Джеймс Хол
Профил на убиец (29)

27.

Пет следобед. Джейсън бе отишъл да напазарува за вечеря. Лоутън седеше на един от люлеещите се столове на предната веранда. Отпусната на бежовия диван и загледана в баща си, тя набра домашния номер на Дан Романо.

Неделя, почивният ден на Дан — толкова късно следобед, а той все още спеше. Нищо. Трябваше да го направи, докато в къщата е тихо и умът й е ясен.

Дан вдигна на първото иззвъняване, ала изпусна слушалката и за миг й се стори, че я е хвърлил на пода и пак е заспал. После се разнесе гласът му, предрезгавял от храчки, пури и ром, и се поинтересува кой, по дяволите, го смущава посред нощ.

— Слънцето вече почти залезе, граф Дракула. Време е да ставаш.

— Кой е там, мама му стара?

— Алекс.

Последва кратко мълчание. Изпъшкване, отмятане на завивки и друг сънен глас, женски. Дан отдавна беше разведен. Но знаеше малките имена на повече проститутки от всеки сводник в Маями.

— Александра Рафърти? Бившата служителка от полицейското управление на Маями?

— Точно така.

— По дяволите, къде изчезна, момиче?

— В момента не мога да ти кажа.

— Добре ли си? Заплашва ли те нещо?

— Всичко е наред.

— И аз така си мислех. Все това повтарям на хората. Ще се появиш здрава и читава. Вестниците пресилват нещата, но аз си знаех, че си добре. Искаш ли да поговорим за това?

— Не точно сега.

— Добре. Ей, изпусна голям купон. Сигурно си разбрала, че твоят човек пак се развихри.

— Не съм чела вестници.

— Е, уби още едно момиче, в петък през нощта остави трупа на празния паркинг пред управлението. Нали се сещаш, покритото с пясък пространство до служебния гараж? Опръска с кръв стъпалата пред сградата. Невероятно зрелище. Във въздуха кръжаха хеликоптери, улицата беше задръстена от бусове със сателитни чинии. Трябва да се върнеш на работа, Алекс, твоят човек скоро открито ще нанесе удар. Поне така изглежда. А, да, момчетата от патологията установиха, че ги убива със стъкло, с парче огледало. Това е последната новина. В две от раните откриха следи от сребърното покритие. Старо огледало, казват, обаче нямам представа как са го определили. В раните имало и частички боя, черна маслена боя.

— Боя ли?

— Ей, става все по-странно, Алекс. Ако не побързаш, ще разкрием случая без теб. Няма да получиш своя пай от славата.

— Не ми и трябва.

— Къде казваш, че си отседнала?

— Не съм в града.

— Къде си точно?

— Не мога да ти кажа, Дан.

— Не можеш да ми кажеш. Защо?

— Ами синините?

— Какви синини?

— По лицата на жертвите. Патолозите казват ли нещо за тях?

— В доклада няма нищо. Поне аз не си спомням. Просто синини. Защо?

Александра видя, че Лоутън се изправя от люлеещия се стол и поздравява беловласа жена, която минаваше по улицата. Тя бодро му отвръща и се приближава до верандата.

— Виж, Дан, обаждам се да ти кажа, че съм добре и да проверя дали сте заловили убийците на Габриела Ернандес.

— Още нямаме за какво да се хванем. Няма очевидци, нищо. Само тонове куршуми от „Мак“ 10.

— Аз повиках полицията, Дан. В петък позвъних в полицията и дадох описанието на убийците и пикапа им.

— Ти ли?

— Да.

— Е, такова описание изобщо не е стигало до бюрото ми.

— По дяволите!

— Значи си ги видяла, така ли? На местопрестъплението ли беше?

Тя му разказа за младата жена, мъжа и жълтия пикап. Описа ги, дрехите им, странните очи на момичето, грозния тип.

— Кубинци ли бяха?

— Съмнявам се. Нямаше нищо общо с Габриела. Не беше политическо убийство.

— Откъде знаеш?

— Виж, Дан, разсъни ли се вече? Готов ли си да ме изслушаш?

— Изобщо не съм лягал. Е, бях в леглото, но не съм спал, ако разбираш какво искам да кажа.

Проститутката се изкиска.

Лоутън и беловласата жена разговаряха през оградата. Тя се смееше на нещо, което й бе казал.

— Тогава слушай, Дан. Просто ме изслушай, става ли? Без да ме прекъсваш. Ако ме прекъснеш, няма да мога да продължа.

Тя му разказа за Стан, за обира на бронираната кола. Разказа му, че парите се озовали в нея и убийците на Габриела най-вероятно я преследвали.

В това време Лоутън влезе в къщата и за миг се зазяпа във вентилатора на тавана.

— Това беше Грейс — каза той. — Това беше жена ми.

Той я погледна, усмихна се и като си тананикаше под нос, отиде в спалнята на Алекс.

— Там ли си?

— Тук съм — отвърна Дан. Полицейски глас. Сериозен. Напълно разсънен.

— Предполагам, че те интересува защо съм взела парите.

— Определено.

— Просто случайно попаднаха в ръцете ни. После бяхме у Габриела и навсякъде хвърчаха куршуми. Бях изпаднала в паника, Дан. Мъжът ми е крадец и убиец, най-добрата ми приятелка беше убита пред очите ми.

— И по този начин се защитаваш, така ли? Изпадаш в паника и заминаваш някъде с два милиона долара.

— Виж, Дан, трябва да ми повярваш. Ще върна парите. Просто за ден-два трябваше да се скрия. Не можех да ги оставя, нали? Да позволя да ги вземат убийците.

— Затова си избягала. И се криеш някъде.

— Избягах, да. Но ще се върна. Утре, вдругиден, веднага щом уредя едно нещо.

— Добре. Ще се обадя в „Бринкс“, ще им съобщя. Една наша служителка е взела вашите два милиона, обаче не се бойте, скоро ще се върне. Повярвайте ми.

Лоутън я повика от спалнята.

— Първо трябва да се справя с нещо тук и после ще се върна.

— Какво нещо? За какво говориш, по дяволите?

— Преди много години ми се случи нещо, Дан. Свързано е с престъпление, тежко престъпление. Досега остана в тайна, но скоро ще се разкрие и тогава ще имам нужда от твоята помощ. Може да стане много гадно. Стан ще се опита да ме обвини, да сключи споразумение с прокуратурата. Ще приказва разни отвратителни неща.

— Чакай, чакай. Объркваш ме, Алекс. Нищо не разбирам.

— Опитвам се да ти го обясня, Дан. Просто ми е трудно. Не ме припирай, потърпи малко.

Лоутън отново я повика. Гласът му прозвуча остро.

— Би ли изчакал един момент, Дан?

— Имам ли друг избор?

Тя отиде в спалнята. Баща й стоеше до леглото и гледаше петте снимки от местопрестъплението. Бананът й лежеше на пода в краката му. Лоутън беше подредил снимките в точния хронологически ред.

— Татко! Защо си ровил в банана ми?

— Алекс…

— Тук съм, татко.

— Не, Алекс. А-Л-Е-К. Името.

Тя застана до него и сведе очи към фотографиите.

— „А“ — посочи баща й. — „Л“, „Е“, „К“.

Александра гледаше петте мъртви жени.

Струваха й се някъде много далеч. Снимките, леглото. Усещаше, че кръвта се оттича от краката й. Лицето й изтръпна като измръзнало. В периферното й зрение заплува жълта мъгла.

— Алекс — отново каза Лоутън. — Е, познаваш ли го този човек?

Тя се върна в дневната и вдигна слушалката. Въздухът бе рядък, светлината — мъчително силна. Очите й не можеха да се фокусират. Дъхът й изгаряше гърлото, сякаш седмици наред се скиташе в пустинята. Когато заговори, гласът й беше пресипнал.

— Дан?

— Ей, не мога да понасям, когато някой ми се обади и после ме накара да чакам. Адски е нелюбезно, не смяташ ли?

— Дан…

— Тук съм, миличка. На твое разположение.

— Трупът, който сте открили. Новото момиче.

— Онова на паркинга ли?

— Да. Като другите ли беше оставено?

— В съвсем нова поза. Не бяхме виждали такава. Още не сме й измислили име. Има някои идеи, но нищо подходящо.

— Не ми казвай. Нека я опиша, позата, в която сте я открили.

— И как ще го направиш? Да не взимаш уроци по ясновидство?

— Лежала е на хълбок с ръце, вдигнати напред и свити в лактите под прав ъгъл, и със силно свити крака, така че пищялите да продължават линията на предмишниците. Като буквата „Н“.

Дан не отговори веднага. Проститутката нетърпеливо изписка нещо зад него. Александра го чу да диша в слушалката.

— Добре де. Предполагам, че може да се опише така. Като „Н“. Разговаряла си с някого от колегите, така ли?

— Не съм се чувала с никой друг, освен с теб.

— Добре, вярвам ти. Как разбра?

Когато заговори, гласът й я изненада. Празнотата му, отдалечеността му.

— Той изписва моето име, Дан.

Лоутън влезе в дневната. Опитваше се да вдигне ципа на синия си анцуг, но той бе защипал плата.

— Изписва името ти ли? Какво значи това?

— Помисли. Убиецът поставя труповете на жертвите във формата на букви.

— Букви ли? — Дан замълча за миг. — Мамка му!

— „А“ — Задъхващата се. „Л“ — Прегърбената. „Е“ — Мухобойката. „К“ — Маршируващата. „С“ — Полумесецът. И после пак „А“. А сега — „Н“. През цялото време е било под носа ни.

— Къде си, Алекс? — попита той.

— Не мога да ти кажа.

— Къде, по дяволите?

— Вече ще затварям, Дан. По-късно ще ти се обадя.

— Поне в безопасност ли си?

— Да. Мястото е известно с безопасността си.

— Тогава остани там. И ме дръж в течение.

— Добре.

— Какво е всичко това, Алекс? Защо оня копелдак изписва твоето име?

— Може да не е моето. Може да е на някоя друга Александра.

Дан се замисли за няколко секунди.

— Не, права си — мрачно каза той. — Затова е оставил последната пред участъка и кървавата му диря води към стъпалата пред входа. Не можахме да го разберем. Били сме прекалено глупави. Затова оставя поредната жертва точно под носа ни и ние пак не се сещаме. Какво е всичко това, Алекс? Какво става тук, по дяволите?

— Не знам, Дан.

Раздразнен от ципа, Лоутън започна да хленчи.

— Довечера пак ще ти позвъня. И двамата имаме нужда от време, за да осмислим информацията. Довечера ще си поговорим.

— Имаш ли оръжие, можеш ли да се защитиш по някакъв начин?

— Той не знае къде съм. Не се бой за мен, Дан. Просто помисли. До довечера.

— Проклетите психолози, ето кой е виновен. Копелетата получават пари, задето са толкова умни. Е, тоя път наистина се оказаха прекалено умни. Полицейската работа е тъпа и елементарна. Търси очевидното, гледай точно пред себе си. Но не, те ни пратиха в някаква фантасмагорична страна с всички тия глупости за разиграване на случки от детството.

— До довечера, Дан — каза тя и затвори.

 

 

Плажът пустееше.

Алекс вървеше покрай водата.

Главата й се пръскаше от шока, не си спомняше кой ден от седмицата е. Нито годината и века. Нито на коя планета и в коя галактика се намира. Не си спомняше името и рождения си ден. Нито защо изобщо е тук. Изпълваше я горещ бял шум, беше празна като господин М., като че ли са изсмукали собствения й хипокампус. Бяла страница, също като пясъците пред нея, чиста като безоблачното небе. Не помнеше нищо. Сякаш прекалено дълбоко бе дишала този прозрачен въздух и той беше проникнал в кръвта й, разтваряйки всички тревожни мисли, страшното бреме на миналото, насъбралите се утайки от цял един живот.

Тя събу обувките си и ги взе в ръка. Ходилата й потъваха в кристалния пясък, който приятно пареше между пръстите й. Погледът й се рееше към морето, към спокойните, по-сини от всякога води. А небето беше още по-синьо и по-спокойно от океана.

По пътя видя три пясъчни замъка, загладени от постоянния вятър, който ги бе превърнал в безформени купчинки пясък. Видя две човешки фигури, примитивни пясъчни скулптури, безлики създания с разперени ръце и крака. Видя забравена хавлия, опаковка от шоколад и разкривен алуминиев стол, полузаровен в белия захарен пясък.

Дълго вървя, докато стигна до края на плажа. Докато светлината започна да гасне и небесната призма на запад пречупи слънчевите лъчи в целия спектър, ярки снопове златисто, червено, зелено и жълто.

Тя се обърна и закрачи назад, ала без цел. Нямаше къде да отиде. Нямаше срещи и задължения. Живееше само в този миг. Не я оковаваха спомените, шептящите духове от миналото, големите хорове, които пееха своите химни за отминали дни.

Здрач навън, здрач в главата й. Морето и сушата от двете й страни, небето — отгоре. Можеше да гледа и вижда. Да диша. Да се движи. Но нямаше спомени.

Макар и за кратко, нямаше минало. Макар и само за час, тази ободряваща празнота, тази лекота. Вълнуващото избавление.

Два километра, после три. Александра вървеше по плажа и с всяка стъпка усещаше завръщането на гравитацията. Двадесет и девет годишна. Октомври, двадесети век, земята с всичките й скрити богатства, древни съкровища, архиви, скулптури. Миналото, миналото, натежаващо в главата й.

Александра Рафърти бе привлякла вниманието на убиец. Заради нея бяха мъртви седем жени. Убити, за да може някакъв проклет маниак да изпише името й, така че тя да знае за съществуването му, да усеща присъствието му, да преживява дълбочината на измъчената му любов. Някаква подобна глупост.

Тя се приближаваше към дюните на Сисайд и с всяка стъпка горещият бял шум на шока заглъхваше.

Убиецът беше изнасилил седем жени и бе прерязал гърлата им, взирайки се в безпомощните им очи. Тласкан от безумното си желание, той беше принесъл тези дарове на Алекс, сякаш това бе представата му за прелъстяване, неговото пречистване. После изродът беше оставил кървавата си диря, за да й покаже копнежа си, да я накара да трепери от силата на любовта му.

За да чуе вика му:

„Кой съм аз и защо върша всичко това?

Какво още ти готвя?“

Александра се изкачи по едно от изящните сисайдски стълбища, които водеха от стръмните дюни като скулптурен гребен на вълна. Вече беше тъмно, хладно и ветровито. Баща й бе сам от часове. Беше си изгубила ума и сега си го бе възвърнала.

Някакво копеле беше убило седем млади жени, само за да изпише нейното име.