Джеймс Хол
Профил на убиец (20)

18.

Натиснал педала до дупка, Стан пътуваше по главната магистрала. Беше на две преки от Лийфи Уей, когато видя жълт пикап да излиза от улицата на Дженифър, да завива на север и да продължава по магистралата точно пред него. На предната седалка се бяха наблъскали трима души. Зърна ги само за миг на светлината на фаровете. Шофираше едър мъж, отдясно седеше къдроглава блондинка.

Помежду им бе притисната друга блондинка, само че с права коса. Той понечи да завие по Лийфи Уей, когато забеляза, че момичето в средата отмята коса назад.

— Господи боже!

Стан рязко изправи волана и последва пикапа на известно разстояние.

Прекосиха южната магистрала, после завиха на запад по Бърд Роуд до Палмето, качиха се по рампата и излязоха на националната магистрала. Петнадесет минути, двадесет. Не ги изпускаше от поглед сред нощния трафик, лъкатушещи пияници, бясно препускащи тийнейджъри. Жълтият пикап пътуваше на север, най-бавната кола на пътя, на север и все на север, докато започнаха да се появяват знаците за I-75. Алигейтър Али, тази мъртва, мрачна магистрала за Нейпълс и Форт Майърс. Пикапът се престрои в дясното платно, остави зад себе си светлините на Маями и шума на трафика и поведе Стан по високите рампи на запад към тъмния хаос на Евърглейдс.

Тогава нещо го осени и му се пригади. Оная скапана брошура! Сисайд, красивите къщи, белият плаж. В бързината я бе зарязал на кухненската маса, на открито, където можеше да я види всеки.

 

 

Намираше се в каубойски бар край университета и наблюдаваше новата.

Наближаваше полунощ, петък срещу събота.

Тя имаше къдрава червена коса и носеше каубойски ботуши, тесни джинси, кожен елек и риза на червени и бели квадратчета. Не беше достатъчно висока. Беше прекалено тежка. Но ако беше на нужната възраст, въпреки всичко щеше да я използва. Имаше нова идея за гениален шедьовър.

Каубойката бе разбрала, че я наблюдава и крадешком му хвърляше погледи. Жените винаги правеха така. Не те гледаха в очите. Прекалено дръзко, прекалено открито. Ала те гледаха. Държаха те под око. Това никога не го беше притеснявало. Имаше хубаво тяло.

Момичето нямаше приятелка, с която да се посъветва. Която да я предупреди да внимава. Седеше в едно ъглово сепаре и пиеше бира от бутилка с високо гърло. Останалите осем клиента в бара бяха двойки, натискаха се или танцуваха. Джубоксът беше пуснат на Уейлън Дженингс. Той мразеше каубойска музика, каубойски барове и момичета, които се обличаха като каубойки, като че ли конете им са завързани отпред. Не обичаше лъжци, самозванци, каквито и да е имитатори. Самият той не беше такъв. Ако в този момент някой дойдеше при него и го попиташе дали е Кървавия изнасилвач, щеше да му отговори: „Да. Не ми харесва името, което ми дадоха, но съм аз“. И ако го попиташе защо го прави, щеше да отвърне: „Самозащита. Превантивен удар. Изпреварвам ги. Да, изпитвам нещо. Душата ми не е мъртва, не съм безчувствен, изобщо не е толкова просто. И аз чувствам като всеки друг. Изпитвам тъга и гняв и винаги съм дълбоко разочарован, че тези жени ме поставят в такова положение и нямам друг избор, освен да върша такива неща“.

Винаги казваше истината, винаги им разкриваше истинското си име, никакви псевдоними, адреса си, местоработата си, всичко, което ги интересуваше.

Лъжците бяха действителното зло на света. Лицемери, самозванци, измамници. Хора, които се чувстваха по един начин, а се държаха по друг. Хора с външност, която не съответстваше на вътрешния им мир, които учеха другите на морал, ала самите те не го съблюдаваха. Хора, които издаваха закони и тайно ги нарушаваха. Студентки, които в събота вечер се обличаха като Ани Оукли^[1], за да се престорят на смели, силни и предизвикателни, докато всъщност най-вероятно бяха страхливи, слаби и досадни.

Тази го привличаше, въпреки десетте излишни килограма. Въпреки ниския ръст. Възбуждаше го, макар че от предишната бяха минали само няколко дни. Беше се възстановил за рекордно време. Необходимостта беше майка на перверзията. Тази го устройваше. Щеше да я остави на открито — платно, изложено пред всички. Абсолютно ясно послание.

Поръча си нова бира и когато му я донесоха, плати, взе я и пресече пустия дансинг под ярките сини светлини на джубокса до ъгловото сепаре. Момичето вече не можеше да се преструва, че не го гледа.

Тя вдигна очи от бирата си, от мокрите кръгове по масата. Той остави бутилката си пред нея като дар.

— Наблюдавах те — каза червенокосата. — Мислех, че няма да дойдеш.

Той й се усмихна. Тя отговори на усмивката му. Мрежата бе хвърлена. Жертвата беше уловена.

— Бавно действам.

— О, нима? Е, тогава си първият, когото срещам.

— Аз съм изчезващ вид.

Това й хареса. Очите й проблеснаха.

— Още нямаш трийсет, нали?

— Възрастта на жената си е нейна работа.

— Двайсет и осем, струва ми се.

— Сгреши с една година. — Тя се извърна.

— Питам, защото имам слабост към двайсет и девет годишни.

— Наистина ли?

— Ако съм прекалено груб, извинявай.

Жената отново се обърна към него, измери го с поглед и взе решение.

— Имаш късмет. Аз съм на двайсет и девет.

— Прекрасно.

— Така ли ще стоиш цяла вечер? Или ще седнеш и ще се опиташ да ме омаеш с приказки?

— Бавно действам — повтори той. — Но когато набера инерция, направо съм неустоим.

Тя отпи от бирата си и продължи да го гледа.

— Аз не съм момиче за една нощ. Ако си мислиш така.

— Повече ме интересува вечността — отвърна той.

Усмивката й изгуби остротата си и тя хвърли тревожен поглед към бармана.

— Студент ли си?

— Изучавам някои неща. А ти?

Момичето го погледна. Сериозно.

— Докторантка съм по антропология. През януари е защитата ми.

Той стоеше толкова близо до нея, че тя можеше да се пресегне и да го промуши в корема, да го изкорми, да му извади червата. Ако знаеше кой е и какво иска от нея, със сигурност щеше да го направи.

— Значи си следващата Маргарет Мийд^[2]. Затова ли си тук? Да изучаваш туземците?

Ъгълчетата на очите й се набръчкаха.

— Точно така. Странните ритуали на ухажване при северноамериканските селяндури.

— За такъв ли ме смяташ? За селяндур?

— Е, не приказваш като селяндур.

— Ти също не приказваш като каубойка.

Тя се усмихна още по-широко.

— Обличам се така, просто за да се вписвам в средата. Знаеш как е.

— Да, туземски дрехи.

— Точно така.

— Добре ли се чувстваш в този костюм?

— Не особено.

— Ами тогава трябва да го свалиш. Или да намериш някой да ти го свали.

Момичето сведе очи и се усмихна, отново отпи от бирата си и я остави настрани.

— Да сваляш жени в бар, толкова е банално. Не подхожда на интелигентен човек като теб.

— Ами, за пръв път ми е.

— О, нима? Къде обикновено търсиш жени?

— В бакалията.

— Много оригинално.

— На щанда за замразени храни. Пристигам към шест, шест и петнайсет и заставам там, като че ли не мога да избера.

— Но всъщност се озърташ за жени.

— Точно така. За някоя, която се прибира от работа, чорапогащник, костюм, и избира нещо замразено за вечеря. Самотна вечеря, така разбирам, че не е омъжена.

— И я сваляш.

— Не. Заговорвам я. Казвам й, че телешкото по бургундски е вкусно. Че много върви със сериала по телевизията. Все едно двамата водим един и същ тъжен самотен живот.

— И действа ли?

— Да.

— Самотни работещи жени. Лесна плячка — отбеляза каубойката.

— Точно така — потвърди той. — Бързо схващаш.

— Не чак толкова. Всъщност и аз съм малко бавна.

— Знам едно по-хубаво място — каза той.

— Убедена съм. Къде, в твоето жилище ли?

— Не. Наричам го моята райска градина. Тихо и красиво, пясък, вода. Лунна светлина, звезди и жасмин.

— Владея карате. Имам кафяв пояс.

— Чудесно. Можеш да ни защитаваш от лунната светлина.

Тя докосна кичура, който се спускаше до бузата й. Хвана един косъм. Жест, който той често забелязваше. Когато жените се чувстваха красиви и смятаха, че владеят положението.

— Добре, ще дойда с теб, но за малко — реши момичето. — Само за да видя тази райска градина.

— Вечерта ще свърши, когато пожелаеш. Обещавам ти.

И тя излезе от сепарето. Изправи се до него. По-висока, отколкото предполагаше. Колкото него. Подходяща.

— Е, ще ме включите ли в научната си статия, госпожо Мийд?

— Може би. Зависи.

— И от какво зависи?

— От това дали ще ме научиш на нещо, което не знам.