Джеймс Хол
Профил на убиец (32)

30.

Тя беше толкова близо, че усещаше вкуса й. На един дъх разстояние. Споделяше същите въздушни молекули с нея, поемаше ги дълбоко в себе си и ги изпускаше навън. Усещаше мириса й — леден огън. Бе се опитала да му избяга, ала не беше успяла. Не можеше да скрие специфичния си аромат, като пресичаше реки, прескачаше пропасти или бягаше на хиляди километри от него. Той бе настроен на мириса й. Безпогрешно проследяващо устройство. Трябваше му само една частица, една люспица кожа, една невидима точица от изпарената й пот. Тя беше в носа му. Вдишваше я, поглъщаше я в тялото си по нервните си пътища. Късчета от нейната физическа същност се търкаха в мозъчния му ствол. Живееше с нея. Гореше в мрака. Неговите невидими пламъци, оранжеви, червени и жълти, се издигаха високо в небето. Той пламтеше, прозрачен дух. Нажежен до бяло, невидим.

Застанал абсолютно неподвижно на една пясъчна алея, която пресичаше Ийст Ръскин стрийт, между бели дъсчени стобори, на петнадесет метра от нея, той се взираше в тънките й завеси. Петнадесет метра мрак, само този прозрачен воал от сладък нощен въздух помежду им. За секунди можеше да пресече улицата, да се качи по стъпалата и да влезе в къщата. Да я удари, да я обладае, да проникне в тялото й, да види как омразата бликва в очите й, убийствена ненавист. После щеше да се наложи да й пререже гърлото, за да се спаси. Окончателното му избавление. Толкова лесно, толкова съвършено в симетричността си.

Ала засега щеше да остане тук и да я гледа как разговаря по телефона, после става и крачи насам-натам пред дивана. Очите им се срещнаха в тъмнината, макар тя да не подозираше за присъствието му, защото бе напълно скрит. Сянка в сянката. Мрак, забулен от мрак. Плувец в черното море на нощта.

Не бързаше. Тъкмо напротив. През тези няколко последни месеца, докато името й се изписваше върху кървавите подове, той изпитваше все по-голяма ведрина, топлина, кристална съсредоточеност. Спокойната готовност на човек, изправен пред съскаща змия. Очакващ подходящия момент с всяко свое нервно влакно, с всеки свой мускул.

Нямаше защо да бърза, защото това беше последната глава. Когато свършеше, за него нямаше да има нищо. Нищо. От години се бе потопил в живота й. Следваше я в безкрайните й пътувания, дори понякога следеше мъжа й Стан. Беше й се посветил и ясно осъзнаваше очакващата го празнота, ала това ни най-малко не го смущаваше. Тази пуста вечност без Александра щеше да е неговото удовлетворение, неговото време за размисъл и съзерцание.

Може би просто щеше да стане друг. Да потъне под повърхността на личността, която вече бе създал. Да я приеме. Да се ожени и да има деца. Да продължи да си върши работата, ежедневните си упражнения, хранене и общуване. Да изчезне в обвивката на човека, когото виждаше светът. Толкова добър, толкова благонадежден, толкова взаимозаменяем. Може би това беше неговото бъдеще, след като изпълнеше задачата си, безмълвна смърт на личността, превръщане на вълка в агнец.

Наблюдаваше я, наблюдаваше как се движи, как говори в слушалката, как диша, когато нещо помръдна в периферното му зрение.

Той се отдръпна назад и впери очи в мрака.

На един тъмен балкон през три къщи от там видя лица, две жени, и двете руси, едната ниска, другата висока. И мъж, едър и тромав. Всички стояха до перилата и се взираха в къщата на Александра Рафърти. Чу звъна на чашите им, тихия им смях.

Нямаше да си помисли нищо особено. Щеше да се извърне, да продължи наблюдението си, ако не беше онова странно движение на главата на високата, някакъв тик с косата й, може би отмятане назад, което го накара да затаи дъх. И да се свие още по-навътре в сенките.

Вече бе виждал този език на тялото. Жест, толкова точен, че нямаше никакво съмнение. И преди бе срещал тази жена. Изтекоха няколко секунди, преди да си спомни. Но после всичко го връхлетя с неочаквана яснота, с яркия блясък на осенение.

Беше я виждал, докато наблюдаваше Стан, очевидно негова любовница. На пощенската й кутия пишеше „Дженифър Макдугъл“. Доколкото можеше да прецени, празноглавка. Перушинка на вятъра.

Присъствието й в Сисайд, фактът, че гледаше към къщата на Александра, го накара да се напрегне. Дженифър Макдугъл. Месеци наред бе виждал Стан Рафърти да влиза и излиза от дома й. Беше ги виждал да се целуват за сбогом на предната й веранда. Бе виждал същото това отмятане на коса, жест, който несъмнено трябваше да е зноен и съблазнителен, ала толкова честото му повтаряне го обезсмисляше, превръщаше го в мъртва имитация, в пародия.

Дженифър Макдугъл и двамата й приятели. Не знаеше какво прави тук тя, нямаше нужда да знае. Наблюдаваха Александра. Той се вслушваше в смеха им, в звънтенето на чашите им. През три къщи, два етажа по-високо. Идеално. Наистина идеално.

 

 

Барът „Червеният плевник“ се намираше в Грейтън Бийч, на три километра от Сисайд, извън сиянието на градчето, извън магнетичното притегляне на чара му. Шумен и задимен евтин нощен клуб с хиляди бирени кутии, украсяващи лавиците. Вонеше на гранясало олио, мъже с мръсни фланелки, джинси и гумени ботуши пиеха наред с пенсионери с розови ризи и зелени панталони и студенти с нахлупени с козирката назад бейзболни шапки. От време на време на сцената се качваше някой, свиреше на хармоника или банджо или изпяваше една-две песни. В задната стая се играеше билярд на вързано.

Чудесно прикритие за онова, което искаше да направи.

Дженифър Макдугъл и нейните двама приятели бяха тук от половин час. Жените носеха къси рокли, Дженифър — тъмнолилава, тъмнокожата — пъстра. Нещо в по-ниското момиче загатваше, че за пръв път облича рокля.

Шестима мъже се бяха приближили до масата им и бяха отпратени, след което момичетата избухваха в смях. Когато мълчаха, двете се гледаха и се държаха за ръка под масата.

Преди минута той бе проследил един от отхвърлените ухажори на паркинга и със съвсем незначителен физически натиск беше изтръгнал от него паролата за вниманието на тези момичета.

Сега с най-лъчезарната си усмивка се оттласна от стената и отиде при тях. И се изправи пред погледа им, небрежно преметнал през рамо зелената си раница.

— На забавление с татко си ли сте излезли, момичета?

— Това е Норман — отвърна дребната блондинка. — Той не е ничий татко. Той е сфинкс. Енигма.

— Той е от планетата Пенис — прибави Дженифър Макдугъл.

— Разбирам.

— Ами ти? И ти ли си от Пенис?

— Разбира се. Нима всички мъже не са от там?

— Ако искаш да седнеш при нас, първо трябва да отговориш на един въпрос. Такова е правилото — каза ниската. — Загадка. Ако сбъркаш, трябва да се чупиш.

— Добре. Така е честно.

— Но трябва да те предупредим. Досега никой не е познал. Петима изгоряха.

— Шестима — поправи я той. — Преброих шестима.

— О, наблюдавал ни е! — възкликна Дженифър. — И е обмислял плана си. Струва ми се, че си имаме работа с непослушно момче, Ема.

— Да — съгласи се ниската. — Изглежда ми непослушен, тъй си е.

— Какво носиш в раницата, хубавецо? Дузина презервативи ли?

— Кръв — отвърна той.

— Кръв ли? — драматично вдигна длан към устата си Дженифър. — О, божичко, този е истински.

— Какво искаш да кажеш с това „кръв“? — попита Ема.

— Искам да кажа две пластмасови торбички кръв. По петстотин кубика.

Ема се намръщи.

— Лъжеш.

— Не лъжа — възрази той. — Никога не лъжа.

— Махай се от тука, шантав изрод такъв.

— Ема не може да търпи задници — каза Дженифър. — Май че ще се наложи да се разкараш.

— Ами загадката? Няма ли да ми дадете шанс?

Дженифър отпи голяма глътка от маргаритата си и избърса устни с опакото на дланта си.

— Добре де. Ще ти дадем две възможности. По толкова давахме на другите. Така е честно, нали, Ема? Две възможности за непослушното момче?

— Добре — отстъпи ниската, без да среща погледа му. — Слушай, малкия. Кой има осемнайсет колена и бяла кръв?

— Президентът на Съединените щати ли?

Дженифър се засмя. Ема безизразно гледаше приятелката си.

— Хлебарката — каза той. — Обикновената кафява хлебарка.

Дженифър изписка и плесна с ръце. Ема се извърна и впери очи в един от червените надписи „Изход“.

— Можеш ли да повярваш, Ема? Той позна!

— Откъде знаеш отговора? — Ниската продължаваше да не го поглежда. С всяка изтекла минута все повече му харесваше.

— Знам много неща. Аз съм човек със сериозни познания.

— Добре, многознайко, сядай — потупа стола до себе си Дженифър.

— Струва ми се, че твоята приятелка предпочита да се разкарам. Съмнявам се, че иска да те споделя с мен.

— О, просто си е свадлива. Хайде, сядай. Ела при нас. Позна загадката, така че имаш право да ни черпиш по едно.

— Ами енигмата — той не възразява ли?

— Ей, Норм. Пука ли ти, ако тоя хубавец седне при нас и ни плати сметката?

— Не.

— Добре тогава, хубавецо. Аз съм Дженифър, а това е Ема. Хайде, повикай келнерката. И от теб трябва да има някаква полза.

Когато взеха поръчката им, той отново се обърна към младите жени.

— Тази вечер като че ли празнувате нещо. Какъв е поводът?

— Спечелихме на лотария — студено отвърна Ема.

— Чудесно. И как възнамерявате да похарчите печалбата?

— С Ема ще си купим къща в Сисайд. Ще се присъединим към мързелуващата класа. — Дженифър сияеше.

— Ами ти, Норман?

— Не знам.

Високата блондинка се засмя.

— Норман е от ония хора, за които четеш във вестника, отшелник, който има само ризата на гърба си и един чифт оръфани гащи, живее като просяк, пази всяко конче и има буркани, пълни с копчета, които събира от четирийсет години, но когато умре, се оказва, че е оставил двеста бона сухо. Ето какъв е Норман.

Ледената физиономия на Ема най-после се стопи и тя леко се усмихна на Дженифър.

— Леле, Джен, това беше яко. Много яко!

— Чувствам се супер — отвърна високата. — Предполагам, че ми отива да съм богата.

 

 

След половин час двамата с Норман следваха от петдесет метра момичетата по осветения от луната плаж. Той носеше бутилка вино, освежаващо и ароматно калифорнийско шардоне, изстудено в хладилната чанта в колата му. Точно каквото е нужно за купон край морето.

Хванати ръка за ръка като самодиви, момичетата вървяха край вълните и танцуваха като дриади на някой средиземноморски бряг. Макар и на километър и половина от там, музиката от „Червеният плевник“ кънтеше във въздуха.

Всичко беше идеално, идеално, идеално. Великолепна нощ, в която всичко е позволено, в която зъбците на миналото попадат точно във вдлъбнатините на настоящето. В която дланта се притискаше до друга длан в безукорна хармония. В която ин се сливаше с янг.

— Е, каква е твоята история, Норман?

Едрият мъж се тътреше до него, докато навлизаха все по-дълбоко в мрака.

— Нямам история.

Земята сякаш се свиваше под краката му. Малки земетръси с всяка стъпка. Трябва да тежеше сто и тридесет килограма. Здрава плът и муден мозък.

— Защо си с тези момичета? Възрастен човек като теб да се мотае с хлапетии. Защо? И защо им позволяваш да те дразнят? Да ти се подиграват? Да ти извиват носа, да ти се присмиват? Защо, Норман? Трябва да има някаква основателна причина, за да търпиш всичко това. Самоуважение ли нямаш? Да не си идиот?

— Не.

— Приличаш ми на снизходителен баща, който не може да се скара на непослушните си дъщери. Такъв ли си, Норман?

Едрият мъж спря и се обърна с лице към него.

— О, улучих слабото ти място, нали?

Норман напълни дробовете си с нощен въздух и го изпусна.

— Да, да. Струва ми се, че видях нещо да проблясва в очите ти още щом се приближих до вашата маса и попитах дали си им баща. Така е, нали?

— Не.

— Не те бива за лъжец, Норман. Това ми харесва. Истината е важна, не смяташ ли? Най-важната добродетел.

Норман мълчаливо закрачи.

— Разбира се. Тъмнокожата, устатата, Ема, тя ти е дъщеря. Не другата, хубавата Дженифър. Да, естествено. Виждам семейната прилика. Широкото лице на Ема, тежките й славянски скули. Да, разбира се.

Норман отново спря и се вгледа в очите му.

— Кой си ти, задник такъв?

— Аз съм човекът в главата ти, Норман. Онзи, който долавя всяка тайна, циркулираща в кръвта ти. Ема е твоя дъщеря, но ти предпочиташ никой да не знае. Предпочиташ да се преструваш на техен приятел. Защо? Защото спиш с нея ли? Да не си й разтворил краката, Норман? Затова ли е станала лесбийка, защото я е наебал татко й ли?

— Не, по дяволите.

— Жалко. Докъде е стигнал светът, щом едно дете може толкова грубо и злобно да разговаря с баща си? Живеем в тъжен, извратен свят.

— Тя не знае.

Голямото му лице се отпусна и той отправи очи към сенките.

— Какво? Ема не знае, че ти е дъщеря, така ли?

— Не бива да узнае.

— Значи криеш от нея, а? Интересно. И адски странно. Какво се е случило? Имал си любовна връзка с майката на Ема и сега те е срам да разкриеш истината, така ли? Не си сигурен как ще реагира, когато научи. Може да се разяри. Може да те прогони от царството си. И ти си избрал да търпиш подигравките й, за да не рискуваш да научи истината.

— Ще те убия, ако й кажеш.

Норман се извърна и мълчаливо последва момичетата.

— О, божичко — изпъшка той и забърза след едрия мъж. — Сега пък смъртта надигна грозната си глава.

Норман крачеше в мрака.

— Често ли мислиш за смъртта, Норман? За последния дъх? Да не си вманиачен на тема смърт?

Другият не отговори.

— Не ти пука, нали? Усещам го. Ти си от онези, които не виждат голяма разлика между живота и отвъдното. Голяма работа. Нали, Норман? Познах ли?

— Може би.

Той намести раницата на гърба си и усети, че студената кръв се разклаща вътре.

На тридесетина метра пред тях момичетата газеха до глезени в морето и Дженифър игриво плискаше Ема. В нощта се носеше гърленият им смях.

— И това е заради детството ти. Случило се е нещо, нали?

Норман спря и го погледна.

— Кой си ти?

— О, и аз съм измъчена душа. Също като теб, смея да кажа. Предполагам, че двамата сме с един и същ паспорт, членуваме в един и същ клуб. Разбира се, почти не те познавам, но веднага усещам вибрациите на братята си страдалци. Убеден съм, че много си приличаме. Детство без обич, травмиращо събитие. Наранена душа, патологично развитие. Така е, нали? Не съм прекалено нахален, нали? Ти си изгубена душа, човек без съвест и угризения. Толкова студен и празен, че понякога те е страх от самия теб.

Норман отново закрачи напред. Момичетата пискаха някъде в мрака.

— Имаш ли нещо против да те убия, Норман? Това ще те разстрои ли много?

— Само опитай, задник.

— О, Норман, държиш се страшно презрително. Защо? Не смяташ ли, че мога да те убия? Защото си толкова едър и безмилостен и защото аз съм едва среден на ръст ли? Така ли си мислиш? Вярваш във външния вид, нали?

Другият продължаваше да върви към момичетата. Навътре в океана плаваше траулер. Светлините му мигаха и по вълните долиташе кънтри уестърн музика.

— Разбираш ли, Норман, знам точно какво си мислиш. Мога да проникна в мозъка ти и да прочета безформените ти мисли. В момента съм вътре. Притежавам тази способност. Мога да проникна в главата ти и да наблюдавам как действа умът ти. Имам такава дарба. Вярваш ли ми, Норман? Вярваш ли, че в момента съм в ума ти и възприемам света така, както го възприемаш ти? Смяташ ли, че притежавам този талант?

— Щом казваш.

— О, да. Казвам. Определено. И от влизането си в този твой голям и просторен череп разбирам, че си имал същото ужасно детство като мен. Майка ти не е била истинска майка и баща ти не е бил истински баща, много мъже са те били, тормозили са те учители, полицаи и съседски деца и всички те са те пратили в тази отвратителна пещера, в която живееш сега. Мисля, че си стоял прекалено близо до огъня на своето нещастие, Норман, и той е изпепелил душата ти. Греша ли? Или изричам на глас мислите ти, Норман? Не са ли това думите от песента на твоя ужас?

— Върви на майната си, Джак.

— О, да, пращаш ме на майната си. Да, да. Този тъжен припев. Не очаквах друго от теб. Последните ти патетични думи. Банална ругатня. Напълно предсказуема. И жалка. Ти не си виновен, но въпреки това е жалко.

Той извади стъклото от задния си джоб. Единият му край бе увит в бяла лепенка. Бързо застана пред Норман и с опитно замахване преряза гърлото му. И за да е сигурен, пристъпи напред, вгледа се в изумените очи на другия мъж и направи още един разрез.

За миг Норман се задави от рукналата кръв. Залитна, сякаш се беше препънал в собствената си болка, след това вдигна ръце, докосна гърлото си и слисано погледна лъскавите си пръсти.

Измърмори нещо и бавно се пресегна, като че ли да вземе парчето от огледало и да го хвърли в морето, където нямаше да навреди на никой друг. Последна доблестна постъпка. Сетен жест на благородство и чест.

Той отскочи назад и видя, че краката на Норман се подгъват. Едрият муден мъж се свлече на колене на пясъка.

И заговори.

Порой от думи. Дрезгав монолог — сякаш прерязвайки гърлото му, той бе освободил Норман от срама и смущението му. Беше му позволил да говори каквото мисли, безкрайното изречение на мъката си. Думи, думи и още думи, бълващи като късчета смляно месо. Грубото красноречие на смъртта.

Речта на едрия мъж заглъхна с няколко последни неразбираеми звуци и Норман се просна по очи на пясъка. Той се обърна към кискащите се жени.

— Ей, момичета. Ема, Дженифър, почакайте ме. Хрумна ми една идея. Хрумна ми страхотна идея.

— Каква? — извика Дженифър. — Тройка ли?

И се изкикоти.

— Почти — тихо отвърна той и се запъти към тях.

Момичетата се плискаха, нагазили до колене във водата, и весело се смееха.

— Къде е Норман? — попита Ема.

— Назад. Лежи на пясъка.

— Какво се е случило?

— Просто си почива. Зяпа звездите. Размишлява.

— Норман да размишлява? Трябва да го видя.

Ема и Дженифър закрачиха назад. Дженифър ритна вода към Ема и двете запищяха.

— Норман е твой баща. Разбираш ли, Ема?

— Какво?

— Току-що ми призна. Той е твой баща. Какво ще кажеш?

Тя рязко се завъртя и със залитане тръгна към него. Мократа й рокля блестеше на лунната светлина.

— Майка ти е била влюбена в Норман. Наистина ли не знаеше?

— За какво говориш, мама му стара?

— Иди го питай. Виж какво ще ти каже.

— Да не си луд?

— Затова е толкова търпелив с теб, Ема. Той е твоя плът и кръв. Вие сте свързани с една и съща галактическа материя, с една и съща кристална решетка.

Ема дълго го гледа, после се обърна и се затича по брега. Дженифър понечи да я последва, ала той я хвана за рамото и я спря.

— Мисля, че в такъв момент двамата трябва да са сами, не смяташ ли?

— Ей, боли ме — каза тя и се опита да се отскубне от него.

Той й се усмихна, пусна бутилката с вино на мекия пясък, замахна с дясната си ръка и я зашемети с удар по бузата. Коленете й омекнаха, но той я подхвана, преди да е паднала.

После обърна тясното лице на Дженифър Макдугъл към лунната светлина. Трябваше да наблюдава очите й. Трябваше да види как страхът се превръща в гняв. В ярост. Трябваше да го види.

Дженифър мъчително преглътна и се опита да каже нещо, но той силно стисна долната й челюст, повдигна я на крака и се втренчи в плитките очи на плиткото момиче.

И я видя. На мястото на ужаса бликаше ярост. Ненавист, отвращение. Имаше достатъчно светлина, за да вижда очите й, да съзре проблясъка на чистата омраза. Ноктите й се стрелнаха към лицето му, ала той се отдръпна. И я остави да види неговите очи. Отражението им в тънкото огледално острие. Позволи й го само за миг — последното нещо, което щеше да види от този свят.

— Дженифър! — изкрещя в мрака Ема. — Бягай, Дженифър. Бягай. Той е убиец. Бягай, Дженифър. Норман е мъртъв.

Ала разбира се, предупредителните й викове вече бяха безсмислени.

Той пусна тялото на Дженифър, обърна се и спокойно зачака дребното тъмнокожо момиче със светлите очи да дотича при него. Това нещастно момиче, което преди няколко секунди бе открило истината за раждането си.