Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Свирепия (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Designation Gold, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Разпознаване и корекция
Dave (2016)

Издание:

Ричард Марчинко и Джон Вайсман

Свирепия 6. Код: Злато

 

Превод: Венцислав Градинаров

Корица: „Атика“

Предпечатна подготовка и печат: „Атика“, ЕАД

Хартия: J. W. CAPPELEN

Шрифтове: SoflPlus

Формат: 32/84/108

Печатни коли: 21

 

ИК „Атика“, 1998 г.

История

  1. — Добавяне

Глава
22

Напълнихме багажника с нещата си и се скупчихме вътре. Ави караше. Коби и Уондър седяха натъпкани с останалото оборудване на онова, което изглеждаше като задна седалка. В случай че не съм споменал, в подобни моменти сърцето бие със скорост, която не може да се изчисли, адреналинът се лее с литри, а изреченията някак си стават прости и разказни.

Фарове включени. Завиваме. Нагоре по пътя. Придвижваме се до портала и будката. Намаляваме, почти спираме. Вътре — раздвижване. Една глава с поставена накриво куфия, се появи иззад мръсните, напукани стъкла на вратата. Ави му помаха. Той отвори вратата и излезе с провлачена походка. Ави му каза нещо на арабски. Мъжът се засмя, показа ни счупените си зъби и отговори. Появи се втори мъж. В ръката си носеше чаша кафе — не, чай. Първият му кимна. Той сложи чашата си на перваза на прозореца. Сандалите му шумяха по ситния чакъл, докато отиваше бавно да отвори портала.

Антената ми долови, че нещо се обърква. Първият мъж размисля? Може би — проверяваше някакъв списък. Донесе го до колата. Ави се пошегува — онзи вдигна поглед. Ави го застреля — точно в окото и оттам в мозъка — с една „Берета“ калибър 22 със заглушител. Откъде, по дяволите, го измъкна? Не бях забелязал да го приготвя в багажа си.

Другият мъж продължаваше да се суети около портала. Мъртвият се свлече. Спусна се на земята без нито звук. Седеше облегнат на вратата. Далеч от очите и далеч от сърцето.

Порталът вече беше отворен. Другият пазач се завъртя и тръгна обратно, за да ни пропусне да влезем.

Ави се опита да излезе — вратата на шибания датсун беше затисната от тялото. Ави започна да натиска по-силно, напъна се и изведнъж нещата започнаха да се движат много, много бързо и аз отворих вратата си и излязох, и лицето на онзи показваше, че е разбрал, че са му го начукали и че ще стане мъртъв, и той понечи да затича и да се разкрещи, но не успя, защото Ави вкара един куршум в окото му от седем метра с толкова страхотен изстрел, че се зачудих как, мамицата му, е станал толкова добър, без да ми каже.

Понякога, приятели, нещата не са прости и разказни.

Преместихме телата в будката, натъпкахме ги под малкото бюро, махнахме чая и затворихме вратата. След това влязохме в двора, като оставихме портата отворена.

Добре — влязохме. Въпросът беше „ами сега какво, мамицата му?“ Ави намери отговора — забеляза табела, която ни насочи към администрацията. Завихме наляво, минахме зад сградата, след това направихме бърз десен завой в малък U-образен двор и се оказахме там, където трябва.

Пред входа един до друг стояха два черни мерцедеса. Коби ги огледа. И двата имаха ливански номера — единият от Бейрут, а другият — от Сидон. Сложих ръка върху предните им капаци. Боята беше още топла на пипане, от което разбрах, че не са тук от дълго време.

Огледах прозорците, но не забелязах движение. Ако ни наблюдаваха, го правеха прикрито. Странна ситуация. Не долавях движение. Освен двамата на портала, не се виждаха други хора — нито охрана, нито работници, никаква блъсканица, каквато може да се очаква във и около завод, произвеждащ части за ядрени оръжия. Всъщност нямаше нищо — никакво мъркане на машини, нито виене на климатични инсталации или пък жужене на електродвигатели и тупането на помпи — всичките звуци, които човек асоциира с производствените предприятия. Тук нямаше нищо.

Това много ме обезпокои, приятели. Искам да кажа, че обикновено в подобни инсталации се работи по всяко време. А тук — нищо, нула, nada. Светлините — искам да кажа, радиоактивните излъчвания — със сигурност бяха „включени“. Спътникът установи този факт съвсем сигурно. Но ако изключим мерцедесите, тук нямаше никой.

Време за разузнаване. Предната врата не беше заключена и се вмъкнахме. Фоайето беше към десет на десет метра, с два коридора, очевидно водещи в противоположни участъци на завода. Оборудването — индустриално, типично за Близкия изток. Това, мили читателю, е любезен начин да се каже, че всичко вътре беше разхвърляно и покрито с тънък слой прах. Прашни мраморни подове, прашни жълти като горчица стени, прашен таван с прашен вентилатор, два прашни портрета в рамки на Хафез ел Асад, поставени срещу главния вход, и колекция прашни офис-мебели. Право насреща едно тясно, прашно стълбище със сложно изработени декоративни перила от ковано желязо отиваше към първия етаж. Непосредствено от лявата му страна друго, наскоро пробито и по-функционално, водеше надолу. Познайте с какво беше покрито.

По пода се виждаха достатъчно стъпки, от които разбирахме, че тук е имало хора, и то доста скоро. Свалихме оръжията в готовност. Двамата с Коби се разделихме надясно и наляво. Проверихме дали фоайето е чисто — чисто беше — и след това четиримата се разделихме на двойки. Двамата с Уондър поехме по коридора ляво на борд. Ави и Коби тръгнаха дясно на борд. Ако нямаше никой, щяхме да се съберем в 06:10. Ако един от екипите влезеше в бой, другият щеше да се притече на помощ.

Аз и Уондър се движехме предпазливо по дългия, настлан с мрамор коридор. Флуоресциращите лампи придаваха на всичко зеленикав оттенък — сюрреалистичен и неземен. Нямаше климатик — също странно за място, в което произвеждат материали за ядрени оръжия, — но зад вратите на кабинетите се чуваха вентилатори на таваните. Вратите в коридора имаха млечнобели стъкла в горната си част и метални панели в долната. Движехме се внимателно, привеждахме се, отваряхме вратите и проверявахме има ли някой вътре.

Има два вида тактическо влизане, приятели. Аз предпочитам динамичното. Името говори достатъчно — бум, прас, тряс, лошите получават тупаниците. Другият метод се нарича бавен и предпазлив. Използва се при необходимост от тишина или когато желаете да се промъкнете до противника си и да го повалите sans насилие. Не обичам бавното и предпазливо влизане, защото отнема време, изисква голяма концентрация, а и обикновено съм изразходвал доста енергия, за да стигна там. Както тази сутрин.

06:09. Претършувахме целия приземен етаж от лявата страна. Не намерихме нищо — нищичко. Никакви хора в канцелариите. Никакви хора в лабораториите. Никакви хора никъде, мамицата му. Не може да се каже, че не очакваха посетители: три от най-големите стаи бяха превърнати в спални за шест души, с по три двуетажни легла в стая и шкафчета военен тип. В нещо, което навремето е било лаборатория, имаше импровизирана кухня. Но не се виждаха много признаци на обитаване. Дюшеците на леглата бяха голи. В кухнята имаше храна и къркане — водка и бира.

И познайте нещо, приятели. Всички надписи — от етикетите на къркането до инструкциите на готовите за ядене след затопляне храни в кутиите — бяха на кирилица. Очевидно техниците, които щяха да сглобят инсталацията, са — да — ивановци. Дадох сигнал на Уондър и той кимна. Тръгнахме обратно.

Събрахме се с Коби и Ави във фоайето. Имаше ли нещо при тях? Отговориха като нас — не, макар да имало признаци, че това място е готвено за предстоящо посещение.

Посочих стълбището надолу. Коби кимна. Посочих Ави и дадох да разбере, че трябва да остане тук и да наглежда приземния етаж.

Вижте, не можете да прочистите един етаж, след това да слезете долу и после да се качите, за да установите, че врагът ви е направил засада.

Поведох. Тръгнах надолу, стъпало след стъпало, като движех краката си внимателно, за да не вдигам шум. Притисках гръб до стената и автомата — насочен за стрелба. Зад мен цевта на автомата на Коби стоеше над лявото ми рамо, като ми осигуряваше прикритие, ако се нуждаех от такова. Зад него Уондър със своя „Калашников“ прикриваше задниците ни.

Подобно слизане по стълби, приятели, е евентуално опасна тактика. Вие сте в неблагоприятно положение, ако някой ви чака в засада — защото в повечето случаи той ще ви види, преди вие да го видите. Когато правя бавни и предпазливи влизания и се налага слизане по стълбище, предпочитам да използвам огледало на края на дълъг прът за завоите.

Но нямах огледало. Затова се придвижвах много внимателно и много предпазливо. Слязох на първата площадка. Срязах тортата — това ще рече, че се прехвърлих към външната стена, за да имам все по-увеличаващо се зрително (и огнево!) поле, и продължих надолу и още надолу.

Все още нямаше никой.

Втората площадка също мина без проблеми. От нея се стигаше до самото мазе по късо стълбище. Сигнализирах да спрем. Не ви трябва да се скупчвате в долния край на стълбище. Един екип, който е натрупан на едно място, не може да реагира така добре, както екип, който се е разпръснал.

06:14. Добрахме се до самото мазе. Осветлението беше минимално — светеше по една на всеки шест от лампите на тавана. Дадох сигнал на Уондър да ме смени отпред — нуждаех се от почивка, а и тук, изглежда, нещата щяха да преминат така спокойно, както горе.

Нежни читателю, обяснявал ли съм ви Първото правило на Свирепия за живота? То е следното: телефонното обаждане, което чакате цял предобед, няма да се получи, освен ако не сте седнали в кенефа и не можете да отговорите. Тук също се разлетяха лайна. Уондър не беше изминал и шест метра, когато ми сигнализира, че отпред „има враг“. Не виждах нищо, но познавах Уондър достатъчно добре, за да следвам указанията му в подобна ситуация, затова спрях. Зад мен Коби също спря. Очевидно знаеше кога да се съгласява.

Наблюдавах как Уондър мноооого тихо премести оръжията си — удивително е как го прави, без да вдига никакъв шум — извади ножа от колана си и след това тихо като някакъв проклет гладен лъв започна да се промъква напред. Придвижваше се сантиметър по сантиметър към голям, дървен транспортен контейнер — към два и половина на два метра, — и бавно, потайно, хитро зави зад ъгъла и се загуби от погледа ни.

Спрях. Зад мен Коби също спря. Зачакахме с притаен дъх. Дочувах ударите на сърцето си и се чудех дали Коби също ги чува.

Отпред долових леко стържене, сякаш нечии крака сменят позицията си на прашния под. Чаках с автомат, готов да прикривам Уондър, ако се наложи да се върне бързо.

Тишина. След това лицето на Уондър се появи иззад ъгъла на контейнера. Сигнализира да се приближим тихо.

Приближихме се. Като завихме зад ъгъла, видях какво беше предизвикало звуците. Едно неподвижно тяло бе проснато по корем, а по бетонния под около врата му се образуваше локва кръв. До него лежеше картечен пистолет „Узи“.

Уондър ни обясни с ръце, че ще половува още малко, и се отдалечи в полуосветеното от флуоресцентни лампи мазе. Коби мълчаливо обърна тялото и започна да пребърква джобовете му. До тялото лежеше купчинка хартия. Израелецът ми я подаде. Разгледах я. Оказаха се товарителници — изглеждаха така, сякаш са били закачени на сандъците.

Забелязах, че Коби е извадил някакъв портфейл. От предния джоб измъкна синя носна кърпичка и ключове, които безшумно постави в кърпичката, за да не дрънчат. След като прибра ключовете, отвори портфейла и огледа съдържанието му.

Очите му се разшириха. Показа ми какво е привлякло вниманието му — синя пластмасова карта за самоличност с надписи на иврит по нея. Свих рамене, сякаш за да кажа: „Е, какво има, мамицата му?“

Коби доближи устни до ухото ми:

Meluim карта — прошепна. — Tzahal[1]. Запасняк от армията.

06:18. Уондър обяви мазето за чисто. От хора, разбира се. По отношение на оборудването, както обичат да се изразяват апаратчиците, то беше претъпкано. Имаше десетки огромни дървени транспортни сандъци — вкарани бяха по една огромна новопостроена бетонна рампа. В тях се намираше сирийското оборудване с двойно предназначение.

То още не беше разопаковано. Огледах сандъците, докато открих онези с резервоарите за горещ фреон, за които бях научил в дачата на Андрей Юдин. Потупах с ръка грубото дърво — най-после нещата идваха на мястото си. И все пак… и все пак нещо ме притесняваше. Дълбоко. Имаше грешка, спънка, засечка, пропуск в ситуацията.

Можеш ли да познаеш каква беше тя, нежни читателю? Не? Добре, позволи ми да разясня за няколко секунди. Помните ли как преди около двеста страници Ави ми каза, че в Мосад са напълно сигурни, че сирийците правят ядрена бомба с помощта на руската мафия?

Е, ами ако тази информация се окаже онова, което КГБ нарича дезинформация? С други думи, Мосад искаше всички да смятат, че сирийците правят бомба.

Казваш, че това е безсмислено. Прав си. Само дето сценарият, по който работех, беше онзи, който измислих неотдавна и предадох на Кени Рос и председателя Крокър: т.е. определени сили в израелската разузнавателна общност, в заговор с някои американци, вероятно от Ленгли, замисляха да позволят на израелците да извадят сирийците от мирния процес чрез изпреварващо нападение.

Ако повярвате на този сценарий, то празният завод и неразопакованите сандъци стават напълно смислени. Това се нарича лапване на стръвта.

Дадох знак на Уондър да минира сандъците. Двамата с Коби се захванаха за работа. Да, знам, че председателят Крокър ми беше казал да действам тихо — стелт. Без вълни. Но по дяволите, нямах намерение да позволя тези неща да попаднат в ръцете на терористи. Вече си имахме достатъчно проблеми. Нямахме нужда от фундаменталистки задници или други танга с мощни преносими ядрени оръжия.

06:24. Ави се прокрадна долу и прекъсна работата на Уондър. Посочи показалец към тавана и бързо боцна въздуха няколко пъти.

— Чух нещо — каза. — На покрива.

Изкачихме се бързо. Приземният етаж беше чист. Аз отново поведох нагоре по стълбището бавно и предпазливо, докато стигнах до първия етаж. Завих зад ъгъла. Забелязах движение — и го чух.

Косата на врата ми се изправи. Забавих дишането си. Цялото ми тяло се превърна в сензорно устройство — всяка пора беше антена, търсеща източника на намека за звук, който бях доловил.

Продължих нагоре — вземах стълбите една по една. Площадка отпред. Сигнал всички да спрат. Подадох автомата си на Коби, който го предаде на Ави. След това се сниших колкото можах и започнах да пълзя напред, като си помагах с парапета. Сложната метална конструкция щеше да прикрива силуета ми, докато видя ясно какво става.

Нежни читателю, помниш ли какво стана в Париж? Онова неприятно преживяване с едно гадно метално перило? Би сметнал, че съм си взел поука, нали?

Да, така е. Но спомни си осмата Заповед на Свирепия Воин: „Не си въобразявай.“ Време беше да го начукат на Дики. Както се изтеглях нагоре, двуметровата секция на парапета, по който се дърпах, се откачи от стената и падна. Долу. Върху красивата ми, идеална, словашка мутра.

Мамицата ми. Отхвърлих го настрани. Коби и Ави отскочиха точно навреме — парапетът би се фраснал право в тях, — премина край Уондър и се заби с трясък някъде около първата площадка.

Е, загубиш ли предимството на изненадата, не ти остава нищо, освен да НАПАДНЕШ. Бог да благослови Коби — истински Воин беше. Знаеше какво, мамицата му, да прави. Не спря дори и за милисекунда, а прелетя край мен, с автомат, готов за прикриваща стрелба.

В горния край на стълбите се хвърли на земята и насочи автомата към невиждана от мен цел. Изправих се на крака, грабнах своя автомат от Ави, втурнах се нагоре по стълбите след Коби и залегнах до него.

Неговият M-16 беше насочен и пръстът му лежеше на спусъка. Аз погледнах през моя мерник и видях онова, което виждаше и той.

Вернер Лантос и Ахуд Голан стояха пред нас очевидно изненадани. Лантос държеше вечния си мобифон. До краката му бе оставен малък алуминиев куфар. Ахуд държеше подобен куфар в едната си ръка. В другата имаше полуавтоматичен пистолет, отпуснат надолу, с цев насочена горе-долу към нас. Зад тях двама дебелаци с преметнати на гърдите си автомати „Узи“ (със сигурност, не им бяха много полезни там), местеха нещо малко и преносимо, навярно генератор, хванато с болтове към дървена рамка. Вкарали го бяха наполовина през отворената врата, която водеше към плоския покрив на завода, когато ги прекъснахме. Предполагам, че звукът, който чухме, беше дошъл от влачената по пода рамка.

Ави Бен Гал се изкачи до нас. Спря зад мен и Коби.

Bokker-tov — добро утро, Ахуд — каза Ави. — Manneh-sh’ma — как е?

Ави мина покрай нас. Лош ход. Не трябва да излизаше пред прикриващия те огън.

Но сега, след като го беше сторил, виждах беретата в ръката му. А и той имаше достатъчно разсъдък да отстъпи встрани, за да се отмести надясно и да остави за мен и Коби чисто огнево поле.

Цевта на пистолета на Ахуд се вдигна с още няколко сантиметра. Ави не каза нищо — само простреля мъжа от Мосад в капачката на лявото коляно. След това заби друг куршум в дясната му капачка. Накрая вкара трети куршум десет сантиметра под златната тока „Гучи“ на панталона му.

Ахуд се срина. Слабо казано. Кучият син падна с рев. Двойката носачи на „Узи“ реагираха — оказа се, че сгрешиха. Извъртяха се, посегнаха към оръжията си и се опитаха да ги изправят. Дори нямаше да си правят труда да се прицелват — осъзнаваха, че тази ситуация ще изисква обсипване с огън и молитви.

Както вероятно знаете, автоматите M-16 имат рязък звук — пращене като от бич, за разлика от тъпото удряне на „Калашников“. Това се дължи на факта, че M-16 е калибър 22 на стероиди, докато АК стреля с дебели, много по-конвенционални — дори старомодни — куршуми[2], с които влиза в категорията на калибър 30.

Коби стреля два пъти — прас, прас. Знам това, защото и двете му нагорещени до червено гилзи си проправиха път под ризата ми. Аз стрелях веднъж — забележителен изстрел, като се има предвид, че се гърчех като луд, за да местя шибаните гилзи, та да не ме изгорят още повече. Но успях да уцеля задника право в гърдите и да го изхвърля назад. От десет метра АК рита като муле.

Коби продължаваше да гледа напред в търсене на още цели. Бузата му продължаваше да се притиска към приклада. Но пръстът му се беше отделил от спусъка.

— Моят падна първи, мистър офицер.

Наистина го харесвах — ако забравим къде беше вкарал гилзите си.

— Да ти го, начукам, мистър сержант. Скоростта на куршума ти в цевта е два пъти по-висока от моята. Освен това ти трябваха два патрона. Ние във Военноморските сили се учим да не хабим муниции.

Междувременно Ахуд вече не приличаше на главорез. Свил се беше на топка и скимтеше като страхлив минетчия, какъвто си и беше. Страхлив? Да — хората, които си правят кефа, като измъчват други хора, са по принцип страхливци. Хората, които залагат бомби, за да убиват невинни хора, са страхливци. А хората, които продават страните си, са минетчии. Ахуд беше и двете.

А Вернер? Той си беше просто минетчия — минетчия, който скачаше наоколо като шибана маймуна, размахваше клетъчния си телефон и крещеше „Не стреляй“ на пет-шест езика.

— Хайде…

Изправил се бях на крака и се втурнах напред. Ритнах пистолета, откъдето го беше изпуснал Ахуд, за да е извън обсега на всички. След това шамаросах Вернер — свлече се, без да протестира много-много, — смачках с крак мобифона му за всеки случай, ако има автоматичен локатор, и го пребърках напълно, от горе до долу.

Уондър се зае с двата трупа, докато Ави и Коби обработваха Ахуд. Доста добре завързаха минетчията като умряло прасе с готината си еврейска лента. Когато приключиха с него, изглеждаше като някаква шибана кървяща мумия.

Междувременно аз стиснах Вернер за яката на костюма му от четири хиляди долара и го повлякох до генератора. Само дето като го огледах, се оказа, че не е генератор. Това беше малък уплътнен контейнер с усилен капак, хванат с редица крилчати гайки.

Побутнах устройството с крак и погледнах към Вернер:

— Какво е това?

Той сви рамене, сякаш да каже, че не знае.

Плеснах го с опакото на ръката си. Падна и се удари силно.

— Хайде, Вернер…

Изправи се на колене и длани, а след това с мъка се вдигна на крака. Артерията на врата му пулсираше по-силно, отколкото в Париж.

Хванах го за реверите с лявата си ръка, стиснах здраво, отлепих краката му от пода и го шамаросах пет-шест пъти през лицето с дясната.

— Вернер…

Пуснах го. Той обърса кръвта от носа си.

— Това е съоръжение за химически остатъци.

Какво? Не бях чувал за съоръжение за химически остатъци. Затова поисках Вернер да ми обясни какво е това на разбираем за мен език. Не му казах „моля те“.

Но той ми каза. С двусрични или по-кратки думи, точно както бях поискал. Спря да говори. Изгледах го и той се присви, сякаш щях да го шамаросам отново. О, искаше ми се, но защо да си пилея силите.

Освен това в момента ме занимаваха други неща. Виж, скъпи читателю, току-що нещата ми бяха станали много, много ясни.

Всичко тук, приятели, представляваше примамка.

Вижте, когато някои хора излязат на лов за елени, използват химически препарати за привличане на жертвите си. Пръскат се с аромат на женска и се надяват, че някой много голям, напращял елен (извинете за израза) ще го надуши, ще се възбуди и ще долети през гората, без да внимава, за да търси катеричката на сърничката.

Е, същият принцип важи и тук. Всички знаем, че оборудването с двойно предназначение, което сирийците си бяха купили, е все още в сандъците в мазето, което означава, че няма какво да привлече вниманието на спътника FORTE. Затова Вернер е сложил примамка — тази химическа вулвичка, — която спътникът е надушил при прелитането. Данните от спътника ще преминат през Ленгли до израелците, които ще дойдат и сравнят сградата със земята. Нищо чудно, че ЦРУ толкова бързо се бяха съгласили за спътника.

И сега той си обираше крушите — офейкваше с доказателствата така, както аз офейках, когато завеждах Заспальцов, Дремльов и Блейкин на химическо чистене в Москва. Защо да си прави труда ли? Няма смисъл да се оставя нещо, което може да бъде намерено в развалините.

Но това не бе всичко. Отворих алуминиевите куфари. В тях имаше задействани от батерии лазерни насочващи устройства. Същите, каквито бяха използвани от бойците със специални методи по време на войната в Персийския залив. Един взвод от SAS[3] или „Делта“ се промъкваше в Ирак, поставяше две от тези хитрини близо до стратегическа цел и ги включваха, а след това се изнасяха бързо от Додж сити[4]. Няколко часа по-късно мястото биваше сравнено със земята след въздушна атака с оръжия с лазерно насочване. Стреляй и забрави — така му казваха пилотите.

Всъщност израелците бяха използвали същия метод, когато бомбардираха ядрения реактор на иракчаните при Осирак през 1981 г. Единственият проблем тогава беше, че агентът на Мосад[5], поставил лазерното устройство, не успял да излезе от завода и загинал по време на атаката.

Но онова е било тогава, а това беше сега и разбирах кристално ясно какво става. Вернер и Ахуд са дошли, за да вземат примамката, да поставят насочващите устройства и да се измъкнат, преди израелците да нанесат удар.

Нежни читателю, знаеш не по-зле от мен какъв е очевидният въпрос. Нека го зададем заедно: Е, кога израелците ще атакуват?

Зададох този въпрос на Вернер — той трябваше да знае, защото беше един от хората, които поставяха насочващите устройства. След като не ми каза, счупих пръст — негов, не мой — и го попитах още веднъж. Този път реши да ми отговори.

— В четиринадесет и тридесет — преглътна, като по лицето му се стичаха сълзи. — Когато слънцето ще затрудни сирийците да преследват нападателите на запад.

Разгледах жалката мутра на Вернер отблизо. Собственото ми изражение му даваше много ясно да разбере, че ако лъже, е мъртвец. Но информацията му изглеждаше практична от тактическа гледна точка — имаше онзи прост и ефективен смисъл, с който израелците са така добре известни. Даваше ни и време. Но не много.

Сега, приятели, трябва да се питате какво става, мамицата му? Искам да кажа, че тази ситуация наподобява много онези руски матрьошки, които се купуват в Москва на пазара Измайлово — отваряш куклата и в нея има по-малка, отваряш я, в нея има друга, и друга, и друга.

А това тук си беше ужилване, скрито в друго ужилване. Казвате, че не разбирате? Окей — позволете да ви поднеса малко същина.

 

• Факт: Мосад наглася ужилване, т.е. продажба на руското оборудване с двойно предназначение за сирийците, за да може новото правителство да се възползва от тази ситуация и да пребие сирийците, и да ги извади от мирния процес. За да сторят това, използват Вернер Лантос, който държи ЦРУ в течение — до известна степен. Но Вернер е човек, който работи за себе си. Алчен е и е корумпиран. А може би е и двоен агент.

 

Затова убеждава руснаците да играят. Е, може да се очаква: за тях ситуацията е двойно печеливша. Получават твърда валута за материалите си с двойно предназначение, а хората им отново си извоюват позиция в Сирия. Бих заложил долар-два, че сред техниците би имало и няколко оператори от разузнаването.

Значи ужилването е нагласено. Но става засечка: Пол Махон усеща, че има нещо нередно. Затова Вернер и ворът Андрей Юдин очистват Пол и семейството му. С това историята би приключила, ако Пол не беше мой приятел и другар по кораб.

Окей. Да преминем към настоящето, без да спираме. Сирия е атакувана по въздуха от израелците, при което сградата е сравнена със земята и е унищожено всичкото оборудване с двойно предназначение. Какво се случва?

Ами, първо и преди всичко, както обичат да казват коментаторите на новините, мирният процес се заковава на място — като Голанските възвишения си остават в ръцете на Израел. Това силно радва сегашното израелско правителство.

Но какво става с по-голямата картина?

 

• Светът научава, че данните, използвани от Израел за подготовка на нападението си — информацията от спътника FORTE, — е предоставена от Съединените щати.

• Отрицателното мнение на арабския свят за Съединените щати се засилва.

• Русия се намесва и предлага услугите си на арабския свят като посредник, който ход ще спомогне за възстановяване на позициите й като световен брокер на сила.

 

Виждам, че махате лапа. Казвате, че не смятате, че израелците биха бомбардирали обекта, ако нямат потвърждение от независим източник за ядрените материали.

Но те го имат — от Ахуд Главореза. Заради което той и неговият сънегодник Вернер Лантос стояха тук, съвсем близо и лично до насочващите устройства.

Е, време беше да завра един шибан тюленски прът в колелата.

— Уондър, свършвай с експлозивите. Искам да пратя всичко тук по дяволите.

— Тъй вярно, шкипере.

Уондър удари Коби по ръката достатъчно силно, за да го накара да изохка.

— Хайде, мистър сержант, да накараме земята да потрепери.

Извиках:

— И го нагласи така, че да имаме дванадесет до петнадесет минути, след като тръгнем.

— Дадено — отговори Уондър и се обърна.

Отново го спрях с вдигнат във въздуха крак:

— И ги минирай.

Не исках никой да деактивира ръкоделието му.

Спря с ръце на хълбока:

— Друго нещо, капитан Хуй — може би малко бита сметана с червена черешка отгоре? Или най-после да се захващам с шибаната работа?

Поздравих le prodige rouge със средния си пръст, за да му напомня, че за мен той си остава номер едно.

— Върви на майната си.

Погледнах надолу към завързания Ахуд със запушената уста, който продължаваше да се гърчи от болка на палубата.

— Ави, какво искаш да правим с него? Трудно ще ни бъде да го върнем обратно, като вдига толкова много шум.

Ави, който правеше снимки с фотоапарата си с автоматичен вариообектив, отдели око от визьора. Лицето му беше непроницаемо.

— О, мисля, че Ахуд трябва да е дежурен тук — каза. — Някой трябва да се убеди с очите си, че разрушителните устройства ще функционират правилно.

Тръгнахме в 07:45. Преди това отворихме две дузини сандъци в мазето и фотографирахме съдържанието им. Направихме необходимото Вернер и Ахуд да фигурират на повечето от снимките. Оставихме всичко освен шепата документи, които Ави взе от джобовете на Ахуд Голан, дебелия куп товарителници от сандъците с материали с двойно предназначение, оръжията, двойката лазерни целеуказатели с куфарите и още няколко други играчки. Петимата се събрахме удобно в мерцедеса на Вернер. Приятно беше да видим и че той имаше необходимите документи, с които човек преминава през пътните блокади. Ави ги разгледа внимателно, обяви ги за автентични — и валидни.

В жабката на мерцедеса намерихме дори валидна пътна карта. Избрахме пътя на най-малкото съпротивление — поехме по шосето за Катана, а оттам — направо по планинския път до Буркуш, Рахле и оттам за ливанската граница през един от планинските проходи на север от онова, което сирийците наричат Джабелех Шейх, а израелците — планината Хермон. Това не беше най-късият път, но пък щеше да предизвика най-малко подозрения.

Маршрутът предложи Коби — той беше изкарал запас преди по-малко от месец в най-северния квадрант на ливанската зона за сигурност. Дебелият му показалец посочи сирийските позиции, които си спомняше — точно срещу израелските линии от другата страна на границата.

Така че вместо да поемаме по най-прекия път, който би ни прокарал през тези постове на сирийската армия, ние свихме на север към Дар ел Амар, след това на югозапад при Наби Сафа, а после дадохме газ и иху-аху, спуснахме се успоредно на река Литани, направо към щаба на израелската армия отвъд Хасбайя. Ави караше, аз се возех до него, както в старото време. Вернер седеше на задната седалка между Уондър и Коби. Всъщност той миришеше на лайна и се питах дали не се е изцапал. Това не беше мой проблем, но все пак отворихме прозорците. Намирахме се на петнадесетина километра от завода, когато чух ехото на тъпа експлозия. Вернер Лантос изохка. Но само той.

Първият половин час карахме мълчаливо. След това Вернер започна да си стъпва на краката. Адски добър продавач ставаше от него, повярвайте ми. Искам да кажа, че ако не знаех каквото знаех и ако не миришеше толкова шибано, може би щях да му повярвам наполовина.

Той се оказа един от добрите. Бил излагал живота си на риск за нас, американците, и тях, израелците, стотици пъти. Да, крадял, но никога от нас. Само от негодници като Виктор Гринков или Андрей Юдин. Даде честна дума. Единствено изтаковани били лошите.

Обърнах се към него:

— Само лошите ли?

Кимна.

— Да, да.

И знаете ли какво? Куродъхавият педал май си вярваше.

— Ами какво ще кажеш за моя приятел Пол Махон? За жена му и децата му? Ами за шофьора, който загина? Ами за хората в Париж, убити при трите бомбени атентата?

Това затвори устата на кучия син за известно време. Но когато се озовахме на дългия криволичещ път към Рахле, започна отново.

Накрая му казах да си затвори шибаната уста.

— Вернер — казах, — ще ти направя едно предложение, на което не можеш да устоиш.

Извърнах се в седалката и обвих ръце около облегалката за главата:

— Ако още веднъж си развееш бърните, ще започна да ти чупя крайниците. Става по става, като започна от палеца на десния ти крак и стигна нагоре до палеца на лявата ръка. Схващаш ли?

Погледна ме и разбра, че говоря сериозно.

— Да.

— Добре. — Омекотих погледа си. — Сега, тъй като съм твърд, но справедлив човек, ако стигнем дотам, закъдето сме тръгнали, и ако не ти счупя още някой крайник, ще опитам да ти позволя да убедиш моя шеф, че си на страната на добрите, и ще изпълня каквото той каже.

— Ще го направиш ли? Наистина ли?

— Да.

Мръснишкият поглед, с който ме дари Уондър, не беше за вярване. Но не ми пукаше. Знаех какво правя. Вижте, приятели, има моменти — както самият Вернер беше ми обяснил в Париж, — когато геополитиката е важна и не може да допускате личните си чувства да се смесват с глобалния weltanschauung[6]. Освен това забележките ми осигуриха блажена тишина и спокойствие през останалите три четвърти часа.

Ще ми се, нежни читателю, да те гъделичкам с известия, че се е наложило да преминем половин дузина блокади по пътищата под обстрел, да си пробиваме път с огън и взрив през тълпа сирийски командоси, изпратени по петите ни, и въобще, че сме надхитрили всички партизани от Хизбула. Но всъщност не беше така. Както в Сирия, така и в Ливан е възможно през повечето време човек да се придвижи от едно място на друго без прекъсване и с много малко закъснение. В Рахле видяхме два джипа на военната полиция, но нищо друго. Дори и на ливанската граница.

На сънливата гранична ливанска застава с един пост на километър и половина навътре, при Кфар Оук, невъоръженият офицер ни пропусна с лениво махане на ръка и формален поздрав „ahlan v’Lubnan“ — добре дошли в Ливан. Единствените ни истински проблеми започнаха, когато прекосихме първия пропускателен пункт на ЮЛА северно от Набат в 10:15. ЮЛА — съкращението означава Южноливанска армия — е творение на Мосад. Съставена е предимно от мърляви християни, които получават пари, обучение и оборудване от Израел. Те не са любезни хора и имат големи оръжия. Или по-големи от нашите.

Затова седяхме цял половин шибан час на изприщващото слънце, докато ГС — това е главния capo[7] — отиде да се обади на своя capo dei capi[8], който от своя страна трябваше да иде да потърси своя шибан capo del tutti capi[9], за да ни се уреди някакъв ескорт през последните десетина мили до регионалния щаб на израелската армия в Хасбайя. Имало засади, каза capo. Подчерта, че ни трябва охрана.

И затова седяхме и чакахме. Коби се извини и отиде в пункта на ЮЛА, за да търси кафе. Уондър отиде да източи гущера. Аз и Ави седяхме в колата, като наглеждахме Вернер. Мамка му, реших, че може би не трябва да си губим времето, което в крайна сметка си беше скъпоценно. Обърнах се към Ави:

— Можеш ли да позвъниш в работата си оттук?

Той сви рамене.

— Ако сме достатъчно на юг, за да се свържем с някоя от кулите на израелските отбранителни сили.

Протегна ръка към раницата между краката ми.

— Аз ще го взема.

Отворих ципа на раницата и започнах да ровя в нея, докато извадих телефона, сложих го до ухото си и натиснах бутона „send“[10]. Нищо.

Ави протегна ръка:

— Дай да видя.

Дадох му го. Той извади антената и си поигра с бутоните, но не успя да го накара да проработи.

— Батерията е спаднала — предположи. — Може да съм го оставил включен.

Вернер Лантос или много искаше да сере още, или пък да каже нещо.

— Окей, Вернер — казах, — сега можеш да говориш. Какво има?

— Това е „Нокия“ — като моя телефон. Имам дванадесетволтов кабел в централното шкафче.

Отворих го и намерих кабела, включих го в гнездото на телефона и вкарах другия му край в запалката на мерцедеса. Веднага лампите на телефона светнаха.

— О, благодаря ти, Вернер — казах.

— Няма за какво — отговори.

Подадох телефона на Ави.

— Искаш ли да опиташ да се свържеш с Тел Авив?

— Смятам, че трябва, а ти?

Кимнах. Ави натисна няколко бутона, а после натисна „send“. Изчака мълчаливо. След това рязко натисна „end“[11] и ми подаде телефона.

— Помислих си, че вероятно е по-важно ти да се обадиш на своите хора, отколкото аз на моите. Освен това нямам какво да кажа по открита линия. Затова ти се обади — аз ще намеря сигурен телефон веднага щом стигнем в Хасбайя. След не повече от половин час.

— Прав си.

Набрах международния код, последвах го с кода на страната, областта и номера на Кени Рос. Да, знам, че в САЩ нормалното работно време беше свършило отдавна. Но знаех също, че Кени щеше да чака да му се обадя, а също и председателят Крокър.

Кени вдигна слушалката на второто позвъняване:

— Рос.

— Аз съм.

— Къде си?

Казах му.

— Ситуация?

Не си губеше времето с приказки, затова и аз не му го губих. Дадох му необходимите неща без лайнарщини.

От тона в гласа му разбрах, че харесва казаното.

— Доказателства?

— Да.

— Потвърждения?

— Имаме снимки.

— Страхотно. — Чух меко тупкане, когато Кен Рос затисна слушалката с ръка и каза нещо на някой в кабинета си. След това рече: — Ние продължаваме оттук, Дик.

Настъпи нова пауза. След това пак се обади:

— Нека ти съобщя ситуацията тук. Първо, мога да ти кажа, че действахме според информацията ти по факса.

Говореше за петдесет милиона долара руски пари.

— И?

Задоволството в гласа му беше очевидно:

— Без да изпадам в подробности по този телефон, Дик, ти казвам, че днес по света има много повече бедни Ивановци, отколкото вчера — и знаят достатъчно как са ги изиграли, за да бъдат силно ядосани.

Страхотна новина. Обичам руснаците да са силно ядосани. Но имаше и друга недовършена работа, чийто край желаех да видя.

— Ами има ли промени в посолството ни в Москва, адмирале?

— ЗРМ с доверителната сметка ли? — запита с ликуващ глас Кен Рос. — Министърът на отбраната показа факса на държавния секретар, който откачи. Кучият син сега си търси работа заради теб.

Приятели, има моменти, когато на човек му се иска да празнува, и този беше от тях. Но преди това трябваше да си свърша работата.

— Адмирале — казах, — когато тръгнах, доведох със себе си главния контрагент за проекта — един човек на име Вернер Лантос. Може би си чувал за него.

Кен Рос, който, разбира се, знаеше всичко за Вернер Лантос, ме прекъсна:

— О, Дик. Не искаме да имаме нищо общо с него. Нищо. В най-добрия случай е двоен агент, а в най-лошия… кой знае.

Усмихнах се насърчително на Вернер Лантос.

— Напълно прав си — казах на Рос. — И затова Вернер иска да говори с теб, за да ти докаже колко ценен би могъл да е за нас.

В гласа на Кен Рос се появи нескрито раздразнение:

— Както ти обясних току-що…

— Точно така — отговорих с галещ поглед към Вернер. — Точно затова той иска така силно да разговаря с теб.

— Не искам нищо общо с него, по дяволите — изкрещя в ухото ми Кен Рос.

Не му обърнах внимание.

— И така, ето го — лично.

Поставих ръка върху слушалката, но много свободно, за да се чуят думите ми във Вашингтон:

— Вернер — казах, — както обещах, ще ти позволя да говориш с шефа ми, адмирал Рос. Можеш дори да се обръщаш към него по малко име — адмирал. Искам да му кажеш всичко. Всичко. Когато свършиш, ако си успял да го убедиш, че задникът ти си струва да бъде спасен, задникът ти може да бъде спасен.

Подадох му телефона. Той изглеждаше като първообраза на удавника, на когото току-що са хвърлили пояс.

След това отворих вратата. Слязох от колата. Протегнах се. Ави направи същото.

Всъщност денят беше страхотен. В най-добрия си вид Ливан изглежда точно както снимките в лъскавите списания за начина на живот на неприлично богатите — от онези по десет долара броя, чиито редактори са хора с имена като Пейдж или Мъфи. И точно така изглеждаше днес. Небето беше синьо като в реклама на „Кодак“. Големи, пухкави бели облаци се движеха с царско величие високо над планината Хермон. Наситено синьо-зелените кедри — тези легендарни ливански кедри — се виждаха по каменистите хълмове. Вдигнах поглед нагоре по склона от другата страна на пропускателния пункт, където няколко овце пасяха магарешки тръни в маслинена градина с възлести дървета, които сигурно бяха на хиляди години. Не се заблуждавайте, приятели, хората не са воювали просто ей така повече от пет хиляди години за тези земи, които сега наричаме Близкия изток. Господи, денят беше идеален.

И в този момент ми хрумна, както хрумват неща без никаква връзка с настоящата ситуация, че Пол Махон никога няма да изживее такъв идеален ден като днешния. Пол си беше отишъл — завинаги. Семейството му — също. Кръщелникът ми — Адам — си беше отишъл завинаги.

Знаете ли, странно е как си спомняме разни неща за хората. Например, когато двамата с Пол получихме заповеди от шефовете си да откраднем талисмана на сухопътната армия от фоайето на Пентагона една седмица преди мача срещу Военноморските сили.

Не си спомнях самата кражба — когато се борехме с проклетия манекен, за малко не го счупихме надве, — нито преследването (след нас тичаха най-малко двадесет военни полицаи, и нека ви кажа, приятели, че макар и да бяхме овцифери, а те — не, ако ни бяха хванали, щяха да опитат да ни тупат до посиране). Не, онова, което си спомних, беше моментът, след като бяхме нахлули през лъскавата махагонова двойна врата на командващия военноморските операции. Военните полицаи не можеха да ни последват, защото тази земя я бяхме направили свята — земя, защитавана от морски пехотинци. Много, много големи морски пехотинци.

Пол държеше манекена за раменете. Аз — за коленете. Той се извърна и ме погледна, дробовете му се издуваха нагоре от дългото тичане, а яката на униформата му беше оцапана от пот и косата падаше по лицето му. И на лицето си имаше онази тъпа усмивка като на гном — наистина напълно тъпа. Идиотски тъпа и в същото време радостно трептяща усмивка. И ми каза, като се смееше толкова силно, че чак се разхълца:

— Знаеш ли, че на американския данъкоплатец му струва четири и половина милиона долара до момента — хлъцна, — за да ме научи да правя… това.

Спомнях си, приятели, тъпата, трептяща усмивка и хълцането.

Слънцето грееше ярко. Овцете пасяха. Аз погледнах към Вернер Лантос на задната седалка на мерцедеса. Той жестикулираше жалко според мен и се опитваше да убеди Кенет Патрик Рос, контраадмирал и подводничар, в невъзможното. Тоест, че той, Вернер Лантос, е от добрите.

Погледнах към Ави. Той беше отишъл към бариерата на пропускателния пункт, където нетърпеливо гледаше на юг по пътя.

Почуках на стъклото на мерцедеса.

Вернер Лантос вдигна поглед с импулсивно раздразнение по лицето му. Постави ръка на слушалката, а артерията на врата му туптеше и ме изгледа гневно, сякаш искаше да каже: „Разговарям бе, тъпак!“

Знаете ли, приятели, помислих си, че задникът си остава задник. Помислих си, че вече сме употребили добре номерата на сметките и паролите на Вернер Лантос. Помислих си, че почти всички сметки, които се бях заклел да разчистя, са разчистени.

И затова, приятели, реших, че е време да премина към… личните сметки. Бръкнах в джоба си и извадих детонатора. С лявата си ръка освободих защитата.

В този момент от остатъка от живота си Вернер Лантос разбра какво правя.

Усмихнах му се и натиснах бутона.

Зарядът се оказа по-малък, отколкото си мислех. И шумът не беше силен. Главата на Вернер, или каквото остана от нея, дори не премина през стъклото, въпреки че остави отпечатък — нещо почти като маска на смъртта. Но щеше да се наложи колата да се мие с маркуч отвътре, преди да може да се използва отново.

Погледнах към Ави. Той понечи да каже нещо, но спря.

Метнах детонатора към него. Хвана го с една ръка и го пъхна в джоба си.

Сега беше време да тръгваме.

— Ави, защо не намериш някакво ново транспортно средство? — запитах. — Имаме по-интересни неща за вършене, отколкото да стоим тук и да си бъркаме в задниците. Уондър трябва да учи за изпита за главен старшина. Аз имам да си събирам проклетите момчета, преди да ми се разреват, а и ти, по дяволите, нали щеше да си разхождаш кучетата.

Бележки

[1] Tzahal е съкращение на иврит за Израелските отбранителни сили.

[2] По-точно, 7,62 на 39 милиметра.

[3] Елитен английски въздушнодесантен полк. — Б.пр.

[4] Додж сити — град от уестърните, където се стреля безразборно. — Б.пр.

[5] Той беше един от европейците, работещи на обекта по договор. И малко тривиалности от Осирак: водещият пилот при нападението в крайна сметка беше вербуван от израелското разузнаване, за да вози „нелегално“ американския шпионин Джонатан Полард.

[6] Мироглед (нем.). — Б.пр.

[7] Шеф (ит.). — Б.пр.

[8] Шеф на шефовете (ит.). — Б.пр.

[9] Шеф на всички шефове (ит.). — Б.пр.

[10] Излъчване (англ.). — Б.пр.

[11] Край (англ.). — Б.пр.

Край