Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Код: Злато (12)

Глава
12

Взех един „Еърбъс A-300“ на „Ер Франс“ от летище „Дълес“ за Париж двадесет и осем часа след разговора с Ави. Да, знам, че като правителствен служител трябваше да пътувам с американска авиокомпания. Но бях ВОПЕР (военен персонал, за всеки, който се интересува) в изпълнение на тайна мисия. А това означава, че е по-здравословно човек да стои далеч от самолетите, в които може да го снимат хора от контраразузнаването в момент на десамолетиране. Носех и паспорт, кредитни карти и други лични вещи от мимолетен характер. Разбира се, нито една от тях не беше на мое име. Истинският паспорт, на мое име, както и другите документи, се намираха в тайник в куфара ми. Документите в джоба ми си бяха напълно истински, но до един създадени в малката работилничка срещу Държавния департамент, където многобройните ми личности се измислят от ексцентричния, но брилянтен Фреди Фалшификатора. Фреди си върши държавната работа в една сграда, която преди половин век е принадлежала на ЦРУ. Сега тя се перчи с името Командване на здравната служба на Военноморските сили. О, май разкрих нещо, което не трябваше? Е, и без това е време Фреди да си смени адреса.

Независимо че бързахме и нямаше време да ми се изгради нова идентичност, Фреди все пак успя да ме снабди с паспорт, шофьорска книжка, две кредитни карти и всякакви други неща, включително членска карта на Американската асоциация на автомобилистите, карта за видеоклуб „Блокбъстър“, удостоверение за гласоподавател, както и портфейл, в който да ги сложа.

Позволете ми малко словоизлияния — една-две секунди. Щедростта при подробностите по създаването на прикритие никога не е прекалена. Виждал съм осирания. Харчиш половин милион долара, за да обучиш някой беден задник да работи зад граница под НОП — това е неофициално прикритие — и след това го изпращаш там с паспорт, карта за социално осигуряване, шофьорска книжка, една-две кредитни карти — и толкова. Със същия успех можеш да сложиш на главата му яркооранжев мигащ светлинен сигнал „Шпионин“.

Защо ли? Нежни читателю, извади портфейла си. Да, извади го. Отвори го. Хайде, хайде, не ми губи времето. Изсипи всичко на купчинка и давай да го разгледаме къс по къс както трябва.

Така: аха! Ето визитната картичка на зъболекаря отпреди два месеца и половина, на която момичето от рецепцията ти написа, че след три и половина месеца трябва да дойдеш за почистване. (Забравил си да я сложиш в бележника със срещите, нали?) А, ето ги и трите визитки на онези хора, с които се запозна на търговското изложение миналия месец. Трябваше да им се обадиш, нали? Ето и здравната ти карта. Следва кредитна карта за бензиностанцията, която вече не използваш — изтекла е миналата година, но все още заема място. След това има три кредитни карти за местните супермаркети. А и картата от банкомата е заровена тук. Също и членската карта за братството, където ходиш, а и картата, с която те пускат в тенис-клуба, голф-клуб или басейн-клуба. Ти си пенсиониран военен? Ами ето я и картата, в която това е написано. Талонът за регистрация на колата и застраховката са сгънати една в друга — по-лесно се намират, като те спрат пътните полицаи. А ето я и картата, в която пише, че миналата година си дал кръв в Червения кръст. Хмм — две стари сметки от ресторант. Май е трябвало да си ги приспаднеш от данъците за миналата година. Бележка от универсалния магазин, която търсиш от седмица, за да върнеш онези гащи, дето са с един номер по-малки. О, има и още в джоба с капачето. Онези пет долара, дето ти носят щастие — с шестте петици, — с които печелеше всички басове в училище. А и салфетката от онзи коктейл с телефонния номер на тази, как се казваше — абе с големите балкони, дето се запознахте в бара преди три месеца и тя не ти се обади. И накрая, какво е това в свивката? Да, приятели, това е истински портфейлен мъх — съвсем гадни спечени мъхчета. Отвратително, нали?

Сега, ако сте трениран оперативен служител от разузнаването, който работи на гишето за имиграционен контрол в Долна Слобовия, и ако се натъкнете на добър човек, който казва, че името му е Томас Добър от град Ню Йорк, щата Ню Йорк, и единственото доказателство за това е паспорт, шофьорска книжка, две чисто нови кредитни карти и едно-две други неща в красивия, чист портфейл, ще заподозрете нещо. Защото знаете съвсем добре какво има в портфейлите на хората — а то е точно онова, което изредих по-горе. И бедният Добър с неофициалното прикритие ще бъде Issi-doombu, което всички знаем, че на развален зулуски означава обречен.

Значи, когато съм под прикритие, Фреди ми осигурява пълен комплект неща — чак до портфейлната мръсотия. За мой късмет той работи бързо. Със себе си носех и достатъчно пари за няколко седмици. Не, Фреди не ми беше направил пачки от по сто долара. Те дойдоха от черния фонд на председателя на Съвместното командване, вписан в бюджета на Пентагона като „Председател на Съвета на началник-щабовете: Разни разходи за развлечение и командировки“.

Но тръгвах страхотно слабо оборудван. Слабо оборудван? По дяволите, направо си бях гол. Нямах комуникационно оборудване. Никакви оръжия. Никакви специализирани, усърдно разработени вещи, с каквито обикновено пътува воинът-диверсант.

Е, някои от тези недостатъци щяха да се оправят в Париж. Оръжията например щях да получа от израелците — не се съмнявах, че Ави би ми помогнал, ако го помоля. Но за останалите неща щеше да се наложи да импровизирам на място, което е учтивият начин да кажа, че щях да прося, заемам или крада всичко необходимо. Да, приятели, и преди съм бил в такава ситуация. И трябва да ви кажа, че да живееш от даровете на земята не е чак толкова лошо или трудно.

И независимо от всичко това последните двадесет и осем часа бяха минали хаотично. Уреждах необходимите неща за това малко начинание, търсех тактически разузнавателни данни, снабдих се с оперативни пари, документи и други материали и всичко това без (нека заедно повторим тази мантра, а) да привличам никакво внимание върху себе си или мисията си.

Пристигнах в „Шарл де Гол — Две“ пет минути по-рано, грабнах багажа си от tapis roulant — така във френските летища наричат конвейерната лента за багажа — и взех автобуса за „Порт Майо“. Прахосах тридесет и пет минути (плюс още четвърт час) на périphérique — вдигнатото на колони околовръстно шосе на Париж, където льо задръстванията са нормален начин на живот.

Когато автобусът най-после спря в терминала „Порт Майо“ на „Ер Франс“, се разгънах от тесните, претъпкани седалки, метнах сака на рамо, вдигнах куфара и тръгнах надолу по тройното стълбище към претовареното метро. Купих си carnet — книжка — с десет билета за метрото, пробих си път с рамо към първия влак на изток, минах под „Шанз Елизе“ до „Франклин Д. Рузвелт“, след това се прехвърлих на линията Мари де Монтрьой и се возих три спирки до „Свети Августин“.

Излязох по стълбите на претъпкан тротоар. Приближих се до бордюра, пуснах куфара и се ориентирах. От доста години не бях идвал в Париж и макар и да си спомнях маршрута на метрото, не бях напълно сигурен накъде трябва да вървя, след като се оказах на оживената улица.

Не се наложи да си спомням дълго време: стоях на булевард „Осман“ — стара улица в посока изток-запад — пред едни от най-хубавите и най-скъпи имоти в Париж. Обърнах се на сто и осемдесет градуса — и там, право пред мен, видях площад „Свети Августин“ — огромен, с неправилна форма, от който шест-седем улици тръгваха във всички посоки като неравни спици на каруцарско колело, рисувано от кубист.

Охраната беше сериозна: десетки сини униформи и черни ботуши на националната полиция, някои с автоматично оръжие, патрулираха по площад „Свети Августин“ на двойки. От коланите им висяха гумени палки, които знаех, че са пълни с оловни сачми. Най-близката до мен двойка ме изгледа, докато стоях. Забавиха ход, леко се отдалечиха един от друг, за да си осигурят полета за стрелба, и ме наблюдаваха, докато си вдигна багажа и тръгна.

Отидох до ъгъла и надникнах наляво. Там, на отсрещната страна на улицата, се намираше огромната входна галерия с колони на Cerele National des Armèes, което в груб превод означава Клуб на френската национална армия. Зад него една постройка от сив камък с ресторант на приземния етаж, приютяваше зад анонимната си пищна фасада в стил деветнадесети век оперативния център на СВРК. Целият район беше заобиколен с високи до кръста стоманени барикади, като до всяка от еднометровите стоманени конструкции стояха бетонни парчета по един кубически метър. Виждаше се, че французите са разтревожени.

Точно пред мен на тесния ъгъл на улицата се намираше претъпкан бар-кафене. Носеше същото име — Кафе „Августин“, — както тъмния, старомоден, покрит с калаена ламарина cafeton, в който ходех толкова дълги години. Но гравираните прозорци, бродираните завеси, месинговите дръжки, тъмните дъбови врати и ламариненият покрив ги нямаше. Заменени бяха от избелени дървени греди, бръшлян в саксии и стъклопакети. Шибаното заведение изглеждаше като някакъв проклет калифорнийски бар с пластмасови папрати и долнокачествено вино.

Надникнах вътре. Е, слава богу, някои неща не се променят. Зад тежкия дървен бар един измъчен човечец с мустак като на Чарли Чаплин, издокаран в бяла риза, с престилка, завързана под мишниците, с черни панталони, издигащи се високо над спретнатото му шкембенце, правеше пенливо еспресо в малки чашки и cafe au lait^[1] в огромни халби за навалицата чакащи ожаднели парижани. Това беше мосю Анри Леклерк, претовареният с работа patron, или шеф. А там, накрая на покрития с поцинкована ламарина плот, стоеше голямата червендалеста жена, за която беше женен — мадам Колет.

Точно както Стария Гъси и Мама Гъси, сприхавата двойка, при която работех като тийнейджър още с жълто около топките, живееха над своя бар в Ню Брунзуик, Ню Джойзи^[2], семейство Леклерк обитаваше в един огромен, подобен на лабиринт апартамент на етажа над кафене „Августин“. Също както семейство Гъси и те имаха шест спални стаи дълго след като петимата им синове бяха израснали и заминали. Търпяха ме — но обичаха моите момчета. Особено Стиви Уондър, когото наричаха Monsiuer prodige rouge, което означава горе-долу мистър смайващо рижав.

Гледах мадам Колет, която работеше и от време на време избърсваше по някоя капка пот от челото си с ръка. В силната си дясна ръка държеше огромен нож, с който дялкаше, без да спира. С небрежна опитност, която се получава след постоянна практика, тя режеше ронливи прясно опечени ficelles, baguettes и petits-pains^[3], мажеше всяка половинка с масло, изстъргано от голяма като тухла буца, след това добавяше резенчета сирене, шунка, салам или щедри порции конфитюр от малини или мед, плясваше двете половинки една върху друга, срязваше сандвича на две равни половини и го хлъзваше върху чиния — и всичко това с чувствено, плавно движение.

Приятели, всичко останало трябваше да почака. Вернер Лантос трябваше да почака. Както и руската мафия. Както и Ави Бен Гал. Ставаше дума за любов. Сега, навярно знаете, че си падам по жените на шейсет и нещо, които имат ресторанти. Предполагам, че всичко започна от времето, като бях хлапе и работех за семейство Гъси. Оттогава, където и да ида, ги издирвам — заведения като „Каза Италия“ на Мама Маскалцоне в Хънтингтън Бийч, Калифорния, и ресторанта на Джермейн във Вашингтон ми идват наум в момента. И тук, точно пред счупения ми словашки нос, се намираше още едно от любимите ми пристанища далеч от дома — кафене „Августин“.

Е, какво като бяха сменили декора — семейство Леклерк още си бяха тук и maman продължаваше да изглежда страхотно. Бутнах стъклената врата с рамо, влязох, пуснах багажа си до бара и според мен успешно изимитирах Спайк Лий^[4]:

— Ало, маман!

Никаква реакция. Може би един по̀ парижки подход ще свърши работа.

— Alors, Madame Collette, salut — какво става?

Тя ме погледна, но без да ме вижда, пусна професионалната усмивка на всички ресторантьори и каза:

— Bon jour, monsieur.

След това погледна отново, видя с кого говори и отвори широко очи:

— Alors, c’est nos petit phoque Dickee — това е нашият малък тюлен Дики.

Пусна големия нож на дъската за хляб, тромаво заобиколи гишето, стисна ме за горните бузи и ми лепна четири големи, мокри целувки — лява, дясна, лява, дясна.

— Petit Richard — bienvenue à Paris — добре дошъл.

Вдигнах я от земята и я притиснах силно.

— Merci, maman — страхотно се радвам, че пак съм тука.

Тя помаха с ръка към съпруга си на бара.

— Анри, Анри, regarde qui est là — виж кой е тук.

Очите на мосю Анри, наподобяващи тези на хрътка, се завъртяха бавно към мен. Познавам го почти от двадесет години и никога не съм го видял да прави нещо бързо. Така че… той… се… обърна… и протегна ръка… и взе… една голяма чаша, за да направи обичайната ми парижка напитка за закуска — двойно еспресо, подсилено с доза calvados Valée d’Auge — бледото, богато, отлежало нормандско бренди.

Кафето на Анри беше идеалното средство за събуждане. Маман разгледа лицето ми, изморено от смяната на часовото време. След това сряза две ficelles, намаза почти половин кило от маслото, което обичаше толкова много, и изсипа огромно количество малинов конфитюр върху хляба.

— Изглеждаш изтощен, minou — каза, докато завираше чинията под носа ми и ми казваше, че съм миличък. — Това ще те подкрепи.

Когато сте в Париж, не мислете за холестерина. Погълнах двете ficelles с всичкото масло и конфитюр, спуснах три двойни кафета avec calvados^[5] и събрах още четири майчини целувки по бузите, докато тя ме разпитваше за своя prodige rouge. Намръщи се по майчински и размаха големия си пръст под носа ми, като разбра, че момченцето Уондър не беше с мен на това пътуване.

След това, подкрепен и обичан, тръгнах през улицата, мушнах се между барикадите и се вмъкнах през тежките стъклени врати на Cercle. Влизането в клуба беше проста работа — трябваше само да напиша името си — полковник Херман Снърд, Армия на САЩ, пенсиониран — и да добавя домашния си адрес и номера на паспорта на формуляр с размерите на пощенска картичка, след това да прокарам кредитната си карта през машината. Но знаех, че след няколко часа френското разузнаване — по-точно един клон на Министерството на вътрешните работи, известен като DST (Direction de la Surveilance du Territoire/Отдел за териториално наблюдение)^[6], щеше да проследи името ми, адреса и паспорта.

Не, не беше просто защото съм гостуващ военен пенсионер. Вижте, във Франция всички étrangers — чужденци — трябва да попълват подобен формуляр във всеки хотел. В старото време тези формуляри се събираха от flics — ченгетата — и отиваха в местния полицейски участък, където се събираха и изпращаха в Париж за изследване. (Всъщност точно този метод с регистрационните карти от хотелите използваха жабарските полицаи в страхотната книга на Фреди Форсайт „Денят на чакала“.) Сега същият процес се извършва с факс, компютърни модеми и „Минител“ — френско изобретение, което съчетава най-добрите черти на телефона, факса, видеото и предаването на данни в един настолен уред, малко по-голям от обикновен телефон. Системата е адски по-бърза от едното време, което означава, че се налага хора като мен да бъдат étre alerte — нащрек.

Впрочем това не беше параноя, а просто благоразумие. Французите много отдавна имат навика да не отклоняват поглед от гостуващи стрелци. А на мен такива неприятности не ми трябваха.

Затова се регистрирах, като се опитвах да си спомня дали не съм използвал псевдонима полковник Снърд във Франция, когато с момчетата следяхме лорд Брукфийлд „Наричай ме Ишмаел“ и приятелчетата му терористи край Болю сюр Мер на Френската ривиера, в „Зелената група“. Забравил бях да проверя тази малка, но важна статистическа информация, преди да тръгна. Ако съм се подписал като полковник Снърд някъде с различен номер на паспорта, щях да стана на pâtée, както французите казват на мъртъвците, след като пуснат псевдонима ми през les computers.

Стаята ми нямаше да е готова до следобед. Минаваше десет, което ми даваше известно време за губене. Попитах дали има оставени съобщения за мен и получих плик с почерка на Ави, независимо че администраторът ми каза:

— Полковник Ашкрофт остави това за вас.

Моята стандартна множествена личност е подходящо наречена Херман Снърд, но предпочитаният псевдоним на Ави е о.з. полковник Гордън Ашкрофт, Кралска канадска армия. Е, как, мамицата му, беше влизал и излизал от арабския свят толкова време с такова аристократично и по британски звучно име, не знам. Но му върши работа от години. Най-често пътува с канадски паспорт, с адрес в Квебек, говори само френски (което, разбира се, прави перфектно, както и арабски и руски), и никога не е имал проблеми.

Погледнах плика небрежно. Тайният печат на Ави — един косъм, хитроумно поставен в десния ъгъл на капака отзад, — не беше разместен. Разрязах плика и извадих лист с бланка на някакъв клуб с дебели букви. В кратката бележка пишеше, че Ави има спешна работа — това значеше за мен, че има срещи със своите хора от АМАН и че иска да вземе оръжия и други неща за нас двамата. Предлагаше да се срещнем за късен обяд в „Ла петит тур“, малък, тих ресторант, който той харесваше, на „Рю дьо ла тур“, до Трокадеро. Ако това беше проблем за мен, можех да оставя съобщение на гишето, тъй като той щеше да се обади в късния предиобед. В противен случай — продължаваше спретнатият му почерк — ще чака в 14:30. Добре ми звучеше, защото и аз имах работа.