за Келмомас и съвпадението на едно име не предполагаха подобен ужасяващ извод. Акамиан беше скептик и се гордееше с този факт. Беше ученик на древните, на Айенсис, и се позоваваше на логиката. Вторият Апокалипсис бе само най-драматичната сред стотици банални развръзки. А ако нещо можеше да символизира будните му часове, това беше именно баналността.
Въпреки това той запали свещта си с магическа дума и започна да рови из чантата си, за да извади картата, която направи точно преди присъединяването си към Свещената война. Погледна имената, разпръснати по пергамента, спирайки се на
МАЙТАНЕТ
Докато старата вражда между него и Прояс продължаваше, осъзна той, нямаше голяма надежда да научи повече за Майтанет или да напредне в разследването си на смъртта на Инрау.
Съжалявам, Инрау, помисли той, принуждавайки очите си да стоят настрана от името на обичния му ученик. После загледа
КОНСУЛТА
надраскано — сега му се струваше твърде прибързано — съвсем само в горния десен ъгъл и все още изолирано от тънката мрежа от взаимовръзки, върху която лежаха останалите. На светлината на свещта името сякаш трепереше върху бледия лист, все едно представляваше нещо твърде ненормално, за да се задържи от мастилото.
Натопи перото си в мастилницата и внимателно написа
АНАСУРИМБОР КЕЛХУС
под омразното име.
* * *
Наюр бродеше из струпването на Свещената война с колебливата походка на човек, който не е сигурен къде отива. Пътеката, която следваше, се виеше между плетеница от дремещи лагери. Тук-таме още гореше по някой огън, край който седяха мърморещи хора, най-често пияни. Отвсякъде го посрещаха миризми с остротата на воня в сухия въздух: на добитък, гнило месо и мазен пушек — някой глупак гореше влажно дърво.
Спомени за скорошната му среща с Прояс владееха мислите му. За да подсигури плана си да надиграе императора, конрийският принц искаше съвет от петимата конрийски палатини, прегърнали Бивника. Горди мъже, които даваха свобода на гордите си езици. Още по-войнствените, като Гайдеки или Ингиабан, говореха повече, за да изтъкват проблеми, отколкото за да ги решават. Докато ги гледаше, Наюр осъзна, че те всички играят инфантилна версия на същата игра, в която дуниайнът бе майстор. Думите, както го бяха научили Моенгхус и Келхус, можеха да се използват с отворена длан или като юмрук — като начин да прегърнеш или да поробиш. Поради някаква причина тези инрити, които нямаха нищо ценно, което да спечелят или изгубят един от друг, до един говореха със затворени юмруци — нелепи твърдения, фалшиви отстъпления, подигравателни хвалби, ласкателни обиди и безкраен поток от шеговити намеци.
Джнан, така го наричаха. Признак за каста и култура.
Наюр търпя този фарс колкото можеше, но — както му се струваше сега, неизбежно — скоро те почнаха да хвърлят мрежите си и върху него.
— Кажи ми, скилвенди — попита лорд Гайдеки, зачервен от вино и смелост, — тези твои белези човека ли отразяват, или стойността му?
— Какво искаш да кажеш?
Палатинът на Анплей се ухили.
— Ами искам да кажа, че ако ти убиеш, да речем, лорд Ганиама, той би заслужавал най-много два белега. Но ако убиеш мен? — Той погледна към другите, повдигнал вежди и присвил надолу устни, все едно говореше с уважение към мъдрите им мнения. — Какво тогава? Двадесет белега? Тридесет?
— Подозирам, че мечовете на скилвендите умеят да изравняват — каза Прояс.
Лорд Имротас се засмя твърде силно при тези думи.
— Свазондите — обърна се Наюр към Гайдеки — бележат врагове, а не глупаци.
После изгледа стреснатия палатин и се изплю в огъня.
Ала Гайдеки не се плашеше толкова лесно.
— И какво съм аз тогава? — попита той с опасен глас. — Глупак или враг?
В този момент Наюр осъзна още една трудност, която щеше да изпита през следващите месеци. Опасностите и лишенията на войната не значеха нищо; търпеше ги цял живот. Позорът да работи с Келхус бе различен вид проблем, но също така нещо, което можеше да понесе в името на омразата. Ала падението ден след ден да е част от женствените и вулгарни обичаи на инритите бе нещо, което не беше предвидил. Колко точно трябваше да страда, за да получи отмъщението си?
За щастие Прояс осуети отговора му, обявявайки съвета за приключил. Твърде отвратен, за да изтърпи шарадата на сбогуването, Наюр просто излезе от павилиона в нощта.
Остави очите си да блуждаят, докато вървеше. Луната бе пълна и ярка и пръскаше сребро по гърбовете на бързо движещите се облаци. Тласкан от странна меланхолия, той вдигна поглед към звездите. Скилвендите казваха на децата си, че небето е юрта, невъзможно огромна и нашарена с безброй дупчици. Спомни си как баща му сочеше веднъж нагоре.
— Виждаш ли, Наю? — каза тогава. — Виждаш ли хилядата хиляди светлини, които надзъртат през кожата на нощта? Така знаем, че отвъд този свят пламти по-велико слънце. Така знаем, че когато е нощ, идва истинският ден и че когато дойде денят, той всъщност е нощ. Така знаем, Наю, че светът е лъжа.
За скилвендите звездите бяха напомняне: само Народът бе истина.
Наюр се спря. Прахта под сандалите му още излъчваше горещината на слънцето. В мрака около него тъмнината сякаш съскаше.
Какво правеше тук? Сред инритски псета. Сред хора, които драскаха дъха си върху пергамент и извличаха храна от калта. Сред хора, които бяха продали душите си в робство.
Сред добитъка.
Какво правеше?
Вдигна ръце към веждите си и прокара палци през очите си. Стисна.
После чу гласа на дуниайна, понесен от мрака.
Със здраво стиснати очи отново се почувства като младеж, застанал в сърцето на утемотския лагер, заслушан в разговора между Моенгхус и майка му.
Видя окървавеното лице на Банут, ухилено, вместо сгърчено, докато го душеше.
Ревливец.
Наюр прокара нокти по скалпа си и продължи да върви. През стената от тъмни палатки мерна огъня на дуниайна. Видя брадатия схоластик, Друсас Акамиан, седнал и приведен напред, сякаш се мъчеше да чуе по-добре. После видя Келхус и Серуей, озарени от огъня срещу мрака. Серуей спеше, положила глава в скута на дуниайна.
Намери място до една каруца, откъдето можеше да вижда. Приклекна.
Възнамеряваше да подложи на анализ казаното от дуниайна с надеждата да потвърди някое от безбройните си подозрения. Ала бързо осъзна, че Келхус си играе с магьосника по начина, по който играеше с всички други — блъскаше го със затворени юмруци и тласкаше душата му по пътеки, изградени от него самия. Определено обаче не звучеше така. В сравнение със задявките на палатините на Прояс, казаното от Келхус на схоластика притежаваше сърцераздирателна дълбочина. Ала всичко беше игра, в която истините ставаха измами, където всяка отворена длан криеше юмрук.
Как можеше някой да предвиди истинското намерение на подобен човек?
Внезапно го осени мисълта, че дуниайнските монаси може би са още по-нечовечни, отколкото си бе мислил. Ами ако неща като истина и значение нямаха смисъл за тях? Ако всичко, което правеха, бе да се движат напред и напред, като някаква змия, провираща се през обстоятелство след обстоятелство, поглъщаща душа след душа просто заради поглъщането? Мисълта накара косата му да настръхне.
Наричаха се ученици на Логоса, Най-краткия Път. Но най-краткия път към какво?
Наюр не го беше грижа за схоластика, но гледката на Серуей, заспала с глава на бедрата на Келхус, го изпълни с нетипичен страх, все едно лежеше сред намотките на някоя отровна змия. През душата му се заизреждаха видения: как я открадва посред нощ; как я сграбчва, загледан толкова силно в очите й, че да докосне същността й и да й каже истината за Келхус…
Но тези картини отстъпиха пред яростта.
Що за изнежени мисли бяха това? Вечно отклоняващи се, вечно бродещи по неизбродимото, сред слабостта. Винаги предателски!
Серуей се намръщи и се размърда, като в капана на лош сън. Келхус разсеяно я погали по бузата. Неспособен да гледа, Наюр удари юмрук в прахта.
Тя е нищо.
Скоро след това схоластикът си тръгна. Наюр гледаше как Келхус насочва Серуей към павилиона им. Тя толкова приличаше на малко момиче, тъкмо разбудена от съня си: ходеше с леко олюляване, приведена глава, загледана в краката си през премрежени мигли. Толкова невинна.
И бременна, както вече подозираше Наюр.
Изминаха няколко мига, преди дуниайнът да се появи отново. Той отиде до огъня и започна да го гаси, като ръчкаше подпалките с пръчка. Последните пламъци се стопиха и Келхус се превърна в злокобно привидение, леко очертано от оранжевия кръг въглени в краката си. Вдигна поглед без предупреждение.
— Колко дълго смяташе да чакаш? — попита той на скилвендски.
Наюр се изправи на крака и изтупа прахта от панталоните си.
— Докато магьосникът си тръгне.
Келхус кимна.
— Да. Народът презира вещици.
Въпреки близостта на дуниайна, Наюр застана достатъчно близо до въглените, за да усеща сухата им горещина. Откак Келхус го бе преметнал над ръба на бездната онзи ден в планините, той откри, че постоянно трябва да се бори със странна физическа плашливост, когато мъжът е близо до него.
Никой не може да ме сплашва.
— Какво искаш от човека? — попита той и се изплю във въглените.
— И сам чу. Напътствия.
— Чух. Какво искаш от човека?
Келхус сви рамене.
— Запитвал ли си се изобщо защо баща ми ме е призовал в Шимех?
— Ти каза, че не знаеш.
Или поне така твърдиш.
— В Шимех… — дуниайнът го изгледа остро. — Защо Шимех?
— Защото там живее.
Келхус кимна.
— Именно.
Наюр само го изгледа. Прояс му бе казал нещо по-рано тази нощ… Наюр го бе попитал за Алените кули, за причините школата да се присъедини към Свещената война, и принцът му отговори, сякаш стреснат от невежеството му. Шимех, беше му казал той, е домът на кишауримите.
Думите бяха лепкави в устата му.
— Мислиш, че Моенгхус е кишаурим?
— Той ме призова, изпращайки сънища…
Разбира се. Моенгхус го бе извикал чрез магия. Магия! Самият Наюр го беше изтъкнал, когато Келхус за пръв път спомена сънищата. Но тогава защо връзката му беше убягнала? Само кишауримите практикуваха магия сред фанимите. Моенгхус просто трябваше да е кишаурим. Знаеше това, но…
Наюр се намръщи.
— Ти не ми каза нищо досега! Защо?
— Защото ти не искаше да знаеш.
Това ли беше? Наистина ли се бе крил от знанието? През цялото това време Моенгхус представляваше просто една сенчеста посока, едновременно измамна и примамваща, като обект на някаква скверна плътска необходимост. И все пак той никога не бе попитал Келхус нищо за него. Защо?
Нужно ми е да зная само мястото.
Ала подобни мисли бяха глупави. Детински. Великият глад не водеше до пирове. Така мемоаристите порицаваха твърдоглавите скилвендски младежи. Така самият Наюр бе порицал Зунурит и другите вождове преди Киют. А ето, че тук, на най-смъртоносното пътешествие в живота си…
Дуниайнът го гледаше с очакване, дори със съжаление. Ала той знаеше, че иззад твърде човечното лице го изучава нещо не съвсем човешко.
Анализ, толкова абсолютен, толкова точен, че можеше да бъде докоснат.
Ти ме виждаш, нали? Виждаш ме как те гледам…
И тогава разбра: не беше питал Келхус за Моенгхус, защото питането би означавало невежество и нужда. Да покажеш подобни липси пред дуниайн бе по-опасно, отколкото да оголиш гърло пред вълк. Не беше питал за Моенгхус, разбра Наюр изведнъж, защото Моенгхус беше тук, в своя син.
Но разбира се, не можеше да каже това.
Наюр се изплю.
— Не зная много за школите — каза той, — но зная това: схоластиците от Завета не разкриват тайните на занаята си — на никого. Ако искаш да се научиш на магия, си хабиш времето с този магьосник.
Говореше така, все едно Моенгхус не е бил споменаван. Дуниайнът обаче не си направи труда да изиграе объркване. И двамата стояха, осъзна Наюр, на едно и също тъмно място, насред същото сенчесто нищо отвъд дъската на бенджуката.
— Зная — отвърна Келхус. — Той ми каза за Гносиса.
Наюр изрита прах върху въглените, загледан в облака чернота над притаената светлина. След това тръгна към павилиона.
— Тридесет години — извика Келхус зад гърба му. — Моенгхус е живял сред тези хора тридесет години. Той ще има огромна сила — повече, отколкото който и да е от двама ни може да се надява да надмогне. Нуждая се от повече от магия, Наюр. Нуждая се от народ. От народ.
Наюр се спря и отново погледна към небето.
— Значи ще бъде тази Свещена война, така ли?
— С твоята помощ, скилвенди. С твоята помощ.
Ден за нощ. Нощ за ден. Лъжи. Само лъжи.
Наюр продължи да върви, прескачайки почти невидимите въжета, които придържаха павилиона.
При Серуей.
* * *
В продължение на няколко мига императорът зяпаше стария си съветник във вцепенено мълчание. Въпреки късния час възрастният човек все още носеше черната копринена роба на длъжността си. Бе влязъл задъхан в личните покои на Зерий само преди секунди, докато робите му го подготвяха за леглото.
— Би ли повторил това, което каза, ако обичаш, Скейос. Страхувам се, че не те разбрах добре.
Гледайки надолу, старият мъж каза:
— Очевидно Прояс е намерил скилвенди, който се е сражавал с езичниците — нанесъл им е съкрушително поражение всъщност — и сега го предлага на Майтанет като подходящ заместник на Конфас.
— Невъзможно! Нагло, самонадеяно конрийско псе! — Императорът размаха ръце сред тълпата малолетни роби, които се мъчеха да се отдръпнат от пътя му. Малко момче падна на мраморния под, виейки и криейки лице в ръцете си. Чу се трясък на разпилени мангали. Зерий пристъпи над детето и се изправи пред стария Скейос. — Прояс! Имало ли е някога по-алчен човек на този свят? Крадлива, жестока отрепка!
Скейос изпелтечи бързо в отговор:
— Никога, Бог сред смъртни. Н-но не е много вероятно това да попречи на свещеното ни начинание.
Старият съветник внимаваше да държи погледа си забит в пода. Никой не можеше да гледа императора в очите. Именно затова, помисли си Зерий, тези глупаци го виждаха като Бог. Защото какво друго беше Богът, ако не тиранична сянка в периферното зрение, глас, който погледът никога не може да срещне? Гласът отникъде.
— Нашето начинание, Скейос?
Злокобна тишина, накъсвана само от хленченето на детето.
— Д-да, Бог сред смъртни. Та той е скилвенди… Един скилвенди да води Свещената война? Със сигурност това не може да е нещо повече от шега.
Зерий издиша тежко. Той бе прав, разбира се. Просто конрийският принц отново се опитваше да го вбеси — както с онези набези надолу по река Фаюс. И все пак не можеше да се успокои… В поведението на Първия съветник имаше нещо странно.
Зерий ценеше Скейос много повече от всички останали подмазващи се съветници. В него той бе открил съвършеното съчетание на сервилност и интелект, на уважение и прозорливост. Ала напоследък усещаше и гордост — непростимо бъркане на съвета със заповед.
Докато гледаше крехката му фигура, той усети как се успокоява — спокойствието на подозрението.
— Чувал ли си поговорката, Скейос „Котките гледат човека отгоре, а кучетата — отдолу, но само прасетата смеят да го гледат в очите.“
— Д-да, Бог сред смъртни.
— Представи си, че си прасе, Скейос.
Какво ли щеше да види в лицето на мъжа, срещнал погледа на Бога? Предизвикателност? Ужас? Какво трябваше да има там? Престарялото, гладко избръснато лице бавно се надигна и за момент срещна очите на императора, преди отново да се извърне към пода.
— Ти трепериш, Скейос — измърмори Зерий. — Това е хубаво.
* * *
Акамиан седеше търпеливо пред малкия си сутрешен огън и пресушаваше последните глътки чай, заслушан разсеяно в думите на Зинемус, който информираше Ирисас и Динчас за днешния график. Думите нямаха голямо значение за него.
От срещата си с Анасуримбор Келхус насам Акамиан беше потънал в почти вманиачен и мрачен размисъл. Независимо колко се опитваше, не успяваше да намести принца на Атритау в каквато и да било схема дори с подобие на смисъл. Цели седем пъти бе подготвял Напевите на Призива, за да информира Атиерзус за „откритието“ си. И седем пъти спираше насред стиха, провлачвайки го до мърморене.
Разбира се, че Заветът трябваше да научи. Новината за това, че един Анасуримбор е пристигнал в Свещената война, щеше да предизвика огромен интерес у Наутцера, Симас и останалите. Акамиан знаеше, че специално Наутцера ще бъде сигурен, че Келхус бележи изпълнението на пророчеството на Келмомас за предстоящия Втори Апокалипсис. Въпреки че всеки човек заемаше центъра на мястото, в което се намира, независимо къде е, хора като Наутцера вярваха, че заемат и центъра на епохата си. Аз живея сега, мислеха си, без да мислят, така че трябва да се случи нещо значимо.
Ала Акамиан не беше такъв човек. Той се смяташе за рационален и като такъв — неминуемо скептичен. Библиотеките на Атиерзус бяха изпълнени с прокламации за предстояща гибел. Всяко ново поколение бе не по-малко убедено, че е последното и че краят е близо. Магьосникът не можеше да си спомни по-упорита заблуда и малко признаци на самонадеяност му се струваха по-достойни за презрение.
Пристигането на Анасуримбор Келхус просто трябваше да е съвпадение. В отсъствието на каквото и да било подкрепящо доказателство, прецени Акамиан, разумът изискваше да стигне до този извод.
Липсващият палец в ситуацията, според израза на аиноните, беше, че не можеше да има доверие на Завета, че ще отложат решението си като него. След векове на глад за трохи, Акамиан знаеше, че те ще се устремят хищно, за да се докопат до подобно нещо. Въпросите кръжаха в душата му и той все повече и повече се боеше от отговорите. Как щяха да изтълкуват неговата вест Наутцера и останалите? Какво биха сторили? Колко безскрупулни щяха да бъдат в преследването на страховете си?
Дадох им Инрау… Трябва ли да им дам и Келхус?
Не. Той им бе казал какво ще се случи с Инрау. Каза им и те не поискаха да го послушат. Дори старият му учител Симас го предаде. Акамиан беше схоластик на Завета, както и те. Сънуваше Съня на Сесуата като тях. Но за разлика от Наутцера и Симас състраданието не бе изчегъртано от душата му. Знаеше повече от тях. И по-важното — познаваше Анасуримбор Келхус.
Или поне познаваше нещо от него. Може би достатъчно.
Акамиан остави купата с чай и се приведе напред, облегнал лакти върху коленете си.
— Какво мислиш за новодошлия, Зин?
— Онзи скилвенди ли? С бърз ум е. Кръвожаден. И катастрофално недодялан. Никоя обида не остава ненаказана с него, дори и само защото се наежва от всяка дума… — Той килна глава на една страна и добави: — Не му казвай, че съм казал това.
Акамиан се ухили.
— Имам предвид другия. Принца на Атритау.
Маршалът стана нетипично сериозен.
— Истината ли искаш? — попита той след кратко колебание.
Магьосникът се намръщи.
— Разбира се.
— Мисля, че около него има… — той сви рамене — … нещо.
— В какъв смисъл?
— Ами, например името, което събуди подозрението ми в началото. Всъщност исках да те питам.
Акамиан вдигна ръка.
— После.
Зинемус въздъхна дълбоко и поклати глава. Нещо в поведението му накара кожата на магьосника да изтръпне.
— Не зная какво да мисля — каза той накрая.
— Или те е страх да кажеш какво мислиш.
Зин го изгледа ядно.
— Прекара цяла вечер с него. Ти ми кажи: срещал ли си някога човек като него?
— Не — призна Акамиан.
— И какво го прави различен?
— Той е… по-добър. По-добър от повечето хора.
— Повечето? Или искаш да кажеш всички хора?
Акамиан изгледа Зинемус с присвити очи.
— Той те плаши.
— Естествено. И неговият скилвенди ме плаши, като стана дума.
— Но по друг начин… Кажи ми, Зин, какво точно мислиш, че представлява Анасуримбор Келхус?
Пророк или пророчество?
— Повече — каза решително Зинемус. — Нещо повече от човек.
Последва дълго мълчание, изпълнено с викове от някакво далечно вълнение.
— Истината е — започна накрая Акамиан, — че никой от двама ни не знае нищо…
— Какво е това? — възкликна Зинемус, загледан зад рамото му.
Схоластикът изви врат.
— Кое какво е?
На пръв поглед към тях сякаш се приближаваше тълпа. Голямо количество хора се блъскаше през тясната пътека, докато от заобикалящите палатки и павилиони ги зяпаха тълпи воини. Приближаващите тъпчеха огнища, събаряха въжета с пране и грубо сковани столове и скари. Акамиан дори видя един павилион да се разпада наполовина, когато хората, които се движеха край него, сритаха въжетата му.
Но после забеляза дисциплинираната формация на облечените в алено воини, които се движеха в центъра на множеството, а между тях — правоъгълник от гологърди роби, понесли махагонов паланкин.
— Някаква процесия — каза Зинемус. — Но кой би…
Гласът му заглъхна. Погледът и на двамата се бе спрял едновременно върху едно и също дълго алено знаме, с изрисуваната върху него аинонска пиктограма за Истина, с увита около нея триглава змия. Символът на Алените кули.
Златните нишки блестяха на слънцето.
— Защо биха развели знамето си по този начин? — попита Зинемус.
Добър въпрос. За много Мъже на Бивника онова, което разграничаваше магьосниците от езичниците бе, че магьосниците заслужаваха дори повече да изгорят на кладата. Да вдигнат знаме насред центъра на лагера беше пълна глупост.
Освен ако…
— Носиш ли хораето си? — попита Акамиан.
— Знаеш, че не го взимам, когато…
— При теб ли е?
— В багажа ми.
— Вземи го… Бързо!
Акамиан бе осъзнал, че те са вдигнали знамето си заради него. Имаха избор: да рискуват да бъдат нападнати от разярена тълпа, или да рискуват да изненадат схоластик на Завета. Фактът, че смятаха второто за по-голяма заплаха, свидетелстваше колко лоши бяха отношенията между двете школи.
Очевидно Алените кули искаха да се запознаят с него. Но защо?
Развълнуваните тълпи се приближаваха все повече, докато процесията упорито си проправяше път напред. Акамиан видя как шепи кал се разпадаха на прах срещу паланкина. Викове „Гунвика!“ — често срещана норсирайска обидна дума за „магьосник“ — се понесоха към небето.
Зинемус излезе бързо от павилиона, раздавайки заповеди на робите си в крачка. Нагръдникът му се люлееше незавързан от раменете и той стискаше ножницата си в лявата си ръка. Мнозина от мъжете му вече се струпваха край него. Акамиан видя дузина други да излизат от различни палатки наоколо, но броят им не можеше да се мери със стотиците, а може би и хиляди, които прииждаха.
С типичната си безцеремонност Зинемус си проправи път между хората си, за да застане до Акамиан.
— Сигурен ли си, че идват за теб? — извика той над усилващия се рев на тълпата.
— Защо иначе биха показали цветовете си? Като правят всичко това публично, те си гарантират свидетели. Колкото и странно да звучи, мисля, че го правят, за да ме успокоят.
Зинемус кимна замислено.
— Забравят колко са мразени.
— Кой ли не забравя?
Маршалът го изгледа със странен поглед, а после обърна очи към приближаващата тълпа и се почеса по брадата.
— Ще издигна кордон. Или поне ще се опитам. Ти стой тук. Нека те виждат. Когато който и там глупак е дошъл, се срещне с теб, кажи му да смъкне знамето си и да се пръждосва незабавно. Незабавно. Разбираш ли?
Думите го ужилиха. За всички години, през които Акамиан бе познавал Криятес Зинемус, той никога не му бе крещял заповеди в лицето. Винаги кроткият Зин внезапно се беше превърнал в маршала на Атремпус — мъж със задача и безбройни армии на свое разположение. Ала магьосникът осъзна, че не затова е наранен. Ситуацията, в крайна сметка, изискваше решителност. Онова, от което го болеше, бе прикритият гняв, усещането, че приятелят му по някакъв начин вини него.
Акамиан гледаше, докато Зинемус навика хората си, докато заставаха в редица, а после, с помощта на Динчас, ги разположи в тънък полукръг през заобикалящите ги палатки, използвайки затлачения канал, който се виеше зад тях, за да защити гърба им. Робите се суетяха да изгасят огъня, който бяха разпалвали само преди миг. Други притичаха в процепите между палатките, за да потушат всеки пламък, който намереха.
Тълпата и Алените кули почти ги беше достигнала.
Войниците на Зинемус сплетоха ръце и първите хора от тълпата започнаха да се трупат пред тях, превъзбудени и далеч от всякаква мисъл да бъдат усмирявани. В началото те просто се въртяха объркани, крещейки обиди на множество различни езици. Но докато процесията приближаваше, броят им нарасна. Станаха по-смели. Акамиан видя един рошав туниер да замахва с юмруци, само за да бъде извлечен назад от собствените си другари. Други групи също сплетоха ръце и се опитаха да си пробият път през линията. Зинемус хвърли всички останали свои хора в тези съревнования по блъскане и поне за момента успя да предотврати разкъсване на кордона.
Знамето на Алените кули се приближи, спря, а после отново потегли напред, за да спре пак. Над главите на околните Акамиан мерна излъскани черни жезли, които се надигаха и падаха, сякаш някой бе обърнал огромна стоножка. После мерна джаврехите — робите-воини на Алените кули, които си проправяха път напред с бой и мрачна решителност. Тайнственият паланкин напредваше заедно с тях.
Кой можеше да е това? Кой беше толкова глупав…
Внезапно клинът на джаврехите прониза тълпата и се озова лице в лице с хората на Зинемус. Последва моментно объркване. Маршалът се втурна натам, с което се озова на една ръка разстояние от тълпата. От другата страна паланкинът се олюляваше, докато робите се мъчеха да се преборят с напора на струпаните наоколо им тела. Триглавата змия се люлееше на вятъра, но иначе не помръдваше. После изтощените джаврехи се заизливаха през пролука в линията, окървавени и натъртени. Някои дори имаха нужда да бъдат носени. Паланкинът ги последва като лодка, прескочила висока дига. Зинемус гледаше като вцепенен.
След това върху тях започна да вали сякаш абсолютно всичко: окрадени чинии, купи за вино, пилешки кости, камъни и дори труп на котка, така че Акамиан се принуди да приклекне, за да го избегне.
Привидно незасегнати, робите внимателно спуснаха товара си, като коленичиха, докато челата им не опряха в прахта и паланкинът не се отпусна на почернелите им от слънцето гърбове.
Пороят секна и виковете станаха спорадични. Акамиан задържа дъха си. Един капитан на джаврехите отмести платнено покривало, а после незабавно падна на колене. Появи се обут в ален чехъл крак, последван от богато украсените дипли на невероятна роба.
Последва миг на абсолютна тишина.
Това бе самият Елейзарас. Върховният учител на Алените кули и де факто владетел на Велики Аинон.
Акамиан зяпна невярващо. Върховният учител? Тук?
Изглежда неколцина сред тълпата знаеха как изглежда. Сред тях се надигна шепот, който се понесе все по-силно и по-силно, а после утихна, когато всички осъзнаха колко важно нещо се случва пред очите им. Намираха се в присъствието на един от най-могъщите мъже в Трите морета. Само шриахът или падиражахът можеха да претендират за повече власт от върховния учител на Алените кули. Езичник или не, човек с подобна власт изискваше уважение, а уважението изискваше тишина.
Елейзарас огледа тълпата с развеселени очи, а после се обърна към Акамиан. Беше висок и изящен, както са високи и изящни слабите и деликатни мъже. Вървеше като по въже, единия крак пред другия. Държеше ръцете си прибрани в срещуположните ръкави, както бе официалният обичай сред източните магове. Спирайки се на разстоянието, изисквано от джнан, той дари Акамиан с лек поклон. Магьосникът мерна почернелия от слънцето скалп под оредяващата сива коса, която бе сплетена в сложен кок в долната част на тила му.
— Трябва да извиниш компанията, в която се намирам — каза той, махвайки презрително с дългите си пръсти към зяпащите хора. — Боя се, че зрелищата са наркотик.
— Както и противоречията — отвърна директно Акамиан. Колкото и втрещяваща да бе тази импровизирана аудиенция, Алените кули не бяха приятел на Завета. Не виждаше причина да се преструва.
— Така е. Казваха ми, че си последовател на логиката на Айенсис. Вие, схоластиците от Завета сте наистина неустоими хапки, знаеш ли?
Аинон, помисли си Акамиан горчиво.
— Винаги отблъскваме мършоядите, ако това имаш предвид.
Елейзарас поклати глава.
— Не се ласкай. Самомнението не си отива с мъченичеството. Никога не си е отивало. Никога няма да си отива.
— Винаги съм ги смятал за едно и също.
Заобикалящата ги тълпа отново бе станала неуправляема и това го принуди да повиши тон.
Устните на върховния учител се присвиха в кисела линия.
— Умен човек. Умен малък човек. Кажи ми, Друсас Акамиан, как така, след всички тези години, все още се занимаваш с полева работа, хмм? Обидил ли си някого? Наутцера, може би? Или си тормозил Прояс като малко момче? Затова ли домът Нерсей те изрита преди толкова години?
Акамиан остана без думи. Бяха го проучили, за да се въоръжат с възможно най-много болезнени факти и намеци. А си бе мислил, че той ги наблюдава!
— Ах… — каза Елейзарас. — Не очакваше да съм толкова нетактичен, така ли? Тъпият нож, уверявам те, също има…
— Нечисти изроди! — изрева някой с тревожна свирепост. Последваха още викове.
Акамиан се огледа наоколо и видя, че мъжете на Зинемус отново се борят да удържат позицията си. Мнозина инрити се бяха привели напред със сплетени ръце, крещейки обиди.
— Може би трябва да влезем в павилиона на маршала — каза Елейзарас.
Акамиан хвърли бърз поглед към яростното лице на Зинемус зад гърба на върховния учител.
— Това не е възможно.
— Разбирам.
— Какво искаш, Елейзарас?
Зинемус бе помолил Акамиан да прекрати тази среща, още преди да е започнала, но той не можеше да го стори. Не само, че говореше с Елейзарас — най-могъщият анагогик в Трите морета, — но също така и с човека, който бе договорил връзката на школата с Майтанет. Може би върховният учител знаеше как е научил Майтанет за войната им с кишауримите. Може би щеше да размени това знание срещу каквото и да искаше в момента.
— Да искам? — повтори Елейзарас. — Ами просто да се запозная с теб. Малцината, ако вече не си забелязал, са малко… — очите му се прехвърлиха към тътнещата маса инрити — … не съвсем на място тук… Джнан изисква да се свържем.
— Както и да бъдем дразнещо мъгляви, изглежда.
Върховният учител се усмихна.
— Не и подигравка. Никога подигравка. Това е грешка, която само недоучени глупаци правят. Истинският майстор на джнан никога не се смее на друг повече, отколкото на себе си.
Шибани аинони.
— Какво искаш, Елейзарас?
— Да се запознаем, както казах. Трябваше да се срещна с човека, който до такава степен обърна представата ми за Завета… Като си помисля, че някога ви смятах за най-кротката от школите!
Сега Акамиан бе истински объркан.
— За какво говориш?
— Чувам, че наскоро си бил гост в Каритузал.
Гешруни. Бяха открили Гешруни.
И теб ли съм убил?
Магьосникът сви рамене.
— Е добре, тайната ви е излязла наяве. Воювате с кишауримите.
Как можеха да създават проблем от това, след като се бяха издали пред всички с присъединяването си към Свещената война? Трябваше да има и нещо друго.
Гносисът? Дали Елейзарас просто не го разсейваше, докато други проникваха през Защитите му? Да не би това да беше просто прелюдия към отвличане? И преди бяха ставали подобни неща.
— Тайната ни излезе наяве — съгласи се Елейзарас. — Но същото важи и за вашата.
Акамиан го изгледа въпросително. Човекът говореше така, сякаш искаше да го дразни със знание за някаква ужасна тайна, толкова срамна, че всяко нейно споменаване, независимо колко индиректно, просто не може да остане неразбрано. И все пак той нямаше идея за какво става дума.
— Беше чиста случайност, че открихме тялото — продължи Елейзарас. — Донесе ни го един рибар, който работи в устието на река Сают. Но не толкова фактът, че сте го убили, ни обезпокои. В крайна сметка в голямата игра на бенджука човек често печели позиции като се отървава от фигурите си. Не, смути ни начинът.
— Аз? — Акамиан се засмя невярващо. — Мислиш, че съм убил Гешруни?
Шокът му бе толкова пълен, че той просто бе избълвал думите. Сега бе ред на Елейзарас да се удиви.
— Доста добър лъжец си — каза след малко върховният учител.
— А ти си добър в самозаблудата! Гешруни беше най-добре разположеният информатор на Завета в Алените кули от поколения насам. Защо бихме го убили?
Данданията се бе усилила. Буйстващи тела се мятаха в периферното зрение на Акамиан, размахващи юмруци и разменящи си обиди и обвинения. Но те му се струваха странно тривиални, сякаш превърнати в дим от абсурда на първата му среща с върховния учител на Алените кули.
Елейзарас го изгледа замислено един дълъг миг, след което поклати тъжно глава, сякаш угнетен от настоятелността на закоравели лъжци.
— Защо един информатор бива убит? Има толкова много начини, по които много хора са по-полезни мъртви. Но както казах, начинът на убийството разпали, признавам, нездравото ми любопитство.
Акамиан се намръщи, превил рамене в неверие.
— Някой те прави на глупак, върховни учителю.
Някой прави и двама ни на глупаци… Но кой?
Елейзарас впи очи в него и присви устни, все едно искаше да изчисти кисело парче лимон от зъбите си.
— Моят господар на шпионите ме предупреди за това — каза той със скован глас. — Предполагах, че си имал някаква неясна причина за стореното, нещо, свързано с прокълнатия ви Гносис. Но той настояваше, че просто си луд. И ми каза, че ще позная това по начина, по който лъжеш. Само лудите и историците, каза ми той, вярват в лъжите си.
— Първо съм убиец, а сега съм и луд?
— Точно така — изплю Елейзарас с тон на отвращение и осъждане. — Кой друг колекционира човешки лица?
И точно тогава още камъни започнаха да хвърчат над главите им.
* * *
Потискайки порива да стисне ръце една в друга, Елейзарас примигна, за да прогони образите от почти катастрофалната си среща със схоластика на Завета предния ден. Лицето на един безименен мъж го тормозеше особено много: пращящ от здраве тидонски тан, чието ляво око беше снежносиньо под някакъв стар белег. Някои лица определено бяха по-подходящи за изразяване на жестокост. Но този човек… Тогава му изглеждаше като самото въплъщение на омразата, адско божество, маскирано от груба плът и трескава кръв.
Толкова силно ни презират. И така е редно.
Вместо да понесат унижението да лагеруват извън стените на Момемн, Алените кули бяха наели на невъзможно висока цена една близка вила от един от нансурските родове. По аинонски стандарти бе доста строго обзаведена, по-скоро крепост, отколкото вила, но пък Елейзарас предполагаше, че аиноните никога не бяха строили със скилвенди наум. Лагерът на Свещената война се бе превърнал в нетърпима клоака, както скорошната му експедиция да се срещне с трижди проклетия схоластик на Завета му бе напомнила.
Върховният учител беше освободил робите си и сега стоеше сам на сенчестата тераса, насочена към единствения двор на вилата. Загледа се в Йокус, своя господар на шпионите и най-близък съветник, докато той се приближаваше като бяло петно под слънчевата светлина. Да го гледа как преминава от слънце към сянка беше като да е свидетел как прашинката се превръща в камък. Йокус кимна, когато стигна до стола му. Елейзарас често смяташе самото му присъствие за заплаха — като да видиш първите признаци на чума по лицето на някого. Миризмата на старомодните му парфюми обаче носеше странно усещане за комфорт.
— Имам новини от Сумна — каза Йокус, наливайки си вино в сребърна купа. — За Кутига.
Доскоро Кутига бе единственият им оцелял шпионин в Хилядата храма — всички други бяха екзекутирани. Неговата свръзка обаче не бе чувала вест от него от седмици.
— Значи мислиш, че е мъртъв? — попита кисело Елейзарас.
— Да — отвърна Йокус.
След всички тези години върховният учител бе свикнал с господаря на шпионите, но някъде в тялото му се таеше дребен спомен за първоначалното му отвращение. Йокус бе пристрастен към чанв — наркотикът, който държеше по-голямата част от управляващата каста на Аинон в здрава хватка. С изключението на Чеферамуни — последната марионетка, която бяха разположили на аинонския трон — и това често изненадваше Елейзарас. За онези, които можеха да си позволят тази сладка отрова, чанв изостряше ума и удължаваше живота над сто години, но също така изсмукваше пигментацията от тялото, а някои твърдяха, че отнема и волята на душата. Сега Йокус изглеждаше по същия начин, както в деня, когато Елейзарас се бе присъединил към школата като момче преди много години. За разлика от други пристрастени, той отказваше да използва козметика, за да компенсира липсата на пигмент по кожата си, която бе по-прозрачна от намасления лен, използван от бедните за покривало на прозорците им. Червени вени прорязваха чертите на лицето му като тъмни артритни червеи. Когато спуснеше клепки, можеха да се видят дори тъмните точки в центъра на червените му очи. Ноктите му бяха восъчночерни, като натъртени.
Докато Йокус притегляше стол към масата, Елейзарас усети капка пот по челото си и осъзна, че се е загледал в собствените си почернели от слънцето ръце. Колкото и слаби да бяха, в тях имаше жилеста сила, живот. Въпреки смущаващата естетика на пристрастяването, самият Елейзарас може би щеше да се предаде на обещанието на наркотика заради репутацията му, че изостря интелекта. Може би единственият аспект на чанв, който му пречеше да се впусне в тази анемична и странно нарцистична любовна афера — пристрастените рядко се женеха или раждаха живи деца — беше тревожният факт, че никой не знаеше източника му. За Елейзарас това бе неприемливо. По време на свирепото си и стръмно изкачване към върха, който сега заемаше, той никога не беше действал с невежество за жизненоважни факти.
До днес.
— Значи вече нямаме информатори в Хилядата храма? — попита върховният учител, макар и да знаеше отговора.
— Никой, когото да си струва да слушаме… Върху Сумна е паднал покров.
Елейзарас погледна към ярко осветената градина — павирани пътеки, заобиколени от копиевидна хвойна, гигантска върба, спускаща се над зелено езеро, стражи с ястребови лица.
— Какво означава това, Йокус? — попита той.
Отвел съм най-великата школа в Трите морета до най-огромния риск в историята й.
— Означава, че трябва да имаме вяра — отвърна господарят на робите с тон на безразличен фатализъм. — Вяра в Майтанет.
— Вяра? В някой, за когото не знаем нищо?
— Затова се нарича вяра.
Решението да се присъединят към Свещената война беше най-трудното в живота на Елейзарас. Първоначално, след като получи поканата на Майтанет, искаше да се разсмее. Алените кули? Да участват в Свещена война? Перспективата бе твърде абсурдна, за да заслужи дори моментно обмисляне. Може би точно затова Майтанет включваше в нея и дар от шест дрънкулки. Хорае бяха единственото нещо, на което магьосникът не можеше да се смее. Това предложение, казваха дрънкулките, изисква внимателна преценка.
Тогава Елейзарас осъзна какво в действителност му предлагаше Майтанет.
Отмъщение.
— Значи трябва да удвоим усилията си в Сумна, Йокус. Това е нетърпимо.
— Съгласен съм. Вярата е нетърпима.
Видение на същия този човек отпреди десет години се появи в ума на Елейзарас, изпращайки тръпки чак до пръстите му: Йокус, паднал върху него точно след убийството, с изгорена и кървяща кожа, а от устата му излизаха като грак думи, които бяха белязали душата му:_ „Как можаха да направят това?“_
Беше невероятно как определени дни можеха да се опълчат срещу изминалите години, ставаха като отрова, която мореше настоящето с неумиращо вчера. Дори тук, тъй далеч от Алените кули и десет години по-късно, Елейзарас все още подушваше сладникавата миризма на изпечена плът — толкова подобна на свинско, оставено на шиша твърде дълго. Колко време бе изминало, откак за последно бе успял да яде свинско? Колко пъти бе сънувал онзи ден?
Тогава Сашеока беше върховен учител. Те се съвещаваха в Залата на Съвета дълбоко под Алените кули, обсъждайки евентуалното дезертьорство на един от техните към Мисунсайската школа. Най-неприкосновените зали на Алените кули бяха сгушени сред мрежа от Защити. Човек не можеше да пристъпи или да се опре до оголен камък, без да почувства неравността на символи или аурата на заклинания. И все пак убийците просто се бяха появили от нищото.
Странен звук, като бръмчащия плясък на хванати в мрежа птици, а после светлина, все едно някой беше отворил врата към повърхността на слънцето. И в нея — три фигури. Три адски силуета.
Шок, който смрази костите и парализира мисълта, а после мебели и тела започнаха да хвърчат към стените. Заслепяващи ивици от чиста белота свистяха към ъглите на стаята. Писъци. Ужас, който си проправяше път през стомаха му.
Заслонен от една кухина между стената и преобърната маса, Елейзарас изпълзя през собствената си кръв, за да умре — или поне така си мислеше. Някои от другите още бяха живи. Той видя мига, в който Сашеока — неговият предшественик и учител — се свлече под заслепяващия досег на убийците. А Йокус, паднал на колене, с бледа глава, почерняла от кръв, се олюляваше под проблясващите си Защити, мъчейки се да ги подсили. Скриха го водопади от светлина и Елейзарас, останал незнайно как незабелязан от нападателите, усети как думите кипят на устните му. Можеше да ги види — трима мъже в шафранени роби, двама коленичили и един изправен, окъпани в ярката светлина на магията си. Видя потънали в блаженство лица с дълбоките ями на слепите им очи, както и енергиите, които се вихреха от челата им, сякаш през прозорец към Външността. Златен фантом се издигна от протегнатите ръце на Елейзарас — люспеста шия, могъщ гребен, челюсти, които се разтваряха. Със съзнателната грация на кралица, драконовата глава се сведе надолу и посипа кишауримите с огън. Елейзарас заплака от ярост. Защитите им се разпаднаха. Камъкът се напука. Плътта беше пометена от телата им. Агонията им бе твърде кратка.
А после тишина. Проснати тела. Димящите останки на Сашеока. Йокус, стенещ на пода. Нищо. Не бяха почувствали нищо. Онтата бе изранена само от техните собствени магии. Сякаш кишауримите не бяха съществували. Йокус се запрепъва към него… Как можаха да направят това?
Кишауримите бяха започнали дългата им тайна война. Елейзарас щеше да я приключи.
Отмъщение. Това бе дарът, който им предлагаше шриахът на Хилядата храма. Дар от древния им враг. Свещена война.
Опасен подарък. На Върховния учител му се струваше, че дрънкулките всъщност символизират Свещената война. Да изпратиш хорае на магьосник беше да дадеш нещо, което не може да бъде поето, да направиш от смъртта му подарък и да го изпълниш със значение. Приемайки възмездието, предложено им от Майтанет, Елейзарас и Алените кули се бяха отдали на Свещената война. Върховният учител съзнаваше, че сграбчвайки го, се беше предал. Сега Алените кули, за пръв път във величавата си история, се оказваха зависими от капризите на други хора.
— Ами шпионите ни в Имперския център? — попита той. Презираше страха, така че избягваше да обсъжда Майтанет, ако можеше. — Открили ли са нещо повече за плана на императора?
— Нищо… засега — отвърна сухо Йокус. — Има слух, обаче, че Икурей Конфас е получил послание от фанимите скоро след унищожението на Плебейската свещена война.
— Съобщение? Относно какво?
— Плебейската свещена война, очевидно.
— Но какво значение е имало? Дали е било признание на предварително решена размяна? Или порицание, предупреждение за бъдещите действия на Свещената война? Или преждевременно предложение за мир? Какво е било?
— Кое да е от тези неща — каза Йокус, — а може би и всичките. Няма как да знаем.
— Защо са го пратили на Икурей Конфас?
— Би могло да е по редица причини… Спомни си, че той е бил заложник на сапатишаха известно време.
— Това момче, Конфас, от него трябва да се пазим.
Икурей Конфас беше интелигентен, при това ужасно много, което неизменно означаваше, че е и безскрупулен. Още една плашеща мисъл: Той ще ни бъде генерал.
Задържал сребърната купа между островърхите си пръсти, Йокус сякаш гледаше към малкото кръгче вино на дъното й.
— Мога ли да говоря открито, върховни учителю? — попита той след известно време.
— Непременно.
Емоциите се появяваха по лицето на Йокус толкова лесно, колкото водата попиваше в зебло, но сега нервността му бе очевидна.
— Всичко това е унизително за Алените кули… — започна той с неудобство. — Превърнахме се в подчинени, когато съдбата ни е да властваме. Остави тази Свещена война, Ели. Има твърде много несигурност. Твърде много неизвестни. Хвърляме клечки, а е заложен животът ни.
И ти ли, Йокус?
Елейзарас усети как около сърцето му се омотават обръчи гняв. Кишауримите бяха посели змия в него преди десет години и тя бе надебеляла, хранейки се със страха. Можеше да я усети как се гърчи вътре, как вдъхва живот на ръцете му с женското желание да издере смущаващите очи на Йокус.
Но каза само:
— Търпение, Йокус. Знанието винаги е въпрос на търпение.
— Вчера за малко не те убиха именно мъжете, с които трябва да потеглим на война, върховни учителю… Ако това не демонстрира абсурдността на позицията ни, значи нищо не би могло.
Той говореше за размириците. Какъв глупак беше да притиска Друсас Акамиан на подобно място! Всичко можеше да свърши там — стотици пилигрими, мъртви от ръцете на върховен учител, Алените кули в открита война с Мъжете на Бивника, — ако не беше трезвомислието на схоластика на Завета.
— Не го прави, Елейзарас! — извика той, докато тълпите се блъскаха към тях. — Мисли за войната си с кишауримите!
Ала в гласа на мърлявия мъж имаше и заплаха: Няма да ти позволя да го сториш. Ще те спра и ти знаеш, че мога…
Каква перверзна ирония! Защото именно заплахата — а не здравият разум — бе спряла ръката му. Заплахата на Гносиса! Плановете му бяха спасени от липсата на онова, за което школата му копнееше от поколения.
Как само презираше Завета! Всички школи — дори Имперският саик — признаваха величието на Алените кули… освен Завета. И защо да го правят, когато дори един шпионин гностик може да изплаши върховен учител?
— Инцидентът — отвърна Елейзарас — просто демонстрира нещо, което през цялото време знаехме, Йокус. Позицията ни в Свещената война е рискована, така е, но всички големи замисли изискват големи жертви. Когато всичко това даде плод, когато Шимех потъне в димящи руини, а кишауримите са изтребени, Заветът ще бъде единствената школа, която може да ни усмири.
Магическа империя — това щеше да бъде наградата му за тези отчаяни усилия.
— Което ме подсеща — каза Йокус. — Получих известие от пазителя на записите в Каритузал. Той е преровил всички доклади за мъртъвци, както нареди. Имало е и други, отпреди години.
Още един труп без лице.
— Знаем ли кой е бил? Какви са обстоятелствата?
— Полуизгнил. Открит в делтата. Останал неразпознат. Тъй като са минали пет години, няма голяма надежда да се разкрие самоличността му.
Заветът. Кой би предположил, че играят такива тъмни игри? Но каква точно беше играта? Още един неизвестен фактор.
— Може би — продължи Йокус — Заветът най-сетне е изоставил онези глупости за Консулта и Не-бога.
Елейзарас кимна.
— Съгласен съм. Сега Заветът играе като нас, Йокус. Онзи магьосник, Друсас Акамиан, го доказа…
Какъв талантлив лъжец! Елейзарас почти му бе повярвал, че не знае нищо за смъртта на Гешруни.
— Ако Заветът е част от играта — каза господарят на шпионите, — всичко се променя. Осъзнаваш ли го? Сега не можем да се наречем първата школа на Трите морета.
— Първо ще смажем кишауримите, Йокус. Междувременно се погрижи Друсас Акамиан да бъде следен.