Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Код: Злато (16)

Глава
16

Пред безвкусно рекламираното заведение стоеше самотно такси „Пежо“. Зелената лампичка не светеше. Спуснах се през движението, приближих се бежешком и видях шофьора — дебел с бейзболна шапка с надпис „Дисниленд“, обърната с козирката назад — наведен над огромна, димяща лигава пица калцоне.

Почуках на стъклото. Без да ме погледне, ми махна да изчезвам и продължи да дъвче. Отново почуках. Този път погледна достатъчно дълго, за да ми отправи мръснишки поглед като някаква дебелобуза катерица. Мръснишки, докато не забеляза потното ми лице, напрегнатото ми изражение — и триото банкноти от сто франка, които веех с ръка.

Калцонето потъна в забвение — искам да кажа, че погълна колкото можа (като си изгори устата, доколкото разбрах). Метна ми една благодарна усмивка иззад мустака си и натисна копчето за централното заключване, за да се отвори задната врата.

Вместо това аз отворих неговата и с рамо го изместих на другата страна на приличната на пейка седалка върху куп омазани хартии от пица. Подадох му банкнотите, завъртях ключа за запалването, нагласих огледалата, включих светлините и излязох на пътя, като едновременно обясних, че бързам и че предпочитам аз да карам. Той започна да се оплаква. Фиксирах го с невинните си детски сини очи и му изръмжах да З²Б:

— Замръзни, Затвори си човката и Брой шибаните пари.

Предполагам, че приятният ми тон (а да не споменавам свирепата си гримаса) го разубеди от нови възражения.

Искам да ви обясня две неща за преследването с коли, преди да се впуснем в този екшън и преди да стане прекалено напечено, за да мога да говоря. Първо, за разлика от преследванията с коли, които виждате по холивудските филми — в момента се сещам за „Булит“ и „Френската връзка“, а и фарсовете с Джеймс Бонд, — идеята е да не си разбивате колата.

Играта „огъни калника“ от филмите може в реалния живот да се отрази зле на здравето ви, където няма каскадьори, сцената се снима само веднъж, преследвачите наистина искат да ви пръснат задника и имат истински патрони. А останалото — онези кинематографски дивотии като потрошаване на калници и врати в тухлени стени, остъргване на броните в спрели коли или прегради по пътя, или прескачане на автомобилни задръствания като Ивъл Канивъл^[1], както и други разнообразни форми на унищожение, са лошо нещо в реалния свят, защото означават, че ще си загубите транспортатора и лошите ще ви пипнат.

Дотук с реалния свят срещу нереалния. Второто, което ще кажа, може да ви спаси живота в подобни ситуации, така че внимавайте. То е, че при всяко преследване е по-важно да се концентрирате върху онова, което става пред вас, а не зад вас. Хич да не ви е през ръждивата пишка за задниците, които ви преследват. Те или ще останат с вас, или няма. Това си е техен проблем. Е, не казвам, че не трябва изобщо да им обръщате внимание. Разбира се, трябва да проверявате задницата си — и то честичко. Но ако прекарвате цялото си време в гледане в огледалото, времето ви да реагирате на онова, което е пред вас, се намалява значително — и вероятно ще завършите с катастрофа.

Добре — да се връщаме в реалното време. Излязох на платното, завих наляво с бавна, но постоянна скорост нагоре по „Рю ла Нотр“ и се присъединих към натовареното пиково движение от улица „Кенеди“ към голямото кръстовище на „Трокадеро“. Шофьорът седеше кротко на пасажерското място и отново започна да жвака пицата. Долових с око как понечи да каже нещо, но размисли. Бързо погледнах в огледалото и забелязах двойка — не, две двойки — фарове, които диво се люлееха натам-насам. Несъмнено, ситроенът на Ахуд Голан и втора кола. Е, те бяха закъсали толкова, колкото и аз, защото никой не караше бързо.

Изпълзях по „Рю ла Нотр“, завих наляво на върха и се опитах да пресека три ленти на авеню „Обединени нации“. Ако успеех да се провра, щях да опитам да напредна към „Етоал“ по една скоростна улица.

Защо „Етоал“? Защото кръговото движение около Триумфалната арка демонстрира най-лошите аспекти на карането без светофари или знаци за предимство и парижката агресивност, съчетала в себе си лудостта на Кайро, показността на Рим, фатализма на Техеран и войнствеността на Ню Йорк, и всичко това на едно хаотично, неконтролирано кръстовище. Знаех, че добера ли се до „Етоал“, ще мога да се отърся от всякакви преследвачи.

Но френските шофьори не прощават нищо и нямаше как да пресека трите ленти, за да стигна до необходимото ми кръстовище, без да променя външния вид на таксито. Затова свих рязко надясно на най-бавната лента и продължих да пълзя на изток, а трябваше да се движа на север. Зад мен ситроенът също смени лентата, но сега остана още по-назад. След малко разбрах защо лазим — напред имаше задръстване: две мигащи светлини инструктираха шофьорите да сменят платното поради ремонт на пътя.

Е, приятели, понякога мистър Мърфи помага, но има и моменти, когато пречи. Точно сега се намирах на лентата, която се движеше по-бързо към мястото на задръстването, и трябва да си призная, че не се държах никак учтиво, когато се наложи да премина в лентата за изпреварване. Или, казано по-непресторено — засякох три коли.

След точката на задръстване пътят отново се разширяваше — но сега колите ставаха дори повече, защото прииждаха от страничните улици. Време беше да проверя какво става отзад. Ситроенът тъкмо минаваше край строежа — намираше се на около петнадесет коли зад мен. Достатъчно разстояние, за да почна да се изявявам творчески.

На сто метра пред мен светофарът на кръстовището започна да се сменя. В Париж се познава кога ще се смени светофарът, защото вместо да светне жълтото, както е в Щатите, зеленото започва да мига. Стане ли това, знаете, че ви остават пет секунди да спрете — или да надуете газта. Известен факт е, че парижаните обичат да секат светофарите. Винаги е като на пистата Ле Ман, когато се сменят светлините — и тази вечер не се различаваше.

Така че въпреки мигащата светлина, нямах никакво намерение да спирам. Не и ако мога изкусно да създам непробиваема преграда от le traffic Française^[2] между мен и преследвачите си. Свалих стъклото, измъкнах лявата си ръка навън и започнах да махам на колите, като бутах таксито напред. След това завих наляво, включих се в насрещното платно и рязко заобиколих няколко коли между себе си и кръстовището, и ухилен от своята изобретателност, натиснах газта. Дик Разрушителя действа отново — вървете на майната си, лоши типове.

Прекалено много Hybris^[3], обичат да повтарят древногръцките философи, поражда nemesis^[4]. Това е купешкият начин да кажеш, че не трябва да злорадстваш веднага. Както сега, когато стрелката на оборотомера отиде в червената зона, но не стана нищо. Може и да надувах пет хиляди оборота, но шибаното такси очевидно нямаше мощност дори колкото детска играчка. Съединителят беше издъхнал. Позволете да ви кажа какво ставаше: и двете ми ръце стискаха кормилото; десният ми крак стоеше абсошибанолютно прав — педалът за газта направо проби пода и излезе навън. Погледнах надясно — сякаш се виждах в някакво шибано огледало, защото таксиджията имитираше всяко мое движение, чак до скърцащите зъби и стиснатите до бяло пръсти около въображаемото кормило. Устните му мърдаха. Копелето му с копеле — молеше се. Надявах се молитвите му да бяха към боговете на войната, защото точно сега аз нямах време да се моля. Стрелнах се наляво, а след това надясно и се изсулих бавно през кръстовището с около двадесет и два километра в час — това прави 13,75 мили в час в Америка, приятели.

Мамка му! Отляво на борд се виждаха чифт фарове. Впуснах се в слалом, извих рязко и някак си не ме удариха. Още коли отдясно на борд — извих, колата занесе, но отново влезе в сцепление с пътя и започна да лази право напред.

Време беше отново да проверя какво става назад. Мама му стара! И двете шибани коли бяха останали с мен. Точно отпреде ми три улици извиваха в три посоки, като зъбците на вила за сено. Точно пред мен, в средната улица, стоеше стена от фарове. Наляво виждах оградата на гробището „Паси“. Не става — така щях да се върна там, откъдето тъкмо бях дошъл. Значи остана дясната улица. Не виждах коли и завих дясно на борд — докато шофьорът не започна да ме дърпа за ръката в опит да извие волана, и крещеше:

— Pas la droite, pas la droite — sens unique, sens unique — млатейки таблото със свободната си ръка.

Знаете как е с чуждите езици — ако не владеете два езика напълно, мислите на родния си език, превеждате си и чак тогава говорите. Точно така ставаше и тук. Изразът sens unique бях научил по време на обучението си като млад тюлен-подполковник. Sens е чувство, на френски, както в avoir le sens de l’orientation, имам добро чувство за ориентация (което очевидно е вярно за мен). Но sens може да значи и посока, път, както в (ето, същата фраза излиза в съзнанието ми) sens unique — еднопосочно движение.

Съобщението преведено и разбрано. Е, приятели, същината на войната със специални методи е да превръщаш очевидния провал в победа. Като сега. Искам да кажа, че за момента ми беше писнало от мистър Мърфи. По дяволите, писнало ми беше от това копеле за цял живот. И затова, вместо да завия настрани, се насочих направо към улицата, за която шофьорът тъкмо ме предупреждаваше. Отново проверих огледалото. Двете коли ме следваха. Добре. Точно това исках.

Пред мен се изправяше стена от насрещни коли. Превключих на първа предавка, настъпих газта докрай и изстисках от пежото към двадесет и осем или двадесет и девет мили в час. Не беше това, което исках, но щях да опитам с помощта на мократа настилка.

Разстоянието до насрещните коли сега се намали към двеста метра и започнаха да ми сигнализират с фарове и клаксони. Време беше да действам: протегнах ръка надолу, хванах ръчната и я дръпнах колкото сила имах. Задните колела на таксито блокираха. Шофьорът се прекръсти, преметна се на задната седалка и сви крака в зародишна поза точно когато колата се понесе напред. Леко завъртях волана наляво. Таксито се носеше от инерционен момент, горе-долу равен на този от втория физически закон на Свирепия воин, който гласи: „Ако стиснеш здраво космите на бакенбардите и дръпнеш, останалата част на тялото ще те последва.“ В този случай съчетанието от тегло и инерционен момент, както и контролирано хлъзгане, завъртяха колата на сто и осемдесет градуса в радиус, почти два пъти колкото собствената й дължина. Когато градусите станаха точно 180, изправих кормилото, освободих ръчната спирачка и надух газта точно когато отсрещните коли започваха да се изравняват с мен.

Онова, което направих, се нарича контрабандистки завой. Той е ефикасен и ефективен, ако сте го практикували достатъчно дълго, за да го можете без колебание. Започвайки през дните, когато командвах „Червената клетка“, си създадох редовен навик три пъти в годината да водя момчетата на ПБС, или пистата на Бил Скот, в Западна Вирджиния за по десет дни, за да търкаме гумите на колите му при упражненията в резки завои, контрабандистки завои, високоскоростни маневри и преодоляване на пътни бариери. С възхищение установих, че не съм загубил онова предимство, което се получава от напрегнатите до откат тренировки.

Докато се отдалечавахме, големият нос и пръстите на шофьора се показаха иззад облегалката като на някакъв френски клоун. Установи, че сме живи. Потупа ме по рамото и каза:

— Щастлив съм, мосю — след което припадна.

Аз бях още по-щастлив, защото най-после бях натаковат такованите таковачи, дето ме преследваха. Оказаха се неподготвени в една приливна вълна от гадни парижки коли. Аз се намирах на върха на тази вълна и пълзящото ми такси премина весело край Ахуд главореза и неговите приятели. Сега нямаше как да ме проследят. Оставих ги — а надявам се и мистър Мърфи — зад себе си.

На рецепцията имаше съобщение за о.з. полковник X. Снърд от САЩ. Разрязах плика. В него имаше картичка от клуба с неугледно написано известие на английски: „Ела отсреща, Дик, хуй такъв.“

Единственото „отсреща“, за което се досещах, беше кафе „Августин“. И точно там отидох. Отсреща.

Мосю Анри работеше зад бара. Поздрави ме топло, но б-а-в-н-о, след което ме упъти към тясното стълбище зад кухнята, което водеше към апартамента на семейство Леклерк на първия етаж.

Докато се изкачвах по скърцащите стълби, го чух да известява за идването ми по разговорната система. Мадам Колет ме посрещна с чаша от гравиран кристал, вероятно с джин „Бомбай сапфир“ с лед.

— Добре дошъл, пти Ришар — каза, усмихната като майка еврейка на дипломирането на единствения си син в медицинския университет. — Очакваме те.

А, множествено число? Получих по една целувка по бузите, върнах жеста, стиснах кристала в лапа и я последвах в салона, както казват на холовете във Франция. Ави Бен Гал, със скръстени крака, седеше удобно в прекалено натъпкания диван, а на коляното си балансираше чашка кафе. До него, със смачкана от пътуването рижава коса, с големи уши, щръкнали като дръжки на кана, със заскрежена бутилка „Хайнекен“ в грозния си юмрук, седеше бившият морски пехотинец, когото наричам Стиви Уондър, въпреки че истинското му име не наподобява това по никакъв начин.

Уондър остави бирата на пода и се изправи в големите си обувки.

— Бон соар, монпосран Дик, хуй такъв — поздрави, доказвайки още веднъж, че езиците не са силната му страна за разлика от страхотното му чувство за време.

— Да ти го начукам, негоден куродъх педал такъв — отговорих, като го стиснах в мечешка прегръдка с пълна сила. Мога да ви кажа искрено, нежни читатели, че навярно никога не съм се чувствал толкова щастлив да видя някого през целия си живот.

— Никой не знае, че съм тук — обясни Уондър, като седна на мястото си и дръпна дълга глътка от бирата. — Имах петнадесет дни отпуск и ги взех. На всичко съм съгласен само и само да не уча за тъпия изпит за старшини.

Забравил бях, че трябваше да си вземе писмения изпит за главен старшина — време му беше, мамицата му. Твърде дълго време изкара като старшина първи клас. Днешните Военноморски сили се нуждаят от старшини като Уондър — старомодни старшини-воини, въпреки че, изглежда, не го разбират.

— Както и да е — продължи Уондър, — реших да зарежа ученето. Знаех къде си. Имам и шибан паспорт, и кредитна карта, е, знаеш, та…

Знаех, знаех. И въпреки че сдъвках prodige rouge за това, че е пропуснал възможността да си вземе изпита, присъствието му тук ме караше да се чувствам така, сякаш някой ми е възвърнал живота. Както вече знаете, приятели, не се чувствах напълно щастлив да съм сам на тази задача. Аз съм човек от екип — винаги съм бил такъв. Така работя по-добре.

Да, двамата с Ави имахме уговорката да работим заедно — вече знаете, че сме го правили добре в миналото. А и аз му имах доверие. Но макар мисиите ни да имаха сходство и да работехме в симбиоза, представлявахме значително, огромно различаващи се национални интереси и организации. Присъствието на Уондър означаваше, че разполагам с човек, чиято raison d’etre^[5] се покриваше с моята напълно — той беше от горе до долу човек от Военноморските сили. А да не говорим, че е задник, с когото съм работил толкова дълго, че почти никога не трябваше да говорим в моменти на, ъъ, стрес. Аз знаех къде ще се намира той. Той знаеше същото за мен. Това прави нещата далеч по-лесни, когато merde се удари в добрия стар ventilateur^[6].

Ави Бен Гал прекъсна монолога на Уондър и моите размисли:

— Знам, че вие, влюбените, имате да си казвате много неща, но сме изправени пред ситуация, която трябва да се оправи, преди да стане още по-неприятна.

След това сложи чашката с кафе на масата до себе си.

— Онези b’nai zonim по петите ни бяха от Мосад — видях лицата на двама от тях, преди да им се изплъзна, и ги познах. Единият се занимава със съветските работи в щаба, а другият беше заместник на Ахуд Голан, когато той ръководеше мрежата в Ливан. Това означава, че шибаният шеф на мисията тук ми е направил капан. Очевидно изпълнява някаква операция и си мисли, че ще му попреча.

Изненадах се, че макар и опитен оператор, Ави е наивен. Е, това може да се очаква: трудно е да смяташ собствените си хора за потенциално лоши типове.

— Може и да е така — обадих се. — Но не мога да не взема под внимание възможността да е мръсен и да го прави, защото му плащат. И преди се е случвало.

— О, Дик, стига — става дума за шефа на мисията, а не за някакъв проклет доносник с ръце в джобовете ти.

Време беше да го събудя. Чел бях шибаните материали, засечени от Агенцията за национална сигурност, и знам, че Мосад има проблеми.

— Хей, Ави, да ти го начукам. Обичам те, но я се вземи в ръце. Помниш ли оня задник от Мосад в Белгия? Открадна златни кругеранди^[7] на стойност петдесет хиляди долара, с които агенцията трябваше да заплати на тайните си агенти. Ами онзи шеф на мисия във Вашингтон, дето работеше под името Коен? Миналата година го изтеглиха, защото прахосал тридесет или четиридесет хилядарки за разходи. А това са само дребните стотинки от подправки на счетоводните документи. През деветдесет и първа и деветдесет и втора година бяха открили трима агенти на КГБ, заровени дълбоко в щаба. А Лантос има истински пари. Така че без значение е дали тоя е мръсен, или просто глупав. Значение има само това, че трябва да действаме — при това бързо. Шибаният часовник тиктака, Ави. Точно сега нямаме време да седим и да си гледаме пъпа.

По лицето му се виждаше, че разбира правотата ми. Все пак знаех колко се е обидил от безчестията, за които му разказах. Той беше от онези хора, които харчат собствените си пари за работата, а после вземат втори или трети заем от банката, за да си платят ипотеката.

Смекчих тона:

— Е де, не всеки е бойскаут като теб.

Погледна ме, сякаш току-що си е припомнил нещо важно.

— Знаеш ли кой ми вика така?

— Как?

— Бойскаут. Ахуд ми вика така. Винаги го казва. Като обида. — Ави млъкна. Очите му светнаха — Забравих.

— Какво забрави?

— Бях на авеню „Марсо“, за да проверя какво става в културния център. Един човек от туристическата служба ми каза, че Ахуд е идвал два пъти през миналата седмица. Появил се изневиделица. Голямо съвпадение, а?

О, да. Знаете как вярвам в съвпаденията, когато са свързани с работата.

— Ави, каквото и да прави в момента Мосад, го смятам за подозрително. Но не защото шефът на мисията те следи. А защото зад тази операция стои Ахуд Голан — знаеш го, и аз го знам.

— Ти откъде знаеш?

— Той беше кучият син, дето водеше екипа преследвачи след мен, а и в моя случай не се ограничаваха само с гледане. Старият Ахуд искаше да прибере задника ми за разговори. — Отпих от джина и сложих чашата на масата. — Виждал съм как разпитва. Никак не е забавно, Ави.

Приятели, преди да преминем по-нататък, може би трябва да направим малка рекапитулация. Не ви ли звучат познато скорошните лудории на Ави и моите?

Казвате, че мислите? Добре — съсредоточете се. Върнете се в Москва, където Барт Вайът ме извика в посолството онази сутрин. Спомняте ли си? Оставил беше съобщения вечерта, когато се самохалосвах около дачата на Андрей Юдин. Значи следващата сутрин се бях явил свеж и ранобуден.

И сещате ли се какво? Когато излязох от посолството, ме подхванаха и преследваха жалките трима Ивановци, Заспальцов, Дремльов и Блейкин, които ме разкарваха из цяла Москва, докато им се изгубя.

Е, до момента не бях се сещал да се запитам как така Заспальцов, Дремльов и Блейкин знаеха точно къде ще бъда в 07:00 сутринта. Очевидно някой им беше дал насоки за местонахождението ми. И кой би могъл да го стори?

Откровено казано, в мисълта ми изпъква името Барт Вайът, заместник-ръководител на мисията.

И как информацията е преминала от Барт към главорезите на Андрей? Ами старият приятел на Барт, Вернер Лантос, със сигурност е някъде начело в списъка на заподозрените.

А ето ни и сега във веселия Париж. Ави Бен Гал получава по телефона нареждане от главния шпионин в посолството да се яви. На излизане от посолството започват да го преследват няколко израелски разбойници, включително Ахуд Голан.

 

• Факт: В Москва Вернер Лантос получава информация за мен от американското посолство.

• Факт: В Париж Ахуд Голан получава информация за Ави от израелското посолство.

• Факт: Вернер работи за Християните в действие.

• Факт: Ахуд е момче на Мосад.

 

Случайност? Съвпадение? Всичко това ми изглежда ясно като на длан, приятели. Вие какво мислите?

Точно така. Мислите, че е време да спрем с приказките и да започнем да действаме. Аз също мисля така.

Първо, свързах се по телефона с Кен Рос. Не, не се обадих в Пентагона. Тези номера са въведени до един в компютърното разузнавателно оборудване на етаж В-4 в щаба на Агенцията за национална сигурност във Форт Мийд, Мериленд.

Не, обадих се във вила „Свирепия“. Телефонът иззвъня шест пъти. След това се чу гласът на Бръд с акцента от Западна Вирджиния:

— Вилата.

Бръд е бивш морски пехотинец от Кемп Дейвид, който охранява вилата три дни през седмицата. През другите два пътува до едно секретно съоръжение в Блу Ридж^[8].

— Аз съм. Без имена.

Без да се мотая, обясних на Бръд с уклончиви думи какво искам. Не се наложи да повтарям. Казах му номера на семейство Леклерк и затворих.

Шест минути по-късно се обади. Също и Кени Рос. Как? Ами Бръд беше включил конферентна връзка.

С директни, но закодирани думи обясних на адмирала какво ми трябва. Той подсвирна.

— Трудно — каза.

— Но възможно?

— Да. Шефът ще се погрижи.

— График?

— Ами ще се заема сега и ще ти се обадя при първа възможност. — Линията замлъкна. — Как са нещата при теб?

— Много сложни. Много нива, много играчи. — Надявах се да разбира какво му казвам.

— Е, гледай да не изпъкваш много.

— О, да, и да ти го благонавра — отговорих и затворих телефона.

След това двамата с Ави се обадихме поотделно на хотела, за да им кажем, че пращаме човек, който да вземе нещо от стаите ни. Семейство Леклерк изпратиха стария си прислужник Пауло с две навити на роло пазарски чанти под ръка и списък в джоба, който се затътри, за да вземе необходимото. Извади достатъчно дрехи и разни други неща от стаите ни, достатъчни за два дни, без да се връщаме, напъха всичко в чантите и след това, както го инструктирахме, направи две обиколки на площад „Свети Августин“, което трябва да имаше чудодейно въздействие върху лумбагото му, а ние с Ави и Уондър оглеждахме улицата иззад завесите в стаята на семейство Леклерк с помощта на три мощни полеви бинокли от купищата оптика за наблюдение на птици на мосю Анри.

От мястото си можехме да разгледаме целия площад — напред, назад, нагоре, надолу, настрани, така ефективно, както станциите „Визир“ или наблюдателите от стаканите в Москва. И всички стигнахме до един извод: никой не следеше Пауло или не го наблюдаваше.

След това дойде ред на оръдията на нашия занаят. Оръжия нямахме. Ави не желаеше да постави хората си нащрек — а последните няколко часа ме караха да мисля, че има право. Уондър, който пътуваше като частно лице и трябваше да премине през модерните летищни системи за сигурност в „Дълес Интернешънъл“, както и възможна проверка в „Де Гол“, беше пристигнал sans оръжие или смъртоносни сечива. Разбира се, с изключение на многофункционалния нож, който носеше на врата си под ризата. Както и титановите шперцове, поставени деликатно зад картата на „Американ Експрес“ в портфейла от изкуствена материя. Както и камата с малко, триъгълно острие, маскирана като тока на колана му. Както и трионът (който може да се използва и за гаротиране), опасан като орнамент на колана му.

Останалата част от оборудването си взехме от Анри и Колет. Всъщност не ни трябваше много. Заехме фотоапарата им с големия обектив, една ролка черно-бяла лента, три чифта компактни полеви бинокли, три чифта добре използвани работни ръкавици с кожа на дланите, ролка широка залепваща лента, най-прилична на нашите изолационни ленти, каквато може да се намери в Париж, ип tournevis (както си спомняте, бях успял да загубя собствената си отвертка), и десет метра дебело въже. За нещастие то беше конопено. Мразя конопа, защото се лющи и е адски трудно да се катериш по него. Надявах се, че няма да се наложи да го използваме.

21:45 — петнадесет минути до десет часа според големия цивилен часовник, увиснал над витрината на един магазин от другата страна на площада. Направихме план на маршрута си по картата на мосю Анри зад бара, с която помага на туристите да се оправят в града.

Докато планирахме, шест литра тъмно, ароматно вино от една от двадесет и пет литровите бъчви в най-хладната част на мазето се изкачиха на масата, на която работехме, в съпровод на нормандско сирене и ръчен хляб. Мадам Колет не можеше да ни остави ненахранени или неподкрепени — и ми го каза, докато се суетеше в малката си кухничка, за да ни приготви късна вечеря. Едно двукилограмово пиле бе натъпкано с лимон и букет пресни билки, и хвърлено в горещата фурна. Чувах го как цвърти, докато се печеше. В една тенджера подскачаха и се варяха млади, бели картофи с тънки кори от тавана. Мосю Анри накълца чесън и го поръси върху купата пресни зеленчуци, които донесе от кафенето.

23:25. Легнахме за боен сън. Точно така. Странни неща стават след вечеря с три хиляди калории — на човек му е трудно да остане буден.

01:14. Време за ставане, както обича да пише старецът Сам Пийпс^[9] в дневниците си. Окъпахме се, облякохме се и бяхме готови да тръгваме точно на часа.

02:05. Слязохме по стълбите и се измъкнахме от задната врата в западната част на площада „Свети Августин“, на „Рю де ла Пипиниер“. Аз застанах отпред, Уондър играеше ариергардна роля на петдесет метра зад мен, а Ави плаваше между нас. Не изпитвах особен оптимизъм за малката ни разходка тази нощ — до момента отразените в тази книга промъквания и надзъртания не бяха много плодотворни. Искам да кажа, че дачата на Андрей Юдин беше изчистена, а когато стигнахме в апартамента му в Москва, и той се оказа очистен.

Но така става в реалния живот. В реалния живот мистър Мърфи винаги е около вас, за да ви държи изправен на често настъпваните ви пръсти. И ако сте се провалили тотално първия път, никога не е късно да станете пак за резил.

02:52. Тръгнахме през авеню „Петър Първи Сръбски“, завихме наляво, след това надясно и се добрахме до улицата зад кабинета на Вернер Лантос.

Онова, което видях по време на огледа, щеше много да улесни живота ни на крадци-катерачи. Спомняте си, че офисът на Лантос се намираше на третата площадка (deuxième étage, или втори етаж) в каменната сграда от началото на века — най-източното от три долепени едно за друго здания на тихата улица предимно с жилищни сгради. В блока на „Лантос и Ко“ имаше охранителна система — телевизионни камери сканираха улицата и входа. Другите два блока нямаха подобни неща. Общото между тях бяха редиците балкони с ковано желязо на всеки от горните етажи.

Ако си спомняте записките ми, се сещате, че две от камерите бяха на шарнири.

И какво е значението на шарнирите, учителю Марчинко сан?

Е, попова лъжичке, това означава, че камерата може да дава панорамно изображение и да фокусира. От своя страна това значи, че някой ги управлява. Въпросът бе дали операторът стоеше в „Лантос и Ко“, или е в някоя охранителна фирма в друга част на града. Нямаше смисъл да гадаем — скоро щяхме да разберем.

Паркирах Уондър и Ави в тъмна, задънена уличка на една пряка от целта ни, а след това, спазвайки съвета на старши помощник при оръдията Евърет Емерсън Барет никога да не си въобгъзявам (защото, както често ми казваше, „Така правиш мен и себе си на гъз“), врътнах една осморка около блоковете от всяка страна на „Лантос и Ко“ сам, за да огледам района и да се убедя, че ще можем да работим в безопасност.

Както обикновено, съветът на Ев си струваше доброто старо argent, както наричат парите в тази част на света. Установих няколко нови евентуални проблема.

Първият беше, че египетското посолство се намираше на две преки оттук, и от броя на облечените в сини униформи френски охранителни сили около сградата съдех, че египтяните получаваха защита от ниво като за степен на опасност „Чарли“^[10]. Това означаваше, че ако бъдем открити, ще ни преследват достатъчно много полицаи. Второ, виждах, че уличните лампи по улицата на нашата мишена светеха до една. В нормални ОПОБС — това е ОПеративни ОБСтоятелства — уличното осветление не представлява проблем. Винаги носим като част от щурмовата си екипировка малка торбичка с лагерни сачми и прашка. Но не и сега. Не и с тази „щурмова екипировка“. Тази вечер щеше да се наложи да действаме бързо и да се надяваме да не привлечем никакво внимание.

03:11. Планът ми беше прост и директен. Щяхме да отидем при дебелата водосточна тръба от лят чугун, да се изкатерим до четвъртата площадка (третия етаж, или troisième étage) на съседната сграда, да се промъкнем по балкона, след това, когато стигнем над балкона на „Лантос и Ко“, да слезем на долния етаж. Там щяхме да проверим няма ли охрана. След като се убедим, че е чисто (дори и не исках да мисля за вероятността да не е чисто), Уондър щеше да разбъзика черчевето и да се вмъкнем като горещ нож в масло.

03:12. Мистър Мърфи реши, че ни трябва компания, и се появи. Аз се прокраднах до тръбата, опипах я, протегнах ръце нагоре, стиснах я с бедра и се изтеглих към небето.

Шибаната тръба поддаде. Опитах отново. Не — определено беше хлабава. В никакъв случай нямаше да се катеря по нея.

Преминаване към водосточна тръба номер две. Същото упражнение. Махнах с ръка на Уондър. Той дойде и ми даде начален тласък. Хванах тръбата, стиснах я с крака колкото сила имах, и се изтеглих нагоре. Вече се намирах на три метра от тротоара, когато гадната тръба започна да се клати — чух един шибан злокобен грохот и проклетият кюнец се усука на десетина сантиметра ляво на борд, след това се върна дясно на борд. Аз се спуснах надолу като шибан пожарникар при тревога. Тъкмо отстъпвах назад, когато някакъв ръждив болт ме удари по врата.

Първата годна за катерене тръба се намираше на две сгради оттук — на последния блок. Това означаваше, че щяхме да се промъкваме по четиридесет и пет-петдесет метра балкони вместо десет или петнадесет. Което повишаваше вероятността да ни забележат, освен ако не се движим много внимателно и много тихо. Мамицата му — влизането ни за шест минути щеше да отнеме половин час.

Пробвах тръбата оказа се стабилна. Разклатих я напред-назад. Не помръдна. Проверих дали всичко в джобовете ми е подредено правилно, опипах навитото през раменете ми въже, отново нахлузих работните ръкавици на мосю Анри, и започнах. Катеренето по двадесетсантиметрова водосточна тръба от лят чугун е по-трудно, отколкото изглежда. Впрочем не е така. Изглежда трудно — а да го правиш си е истинско мъчение. Особено ако вече не си пъргав двадесет и пет годишен младок с як като стомана задник (и корем, и хуй). Катерех се по тридесетина сантиметра наведнъж, а мускулите на ръцете и краката ми горяха като в огън. Е, успокоявах се от мисълта, че упражненията на гладиатора ми позволяваха да премина това изпитание. Да бе, точно така.

До първия балкон имаше шест метра — плюс-минус едно-две изпъшквания. Оттам ставаше лесно — е, относително лесно. Изправих се на парапета, вдигнах ръце, хванах пода на горния балкон, вдигнах се с върха на пръстите, открих още малко място за захват, набрах се достатъчно високо, за да прехвърля крак, изтеглих се по външната страна на парапета и се прехвърлих на балкона, като през цялото време пазех тишина и не се надигах много-много, за да не се вижда силуетът ми и да не издавам притеснителни звуци, защото можеше в стаята с балкона да спи някой. Значи изтърколих се на балкона, изпълзях встрани от прозореца, към външната страна, изправих се, качих се на парапета, протегнах ръце до горната площадка и повторих целия процес.

А къде съм се научил да се катеря по сгради, питате вие. В „Червената клетка“, отговарям аз. В края на краищата ние, бойците със специални методи, от години влизаме през задната врата — всъщност това е то ефективното стреляне и плячкосване, нали така? Неконвенционалните бойни действия означават да се появиш оттам, откъдето най-малко те очакват.

Затова оттогава, командвайки групата си тангоубийци, смятах за съвсем нормално, че ако ще убиваме терористи, както се полага — т.е. докато умрат, — трябва да го правим както тях: като влизаме от посока, която никой не охранява. В един лагер за танга в Либия преминахме през минни полета — изобщо не бяха помислили да охраняват този подход. Кой ли може да е толкова откачен, че да дойде оттам? В друг лагер — този път в Судан — се промъкнахме през канализацията. Във Филипините пълзяхме през тинести полета и плавахме по теченията на реките. Във Франция влизахме с плуване. В Панама жертвите ни седяха сгушени в непробиваем многоетажен блок с охрана, заключени врати и осигурени асансьори. Затова точно в нула часа просто се изкачихме по шибаната сграда от външната страна и ги очистихме така. Няма да се изненадате от факта, че почти никой не заключва прозорец на петнадесетия етаж.

Винаги се упражнявахме в подобни щурмови техники, когато пътувахме — а това се случваше често. Създадох правило да запазвам стаи на последния (или предпоследния) етаж на хотелите, след това да нареждам на момчетата да стигнат до тях по външната стена. Дори се състезавахме — екипи от по двама души се изкатерваха отвън, а залогът беше каса бира.

Пък и доста се обиграхме. Толкова, че Дюи Пачия крак (Господи, как ми липсва този престъпен, злонамерен дребен кучи син) започна да влиза и излиза от собствения си апартамент в Южен Арлингтън през прозореца вместо през вратата. Изкарваше акъла на съседите, на които помахваше с ръка по пътя си нагоре или надолу, а да не говорим за хората в паркинга на супермаркета „Сейфуей“ от другата страна на улицата, които вцепенени гледаха как се прави на човека-паяк.

Спрях се на третия етаж и кимнах с глава на Ави да ме следва. Какво чакаше, мамицата му? Пое дълбоко дъх — като дете преди първото си стъпване върху заледено езеро — и ме последва. Е, нека не преувеличавам. Ави се опита да ме последва. Но той е разузнавач — не тюлен. Какво значи това? Това значи, че няма същото тяло като нас. Всъщност той имаше онова, което наричам нормално силно тяло, или почти никакво тяло. Недостатък, който прави почти невъзможно катеренето по неща като водосточни тръби. С пуфтене и сумтене стигна на около метър от земята, след което бавно се хлъзна към земята.

Нещата бързо преминаваха от „Ситуация — нормална, всичко е осрано“ към „Нещата са осрани без надежда за почистване“. Това не беше никак добре. Искам да кажа, че досега шибаният ни късмет работеше. Тук се виждахме, но улицата оставаше безлюдна: никакви коли, никакви пешеходци — досега. Но не можех вечно да разчитам на това.

След три неуспешни опита от страна на Ави се смъкнах на втория етаж, пуснах въжето и с помощта на Уондър, който буташе, а аз дърпах, успяхме да го изтеглим на първия етаж. Качих се на горния етаж, пак спуснах въжето и повторихме упражнението. След това го направихме пак. Седемнадесет минути по-късно Ави, с пропити от пот дрехи и мръзнещ, застана на балкона на четвъртия етаж.

Погледнах дребния израелец.

— Виждам, че не ти пука от височини — прошепнах.

Той се усмихна игриво, но така стискаше парапета, че се виждаше какъв треперлив катерач на водосточни тръби и скачач по балкони е. С това си качване Ави току-що беше преминал един вид бойно кръщене в боя със специални методи. Днес (всъщност тази вечер) стана неконвенционален воин. Дори научи една нова заповед: че не трябва да му харесва — трябва просто да го направи.