Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Код: Злато (13)

Глава
13

Навън беше хладно — една от онези смразяващи костите влажни сутрини, с които Париж е известен през есента. Но Париж дори когато е студен и мокър, е по-добър от Москва или почти всяко друго място. Може и да не ми пука за парижани, но градът винаги е чудесен. Промуших се през забързаното движение по булевард „Малешерб“, стрелнах се през площад „Свети Августин“ и се отправих на запад, нагоре по улица „Осман“, към Arc de Triomphe^[1]. За всеки случай се хвърлих в метрото при „Миромеснил“, возих се една спирка, слязох в последния момент и изчаках, докато влакът излезе от станцията. Доколкото виждах, никой не ме следеше. Нямаше вероятност да съм мишена на този етап. Но както много пъти съм казвал, никога не е излишно да се внимава.

Особено тук, в Париж. От всички западни съюзници французите са най-нащрек, мнителни и втренчени в американските операции на тяхна почва. Сега те ще ви кажат възмутено, че всички чуждестранни операции — l’Amérique inclusif^[2] — представляват долно нарушение на суверенитета на великата Френска Република и льо търпели ги те не биха.

Може би. Но според мен отговорът е по-прост: старомодна галска параноя за les États-Unis, както наричат Съединените щати.

Вероятно всичко това сте го чували вече — французите твърдят — гръмогласно, — че тяхната култура е най-изтънчена, храната и виното им — най-добри, най-богат език, най-пълни с въображение изкуство и литература; разбира се, повечето французи биха потвърдили, в писмен вид, че всичко най-хубаво е френско.

Но позволете да ви кажа една тайна: дълбоко в жабарските си души французите знаят, че са по-нискостоящи от Съединените щати. Независимо от Реноар, Моне или Тулуз Лотрек; Расин, Молиер, Волтер или Албер Камю; трюфелите или „Шато тротано“, те си остават една третокласна сила. И независимо от „Фокс нетуърк“^[3], „Макдоналдс“ и второкласно вино в кутии, ние сме суперсила. Още доказателства? Окей — ние не сме станали нация от франкофони. Кога за последен път сте пили бира „Кроненбург“ с foie gras^[4] в „Подковата“ (или както се казва местната ви кръчма)? А през изминалите две десетилетия французите напълно се американизираха — от льо Биг Мак до льо дънките „Ливайс“, диетичната кола и biere^[5] „Будвайзер“ — възприеха нашата култура и начин на живот, жертвайки своите.

Така че според мен това е просто един голям шибан праз. Но за 1es Françaises това си е дълбоко… оскърбително. В крайна сметка ли? Французите страдат от дълбоко вкоренен комплекс за малоценност, който често ги прави параноични и неприятелски настроени към американците. Били ли сте в ресторант в Париж, в който отказват абсолютно да говорят английски език? Или в банка на „Шанз Елизе“, докато касиерът със скръстени ръце се преструва, че пътническите чекове на „Американ експрес“ не са валидни в неговата страна? Подобно поведение е симптоматично за френския комплекс за малоценност.

Освен това въпреки галската им гордост и хубавите военни униформи французите знаят много добре тъжната си история като воини през двадесети век. Били са се зле през войната между 1914 и 1918 г. По време на Втората световна война са си сътрудничели с германците. Тяхното правителство — режимът от Виши, оглавен от маршал Петен — е било страхливо и се е гушкало с нацистите. През петдесетте загубиха колониите си след поредица унизителни войни и партизански действия.

Резултат? Поради чувството си за малоценност французите са решили да докажат своето величие и своята французност на световната сцена често пъти с катастрофални последствия.

 

• Те го „доказаха“, използвайки своите специални сили да потопят кораба „Рейнбоу Уориър“ на Грийнпийс в пристанището в Оклънд, Нова Зеландия (и освен това ги заловиха на място, което ги остави много лошо засрамени).

• Опитват да го „докажат“ с непрекъснати изпитания на ядрени оръжия — тактика, която удари по тях и ги направи предмет на упрек от целия свят.

• И се опитаха да го „докажат“, като заловиха преди години квартет служители на ЦРУ, работещи под неофициално прикритие — занимаващи се с промишлен шпионаж, за да докажат на les États-Unis, че льо жабарите още си ги бива. (Всъщност този инцидент доказа само, че ЦРУ е също толкова зле в някои области, колкото французите, една от които е промишления шпионаж… Особено когато агент от женски пол се влюбва в целта си и си признава кой е и какво прави. Човек почва да се замисля за прехвалената програма за обучение на оперативните офицери от ЦРУ, нали?)

 

Néanmoins, което е независимо на тукашния език, от всичко казано горе, американците, особено военните, пътуващите служебно и чужденците, са обект на следене във Франция. Всички френски агенции за сигурност и разузнаването, страдащи от параноя за всякакви привидни или въображаеми нарушения на la sécurité de la Rèpublique^[6], ги следят.

А параноята, приятели, е заразна. Даже и да ми бяха казали, че не ме бройкат, не го вярвам. Трябваше да се убедя. Така че след като станцията се опразни, изприпках по стълбите, претичах по улицата и с бърза маршова стъпка завих зад ъгъла. Зад мен беше чисто.

Скочих в метрото на спирка „Йена“, пътувах две спирки до „Рю дьо ла Помп“, слязох, минах през район със стара парижка архитектура, в която сега се помещаваха няколко посолства, накрая се спрях на „Рю дьо ла Франквил“, пред американската мисия в Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, която, както вече казах, е известна повече като ОИСР.

Не ми трябваше много, за да разбера, че щетата е нанесена с реактивна граната. Очевидно не са можели да се приближат до сградата заради стоманената антитерористична барикада на улицата. Но са можели да спрат на отсрещния край на улицата и да изстрелят гранатата от колата право в кабинетите на първия етаж, където офицерите от Разузнавателното управление на МО се занимаваха с делата на руската мафия. Нито един от прозорците на сградата нямаше дебела телена мрежа, която пази от нападения с такива гранати. В края на краищата тук е веселият Парѝ, градът на светлината.

След десетина минути знаех достатъчно. Взех метрото за три спирки обратно до „Алма Марсо“, завих на север и се върнах край китайското посолство до „Л’Етоал“. Три преки преди Триумфалната арка широката улица беше преградена с бариери, зад които стояха войници с автомати и пълно бойно снаряжение. Зад тях виждах екипите от специалисти, които ровеха из чакъла пред входа на френско-израелския културен център — една от целите, пострадали преди два дни и половина.

Човек може да научи много, ако разгледа мястото на експлозията — стига да знае какво да търси. Аз например разбрах, че зарядът е бил насочен. Знаех това, защото макар и фасадата да беше разбита навън — изглеждаше така, сякаш експлозията я е събрала, вдигнала във въздуха и изсипала на земята, — по улицата пред сградата имаше много малко щети. Не се виждаше огромна зееща дупка в земята, както при колите-бомби. А съдейки от липсата на аварийни фургони, очевидно нямаше повреди по електрическата инсталация, водопроводите и канализацията под деветте ленти на авеню „Марсо“.

Моята бърза преценка: някой е влязъл, поставил е формован заряд на приземния етаж и го задействал от разстояние. Дали израелският обект е бил целта на същата сонда, както ОИСР? Обзалагам се със себе си на сто франка, че когато питам Ави, той ще ми отговори положително.

От барикадата свих на север към „Шанз Елизе“, след това на запад, тръгнах по „Рю Марбьор“ и в тръс свих наляво, поех нагоре по „Рю Клемент-Маро“ край едно приятно изглеждащо бистро на име „При Андре“ и пресякох авеню „Джордж V“, за да изляза на широката улица, наречена на името на цар Петър Първи Сръбски.

Там отскочих наляво, направих финт надясно и се озовах на улица с гъсто паркирани коли на две от лентите, с още две ленти, заети от движещи се автомобили, от другата страна на която имаше три съседни сиви каменни сгради от края на века, всяка с по шест етажа и комплект пищни барелефи между всеки етаж, с балкони от ковано желязо и прозорци, високи два метра и половина. На петия етаж на сградата точно пред мен най-широкият балкон беше украсен от редица малки, красиво подкастрени дървета. По-надолу саксии с цветя добавяха цвят към сивия камък и черното ковано желязо. Във фасадата до вратата се намираше голяма правоъгълна табелка от полиран месинг, на която бяха гравирани думите ЛАНТОС & СИЕ, DEUXIÈME ÉTAGE^[7].

Самият вход също изглеждаше впечатляващо: разкошна двойка стари орехови порти, като в дясната имаше вградена вратичка за един човек в същия стил, характерен за толкова много сгради с дворове из Европа (помните ли, че блокът на Андрей Юдин имаше подобен вход?). Причината ли? Същата както в Москва: двойните врати са за коли; единичната — за пешеходци. А до единичната врата се намираше електронна клавиатура, за да могат посетителите да въвеждат код и автоматично контролираната ключалка да им отваря.

Нещата не бяха такива преди. Почти всеки жилищен блок в Париж имаше портиер — обикновено свадлива, безчувствена жена на средна възраст, — който поздравяваше посетителите, приемаше пощата и пакетите, чистеше общите зони в сградата и знаеше всяка тайна на всеки обитател. За своята работа портиерите получаваха малка издръжка и апартамент без наем на приземния етаж. Но в наше време портиерите са застрашен вид. Вместо тях има модерни, ефикасни и безлични ключалки. Никой не получава съобщения, не взема пощата и пакетите ви и не следи вашите работи. И Бог да ви е на помощ, ако вие или ваши гости забравите шифъра за ключалката — защото няма домофони и няма кой да ви пусне.

Минах покрай сградата, за да разузная набързо целта. За мен това е напълно естествено действие. В края на краищата аз виждам нещата различно от вас. Вие виждате постройка — архитектура, детайли, изработка. Аз също — но ги оценявам в малко по-различна светлина. Остойностявам ги по потенциална разрушаемост. Вие виждате прозорци и балкони. Аз виждам изходи и входове за тайни операции. Вие виждате красива антична врата от орех. Аз се интересувам колко е дебела и колко метра лентов заряд ще ми трябват, за да разбия същата врата за милисекунда.

Та като зяпах по сградата, в която се помещаваше главният офис на Вернер Лантос, аз не се любувах на каменните фризове и ръчно кованото желязо. Правех си бележки наум за четирите малки телевизионни камери от последен модел, окачени непосредствено под балкона на втория етаж. Необходими ми бяха няколко крачки — достатъчно, за да погледна иззад един камион, паркиран неправилно пред сградата, — да преценя, че визуалното им поле покриваше цялата дължина на сградата, както и тротоара пред нея. След още шест крачки установих, че камерите са на шарнири, с които можеха да се движат вертикално и хоризонтално, и че навярно имаха широкоъгълни вариообективи.

Една табелка в червено и бяло до вратата съобщаваше, че охраната на „Лантос и Ко“ е предоставена от компания на име SECOR. Това беше и добра, но и лоша новина. Лошата — за Лантос работеха професионалисти. Това прави нещата трудни (но със сигурност не невъзможни) за тихостъпните шпиони от ЦРУ, Мосад или руското разузнаване, опитвали се да влизат вътре и да поставят различни подслушвателни устройства. Битката е постоянна. Всяка седмица, или всеки ден, прочистваш мястото, а опозицията се опитва да вкара микрофони в задника ти.

Добрата новина се състоеше във факта, че за Лантос работеха професионалисти. Вижте, полицаите под наем не получават много, а това не ги стимулира към усърдно изпълнение на задълженията. Затова, макар и камерите да са последна мода, охранителите, които следят изображенията им, са от нисък клас. Такова съчетание прави много по-лек живота на вмъквачи и надзъртачи като мен.

Продължих да се разхождам. Вляво от входа имаше малка книжарница. Вдясно — магазин-бар, чиято тента носеше надписа „Le Petit Marché du Vin“ — малката винарна. Непосредствено вдясно се намираха водосточните тръби — по тях човек можеше да се изкачи, за да влезе през прозорците най-дясно на борд на всеки етаж. Книжарницата също имаше тента с метални елементи, по която можеше да се качи човек. Но камерите лесно биха хванали всеки, който опитва вертикално навлизане.

Продължих небрежно до пресечката, завих, извадих малък бележник и химикал и си записах разни неща. След това хартията и перото се върнаха в джоба ми и аз тръгнах обратно по пътя, от който бях дошъл. Този път добре огледах улицата пред сградата. Почти точно срещу целта ми в средата на улицата имаше три квадратни капака за шахти, каквито французите обичат толкова много. Пресякох и ги огледах, като минавах край тях. Единият покриваше канализационна шахта. Под другите два имаше тръби за ток и вода. Напълно възможно беше да успея да проникна в сградата през някоя от тях.

Промъкнах се между неправилно спрелия камион и гъсто паркираните коли и тръгнах пред входа на сградата, като се движех решително, за да не привличам вниманието на подвижните камери, и насочих вниманието си върху клавишите от дясната страна на вратата. Това беше стара система „Сименс“ с десет бутона и — мамка му — спрях една стъпка преди да падна в някаква шибана дупка на тротоара.

Французите май не вярват в червените знаменца и мигащите светлини. Пред краката ми се намираше една проста стоманена преграда, висока двадесетина сантиметра, очертаваща контурите на асансьорна шахта. Погледнах. Три метра под мен двама мъже се бореха с голямо дървено буре в тъмното мазе. Отстъпих крачка назад и погледнах през прозореца с пердето. В малкото кафе подреждаха обед. Изведнъж един глас зад гърба ми ме извика по име:

— Полковник Марчинко…

Обърнах се и видях Вернер Лантос, който излизаше от задната врата на черен ситроен „Ксантия“, спрял пред неправилно паркирания камион за вино. Лантос разбута бодигардовете, които се опитваха да го скрият в изпитаното и доказано каре, стъпи на тротоара и тръгна към мен.

На лицето си имаше съвсем уставна усмивка на лайноядец. В лявата си ръка носеше клетъчен телефон „Нокия“. Дясната ръка стоеше протегната с длан, готова за ръкостискане.

— Е, полковник, не очаквах да ви видя толкова скоро, особено в Париж.

Честно казано, аз също не бях очаквал да го видя, макар да не го казах.

— „Le Petit Marché du Vin“ — хубаво малко ресторантче — каза той, като тънкият му аристократичен нос мръдна едва доловимо в посока към запердения прозорец на винарната. — Просто, но добре балансирано меню. Сервират чудесен стек по татарски и страхотна порция andouillette^[8]. Дори бутилират сами вината си. Докарват ги от Бургундия в бъчви.

— Може би ще ги пробвам някой ден. — Мисълта ми препускаше. От всички хора, които не исках да срещам сега, Вернер Лантос беше първият. Но ето, стоеше тук, аз също, и нищо не можеше да се направи, освен да използвам ситуацията в своя полза.

Вижте, един от уроците, които научих до грубите ципести крака на моя тюленски кръстник Рой Боъм, беше, че за воина със специални методи несполуката е неприемливо състояние.

— Когато се опитат да те скапят, като изсипят върху теб половин дузина мишени едновременно — ръмжеше той, — единственият ти въпрос трябва да е „коя да прострелям най-напред?“

Лантос се приближи до мен и разтърси ръката ми нагоре-надолу. Имаше твърд захват, но мека, почти мазна длан, сякаш преди малко я е натъркал с крем за овлажняване. Висок беше колкото мен, а от начина, по който му стоеше костюмът, се виждаше, че се поддържа в добра физическа форма. Изглеждаше от онези хора, които всеки ден играят тенис или скуош. Вълнистата му бяла коса беше зализана отстрани на главата му. Белите вежди изпъкваха върху добре загорялата кожа на издълженото му набръчкано лице. Погледна ме с леко скептично трепване на жестоките си сиви очи.

— Значи храната ви води в Париж тези дни — започна риторично той.

Играеше си с мен. Или, най-малкото, се опитваше.

Но не ми се играеше тази игра. Затова не я подхванах.

— Всъщност тук съм за лова — отговорих.

Вернер Лантос стоеше с лице към мен, а квартетът от бодигардове се разпръсна и ни затвори в защитен параметър.

— Ловът? Ловът? — повтори на себе си той любопитно, като галеше брадичката си с антената на клетъчния телефон. — Сезонът не е ли закрит?

— Не и за моя дивеч.

Схвана думите ми.

— О, ловът — каза накрая. Изражението му остана непроменено. — Е, надявам се тук да ви е по-лесно, отколкото в Москва. Казаха ми, че сте оставили известна бъркотия след себе си.

Млъкна, сякаш изчакваше да реагирам. Е, като не реагирах, продължи:

— Знаете ли, щеше ми се да бяхте дошли първо при мен…

Виж, това беше интересно.

— При вас?

— Можех да изгладя пътя ви. В Москва не е трудно да се получат резултати — ако знаеш как да водиш бизнеса.

— Тук става дума за разследване на убийство от мафията, мосю Лантос, а не за купуване на камион матрьошки.

Той пъхна ръка под моята така, както старомодните европейски джентълмени на определена възраст обичат, хвана лакътя ми и ме поведе нагоре по тротоара.

— Полковник — нарече ме той на малко име, — в Москва разликата между двете не винаги е голяма.

Няма нищо по-добро от това да си съвсем открит, когато няма какво да губиш. Затова спрях, обърнах се и посочих дървените двойни врати на сградата с „Лантос и Ко“.

— Защо не се качим във вашия офис и да обсъдим приликите?

Спря достатъчно дълго, за да ми отправи един истински страшен поглед.

— О, не мисля, че трябва.

След това стисна лакътя ми още и отново тръгна, като опитваше да ме бута нагоре по улицата. Позволих му да го прави, при което устата му се изви в усмивка като на влечуго, от която се виждаха идеалните му бели зъби, вероятно изкуствени.

— Вижте, полковник, предпочитам да обсъждам делови въпроси на открито. Много по-малко вероятно е да те… чуят.

Bien sûr — добре. И още по-малко вероятно е този космат тюлен да огледа охранителната система в офиса, както и други факти от жизненоважно значение.

Никакви делови въпроси не обсъждахме на първите две преки. Всъщност говорихме много малко. Той обясняваше разни неща за района, за качеството на вината „Божоле“ във винения бар и — сега говоря сериозно — се опитваше да ме пребърка. Е, то не беше голямо пребъркване, по-скоро потупване и опипване. Насочи ме между две паркирани коли към една пешеходна пътека, като през това време постави дланта си на кръста ми, сякаш да ме предпази да не се препъна, след което я раздвижи нагоре-надолу, наляво-надясно, за да провери дали не носех пистолет — или може би кабел от микрофон. Извих се и се освободих от захвата му, бутнах ръката му с лакът и го погледнах така, че да го предупредя да не опитва отново.

Пресякохме две широки улици, след това свихме по „Рю Босано“, като през цялото време около нас се движеше квартетът бодигардове на Лантос, а отзад ни следваше бляскавият ситроен-комби с повече антени, отколкото имаше по колата на директора на ЦРУ.

На „Шанз Елизе“ завихме надясно и пресякохме улицата, като спряхме пред широкия навес в червени и златисти цветове на „Фуке“.

— Тук — каза Лантос, като посочи вратата с антената на мобифона си сякаш е магическа пръчка.

Трябваше да се досетя. „Фуке“ е едно от най-известните — и най-скъпи — кафенета във Франция.

Той сви край преграда от бели саксии и се промъкна покрай група клиенти в редици от крехки на вид плетени столове, които пиеха своите cafe creme, ядяха тестени кифли или кроасанчета с масло и конфитюр и зяпаха пазаруващите туристи по широкия тротоар, както и задръстената с коли „Шанз Елизе“. Малките кръгли маси на „Фуке“ имаха мраморни плотове, а покривките бяха колосани и изгладени.

Вътре облеченият с фрак метр д’ и сервитьорът с бялото сако го видяха да наближава и се забързаха към нас с дълбоки поклони, сякаш приближаваха към свещения труп на проклетия египетски фараон. След подходящо дълго гъзолизане Лантос позволи да го поведат към група от пет незаети маси с прекрасен изглед към улицата чак до Триумфалната арка. Три от тях се намираха в съседство със затъмнените стъкла на кафенето. Другите две бяха в редицата по-близо до тротоара. Лантос седна зад средната маса от трите, с гръб към прозореца и постави мобифона до себе си.

— Благодаря ви — каза, докато гледаше как охранителите му се разделят и заемат по един стол на всяка от останалите четири маси. — За мен обичайното — заяви Лантос на сервитьора. След това се обърна с въпросително изражение. — Вие, полковник?

Не ме интересуваше какво ще ми сервират.

— Същото.

Оберкелнерът се поклони още веднъж и изчезна, отдалечавайки се с лице към нас като някаква шибана гейша. Пръстите на Лантос с изискан маникюр барабаняха серия тихи акорди по хладния мрамор на масата.

Време беше да се заема с деловата работа:

— Казахте, че има сходство между разследването на убийство и купуване на камион сувенири — казах. — Бих искал да знам какви са.

— Не тълкувате правилно думите ми — отговори Лантос. — Казах ви, че в Москва начинът, по който вършиш работата си, е често пъти толкова важен, колкото самата работа.

Замълча, когато две чашки кафе, две лъжици, две салфетки и купичка със завити в хартия захарни кубчета бяха поставени пред нас. Незабавно бодигардът от дясната ни страна вдигна купичката и я махна от масата.

— Веднъж един конкурент беше платил огромен подкуп, за да постави специално изработено кубче захар в купата — обясни Лантос. — В него имало микрофон. Загубих много добър договор. Оттогава — той протегна ръка и охранителят пусна две захарчета в меката му длан — смених ресторантите, които посещавам, и не търпя захарници на масата си. Човек трябва да се учи от грешките си, нали така, полковник?

Направи пауза, за да ми даде време да отговоря. Като не отговорих, продължи:

— Сега, да се върнем към вашата ситуация в Москва — ако, както казах, бяхте дошли първо при мен, може би щяхме да успеем да решим проблема ви, без да създаваме такова вълнение, каквото се получи от посещението ви.

— Да решите проблема ми?

— Да затворим книгата за смъртта на контраадмирал Махон.

— Това, мосю Лантос, е моя работа. Не ваша, нито на никой друг.

— Мисля, че не е така — отговори. — Вижте, имам една теория — и това е само теория, полковник, а не факт, — според която смъртта на адмирал Махон не беше толкова проста, колкото я изкара московската полиция.

— Навярно ще ми поясните мисълта си.

Сивите му очи потъмняха за миг.

— Моята теория е, че нещата не винаги са това, което изглеждат.

Това, приятели, Г. Гордън Лиди^[9] нарича Гранада Ламбда, а ние, простоговорещите тюлени, описваме като Говежди Лайна. Обикновено нещата са точно такива, каквито изглеждат. Черното е черно. Бялото е бяло. Две и две е четири. И убийството е убийство — точно което и казах на мосю Вернер Лантос.

— Вие или сте наивник, полковник, или играете ролята на такъв.

Изобщо не мислех да помагам на този задник.

— Мислете каквото си искате.

Той приведе глава към мен и заговори тихо:

— Трябва ли да ви го изговарям буква по буква, полковник? Е, добре. В действие са сили далеч по-големи и важни от убийството на американски адмирал — или смъртта на един, двама, дори десет московски гангстери. Става дума за дългосрочни стратегически връзки между свръхсилни нации. Говоря за глобално равновесие на силите.

— Нации ли? Остана само една суперсила, мосю, и това е САЩ. Точно както и трябва да бъде.

— Може би са твърде много хората, които мислят така — каза Лантос. — Това показва известна липса на изтънченост. Но има и хора — и то много повече, отколкото може би си представяте, — които смятат, че съществуването само на една суперсила оставя света дебалансиран и в голяма опасност.

Опасност? Тоя не беше в ред.

— Грешат.

— Това — отговори той — може да е вашият възглед. Но вие не сте непременно прав. Има и други, във вашето правителство и в Москва, както и другаде, които са убедени, че единственият начин да се постигне истинска дългосрочна глобална хармония е да се създаде — или възроди — друга нация, равна по сила на Съединените щати.

— В нашето правителство ли?

Ето това беше изненада. Винаги съм смятал, че вече половин век хората в нашето правителство протриват задниците си до кръв от работа за изкореняване на фашизма, събаряне на комунизма и насърчаване към демокрация в целия свят. Затова и бях във Военноморските сили. Затова и служа на своята родина — за да лансирам тези стойности.

— Не искам да кажа, че някой защитава връщането към студената война — поде Лантос с присвити очи. — Това би било гибелно за всички. Но много, а това включва и висши служители във вашия Бял дом, вашия Държавен департамент и вашия разузнавателен апарат, разбират, че без друга суперсила, върху която да концентрират вниманието си, американската политика става двусмислена, неясна и накъсана.

Е, приятели, колкото и да не ми е приятно да призная, старият Вернер имаше право. Нашата външна политика наистина беше станала двусмислена, неясна и накъсана. Но не по причината, която той аргументираше — че ни липсва друга суперсила. Причината е там, че настоящата администрация няма поглед върху външните работи. А този вакуум във водачеството е опасен.

Лантос замълча, когато неговият главен сервитьор се приплъзна до масата и разположи две чинии с пържени яйца, хрупкав бекон, нарязан на ивици, и буркан с малиново сладко. Внимателно подреди чиниите пред него, така че яйцата се намираха точно в 09:00, а беконът — в 15:00, хлябът — в средата на чинията, а точно в центъра й — малко накълцан магданоз.

Вената от дясната страна на врата на Лантос започна да пулсира — точно както в Москва. Врътна глава с диво отворени очи, рязко, точно както правят птиците, и улови погледа на сервитьора. Изражението му предизвика унизителен ужас по лицето на човека. Грабна чиниите и започна да моли мосю Лантос за прошка, след което се оттегли.

— Не ям зелено — обясни той. — Нито пък търпя зелено в чинията си.

Вената спря да пулсира. Отпи глътка от силното, сладко кафе.

— Погледнете как Америка се мъчи — навсякъде, от Европа до Адриатика, Близкия изток, Азия и тихоокеанския район, има размирици. Старите съюзници от НАТО са скептични, нетърпеливи, а дори и пълни с опасения за начина, по който САЩ ще се разправи с тях. При апогея на студената война такива съмнения нямаше. Всяка нация знаеше къде се вписва в стратегическата схема на нещата.

— Е, какво предлагате?

Лантос поклати глава.

— Не предлагам нищо — отговори. — Не е моя работа да го правя. Аз съм бизнесмен, имал привилегията да помага по малко на онези, които искат свят на симбиоза, симетрия, хармония, равновесие между Изтока и Запада. И с гордост мога да кажа, че не съм сам.

Млъкна. След това отново се обади:

— Вие, полковник, също можете да помогнете в това усилие.

Кучият му син се опитваше да ме вербува.

— Искате да кажете, от мястото си във Военноморските сили?

— Това би било възможно — ако решите, че по-висшите цели, които ви описах, си струват борбата.

Започнах да играя с него.

— Това би могло да е опасно — работата отвътре си има своите рискове.

— Разбира се, така е. А, разбира се, има и хора, които биха ви нарекли изменник — или дори по-лоши неща. — Ухили се, за да ми покаже зъбите си. — Но, полковник, някои от хората, за които работите, са ви наричали с далеч по-лоши имена.

Имаше право. Не казах нищо.

— И все пак — продължи той — ще бъдете добре обезщетен, ако изберете този път. Много добре възнаграден. Не, разбира се, по време на службата си в армията. — Отново показа зъбите си. — Това би било незаконно.

Почака да реагирам, но след като не го сторих, продължи:

— Но после ще установите, че ви предстои много комфортен живот — след пенсионирането си ще имате голяма сума, като няма да се налага да я вписвате в годишните данъчни формуляри.

Нещо ме накара да запитам:

— Както вашето споразумение с Барт Вайът ли?

Вернер Лантос премълча. Но лицето и пулсиращата вена ми казаха всичко необходимо.

Продължих:

— И ако аз, ъъ, откажа да работя отвътре?

— За вас би могло да се намери място в „Лантос и Компания“, ако решите да се пенсионирате рано, след което да дойдете при нас на пълно работно време.

О, биваше го. Не поиска да извърша предателство. О, не, той щеше да остави това решение на мен. Също, както го е оставил на Барт Вайът. И Барт, какъвто си е продажен и алчен дебелогъз въздухар, се беше нахвърлил към парите. В черното тефтерче, което нося в главата си, се появи точка до името на Барт. Щях да се разправя с тоя кучи син, преди всичко това да свърши.

Междувременно, приятели, настъпи време да пръсна психарския мехур на Вернер. Първо, не ми трябват никакви шибани пари. Тези книги печелят много добре, благодаря.

Второ — и това е важната част, защото е свързана с патриотизма — патриотизмът е нещо, за което вече не говорим много. А трябва, защото той е страхотно качество. Така че, слушайте. Аз положих клетва, когато постъпих във Военноморските сили. Вдигнах ръка и се заклех да защитавам и браня тази страна.

За мен клетвата е свещена. Свещена, защото е написана (и още се пише) с кръвта на всички онези, загинали за защита на скъпоценната ни свобода.

 

• Написана е с кръвта на приятеля на Рой Боъм, Дубиел, отвлечен от ръцете му от акула тринадесет часа след като техният ескадрен миноносец, „Дънкан“ бил потопен по време на битката за Нос Надежда през 1942 г. Дори и днес Рой чува писъка на приятеля си, когато акулата го е отмъкнала; дори и днес изпитва болката от загубата.

• Написана е с кръвта на повече от тридесет и осем хиляди американски военни мъже и жени (включително четиридесет и девет тюлени и подводни диверсанти-разрушители), загинали във Виетнам.

• Написана е с кръвта на осем американски военни, чиито обгорени трупове бяха осквернени от ирански военнолюбци след объркалия се опит за спасяване на заложниците при операцията „Пустиня едно“.

• Написана е с кръвта на онези смели тюлени от „ТЮЛЕН-група 6“, които се удавиха по време на инвазията в Гренада.

• Написана е с кръвта на онези американци, убити по време на операциите „Пустинен щит“ и „Пустинна буря“.

• Написана е с кръвта на жилавите бойци от групите „Делта“ и армейските рейнджъри, които дадоха живота си в Сомалия, за да може мичман Майкъл Дюрант да живее.

 

Нямаше никакъв шибан начин да предам воините, дали живота си, за да защитават и бранят Съединените щати. Нито с дума, нито с дело — нито дори с мисъл. Наречете го дълбоко чувство за дълг. Наречете го старомоден патриотизъм. Наречете го както си желаете — това е мотивиращ фактор в живота ми.

Така че, когато отговорих на Вернер, бях много прям. И това означава много прям — дори и като за мен:

— Да помогна — какво точно имаш предвид, куродъх педал, да помогна, като предам страната си? Като търгувам със системи с двойно предназначение? Като продавам ядрени технологии на обявени извън закона правителства?

Вената във врата му отново започна да пулсира.

— Вие наистина виждате всичко в черно и бяло, нали? — отговори. — Полковник, в продължение на дълги години Съединените щати и старият Съветски съюз воюваха един срещу друг. Те не го правеха, като изстрелват ракети срещу столиците си, а използваха страни-заместители. Марионетки, които суперсилите поддържаха.

Почваше да ми писва от този спор.

— Какво искаш да кажеш?

Той млъкна. Главният келнер приближи предпазливо с две нови чинии с храна sans зелена гарнитура. Лантос изчака, докато всичко това бе поставено на масата пред нас. Взе ножа и вилицата си, прониза жълтъка на едно яйце, резна парченце бекон, натопи го в течността и вдигна вилицата към устните си.

— Искам да кажа — обясни, след като предъвка и преглътна, — че най-прогресивните мислители в Москва и Вашингтон желаят да възстановят голяма част от това състояние. Вижте, чрез съживяването на тези равновесни отношения ще съживим и фокуса, и посоката, които движеха външната политика на Изтока и Запада почти половин век. Това ще бъде един нов свят, в който всеки ще преоткрие истинската цел — стабилна, дългосрочна коалиция, от която всички ще са облагодетелствани.

Отчупи парченце от ронливия си хляб, топна го в жълтъка и го изяде.

— Суперсилите ще извлекат полза от повишената стабилност на балансираните им взаимоотношения. Марионетните държави — тези стари заместители — ще извлекат полза от обновения прилив на военни и от търговската помощ. Това е ситуация, която вие, американците, наричате „двойно печеливша“.

Приятели, Шекспир е имал един израз за подобно тъпогъзо мислене, каквото Лантос лансираше пред мен. Наричал го е „дървена философия“. Аз го наричам абсошибанолютна лудост.

— Светът се е променил — казах. — Няма начин да върнеш нещата така, както бяха.

— Не бъдете толкова сигурен — отвърна Лантос. — Аз говоря за развития, одобрени от най-високи нива във вашето правителство. Най-високи.

— Като например?

Исках да зная имената на пишкосмукачите, които правят такива неща. Не че щеше да ми каже, но трябваше да задам този въпрос.

Той поклати глава с престорен свян.

— Полковник, знаете, че не мога да ви разкрия подобно нещо. Но мога да ви уверя, че съм се срещал с много високопоставен представител на вашето правителство. Това не е пробен балон. Това е политика.

Такова нещо, приятели, е невъзможно. Не мога да гарантирам за Москва, но във Вашингтон всеки един елемент на американската политика се подлага на критика, разследване и проучване от две от трите правителствени власти. Администрацията може да прави политиката, но тази политика се заплаща с парите, определени от законодателната власт. Помните ли всичко това от часовете по обществени науки? Наричат го „чекове и баланси“. Това и казах на Вернер Лантос.

Той остави ножа и започна да барабани с пръсти по масата.

— Технически, имате право — отговори, като пръстите му изиграваха мелодията, която сигурно се въртеше в главата му. — Но има и друга власт в правителството, въпреки че много малко искат да я признаят. Тя се състои от професионалната инфраструктура.

Взе ножа и възобнови закуската.

— Политиците идват и си отиват. Но системата, полковник, остава на място. Вие мислите за тях като за безлики бюрократи — те работят в Държавния департамент, в ЦРУ, в Белия дом, в Министерството на отбраната и на други места във вашето правителство. Но точно те изпълняват политическите решения, които могат да имат задълбочено въздействие върху нещата. И смятам, че някои от тях са избрали този път, защото е в техен интерес, а според тях — и на страната.

— Говориш за доста голяма конспирация — казах. — Това е. Точка.

— Както казах, полковник, склонен сте да гледате на нещата в много абсолютни измерения. Но от моята гледна точка…

Време беше за онзи вид прости, разказни, едносрични изречения, предпочитани от старшините в обучението по подводна диверсия и от жабести мустанги като Рой Боъм и мен.

— Твоята гледна точка е шибана — прекъснах го. — Твоята теория — както я наричаш — е, че приятелят ми Пол е убит, защото някои хора имат откачената идея, че светът е по-добре с две суперсили, а не с една.

Лантос кимна.

— Опростявате нещата, полковник, но да, това е моята теория. Сега, позволете да добавя, че убийството на вашия приятел контраадмирал Махон е много наскърбяващ факт. Но и той като вас успя да се намеси в ситуация, която не разбираше. Очевидно обаче той нямаше същото ниво на оперативен опит, както вас. Този недостиг, смятам, се оказа фатален.

— Пол беше воин — обадих се. — Воините умират. Но и семейството му беше избито. Моят първи кръщелник беше убит.

Лантос кимна.

— Това е голяма трагедия — каза той със загрижена гримаса по лицето си на влечуго. — Но тази ситуация е компенсирана, нали?

Не разбирах накъде бие и му казах.

— Просто е — обясни той. — Със смъртта на оня вор в законе, Андрей Юдин, книгата най-после се затвори.

Значи Лантос беше наредил да убият Андрей, за да ме омилостиви — вероятно да ме накара да се откажа от случая. Е, грешеше. Сложих си бойната маска.

— Грешиш. Книгата изобщо не е затворена.

— Какво? — Пребледня. От напълно безизразното му лице разбрах, че кучият син е шокиран.

Сега, след като го бях започнал, дойде време да разбудя този задник по тюленски:

— Смъртта на Андрей Юдин не приключи случая — казах. — О, Андрей Юдин може да е убил Пол и семейството му — да е убил кръщелника ми. Но той — хората му — само са дръпнали спусъка. Той е изпълнявал заповеди. — Фиксирах Лантос с най-войнствената си свирепа гримаса. — Моята книга ще се затвори само когато си проправя път чак до върха на шибаната командна верига.

— Но… но… — Вената на врата му започна да пулсира на високи обороти.

Хрумна ми, че може би щях да причиня сърдечен удар на копелето.

— Слушай бе, куродъх педал — започнах. — Хич не ми е през ръждавия хуй за твоята шибана гледна точка или за шибаните ти теории. Но нека ги приема — само заради спора. Окей. Това означава, че шибаният ти светоглед доведе до убийството на моя приятел и семейството му. Това значи, че ти си виновен.

— Но моята теория… — изломоти Лантос.

Аз наврях гадния си славянски нос право в лицето му:

— Да го начукам на теорията ти. И двамата знаем, че е пълна с лайна. Говори колкото искаш за хармония и равновесие. Но двамата с теб знаем, че не говориш за хармония или равновесие. Това е шибана димна завеса. Ти говориш за пари — много пари.

Понечи да протестира. Проклетата вена започна отново да пулсира. Срязах го:

— Както каза, ти си бизнесмен. Значи за теб всичко е бизнес — заподло. Същото казах и на Андрей в Москва, помниш ли? Всичко е заподло.

Имах работа. Време беше да кажа „сайонара“ на този гнойномъдест, негоден за нищо шибаняк с увехнала пишка.

— Ще се видим в ада, Вернер — където ще те пратя.

Съществуват няколко личностни особености, които трябва да ви обясня във връзка с Вернер Лантос. Повечето задници като него не понасят две неща. (Това не е съвсем вярно — не могат да понасят много повече от две. Но тези са значителни и могат да се използват, за да ги провокирате.)

Първо, хората като Вернер не понасят словесни нападки. И второ, не понасят да ги петнят. Помните ли онези торти и мазни неща, хвърляни към помпозни тузари в цилиндри от старите филми на Лаурел и Харди? Е, там се показваше нещо важно от социологична гледна точка: оня, който носи колосани ризи, гледа сериозно на външния вид. Аз пък харесвам малко бой с торти и храни от време на време. Но човек като Вернер Лантос по-скоро би позволил да го убият, отколкото да го изцапат.

Следователно станах, сякаш за да си тръгна, вдигнах чинията си с яйца и я изсипах право върху ризата на Вернер за четиристотин долара, вратовръзка за двеста долара и направения по поръчка костюм, който струваше повече, отколкото някои хора изкарват за два месеца. Бодигардът най-близо до нас се опита да се намеси. Късно — съборих го с удар с лакът отстрани на главата. Втори охранител се доближи, с ръка, бъркаща в сакото.

Пристъпих, за да посрещна атаката, стиснах въпросната ръка, дръпнах я към себе си, след това хванах китката му, рязко я свих напред и я счупих. Не обърнах внимание на писъка му, пъхнах ръка в сакото му, извадих един синкав „Валтер“ 32-ри калибър от подраменния му кобур и го насочих към Вернер Лантос, за да спра допълнителни действия от страна на тъпите му охранители.

В очите му се четеше мисълта за убийство. Стана, като яйцата от закуската ми покапаха приятно по предницата на шития по поръчка костюм, и започна да крещи неразбираеми неща по мен.

Аз отстъпих, като продължавах да държа пистолета срещу него. Бодигардовете му стояха в замръзнали пози. Една маса ме удари в бедрото. Преобърнах я, внимателно прекрачих една правоъгълна бяла саксия и излязох назад на тротоара.

С периферното си зрение долових движение отляво. Шофьорът на ситроена на Лантос идваше към мен. Приведох се и рязко се извих, като го ударих с пистолета по бузата, и го съборих на колене и ръце. Далеч надолу по „Шанз Елизе“ забелязах мигащи светлини на полицейска кола, която се опитва да си пробие път през автомобилите. Обърнах глава на сто и осемдесет градуса и видях втори черно-бял седан, тръгнал в посока към мен с включена сирена и мигаща лампа.

Как, по дяволите, бяха извикали les flics^[10] толкова бързо? Не знаех, пък и не ме интересуваше — полицаите представляваха неприятност, от която нямах нужда. Тръгнах през булеварда, като се привеждах и втурвах като някакъв шибан ръгбист, а колите около мен тръгваха и спираха. Като тичах, извадих пълнителя на пистолета и го оставих да падне на земята. След като стигнах отсрещната страна на широкия булевард, скрих пистолета в голямата си длан, дръпнах затвора, за да извадя и патрона в цевта (той също падна на земята), след това извадих предната част на скобата на спусъка, и я извих настрани, с което освободих предпазителя.

Като се отдалечавах от звука на сирени, разглобих незабелязано пистолета на съставните му части, като внимателно избърсвах всяка една от тях с кърпичката си, за да изтрия отпечатъците. Затворът отиде в едно кошче на ъгъла на рю „Вашингтон“. Пружината влезе в една пощенска кутия пред пощата край Търговската палата до рю „Балзак“. Рамата излетя през борда и отплава в уличната канализация на авеню „Фридланд“.

Продължих да вървя на север, после на запад, като проверявах дали някой не ме следи, докато стигнах парка „Монсо“. Там се строполих върху една пейка, затаих дъх и внимателно се ослушах за преследвачи. След пет минути разбрах, че съм чист.