Джеймс Хол
Профил на убиец (33)

31.

Облечена с бели джинси и тъмнозелена блуза, Алекс седеше на предната веранда и чакаше Джейсън да се върне. Люлееше се и слушаше хрущенето на песъчинките върху чамовите дъски. Очите й блуждаеха през алуминиевата решетка към обгърнатите в мъгла къщи оттатък пътя.

Вятърът носеше аромат, който помнеше от много отдавна, сладко ухание на борови иглички, примесено със силен мирис на море. Тя отново бе онова почерняло от слънцето момиченце, което се люлееше на верандата на жълтата къща. Изпълнено с наивни надежди. Все още там, хванато в капана на невинното минало. Сякаш родителите й я бяха забравили там и бяха потеглили обратно за Маями без нея. Алекс тичаше след отдалечаващия се автомобил със седящото на задната седалка тъмнокосо момиче, което се озърташе през рамо и гледаше през задния прозорец, докато тя тичаше ли тичаше и не можеше да ги настигне.

В колежа бе чела един философ, който беше установил, че настоящият момент продължава едва от три до дванадесет секунди и всичко друго е спомен.

От три до дванадесет секунди. Сочното късче портокал, което лапаш, внезапната киселина в устата ти. И после изведнъж нещо друго. Острият звън на телефона. И пак нов момент. Безкрайна върволица от кратки интервали, вечно настояще. Постоянно редуващи се мигове, завинаги изчезващи след секунди.

Но споменът също се появяваше в тези от три до дванадесет секунди. Така че всеки миг от миналото бе заложник на капризите на настоящето. И случилото се вчера трябваше да се пречупи и обагри през призмата на момента. Дори Дарнъл Флинт нямаше да съществува, ако Алекс не го съживеше. Сякаш миналото изобщо не беше минало, а само последователност от избрани спомени.

Точната история зависеше от точната журналистика, от поддържането на архивите. Но как можеше да съществува такова нещо? Нима детето разбираше тези неща, за да им обръща внимание? Какво да помни и какво не. Колко пъти заради леко преместване на визьора Александра Колинс бе пропускала някаква комета, пресякла хоризонта на младежкото й небе?

Същият някогашен философ описваше миналото като палимпсест — древен пергамент, изтрит, за да напишат отгоре му нещо друго, пергамент, чиято повърхност неизбежно носи следите от предишни текстове. На мястото на старото идваше нещо ново, ала миналото никога не изчезваше напълно. Оставаха сенки, едва забележими резки, година след година, пласт след пласт, докато текстът на настоящето се превърнеше в хаос от недоизтрити изречения.

 

 

Джейсън се върна малко след един часа след полунощ. Беше пиян и мокър, и носеше джинсите, ризата и обувките си в ръце. С олюляване се качи по стъпалата, блъсна се във външната врата, избухна в смях, после допря показалец към устните си.

И се приближи към нея, като влачеше мокрите си дрехи след себе си.

Наведе се да я целуне, но тя не му позволи. Той запремигва, наведе глава и вдигна ръка като бойскаут, който полага клетва.

— Попаднах на засада — каза Джейсън.

Острият му дъх я накара да извърне глава.

— Може би е по-добре да си легнеш.

— Не, дойдох да те взема. Да поплуваме. По лунната пътека в морето. Страхотно е. Ще ти хареса. С ония хора от „Бъд & Алис“, готвачът и келнерите, затворихме бара и отидохме да плуваме. Да плуваме голи. Разказах им за теб, обещах им, че ще те доведа, затова се връщам. Всички са голи. Страхотно е. Ще ти харесат. Искат да се запознаят с теб.

— Не ми се плува, Джейсън.

— Ами лунната пътека? Има адски много лунна светлина.

Той се олюляваше до нея, устните му се разтегляха и се мъчеха да се усмихнат.

— Не, благодаря.

— Добре, добре. — Джейсън се опита да се изправи, да овладее клюмането на главата си, но алкохолът не го пускаше от хватката си. — Значи не ти се плува. Хубаво. Няма проблем. Тогава ще си легнем. Това е решението. Леглото. Да. Хубавичко да се наспим.

— Ти си лягай. Още не ми се спи.

— Естествено. Естествено, добре. Искаш да останеш сама. Ясно. Разбирам. Понякога жените трябва да остават сами. Да обмислят нещата.

Той постоя още малко, после завъртя глава и огледа верандата, сякаш току-що идваше.

— Трябваше да си там, Алекс. Имаше адски много лунна светлина. Никога не съм виждал толкова на едно място. Красота, имаше делфини, беше невероятно. Сигурна ли си, че не ти се плува? Само едно-две загребвания.

— Сигурна съм.

Тя го поведе към спалнята. Помогна му да се избърше, после го сложи да си легне. Когато го зави, той я погледна с присвити очи.

— Стига си се въртяла, моля те.

— Добре — отвърна Алекс. — Няма повече.

— Още се въртиш. Стига. Зави ми се свят.

Тя отиде до вратата и угаси осветлението.

— Така по-добре ли е?

Но Джейсън не отговори. Беше захъркал и в първия момент Алекс си помисли, че се преструва.

 

 

На сутринта той влезе в дневната и с изпъшкване се пльосна на дивана до Лоутън, който гледаше риболовно предаване по телевизията. Алекс му донесе кафе и аспирин и Джейсън с гузна усмивка й благодари.

— Ужасно ли се държах?

— Не.

Той изпи хапчето и заразтрива слепоочията си.

— Шшт — каза Лоутън. — Стига сте говорили, ще уплашите рибата.

Когато предаването прекъсна за реклама, Джейсън попита Александра дали иска да се разходят по плажа, но тя отклони предложението.

— Знам, че не става така, но съм натрупал тонове токсини и трябва да се поизпотя — поясни Джейсън.

— Тогава върви да се потиш.

Той целомъдрено я целуна по бузата и излезе.

Алекс изключи телевизора и когато Лоутън възрази, каза:

— Да вървим да ме запознаеш с тази Грейс.

Баща й се усмихна и очите му грейнаха. Алекс от години не го бе виждала толкова щастлив.

— А, забравих да ти кажа — рече той. — Онези хора се отбиха за парите.

— Какви хора?

— Онези от фирмата за почистване на басейни. Мисля, че бяха същите.

Александра продължи да го зяпа още няколко секунди, после се обърна, бързо отиде в кухнята и отвори вратичката на хладилника. Парите ги нямаше. Тя се качи на един от столовете и свали голямата кошница. И тя беше празна.

Баща й си миеше лицето със сапун в банята. Алекс застана зад него и срещна очите му в огледалото.

— Онези хора, татко, които взеха парите. Видяха ли те?

— А, да. Бяха в дневната, когато се прибрах от плажа. Предложих им лимонада, обаче не бяха жадни. Поговорихме си. Не бяха толкова лоши, колкото си мислехме. Малко странни наглед, но иначе симпатяги.

— Господи боже!

Лоутън изплакна сапуна и си избърса лицето.

— Не ми харесва, когато споменаваш всуе името Господне, Алекс. Такива приказки не подобават на една млада дама.

— Трябва да се махаме, татко. Веднага.

— Защо?

— Тези хора са същите, които убиха Габриела.

— А, те вече отдавна са си отишли. Взеха каквото искаха и сега пътуват по шосето. Уверявам те.

— Веднъж се опитаха да ни убият. И знаят, че ще ги разпознаем.

— Съмнявам се, че това ги безпокои. Вчера не ме убиха. А спокойно можеха. Имаха оръжие, наоколо нямаше жива душа. Не, Алекс, повярвай ми, тези хора искаха само парите. Не са серийни убийци, нищо подобно. Взеха каквото искаха и си тръгнаха. Повярвай ми, познавам престъпниците.

— Не знам, татко.

— От какво се страхуваш, Алекс? Напоследък си много напрегната. Успокой се. Нещата винаги се оправят. По един или друг начин. Най-лошото, което може да ти се случи, е да умреш. Голяма работа. Всеки остарява и умира. Това е най-естественото нещо на света, също като да се родиш и да правиш секс. Няма от какво да се безпокоиш. Когато приемеш смъртта, започваш да проумяваш, че нищо не си струва да се ядосваш.

— Трябва да се махаме от тук, татко. Щом онези хора са ни открили, Стан също не е далеч.

— Не, аз оставам тук, Александра. Отдавна не съм бил щастлив. Аз съм възрастен и мога да решавам къде да живея. И реших, че оставам тук. Ти върви другаде, щом искаш, но това означава, че пътищата ни ще се разделят. Щото аз не мърдам от тук.

 

 

Облечен с жълта риза с огромни розови цветове на хибискус и широки черни бермуди, Лоутън Колинс безпогрешно преведе Алекс през лабиринт от пясъчни алеи точно до портата на тъмносиня южняшка къща с червени врати и прозорци.

В предния двор Александра видя беловласата жена от агенцията за къщи под наем. Носеше избелял гащеризон и широка червена фланелка и пресаждаше малки зелени растения в саксии. Лицето й лъщеше от пот.

— Върнах се, Грейс.

Тя вдигна глава и им махна с градинарската си лопатка.

— Това е дъщеря ми, Грейс. Искаше да се запознае с теб, да те види. Затова се дръж както подобава. Без мръсни вицове.

Жената се приближи до дъсчената ограда и се усмихна.

— Да, разбира се. Здравей, Александра. Много се радвам пак да се запозная с теб. Аз съм Грейс Тракас.

Тя свали кожената си ръкавица и стисна дланта на Алекс.

— Казвам „пак“, защото вече сме се срещали, когато ти беше малка. Онова лято, кога беше, преди двайсет години, нали?

— Преди осемнайсет — тихо я поправи Алекс.

Грейс вдигна глава и погледна към дюните, като че ли онези години току-що бяха превалили хоризонта.

— Да, по онова време живеех на около километър и половина от тук и много добре си ви спомням. Онова лято с майка ти често си приказвахме. Тогава преживявах първия си развод и тя много ме утешаваше. Всъщност тя беше първата ми приятелка. После месеци наред поддържахме връзка и си пишехме. Но знаеш как е. Едната от нас не отговори и така си остана. Майка ти беше много мъдра жена, наистина.

Лоутън дръпна Александра за ръката.

— Грейс е моя жена — каза той. — Ожених се за нея и я заведох в Маями. Но решихме да се върнем тук в Охайо. Във Флорида стават прекалено много престрелки.

Грейс Тракас отметна влажен от пот сребрист кичур коса от челото си и му се усмихна.

— Първият ми съпруг също имаше проблеми с паметта. Започнаха, когато беше едва петдесетгодишен.

— Грейс ще ми даде билки. Тя е светлината в моя живот.

Той се наведе през оградата и я целуна по бузата. Жената нежно му се усмихна и го потупа по рамото.

— Аз съм лекарка — каза на Алекс тя. — Сега съм пенсионерка, но четирийсет години бях общопрактикуващ лекар, специализирах геронтология. Вече съм толкова стара, че сама си станах пациентка.

Алекс се усмихна.

— Но към края постигнах известен успех със заболявания като това на Лоутън, като използвах комбинация от билки. Без странични ефекти, с леко подобрение. Обаче „леко“ е по-добре от нищо.

— Имаш ли лимонада, Грейс?

— Да, Лоутън. На верандата има цяла кана. С много лед, както я обичаш.

Той отвори портичката, влезе в двора и се качи по стъпалата. Грейс Тракас се наведе към Алекс.

— Много е мил. Но съм сигурна, че ти омръзва.

— Понякога — призна Александра и замълча за миг. После каза: — Грейс, чудех се дали ще имаш нещо против…

Възрастната жена я прекъсна с махване на ръка.

— Не, разбира се. Винаги можеш да го оставиш при мен. Само кажи.

— Много любезно от твоя страна.

— Говоря сериозно. Винаги, когато поискаш.

— Трябва да се върна в Маями за ден-два. Знам, че искам много.

Грейс прогони с длан една пчела от ухото си.

— Няма проблем, Александра. С удоволствие ще ти помогна.

Алекс се наведе и я целуна по бузата.

— Приятелите ти откриха ли те? — попита старицата.

— Какви приятели?

— Ти си много търсена млада дама.

— Не те разбирам.

— Ами, в събота вечерта за теб питаха трима души. И после те търсиха по телефона.

— Какви трима души?

Грейс описа едрия мъж с яркожълтото сако и дребната блондинка със светлите очи.

— Другата беше на около двайсет и пет, висока и слаба. Изглеждаше малко… не знам, отнесена. Честно казано, трудно ми е да си ги представя като твои приятели.

— Не са ми приятели.

— Сбърках ли, като им казах, че си тук?

— Не. А кой ме е търсил по телефона?

— Някакъв мъж питаше дали Александра Рафърти е в Сисайд.

— Кога беше това? Спомняш ли си?

— В събота сутринта, рано, може би в девет и половина. Няма и половин час, след като пристигнахте.

— Каза ли нещо друго? Имаш ли някаква представа кой беше?

— Не. Но като че ли много се зарадва, че си тук. Не знам защо, но се развесели. Малко ми се стори нахален. Значи приятелите ти те откриха, така ли?

— Да, предполагам. Мисля, че са ме открили.

Лоутън отвори вратата на къщата. Държеше висока чаша с лимонада и около устата му имаше жълта следа.

— И, Александра, да не забравиш за кръвта. По дъските не бива да останат петна.

— Каква кръв?

— Кръвта, която ти показах.

— Нищо не си ми показал, татко.

— На предните стъпала на нашата къща. Да, сигурен съм, че ти я показах на излизане. А може и да не съм. Но ми се струва, че ти я показах. Някога случвало ли ти се е? Да си мислиш за нещо и после да не си сигурен дали си го казал. На мен постоянно ми се случва.

— Имаш ли нещо против за малко да остане при теб, Грейс?

— За каква кръв говори той?

— Моля те, само за малко.

Жената вдигна ръка към сърцето си, сякаш се колебаеше. Тя погледна към Лоутън, после отново към Алекс. И тържествено поклати глава, като че ли го правеше въпреки волята си.

— Върви — каза тя. — Тук баща ти ще е на сигурно място. Върви.

 

 

На стъпалата пред Чатауей имаше едва забележими пръски. Няколко петънца, върху които двамата с Лоутън трябва да бяха стъпили, после десетина ясни капки, водещи към улицата и завиващи към плажа. Тя спря, докосна едно от тях и разтърка лепкавата течност между палеца и показалеца си. Беше отпреди няколко часа.

Алекс проследи капките по улицата, после изгуби дирята и трябваше да я търси, докато я открие от отсрещната страна на шосето. Тя водеше до варосано стълбище, което се спускаше до плажа, и продължаваше по пясъка до водата.

Точно преди линията, до която стигаха вълните, капките кръв завиваха на запад към дивия и безлюден край на плажа. Кръвта се появяваше на все по-големи групи капки, сякаш човекът се бе страхувал, че пясъкът може да ги засипе.

В понеделник сутринта брегът пустееше. Птиците застинали се взираха в морето. Нямаше нито един човек. Още по-нататък Алекс откри синьо раче, което пълзеше по голямо кърваво петно.

Забеляза двете пясъчни гърбици на четиридесетина метра преди кръвта да се насочи към тях. Бяха една до друга. Първата можеше да се оприличи на лък, втората — на безглав човек с ръка на хълбока. Тя се огледа, но наоколо нямаше никого.

Алекс впери очи в двете пясъчни скулптури.

Буквите „Д“ и „Р“.

Тя приклекна до първата, пое си дъх и започна да разравя пясъка, докато разкри лицето на млада жена. Небето се разцепи от крясъка на чайка. С ритъма на ускорен пулс край брега забуча джет.

Това бе високото русокосо момиче, което предишния четвъртък беше видяла да излиза от болничната стая на Стан. Дженифър Макдугъл, чието тяло бе извито в гротескна поза, за да изпълни целта на Кървавия изнасилвач. На лицето й се виждаше същата синина като на другите, широка два пръста.

Гледан на утринна светлина, лилаво-жълтият отпечатък от пръстите на убиеца разкри на Александра всичко, което трябваше да знае. Бе го виждала десетки пъти — включително на собственото си тяло. „Нихон нуките“, удар с два пръста, известен като „пронизващата ръка“. Често се използваше за по-меките части на тялото, шията, корема. И на лицето. Нанесен достатъчно силно, „нихон нуките“ можеше да зашемети човек и да го повали на пода.

Алекс с пълзене се приближи до другата фигура, наведе се над нея и разкри лицето й. Тъмнокожото момиче с къдравата руса коса. С разкъсани устни, разцепена скула и голяма цицина на челото. Беше се съпротивлявала повече от другите.

Александра се изправи на крака и дълбоко си пое дъх.

До лицето на момичето мърдаше с крака голяма кафява хлебарка, завързана на зелен конец.

Алекс плъзна очи по дюните и плажа. Само две възрастни жени с мрежести чанти и бели шапки с широки периферии.

Тя вдигна крак и смачка хлебарката в мекия пясък, после се затича към кукленския град.