Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Код: Злато (20)

Глава
20

— Според теб каква помощ можем наистина да получим?

Минаваше 07:00. Мики беше заминала на работа — ръководеше болницата в Херцлия. Ние с Уондър сърбахме димящо кафе и седяхме над една кръгла маса в кухнята, на която разглеждахме карта, извадена от архивите на Ави. Той режеше домати — ситно. Изсипа ги в купа от термостъкло, поръси сол и пипер, наля обилно олио, изстиска половин лимон и хвърли върху им свеж риган и мащерка, току-що откъснати от градината пред хола.

— Добър въпрос — каза той, вдигна купата и я постави пред нас, като внимаваше да не оцапа картата. После отиде до фурната, откъдето извади няколко питки хляб, започна да жонглира с тях, за да не парят на ръцете му, и ги пусна върху масата. Накрая бръкна в хладилника и извади една по-малка купа с нещо като сметанов крем.

— Labbane — обясни той. — Сирене по арабски.

— Гледай — каза на Уондър.

Израелецът взе едната питка и ловко я разчупи на четири. Сви едната четвъртинка и като с лъжица загреба малко от сиренето. След това бързо бръкна с хляба в доматите, изви китката си, за да вземе няколко резенчета, и пусна всичко в устата си.

— Metsuyan — провъзгласи той. — Отлично.

Уондър, чиято представа за закуската започва и завършва със свръхголяма доза кафе и сметана на прах, гледаше скептично към купата пред себе си. Но той е боец, когато се стигне до храна. Като мен, и за него няма нищо, което не би ял. И затова повтори движенията на Ави, предъвка и преглътна и остана възхитен от резултата.

— Хубаво е — възкликна той. — Нашият корнфлейкс лайна да яде.

Ави възседна един стол и се присъедини към нас. Сръбна от кафето си и кимна към мен:

— Не съм забравил въпроса ти.

— Е?

— Е, отговорът е: никаква. Сигурен съм, че силните на деня ще направят всичко, за да ни обезкуражат най-активно.

— Активно? Доколко?

Нямах никаква нужда тълпи от Шин Бет, израелското контраразузнаване, да следят всяко мръдване на задника ми.

— Шин Бет ще влезе ли в действие?

Ави се намръщи.

— Съмнявам се. Честно казано, те си имат по-важна работа — например да следят групите на Ислямски джихад или Хизбула, които действат в териториите.

— Тогава какво значи активно?

— Ами най-напред отказано ти е разрешение да използваш Израел като база за действията си. Значи така се отрязват всички официални контакти. Не можеш да се обаждаш в Кирията — Ави използва жаргонното наименование на огромната главна квартира на Израелските отбранителни сили посред Тел Авив — за разузнавателна информация или за техническа помощ, например обезопасени срещу подслушване радиотелефони, устройства, показващи къде се намираш на земното кълбо, или оръжие. И никаква тактическа подкрепа, което значи липса на кола. Това означава, че не можеш да търсиш помощ от Момчетата нито официално, нито тайно.

Лошо. Откровено казано, израелците са първокласни бойци със специални методи и щеше да е хубаво да мога да действам с взвод от Момчетата, официално обозначени като Saye’eret Matkal, което се превежда като Специална разузнавателна група към Главния щаб. Saye’eret Matkal, позната навремето като Група 269 (до голяма степен същото като „Тюлен 6“), е изпълнявала десетки черни операции. Те си имат собствен транспорт — хеликоптери и други летателни апарати по технология „Стелт“, както и кораби за специални операции. Имат добро оръжие, средства за комуникации, които не могат да се подслушват, както и пълен набор от всички играчки, които намаляват вероятността от ненавременна намеса на мистър Мърфи.

Приятели, и преди са ми отказвали официална помощ и това може и да прави живота ми труден, но не и невъзможен.

— Друго?

— Кой знае? Ако правителството окаже натиск на твоето посолство, може да направят всичко, дори да те депортират.

Тази песен я бях чувал и преди.

— Значи трябва да действаме бързо.

— Не е толкова просто — отговори Ави. — Трябва ни оборудване.

— Мамицата му, ще импровизираме. Можем да си купим почти всичко необходимо. Единственият проблем са оръжията, експлозивите и транспортът.

Ави почука с пръсти по масата.

— Аз имам оръжие — два автомата АК и един M-16.

— А патрони? — попита Уондър.

— Имам към хиляда патрона. Пазя ги в бомбеното укритие.

— Бомбено укритие ли? — Уондър топна късче хляб в сиренето. — Имаш бомбено укритие в къщата?

— Всеки има — обясни Ави. — Така ги строят.

Забеляза, че Уондър не го разбира.

— Линията на примирието през 1949 г. — обясни той.

— Е…

— Оттук до границата има само девет мили. Аз съм израснал в Херцлия, което е на три мили източно оттук. Йорданците ни обстрелваха с оръдия. Затова всяка къща има бомбено укритие. И сега ги строят така, но повечето хора ги използват за складове. Там си държа патроните и оръжието — хладно е и е сухо.

— Ще ни трябват експлозиви — каза Уондър.

— Това може да бъде проблем. Доста внимават с пластичните експлозиви.

Помислих малко.

— Ами онези, твоите устройства?

— Кои устройства?

— Картите за модеми и флаш-памет.

— Е?

— Онази от Париж още ли е в теб?

— В куфарчето.

— Дай да я разгледаме.

Ави донесе картата и я сложи на масата. Двамата с Уондър я разгледахме отблизо. В нея имаше потенциал.

— Хей, Ави, имаш ли лупа, немагнитна пинцета и пластмасов нож? — попита Уондър.

Петнадесет минути по-късно чудесното момче Уондър вдигна поглед от ръкоделието си, ухилен порочно.

— О, мога да накарам това да свърши страхотна работа — каза той. — Трябват ми само още три-четири като него.

Точно преди обед Ави замина за службата си, за да влезе и излезе, когато повечето от колегите му обядват. Междувременно ние с Уондър нападнахме банката, за да обменим долари в шекели, а след това се качихме на рейса за Тел Авив и отидохме на пазар. В един магазин за спортни стоки на голям булевард, наречен „Ибн Гевирол“, си купихме леки високи обувки, две тъмносини раници, достатъчно големи за ползване като щурмови торби, и три двулитрови туби „Кемълбек“ — меки, пластмасови съдове за вода, които се закачат към раница или се носят на гръб. Намерихме магазин за армейски стоки до улица „Алънби“, откъдето купихме цели костюми за скокове с парашут, ръчни компаси, тридесет метра меко въже за катерене от изкуствена материя, два чифта добре използвани, но здрави презрамки за снаряжението, колани за пистолети и други. След това намерихме всевъзможни торбички с велкро за закачане към коланите — в тях можеше да се сложи всичко, от резачки за тел до електротехнически клещи — и накрая избрахме два здрави ловджийски ножа.

Отидох в един магазин за електроника надолу по улицата и купих евтин фотоапарат с автофокусиране, пет ролки цветна лента 200 ASA и два указателя за позициониране „Магелан Трейлблейзър MGRS“^[1]. Правят ги за туристи, които не искат да се загубят в обширната пустиня Негев или в Синай. Тези уреди имат точност до петнадесет метра — вземат показанията си от дузина спътници за глобално позициониране — и работят денем и нощем, в дъжд, мъгла и сняг. И най-хубавото е, че имат осветени екрани с течни кристали, които бих могъл да чета във въздуха. Работят с две кръгли батерийки (купих десет — няма смисъл да чакам мистър Мърфи). Докато плащах, Уондър отиде на две преки от мен, намери железария и купи две усилени резачки за тел, три ролки залепваща лента и други разнообразни неща за сто долара.

Общо бяхме похарчили малко под хиляда и петстотин долара. Какво? Какво? Извинете за прекъсването, приятели, редакторът е. Пита защо не вземам от петдесетте милиона в черния фонд, който откраднахме от руснаците? Казва ми, че с петдесет милиона долара могат да се купят много неща и че ако ги използваме, книгата ще стане много по-вълнуваща.

Е, може и да стане по-вълнуваща, но няма да е реалистична. Вижте, най-хубавото на специалните операции е, че можете да ги правите евтино. За бойните действия със специални методи не са ви нужни много техноиграчки. Трябва ви само малка група смъртоносни мъже, които желаят да убият врага с всички възможни средства дори ако това би им струвало топките. Затова не трябваше да купуваме самолет или кораб. Всъщност пазаруването на такива неща привлича доста внимание. А внимание точно сега не исках.

Затова купихме нискотехнологични неща (освен „Магеланите“) и си останахме приятно анонимни. А най-хубавото беше, че всичката стока се побираше в раниците и оставаше място.

Върнахме се обратно преди Ави. Разположихме всичко на хладния мраморен под на кабинета в мазето.

— Нещо ме притеснява — каза Уондър.

— Какво?

— Не разбирам защо израелците действат по този начин.

Същото притесняваше и мен. Цяла нощ бях мислил по въпроса.

— Имам чувството, че искат шибаното ядрено съоръжение да бъде построено.

Уондър приключи да навива тридесетметровото въже и го натъпка в раницата.

— Това е съвсем нелогично. Защо, по дяволите, израелското правителство би искало руснаците и сирийците да построят ядрено съоръжение в задния им двор?

Като го каза по този начин, шибаният отговор изпъкна пред мен толкова ясно, че се зачудих как не съм прозрял досега. Сещате се, нали?

Казвате, че не сте съвсем наясно?

Добре, нежни читателю, позволете да изложа нещата пред вас.

 

• Факт: Руснаците с помощта на Вернер Лантос и Ахуд Голан вкарват оборудване в Сирия, за да помогнат на сирийците да направят бомба.

• Факт: Вернер работи за ЦРУ, а Ахуд — за Мосад.

• Факт: Израелското правителство се е сменило неотдавна — станало е далеч по-твърдолинейно спрямо мирния процес и работата с арабските съседи.

• Факт: Сирийците са най-голямата пречка пред мирния процес.

• Факт: Сегашното израелско правителство не иска непременно да изтъргува земя срещу мир, като преотстъпи Голанските възвишения, защото са стратегически важен имот.

 

Още ли не схващате?

Не? Окей. Нека разгледаме всички горни факти като част от един и същи проблем. Проблемът: как да се помирим със Сирия, но да не отстъпим Голанските възвишения.

Отговорът беше кристално ясен поне за мен: като направим Голанските възвишения маловажни. А най-добрият начин да ги омаловажим беше да атакуваме Сирия директно — чрез бой до посиране на сирийците, за да може, когато се преговаря за мир, той да е твърдо в полза на израелците.

А как да сторим това, без да бъдем порицани от целия свят?

Израел винаги е настоявал за правото на изпреварващо нападение, ако открие ядрено оръжие в съседна страна. Помните ли как през 1981 г. Менахем Бегин използва израелските военновъздушни сили, за да атакува иракския ядрен реактор в Осирак извън Багдад?

Същият принцип важеше и тук. Изчакваме, докато сирийците почти завършат проекта, а след това ги удряме — здравата. Унищожаваме обекта с умни бомби, като може би уцелваме случайно и някои други неща.

Виждам ви — да стане задникът с вдигната ръка. Искаш да знаеш защо Съединените щати биха извинили нападение срещу Сирия. Нападение, което почти сигурно би довело до регионална война, след като биха могли да разрешат проблема тихо. Като казвам тихо, нежни читателю, имам предвид да използват искрено вашия мен.

Добър въпрос. Струва ми се, отговорът е, че тъпите мили хора в Белия дом смятат решенията по бързата процедура за по-добри от дългосрочните. За кои точно тъпи мили хора става дума? Ами сещам се за сегашния съветник по националната сигурност. Нашият председател на Съвета за национална сигурност Мат Томпсън е бивш журналист и професор от Харвард, и се изживява като новия Метерних^[2]. Неговият съкафезник от университета в Йейл (преминал задължителното следване в Роудс и Оксфорд, докторат от Масачузетския технологичен институт и известен стаж в един леко подгизнал от самомнение вашингтонски екип мъдроглави съветници) неотдавна беше утвърден за директор на ЦРУ. Тези двама самообявили се мъдреци имат пари, положение и както навярно се досещате, приятели по високи места — включително и едно приятелче, за което свирят химни и фанфари всеки път, когато влезе някъде по официален повод. Единственото, което липсва на тези двама сфинктеромозъчни тъпаци, е акъл.

Ето защо човек — т.е. аз — може да си ги представи как седят с чехли с пискюли зад големите си бюра от орехово дърво и измислят безмозъчен начин да изнесат на сирийците урок по реална политика, да разместят равновесието на силите в Близкия изток и да изстрелят Съединените щати в доминиращата и основна роля на брокер на власт и мир. Има само един малък проблем: тези двама плоски задници нямат смелостта да използват американски сили — в края на краищата, ако го сторят, ще трябва да идат на Капитолийския хълм, да целунат знамето или най-малкото председателя на Специалната сенатска комисия по разузнаването и да отстояват действията си.

Нека сега добавим още една съставка на този меланж. Помните ли как Вернер Лантос говореше за страни-заместители в кафенето „Фуке“? Помните ли как намекваше, че на най-високи места в правителството стават разни неща?

Е, според мен Вернер имаше право, отчасти. Но не беше разбрал, че използваният е той. Как, питате? Просто. Позволете, нежни читателю, да направя предположението, че ЦРУ и Мосад са измислили цялата тази загадка като ужилване, което в крайна сметка да позволи на Израел да обяви война на Сирия.

Как? Като използват същия принцип, който сенсей^[3] по бойните изкуства преподават на своите ученици от първия ден: винаги използвайте инерцията на врага си, за да го победите. Руснаците искат отново да изпъкнат като свръхсила. За целта използват своята мафия, както и проводниците на влияние — като Вернер Лантос. Но Вернер е двоен агент на Ленгли. Затова някъде в процеса ЦРУ и Мосад са решили да използват Вернер, Ахуд и руснаците, както и руската мафия, за да продават материали за ядрени оръжия на Сирия — това е ужилването. Хафез ел Асад, какъвто си е задник с голяма уста, беше налапал въдицата. А ЦРУ и Мосад са знаели какво става през цялото време.

Е, какво общо има всичко това с мен? Ще ви кажа, че има общо. Помните ли папките, които взех от кабинета на Пол Махон в Москва? Помните ли, че имаше един-два елемента, които навремето не можех да разбера. Пол беше написал един тайнствен списък с думи: ужилване, мафия-прикритие, Упр./Мос, и обади се на КР.

Сега това парченце хартия добиваше пълен смисъл. Ужилването е нещото, което Пол беше открил. Ужилване от Управлението/ Мос (ЦРУ/Мосад). Използвали бяха своите проводници на влияние и руската мафия за прикритие и се яхнали върху руската операция за възвръщане на световната сцена като свръхсила. Ние винаги смятахме, че Пол е убит, защото е разкрил връзката между руските военни и разузнавателни операции и мафията. Сега ми се стори, че може би беше започнал да събира късчетата на голямата картина и е убит, за да мълчи, преди да достигне до КР — контраадмирал Кенет Рос, — и да разкаже за операцията. Убит от кого? Всъщност нямаше значение дали Вернер или Ахуд е наредил убийството. И двамата бяха осъдени, що се отнася до мен.

Свързах секретния телефон на председателя към розетката и набрах номера на Кени Рос.

— Рос.

— Аз съм.

Бързо обобщих потока от мисли в мозъка си.

— Пол обаждал ли ти се е по този въпрос?

— Не.

— Но има смисъл, нали?

— И още как. Особено в светлината на онова, което вече си предал на председателя.

— Кен — за първи път използвах това име от съвместното ни пребиваване на подводницата му досега. — Трябва да говоря с председателя веднага.

— И аз смятам така — отговори Рос мрачно.

След не повече от две минути председателят на Обединеното командване беше на телефона. Не му губих времето. Още веднъж изложих нещата така, както ги виждах. Чувах единствено драскането на химикалката на Кени Рос върху хартия.

Свърших и за втори път бях посрещнат от мълчание. Изчаках, докато вече не можех да търпя.

— Адмирале?

Чух го да въздиша.

— Прав си, струва ми се — каза той. — Предвид нещата в Белия дом, а и отношението на Ленгли, Държавния департамент и Съвета за националната сигурност към нас, смятам, че си напълно прав.

Чувах тежкото му дишане. Тихо, председателят каза, без да се знае на кого точно:

— Какви лъжливи минетчии.

Намесих се:

— Е?

Настъпи нова пауза. По-дълга от първата.

— Говорих с министъра на отбраната след последното ти обаждане до Кен — каза генерал Крокър. — Занесох твоите материали от факса в дома му и обясних какво става. Той ми поясни, че не може да допусне тези наивни идиоти да продължават да оплескват нещата. Нека точно ти цитирам думите му, Дик, за да си сигурен в неговите чувства. Каза: „Тези хора излагат националната ни сигурност на опасност.“ А като видя факса за онова, онова… — Председателят започна да търси подходяща дума — дипломатическо недоразумение, което в момента е заместник-ръководител на мисията в Москва, направо пощуря. Обади се в Белия дом и занесе всичко на президента. Направо. Срещнал се с него в резиденцията насаме.

Това беше добра вест. Отдавна цивилният ни предводител не беше ни водил.

— И какво е станало?

В гласа на председателя се долови весела нотка:

— Президентът се огънал. Знаеш го какъв е — съгласява се с най-новия даден му съвет, а министърът на отбраната настоял да са сами. Върна се от Пентагона с писмена Констатация за националната сигурност.

Настъпи тишина. След това — о, невероятно — си представих как генерал Крокър сочи пръст като пистолет към мен:

— Така че хващай се на работа, Дик. — Чувах гласа му ясно и чисто. — Няма да позволим това да стане. Не е редно. Напълно нередно е и е неморално. Иди и ги прецакай, Дик. И не се проваляй. Но действай тихо — стелт. Без вълни, защото не искаме никой да разбере нищо в Ленгли или в Мъгливото дъно^[4]. Действай бързо, защото утре, когато работата с Барт Вайът излезе пред заседанието на кабинета — а това ще стане, — директорът на ЦРУ, съветникът по националната сигурност и секретарят на Държавния департамент ще разберат, че са унищожени по фланга, и ще тичат при президента, който вероятно ще си поиска обратно Констатацията от министъра на отбраната.

Ави се върна в 18:30. Успял беше да вземе две модемни карти и един от натъпканите с експлозиви телефон на АМАН.

— Но не ни ли трябват детонатори? Не можем да използваме компютрите, нали?

Уондър поклати глава.

— Така е. — Почеса рижавата си коса. — Мога да импровизирам детонатор от гилза. Но все пак ще ни трябва нещо като фитил. Знаеш ли откъде можем да вземем капси или фитил?

Ави се замисли.

Аз се досетих нещо и ударих Уондър по рамото.

— Аз знам. Надолу по улицата има строителен обект — при онези къщи, покрай които минахме на път насам.

Лицето на Уондър светна:

— Хайде на пазар — каза той и посегна за шперцовете.

— Може би трябва да изчакаме да се стъмни — предложих.

В 22:30 имахме два тънки детонатора, три взривни капсули и шест метра бързогорящ фитил. Докато Уондър правеше импровизирани експлозивни устройства в кухнята, ние с Ави проверихме оръжията, заредихме пълнителите и приключихме с опаковането на оборудването, което щяхме да вземем със себе си. Уондър щеше да има нужда от малко време, за да нагласи пластичните експлозиви. Телефонът беше по-лесен. Имаше едно хитро многофункционално дистанционно управление. Можеше да накараш апарата да звъни, сякаш някой наистина набира номера, и след това да го взривиш. Ави обясни, че е направено така, защото много от целите им са се научили да оставят жените и децата си да вдигат телефона. Затова чакаш, докато чуеш гласа на който ти трябва, и след това му пръсваш шибаната глава. Или пък можеш да снемеш защитата на телефона и да натиснеш бутона за взривяване върху дистанционното.

След като отстранихме проблема с експлозивите, остана само един проблем — метода на влизане в страната. Откровено казано, според мен липсваше голям избор. Нямахме документи за влизане в Ливан през Кипър, а без подкрепа от армията мокрият подход, т.е. нелегално навлизане по вода, щеше да е трудна работа. Освен това подобна тактика отнема време — а ние нямахме много. Взех една от огромните полетни карти на Ави от папката на бюрото му и я разгънах на пода.

— Ще идем по въздуха — казах и очертах с пръст нещо като подходящ маршрут.

— А? — Явно Ави беше объркан.

— Ще им се спуснем отгоре, ще си свършим работата и ще се измъкнем по възможно най-добрия начин с каквито средства ни попаднат подръка. — Обърнах картата, за да види и той. — Ето тук трябва да отидем. Ако можем да излезем със самолет на три хиляди метра, ще скочим тук и ще направим ранно отваряне — посочих една точка на двадесет и пет километра западно от целта.

— Ранно отваряне? Не те разбирам — поклати глава Ави.

— Скок от голяма височина с ранно отваряне на парашутите. Използваме плоски парашути и летим с тях. Кацаме на пет-шест километра разстояние и изминаваме останалия път пеша.

— Дик… — По лицето му се четеше паника, а това никак не ми хареса.

— Какво?

— Това, с високия скок ме притеснява много.

— Защо, нали си минал школата по скокове? — Виждал бях Ави в униформа. Над ордените носеше сребърни криле на парашутист.

— Пет скока — каза той. — Пет ти трябват, за да вземеш крилете. И всичките бяха автомат.

— Автомат?

— Ами дето закачаш куката вътре в самолета…

— Статични скокове.

— Да. — Ави преглътна тежко. — И мразех всеки един повече от предишния.

Той чак се изпоти.

— Дик, всеки път трябваше да ме изхвърлят от проклетия самолет. Честно. Някой ме грабваше и ме мяташе през вратата.

— Люка.

— Както щеш, така го наричай. Врата или люк, не минавах доброволно през него.

Засмях се. Пред мен стоеше човек, който можеше с приказки да премине пътна блокада на врага, без да се притесни. Който можеше да оперира в половин дузина страни, където, ако знаеха кой е, щяха буквално да го одерат жив. Но беше се справил със страховете си, за да направи тези пет скока и да носи крилете. А сега се тревожеше от висок скок с ранно отваряне.

Нека ви кажа нещо за човешкия характер, приятели. То е следното: когато отивам в бой, предпочитам да имам до себе си човек, който знае, че го е страх, но въпреки това отива, отколкото човек, който не показва никакъв страх. Така избирах стрелците си. Не исках за себе си газелите — онези, които сякаш преминаваха през обучението дори без да се изпотят. Исках тези, които опитваха, почти се проваляха, или направо се проваляха, но се връщаха отново и отново, докато не се справеха. Това са хората със сърце. Това са стрелците, които ще стигнат докрай. Това са истинските Воини, които няма да спрат, докато не завършат мисията си.

— Аз не се смея на теб, Ави, смея се с теб.

— От това не ми става по-добре, защото ще правя нещо напълно непознато, Дик. По дяволите, никога не съм скачал с плосък парашут.

Имаше право. Едно е да скочиш от самолет от хиляда метра височина и да се спуснеш в хубава, равна зона с проверени условия на вятъра. Съвсем друго обаче е да скочиш нощем, в напълно неизвестни атмосферни условия и въздушни течения и да се спуснеш върху вражеска територия. Освен това нещата се усложняват от присъствието на мистър Мърфи, ако трябва да прелетите с парашута осем, девет, дори и десет мили.

— Бихме могли да се упражняваме — намеси се Уондър, който беше слязъл при нас и гледаше картата над рамото ми. — Има ли тук клубове по парашутизъм?

— Да, но…

Прекъснах го. Видях изражението в очите на Ави. Нямаше начин да изучи тънкото изкуство на високите скокове с ранно отваряне. Не и през следващите двадесет и четири часа. Очевидно тази вечер ни гостуваше мистър Мърфи.

Понякога, нежни читателю, отговорът е толкова прост, че не го виждаш веднага. Плеснах по картата с длан.

— Нека правим нещата просто, глупако — Ави ще скочи с мен.

Израелецът изглеждаше объркан.

— Ако имате училища по скокове, значи имате и двойни парашути. Те са по-широки от нормалните и могат да поемат допълнителното тегло. — Ухилих му се. — И честно казано, вероятно не тежиш повече от бойния ми пакет, затова може би ще ни трябва единичен парашут.

— Не си прави майтапи, Дик.

— Ави, просто е. Закачаме се — твоите колани към моите, скачаме от самолета, и аз довеждам задника ти в целта.

— Но…

— По-добре е от ходенето.

— Lech la-azalel — върви по дяволите.

Вдигна очи към небето. Изохка. Въздъхна. Започна да се поти. Но знаех, че ще го направи. Знаеше го и той.

— Добре, ако наистина ще правим това, ще се обадя на Коби.

— Кой е Коби?

— Един познат сержант. Бяхме в една група преди години. Има ферма до Зихрон.

— Е? — Не схващах значението на думите му.

— Зихрон — Zichron Yaakov — на английски значи мемориала на Яков. Построен е през 1886 г. от барон Ротшилд. На около двадесет и пет километра южно от Хайфа. Там имат едно малко училище за летци. И правят спортни скокове. Зихрон е на високо — в планина, над морето. Коби е и пилот. Лети при всяка възможност в училището по скокове в Бинямина.

Уондър повтори:

— Бинямина?

— Това е следващият град на юг от Зихрон — обясни Ави. — Първоначално Коби е бил в авиацията. Страшно му е харесвало, но са му казали, че няма необходимия характер за летец-изтребител, и го разкарали.

— Какво значи необходим характер?

— Прекалено агресивен бил — много повече, отколкото се изисквало във Военновъздушните сили. И мрази офицерите. Изградил си навика да ги пердаши до посиране. Затова го прехвърлили в сухопътните и станал командос — аз се запознах с него в Saye’eret Egoz.

Вече харесвах Коби. Всъщност имаше няколко офицери, на които бих желал да го представя, започвайки с някой си Пинки Прескът Третата Фъшкия.

— Обади му се. Можеш ли да му кажеш какво ни трябва, без да говориш конкретно? — Не исках да предупреждавам никой, ако подслушва.

— Да. Единственият въпрос е кога искаш да тръгнеш?

— Довечера. Сега.

— Толкова бързо? Но…

— Ави, нямаме време за губене. И двамата го знаем. Моят председател иска да потеглям — веднага. Освен това рано или късно някой в Йерусалим или Вашингтон ще загрее какво сме намислили. Затова трябва да тръгнем, преди да реагират. Ако успеем, ще намерят начин да ни изкарат добри. Ако се осерем — какво толкова, мамицата му? Ние сме разходен материал, нали?

Ави сви рамене.

— Аз и без това никога не съм искал да ставам tataluf — бригаден генерал.

Засмях се. Двамата с Ави бяхме скроени от еднаква материя — от онази грубата, дето не изглежда така добре със звезди, както с белези. В деня, когато положих офицерска клетва, знаех, че никога няма да стигна до генералско звание. Всъщност това беше и част от сделката, която бях сключил със себе си, когато постъпих в офицерската школа. Станах офицер, за да водя тюлените в бой, а не да стана главнокомандващ на флотата.

— Е?

В отговор той отиде до телефона на малкото бюро от тисово дърво, взе слушалката и набра номер по памет. Единствените думи, които разбрах през следващите четири минути, бяха първите две:

— Коби — здрасти.

Останалото беше неразбираемо. Ави върна слушалката на място. Завъртя стола си и вдигна палци към мен.

— Готово.

01:00. Вкарахме колата в двора, за да можем да я натоварим на спокойствие. Ави се качи горе за няколко минути. Когато слезе, подхвърли:

— Мики каза шалом.

— Надявам се, че си й отговорил същото — обадих се.

— Абсолютно.

Почеса кучетата зад ушите.

— Tovim klavim — добри кучета. Мислят, че е време за сутрешната им разходка — каза той, като ги спираше с коляно да не излязат през вратата. Отново им рече нещо на иврит и я затвори. — Казах им, като се върна. Хайде, хайде, hava na moova.

01:54. По-голямата част от пътя изминахме в мълчание. Нямаше много движение — само няколко камиона и коли по главното шосе край Натания. На пътните знаци се виждаха имена, които за първи път бях научил от монахините в унгарското католическо училище „Свети Ладислаус“: Шемем — 114 км, Мегидо — 65 км, Назарет — 142 км. На юг от Хадера, където оранжевите лъчи на прожектори осветяваха двата комина на огромна електроцентрала до морето, Ави отби по един по-малък, неосветен път. Преминахме бързо край ферми и малки села. В един момент колата се изпълни с остра миризма на пресен тор.

— Ферма за патици — обясни Ави.

След няколко минути слезе от шосето върху един необозначен коларски път. Малката кола отскачаше по коловозите и гърнето триеше в земята, докато се изкачвахме бавно нагоре и нагоре по криволичещите завои. Въздухът захладя.

— Вижте. — Ави посочи с пръст. Един малък елен стоеше на тридесетина метра от нас, хипнотизиран от светлината на фаровете.

— Почти стигнахме — каза той, като наду мотора докрай и еленът отскочи в трънливите храсталаци.

02:05. Пътят се изравни и излязохме на широка, плоска поляна. Фаровете осветиха района пред нас и разбрах, че сме в края на една обикновена небетонирана писта. Видях няколко големи халета с огромни надписи на иврит. В две от тях светеха лампи. До по-малкото хале стоеше един пикап. Ави откара колата и я спря до него, изключи двигателя, излезе, протегна се и се прозя.

Ние с Уондър направихме същото.

— Къде сме?

— На север от едно градче на име Бинямина. Пистата е частна — ползва се предимно за селскостопански самолети, които фермерите наемат да им пръскат реколтата. Но и Коби излита оттук — превозва парашутисти до школата по парашутизъм.

Влязохме в халето и аз веднага се почувствах у дома си. Това беше мястото за сгъване на парашути — в единия край имаше дълги маси, а в далечния — кабинет и склад. Един огромен като мечок мъж към петдесет години с лице, загоряло от слънцето и с цвят на старо орехово дърво, стоеше прав и опаковаше небесносин плосък парашут. Носеше маслиненозелен костюм за скокове с ръкави, навити до лактите на мускулестите му ръце. Кръстът му беше опасан с черен колан за пистолет. От колана висеше тактически кобур, закрепен към дебелото му бедро. Веднага забелязах лесно различимата дръжка на пистолета „Браунинг“, която стърчеше под двойно завързания капак. Мъжът вдигна очи и по лицето му се разля широка усмивка.

— Ави, ahlan.

— Шалом, Коби.

Гледах как двамата се прегръщат като Воини след дълга раздяла. Ави поведе своя другар по кораб^[5] към нас.

— Коби, това е моят приятел Дик Марчинко — онзи Amerikai, с когото работих в Ливан. Дик, това е Коби Шомрон.

Грамадната лапа на Коби беше твърда като кожата на алигатор. Стисна дланта ми сякаш с ковашко менгеме.

— Приятно ми е да се запознаем, мистър офицер — изръмжа като истински сержант, какъвто си беше, а очите му срещнаха моите, без да мигат. — Ави казва, че си свестен мъж — въпреки че не носиш нашивки.

— Носех навремето.

— Така ли? Добре — надявам се, че не забравяш какво значат те.

— Опитвам се да не забравям.

— Хубаво.

Посочи Ави с грубия си палец.

— Той никога не го забравя. Всъщност още продължава да изглежда като кльощав ефрейтор — мисля, че Мики не го храни достатъчно, — но пак ходи по разни места и върши разни работи дори и с офицерските пагони.

Коби прокара ръка през гъстата си сребриста коса и погледна към Уондър, който стоеше зад дясното ми рамо.

— Ами ти, gingi, ходиш ли натам-насам и вършиш ли разни работи?

Уондър се представи предпазливо. Коби го огледа отгоре надолу.

— Изглежда, може да се оправя сам — каза той, без да се обръща към никого. — Освен това аз харесвам gingi. Имам си двама.

Погледна към Ави и се разсмя.

— Какво е gingi бе, мамицата му? — запита Уондър с раздразнено лице.

— Означава червенокос — обясни Ави. — Едно време в армията казвахме, че след война се раждат много червенокоси деца, защото, нали се сещаш, пишките ни поръждавяват от отсъствието от дома.

— А, в моята фамилия това си е естествено — отвърна Уондър. — Ние сме шотландци, ако не знаеш.

— Харесвам шотландците — обади се Коби. — Правят хубава пиячка — еврейското къркане — J&B.

— Ей, слушай бе, приятел… — започна Уондър. Свил беше юмруци и направи една стъпка към Коби.

Ави погледна Уондър и обясни:

— Будалка те.

Уондър помисли над това три-четири секунди.

— Знаех си — отговори.

Коби посочи към един шкаф зад себе си:

— Парашутите са тук — каза. — Вече са сгънати, но знам, че ще искате да ги надиплите сами. Всички освен Ави, разбира се — допълни след кратко мълчание.

Прасна ме по рамото, с което ме помести петнадесет сантиметра напред. Як беше.

— Ако не знаеш, Ави мрази височините. Не знам какво се провиних, та попаднах на него през първия ден на школата по парашутизъм. На втория ден разбрах, че трябва да направя всичко, за да я изкара и да носи криле на парашутист.

Погледна към Ави, чието лице почервеняваше забележимо.

— Затова при всеки скок го изхвърлях от самолета — закиска се Коби. — Отначало използвахме един стар самолет „Дакота“. Той така силно стискаше ръба на люка, че остави отпечатъци по него.

Израелецът наведе глава назад и започна да се смее неконтролируемо.

— При всеки скок го вдигах във въздуха — продължи и показа с жест, — мятах го напред — ръцете му описаха голяма дъга — и той почваше да пищи: „Ах ти, ben zonaaaaa!“ — чак до земята.

Обърса очи с юмрук.

— След това, когато получихме Херкулеса, с рампата отзад, трябваше да го…

— Коби… shtock — достатъчно — прекъсна го Ави. — Разказал съм му всичко това. Знае го, знае го и затова спирай.

— Да, но беше толкова забавно… — Едрият сержант обърса очи и махна с ръка към Ави. — Искам да кажа, че ако ще трябва да скача, по-добре го изхвърли първи, защото ще стигнеш земята сам, а той ще ти маха от самолета с пожелание за приятен път.

— Разбирам.

— Е, мистър офицер — запита той, — какъв е планът?

Обясних как исках да навлезем.

Израелецът поклати глава:

— Ави в никакъв случай не може да направи това. Не е обучен.

— Знаем. Затова той и аз ще слезем заедно, с двоен парашут.

Коби се засмя оглушително.

— Фантастична идея.

Отново ме погледна, но този път с известна доза уважение и завист.

— Ти май наистина си бил сержант.

02:50. Ние с Уондър преопаковахме парашутите си и внимателно прегледахме ремъците. Парашутите бяха стари, но добре запазени. Двойният парашут бе голям „Вектор“, от тези, дето се продават по магазините. Скачал съм с военната му версия и ми харесва как реагира. Разположихме ги до вратата на халето, след това опаковахме и преопаковахме раниците. Залепих цевите с тиксо, за да не влезе в тях пръст при кацането. Заредихме пълнителите и ги сложихме в торбичките от магазина, а след това ги затворихме с тиксо. Уондър ми даде половината от направените от него експлозиви и половината детонатори. Не ви трябва експлозивите да са в един човек — ако стане нещо с него, когато стигнете до целта си, ще можете единствено да насочите пръст и да кажете: „Бум!“

Коби ме заведе да видя самолета — стар „Арава“. Израелците бяха направили първите от тях през шестдесетте години. Това са самолети за излитане и кацане с кратък разбег. Много съм ги виждал в Хондурас и Ел Салвадор през осемдесетте години, когато ги използваха за доставки на контрите или за салвадорските специални сили, защото кацаха на неравни двестаметрови писти, издълбани няколко часа преди това с булдозери в джунглата. Побират седемнадесет парашутисти или дванадесет носилки, ако ги преоборудват за медицински цели. Стават и много хубави бойни машини, цистерни за дозареждане в полет и самолети за борба с подводници. Най-хубавото е, че имат кислород за екипажа и парашутистите — таванът им е около седем хиляди и шестстотин метра.

Разбира се, нашият проблем се състоеше в това, че макар и да имаше кислород, Ави не беше никак сигурен в състоянието на четирите преносими кислородни бутилки в училището по парашутизъм. Държаха ги, за да могат парашутистите и съставът на Saye’eret да се упражняват в скокове от големи височини с ниско отваряне на парашута. Но Коби нямаше представа доколко са пълни и в какво състояние са бутилките.

Понякога, приятели, се налага просто да тръгне човек. Този случай беше такъв. А и тази нощ нямаше да скачаме от седем хиляди и шестстотин метра. Прецених, че трябва да планираме с парашутите в продължение на десет мили. Според картите на Коби и прогнозата за времето, която той чу на къси вълни от кулата на израелските военновъздушни сили в летище „Рамат Давид“, можехме да скочим от пет хиляди метра. Това е малко повече от една миля над обичайната безопасна граница за скокове без кислород.

Безопасна граница? Да — вижте, при височини над три хиляди метра температурата на въздуха пада с по един-два градуса на всеки триста метра. При пет хиляди метра температурата спада под нулата. Отчетете и влиянието на смразяващия вятър — от скоростта на самолета, — както и околната влага, и ще се окажете в така наречените СТУ — смразяващи топките условия.

Ако правехме това по тюленски, щяхме да носим топло бельо, шапки тип „балаклава“, очила с топлоизолация, дебели ръкавици и други съоръжения за предпазване на крайниците. Тази нощ имахме само костюми за скокове, тънки ръкавици от материал „Номекс“, шапки „балаклава“, и пластмасови каски и очила от магазина.

Но аз се притеснявах за кислорода. Хипоксията^[6] може да бъде истински проблем при височини над три хиляди метра. Проявява се по много начини, но най-често като сънливост, забавено време за реакция, загуба на контрола над мускулите, замъглено зрение, както и объркан мисловен процес като при пиянство. Горе-долу както се чувства Стиви Уондър след цяла нощ по кръчмите.

Е, пълни ли бяха бутилките или не? Как да разбера? Има начин, приятели — научих го при ципестите крака на Рой Хенри Боъм, кръстника на всички тюлени.

— Излей топла вода върху бутилките — ръмжеше веднъж той на малките тюленчета, между които фигурирах и аз. — Мястото, където почувствате промяна на температурата, е нивото, до което има кислород.

Но, Рой, ами ако си някъде, където няма топла вода?

— В такъв случай — отговаряше кръстник Рой, — импровизирай. Мамицата му, ако трябва, пикай. По-добре вмирисана кислородна бутилка, отколкото мъртъв тюлен.

Погледнах Коби.

— Имаш ли топла вода наоколо?

Почувствах се истински облекчен, когато той кимна и ми посочи крана на чешмата.

Шест минути по-късно знаех, че четирите бутилки на училището са три-четвърти пълни — повече от предостатъчно, за да стигнем, където трябваше. Бяхме решили и още един от големите проблеми, като купихме позиционните локатори „Магелан“. С помощта на карта можехме да наберем координатите в уреда и той щеше да отчита позицията ни по данни от един спътник „Навстар“ и да ни дава актуална информация за местонахождението ни спрямо целта, както и да не ни отклонява от полетния маршрут. Разбира се, разчитането на екрана на позиционера в пълна тъмнина и падане със скорост от около пет метра в секунда си е съвсем друго предизвикателство, но за него щяхме да мислим по-късно.

Най-голямо предизвикателство щеше да представлява полетният маршрут. Нямаме много време, но позволете кратък доклад за ситуацията. Повечето въздушно пространство над Израел, Ливан, Сирия и Йордания е с ограничен достъп. Има тесни въздушни коридори, ясно обозначени по всички карти на пилотите на търговски и пътнически самолети. На тези карти пише, че излизането от тези маршрути е (и тук цитирам думите с главни букви, както можете да ги видите на картите) СТРОГО ЗАБРАНЕНО. СДД — с други думи: излез от търговските трасета и ще те гръмнат. Без предупреждения. Без извинения.

Сега да разгледаме картата. На изток от нас лежаха две от най-големите и най-добре защитени военновъздушни бази на Израел — Рамат Давид и Мегидо. На север се намираше летището в Хайфа с двойно предназначение — за граждански и военни самолети. Затова възможностите бяха донякъде ограничени. А и всички туристически полети, пръскане на торове и скокове с парашути от Бинямина бяха ограничени в тесен коридор север-юг, който започваше на десетина километра от Рамат Давид и стигаше на пет километра над морето. Зоната представляваше триъгълник, широк двадесет и пет километра и дълъг двадесет, и започваше на север от Хадера на юг до края на Нашолим, за да могат туристите да прелитат над скъпите римски руини в Кесария, да огледат кибуците с развъдниците за риба и да позяпат лъстиво hotti-hot, което на иврит означава КЖД, или късчета женски дупета, които събираха слънце на първокласния плаж.

Коби заби големия си показалец в картата на север от Бинямина.

— Най-добре е тук — каза. — Излитаме, правим остър завой на юг, спускаме се от платото и прелитаме над водата, може би на десетина километра навътре. Това е маршрутът, който военните обикновено използват за навлизане в Ливан, а и нашият самолет дава такива сигнали, пък и ще поддържаме радиомълчание, та може да ни сбъркат за самолет от Сде Дов.

Сде Дов, ако си спомняте, е малкото летище на север от Тел Авив, от което тръгват повечето от тайните самолети на Мосад. Обикновено, те не се идентифицират пред въздушните кули за контрол на трафика. Ави прокара пръст по маршрута. Ивритът, на който говореше, изразяваше съгласие с Коби.

Обърна се към мен:

— Прав е. Ще летим ниско. Ще летим над водата, докато минем край Набатие, след това ще завием навътре, край нефтените резервоари близо до тръбопровода при Нар ез Зани, после ще се качим нагоре по долината, както направихме през деветдесет и трета.

За мен думите им бяха бръщолевици. През деветдесет и трета аз преследвах откраднати ядрени ракети „Томахоук“ из Тихия океан заедно с „Червената клетка“. Ави забеляза физиономията ми и обясни:

— В началото на деветдесетте имахме сериозни проблеми с тангата. Сирийците позволяваха на половин дузина групи от Хизбула да действат от демилитаризираната зона на двадесетина километра от Кирят Шемона. Имаха много катюши.

Знаех къде е Кирят Шемона — най-северният град в израелската равнина и най-вероятната цел при вражески ракетен огън.

Коби се включи:

— Обединените нации бяха разположили сензори по южния маршрут, за да не ни допускат. — Изплю се презрително. — Те и без това винаги са били на тяхна страна, мамицата им.

Той описа с пръст един по-дълъг, по-обиколен път.

— Затова дойдохме от север — оттук, където най-малко ни очакваха. Свихме откъм морето, спуснахме се в долината и ги напипахме изотзад.

Вдигнах палци към Коби.

— Класическа операция през задната врата.

Той се ухили:

— Очистихме всички шибаняци от Хизбула заедно със сирийските им съветници и с руските наемници, които наглеждаха сирийците. Границата остана спокойна цели седем месеца. Без децата да прекарват нощите в бомбените укрития. Без катюши. Без терор. — Тупна Ави по рамото и каза: — Тогава му викахме TNT, нали?

Ави кимна.

Уондър се ухили:

— Защото е била експлозивна операция, нали?

— Не — поклати глава Коби. — Това е, как се казва, когато буквите значат нещо?

— Акроним.

— Biduke. Акроним. На иврит TNT^[7] означава Terror Neget Terror — терор срещу терора.

Харесваше ми как работи този човек. Играеше на сигурно.

— И ние ще направим малко TNT тази нощ, само че ще бъдем доста по̀ на север от вашата оперативна зона — казах и набрах данните от Кен Рос в „Магелана“, изчаках да излязат показанията и посочих екрана на Коби.

Големият израелец си ги записа на един лист, взе триъгълник и започна да чертае линии на пилотската карта. След малко ме извика.

— Ну, мистър офицер, какво смяташ?

Толкова просто беше, че трябваше да стане. Като Целувка.

— Целувка — целта е лекотата, умнико важен — повтори той. — Така ми харесва. Знаеш ли, ние в израелската армия също имаме поговорка с горе-долу същия смисъл. Тя е: „Повечето пъти най-доброто е враг на доброто.“

Много добре разбирах какво искаше да каже. Изготвяш план, добър план, като се имат предвид ограниченията във времето, тактическите проблеми и други оперативни грешки. Изпълним план — дето ще донесе успех. След това някой със звезди на пагоните ти заповядва да спреш и да чакаш. Защо? Защото щабът работи по-добър сценарий. Или пък отделът за снабдяването ще получи по-добро оборудване. Или пък пишлетата от разузнаването са почти напълно сигурни, че ще получат допълнителен СКИ — съществен къс информация. И затова се спираш. И чакаш. И междувременно губиш критично важните благоприятни възможности. Оперативното ти предимство е заминало.

Е, накрая може и да постигнеш онова стратегическо предимство, което от щаба казват, че ще получиш, но в тактическо отношение са ти го наврели отзад. Заложниците вече ще бъдат мъртви. И вие може и да имате предимството на най-доброто и съвременно оборудване, но то вече не ви е от полза, защото лошите, срещу които трябва да го използвате, са си отишли. И може да имате най-актуална информация, но мисията ви ще е провалена, защото сте чакали прекалено дълго. В крайна сметка ли? Ще умрат хора, защото сте си седели на задника в очакване на „най-доброто“, когато просто е трябвало да ритате задници и да раздавате наказания с „доброто“.

Тази вечер щяхме да действаме просто — щяхме да работим с доброто. Мамка му — ако трябваше, щяхме да се примирим и с посредственото. Щяхме да използваме каквото имаме и да сторим каквото трябва. Но и щяхме да победим на всяка цена.