Джеймс Хол
Профил на убиец (34)

32.

Гласът на Дан Романо звучеше пресипнало, все едно е правил гаргара с бензин.

— Имам лоша новина — каза той.

— Добре, можем да си ги разменим.

— Вчера рано сутринта — продължи детективът. — Повикали пътна полиция. Някакъв минувач открил трупа на Стан край черен път в окръг Ескамбия. На петнайсет километра от Панама Сити. Бил прострелян седем пъти в гърба с едрокалибрено оръжие. Екзекутиран. На неколкостотин метра от местопрестъплението бил паркиран жълт пикап като онзи, за който спомена ти.

Алекс седна на един от дъбовите столове в трапезарията. Тя тежко преглътна и отправи очи към облаците в небето. За миг те скриха слънцето и в стаята се смрачи.

— Съжалявам, Алекс — каза Дан. — Съжалявам, че трябва да ти го кажа така по телефона. Стан е имал проблеми, но винаги ми се е струвал свестен човек.

— Значи е заблудил и теб.

— Добре, както кажеш. Но въпреки това съжалявам. Трябва да е тежък удар за теб.

Когато слънцето се показа и отново нагря гредите, тя чу къщата да проскърцва. По масата плъзна лилава ивица светлина, пречупена от една от цветните бутилки на високия перваз.

— Там ли си, Алекс?

— Не съвсем.

По улицата мина младеж със стар велосипед. Веригата дрънчеше като върволица оковани затворници.

— Какво откри за Дарнъл Флинт?

— Не много.

— Слушам те.

Чу шумолене на листове. После Дан се прокашля.

— Дарнъл Сампсън Флинт е починал преди шест месеца. От удар. Никой не потърсил тялото. Погребали го на общински разноски.

— Горе-долу по същото време започнаха убийствата.

— Какво?

— Това ли е всичко?

— Я стига, Алекс! Къде отиде реципрочността? Не заслужавам ли обяснение, майка му стара? Накара ме да ровя в данъчната документация, имотните регистри и застрахователните искове. Цяла нощ съм си скъсал задника от работа, а ти не ми подхвърляш нито кокалче. Няма ли да ми кажеш какво става?

— Реципрочност ли? Това да не е някоя от твоите нови думи?

— Може би.

— Харесва ми. Звучи добре. Реципрочност.

Александра се изправи и опъна телефонния кабел, за да стигне до края на масата. До този момент не бе забелязала месинговата кофичка. Нещо ново.

Тя се наведе напред, извади бутилката вино от леда, завъртя я и прочете етикета. Калифорнийско шардоне.

Дълбоко си пое дъх, после се завъртя и погледна към празната стая.

— Алекс? Там ли си?

Не беше сигурна дали ще може да отговори.

— Тук съм, Дан. — Върна шишето в кофичката. Ледът все още не бе започнал да се топи. — Но нямам време. Побързай, ако обичаш.

— Добре, добре. Бащата е оставил няколко малки застраховки на децата. От архива на „Филаделфия Лайф“ получихме адреса на двете момичета. Моли и Мили живеят в Боулдър, Колорадо. Изглежда, че са проститутки.

Алекс се наклони, за да надзърне в своята спалня. Никой, доколкото можа да види.

— Ами синът? Джей Ди?

— Да, виж, той получил десет бона от същата застраховка, явно си е купил с тях една порутена къща край река Маями. В наркоманския квартал.

— Можеш ли да провериш тази къща?

Докато Дан ругаеше и се пенявеше, тя погледна в стаята на Лоутън. Нищо.

— Това ли е всичко? — попита Алекс, когато детективът замълча. — Няма ли служебни досиета, такива неща?

— Господи, Алекс, като имаш предвид с колко малко информация разполагах, това е достатъчно за една нощ.

— Цялото име на сина. Откри ли го?

— Има го тук някъде в бележките ми.

— Те при теб ли са?

— Да, да. Господи, търся го.

Александра го видя да се качва по стълбището. Гол до кръста, с тъмни шорти. Медната му кожа лъщеше, тъмната му коса бе отметната назад. Носеше червена плажна хавлия в едната си ръка и маратонките си в другата.

— Джейсън ли е малкото му име? — бързо попита тя.

— Търся, търся.

Джейсън отвори вратата и за миг усмихнато спря на прага. После очите му попаднаха върху кофичката за лед и той въпросително я погледна.

— Празнуваме ли?

Алекс неангажиращо сви рамене.

— Да, да, ето го — каза Дан. — Знаех си, че го имам.

— Ще ми го прочетеш ли, Дан?

— Джъстин Дейвид Флинт.

— Сигурен ли си? — Тя видя Джейсън да вади бутилката от леда и да чете етикета. — Не може ли да си допуснал грешка с малкото име?

— По дяволите, не знам. Така съм го записал. Джъстин Дейвид. Много ли е важно, Алекс?

— По-късно, Дан. Трябва да затварям. Ще ти се обадя, когато мога.

— Чакай малко. Чакай малко, по дяволите! Не ми затваряй телефона!

Алекс се обърна, отиде в кухнята, остави слушалката върху вилката и прекъсна електронния гняв на Дан.

— Какво става?

Джейсън стоеше от отсрещната страна на масата. Той върна виното в леда. Бутилката беше отпушена.

— Полицейска работа.

— Никога няма край, а? Дори по време на отпуска.

— Убийците и изнасилвачите не си почиват.

— Леле, тази сутрин сме много сериозни.

Той пристъпи към нея и Алекс направи крачка настрани, за да запази дистанцията. Джейсън вдигна вежди, леко се усмихна и отново пристъпи напред. Тя реагира по същия начин. Като танц. Бавен валс около мебелите.

— Какво правим? — попита той. — Какво става?

— Ти ли донесе виното, Джейсън?

— Не, тичах на плажа. Току-що се връщам.

— Откъде се е взело? Имаш ли представа?

— Какво е това, някаква шега ли?

— Аз не съм го оставила там, ти също. Питам се откъде се е взело.

— Може би Лоутън?

На Алекс й се искаше да е на открито, да има място за маневриране, достатъчно пространство за ритник със завъртане, нейното най-силно, най-решително оръжие.

— Лоутън е на гости — отвърна тя.

— При новата си приятелка ли?

Той остави маратонките си на пода до дивана и наметна хавлията на раменете си като шал, сякаш изведнъж му бе станало студено.

— На сигурно място е — каза Александра. — И ще остане там.

Джейсън озадачено я погледна, после сви рамене.

— Държиш се много странно, Алекс. Още ли ми се сърдиш за снощи? Разбирам, но не исках да се натряскам. Просто седнах на бара в „Бъд & Алис“, поръчах си чаша вино, заприказвах се с бармана и се оказа, че човекът е брокер аматьор. Започна да ме разпитва. Разговаряхме за „Дау Джоунс“, акции, взаимоспомагателни фондове, глобално развитие и той постоянно ми пълнеше чашата. После изведнъж плувах гол с тълпа хора, които не познавах, огледах се наоколо и разбрах, че те няма.

— Сега съм тук.

— Виждам.

Тя стоеше с гръб към кухнята, така че слънцето да блести в очите на Джейсън. Не беше голямо преимущество, но в момента не можеше да разчита на друго. Ръцете й висяха отстрани, отпуснати и свободни. Не се страхуваше, не изпитваше гняв. Нищо. Усещаше тихо жужене във вените си. Пчела в бутилка. Просто го наблюдаваше. Знаеше какво трябва да направи. Беше готова. Отдавна. От осемнадесет години.

— Искаш ли ме, Джейсън? Искаш ли да ме вземеш?

— Какво?

— Как става? Трябва ли да кажа нещо, което да ти подейства? Някакво възбуждащо заклинание?

— За какво говориш, Алекс?

— Убедена съм, че трябва да намериш причина. Някаква думичка, изражение или жест, които да запалят фитила. Така ли става? Една-две глътки от това шардоне и се гушваш с тях. Все повече се възбуждаш и в същото време криеш яростта си. Сигурно за теб тези неща са едно и също. Курът ти е надървен от омраза и желание. Сигурно не виждаш голяма разлика, нали?

Джейсън смъкна хавлията от плещите си и я хвърли на масата.

— Нещо се е случило.

— Случи се, да. Случиха се цял куп неща.

Той тежко преглътна.

Алекс го видя да заема стойка. Вече не можеше да става дума за грешка. Така и трябваше. Не искаше да победи с нечестен удар. Искаше всичко да е по правилата. Неговата ярост срещу нейната.

— Не знам какво си мислиш, Алекс. Не знам каква е причината за всичко това. Но грешиш. Някъде си направила грешен завой.

— Съмнявам се. Мисля, че преди осемнайсет години ти си бил в банята. Не си отишъл на пазар с родителите и сестрите си. Останал си вкъщи с батко си. И секунда-две след като си пуснал водата в тоалетната, в къщата е отекнал изстрел. Много висок. Уплашил си се. И си се скрил. Скрил си се много добре, защото баща ми те търси и не те намери. И си бил толкова ужасен, че не си казал нито дума. Никога. На никого.

— Това е лудост.

Алекс направи половин крачка напред, като внимаваше да пази равновесие и държеше ръцете си отпуснати отстрани.

— Но това не е бил краят. Защото тази тайна е започнала да тлее в теб. Постоянно си мислил за това, че си бил уплашен и безсилен. И малко по малко този страх се е превърнал в ярост.

Сега ги разделяше по-малко от метър. Очите му се бяха присвили. Беше се съсредоточил върху нападателката, жената, която бе навлязла в зоната на отбраната му.

— И затова си избрал начин да си го върнеш. Да изпишеш буквите от името ми. Знаел си, че ще видя резултатите и ще се ужася така, както навремето си се ужасил ти.

— Правиш голяма грешка, Алекс. Не знам защо ме смяташ за този човек, но не съм. Кълна ти се, не съм!

— О, я стига, Джейсън. Недей да отстъпваш накрая. Измина целия този път, положи толкова много усилия. Беше толкова усърден и находчив. Това е наградата ти, нали? Аз, Александра Колинс, момиченцето, което порасна. Ти си усъвършенствал ритуала си и сега е време за величествения финал. Недей да губиш смелост точно сега, Джейсън. Не сега.

Той вдигна ръце и зае отбранителна позиция. Ала изглеждаше смутен.

— Недей — каза Джейсън. — Не го прави.

Алекс замахна с дясната си ръка към лицето му и той я отблъсна с удар нагоре. Половин секунда по-бавно от обикновено. С диво объркване в очите.

— Те не са имали шанс, нали? Съвсем обикновени жени. Не са били каратистки, нито една от тях не е имала черен пояс като теб. Приемали са те в домовете си. Ти си ги омайвал, прелъстявал си ги и когато са били най-уязвими, си ги убивал. Точно както щеше да направиш с мен.

Тя насочи ритник към слабините му, но Джейсън го блокира с глезен, после автоматично контрира с лява ръка, но само я одраска по бузата. Алекс се престори, че пак ще го ритне и когато той понечи да блокира, го удари отстрани по шията и го накара да отскочи назад.

— По дяволите! Каква игра играеш?

— Стига, Джейсън, Да свършваме.

Лицето му помръкна. Той поклати глава и отпусна ръце отстрани.

— Престани — каза Джейсън. — Това е лудост.

Алекс остана в същата поза. Очакваше най-малкото прехвърляне на тежестта. Ала той не помръдваше. Просто я гледаше, отпуснат и уязвим. Това я забави за миг.

— Виж, хайде да седнем и да поговорим за това, Алекс. Може да си пийнем по чаша от това вино.

Джейсън протегна ръка към нея, сякаш я канеше на танц, после пристъпи напред и вдигна длан към бузата й.

Александра се отдръпна надясно, прехвърли тежестта си върху левия си крак и заби дясната си пета в слабините му.

Той конвулсивно се преви надве. Алекс светкавично се завъртя, удари го с коляно в брадичката. Джейсън замръзна за миг, наведен напред, като че ли имаше морска болест и повръщаше от перилата на клатещ се кораб, после се олюля, падна по гръб на пода и силно блъсна глава в дъбовите дъски. Очите му бяха затворени, от гърлото му се разнасяха къркорещи звуци.

Александра предпазливо се приближи и го ритна в ребрата, ала той не помръдна. Беше изпаднал в безсъзнание, безжизнен като носен от вълните удавник.

Тя се втурна в кухнята, затършува из чекмеджето с приборите и откри къс нож за белене. Отиде в стаята на Лоутън, грабна жълтия чаршаф от леглото му и отряза три дълги ивици плат.

Върна се в дневната, претърколи Джейсън по корем и с първата лента завърза ръцете му, с втората — глезените му, а с третата ги завърза за китките.

Когато отново го обърна по гръб, очите му бяха отворени, замъглени и отнесени.

— Леле боже, страхотна боксова демонстрация.

Тя вдигна глава.

— Надявам се, че не си се уморила много.

Кестенявият мъж, който бе казал тези думи, стоеше на прага на нейната спалня със скръстени на гърдите ръце, опрял рамо на касата, като че ли позираше за модно списание.

Носеше тясна черна фланелка, джинси и бели маратонки. Големите му бицепси опъваха памучните ръкави. Имаше малко чип нос и широко чело и предизвикателно я гледаше с острите очи на бесен вълк.

— Виждам, че си получила малкия ми подарък — кимна към виното той. — Тръпчиво е. Мисля, че ще ти хареса. Беше едно от любимите вина на майка ми.

Трябваше й малко време, докато го познае без сините очила и бялата мрежа за коса. Никога не бе виждала очите му.

— Джуниър?

— О, наричай ме Джей Ди. В края на краищата почти сме роднини.

И тогава забеляза приликата. Костната структура на Флинт, изпъкналите скули на майка му, тежките вежди на баща му и малко хлътналите очи, онази мътна, неестествено бледа кожа, като че ли във вените му течеше вкиснато мляко.

— Трябва да си поговорим, Александра — каза той, като влезе в стаята и погледна надолу към Джейсън. — Искам да ти изясня някои неща, преди да умреш. Някои малки, но съществени грешки, които допусна в разказа си.