Джеймс Хол
Профил на убиец (22)

20.

Закусиха в заведение малко по на юг от Сисайд и когато фирмата за къщи под наем най-после отвори в девет часа, двамата с Лоутън чакаха на вратата.

По лъскавата цветна брошура Алекс избра къща с две спални на Ийст Ръскин стрийт, на две крачки от плажа. Казваше се „Чатауей“, възможно най-евтината, която се предлагаше, собственост на Чад и Моли Чатуик, семейство от Ню Орлиънс, които я използвали само за един месец през лятото. Алекс я нае за седмица.

Тя отброи петнадесет стодоларови банкноти и служителката се вцепени при вида на толкова много пари в брой.

— Ние сме от Маями — каза Алекс, като че ли това обясняваше всички прояви на лоши обноски.

— А, разбирам — отвърна жената.

Слава богу, Лоутън мълча през цялото време, потънал в пълен смут от необяснимо дългото пътуване.

Един младеж с количка за голф ги упъти към къщата, едноетажно бунгало в зелено и оранжево-розово с бял дъсчен стобор отпред и ламаринен покрив. От едната страна имаше тясна отбивка, на която Алекс паркира пикапа. Предният двор не бе по-голям от нейната кухня в Маями. Петнадесетина квадратни метра, обрасли с тропически храсти и цъфтящ златник. Земята беше покрита с дебел пласт смлени борови иглички. От албума на Лоутън Александра знаеше, че в Сисайд са забранени изкуствените чимове, косачките за трева и градинските ножици. Контролирана дива среда, защитена със закон.

Пред къщата имаше веранда с дъсчена ограда, дневната беше слънчева и весела с бели прозрачни завеси, полиран дъбов под и стени в слонова кост. По дивана и фотьойлите имаше пъстри възглавници. Няколкото плетени столове и масички бяха боядисани в синьо, жълто и червено и придаваха на стаята жизнерадостния вид на детска градина. Мебелите и самата къща бяха на по-малко от пет години, ала всичко се стремеше да напомня за по-стара и по-изящна епоха и в същото време да е напълно съвременно.

На дъбовата маса за хранене имаше опакована в целофан кошничка, подарък от агенцията за къщи под наем. Кафе на зърна, кроасани, пресни плодове и малка бутилка шардоне, всичко необходимо за началото на една великолепна почивка. В ъгъла до портала, който водеше към кухнята, имаше бял стол с висока облегалка и ръчно рисувани сини цветя. Всичко тук говореше за отличен вкус и нямаше нищо общо с онази някогашна порутена къща на брега. Нямаше пясък по пода, паяжини, ръждиви мивки и силен мирис на мухъл.

Алекс избра за себе си предната спалня. Близо до улицата, така че едновременно да наблюдава баща си и движението навън. Докато Лоутън взимаше душ, тя събу маратонките си, разкопча банана си и потърси къде да скрие чантата с пари. Накрая се спря на плетената кошница върху шкафа над кухненската мивка. Една по една нареди вътре пачките, докато я напълни догоре, и я върна на мястото й. После прибра останалите пет-шест до формите за лед в камерата на хладилника.

— Това не е мястото, на което бяхме преди — отбеляза Лоутън. Той стоеше гол в дневната и водата от тялото му се стичаше по пъстрите килимчета на пода.

— Прав си, татко. Но тук е чудесно, не смяташ ли? Плажът е същият. Пък и не е нужно да сме в абсолютно същата къща.

— Нима?

— Не, това няма значение. Не ти ли харесва? Тук е чисто и слънчево.

— Уморен съм — отвърна баща й. — Трябва да поспя. Остарявам.

— Можеш да спиш колкото искаш. По-късно ще отидем на плажа да погледаме залеза. Ще обиколим района, ще видим какво се е променило.

— Всичко се е променило. Всичко е различно от едно време.

— Някои неща са се променили, естествено. Но Сисайд ти харесва, нали?

— Трябваше да съм в „Харбър Хаус“. Ще получа неизвинено отсъствие.

— Ще ти напиша извинителна бележка, татко. Те ще проявят разбиране. Спокойно могат да минат без теб няколко дни. Сега сме тук, хайде да се порадваме на почивката.

— Крием ли се?

— На почивка сме, татко. Имаме отпуска.

— Илейн Дилашоу пече шоколадови бисквити с орехи. Ако ме няма, за да ги взема, тя ще ги даде на оня проклет Джордж Мърфи.

— Трябва да ти намерим хавлия, татко. Намокри целия под.

— Погледни ме. — Той спусна ръка, повдигна увисналия си пенис и го остави да падне. — Погледни това безполезно парче месо.

— Хайде, татко. Трябва да си починеш. И двамата имаме нужда от почивка.

— Преди не бях такъв. Някога бях истински мъж. Спомняш ли си?

— Да. Беше много мъжествен. Всички жени те харесваха.

— Нали? Можех да имам всяка от тях. Но избрах теб.

— Избрал си Грейс, татко. Майка ми, Грейс.

— Грейс ли?

— Хайде да си легнеш. Ела, стига приказки.

Тя го настани на чистия чаршаф, включи вентилатора на тавана, спусна щорите. Наближаваше десет часът, температурата навън не надвишаваше двадесет градуса. Поне пет-шест градуса по-малко и много повече кислород, отколкото в онзи субтропичен ад почти на хиляда километра на юг. В далечината се чуваше плясъкът на прибоя, от север подухваше освежителен ветрец, ухаещ сякаш на вечнозелена растителност, бистри планински езера и ледници. Имаше още поне месец, докато есенният въздух проникне чак до Маями. Един ден път с кола, друг сезон. Друга Америка.

Тя седна на ръба на леглото и Лоутън дяволито й се усмихна.

— Тук е хубаво — каза баща й. — Точно като в албума.

— Да. Точно като в албума.

Алекс отвърна на усмивката му и погали сухата, отпусната кожа на дланта му. След минута-две клепачите му се затвориха и той най-после заспа. Когато започна да диша дълбоко и да похърква през носа, тя се изправи и тихо затвори вратата.

В кухненския килер откри макара с конец, после извади от чекмеджето с приборите тежък черпак. Александра прокара единия край на конеца до бравата на стаята на Лоутън и започна да размотава макарата, като отстъпваше към своята спалня. Накрая завърза другия край за черпака и го остави на ръба на нощното си шкафче. За толкова кратко не можеше да измисли по-добра предупредителна система.

Погледът й попадна върху шкафчето и се задържа върху оставения там кожен банан. Алекс въздъхна, вдигна го и дръпна ципа. Извади петте снимки, пръсна ги върху плетената масичка, после измъкна малкото стъклено полукълбо от велуреното му калъфче, лупа, голяма колкото разрязан наполовина малък лимон.

Постави лупата върху „Задъхващата се“ и разтърка очи. След това започна бавно да мести стъклото отдясно наляво и да го плъзга нагоре по тялото на жената от свитите пръсти на краката към тънките глезени, малкия белег с форма на полумесец на десния пищял, капката кръв до коляното.

Десетки пъти беше правила същото, ала в тази спокойна стая, на тази силна светлина, снимката изглеждаше по-отвратителна от преди, по-отчетлива.

Алекс продължи по леко разтворените крака на жената до обръснатия й пубис, тънката й талия и малкия й пъп. Гърдите бяха сплеснати, зърната — тъмни и малки, като нейните. Накрая стигна до раната на гърлото й, назъбено „С“, оставено от рязко замахналия с ръка убиец. Абсолютно същото като при другите три жертви.

Тя задържа лупата върху лицето й. Брюнетка с дълга до раменете коса, бретон. Отворени очи, бездънно сини. Тъмни вежди, дълги мигли. Синина на лявата буза от удар с дясна ръка. Александра присви очи и завъртя снимката така, че силната океанска светлина да падне точно отгоре й и се наведе към нея.

Синината бе по-малка, отколкото й се беше струвало преди, по-малка от среден юмрук. Широка не повече от два пръста.

Тя отмести фотографията настрани и постави на нейно място „Маршируващата“. Изчака, докато скрилият слънцето облак отмине, плъзна лупата по светлата кожа на жената и откри същата синина на същото място, също толкова малка. Широка два пръста. Провери другите три и установи същото. Синини, каквито бе виждала и преди в друг случай или в друг контекст. Не си спомняше.

Алекс се изправи и закрачи назад-напред. Ако беше в управлението, щеше да слезе в хранилището, да потърси в старите си досиета, да прерови купища снимки, докато открие онази, която се мъчеше да си спомни.

Не можеше да разсъждава, не можеше да се съсредоточи. Мислите й бяха мъгляви и разпокъсани от прекараната безсънна нощ. Засега трябваше да остави синината на подсъзнанието си, още една причина, поради която се налагаше да се обади на Дан Романо.

Алекс взе душ, изми си косата с шампоан и се загърна в хавлия. Взе бермудите, блузата, бельото си и анцуга на баща си и ги занесе при малката перална машина, която бе видяла в кухнята. Включи я и се върна в стаята си и легна на леглото.

Заслуша се в дращенето на клоните в черчевето на прозореца, в присмехулника, който изпълняваше взетия си назаем репертоар в малкото дворче между тяхната и съседната къща, и дълбоко вдишва благоуханния въздух.

Сякаш дълбоко в нея биеше катедрална камбана. Това място вече й действаше, като че ли всеки дъх беше натоварен с възбуждащи феромони, тези силни химични вещества, отделяни от дърветата и прибоя, процеждащи се от порите на земята, докато въздухът станеше неустоим, вибриращ от спомени. Невероятно силни, живи спомени — последния златен месец от детството й, чудесните часове с родителите й, безопасния, прекрасен свят, плажа и морето, обраслите с шубраци хълмове, лагуните, пеликаните и чайките, носещи се на вятъра, онзи сладък, здрав аромат на напечено от слънцето чамово дърво.

Алекс се отпусна на възглавниците и се загледа в графиката на стотици розови фламинги, събрани край лагуна в Евърглейдс. Десетки пъти беше виждала тази литография на Одъбон^[1], нарисувана от великия натуралист от деветнадесети век, когато тези птици бяха изобилствали във Флорида също като бизоните в прерията. Трябваше й известно време, за да разбере какво не е наред в литографията. Самите фламинги. Те изобщо не бяха розови, а синкави, само върховете на крилете им бяха оставени в истинския им цвят. Някаква дизайнерска шега, напомняне, че миналото и настоящето завинаги са се слели, променени завинаги. Принцип, на който се основаваше самият Сисайд, носталгичната игра на „тука има, тука няма“, която играеше градчето.

Алекс затвори очи и усети, че налягането във вените й спада. Започна да следи дишането си, да проследява всяко вдишване чак до дробовете си и обратно. Години наред бе упражнявала тази йогистка дисциплина в началото и края на всяка тренировка по карате и тя обикновено беше прояснявала ума й по-добре от двойно кубинско кафе. Макар че днес само още повече я приспиваше.

Трябваше да помисли, да разработи план, да реши точно какво да сподели с Дан Романо. Ала в момента бе прекалено изтощена. Прекалено уморена, за да изпитва угризения, да се тревожи или да подготвя контраудара си. Прекалено изчерпана, за да направи каквото и да е друго, освен да потъне в тъмната, бездънна река на съня.

 

 

— Отиваш ли някъде?

Майка му стоеше на прага на килера. Коланът й беше развързан. Пеньоарът й висеше разтворен и разкриваше редките сиви косми на пубиса й и увисналите торбички кожа на мястото, на което някога се бяха намирали гърдите й.

— На кратка почивка — отвърна той. — За няколко дни заминавам на север.

Постави третата и последна найлонова торбичка кръв в хладилната чанта и я зарови в натрошения лед.

— Съжалявам, че те безпокоя, но съм жадна. Алкохолът ми свърши.

— Не хленчи. Купил съм ти.

Тя навлажни устни и с олюляване се потътри напред, като измъчено му се усмихна.

— Ти си добър син — каза майка му и нервно протегна ръка. — Винаги си бил добър и грижовен с мен. Само на теб мога да разчитам. Само на теб.

Той отблъсна ръката й, мина покрай нея, занесе хладилната чанта в дневната и я остави до входната врата.

— Ето. — Приклекна, отвори чантата и извади еднолитрова бутилка „Смирноф“. — Но не се опитвай да ме забаламосваш с тия глупости за добрия син. Вече е късно за това, дърта вещице.

— Но е вярно. Ти си най-малкият ми, най-хубавичкият ми син.

— Върви на майната си!

Старицата вдървено се приближи към него. Артрит или подагра, не беше сигурен. Отдавна не бе ходила на лекар. Не беше излизала от тази къща.

— Ти беше любимото ми дете. Наистина.

— Долна лъжкиня, ти ме заряза още в мига, в който ме роди. Постоянно къркаше и ме поглеждаше само колкото да ми се намръщиш.

— Не, не. Обичах те, повярвай ми. Ти беше моето бебче, миличкото ми нежно момченце.

— Няма да успееш. Откажи се. Вече нищо не можеш да направиш, извиненията няма да ти помогнат. Аз бях петгодишен, плачех за теб, стоях точно пред теб, а ти изобщо не ме забелязваше. Беше прекалено заета да вадиш още лед от формичките и да си правиш поредния коктейл от уиски с лимон. Сега не можеш да се върнеш назад във времето и да го промениш. Свършено е. История. Ти ме изостави и сега си търпиш последствията. Ето как става. Застига те кармата.

— И аз съм изживявала тежки моменти — каза тя. — Животът ми не беше лек.

Погледът й заблужда из мрачната стая. Очите й се навлажниха.

— Спести ми сълзливите си глупости.

— Ако баща ти беше жив, нямаше да постъпваш така.

Това го спря за миг.

— Баща ти щеше да извади колана си и да…

— Какво, майко? Да ме пребие ли? Да нашиба задника ми до кръв, докато не ми останат сълзи? Това ли искаше да кажеш?

— Защо съм тук, сине? Защо постъпваш така с мен, милото ми момче?

— Нарича се „отмъщение“, мамо. Известно също като „справедливост“.

— Но ти беше толкова добричък. Толкова миличък. Не е хубаво, сине. И онова, което правиш с онези жени, също не е хубаво. Знаеш го, нали?

Тя протегна ръка и пристъпи към него, ала той се отдръпна и се запъти към предната стая, където на голия под лежеше дюшекът й. Вонеше на урина и разлагаща се кучешка храна. Тоалетната дъска в банята липсваше, фаянсът бе на черни и оранжеви петна. По стените лазеха хлебарки. Той застана пред чинията и погледна в кафеникавата вода.

Семейната библия лежеше върху капака на фаянсовото казанче. Черната й кожена подвързия се беше огънала от годините, прекарани на силна влага. Тънките страници бяха единствената тоалетна хартия, която позволяваше на майка си.

Той развъртя капачката на водката и вдигна бутилката над тоалетната.

— Не! — изпищя старицата и се хвърли към него, но той отблъсна мършавото й тяло настрани и тя се строполи на пода. Привдигна се и го погледна от дълбините на кафявите си очи.

Той наклони шишето и го остави да се излее в чинията.

— Ти си жесток — безизразно каза майка му. — Жестоко момче!

— Аз не съм виновен. Просто продължавам семейната традиция.

— Баща ти беше нещастен човек. Но ти си по-добър от него. Много по-добър. Ти си добро момче.

— Естествено — ухили й се той. — Аз съм цял светец.

— Така е. Винаги си бил добър. Толкова умно, чувствително дете. Винаги съм знаела, че ще се издигнеш. Че ще станеш важна личност.

— О, наистина станах. Пишат за мен на първите страници на вестниците.

Мъжът остави бутилката на ръба на мивката. Старицата впи очи в нея с потръпващи устни. На дъното оставаха три сантиметра прозрачна течност.

Той усети, че се усмихва. Във вените му се вливаше нова енергия. Шлюзовете на адреналина бяха отворени и с всяка изтекла секунда той набираше височина.

— Време е да вървя, мила мамо. Трябва да хвана самолета. Ако се появи нещо и се наложи да се свържеш с мен, аз ще съм на плажа и ще си почивам с всички онези чудесни хора в техните чудесни къщи. На прекрасния пясъчен бряг на Сисайд, Флорида.