Джеймс Хол
Профил на убиец (2)

Пролог

Спомените й от онзи ден завинаги щяха да останат кристално ясни. След осемнадесет години тя все още помнеше всеки мирис, всяка дума и образ, точната тежест на пистолета, всеки децибел на експлозията, безкрайно избухваща в меките тъкани на паметта.

Ролката на записа неочаквано се завърташе, докато шофираше, унасяше се в сън или насред оживен разговор, и тя отново виждаше момчето, проснато на пода на спалнята му с отнесено лице, чуваше оглушителното ехо.

Отминалите години се сливаха. Някогашното ужасено момиче и сегашната решителна жена неизбежно обитаваха едно и също тяло.

 

 

Александра Колинс насочи тридесет и осем калибровия револвер „Смит & Уесън“ към задния прозорец на спалнята на родителите си. Единадесетгодишно, високо, слабо дете с права черна коса и бретон до веждите. Револверът принадлежеше на баща й. Оръжието имаше десетсантиметрова цев и беше прекалено тежко, за да го държи продължително време в положение за стрелба. Само след секунди ръката й затрепери. Недостатъчно, за да се прицели добре.

Пети септември. Баща й косеше тревата край канала, където бе закотвена малката им дървена рибарска лодка. Алекс отпусна пистолета и продължи да го наблюдава — гол до кръста и облян в пот от жегата на Маями. Беше висок метър осемдесет и пет, широкоплещест и с тънка талия. Имаше черна, къдрава коса, по-дълга, отколкото на повечето мъже. Когато си пускаше мустаци, хората твърдяха, че приличал на Кларк Гейбъл. Александра виждаше, че другите жени го намират за привлекателен, защото се усмихваха с очи и следяха движенията му дори в присъствието на майка й.

В момента майка й Грейс Колинс се намираше в бакалията и щеше да се прибере най-рано след час. Момичето бе само в къщата. Чуваше бръмчене като от земна пчела, затворена в стъклена бутилка. Шумът беше по-висок от този на косачката.

Тя се обърна, пак вдигна пистолета и този път го насочи над бюрото на баща си към страничния прозорец. Тънките завеси бяха леко разтворени и се виждаше страничната стена на къщата на семейство Флинт и шперплатовата детска къщичка в отсрещния ъгъл на двора им, бяла, с червена врата. От саксията на единствения й прозорец стърчаха няколко изкуствени рози. Господин Флинт я беше построил под една палма. Там се събираха кварталните дечурлига, момичетата на Флинт, Моли и Мили, брат им Джей Ди и Александра, и играеха с барбита — или поне до предишната седмица, когато бе решила, че е прекалено голяма за кукли. Точно след като Дарнъл Флинт я изнасили.

По телевизията беше виждала да държат пистолети с две ръце. Опита се да си припомни стойката. Здраво хвана револвера и потърси най-удобното положение за лявата си ръка. След кратко експериментиране установи, че като хване дясната си китка, може да задържи оръжието неподвижно за около половин минута. Достатъчно дълго, за да го уплаши.

Бръмченето се променяше и ставаше по-настървено. Като че ли идваше някъде дълбоко от плътта й.

Бусът на семейство Флинт потегли от отбивката — децата и родителите отиваха на седмичното си пазаруване. Бяха позволили само на Дарнъл да си остане вкъщи.

Дарнъл Флинт бе седемнадесетгодишен и завършваше гимназия. Имаше дълги пръсти с начупени нокти и от време на време фъфлеше. Не спортуваше, нямаше кола, не работеше почасово и дрехите му винаги бяха измачкани. Имаше светла кожа и мустаците му бяха толкова руси, че почти не се виждаха. Баща му беше плосколик здравеняк, който си изкарваше прехраната зад волана на камион за кока-кола. Той бе религиозен фанатик и пълнеше дома си с всевъзможни табелки, върху които собственоръчно изписваше цитати от Стария завет. Госпожа Флинт пиеше уиски от чаша за чай и по цял ден висеше на телефона по розов пеньоар.

Месецът преди изнасилването беше най-щастливото време в живота на Александра. Родителите й я бяха завели на почивка в северна Флорида в едно крайбрежно градче на име Сийгроув, където имаше дюни и безкрайни бели пясъци. Къщата бе бледожълта, с бели врати и прозорци. Дните бяха дълги и горещи и с баща си прекарваха по няколко часа дневно в строене на пясъчни замъци край неподвижните води на Залива. Бяха избрали уединено място, достатъчно далеч от вълните, и баща й твърдеше, че замъкът щял да издържи най-малко хиляда години. Работиха по него цял месец — минарета, ровове, кули и сложен комплекс от тайни тунели под стените. Александра събираше парчета дърво и ги поставяше като препятствия на стратегически места зад рововете. Баща й я кръсти „принцесата на захарните пясъци“ и обяви замъка за неин официален дворец.

Когато привечер жегата намалееше, родителите й отиваха на дълги разходки по плажа, като се държаха за ръце, и я оставяха да доукрасява пясъчния си замък. На сутринта преди да напуснат Сийгроув баща й я увери, че творението й завинаги ще остане там, точно където го е оставила. И че някой ден ще се върнат и ще продължат строителството си.

И после само преди седмица, първата събота след началото на новата учебна година, Дарнъл дойде в шперплатовата къщичка с чаша сладолед и каза на сестрите си и малкото си братче да се разкарат. Джей Ди, умно петгодишно момче с тъмна коса, поиска да остане, ала Дарнъл го блъсна в гърдите и то разплакано избяга. На излизане Моли и Мили надменно се усмихнаха на Александра, сякаш знаеха точно какво я очаква и това не ги интересуваше.

— И кучето да си ходи — каза Дарнъл и избута Пъгси, боксера на Александра, навън.

Докато Пъгси дращеше по шперплатовата врата, Дарнъл й подаде сладоледа. Чашата беше зелена. Тя неохотно я взе и изяде няколко лъжички.

Дарнъл си свали ципа.

— Това е за теб. Отдавна ти го пазя.

Александра зяпна еректиралия му пенис, после хвърли чашата и се втурна към вратата, но той светкавично реагира и затисна устата й с длан. С другата си ръка смъкна ластика на белите й шорти и грубо навря пръсти между краката й.

Докато я натискаше надолу, тя отвори уста и силно захапа един от пръстите му, завъртя глава настрани и се опита да откъсне плътта от костта. Усети вкус на кръв и Дарнъл извика, ала не престана.

Останалото бе бързо, несръчно и болезнено. После престана да изпитва каквото и да е. Чашата лежеше на парчета по шперплатовия под, а до главата й се топеше сладоледена локвичка. Докато той пъшкаше отгоре й, Александра изви глава и погледът й попадна върху огледалото, пред което трите с Моли и Мили бяха направили първите си опити в гримирането. Отгоре господин Флинт беше написал откъс от двадесет и втори псалм и за миг й се стори, че вижда нечие лице. Но когато премигна, привидението изчезна.

Докато Дарнъл свършваше, тя остави Светото писание успокоително да отеква в ума й: „Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото“^[1].

Накрая той се претърколи настрани и задъхано се отпусна на пода за няколко минути. После й каза, че от този момент нататък двамата били свързани, което означавало, че имал право да я убие, ако наруши свещената им клетва за мълчание.

Александра не призна на родителите си. Баща й беше полицай и тя се боеше, че може да убие някого. Майка й преподаваше в гимназията и бе много строга. На няколко пъти й беше повтаряла, че момичетата, които се занасяли с момчета, сами били виновни. Жените командвали. Просто трябвало да бъдат силни, благоразумни и да преценяват как да проявяват чувствата си към своите приятели. Флиртуването можело да доведе до неприятности, казваше тя и я предупреждаваше: „Бъди нащрек!“.

През следващите няколко нощи Дарнъл чукаше на прозореца на спалнята й с чаша сладолед в ръка. Засрамена, че го е предизвикала към такава емоционална крайност, Александра трепереше и преглъщаше сълзите си. Надничаше иззад завесите, но не се показваше.

Дори след като той се отказваше и си отиваше, Алекс не можеше да заспи. Щом очите й започнеха да се затварят, отново усещаше задушаващата тежест на Дарнъл Флинт върху гърдите си и се стряскаше.

Предишната вечер Дарнъл пак се появи на прозореца със зализана назад коса и нова риза. Носеше роза. Без да отваря, тя му каза да я остави на мира. Не искала никога повече да го види. Той бил отвратителен, гаден и й причинил болка.

— Обичам те и ти ме обичаш. Така е с любовта.

— Не те обичам. Ненавиждам те!

— Мери си приказките — изсъска Дарнъл. — Ако ме отблъснеш, може да се побъркам и да избия цялото ти семейство.

Тя спусна завесите.

Когато на другата сутрин излезе за вестника, баща й намери Пъгси проснат на тротоара. Вратът му беше счупен, а хълбоците му — смазани, като че ли го бе блъснал автомобил и животното се беше завлякло до двора им, за да умре. Александра се разплака, ала бе прекалено уплашена, за да разкрие подозренията си на родителите си.

След като погребаха кучето до канала, тя цяла сутрин лежа в стаята си и мисли за лятото на плажа в опит да съживи чувствата, които беше изпитвала само допреди няколко седмици. Всяка сутрин я бе събуждал приятният шепот на прибоя и след закуска изтичваше на брега, за да провери пясъчния си замък. Делфини минаваха на групи от по три-четири, заливът постоянно менеше багрите си, от синьо до смарагдовозелено и после сребристочервено. Всяка вечер залезът превръщаше небето в гигантска картина и тримата се опитваха да я тълкуват. На обяд пиеха лимонада и ядяха сандвичи на верандата под звуците на кънтри музика по местното радио. По оградата лениво пълзяха гущери и надуваха оранжевите дискове на гушите си. Въздухът ухаеше на орлови нокти и кокосово плажно масло. Майка й и баща й безмълвно изразяваха любовта си един към друг. Александра беше почерняла от слънцето и здрава, принцеса на захарните пясъци.

Но спомените не помагаха. Вече не бе онова момиче. След като предишната седмица Дарнъл я изнасили, тя беше напуснала тялото си и сега кръжеше над себе си като тъмна мъгла. Александра погледна надолу към момиченцето с прекалено тежкия пистолет. После се издигна към тавана и видя как детето отваря барабана на тридесет и осем калибровия револвер, проверява патроните, завърта барабана, както бе виждала да прави баща й, и после го затваря.

Не се страхуваше от оръжия. От съвсем малка беше свикнала с тях. Баща й често й бе показвал как се чистят, как се спуска и вдига предпазителят. Той имаше няколко пистолета и пушки и й беше обяснил, че е важно съзнателно да се отнася към тях.

Заслуша се в бръмченето на косачката, която баща й буташе през изсъхналите септемврийски бурени. Чувстваше се замаяна и отнесена. Дарнъл Флинт я бе прогонил от тялото й и се съмняваше, че ще успее да се върне. Щеше да живее така до края на дните си, вечно измъчвана от носталгия, вечно далеч от собствената си плът.

Както винаги, входната врата на семейство Флинт беше отключена. Когато я отвори и влезе вътре, чу от стереото в спалнята на Дарнъл да кънти хеви метал.

Затвори вратата и мина през дневната. По стените, лавиците и камината бе пълно със старозаветните стихове на господин Флинт. По пода бяха пръснати женски списания, пепелниците преливаха от угарки. Миризмата на цигари се смесваше с парфюма на госпожа Флинт.

Александра продължи по коридора към стаята на Дарнъл.

Той се излежаваше, все още по пижама. Леглото на Джей Ди беше грижливо оправено. На Дарнъл му трябваха няколко секунди, за да вдигне поглед от списание „Пентхаус“. Когато я видя, той се ухили. Бузите му бяха месести и бели и както обикновено, сякаш бяха намазани с руж.

— Леле-мале, виж ти кой е дошъл на гости! Моята малка годеница. Не устиска далеч от мен, а?

Той остави списанието и понечи да се надигне. Тогава видя пистолета и усмивката му помръкна.

— Ти си убил Пъгси — каза Александра.

Тя се наблюдаваше отгоре, момиченце по розови шорти, жълта фланелка и бели гуменки, с тридесет и осем калибров револвер „Смит & Уесън“ в ръка. Чувстваше се толкова далеч от тялото си, че й се виеше свят и дишаше тежко.

— Божичко! Какво си мислиш, че правиш с тоя пистолет?

Той застана на колене в средата на разхвърляното легло.

— Ти си убил кучето ми, Дарнъл. Признай си! — Александра вдигна револвера няколко сантиметра, но не го насочи към него.

— Добре де, добре, убих скапаното ти куче. И без това беше старо и досадно.

Тя дълбоко си пое дъх и въздъхна.

— Ако ме застреляш, ще те пратят на електрическия стол. Жива ще те изпекат.

— Ще престанеш ли да ме тормозиш, Дарнъл?

— Аха, аха. Естествено. Както кажеш.

— Ще престанеш да идваш при прозореца ми и никога повече няма да ме докосваш.

— Добре, добре — вперил очи в оръжието, отвърна той. — Никога повече няма да те тормозя. А сега се махай от тук.

— Трябва да се закълнеш в Библията.

Александра отпусна пистолета.

Дарнъл припряно се озърна наоколо.

— И това ще свърши работа. — Той се наведе към нощното си шкафче и взе един от учебниците си — „Морал и право“ за дванадесети клас.

— Закълни се и че никога няма да кажеш на никого какво си ми направил.

— Добре де, заклевам се. Заклевам се. Каквото кажеш. — Той притисна учебника към сърцето си.

— Не ти вярвам.

— По дяволите, нали се заклех? С онова помежду ни е свършено. И без това имам друго гадже. Ти повече не ме интересуваш, дребосък.

— Никога повече няма да идваш при прозореца ми. Кажи го!

— Добре, добре, абсолютно никога няма да идвам до прозореца ти.

— Хубаво. И като си дойдат майка ти и баща ти, ще им разкажеш какво си направил с Пъгси.

— Божичко — изпъшка Дарнъл. — Не мога. Татко ще ме убие.

Тя насочи напред пистолета, подпря го с лявата си ръка, вдигна ударника с палец и се прицели в стената на около метър от него.

Чу, че косачката на баща й се задавя и млъква. Той се опита да я запали. Дръпна ремъка, после пак.

Беше много спокойна, носеше се високо във въздуха и се наблюдаваше — онова малко момиченце.

— Добре де, добре, по дяволите. — Той вдигна ръце. — Ще разкажа на татко за глупавото ти куче. А сега се махай от стаята ми.

Александра отново дълбоко си пое дъх и въздъхна. Тъкмо спускаше револвера, когато зад нея се разнесе шум на вода в тоалетна.

Завъртя се и погледна по коридора към единствената баня в къщата. Докато чакаше вратата да се отвори, чу, че Дарнъл захвърля учебника си настрани, после пружините на леглото изскърцват.

Рязко се обърна към него и видя озъбеното му лице, протегнатите му към нея ръце. Александра отскочи назад, блъсна се във вратата, залитна и падна. Пистолетът изгърмя.

Дарнъл отхвръкна назад към ръба на леглото. Свлече се на пода и спря в седнало положение с изпружени върху сламената рогозка крака и гръб, опрян на дюшека. Не помръдна, освен дясната му ръка, която едва забележимо потръпваше.

Куршумът го беше улучил в долната челюст и бе откъснал дясната му буза. Завивките бяха целите в кръв и пръски мозък. Ръката му продължи да трепери още няколко секунди. Сякаш се опитваше да се освободи от нещо, залепнало за пръстите му. Постепенно движенията престанаха. В същото време бръмченето под кожата й замлъкна.

Александра се изправи. Гадеше й се, чувстваше се куха и още по-далеч от тялото си — някъде над тавана, над покрива, високо над облаците. Ала не можеше да престане да гледа празното място, останало от липсващата челюст на Дарнъл. По голите му гърди се стичаше кръв, главата му беше неестествено килната настрани. Заболяха я очите от взиране, но не можеше да се извърне.

После заплака, но в същото време се понесе високо във въздуха като спокойна мъгла, загледана в момиченцето, което хлипаше с пистолет в ръка.

В коридора се разнесоха тежки стъпки. Тя престана да плаче, но не помръдна, не откъсна очи от безликото нещо пред нея.

— Боже господи! — До нея се озова Лоутън, баща й. Дишаше тежко. Александра усети мирис на окосена трева и пот. — Боже всемогъщи…

В продължение на няколко секунди той остана неподвижен, след това нежно, но твърдо поведе дъщеря си към коридора, измъкна револвера от пръстите и й каза да остане там. После тичешком излезе през задната врата.

Александра си избърса носа и се втренчи в правоъгълната медна плоча на лавицата в коридора. На нея бе гравиран цитат от Еклесиаста: „Род прехожда и род дохожда, а земята пребъдва до века“^[2].

Тя се взираше в думите от Библията и ги препрочиташе в търсене на утеха, но нямаше представа какво означават. Беше й студено и пусто. Бръмченето окончателно бе утихнало.

Баща й се върна с найлонова торбичка, пълна с бял прах. Носеше я увита в синя кърпа.

— Не мърдай от тук — нареди той.

После влезе в стаята и Александра се приближи до вратата.

Лоутън заобиколи разширяващата се кървава локва, прескочи Дарнъл и изсипа белия прах върху ризата му. Изправи се и хвърли празната торбичка до безжизнената ръка на момчето.

— Какво е това?

— Наркотик — отвърна баща й.

— За какво ти е?

— За извънредни случаи като този.

Той погледна трупа. Лицето му лъщеше от пот.

— Искаш ли да знаеш какво се случи, татко? — попита Александра.

— Няма нужда, миличка. И сам виждам.

— Само исках да го уплаша.

— Знам, знам. Всичко е наред. Ще уредим нещата.

— Той уби Пъгси, татко. Той уби кучето.

Баща й отиде при шкафа на Дарнъл и с помощта на синята кърпа отвори чекмеджетата и изсипа съдържанието им на пода.

— Но не беше заради Пъгси — продължи Александра. — Беше заради мен.

Лоутън дълбоко си пое дъх и се втренчи в трупа.

— Докосна ли те, Александра? — без да я поглежда, попита той. — Нарани ли те?

— Да.

Баща й се опита да каже нещо, ала думите заседнаха в гърлото му и той мъчително преглътна.

— Ще ме пратят ли на електрическия стол?

Лоутън поклати глава, приклекна до нея и я погледна право в очите.

— Няма. Аз няма да им позволя.

Тя го прегърна и заплака. Баща й успокоително я потупа по гърба. Накрая се изправи, хвана я за ръка, изведе я от стаята и се насочи към задния изход.

Когато стигна до вратата, Александра спря.

— Тук има някой.

Баща й се обърна, отново приклекна и се вгледа в нея. Очите му бяха влажни и под тях имаше тъмни кръгове. Никога не го бе виждала с толкова разголена душа.

— Чух някой да пуска водата в тоалетната — каза тя. — Тук има някой.

Лоутън погледна назад към коридора и тежко преглътна. После стана, отиде при банята, отвори вратата и влезе вътре. След секунди отново се появи, провери в стаята на Флинт и на момичетата. Върна се при Александра и поклати глава.

— Няма никого.

— Сигурен ли си?

— Чуй ме, Александра. Тук не се е случило нищо. Всичко ще отмине, ще го забравим и нещата ще продължат като преди. Обещавам ти. Точно като преди. Тук нищо не се е случило, Алекс. Просто нищо не се е случило.

Запътиха се към техния двор. Александра седна под сянката на едно мангово дърво и през сълзи се загледа в баща й, който продължи да коси тревата. Чувстваше тялото си натежало и отмаляло, сякаш онази част от нея, която се беше носила във въздуха, бе откраднала цялата лекота на плътта й.

Гол до кръста, с прошарени гъсти косми по гърдите, баща й буташе косачката през високата трева край канала. Александра се замисли за мъжете, които можеха да вършат такива ужасни неща, а после да продължават да ядат сладолед и да косят. Гледаше баща си и във въображението си се виждаше като възрастна жена, омъжена за човек като него, силен и сигурен.

Плътта на лицето й тежеше като маска. Не можеше да си представи, че някога пак ще се смее, дори, че ще се усмихва. За пръв път в живота си забелязваше страшното земно притегляне.

След половин час, когато семейство Флинт се прибраха от пазар, близначките се втурнаха при Александра и започнаха оживено да бъбрят. Тя се опитваше да се държи нормално, слушаше ги и кимаше. Моли я попита защо са й зачервени очите и Александра й отговори, че има алергия. След няколко минути госпожа Флинт изкрещя и момичетата изтичаха при нея.

После пристигна полиция и докато откарваха трупа на Дарнъл на носилка, един от цивилните детективи разговаря с баща й на тротоара. Алекс ги наблюдаваше през прозореца на дневната.

— Добре ли си, грахчето ми? — Майка й я прегърна през рамо и се опита да откъсне вниманието й от събитията на улицата. Ала Александра отвърна, че иска да гледа. Макар да не го каза, момичето се боеше, че това са последните мигове, в които вижда баща си извън затворническата килия.

Малко по-късно полицията си тръгна. До края на деня Лоутън подрязва живия плет, а Александра си легна, загледана в издигащите се и спускащи се завеси и заслушана в тракането на бащините й ножици.

Същата вечер госпожа Флинт ви на задната веранда и чупи чаша след чаша на циментовия под. От този момент нататък, щом започнеше да се унася, Александра винаги щеше да си спомня воя и звъна на разбито стъкло. Началото на цял живот безсъние.

До Коледа семейство Флинт се бяха пренесли. Алекс реши, че си е въобразила пускането на вода в тоалетната или че звукът се е дължал на някаква особеност на водопроводната система в къщата, нещо неразбираемо за нея.

Баща й никога повече не спомена за случая и макар че през следващите седмици веднъж-дваж едва не призна на майка си, Александра така и не успя да измисли как да започне. Майка й очевидно не знаеше. Тя продължаваше да нарича смъртта на Дарнъл „провалена наркосделка“ и твърдеше, че била доказателство за отрицателното въздействие на хеви метала и мързела.