Джеймс Хол
Профил на убиец (3)

1.

Александра започна да снима от петдесет метра. После бавно се приближи, като направи няколко широкоъгълни фотографии на цялата четириетажна сграда. Жилищен блок с червен керемиден покрив, тъмнозелени стълбища и площадки и коралово розова фасада. В тази част на Коконът Гроув наемите на апартаментите с две спални започваха от осемстотин месечно. Паркингът бе запълнен с двуместни спортни коли, собственост на младите адвокати и брокери, които живееха тук, двадесетина ергени с повече джобни пари от целия брутен приход на Александра.

Тя направи широкоъгълна снимка на автомобилите. Човек не знаеше кога престъпникът ще остави колата си на местопрестъплението. Проблем с двигателя, паника, дори високомерие. Преди година, след като разгледа стотици снимки на две различни местопрестъпления, Александра беше забелязала една и съща кола, което доведе до успешен край следствието.

Трябваше да направи четири фотографии, за да заснеме всички автомобили около блока. Използваше фотоапарат „Минолта“ 700 SI с батерии, автофокус и изобщо пълен автомат. Почти нямаше как да допусне грешка. Александра Рафърти работеше като фотограф в отдела за идентификация в полицейското управление на Маями. Фактът, че не е положила клетва, освен всичко друго означаваше, че няма право да носи оръжие. Което я устройваше. Единственото й оръжие бе разгъваемата палка, която носеше на колана си. Колегите й от „Метро-Дейд“, специалистите от окръжния отдел за идентификация, бяха положили клетва и заплатите им бяха по-високи от тези на детективите. Носеха последен модел глок, властваха над местопрестъплението и командваха момчетата от отдел „Убийства“. Ала не и в полицейското управление на Маями. Работата не се различаваше по нищо, само че Александра и колегите й се смятаха за обикновени черноработници.

Нощ след нощ снимаше различни стаи и когато свършваше, продължаваше със следващото местопрестъпление. Никой не й обръщаше внимание. Това я устройваше. Не изпитваше желание да ръководи. Това не бе в нейния стил. Имаше своя позиция, свое мнение. Не премълчаваше, ако някой от детективите пропуснеше нещо или я помолеше за съвет. Но не искаше да командва парада, нито да участва в постоянната бъркотия, която цареше наоколо. Правеше снимките си, пращаше ги за проявяване, получаваше ги обратно, подреждаше ги в архива си и продължаваше.

Имаше бакалавърска степен по наказателно право от местния щатски университет и бе специализирала психология. Приятелите й бяха ужасени от избора й на професия. Но Александра не искаше нищо друго. С евтина синя риза и панталон — униформа, по-грозна от тази на затворниците, тя работеше във възможно най-неудобното време за обидно ниска заплата. Ала това нямаше значение. Харесваше й. Имаше своето място в света, може би скромно, но важно. Работата я държеше нащрек. А и обичаше да снима, без да й се налага да увещава някого да стои неподвижно.

Александра беше на двадесет и девет и работеше в полицията от осем години. Работата все още й се струваше нова. Всяка нощ, всяко местопрестъпление — нещо различно, нещо човешко и крайно. От единадесет до седем, осемчасово бодърстване. Напрежение. Точно след изгрев-слънце тичаше по плажа, после се прибираше вкъщи, все още напомпана от безсънната нощ, и правеше закуска за Стан и баща си. Възбудата й продължаваше почти до обяд. Успяваше да открадне само няколко часа сън следобед, докато Стан бе на работа, а баща й плетеше кошници в „Харбър Хаус“, най-много четири-пет часа, след което в единадесет бе готова за поредната нощ.

Наближаваше полунощ, сряда, седми октомври. Тайгъртейл авеню пустееше. Нямаше човешки шум. Само бръмчене на улични лампи. Тя отпусна фотоапарата, прескочи жълтата лента за ограждане на местопрестъпления, приближи се още пет крачки, отново вдигна минолтата и направи шест снимки от средно разстояние на кръвта по асфалта на паркинга. Няколко капки лъщяха до задната броня на корвет с тъмни прозорци и лепенка с надпис „Лошо момче“. Засне колата и регистрационния й номер. Широкоъгълна снимка на другите четири автомобила до нея. После приклекна до кървавите петна и направи няколко фотографии отблизо. Кръвта бе засъхнала, но продължаваше да блести на жълтата изкуствена светлина.

Изправи се и плъзна лъча на мощното си фенерче наоколо. Мина между колите и откри още кръв до тротоара, кървава стъпка. Снима я от метър и половина, постави мащаба си до отпечатъка за точна перспектива, отново го засне, после още веднъж, за всеки случай.

Неутрален поглед. Без индивидуалност, без личностно пулсиране. Безразличната, безпристрастна перспектива на робот, чиято задача е само да наблюдава и документира. Нямаше Александра, дъщеря и съпруга, нямаше мечти, желания и спомени. Нищо друго, освен визьора, квадратната рамка и отпечатъците. Стъпка по стъпка, все по-близо до сърцето на престъплението.

На тротоара пред блока тя извади заснетия филм, надписа го и зареди нов. „Кодак Плюс“ 200. От прозореца на приземния апартамент я гледаше котка. Златисто животно с камбанка на нашийника. Когато Александра се приближи, котката се изправи на перваза и се протегна, после се скри в тъмната стая, сякаш беше видяла достатъчно нещастие за една нощ.

Тя направи още една снимка на стълбището. Пак кървави петна и стъпки. На дървения парапет откри кървав отпечатък от длан и я засне от средно разстояние и от десетина сантиметра. Подметките имаха дълбоки грайфери. Същите маратонки „Найки“ четиридесет и четвърти номер, каквито бе носил в предишните пет случая.

Убиецът беше слязъл по стълбището, като бе стъпвал в собствената си кръв. Шестият му удар, същият начин на действие. Имаше най-различни теории за това защо човек, който току-що е изнасилил и убил, толкова грижливо е оставил кървавите си следи. Може би подигравка. Желание да бъде заловен. Или разиграване на някакъв ритуал. „Маями Хералд“ и един от телевизионните канали го бяха нарекли „Кървавия изнасилвач“ и предполагаха, че се опитва да докаже некадърността на полицията. Навярно бивше ченге, което натрива носа на някогашните си колеги. „Оставям отпечатъците си навсякъде, а вие, идиоти такива, не можете да ме хванете.“

Но Алекс не вярваше на тази характеристика. Както обикновено, журналистите приемаха, че всички останали искат същото, за каквото толкова много копнееха самите те: публичност и висок рейтинг. Но този тип изобщо не й се струваше такъв. Той не се стремеше към първите страници. Проявите му бяха прекалено напрегнати, прекалено лични. Тази кръв й изглеждаше прекалено първична, като дирята на смъртно ранено животно, звяр, прекалено заслепен от болка, за да обръща внимание на следите, които оставя.

Няколко стъпала по-нагоре на парапета имаше втори кървав отпечатък от длан. Александра го засне от метър и половина и направи два близки кадъра. Чисти, ясни отпечатъци. Тя бавно и предпазливо продължи, като описваше с очи концентрични кръгове, метър и половина, три метра, после нататък. Бяха я обучавали да наблюдава. Вече й бе станало втора природа.

Дан Романо пушеше в коридора и зяпаше нощното небе. Тежък мъж с бяла, отметната назад коса. Тридесетгодишен стаж в полицията. Лейтенант от отдел „Убийства“, който ръководеше разследването на Кървавия изнасилвач. До пенсионирането му оставаха броени дни. През последните няколко месеца бе започнал да гледа на живота философски и да тормози всички с големи въпроси, които нямаха отговор. Защо небето е синьо? Защо бръшлянът се увива?

— Доста е тихо — отбеляза Александра. — Чарът ти пак ли не действа, Дан?

Той изхвърли фаса си навън и се обърна към нея.

— Патологът си обува гащите, останалите всеки момент ще дойдат.

— Какво имаме?

Дан се усмихна.

— Твоят човек пак се е развихрил.

Тя поклати глава.

— Остави тези глупости. Вече не е смешно.

— Ей, аз не съм единственият, който го е забелязал. Хората започват да приказват.

— Той е колкото мой, толкова и твой, тъй че престани да ме дразниш.

Александра провери настройката на фотоапарата.

— Виж се колко си напрегната, Алекс. Направо скована. И окото ти.

Тя го погледна.

— Какво ми е на окото?

— Ъгълчето на лявото ти око постоянно потръпва. И други са го забелязали. Ти реагираш, Алекс. Този тип е засегнал някой нерв.

— Просто ти намигах, Дан. Флиртувах. Не виждаш ли?

Детективът продължително я изгледа, после гласът му омекна.

— Съмнявам се, Алекс. Мисля, че трябва да поговориш за това със специалист.

Тя отново поклати глава и отпусна фотоапарата.

— Стига, Дан. Всеки ден газим в такива лайна, че е нормално окото ми от време на време да потрепва, не смяташ ли?

Той продължи да я гледа. Накрая въздъхна и се извърна. Запали нова цигара и жадно дръпна дима.

— Свърших с външните снимки — каза Александра. — Ще дойдеш ли вътре с мен? Или да вляза сама?

Дан издиша дима и остана на мястото си. Очите му блуждаеха в черното небе.

— Отдавна искам да те питам нещо, Алекс. — Гласът му звучеше унесено.

— А стига бе, братче.

Той отново дръпна от цигарата и облакът дим излезе навън заедно с думите му.

— Защо се занимаваш с тази гадост? Ти си умна и красива жена. Имаш способности и университетска диплома, можеш да вършиш каквото поискаш. Какви са подбудите ти, по дяволите?

Възрастният детектив откъсна поглед от мрака и се обърна към нея.

— Иначе щях да стана монахиня. — Тя леко му се усмихна, ала Дан не забеляза.

— Не ми се ще да свършиш като мен. Защото знаеш ли какво започвам да си мисля, Алекс? Започвам да си мисля, че съм си прахосал живота, мамка му! Напоследък стигнах до това заключение. Ето ме, навлизам в скапаната преклонна възраст, след като трийсет години съм вършил едно и също и се питам какво съм постигнал. И отговорът е: абсолютно нищо.

— Какво искаш, Дан? Да се опитам да те развеселя ли?

Той сведе очи към кървавите пръски до краката си.

— Няма да успееш. Неутешим съм. — Дан вирна глава и се усмихна. — Само как го казах, а? Неутешим!

— Много си бил културен.

— Обогатявам си речника. Едно от новите ми хобита, готвя се за пенсия. По дяволите, в тая работа никога не ми е трябвал речник.

— Е, „неутешимостта“ е добро начало — отвърна Алекс.

Дан отметна глава назад, погледна към небето и на лицето му отново се изписа занесено изражение.

Александра влезе в апартамента.

Диванът имаше подковообразна форма и заемаше по голямата част от пространството. Дамаската бе на зелено-бели тропически шарки. На стъклената масичка стоеше същата бутилка шардоне от Напа Вали, която бяха откривали на всички други местопрестъпления. Скъпо вино, но не достатъчно рядко срещано, за да им е от полза.

На бежовото килимче в центъра на подковата лежеше по гръб красива, стройна, двадесет и пет — тридесетгодишна жена с къса черна коса. Ръцете на жертвата бяха притиснати към корема, сякаш я бяха ритнали и се мъчеше да си поеме дъх.

— Точно като първата — обади се от прага Дан. — Или пък позите са му се изчерпали и е започнал да ги върти.

— Възможно е.

Също като другите, на гърлото й зееше дълбока рана. Очите й бяха отворени — тъмни и кухи.

— Намерил я е хазяинът. Закъсняла да плати наема с една седмица. Почукал и влязъл. Предполагам, че смъртта е настъпила най-малко преди двайсет и четири часа и най-много преди трийсет и шест.

— Май че си прав — съгласи се Алекс.

Другите пет жени също бяха открити голи. Труповете бяха поставени в различни пози, резултат на различни видове насилие. Детективите им бяха дали имена. Първата, същата като тази, бе известна като „Задъхващата се“. Втората жертва бе открита легнала на хълбок, силно превита в кръста. Нарекоха я „Прегърбената“. Третата най-много ги беше затруднила. Тя също бе лежала на лявата си страна с крака напред, но ръцете й бяха протегнати пред нея на равнището на гърдите, сякаш се мъчеше да пропъди рой пчели. Кръстиха я „Мухобойката“. Бяха открили четвъртата полуразложена в апартамента й в кубинския квартал. Голото й тяло беше лежало настрани с изпънати напред дясна ръка и ляв крак. Оттук и името — „Маршируващата“. И после, преди около месец, бе дошла петата — също на хълбок, със слабо свито тяло. „Полумесецът“.

Във ФБР бяха проучили снимките и не бяха установили сходства с други специфични убийства, извършени през последните десет години в страната. Техните психолози предполагаха, че Кървавия изнасилвач пресъздава конкретни моменти от миналото си и се опитва да възстанови епизоди на насилие, на които е присъствал като дете — навярно срещу майка му, която е бил безпомощен да защити.

Ала това заключение изглеждаше на Александра прекалено логично, прекалено очевидно. Беше също толкова вероятно убиецът да изпълнява заповедите на някакъв безумен вътрешен глас. Но в последно време всеки търсеше формула, ясно обяснение за поведението на такива хора. Като че ли в действията му можеше да има здрав разум — да изнасилва жени, да им прерязва гърлото, да оставя труповете в странни пози и да си тръгва, като бележи пътя си с кървава диря. С две думи, естествено, той трябва да бе виждал как баща му бие майка му, зарязва я на пода в дневната в абсолютно същите пози и си отива, оставяйки кървави следи от нанесените му от нея драскотини, а сега вече порасналото момче, това нещастно извратено копеле, е принудено безкрайно да разиграва тези травмиращи епизоди и да принася жените в жертва на миналото си.

Алекс не можеше да понася самоувереността на съдебните психолози, който обясняваха всяко престъпление с категорични фройдистки причини и следствия. Не можеше да ги понася, защото обясненията винаги бяха нещо повече от обяснения. Зад всички тях се криеше една и съща идея — че в злото има логика, основателно оправдание за всеки ужас под слънцето.

Медиите все още не знаеха за странните пози, тъй като до този момент всички, които работеха по случая, си мълчаха и не допускаха репортерите зад лентата за ограждане на местопрестъплението. Ако убиецът наистина бе жаден за слава, не беше тяхна работа да утоляват жаждата му. И разбира се, в момента, в който се разчуеше за зловещите пози, журналистите щяха с лакти да си пробиват път през тълпата и да правят полицейската работа сто пъти по-трудна.

Тя бавно обиколи стаята и я засне. Осветлението бе достатъчно. Дан беше включил всички лампи — на тавана, на масичките, флуоресцентните лампи в кухнята. Отново се наложи да презареди лентата. Алекс надписа стария филм и го прибра в чантичката на колана си. После продължи с жертвата. Красива жена със спортна фигура. Два и половина сантиметрова порезна рана на гърлото, няколко литра кръв, попила в бежовия килим. Тя засне раната и кървавото петно.

Срещу дивана имаше кожен фотьойл и кожена табуретка. Детайл от адвокатски кабинет. Две евтини маслени платна на стените, клоуни с тъжни очи и пеликан, гнездящ върху панелен блок, боклуци от магазините за туристи. Но зад дивана висеше голяма черно-бяла фотография, мъгляв дол в Евърглейдс^[1], обрасъл с папрати и с дебнещи под неподвижните води алигатори. Творба на човек, на когото се възхищаваше от години. Клайд Бътчър^[2].

Беше чела как е работил с огромния си фотоапарат и петдесет килограма екипировка насред мочурищата. Разполагал триногата, после монтирал отгоре й апарата. Два часа подготовка за една снимка — за да може да направи тези големи фотографии, изобилстващи с фини детайли. Бътчър вършеше чудеса с черното и бялото. Превръщаше чаплите и ибисите в ангели. Обгръщаше палмите и растенията с някакво вълшебство, което разкриваше зловещото изящество на тази река от трева. Нейната тишина и опасност, нейната святост.

Което нямаше абсолютно нищо общо с работата, която тя вършеше — безброй цветни снимки, отчетливи и стандартни. До тази нощ може би имаше в актива си над хиляда такива. И нито една от тях не можеше да се нарече изкуство. Тъкмо в това се състоеше същината на занаята й. Елементарност и простота. Без намеци, без субективност. Нищо, което да оспорят адвокатите на защитата. Ето какво правеше по пет нощи седмично. Обикаляше някакви стаи с педантичното безпристрастие на будистки монах. Не си играеше със светлосенки и перспектива, не дебнеше като Клайд Бътчър онзи идеален момент, в който слънчевата светлина, сенките и вълничките по водната повърхност бяха в съвършена хармония.

Нейната работа бе тъкмо обратното на изкуство. Порнографска действителност. Ако изобщо притежаваше някаква дарба, тя можеше да се нарече „наблюдателна изчистеност“. Отдръпваше се назад, виждаше, после заснемаше — безразличната чистота на факта.

— Харесва ли ти? — попита от прага Дан. — Фотографията де.

— Да. Естествено.

— Тогава си я вземи. Ще ти помогна да я свалиш.

Александра го погледна.

— Кой ще разбере, Алекс?

— Ти какво, да не си се побъркал? Няма да я взема.

— Защо?

Тя отново се обърна към снимката и въздъхна.

— Ами, първо, защото няма къде да я сложа вкъщи. Прекалено е красива. Ще трябва да изхвърля всички боклуци, дето съм ги накачулила по стените. Или да се преместя в по-хубава къща.

Дан поклати глава и си разпечата дъвка.

— Знаеш ли, Рафърти, хрумна ми нова идея за тия негови кървища.

— Не си падам по майтапите. Не и за този тип. Пощади ме.

— Това не е майтап — отвърна възрастният детектив. — Според мен като си нанася тези рани, той получава оргазъм. Нещо като заместител на сперма.

— Той няма проблем с еякулацията — възрази Алекс. — Оставил е предостатъчно семенна течност.

— Това може да е някакъв по-голям, по-приятен оргазъм. Изпразва се, убива жената, после започва да се кълца. Кръвта и спермата изтичат и скапаният изрод излита в орбита. Всички камбани бият, пищят свирки, блестят светлини и нашият човек се носи в междупланетния вакуум.

Тя го зяпна.

— Дан, може би наистина е време да се пенсионираш.

— Момчетата от патологията казват, че се кълца със стъкло, не с нож.

— Със стъкло ли?

— Да, помисли за това. Някакво специално стъкло.

— Какво специално стъкло?

Едрият детектив сви рамене.

— Още не съм чел доклада. На идване само му хвърлих един поглед.

— Искаш да кажеш, че тоя тип хваща парче стъкло в ръка и когато пререже гърлото на жертвата, започва да кълца себе си, така ли? Все едно, или е пълен идиот, или кой знае защо изпитва удоволствие от болката.

Романо отново сви рамене.

— Е, мисля, че можем да изключим първата вероятност.

— Божичко, как ли се забавляват ония от психологията!

Тя засне пръските кръв по бежовия килим. Направи няколко близки кадъра на гърлото на жената. Също като в другите четири случая, раната беше нанесена с леко завъртане на ръката и имаше формата на буквата „С“. Ала това бе работа на патолозите. Александра беше обикновен фотограф — безпристрастни, неутрални очи.

Щяха да пратят образци от кръвта, спермата, тъканите, космите и нишките в лабораторията на ФБР. И всичко щеше да е напразно. Този задник не оставяше след себе си нищо, което не искаше да открият. Вече знаеха, че отпечатъците от пръстите му не фигурират в база данните АСИОП^[3], нямаше ги и в архива на Бюрото. ДНК анализът не струваше нищо, освен ако не бяха арестували престъпника.

Аутопсиите и пръските кръв показваха, че извършителят е изключително организиран и хладнокръвен. Всяко престъпление напомняше на прецизно изигран сценарий, на неизменен ритуал. На всяко местопрестъпление откриваха едно и също бяло вино. Едно и също бе дори останалото в бутилката количество шардоне.

Никой не си спомняше да е забелязал пристигането му. Никой не го бе видял да си тръгва. Очевидно знаеше как да очарова самотни жени. Всичките му жертви бяха уязвими, наскоро разведени или разделени. Несръчни и неуверени, отново на пазара след мъчителен провал. Лесна плячка.

След две глътки вино и малко ордьовър той ги удряше по лицето и ги събаряше на пода. Явно бе силен и бърз, и щом започнеше, ставаше безпощаден. По време на самия полов акт престъпникът взимаше оръжието си, забиваше го в гърлото на жертвата, оставаше отгоре й, докато еякулира, после се смъкваше от изстиващото й тяло. Патолозите бяха стигнали до това заключение като сравняваха температурата на трупа и спермата. Нищо супермодерно.

Няколко минути след настъпване на смъртта, най-вероятно, след като се облечеше и възстановеше, убиецът поставяше жертвата в избраната от него поза и една-две минути по-късно започваше да ръси кървавата си диря.

Макар че полицаите всеки път се сблъскваха с една и съща последователност, самите жени бяха различни. Никаква зависимост по отношение на тяло, цвят на косата или социален статус. Извършителят или нямаше чак толкова специфични изисквания, или въображаемите му способности бяха толкова големи, че можеше да включи в шоуто си съвсем различни типове хора. Единственото сходство между жените беше възрастта. Двадесет и пет — тридесет години.

На основата на извънредно ограничените веществени доказателства, които оставяше престъпникът, Алекс се съмняваше, че ще го заловят само с полицейска работа. В най-добрия случай някой ден убийствата щяха да престанат да го задоволяват, страстите му щяха да излязат от контрол и той щеше да извърши нещо нетипично, безумно, глупаво и несръчно. Или още по-добре, щеше да срещне по-силна от него жена, която щеше да блокира първия удар и да му отговори с едрокалибрено оръжие — жена, която бързо щеше да извади пистолета, да натисне спусъка и да го накара сериозно да пролее кръвта си.

Алекс се надяваше това да се случи в нейната смяна, за да може да заснеме един-два филма на трупа му.

 

 

Когато си тръгваше, апартаментът вече гъмжеше от ченгета. На паркинга бе пълно с журналистически коли, блестяха халогенни фарове, лунната светлина се отразяваше в хеликоптерни перки. Александра Рафърти се качи на буса си и продължи към един тих квартал на Коконът Гроув, нападение, завършило със зашеметена, но жива семейна двойка. После — обир на денонощен магазин на Бискейн булевард. Продавачът бе прострелян два пъти в лицето за шестдесет и три долара и два пакета патрони за „Колт“ 45. По изгрев-слънце се зае със случай на домашно насилие в кубинския квартал. Шестдесетгодишен латиноамериканец беше намушкал тийнейджъра, с когото спял, двадесет и пет пъти в областта на гениталиите. Трябваше да упоят стареца, за да пусне обезобразеното тяло на любовника си.