Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Код: Злато (9)

Глава
9

Вашингтон беше нехарактерно топъл, но характерно влажен за сезона в онзи следобед, когато пристигнахме. Така че между потта и проливния дъжд се измокрих до кости, докато намеря комбито си на паркинга на летището. Избърсах се с един мърляв парцал от някакъв автосервиз, а после откарах колата пред изхода на пристигащите пътници. Момчетата натовариха кутията и след дълго пътуване из стария град Александрия се отправих в западна посока и на юг през окръг Принц Уилям към вила „Свирепия“ — моите двеста акра езера и змии, която почти, но не съвсем, стига до базата на морската пехота в Куантико.

Полетът до дома не беше нито лесен, нито приятен. Пътувахме до Париж с трета класа в един самолет на „Ер Франс“ A-340-300. Питате какво значение има това. Ами самолетите A-340-300 са с 47 редици третокласни места, общо 208, вместо 139-те седалки в икономичния клас в A-300 или A-310. Важно е, защото, ако сте едрокалибрени и есктрадълги, тире, екстрамускулести като мен, ще получите диагноза схващане на краката само ако прекарате повече от час в дребните третокласни седалчици, разстоянието между които е само четиридесет и пет сантиметра — това е от облегалка до облегалка — и които не се накланят. Позволете да добавя, че полетът от Москва до Париж трае грубо четири часа. Не, нека се коригирам. Полетът от Москва до Париж трае четири груби часа.

Питате защо не взехме самолет на „Нортуест“ или „Делта“? Защото персоните нон грата от Руската федерация нямат право на лукса да чакат самолетите със собствения си флаг. Те биват откарани с автобус до Шереметиево възможно най-бързо и натоварени на първия излитащ самолет. Честно казано, не знаех кой повече ни искаше извън страната — Ивановците или Барт Вайът.

Проблемите ни не свършваха с предизвикващите схващане седалки. След като слязохме от самолета, си поиграхме на игрички с френските douaniers (това са митническите служители с кръглите, плоскодънни шапки на главите) на втори терминал на летище „Де Гол“ около нашия сандък със смъртоносни неща. Вижте, тъй като летяхме с „Ер Франс“ от Москва, трябваше да сменяме терминалите и настоях да носим на ръка сандъка. Френските митници може и да не бяха спрели своето oeil^[1] към резервоарите с горещ фреон на Вернер Лантос на път от Париж за Близкия изток през Мистик, но за малко не им се спука дебелото intestin^[2], когато чуха пълния доклад за автоматите MP-5 и пистолетите ни, които бяха POGUS (Собственост на правителството на Съединените щати).

След три нецензурни разговора по телефона до кабинета на военния аташе в Американското посолство бяхме разрешили проблемите на всички и транзитирахме (да, точно така му викат) разстоянието от миля и половина до първи терминал. След това минахме през охраната. (Впрочем това действие ни отне два часа и половина боричкане и ново обаждане до посолството, защото митничарите от терминал едно очевидно не си говореха с митничарите от терминал две.)

Изтощени и изчерпали способностите си да бръщолевим и преговаряме, накрая се отправихме към чакалнята, намерихме единствения отворен ресторант и ядохме скъп обед от sandwich jambon avec le moutarde sur pain Poilane. Това е сандвич с шунка и горчица и дебелокор черен селски хляб, за онези от вас, чийто френски изтънява, в съпровод на две дузини или повече бутилки с капачки на резба и с 0,8 литра евтино немарково червено вино. Ние шестимата се преборихме с този обяд в сепаре за четирима, чиито предишни обитатели бяха успели да разлеят майонеза по цялата кожена седалка.

След пиршеството и последвалите го коктейли от хапчета против киселини отдадох почести на безмитния магазин и купих литър джин „Бомбай“, който се оказа два пъти по-скъп от онова, което плащам в магазина на Форт Белвоар. Също така изсипах две кила френски монети в един телефон и се обадих на Ави Бен Гал, за да му кажа, че нямаше да успея за срещата ни. Нямах късмет. Обявих си името, прехвърлиха ме в кабинета му и ми казаха, че е излязъл от сградата за няколко минути. След това линията млъкна. Нищо фалшиво или потайно, приятели — просто капризите на международните комуникации в действие.

След като отметнах задълженията си, заехме свободните места на първия американски самолет за летище „Дълес“ и нещата се пооправиха. Първо, повишиха ни до бизнес-класата. След това, когато се намирахме над Гренландия, Уондър и Алигатора бяха успели да си изпросят срещи със стюардесите, а Док, Пачия крак и Гризача се бяха скупчили като зайчета и планираха анархистични набези в стария град в търсене на студена бира и топли междубедрия.

Ах, този вечен оптимизъм на младите. О, искате да знаете какво правех аз? Е, аз се замислих да отида направо в Пентагона при Кен Рос и да му кажа какво бях намерил в Москва. Но това беше, когато преминахме над Нова Скотия^[3] и виждах водата на хиляда и сто метра под себе си. След това насрещният вятър се усили и времето се промени. После попаднахме на втори гаден фронт с внезапни, резки ветрове над Ню Джърси и закъсняхме с половин час. Сетне кръжихме над Западен Мериленд (или май беше Южна Пенсилвания) още около шестдесет и пет минути. Когато опряхме колела на летище „Дълес“, минаваше 18:00, а кутията заедно с мен не можа да мине през митницата до 19:46. Това е почти осем часа вечерта хърбаво цивилно време.

В Пентагона вече почти никой не остава след работно време. Ако бачкате до късно, няма да ви остане време да продавате недвижимо имущество за странични доходи или да управлявате портфейла си с взаимни фондове, или да участвате във всички други печеливши схеми, с които офицерите и джентълмените (а да не говорим за изповръщаните сержанти) се занимават тези дни, вместо да прекарват времето си в размисли за това как се прави война. Е, Кен Рос не беше от онези, дето работят само от девет до пет. Но се съмнявах, че дори и той би стоял на работното си място в 22:00. Ето защо оставих момчетата в стария град, след което се отправих на юг по междущатско шосе I-95 към Куантико, свих на запад, а сетне поех по тайни пътища към вилата. Да, бих предпочел вечер с бира и катерички и не непременно в този ред. Но трябваше да се погрижа за кутията, а и да направя някои планове.

И така, вместо да натопя копнеещия си мускул между двойка топли бедра, аз прекарах един час на гладиатора в двора, последван от гореща сауна и студен и силен като буря душ. И единствената плът, до която се докоснах, беше парче говеждо месо, сготвено по уставна военна рецепта.

След това разположих по пода на стаята в мазето всяко късче хартия, всеки запис, всяка снимка, изрезка или документ от папката на Пол и всеки лист от Ави, както и собствените ми бележки като парчета на огромна мозайка, каквато си бяха.

Подредих ги. Пренаредих ги. Редих ги в купчинки, хвърлих ги един върху друг, сложих ги в линия, сортирах ги и ги вписах в каталог. Наредих ги по сходни елементи и ги отброих. След това размесих шибаната купчинка като тесте карти и започнах отново, за да видя дали ще получа същите резултати.

Когато всичко излезе както преди, започнах да си водя бележки.

О, искате да знаете какво открих?

Добре, ще ви кажа. Ще ви кажа, защото доброто проникновение — събитие, така изпълнено с екстаз, възторг и блаженство като оргазъм — е направо оргазъм, едно изживяване, което трябва да бъде споделено с приятел, а не да се изпълнява насаме.

 

• Признаците, както ги виждах, сочеха към широк заговор. Руските мечки бродеха и ръмжаха: сондираха западни съоръжения; офейкваха със западни технологии; вербуваха западни служители. Но този път бяха добавили една нова гънка в нещата. Русите използваха мафията си като част от уравнението за набиране на разузнавателна информация.

 

Откъде знаех това ли? Знаех, защото не виждах друга причина Пол Махон да отдели толкова много време, за да снима руските мафиоти и да следи организациите и движенията им. Знаех, защото израелците, чиято разузнавателна машина си оставаше все така страхотно ефективна, бяха изпратили най-добрия си разузнавач — да ви напомня, че той е експерт по съветската армия и нейните процедури — в Москва, за да прави точно същото, което установих, че е правил и Пол: да следи Вернер Лантос, руската мафия, както и връзките между тях и руските военни.

Но най-важното: знаех, защото виждах прост смисъл във всичко. Кой може по-добре да източва материали от Изток на Запад, ако не една криминална култура, крала стоки от десетилетия насам под носа на комунистите? Кой по-добре може да праща тайно оръжия и технологии за двойно ползване, ако не самите хора, внасяли в Съветския съюз всичко от уиски до наркотици. Кой по-добре можеше да вербува нови агенти — спомнете си, когато ви казах как КГБ използваше медените капани, за да оплита западните бизнесмени и дипломати, — ако не същите сводници и други негодници, работили с курви от години насам? Всъщност, както беше казал Ави, всяка руска проститутка, независимо дали се чукаше в Москва, Париж, Тел Авив или Ню Йорк, работеше за някой вор от мафията.

 

• Какъв е интересът на мафията? Лесен въпрос. Пари — много пари. Милиарди, дори десетки милиарди долари. И достъп — мълчалива подкрепа за непозволените им дейности.

• Какъв е интересът на русите? Също лесен въпрос. Мощни политически елементи в руското правителство — Виктор Гринков, като много добър пример — опитваха да върнат страната назад към комунизма. Една от целите на комунизма беше дестабилизирането на Запада — по-конкретно на Съединените щати. Създавайки нови разузнавателни мрежи за безпокоене на Запада и вкарвайки оръжия за масово унищожение в някои бивши държави-клиенти на Съветския съюз, тези привърженици на твърдата линия се надяваха да способстват за бърза дестабилизация. Целта им беше да държат Съединените щати в състояние на дебаланс, докато Русия преизгради себе си като свръхсила.

• А къде се вписваше Вернер Лантос в уравнението? Той беше основният елемент на целия план.

 

Виждам ви всички, включително мистър Редактор. Всички вие крещите:

— Стига де, Дики — голям залък лапваш.

Не, не е голям. Нека обясня. Когато управлявах черни програми от Пентагона — а, повярвайте, много са, — най-силно съм се нуждаел от банкер. Вижте, да намериш хора за тайна група е лесно. Да ги оборудваш, да им осигуряваш провизии и да ги местиш насам-натам, е трудно. Трудно друг път — почти невъзможно е.

Защо? Защото въпреки всичките фактури за тоалетни чинии от шестстотин долара или тръбопроводни ключове от осемстотин долара, купувани аванта, правителството се интересува къде отиват парите. То не дава просто така куфар зеленогърби банкноти на командира на звеното и не казва: „Иди и харчи.“ Има си писмена работа. Има формуляри. Има заявки за закупуване.

А ако командваната от вас група е тайна, проблемите ви нарастват в геометрична прогресия. Всяка изразходвана стотинка трябва да дойде от някакъв законен и осчетоводим източник, след което да изчезне и — о чудо — да се появи отново, чисто изпрана и напълно непроследима. Според големината на групата. Според тази големина понякога е необходимо да пренасяш огромни — става дума за десетки милиони, приятели, — дори чудовищни суми по целия свят, без да ги тъпчеш в стодоларови банкноти в куфар и да ги влачиш като шлеп от столица в столица. Отговорът: трябва банка и приятелски настроен банкер, който може да огъне правилата и да изпере парите, както и да ги остави там, където ти трябват, и всичко това, без да привлича нежелателно внимание на банковите власти, на чуждите правителства (а да не говорим за собственото ти), пресата и на онези, другите гадни хора, известни като Опозицията.

Как го правех, когато ръководех черни операции? Намерих един малък, потаен инвестиционен банкер в Италия, когото ще нарека Шулц, защото приличаше съвсем на дребния набит германски пазач от стария телевизионен сериал „Героите на Хоган“. Шулц имаше връзки по целия свят — точно каквото му трябваше, за да може да прави „тука има, тука — не“, или, иначе казано, международни финанси. Освен това се ползваше с репутацията на човек, който обича бързите и мръсни пари и върти доста пари на дузина саудитски принцове, както и на някои по-малко приятни типове от различни южноамерикански страни. С други думи, управляваше доста банкнотоемки операции за диктатори, разбойници и може би още по-лоши хора, без да задава много въпроси за произхода на доларчетата. Беше ли приятен? Не. В крайна сметка уличиха ли го в банкова измама и излежава ли сега двадесет и пет години в един европейски затвор? Да. Но когато работеше за мен, откарваше парите ми точно където ми трябваха, точно когато ми трябваха — и никой не разбираше нищо.

 

• Факт: „Лантос и Ко“ бяха инвестиционни банкери. Вернер Лантос познаваше всички хитрини от играта „Изпери парите“.

• Факт: Вернер Лантос беше работил с Москва повече от две десетилетия. Знаеше как да движи нещата, кого да купи и преди всичко, държеше си устата затворена.

 

О, но, учителю Марчинко сан, в Москва има много други банки.

Вярно е, попова лъжичке. Но Вернер Лантос беше единственият банкер в записките на Пол Махон. Той беше единственият банкер, чиято снимка притежаваше Пол. Името му фигурираше на товарителницата, която намерих в дачата на Андрей Юдин, а и аз го срещнах в компанията на Андрей Юдин и Виктор Гринков. И израелците го следяха от години — всъщност те бяха пуснали един от най-добрите си разузнавачи по следите му. Едно и едно и едно и едно е равно на четири.

А, учителю Марчинко сан, логиката ви е накъсана. Давате само едната страна на уравнението. Вашият дипломат в Москва, Барт Вайът, заместник-ръководителят на мисията, ви каза съвсем недвусмислено, че Вернер Лантос е от добрите.

Имаш право, попова лъжичке. Но познай какво? Аз реших да не обръщам внимание на информацията от Барт.

Защо, учителю Марчинко сан?

Защото, попова лъжичке, бях решил, че Барт е част от проблема, а не от решението.

Сега ме объркахте напълно, учителю Марчинко сан. Току-що направихте един огромен скок и не мога да ви следвам.

Слушай и се учи, попова лъжичке. В своя трактат по стратегия от втори век, учителят У Чи говори за поражение чрез презрение.

„Убеди неправилно врага си да те презира — пише той, — и ще го победиш.“

Точно това бе предизвикал у мен и Барт. Още от първия ден, когато стъпихме в Москва, той се трудеше — здравата, бих добавил, — за да почерни живота ми. Със съжаление казвам, че не бях реагирал никак неконвенционално. Доста време и енергия бях пропилял да измислям начини да заобиколя забраните му. Преди всичко стоял бях встрани от посолството — което, сега разбирах, бе точно каквото Барт е искал да постигне.

Имаше още нещо: инстинктивно не бях харесал Барт Вайът по един силен начин, който чувствах в червата си и който не ми се случва твърде често. Научил съм се да вярвам на инстинктите си. Те са ми пазили живота. Сега дълбоко до мозъка на костите си имах усещането, че Барт е част от проблема. Можех ли да го докажа? Не. Още не. Но точно сега чувството, че не е съвсем чист, ми стигаше.

В 08:35 следващата сутрин се появих в униформа и подходяща плитка пред кабинета на контраадмирал Кенет Патрик Рос (еднозвезден) на четвъртия етаж на Е-образното крило, помъкнал огромен черен кожен чувал от онези, големите колкото куфар, които пилотите използват, за да си носят картите и книгите. Старши адютантката зад бюрото посочи с палец някъде към вратата и натисна електронната ключалка. Аз завъртях полираната дръжка надолу и натиснах тежката облицована с дърво врата навътре. Директорът по операциите, плановете и политическо-военните въпроси седеше сплескан във високия си кожен съдийски стол, сложил чифт очила с половин стъкло малко над веждите си, концентрирал вниманието си върху нещо на огромния екран „Сони“ на десния борд на неговото бюро клас „Изпълнителен персонал, първа група“.

Махна ми да влизам, но ме остави да стоя прав, докато натискаше копчетата и правеше всички онези компютърни, скапаняшки неща, които правят еднобитовите дипломърди, за да запаметят документите си и да затворят програмите си, да го напъхат на модемите си или не знам какво още.

След като приключи с компютъроложката работа, бутна чекмеджето с клавиатурата и мишката под бюрото си и двамата чухме едно задоволително „трак“, от което се разбра, че е ЗАТВОРЕНО. Чак тогава посочи добре износения кожен фотьойл с дървена рамка пред бюрото си и даде знак, че чувалът и аз трябва да се паркираме там. Не, не се усмихваше.

Нито пък поздравът му беше особено приветлив.

— Дик, казвал ли ти е някой, че притежаваш световен талант да кипваш лайната на хората?

О, да — чувал съм всички предишни сто и нещо куплета на тази песен. Тя е по-дълга от „Деветдесет и девет бирени бутилки на стената“^[4].

— Мама му стара, адмирале, може да не съм най-добрият в маниерите, но пък съм адски добър мозъчен хирург.

Има адмирали, на които можете да кажете страшната думичка мама, и има адмирали, на които не можете да речете същата страшна дума. Кен Рос, чийто собствен запас профанизми рядко надхвърля „дявол го взел“, спада най-изненадващо към първата категория. Въпреки това ме изгледа с изражението „не ме развеселяваш“, което ядрените подводничари пазят за стягане на дисциплината сред бойците си.

— Може и да наричаш себе си мозъчен хирург, Дик, но започвам да мисля, че действаш с чук, вместо със скалпел.

Започна бързо да барабани с пръсти по бюрото си.

— Това е сериозно нещо. Какво, по дяволите, направи там заедно с хората си? Да не би да изнасилихте групово жената на посланика?

— Виж…

— Не, Дик, ти виж. Нашият приятел Пол и семейството му умират. Аз дърпам огромен брой конци, за да те изпратя там за малко тайно разузнаване — точно това, което ти като тюлен би трябвало да умееш добре. И какво става? Пристанище Чонгджин отново. Помниш ли Чонгджин? Ти с твоята „Червена клетка“ трябваше да се промъкнете и да позяпате там и толкова. Вместо това взривяваш един шиб… проклет севернокорейски кораб и за малко не опекоха задника ми заради това. Сега, вместо да проникнеш и да се огледаш, си уреждаш статус на персона нон грата. Никога повече няма да те пуснат в Москва, знаеш ли? И не става дума за руснаците, а за нашето посолство. И познай какво още има. И французите не те харесват много. Изглежда, не можеш да преминеш през едно летище, без да предизвикаш дипломатически инцидент.

Свих рамене. Имах по-добри теми за разговор.

— Голям изтакован праз.

По лицето му разбрах, че според него празът е голям и е изтакован. Но си мълчеше, за да мога аз да говоря. Вместо това извадих трите листа хартия, които бях взел от апартамента на Андрей Юдин, и ги плъзнах по бюрото му.

— Тези ми трябват преведени колкото е възможно по-бързо — казах.

— Какво представляват?

— Не знам, но ги намерих в апартамента на мъртъв мафиот през нощта, когато станах персона нон грата, и ми се ще да разбера.

Адмиралът ме изгледа, вдигна телефона и набра един номер.

— Трябва ми превод от руски — веднага — излая той. — Тук. Моя кабинет. Да.

Погледна ме, въздъхна примирено като адски ядосан, но предан родител.

— Добре. Ще стане до час. Но не мисля, че там ще има нещо, което може да подобри положението ти в момента.

— Виж, адмирале, аз съм тюлен. Свикнал съм с всякакви военни ситуации. Включително и врялата вода.

Той не оцени опита ми да се пошегувам.

— Виж какво, ако смяташ, че това не е сериозно, помисли пак. Въпросът е поставен на бюрото на Пинки Прескът и той вече се е заел с него. Вчера цял ден имаше срещи. И то до късно вечерта.

— За какво?

Подводничарят избарабани с пръсти по бюрото един безшумен арпеж.

— Не знам. Елиминира ме. Казаха ми само, че иска да се представиш в кабинета му след — Кени Рос погледна часовника си — дванадесет минути. Точно в девет часа. А в случай че не знаеш, той също не те обича много.

Пинки — по дяволите. Сега разбрах защо Кен Рос е толкова разстроен. Време беше за Дики да върви на майната си, което значеше, че ще ми го начукват по многобройни начини.

Добре, навярно тук са необходими няколко литературни отклонения. Ако сте чели предишното трио романи „Свирепия“, значи знаете всичко за моите дълги и продължаващи отношения с Пинки Прескът III, контраадмирал (двузвезден), Военноморски сили на САЩ, и останалите няколко параграфа можете да ги прескочите. Ако не сте, то идете и си купете шибаните книги — веднага. Също така трябва да внимавате, защото след малко може и да ви задам една малка гатанка.

Пинки Прескът III или Пинки Фъшкията^[5], както предпочитам да го наричам, е син и внук на адмирали. Като тях и той е ходил в Анаполис. И като тях е прекарал цялата си кариера по различни административни постове на сушата. Единствената разлика с неговия татко и дядо е, че Пинки някак си е минал през базовото обучение по подводна диверсия/тюлени и се е озовал във военноморските поделения за война със специални методи. Позволете да уточня за архивите, че Пинки никога не е виждал истински бой, не е водил хора в бой и не се е ангажирал с никакви диверсионни операции. Той обаче е усвоил до съвършенство изкуството ХАРВО — хартиената война. Дайте му топ листа от луксозните, текстообработваща програма и лазерен принтер и ще ви накълца доста добре. Всъщност Пинки е (истински шибан Пикасо на докладните записки) проклетият Миямото Мусаши^[6] на хартиената сабя.

Откакто се помня, той използва единственото си умение да ме осакатява, разкатава и подиграва. Всичко започна, когато беше комодор^[7] на ГНВСВВСМ Две, което е изпълващото устата съкращение за Група на Военноморските сили за водене на война със специални методи, а аз бях командир на „Тюлен 6“. Пинки се опита да ми се скара за това, че купувах твърде много връзки за обувки. Не, не се шегувам, така че вдигнете челюстта си от пода. Ето какъв човек е Пинки. А за да ви покажа какъв човек съм аз, съм му убягвал, пречил и направо съм се ебавал след инцидента с връзките.

От друга страна, Пинки винаги е имал известно стратегическо предимство над мен. Например винаги е бил по-старши. Аз съм полковник. Нося орли на яката си. Той носи звезди на своята — в момента са две и са на път да станат три, ако може да се вярва на СЛУХРАЗ или разузнавателните данни, получени от слуховете от четвърти етаж на Е-образното крило. Но, от друга страна, аз винаги съм успявал да поддържам малко тактическо предимство пред него. Преди няколко години например бях успял да сложа косматите си ръце върху един доклад от Следствената служба на Военноморските сили, насочващ внимание върху извънсемейните извънкласни занимания на Пинки и да го шантажирам с него. Да, разбирам, че шантажът не е хубаво нещо, но в случая с Пинки е оправдан. Като се замисля, в неговия случай и убийството би било оправдано.

Сега обаче съм малко слабичък в тактическото предимство по две причини. Първо, докладът от Следствената служба, скрит в тайник под дюшемето в кухнята на вила „Свирепия“, преди пет месеца стана на каша. Докато бях в Калифорния, за да гоня един задник на име Строхаус, една проклета тръба, преминаваща по канал под дюшемето в кухнята, се пръснала. Върнах се и заварих пода си съсипан и което е по-значително, папката за Пинки — унищожена.

Второ, в миналото по принцип си имах равин — например главнокомандващия Арли Секрест, — който можеше да ме пази от гнева на Пинки. Вижте, нещата във Военноморските сили сега са така, че ако имаш свой човек с четири звезди, можеш да го начукват на едно и двузвездните офицери и да претърпяваш само дребни натъртвания. Но сега нямах равин.

Всъщност от толкова време нямах равин, при когото да отида, че започвах да се чувствам като непотребен гой^[8]. Единствената звезда, на която можех да разчитам, принадлежеше на Кени Рос, а той не само беше подчинен на кучия син Пинки, ами дори и му докладваше. В момента Пинки бе помощник на заместник командващия за плановете, политиката и операциите. Намираше се на края на хранителната верига^[9], Кени Рос стоеше някъде по средата, а аз представлявах шибаното кучешко месо.

Как беше изкрънкал гази служба, не знам. Навярно чрез някой от съучениците си от Анаполис — особено един еднозвезден на име Дон Лейтън, изпълнителен помощник на главнокомандващия военноморските операции. Искам да кажа, че Кени Рос не беше в състояние да защитава косматия ми словашки задник от гнева на Пинки.

Както знаете от опит, имам постоянни и трайни взаимоотношения с болката. Боли ме, значи съществувам. Тази сутрин обаче бих предпочел брезата от Глава 1 пред онова, което ми предстоеше. Все пак, както нашият кретенясал редактор обича толкова много да изменя думите ми, ако няма болка, значи… няма болка. И така, изпитващ болка и следователно съществуващ, изминах с маршова стъпка стоте метра от кабинета на Кени Рос по коридора, завих надясно, след това наляво, след това отново надясно, докато стигнах до кабинета или, по-точно, апартамента на Пинки.

Сега, приятели, позволете да добавя няколко неща за характера му. Първо, той е от онези, дето обичат да сплашват, и като всички с подобен характер, действа агресивно само когато усети, че жертвата му е по-слаба от него. Второ, представата му за неконвенционалните бойни действия в междуличностните отношения е да извади нещо в последния момент и да се надява, че засегнатият няма да има време да реагира. Е, ако човек знае тези факти за личността му, може да реагира по съответния начин.

Настоящият тюлен знае и настоящият тюлен реагира. Или както обичаше да казва Рой Хенри Боъм, кръстника на всички тюлени, възнамерявах да ида и да натаковам такования таковач.

Остави ме в антрето да се разхлаждам, нали съм перконого, в продължение на седемдесет и пет минути. Знаех какво прави вътре. Гледаше предаването „На живо с Реджис и Кети Лий“ или каквито други глупости предаваха по сутрешната телевизия. Чувах шибаните реклами и говора през вратата. Но превзетата адютантка зад произведеното в някой затвор бюро от клас Изпълнителен служител трето ниво в неподправена имитация на орех продължаваше да ме поглежда и да ми повтаря една и съща проклета мантра, точно както правят шибаните лайнени записани гласове по телефоните:

— Адмиралът е много зает тази сутрин със спешни неща, но иска да ви види и ще ви извика. Почакайте мъничко.

Имах чувството, че чувам „Натиснете едно, за да оставите съобщение, натиснете две, за да натиснете едно“. След четиридесет и пет минути мъничко стана дългичко. Аз седях и медитирах с очи, фокусирани върху малка пукнатина в стената точно над и вляво от идеално фризираната коса на адютантката.

Медитиране? Да. Вижте, приятели, не може да позволявате на задници като Пинки да ви вадят от равновесие.

Това е и цялата им стратегия — да ви изкарат от равновесие и така да ви поразят. Но да си в равновесие — да владееш себе си, ситуацията и околния свят, — е до голяма степен това, което значи да си воин. Вижте, Воинството не е просто способността да скачаш от самолети или да превземаш сгради, или да се качваш на кораби в движение, или да неутрализираш укрепена позиция с флангов маньовър. Воинството е и мисловно състояние, което изисква висока, дори духовна степен на осъзнаване.

Да, казах духовна. Не, няма да навлизам в царството на лигавите нежности. Аз ще ви дам неналайнена информация, малко от безплътното, метафизично съзнание, което заобикаля същността на воина.

Да, Воинът може да прави всичко, което трябва, за да изпълни мисията си. И Воинът винаги е готов да умре. Както е писал японският майстор на сабята и поет от седемнадесети век Фудо: „Воинът знае, че няма нищо за печелене или губене освен онова, което трябва да бъде спечелено или загубено. Всичко се превръща във всичко и смъртта следва естествено.“

Онова, което Фудо казва, е, че воинът трябва винаги да е готов да приеме смъртта — в края на краищата смъртта е естественият резултат от неговото изкуство и занаят. А приемането на смъртта с душата е основен елемент на онова, от което е направен Воинът.

Има и друг съществен принцип. Той може би е изложен най-ефективно от Хуан Тай Кун, известния стратег от династията Хан в Китай преди почти две хиляди години. Точно той е написал: „Преди да се изправи пред врага, Воинът трябва да се изправи пред себе си.“

Това означава, че воинът трябва да притежава духовен и морален жироскоп, вътрешен механизъм, който да поддържа душата му в действие на равна и постоянно висока плоскост, независимо колко неблагоприятни са условията, в които трябва да работи.

Точно този жироскоп дава възможност да издържиш. Издържаш, защото знаеш, че си по-добрият от противника си — по-чист, по-свят. Благословен си от Бога на Войната. Можеш да изтърпиш, понесеш или преживееш всичко.

Непоклатимо вярвам, че когато тези две присъщи ценности — пълното приемане на смъртта като естествено състояние на живота и пълното приемане на абсолютен морален кодекс — се съчетаят, Воинът става непобедим.

Ние, военноморските тюлени, започваме дългото втълпяване на воинските ценности по време на базовото обучение по подводна диверсия за тюлени, като излагаме поповите лъжички на въздействието на страхотни дози физическа болка и умствено напрежение през петата седмица на обучението им — време, познато като Адската седмица^[10]. Предизвикателството през тази седмица е явно физическо — много студ, лишаване от сън и изтощителни упражнения във водата и калта. Но физическото се превръща в умствено, когато след Адската седмица тези попови лъжички, които са издържали, разберат, че могат да правят около 1000 процента повече, отколкото са си мислели. Те започват да мислят като Воини.

Но това е само началото. Човек започва истинското обучение — умствената работа — по-късно. Точно умствената изостреност поддържа тюлена готов да се бие и да убива дори и ако не се наложи да го прави никога през цялата си кариера. Има моменти — присъствал съм на такива, — когато с месеци тренираш един-единствен изтощителен елемент на мисията само за да те спрат в последния момент, защото дипломатите са намерили политическо решение. Или когато се изостриш като ръба на бръснача и се обучаваш и обучаваш, но никога не те призоват на война. Точно тогава духовният жироскоп на воина става най-важен. Да те държи на твоя умствен и физически връх, независимо че може никога да не те използват по начина, за който си мислил.

И така седях и медитирах, докато в съзнанието ми навлезе превзетият глас на превзетата адютантка, вратата се отвори и ме допуснаха при Негово Кралско Присъствие. Ще ви стане приятно да узнаете, че Пинки изглеждаше ужасно. Той не понася стреса, а от външния му вид съдех, че вероятно е много стресиран. Косата му, склонна да застава в пози, характерни при облизване от крава, сега беше напълно щръкнала. Кожата му имаше сиво-жълт цвят, а бузите — призрачно сив. Беше опитал да скрие тънкото дистанционно за телевизора под куп хартия. Но то стърчеше като жалък тънък хуй, какъвто си беше Пинки. Той проследи погледа ми, видя, че съм го видял, и се опита — без успех — да го побутне по-навътре под листата.

— Търсил си ме. — Не виждах смисъл да се обръщам към него по малко име.

Пинки взе една къдрава страница от дебел куп факсове, съобщения и други документи и я разклати срещу мен, сякаш правеше някакво шаманско заклинание.

— Това с-с-с-ъобщение е истинска об-б-б-ида — заекна той.

Не мислех да правя нещата лесни, а и той не знаеше, че досието му от Следствената служба на Военноморските сили е станало на каша. Затова запитах:

— К-к-кое, П-пинки?

— П-п-по дяволите, не прави това. Не ме подигравай. — Изправи се доколкото можа в стола си. — И се казва, „Кое, сър!“ — напевно добави той. Посочи нашивките на ръкава си и запита: — Това какво е? Да не ти е пилешки дробчета?

— Не, сър — отговорих, като произнесох ясно думата „псе“, за да я чуе. — Това са едни други неща — излизат отзад на пилето.

— Не ми говори така, Дик — каза, опитвайки да звучи авторитетно. — Аз съм адмирал, по дяволите. Ще ме назначат на работа в Белия дом.

О, със сигурност. А мен щяха да направят главнокомандващ.

Пинки затвори очи и няколко пъти си пое дълбоко дъх — несъмнено за да снижи кръвното си със стотина или повече единици. След това положи факса върху бюрото си, изглади го и посочи с костеливия си пръст купчината, от която беше го взел.

— Донесоха ми — започна той, като наблягаше на всяка сричка с потупване върху листа, — че си превишил указанията си в Москва.

— Направих това, което сметнах, че трябва.

— Точно така. — Той ми се усмихна с онова превъзходство на бюрократа, открил, че не е изпълнена точка А или е пропусната подточка Б. — Направи това, което сметна, че трябва. Но превиши указанията си. А те бяха посочени ясно в заповедта за мисията ти. Имам ги пред себе си и съм подчертал съответната част. Ти и хората ти трябваше да… цитирам: „Съветвате и обучавате персонала от Военноморски сили на САЩ, назначен към АМПОС в Москва, по процедурите на безопасността, умения за оцеляване в населени места и антитерористични мерки.“ Точка. Край на задачата. Но не и за теб. Не — ти създаде дипломатически инцидент. Ти беше обявен за персона нон грата и депортиран. И сякаш това не ти стигаше, ти създаде на нашия аташе по военноморските въпроси в Париж — и мой стар и скъп приятел и съвипускник от академията, мога да добавя — голям личен срам.

— Какво искаш да кажеш? — запитах. Нямах време за такива бюролайнарщини. Трябваше да събера мъжете си, да съставя изпълним план и да тръгвам на лов. Лоши типове бродеха, а аз стоях сврян в тоя шибан кабинет и си губех времето с един арогантен задник.

— Искам да кажа — отговори Пинки, в чийто глас се промъкваше известна острота, — че съм разформирал групата ти.

— Какво? — Абсурд. Не може да го е направил.

Изражението на лицето ми очевидно го въодушеви.

— О, да. Разтурена. Разпусната. Разпиляна. Разформирана. — Плесна с ръце като дете с новата си играчка. — Разпръсната на вятъра.

Както казах, невъзможно беше. Не може да се е движил толкова бързо, и му го казах.

— Удивително е какво могат в БЮЛС — ако си забравил, това е нашето бюро за личния състав, — когато запалиш огън под стола им — отговори Пинки.

Лоша, лоша грешка бях направил, като сметнах, че в Пентагона вече никой не работи до късно. Очевидно Пинки е поработил доста извънредни часове за този свой малък ход.

Осъзнах също, че вече не заеква. Разбрах със свити черва, че това е една изключително, извънредно, крайно зловеща поличба.

— Твоите тюлени са върнати в първоначалните си части — каза, sans да повтори нито една гласна. — Прехвърлянето им е неотменимо. Нищо не можеш да направиш.

Така ли? Слушайте, все още имах приятели — в БЮЛС и по други места във Военноморските сили. Карен (която някога работеше за един стар приятел), новата млада секретарка на шефа на службата за назначенията на бойците-диверсанти, който от време на време би се съгласил да върне назначението на даден тюлен срещу една нощ с М&М и М&М, което, както всички знаем, означава цяла нощ с Малцово уиски & Мадама и Минети & Мушкане. Всички старшини от старата ми обезопасителна мрежа. Няколко млади офицери-тюлени, които бях обучавал по свой образ и подобие и които биха приели някое и друго сътресение, ако се наложи.

— Ще видим това.

Пинки се облегна в огромния си кожен стол и се ухили срещу мен.

— О, сега не говоря аз, Дик. Ако ставаше дума само за мен, ти щеше да намериш начин да ме заобиколиш. Познавам те. В края на краищата мъчил съм се с теб от години. Не. Сега говори системата, а не аз. А в наши дни системата работи най-добре в моя полза, не в твоя. Освен това самият главнокомандващ военноморските операции даде благословията си за това ново положение. Той е човекът, който иска групата ти да бъде разформирана — след като му показах някои от тези неприятни съобщения. Главнокомандващият не желае повече унизителни неприятности. Главнокомандващият не желае повече дипломатически инциденти.

— Имаше само един инцидент, Пинки. Един.

— В тези Военноморски сили — започна да ораторства той — главнокомандващият смята, че един е прекалено много. В наше време толерираме нула инциденти. Нула дефекти. Нула. Никакви. Не се позволяват грешки. Никакви грешки от социален характер. Никакъв тормоз. Никаква сексуална дискриминация. Никакъв расизъм. Никаква нетърпимост от всякакъв вид — подразбираща се или не. И със сигурност не търпим никакви дипломатически инциденти. Те представляват крайно сериозни неудобни положения, а крайно сериозните неудобни положения никога, никога не се прощават. Нека изясня това: четиризвездни адмирали са били уволнявани само за едничко неджентълменско изказване. Полковници като теб са пенсионирани за по-малки нарушения от твоите. — Шумно разрови листата на бюрото си. — Фактът, че все още си във Военноморските сили — неосвободен от длъжност и незаставен да се пенсионира, — ме учудва. Но по някаква причина ти е позволено да продължиш да служиш. Да продължиш… засега.

О, това изискваше голяма благодарност. Но Пинки не ми даде възможност да бъда ироничен.

— Всъщност, считано от тази сутрин — продължи той, — си назначен за заместник-помощник на помощник-координатора на охраната към кабинета на главнокомандващия военноморските операции във Военноморската корабостроителница.

Замълча.

— Това е длъжност без персонал, без командировки и с много малък бюджет. Очевидно работата е тук, във Вашингтон, в корабостроителницата. Ще докладваш на главния помощник контраадмирал Лейтън точно в тринадесет часа.

Фъшкията суетно погледна тежкия златен ролекс, часовник, някога принадлежал на баща му, Пинки Втори, а сега поставен на собствената му кльощава китка.

— Което е след два часа и двадесет и седем минути от този момент.

Махна с ръка към мен.

— Това е всичко. Можеш да излезеш.

Стоях вцепенен. Приятели, трябва да призная, че за първи път в живота си бях абсошибанолютно онемял.

Което, виждате, достави адско удоволствие на Пинки Фъшкията, който се ухили към мен с лошите си зъби.

— Освободен си — каза той невиждано щастлив. — О, да, наистина си освободен, Дик.

Чух го как се киска, когато затварях вратата.