Джеймс Хол
Профил на убиец (15)

13.

Александра спря в подземния паркинг на „Джаксън Мемориал“ недалеч от мястото, от което предишната вечер беше потеглила Дженифър Макдугъл. За миг остана на седалката, докато баща й се занимаваше с някаква изтеглена бримка на ръкава на анцуга си.

Тя угаси двигателя и се заслуша в бетонното ехо. Чувстваше тялото си по-празно, отколкото й се струваше възможно. Гневът й бе изгорял и на мястото на сърцето й беше оставил само въглен.

— Цял ден ли ще седим тук? Не че имам нещо против. Все ми е тая къде ще висим.

Алекс слезе и заобиколи отпред, за да отключи вратата на баща си.

— Ами чантата?

— Остави я.

— Да оставя един милион кинта в кола на обществен паркинг в Маями?

— Някой ще ги открадне, голяма работа.

— Сърдиш ли ми се?

— Не ти се сърдя, татко. Не.

— Да не би да съм направил нещо, от което да се срамувам? Да де, знам, че влязохме с взлом. И не биваше да взимам неща от местопрестъплението. Някой печен млад адвокат може да повдигне въпроса.

— Всичко е наред, татко. Държиш се добре. Не те заплашва никаква опасност.

— Не знам и за ония опадали листа. Да ги зарежа така на купчини. Може да се появи някое дете, някой малчуган, и да се скрие вътре. И кой знае какво може да стане? Аз не съм виновен.

— Не се бой — каза Александра. — Положението е под контрол, татко.

— Нали ти казвах? Още щом видях новините, разбрах, че това е дело на Стан. Имам нюх за престъпленията.

— Да, така е.

По време на нервния си пристъп Лоутън бе свалил ципа на анцуга си до малкото си шкембе и сега грубите бели косми на гърдите му се виждаха. Тя му помогна да се закопчае и го поведе към асансьора. Двамата мълчаливо се качиха на етажа на Стан.

Чувстваше пръстите на ръцете си изтръпнали като от измръзване. Пръстите на краката й също се вцепеняваха. Всички системи под шията й сякаш изключваха.

Но умът й беше кристално ясен, всеки синапс изпълняваше функциите си. Мъжът, за чиито шеги някога се приказваше по коридорите на гимназията, бе стигнал до националните новини. Мъжът с морскосините очи и волска упоритост да удължи колкото може повече пубертета си. Този мъж беше неин съпруг, прелюбодеец, крадец и може би дори убиец.

— Да те почакам ли тук? — попита баща й, когато стигнаха пред стаята на Стан.

— Не, влез с мен. Не бива да се разделяме.

Когато Алекс отвори вратата, Стан набираше последните две цифри от нечий телефонен номер. После се отпусна на възглавниците си, съсредоточен върху звука в ухото му. Лицето му беше безизразно, може би от опиатите, лишено от обичайната му груба жизненост. Александра имаше няколко секунди да го види в това неприкрито състояние, да зърне животинските му мускули. С мрачна обективност, каквато никога не бе притежавала, тя забеляза, че челото му се е разширило, сякаш прекалено често беше блъскал глава в друг, по-корав череп. Забеляза и свинските му очички, безмилостното им безразличие. Вратът му беше прекалено къс, прекалено дебел. Ушите му бяха щръкнали, като че ли вечно подслушваше тайните на съседите си. Това бе човекът, който я беше измъкнал от гимназиалната неизвестност, бе я увенчал с измамната си слава, беше я издигнал до висините на юношеската аристократичност. Тогава това не бе означавало нищо, сега означаваше още по-малко. Фактът, че и малкото останала обич, която беше изпитвала към него, толкова внезапно се е изпарила, не я порази толкова, колкото мисълта, че някога изобщо го е обичала.

Когато вдигна поглед и ги видя на прага, Стан не изгуби самообладание. Без да каже нито дума, той затвори слушалката.

— Мислиш се за много хитър, а? — насочи показалец към него Лоутън, като че ли току-що го е пипнал на местопрестъплението. — Всичко разбрахме. Всяваш пълен хаос, ранен си и никой нищо няма да заподозре. Адски хитро. Само че не си взел предвид нас, хитрецо. Нас с Алекс. Това ти е грешката.

— Разкарай тоя стар глупак.

— Баща ми ще остане тук.

Стан се намести по-удобно на възглавницата. Торбичката на интравенозната му система се разлюля на стойката.

— Къде беше? Защо досега не дойде да ме видиш?

Тя се приближи до долната табла на леглото.

— На кого се обаждаше, Стан?

— На теб.

— Глупости.

— Какво има, Алекс? Какво ти става, по дяволите?

— Кажи ми, Стан, мисля, че заслужавам да знам. Защо го направи? Не беше заради нас, нали? Ние нямахме нужда от тези пари. Справяхме се нормално. Не бяхме богати, но се оправяхме.

Той поклати глава и извърна очи към стената.

— Тя ли те накара, твоята мъничка Дженифър? Готвил си се да избягаш и да започнеш наново с нея, така ли?

Стан отново я погледна и устните му грозно се свиха.

— Не знам за какво говориш, мамка му. — Но гласът му вече издаваше истината.

— Не си прави труда, Стан. Бяхме на онова твое игрище за голф. В кънтри клуба на Лийфи Уей.

Лоутън се подсмихна.

Очите на Стан показваха отчаяните му опити да измисли нещо. Попаднала в капан невестулка, мъчеща се да си спомни обратния път за бягство.

Александра отметна кичур коса от очите си. От огледалото в банята я гледаше висока жена с гладка бяла кожа. Бомбите, които през последните няколко часа избухваха в душата й, по нищо не личаха външно.

— Знаеш ли, Стан — като срещна погледа му, каза тя, — заблуди ме Марджи. Грижовността ти към нея. Ти страшно я обичаше. Защитаваше я, винаги беше до нея, за да я подхванеш, ако се препъне. Момче на такава възраст толкова много да обича сестра си. Това е мъжът, в когото се влюбих. Това е мъжът, за какъвто те смятах. Но съм сгрешила, нали? Ти си изчерпал всичко за Марджи. Имал си съвсем мъничко и си го изчерпал за нея.

— Скапана курва! Нямаш право да говориш за нея. Нямаш никакво право.

Усетила шеметно замайване, Александра отстъпи назад от леглото.

— Чантата ти е в колата, Стан. Това е краят на поредния ти майтап.

Той отвори уста да каже нещо, но очите му бяха празни.

— Не се мъчи, Стан. Няма какво да кажеш.

— Дай му да разбере, Алекс.

— Ще ви предам на полицията, курва такава — каза Стан.

— Какво?

— Ще ви предам на полицията, теб и стареца.

— Да не си луд, Стан? Не можеш да ми прехвърлиш вината. Ти си скапаняк и за много дълго ще отидеш в затвора.

— Няма, Алекс.

С лениво презрително изсумтяване той извърна очи от нея, за миг се зазяпа в голата стена, после отново я погледна. На лицето му сияеше триумфална усмивка.

— Занеси парите вкъщи, Алекс. Ето какво ще направиш.

— Нещо си се объркал, Стан. Не си в положение да ми нареждаш какво да правя.

— Изслушай ме. По-късно следобед Дженифър ще дойде да вземе парите. Ще ти поиска чантата, ти ще й я дадеш. И всичко ще е наред. Когато ме изпишат от болницата, за пред хората известно време ще останем женени, после ще се разведем и аз ще си отида.

— Глупости, Стан. Ела на себе си! Няма да ходиш никъде другаде, освен в затвора.

Тя хвана Лоутън за ръката. Баща й си тананикаше, играейки си с бримката на ръкава си.

— Знам за Дарнъл Флинт — каза Стан.

Устата й пресъхна. Тя пусна баща си.

— Знам всичко — продължи Стан. — Всички кървави подробности. Ти си убийца, Алекс. Ако ме пипнат, ще те повлека със себе си. Заедно с твоя старец.

Усети присвиване във вътрешното ухо, болезнено повишаване на налягането, сякаш се намираше в асансьор, чиито кабели се бяха скъсали и подът летеше под краката й.

— Преди две седмици Лоутън ми разказа всичко. Нали, стар глупако? Разказа ми как хлапето те тормозело, убило кучето ти, затова ти си отишла и си го застреляла в лицето. Разказа ми за прикритието, за дрогата по пода. Даже е запазил пистолета, с който си убила момчето. Оръжието на убийството, Алекс. Той ми го показа и аз му го взех. Прибрах го на сигурно място. Пистолета, с който си убила онова момче. Скрих го в случай, че някой ден ми потрябва. Както знаеш, Алекс, в полицията пазят балистичните данни за неразкритите убийства. Всичко си е в архива. Мисля, че на твоите приятели в управлението ще им е адски интересно какво са направили навремето баща и дъщеря. Ще си извадят микроскопите, ще разгледат куршума, с който е бил убит Дарнъл Флинт, и ще го сравнят със служебния пистолет на твоя старец. Да, мисля, че ще им е много интересно.

— Наистина му разказах — призна Лоутън. — Без да искам. Стана случайно.

Тя го прегърна през рамо и го притегли към себе си.

— Ти ще отидеш в затвора, Алекс, а старецът ще иде в лудницата, където му е мястото. Може би ще успея да намаля присъдата си до една-две години. Струва си да опитам, не смяташ ли?

— Няма да стане.

— О, ще стане. Разбира се, че ще стане. Служителка от полицейското управление на Маями, обвинена в убийство. Страхотно заглавие. Това ще измести Кървавия изнасилвач от първото място. Басирам се. Няма да те спасят никакви разпоредби за ограничената информация в случаите на убийства, миличка. Вестниците ще го лапнат като топъл хляб. Главният прокурор на щата ще върне парите на „Бринкс“ и ще разкрие едно осемнайсетгодишно убийство. Сигурно ще може да се кандидатира за губернатор.

— Копеле гадно!

Той се отпусна назад на възглавницата, широко се усмихна и се огледа наоколо, сякаш се наслаждаваше на аплодисментите на десетки от най-близките си приятели.

— Това, че оня Флинт те е изнасилил, обяснява много неща — отново я погледна Стан. — Например поведението ти в спалнята. Още от началото аз вършех цялата работа, докато ти лежеше и като че ли страдаше със затворени очи. Все едно че се страхуваш от секса или го ненавиждаш. Мисля, че откакто сме женени, си имала най-много два оргазма, Алекс. И тогава сигурно си се преструвала. Два. За да не отблъснеш окончателно мъжа си, а? Но сега разбирам какво те е направило такава студена риба. Оная история с Дарнъл Флинт. Господи, трябваше предварително да ми кажеш какво ти се е случило, че си повредена стока.

Той погледна Лоутън и презрително изсумтя.

— Единствената причина да се забъркам в тая история с парите на „Бринкс“ беше ти, студена мъртва риба такава. Това изобщо нямаше да се случи, ако имахме някакъв приличен сексуален живот, Алекс. И отгоре на всичко доведе вкъщи това старо копеле. Да дрънка глупости на вратата, докато аз се опитвам да си надървя хуя. Господи, само това ни трябваше, той да е в съседната стая, да дращи по стената и да хленчи. Ти си виновна, Алекс, ти си виновна за лайната, в които сме затънали. За всичко.

Застанала до вратата, тя усети, че въздухът влиза и излиза от нея. Гледаше сивата светлина, която струеше през прозореца, чуваше звънците и гласовете на болницата, докато поредната смяна здрави хора се заемаха с безкрайната върволица от ранени и болни.

— Съвсем просто е, Алекс. Направи каквото ти казвам, иначе ще отидеш в затвора. И ще пратят стареца при лудите престъпници. Ако искаш това, хайде, вдигни телефона и ме предай.

Александра погледна баща си, после отново се обърна към Стан, който лежеше, спокойно отпуснат на възглавниците като комарджия, наслаждаващ се на добре изиграната ръка.

Тя се приближи до леглото и прокара пръсти по студената бяла рамка. Лоутън си тананикаше и пристъпваше от крак на крак до нея, сякаш танцуваше без партньорка.

— Аз вече съм в един затвор — каза Алекс. — Откакто се помня. Не можеш да ми направиш нищо, Стан, което вече да не съм си причинила сама.

Той се повдигна напред. Усмивката му изгуби блясъка си и челото му се напрегна.

— Ами тогава хайде, обади се, Алекс. И само ги гледай как ще откарат стареца ти там, където никога повече няма да го видиш.

Александра усети, че лицето й гори. Стоманени ленти стегнаха гърдите й. Без да откъсва очи от неговите, тя дълбоко си пое дъх.

— Печен си, Стан. Намери много хитър начин да обърнеш нещата в своя полза, да се представиш като жертва. Ограбил си работодателите си, убил си партньора си и за всичко това сме виновни ние с татко. Ти само си извършил онова, което сме те накарали ние. Страхотно! Адски ловко. Трябва да е чудесно да имаш толкова удобна изкупителна жертва за всичко, което искаш да направиш. Е, нека и аз ти кажа нещо, Стан. Когато в щатската прокуратура научат какво си извършил, никой няма да сключва сделки с теб. Направо го забрави. Не съм адвокатка, но всеки ден се срещам с тези хора в службата. Щом си решил да ме завлечеш със себе си, добре, давай. Сигурна съм, че в прокуратурата ще останат доволни. Но не се самозалъгвай. Ще прекараш остатъка от гадния си живот зад решетките. Започвай да свикваш с тази мисъл.

Алекс продължи да го гледа още няколко секунди, после се обърна към Лоутън и го хвана за лакътя.

— Хайде, татко, да се махаме от тук. Имаме работа.

Баща й се отскубна от нея.

— Титуляр в шампионатите, глупости — каза на Стан той. — Нито за миг не съм вярвал на тая измислица. Пращаме те обратно в „Рейфорд“, млади човече, където ти е мястото. И този път за теб няма да има завръщане в цивилизованото общество. Никога!