Джеймс Хол
Профил на убиец (25)

23.

Стан Рафърти спря на „Шел“ срещу ярко осветената бензиностанция на „Ексон“, където зареждаше жълтият пикап. Натисна клаксона, ала отвътре не излезе никой. Вятърът развяваше червено-зелените найлонови знаменца. Пет-шест кокошки кълвяха в тревата край сградата. В тоалетната сигурно живееха свине, а в храсталаците пасеше крава.

Така бе във Флорида. Излизаш на километър от Маями и все едно си във Форт Блосъм, Джорджия или в някоя затънтена дупка в Алабама. През последните осемнадесет часа по всички радиостанции пускаха само сълзливи мелодии или пък някой идиот проповедник сипеше огън и жупел в греховния мрак на радиосвета.

Стан върна на заден и спря до маркуча с въздух. Трябваше още два пъти да натисне клаксона, преди един блед червенокос дебелак да отвори вратата на офиса и да се затътри към отворения му прозорец. Всяка негова стъпка предизвикваше сеизмични вълни.

Лявата му буза бе подута и от ъгълчето на устата му се стичаше кафява слюнка. Сигурно цяла нощ беше зяпал голи снимки в новия брой на „Барнярд Мънтли“, помисли си Стан.

Той допи еднолитровата бутилка кока-кола и хвърли бутилката на пода. Беше изпил три и на задната седалка имаше още четири. Бе ги купил на предишната бензиностанция. Обезболяващи за проклетия му крак. Не помагаха много.

Дебелият селяндур дойде до прозореца и се наведе.

— След седем часа няма пълно обслужване. Ще трябва сам да си налеете.

Стан погледна дигиталния часовник на таблото.

— Още е седем без десет.

— Моят часовник показва друго. А тук се движим по моя часовник.

Дебелакът носеше шапка, гащеризон и оранжева фланелка, от която Стан мигновено получи главоболие.

— Господи, приятел, кракът ми е счупен — каза той и потупа белия гипс. — Направи ми услуга.

Мъжът се отдръпна от прозореца.

— Не ме молете, господине. Правилникът си е правилник.

Той закрачи обратно към офиса.

— Ей ти, шопар! — извика Стан. — Погледни ме. Обърни се, идиот такъв, и ме погледни в очите.

Мъжът спря с гръб към Стан, изстреля гъста струя тютюнев сок в бурените до колонките и бавно се обърна. Устните му бяха свити, ала когато видя насочения през прозореца тридесет и осем калибров револвер, на лицето му се изписа уплашено изражение.

— Знаеш ли кой съм аз, свинчо?

— Не, струва ми се.

— Аз съм Автомата Кели, ето кой съм. Аз съм Ричард Лъб, Алфред Пакър и Лий Харвий Осуалд взети заедно. Аз съм Чарлс Старкуедър, Франк Нити и Джоузеф Майкъл Валахи^[1].

— Всичките тия хора?

— Да. Те, че и още.

— Щом казвате.

— Затова ми напълни резервоара, дебелако. Обикновен безоловен.

Докато мъжът му наливаше бензин, Стан го наблюдаваше в огледалото и в същото време следеше жълтия пикап оттатък шосето. Дженифър и тъмнокожото момиче бяха отишли до тоалетната, докато хипопотамът, който шофираше, пълнеше резервоара. Стан успя съвсем за кратко да зърне двете жени, ала онова, което видя, не му хареса. Поведението им не загатваше, че Дженифър е заложничка. Приличаха на приятелки, които отиват някъде да прекарат заедно уикенда.

Следеше ги вече близо хиляда километра. Никога не бе виждал някой да кара толкова бавно. Стотици пъти бе мислил дали да не ги изпревари, да стигне в Сисайд няколко часа преди тях. Но нещата можеха да се объркат. Колата можеше да се повреди. Можеха да го задминат. Така поне ги държеше под око и ако му се откриеше възможност, някъде по пътя щеше да ги нападне.

Винаги беше ненавиждал този бял форд, но сега започваше да оценява колата, защото бе практически невидима. Въпреки съвсем оскъдния трафик през последните няколко часа, тримата нямаха представа, че е по петите им. Просто поредната бяла кола.

— Готово — извика шопарът.

Стан вдигна очи към колонката, извади портфейла си, отброи седемнадесет долара и ги подаде на мъжа, но дебелакът подозрително погледна парите и заотстъпва назад.

— Вземи ги — каза Стан. — Това не е обир.

— Наистина ли?

— Не е, идиот такъв, просто исках пълно обслужване. Нищо повече.

— След седем нямаме пълно обслужване — отвърна шопарът.

— Да, и аз така чух.

Стан размаха парите. Мъжът се наведе и ги грабна от пръстите му.

В това време жълтият пикап вече излизаше от бензиностанцията на „Ексон“.

— Преди да си тръгна — каза Стан и отново му показа пистолета, — искам да преглътнеш.

— Какво?

— Тютюна за дъвчене, глътни го. — Той се прицели в широкото му гладко чело. — Цялата каша, веднага я глътни.

Стан вдигна ударника.

— Мамка му — изруга мъжът. — Прекалено е много, за да я глътна.

— Не ме моли. Просто я глътни, шопар такъв. Цялата. Бързо, че трябва да тръгвам. Глътни я, иначе ще ти гръмна дребното курче.

Без да откъсва очи от пистолета, дебелакът проточи шия, пое си дъх, после преглътна тютюна.

— Ако не внимаваш, това нещо ще те убие, малкия. Ще получиш рак на устата и ще умреш по-сигурно, отколкото ако те застрелям.

Стан свали ударника, превключи на скорост и потегли по шосето.

Когато погледна в огледалото, шопарът се бе превил над тревата, повръщаше и две от кокошките бързаха да си устроят угощение.

Той продължи след задните светлини на пикапа, докато пътуваха на север в тъмната нощ. Нижеха се километър след километър. Известно време остави радиото изключено. Влезе в главата си и започна да рови в търсене на нещо, с което да се забавлява.

Някога щеше да използва петте жени, с които беше правил секс. Когато не можеше да заспи или чакаше в кабинета на зъболекаря и му писнеше да чете списания, хиляди пъти си припомняше всеки миг с онези пет жени, всеки полов акт, всяка част от телата им. Големината и формата на зърната на гърдите им, срамните им косми. Миризмата и мекотата на плътта им. Всичко.

Разбира се, списъкът не бе много дълъг. Като се извадеха Дженифър и Александра, оставаха само онези две мажоретки в единадесети клас, които няколко пъти му бяха духали и на два пъти се бяха разкрачвали на задната седалка на жълтия му додж. После идваше сестра му Марджи. Само веднъж с нея, при това само защото тя беше поискала, за да види как е, да го изживее, преди да умре. Със сигурност щеше да умре, всички го знаеха. Лекарите, родителите им, всички. И Марджи му каза, че не иска да легне в гроба, без да познае удоволствията на мъж в плътта й.

Въпреки всички опити на Стан да привлече вниманието на приятелчетата си от бейзболния отбор към Марджи, никой от тях не прояви какъвто и да е интерес. Затова накрая се съгласи да го направи.

Една вечер, когато родителите им бяха на гости, отиде в нейната спалня, угаси осветлението и се пъхна в леглото до нея. Помилва малките розови зърна на гърдите й, посмука ги, после й показа как да го гали. Тя искаше да опита всичко, което знаеше Стан, макар че то не бе много. Ала когато се отпусна на чаршафа до нея, сестра му заплака. И продължи да ридае, с каквито и думи да я успокояваше.

Той се облече, излезе от стаята, направи си сандвич и го изяде, наля си мляко, погледа телевизия и когато се върна, Марджи все още хлипаше. Затова я удари. Не силно. Плесница по лицето, за да я накара да дойде на себе си. Беше го видял в един филм — мъж да прекратява истерията на гаджето си. Просто шамар.

Подейства. Тя престана да вие и го погледна.

— Съжалявам — каза Стан. — Съжалявам, съжалявам. Не биваше да го правим. Не е естествено.

— Не плача за това, Стан.

— А защо?

— Не можеш да разбереш, нали?

— Защото ще умреш и повече няма да се наслаждаваш на секса, затова ли?

— Не.

— Защо тогава?

— Плача, защото първият ми и единствен полов акт е с толкова невероятно тромав мъж.

Той се вцепени и я зяпна. Плъзна очи по съсухрените й крака, по мършавото й голо тяло. След толкова много години все още с кристална яснота си спомняше този момент, спомняше си точно как се е чувствал. Стаята се бе превърнала в бял огън. Чуваше пращенето зад очите си, сякаш мозъкът му се разпадаше.

Прииска му се да я убие на място. Прииска му се да я стисне за гърлото и да счупи всичко, до което се доберат пръстите му. Всички костички и вени. Прииска му се да спре притока й на въздух и да гледа как подбелва очи.

И в този момент за пръв път разбра, че има зло сърце. Че всички тези книги за престъпления не са само хоби. Бяха го привличали, защото беше покварен по рождение. Престъплението бе истинската му религия. То заместваше молитвите към Господ и пеенето на химни. Книгите за всички онези шантави перверзници от миналото, убийци, контрабандисти и похитители, го вдъхновяваха също толкова, колкото историите за светци вдъхновяваха нормалните хора.

Онази вечер, докато гледаше сестра си, Стан ненадейно осъзна, че няма престъпление, няма грях на света, който да не е готов да извърши.

 

 

— Още ли е зад нас? — попита Ема.

— Да — отвърна Норман. — Още.

— От самото начало ли ни следи?

— Да.

— От Маями ли? Следил ни е осемнайсет часа?

— Точно така.

— Божичко, Норман, и ти едва сега го споменаваш!

Ема зяпаше през прозореца тъмния скучен пейзаж. Борови гори и шубраци.

— По дяволите, Дженифър, предполагам, че в крайна сметка гаджето ти трябва да те харесва. Поне достатъчно, за да се влачи след теб хиляда километра. Или може би иска да те убие. Да не ти позволи да го предадеш, да свидетелстваш против него. Може би това изобщо не е любов.

— Защо не се опитаме да му се измъкнем, Ема? Не е много трудно.

— Каква кола кара?

— Форд.

— Има ли климатик?

Дженифър потвърди.

— Хм, по дяволите. Искаш да кажеш, че ние тука осемнайсет часа се мъчим в тая жега, а той си седи и в лицето му духа хладен въздух, така ли? Това не те ли вбесява, Дженифър? Какъв егоизъм! Чиста несправедливост.

— Вбесява ме.

— И би трябвало. Щото мен ме вбесява. И съм сигурна, че Норман също е бесен. Нали, Норман? Нали те е яд на оня егоист?

— Както кажеш, Ема.

Дженифър помълча два-три километра, после протегна ръка в мрака, откри дланта на Ема и скришом я стисна.

— Харесваш ли ми косата, Ема? Прическата ми, искам да кажа. Нова е. Направих си я специално за Стан. Щяхме да заминаваме за Санта Фе или Таос, за едно от тези две места, да си купим кирпичена къщурка, да живеем близо до земята, в хармония с природата и нейните цикли. Затова казах на Шери, моята фризьорка, по дяволите, режи, придай ми съвсем нов вид за нашето ново начало в живота. И после Стан ме погледна и изобщо не забеляза. Не каза нито дума за това.

— Мъже — отвърна Ема.

— Да. Ако нямаха пениси, нямаше да могат да си познаят предниците от задниците.

Ема се подсмихна.

— Ей, Норман, това момиче е забавно. И умно. Не смяташ ли?

Норман продължи да гледа шосето пред себе си и не отговори.

— Спри, Норман. Ей тука, отстрани на пътя, и изключи фаровете. Да видим какво ще направи оня любовник.

Норман намали скоростта, отби и спря.

Ема се завъртя и се вгледа в мрака. Белият форд беше на петдесетина метра зад тях, спрял отстрани с изключени фарове.

— Ела, Дженифър. Слез от колата.

— Какво?

— Отиваме при твоя любовник. Да видим дали наистина е толкова опасен.

 

 

Стан не ги видя да се приближават, докато не изплуваха от мрака на три метра пред форда.

— Мама му стара!

Той включи фаровете и превключи на дълги, ала те дори не мигнаха, просто продължиха да вървят. Дребна русокоса жена с белезникави очи и Дженифър, която крачеше с онова нейно сексапилно поклащане на хълбоците. И двете носеха автоматични оръжия.

Стан грабна револвера от дясната седалка, но в бързината го изпусна на пода и трябваше да откопчае предпазния си колан, за да може да се наведе и да го вземе.

Когато се изправи, в тила му се заби студена цев.

— Остави пистолета на седалката — заповяда жената.

— Дженифър?

— Да, Стан. Тук съм.

Тя стоеше на предния десен прозорец и се целеше в него с автомат. Оръжието бе толкова голямо, че се беше прегърбила от тежестта му.

— Остави тъпия си патлак на седалката — повтори другата жена. — Не ми се ще да те гръмна и да повредя тапицерията с кръв и мозък.

Стан пусна револвера на дясната седалка. Дженифър се пресегна и го взе.

— Добре. Сега изключи фаровете и слез от колата. И дори не си помисляй да бягаш.

Покрай тях в мрака профуча автомобил, освети ги за миг и изчезна в същата посока, в която пътуваха те. Ала дори да бяха видели автомата, не намалиха скоростта.

— Кракът ми е счупен, мама му стара — отвърна Стан. — Никъде няма да бягам.

— Тогава слизай от скапаната кола, мъжки.

Той се подчини и измъкна навън тежкия си гипс. Момичето му нареди да се обърне и да заобиколи от другата страна на форда, после да се приближи до канавката.

— Господи боже, Дженифър, нима ще позволиш на тази жена да ме застреля?

— Знаеш ли какво установих, Стан? Знаеш ли какво научих през последните неколкостотин километра? Открих, че една обикновена домашна хлебарка е по-добър любовник от теб. Ето какво открих.

— Хлебарка ли?

— Точно така, обикновен домашен вредител.

— Господи, да не си пияна? Да не са те натъпкали с наркотици или нещо такова?

— Дойдох на себе си, Стан. Видях коя страна на филията е намазана с масло. Трябваше ми известно време, но накрая го осъзнах. Ти си мъж и цял живот си се подготвял да станеш нещо много гадно и извратено. И даже да започнеш още сега, никога няма да можеш да го преодолееш.

— Дай му да разбере, Джен.

— Съжалявам, Стан. Между нас двамата няма да се получи. Открих друг човек.

— Нима? И кога?

— Стига глупости — намеси се Ема. — Дръпни се от там, Джен, да не ти изцапам хубавата копринена блуза.

— Чакай малко, дай да поговорим — каза Стан. — Не можеш просто така да убиеш някого край пътя, без каквато и да е причина. Не става така.

— А стига бе.

Разнесе се високо изщракване и той усети удар в гърба. Просна се напред, все едно някой го е ударил с непозволен блок. Един от онези евтини удари, с които започват буйните скандали на стадиона. Хората се изсипват от пейките, треньорите се втурват на игрището и се опитват да разтърват биещите се. Същото усещане. Блъсване в гърба, вцепеняващо и силно. И вбесяващо.

Ала не можеше да направи нищо с гнева си, защото лицето му бе в росната трева и не чувстваше тялото си. И знаеше, че този път ще се наложи да го изнесат на носилка. Щяха да го закарат в болницата и да го сложат да легне на чистия чаршаф, където щеше да се събуди след часове, без да си спомня нищо, и до него щяха да седят едно-две момчета от отбора, изкъпани и облечени, с гаджетата си, и няколко мажоретки с въпросителни усмивки.

— Ей, идва на себе си. Свестява се. Чуваш ли ни, Стан?

И той щеше да се усмихне, защото там щеше да е онази мажоретка. Александра Колинс. Най-готиното момиче в училище. Умно и забавно, но понякога тъжно. Като Стан. Тъжно и мълчаливо — тъкмо това го привличаше. Искаше момиче, с което да може да сподели. Момиче, на което да може да разкаже за Марджи, какво са направили заедно. На което да разкрие чувството си за малоценност, момиче, което да сподели с него своите тайни, и това да ги направи много близки.

Лицето му бе в росната трева и тя стоеше до леглото му, когато се свести. Александра Колинс.

— Мъртъв ли е?

— Не, още диша.

— Тогава на теб се пада честта, Джен.

— О, божичко, Ема! Не, не мога.

— Трябва, Джен. Нямаш избор.

— Моля те, Ема!

— Хайде, миличка. Вече всички сме в кюпа. Това е съвместно предприятие.

Стан чу Дженифър да хленчи, после мина много време. Миришеше на мокра трева.

И тогава усети нов удар в гърба. Но нямаше болка.

Не, само златисто сияние в главата му. Тишина, дълбока и чиста.

Край болничното му легло се бяха събрали другите му приятели от гимназията. Съотборниците му. Всички момчета. Как се казваха? Не си спомняше. Не си спомняше и гаджетата им. Не си спомняше дори името на своето гадже. Господи, това бяха най-добрите му приятели, а той не си спомняше имената им. Дори собственото си гадже, момичето, за което искаше да се ожени. Божичко, какво му ставаше, по дяволите, та не можеше да си спомни името на това страхотно момиче?

И после вече не си спомняше нищо.

Накрая остана само росата.