Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Код: Злато (21)

Глава
21

03:23. Излитането мина гладко. Коби угаси сигналните светлини на самолета в момента, в който колелата се отделиха от пистата, като прелетя съвсем ниско над едно тъмно петно, което според него били бананови палми. Наклони самолета надясно и намали осветлението на приборите. Аз се пъхнах в седалката на помощник-пилота. Той ми подаде карта и тънко като молив фенерче с червена лупа.

— Тук — посочи с пръст към едно синьо петно встрани от брега — ще имаме проблем.

Червеното фенерче освети едно тъмносиньо очертание с неправилна форма отвъд обозначението 2 хиляди мили. То започваше от Хадера и завършваше на юг от ливанската граница.

— Военна зона — обясни Коби. — Редовно оглеждаме района, за да търсим терористи, които идват по море. Военноморските сили пускат пасивни сензори, използваме и патрули с командоси и някакви електромагнитни шамандури.

— Какво е решението?

— Ще сляза на двадесет метра и ще остана в трасето на сензорите, мистър офицер. Едното нещо в наша полза е, че армията се тревожи повече за самолети от изток или от юг. Ние както вървим — на север — и както летим като нашите момчета, когато замислят нещо, може и да не получим никакви въпроси.

Той наклони самолета ляво на борд, когато се плъзнахме над бреговата линия.

— Според мен намокрихме краката^[1] — извика Уондър с нос, залепен за едно от малките двойно остъклени илюминаторчета в задната част.

Разгледах картата.

— В колко часа трябва да скачаме?

— Добър въпрос — ухили се Коби. — Летим… как му казвате, на сляпо. Ако прослушвам радиото, ще давам сигнали. Ако предавам, ще давам сигнали. Затова летим тихо и може би самолетът ще ми каже каквото ми трябва с поведението си, а и ветровете. А ако не е така — inshallah — каквото стане, ще е по божията воля.

— Та както казах, по кое време трябва да скачаме?

— Точно като офицер — трябва да знаеш всичко — засмя се израелецът. — Добре, мистър офицер. Бих казал, че имаме петдесет и пет, най-много шестдесет минути, в зависимост от това какво ще намерим. Виж, Дик, по права линия трябва да изминем само двеста до двеста и тридесет километра. Но по дългия път сигурно са триста и тридесет, триста и четиридесет. Там някъде са. Летим от колко — двадесет или двадесет и една минути. Поддържаме двеста и шестдесет километра в час и ще се движим по-бързо или по-бавно според обстановката. Е, ти си оня със златото по раменете, ти прави аритметиката. Аз съм само сержант — ще си карам самолета.

Позяпах през стъклото няколко минути, измъкнах се от дясната седалка и се проврях назад. Всичко изглеждаше обичайно като за този етап — хората си почиваха, където можеха да легнат. Уондър беше заспал, с глава на една от раниците. Ави се беше изопнал на една от двете брезентови пейки покрай корпуса.

Подбутнах ги с крак.

— Хайде да започваме проверката.

Уондър отвори едно око и каза:

— Всичко разваляш.

Обърна се и стана на крака.

Ави направи същото.

— Добре, капитане — каза той, — какъв е планът?

Добър въпрос. Искам да кажа, че имахме цел. И само толкова. Колко враждебно настроени противници щяхме да срещнем? Кой знае? Как ще бъдат разположени? Нямах представа. Позициите им укрепени ли са? И ако са, от кого — руснаците ли? Сирийците? Наемници?

Всички тези въпроси бяха с отрицателен знак. Но имахме и някои предимства. Искам да кажа, че кой, по дяволите, би ни очаквал да го посетим посред нощ? Не и посред шибаната Сирия. Не и на четиридесет шибани мили от Дамаск.

Е, приятели, позволете да ви разкажа една история, докато Ави, Уондър и аз оглеждаме всяко късче от снаряжението си, за да сме сигурни, че мистър Мърфи не ни го е напъхал от последната проверка насам.

През декември 1990 г., когато моят гаден, космат словашки задник беше затворен в затворническия лагер за лоши момчета и федерален минетарник в Питърсбърг, Вирджиния, старият ми приятел Антъни Винсънт Меркалди, шпионин от Разузнавателното управление към Министерството на отбраната на САЩ, ми дойде на гости. Над кутия диетично пепси и бисквити — най-изтънчения избор от изисканата машина в стаята за посещения — попита дали не бих се заинтересувал от двуседмичен отпуск от доходната си работа по за деветдесет и осем цента на час в кабелния завод на затвора, където правех клеми за Министерството на отбраната. Той обясни, че времето ще бъде използвано за обучение на малка група доброволци — не повече от осем души. След като завършим обучението си, всички ние щяхме да се качим на самолет „C-141 Старлифтър“ и да се отправим към неизвестно място в Близкия изток. Оттам щях да вкарам екипа си в Багдад, където да похулиганстваме така, както тюлените правят може би само веднъж-два пъти в живота си, и то ако имат много, много голям късмет. Тони обясни, че онези от нас, които оцелеят след визитата, трябва сами да се измъкнат оттам.

Е, божествата в Командването по специалните операции в Тампа вече бяха изготвили оперативен план за мисията. Проектът им, разработен с помощта на двадесетина професори, осем нива офицери от средния команден състав, които никога в живота си не са стояли пред цевта на автомат, и сума ти полковници от двойно тъпите, които се нуждаеха истински от генералска звезда, предсказваше, че загубите на групата ще възлизат на около 90 до 100 процента. Приятели, според мен това е страхотна вероятност, ако мисията ви е да застанете пред наказателния взвод. Аз обаче имах други идеи. Хората, които съм загубил по време на операция, се броят на пръстите на едната ми ръка. Причината за тези малки загуби е в това, че не позволявам другите да планират моите задачи. И не позволявам други да определят моите рискове.

Затова вдигнах за тост кутията пепси към Тони, пожелах му много щастие и казах:

— Не, благодаря.

Може да си помислите, че това, което ще вършим тук, има горе-долу същия шанс за успех, както багдадския план от 1990 г. Но грешите.

Тук имахме почти всички елементи, които позволяват изпълнение на успешна неконвенционална операция. Контролирахме времето си. Имахме елемента на изненадата. Набрали бяхме скорост — и най-важното, имахме непоколебимо желание за победа. Не можехме да се провалим. И по-точно, нямаше да се провалим.

03:48. Самолетът отново се наклони ляво на борд и започна да се изкачва. Отидох в кабината.

— Намираме се в мъртвата зона между Сидон и Баря — каза Коби.

Забелязах, че си е сложил очила за нощно виждане.

— Има една ливанска електроцентрала, от която излизат страхотни лъчения. Преди я използвахме, за да крием пътя си на изток. — Започна да се катери стръмно, след което рязко зави наляво, а после надясно.

— Вие по-добре се закрепете отзад — каза той. — Сега ще стане интересно.

Тръгнах към кърмата с думите:

— Отивам.

— О… — извика той, без и за момент да отклони погледа си от предното стъкло. — Петнадесет минути до скока.

— Разбрано.

Върнах се тромаво назад. Двамата с Уондър намъкнахме Ави в ремъците, като проверихме отново и отново тези на гърдите, под краката и на бедрата. Към гърдите му закрепихме резервен парашут, но така нагласих въжето за отваряне, че аз, а не той, да може да го дръпне. Не ми се искаше да го дръпне и да очисти двама ни. Под парашута се намираше кислородната бутилка, която щяхме да използваме в началото на скока. На гърба му две специално разработени карабинки щяха да се закачат за моите ремъци, за да може, като скочим, да съм върху него и да управлявам големия плосък парашут. Ако нещата се объркат, можех да отрежа въжетата на Ави, да отворя резервния му парашут и след това да се тревожа за себе си.

Затегнах ремъците около бедрата, кръста и гърдите му. Струваше ми се, че пасват добре. Закачих се към него, за да проверя дали не са хлабави ремъците ми.

Показах му как искам да държи тялото си, когато скочим от самолета.

— И на теб ли ти е хубаво така? — попитах, като се долепих до него и го прегърнах. — Всъщност, ако имаше цици на гърба, щях да се оженя за теб още тук.

Каза ми да изпълня един анатомично невъзможен трик първо на иврит, след това на арабски, на руски и накрая на английски.

Засмях се:

— Не знаех, че толкова те вълнувам.

Откачихме се един от друг, за да му помогнем да закачи раницата и оръжието си.

— Не забравяй — напомних. — Ще ти кажа кога да я захвърлиш. Не ти трябва да падаш върху нея.

Ави кимна.

— Телефонът в теб ли е?

Потупа се по джоба на лявото бедро и отговори с вдигнат палец.

— Детонаторите за телефона?

Провери и ги намери в десния джоб на гърдите си. Взе един и ми го подаде.

— Не мога да ползвам и двата. Вземи единия ти.

— Добра идея.

Прибрах го на сигурно място. Погледнах Ави отблизо. Лицето му беше бяло. Беше се задъхал малко.

— Да не повърнеш? — попитах.

— Не… добре съм.

Адски ясно ми беше, че не е добре и нямаше да е добре, докато не постави обувките си четиридесети номер на твърда земя. Но щеше да се наложи да търпи.

Проверих Уондър от горе до долу. Парашутът му беше наред. Резервният беше плътно притегнат до гърдите му. На дясната си китка носеше висотомер с голям циферблат. Автоматът и пълнителите му бяха прибрани, вързани с ремъци, залепени с тиксо и двойно подсигурени пак с тиксо.

— Пластичните експлозиви?

Той потупа по затворените с цип джобове на гърдите.

— В пълна безопасност. А ти?

Направих същото. Наврях се в големия двоен плосък парашут и в резервния. Уондър провери ремъците и опипа увисналата под задника ми раница.

03:58. Коби ме извика при себе си. Беше си сложил една от кислородните маски в кабината.

— На пет хиляди метра сме и се изкачваме — каза. Посочи екранчето на „Магелана“. — Шест минути до скока. Свържете се към кислородните линии и отворете люка.

Отговорих с вдигане на палци и отидох назад.

Коби беше добър пилот за специални операции — това значи, че стоеше под нивото на радиовълните и се изкачи само за скока от пет хиляди метра — единствено когато трябваше.

Но сега се изкачвахме и беше време да се включваме в кислородната система. Проверих дали маските на всички прилягат плътно и вкарахме шланговете в цицките на бутилките. Тук имаше един плюс в наша полза. Самолетът беше на училище по парашутизъм, а не военна машина. Което означаваше, че собствениците вероятно полагат добри грижи за вътрешната кислородна система, тъй като не искат да бъдат съдени от тълпа свои ученици.

Поех дълбоко дъх. Това, което вдишвах, ми миришеше на най-обикновен кислород.

Видях размаханата ръка в ръкавица на Коби. Три пръста — самолетът беше влязъл в къса дъга, за да сменим посоката на юг, и се изкачваше леко, леко. Двамата с Уондър отидохме към кърмата и развихме люка от дясната страна, после го прибрахме и завързахме вътре. Хванах се и надникнах навън, като ударът на смразяващия вятър ми доставяше страхотно удоволствие. Все още беше тъмно, макар от изток, където се намираше Ирак, на повече от триста мили да просветляваше съвсем неясно.

Време е да тръгваме. Дръпнах Ави, обърнах го с гръб към себе си и го закачих към ремъците си. Погледнах назад към кабината.

Мамицата му, Коби беше оставил шибания самолет на автопилот, защото идваше към нас. Сложил си беше парашут, закачил бойна раница на задника си и преметнал един калашник през рамо. Каската седеше стегнато на главата му, очилата скриваха очите и кислородната маска бе свързана към бутилката, увиснала на нивото на корема му.

Погледнах го въпросително. Той ми отговори със среден пръст, дръпна маската, за да ми каже, че няма начин да скачам с Ави, без той да дойде за шоуто.

— От години чакам да видя това нещо, мистър офицер — каза. — Самолетът е на автопилот — лесно ще стигне до морето, ако преди това някой не го свали.

Дръпнах маската си.

— Ще ти купя друг самолет, като се върнем — надвиках вятъра.

— За мен ще бъде удоволствие.

— Hein-hein — много ви благодаря, мистър офицер. — Коби наклони глава към мен и се засмя. — Ави ми каза, че наскоро си посъбрал пари. Но този скок е за удоволствие — удоволствието да видя как Ави се гърчи. Освен това един човек в повече няма да ти е излишен.

Има моменти, приятели, когато дори самият аз съм достатъчно умен, че да не споря, и сега беше така. Вдигнах палец в отговор, хванах се за релсата на люка и се хвърлих заедно с Ави в тъмнината.

Студеният вятър ни удари веднага и изви телата ни нагоре с корема — а това е неправилно за скок от голяма височина. Опитах се да се преметна — да извия гръб назад, за да се превъртим, но Ави никак не помагаше. Започнах да го удрям по раменете, за да му кажа по своя изтънчен тюленски начин да ме остави аз да върша шибаната работа, а той да се излегне и да се наслаждава на ездата. Струваше ми се обаче, че не схваща какво му казвам.

Праснах го по шлема достатъчно силно, за да го накарам да трепне — усетих го дори в ударите на въздуха. Затихнал беше достатъчно, че да мога да се превъртя, наглася и дръпна.

Дочух как парашутът се освободи, усетих първото дръпване и изведнъж почувствах ритник в топките от най-голямото муле на света. То е достатъчно голямо и когато съм сам — тежа над 100 килограма и ударът от отварящия се парашут е значителен. А сега с раницата, оръжията, мунициите и разни други неща, включително и Ави с неговите такъми, може би теглото ни стигаше към двеста и петдесет килограма. Опитайте да концентрирате тази тежест върху тестисите си през някоя тъмна нощ и кажете дали няма да ви се иска известно време да пеете сопрано.

За онова, което току-що изпитах, има технически термин на тюлените. Той е ШИБАНА БОЛКА.

Но нямаше време точно сега да мисля за нея — повече се тревожех за състоянието на деветте клетки на парашута. Изведнъж пропаднахме към десетина метра и погледнах нагоре, за да видя как целият преден край на купола се свива.

Това си беше по вина на шибаната промяна на вятъра. Защо възникват тези промени — никой не знае, пък и на кой му пука. Важно беше само, че това е станало и клетките започваха да се свиват.

Нормалната скорост на спускане е около пет метра в секунда. По висотомера на китката и помпането на сърцето си прецених, че падаме с около десет метра в секунда — я да направим малко аритметика — да, към двадесет и четири мили в час. Позволете само да отбележа, че удар в земята със скорост двадесет и четири мили в час не се препоръчва при никакви обстоятелства.

Отметнах тялото си и това на Ави наляво. Нищо. Набрах общата ни тежест малко нагоре по левите въжета и се отпуснах рязко. Скоростта ни отново не се промени. Опитах от дясната страна — играех си с въжетата, извивах тяло, местех се натам-насам и през цялото време крещях такива епитети, които смятах, че ще насърчат големия парашут да се напълни както трябва, например: „Шибан минетчийски лайноядски боклук — напълни се, че мамицата ти.“

Макар и рядко, неодушевените предмети всъщност се поддават на указания, ако им се поднесат с положителен тон. И аз видях как краят се изправи, и последната клетка се изпълни с въздух и скоростта ни намаля до онова, което наричам търпимо.

Праснах Ави по гърба и през маската изревах в ухото му, че всичко е наред. Той не отговори, а само сви рамене още повече отпреди. Предполагам, че беше затворил очи и не смяташе да ги отвори, докато не се приземим.

Проверих „Магелана“, залепен с тиксо на дясната ми ръка. Движехме се по курса независимо от лекия насрещен вятър. Височинна проверка. Намирахме се на три хиляди и четиристотин метра, скочили бяхме от пет хиляди и ни предстоеше да летим осем мили.

Казах „ни“ — време е да проверя дали всички са живи. Направих бързо завъртане на триста и осемдесет градуса, за да видя дали Коби и Уондър не са ритнали петалата. Ако бяхме на тренировъчна мисия, щях да ги разпозная, защото на учение обикновено носим стробоскопни лампи на каските или ги връзваме с тиксо за глезените си, за да се виждаме в тъмното. Сега виждах единствено сенки. Но ми се стори, че дочух ясния, хриплив звук на парашут. Те издават един гърлен, неясен звук и чуете ли го веднъж, никога няма да го забравите.

Отново проверих компаса. Трябваше да се движа право напред. Определената от мен зона за кацане представляваше тясна ивица — към пет мили — на изток от демилитаризираната зона в полите на планината Хермон и точно на запад от стар лагер за палестински бежанци, който по-скоро беше един малък град, наречен Идайдет Артуз. Навремето, т.е. в дните на „горещата“ война между палестинците и израелците, временната команда „Фатах“ — просирийска палестинска терористична група, командвана от полковник Саид Муса Мутраха (Абу Муса) — поддържаше своя база там. Аз познавах това място — то беше едно от онези, които двамата с Ави бяхме разузнали през осемдесетте години — и не ми беше много приятно. Идайдет Артуз се намираше на петнадесетина мили от предградията на Дамаск. А Абу Муса от дълго време беше платен агент на КГБ.

04:02. Две хиляди и четиристотин метра. Земята не се различаваше, но знаех, че е там — от време на време се виждаха светлинки в селцата, осеяли хълмовете вдясно от нас и западно от нашия маршрут на спускане. В един момент точно под нас започна да мига ярка бяла светлина. Бях запомнил от картата, че това е заводски комин южно от Сал Ас Сахара.

04:05. Хиляда петстотин и осемдесет метра според висотомера на едната китка и четири и половина мили от мястото за кацане според „Магелана“ на другата. Потупах Ави по гърба, за да знае, че всичко е наред. Точно в този момент долових промяна в звука на въздуха през купола на парашута. Дръпнах въжетата, но без резултат. Дръпнах отново. Нищо. Изведнъж се понесохме на изток — право към Дамаск. Бяхме попаднали в някакъв вихър.

Нямаше да стане така. Наведох се напред и извиках на Ави:

— Дръж се за мен.

Приложих цялата си сила и тежестта на двама ни върху дясното въже за управление, за да накарам парашута да реагира. Погледнах нагоре. Дясната му част започваше да се отпуска. Това не беше добре. Не и с толкова тежест в такава бурна ситуация.

Отпуснах дясното въже за управление и с цяла тежест дръпнах другите въжета от двете страни. След това с лакти, рамене, гръб и крака опитах да обера всички луфтове и започнах да дърпам, пускам, дърпам, пускам в опит да „стръскам“ парашута, за да се напълни с въздух. Не ми пукаше колко студен е въздухът около мен. Трябва да ви кажа, че в този момент се потях, приятели.

Накрая усетих как куполът се изпълва и движението ни на изток спря. Върнах се обратно по маршрута, като се надявах, че Коби и Уондър не са се отклонили по същия начин, както аз.

04:09. Седемстотин и шестдесет метра. Спускането ни беше забавено от насрещен вятър, който ни държеше по-високо от очакваното. Това не ме притесняваше. Исках да се съберем над целта, след това да направим няколко бавни нарочни кръга и да изберем мястото за кацане.

Така обичах навремето, когато моите момчета правеха двадесет, тридесет, дори по четиридесет скока от голяма височина с ранно отваряне на парашута над пустинята Аризона. Всеки се подрежда в строя и кацаме в спретната, малка група с голяма тактическа цялост. Разбира се, в Аризона разполагахме с много мили открита пустиня, която принадлежеше на различни правителствени служби и приятно заградена с вериги. Тук земята беше открита, обитавана от хора, за които не бе проблем да ви прережат гърлото при най-малка възможност, и нямах представа какво, мамицата му, бихме намерили, като кацнем.

04:10:40. Вече виждах земята — на две-три мили вляво от мен имаше светлини от сирийското летище в Мезех. Под нас едно шосе се виеше напред-назад. Завих надясно. Точката за кацане представляваше хълмиста покрита с храсти територия, скрита от шосето, и се намираше близо до изоставения лагер, който двамата с Ави бяхме разузнавали някога.

Лесна работа. Няма големи дървета. Няма високи сгради. Мразя кацането сред дървета. Шибаните клони ви удрят до посиране, когато кацате. Често пъти не е възможно да кацнете напред и се налага да се изсипете като торба с лайна, както се и чувствате при контакта на уморените ви, болни, свръхобтегнати и измъчени кости със земята.

Аз тъкмо се поздравявах с този подход като по учебник, когато Ави започна да ме млати с лакти в корема така, сякаш тича, и то за да си спасява живота. Погледнах надолу и видях, че всъщност наистина тича — местеше крака толкова бързо, че би се движил с една миля в минута. След това погледнах напред и разбрах защо: на двеста, може би триста метра пред нас и може би сто под нас, се виждаше редица кабели за високо напрежение, които пресичаха траекторията ни. На около двеста метра отляво виждах и един от далекопроводните стълбове. На стотина метра вдясно се виждаше и другият. Под нас кабелите висяха небрежно в смъртоносна плетеница.

Приятели, в такава ситуация времето за реагиране е равно на нула. Ако мислите, ще умрете. Аз не мислих. Грабнах въжето за управление отляво на борд и увиснах на него с всеки грам от теглото на Ави и моето. Влязохме в рязък завой, парашутът се отклони вдясно, започнахме да набираме скорост и се спуснахме със скорост, два пъти по-висока от тази, с която трябваше да кацнем. За какво говоря? Говоря за изсмукващи тестисите десет метра за около секунда и половина. Но така преминахме под най-долния от кабелите.

Падането в тирбушон не улесни приземяването ни. Отрязах раниците секунди преди да паднем, за да загубим петдесетина килограма тегло. Това помогна, но не много: продължихме в неконтролирана спирала, защото нямаше как да използваме естествените спирачни възможности на парашута, нито да кацнем плавно. Затова последните петнадесетина метра от спускането ни може да бъдат описани като истински ужас, акцентиран с възможностите за травма.

Свихме се, повлякохме се и се строполихме в шибана купчина — Ави отдолу, аз — върху него, и парашутът покри всичко. Бръкнах между него и мен, за да освободя ремъците.

Той изохка шумно и млъкна.

— Ави… какво има?

Той не отговори. Отметнах парашута, претърколих го по гръб и го проверих. Имаше пулс на врата, значи беше жив. Разкопчах каската му, свалих очилата и прокарах ръце по тялото му, за да опипам има ли счупени кости. Нямаше. Лицето му беше бяло — не, безцветно. Но дишаше и не виждах кръв. Вероятно съм го зашеметил, като се изсипах върху него.

Вдигнах раницата, отворих капачката на тубата за вода, изсипах малко на ръцете си и разтрих лицето на Ави. Най-после отвори очи.

— Какво става, по дяволите…

— Ти тъкмо преживя първия си висок скок с ранно отваряне, момче — казах. — Добре дошъл в нашия клуб.

— Ако това е живот…

Израелецът се опита да се изправи, но му беше трудно.

Натиснах го обратно на земята:

— Лежи. Поеми си дъх. Изчакай няколко секунди.

Той легна, затвори очи и сложи ръка на челото си.

Аз откачих оплетените ремъци и тъкмо бях започнал да зареждам оръжията и да проверявам снаряжението, когато дочух шум. Насочих автомата. Уондър и Коби се приближиха по ниско възвишение през храсталаците, понесли парашутите и оборудването си.

Големият израелец погледна неподвижното тяло на Ави.

— Както винаги — каза. — Но е жив, нали?

Кимнах.

— Повърна ли?

— Още не.

Отговорът ми накара Коби да се усмихне криво.

— Значи определено става по-добър парашутист. Е, поздравления, мистър офицер.

Започнали бяхме добре — нямаше счупено оборудване, нищо не беше се загубило по време на дългото и друскащо слизане. Ави дори включи клетъчния телефон.

— Тук няма да можеш да приемаш, а?

Той се заслуша внимателно.

— Не, не тук. Още не — отговори. — Но има кули на израелската армия точно до северния край на зоната за сигурност в Ливан — това е не повече от тридесет и пет мили оттук. Ако сме на пет, десет, може би петнадесет мили по-близо…

Това, приятели, би трябвало да е достатъчно, за да разберете какви са разстоянията в тази част на света. Ние седяхме в шибаните предградия на Дамаск и тук имаше израелски телефонни кули, които почти можехме да използваме.

Заровихме парашутите, след това снехме костюмите за скокове, за да изглеждаме малко повече като цивилни — въпреки че не са много цивилните, които се разхождат с бойни презрамки, пистолети по коланите, раници и автомати. Но какво пък, мамицата му — човек прави това, което трябва.

04:38. Уондър поведе. Всъщност бяхме кацнали на около хиляда и двеста метра от далекопровода — с около четири километра по-близо от планираната цел. Вероятно се намирахме на триста метра западно от шосето, в камениста, осеяна с дюни територия, с ниски храсталаци и тръни. Ако тръгнехме успоредно на шосето, щяхме да стигнем до точката на моя „Магелан“ след четири километра — или около двадесет и пет минути пеша. Но ставаше късно — или рано, зависи от гледната точка, а аз исках да наваксам малко време. Тук се зазоряваше малко след шест и независимо от силните облаци от запад исках да вляза в целта, преди да станем лесно видими.

Затова тичахме. Позволете да ви кажа за тичането в пясъка. Не е забавно. Освен това натоварва прасците, бедрата — и всеки мускул, става и сухожилие между тях. След шест минути разбрах, че аз и Стиви може и да се справим, но Ави и Коби щяха да бъдат МПП — мъртви преди пристигането. Смених темпото. Тичане двеста метра, ходене триста. Изминахме четирите километра за двадесет и една минути. Това не е зле за хора, понесли тридесетина килограма товар на гърба си.

Казвал ли съм ви колко съм благодарен на хората, направили „Магеланите“? Е, благодарен съм. Излязохме на една малка уади, внимателно заобиколихме някакви порутени къщи от кал, които вероятно служеха на незаконно настанилите се хора след палестинците, изкачихме се по ниско възвишение и се изправихме пред съоръжението, което нашият спътник FORTE беше открил. Тоя шибан спътник има точност до няколко метра.

Пред себе си виждах нещо с четири стени и неправилна или трапецовидна форма, което изглеждаше като част от по-голяма, промишлена инсталация. Напомняше ми за Херцлия, преди да стане Сан Тропе. Един добре маркиран страничен път водеше от шосето към комплекса. И за разлика от другите пътища в тази територия пътят до нашата цел беше с добра настилка, за да издържа на тежки камиони.

Самият обект изглеждаше не като това, което представляваше. Имаше само един портал, пред който стоеше дървена барака без лампи. От двете страни на входа се виждаха големи знаци. Единият на английски, а другият — на арабски език. Изписани бяха еднакво и предположих, че сигурно казват едно и също нещо. А то беше: КОМПАНИЯ САИД ЗА МЕДАЦИНСКО ОБОРУДВАНЕ. Както виждате, правописът не е от силните дисциплини в сирийските училища. Надявах се, че са се справили по-добре на арабски. От вътрешната страна на оградата стоеше голяма, невпечатляваща двуетажна сграда с плосък покрив. Арабската версия на надписа „Компания Саид за медацинско оборудване“ беше изрисувана на огромно табло на покрива заедно с голяма бутилка с течност. Таблото и бутилката бяха малко накривени, сякаш една от опорите им е поддала.

Разбира се, още се намирахме на двеста метра от външната ограда. И триста от вътрешната. Залегнахме и започнахме да разузнаваме възможностите. Не бяха много.

Коби се обади първи:

— Виж, мистър офицер, виж как е оплетена оградата.

Погледнах.

— Е?

— Кога за първи път си видял така да се опъва тел?

Огледах оградата по-внимателно. О, да, виждал съм такива оплетки. За първи път в Гватемала.

Да, виждам, че сте размахали ръка. Гватемала, казвате, а ние сме в Близкия изток. Да, така е. Но в началото на осемдесетте години Съединените щати спряха помощта за гватемалците поради огромния брой явни нарушения на човешките права в една много мръсна война срещу тълпа партизани, подкрепяни от комунистите. Така че като се лишиха от американска помощ, познайте кого наеха гватемалците, за да им построи охранителната инфраструктура. Познахте, наеха израелците.

В момента гледах в същата ограда, каквато заобикаля повечето израелски военни бази, както и онези, проектирани от Израел и построени от контрагенти на Мосад в страни като Сингапур, Аржентина, Китай, Сенегал, Тайван, Южна Корея, Йордания и Чешката република. Изненадан ли бях да видя тази система на не повече от тридесет и пет мили от центъра на Дамаск? Да, но не и шокиран. В края на краищата Ахуд Голан бе част от това уравнение, а предател или не, той си беше от Мосад.

Огледах обекта. Всички прожектори бяха насочени навън: всеки приближил се би бил осветен, докато отбраняващите се остават в тъмно. Това означаваше, че на върха на всяка от оградите трябваше да има по два остри като бръснач телове. И три редици електронни сензори (те ще са по оградата и разхвърляни по земята в протежение на шестдесет до осемдесет метра отвън). И стражеви кули на всеки от ъглите, за да се препокриват огневите полета на постовете.

Изрецитирах на Ави и Коби онова, което виждах и знаех.

— Пропуснах ли нещо?

— Не мисля — отговори Ави.

Позволете да ви кажа сега, че израелците правят добри охранителни огради. Но както вече може би знаете, няма охранително съоръжение, което да не мога да премина.

Нека да доизясня думите си. Няма охранително съоръжение, което не мога да премина, ако разполагам с достатъчно време. Но в момента минаваше 05:00, а това означаваше, че вече нямаше време.

Затова за изтънченост не можеше да става дума, приятели. Щяхме да се хвърлим напред. И преди да заговорите скептично, нека ви разясня една от най-ефективните техники за проникване, която съм усъвършенствал като командир на „Червената клетка“. Ето как ставаше: конфискувам шибана кола, след това просто и шибано минавам през шибания портал на шибаната инсталация и единственото шибано нещо, което правя, е да помахам с ръка на шибаните пазачи за сбогом. Схващате ли ироничното използване на тази неприлична дума? Добре. Също така знаете, че Ави говори почти всички… (тук не е необходимо да използваме онази дума отново, а?) диалекти на арабския език в тези територии. Ако се наложеше нещо по-засукано, отколкото помахване с ръка, щяхме да си затваряме устата и да оставим той да говори. А ако и това не успееше, имахме автомати.

Има и друго нещо, което трябва да знаете за този обект. Бяха го оставили с много малко хора. И то нарочно. Искам да кажа, че ако навсякъде патрулират въоръжени часови и на всеки шест метра има картечница, то знаците, които казват на света, че правите „медацинско оборудване“, няма да заблудят никого, особено израелците и американците, които имат спътници. О, тези две огради бяха в повече, като за обикновено промишлено предприятие, но не чак толкова много, че да бият на очи мноооого надалеч. И като огледахме стражевите кули, не видяхме хора в тях.

Сега ни трябваше само кола.

Малък проблем. През шестте или повече минути, когато разглеждахме сградата, не беше минала нито една кола.

Обясних проблема. Коби се намръщи.

— Чакайте ме — каза.

Посочи с ръка към един остър завой на шосето за промишлената зона. Небето над него започваше да се оцветява в онова уникално обгоряло розово, което се вижда единствено в тези части на света малко преди зазоряване.

— Чакайте близо до този завой, мистър офицер. — Свали всичкото си снаряжение, с изключение на автомата и протегна ръка. — Ще ми трябва нож.

Уондър извади голям сгъваем „Спайдерко“ от колана си.

— Пробвай това.

— Повярвай, gingi, ще го пробвам — отвърна Коби.

Обърна се, тръгна, след това се извърна обратно достатъчно дълго, за да имитира доста удачно Шварценегер:

— Не се тревожи — ще се върна^[2].

05:22. Чакахме достатъчно далеч от пътя, за да не ни забележат от минаващи коли. От Коби нямаше и следа.

05:26. Чакахме. Ави изпука кокалчетата на пръстите си. Всеки един. Бавно. Два пъти. По лицето на Уондър разбирах, че сме навлезли напълно в момента, в който ситуацията се осира без надежда за почистване. Коби още го нямаше.

05:28. Приближаващ автомобил. Без светлини. Оръжията в готовност, за всеки случай. Колата спря точно там, където беше посочил Коби. Изскочи от нея и махна да идваме.

Не си правих труда да питам как или откъде я е изтаковал. Нямаше време. Освен това колата не беше кой знае какво. И това е слабо казано. Според мен някога е била зелен „Датсун“ — не беше възможно да се каже с точност без изследвания с радиоактивен въглерод, — но навярно може да бъде проследена до началото на седемдесетте години. Е, аз си мислех, че някога е бил зелен. Сега притежаваше един оранжев калник. Вратите също не си съвпадаха, нито пасваха. Нямаше огледала и задно стъкло. Това беше най-красивата кола, която някога съм виждал.