Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Код: Злато (14)

Глава
14

От предобедната среща осъзнах, че е време за някакви средства за самоотбрана. Да, знам, че вероятно Ави ще ми осигури оръжие. Но присъствието на мистър Мърфи ме е научило никога да не приемам нищо за гарантирано — и освен това мразя да ходя с празни ръце. Обикалях по страничните улици около „Авеню де Терн“, докато намерих малка железария, влязох вътре и се огледах. След няколко минути намерих петнадесетсантиметрова отвертка със здрава, ръчно издялана дървена дръжка и с добре изработено немско стъбло от неръждаема стомана. След това видях къде patron-ът държеше шмиргелите. Възможно най-тихо изострих върха върху един средно едър камък, докато стана като длето.

Заплатих двадесет и седем франка и петдесет цента, отказах предложената торбичка, пъхнах отвертката вътре в сакото и излязох. На улицата извърших някои дискретни корекции. Отвертката, плъзната надолу в левия крачол на панталона ми и захваната от колана ми, прилягаше добре и не се виждаше.

Въоръжен и опасен, проверих адреса, който си бях записал на късче хартия в Cercle, и се отправих към ресторанта.

Ави закъсня за обяд почти половин час. Чаках, доволен, че мога да гриза половинката багета в панера, да изпия една хубава, изстудена в мазето кана вино чак до последната осмина литър (и тъкмо поръчвах втора), когато най-после той се появи с виновно изражение, измачкан и потен. Лицето му изглеждаше тревожно. Напълних чашата му с остатъка от виното си. Той отказа с махване на ръка, помоли patron-а за половинлитрова бутилка минерална вода и я пресуши жадно още щом я поставиха на масата.

Изчаках, докато се насити, след това го попитах на френски:

— Problèmes, Ави?

Той се приведе напред и прошепна заговорнически:

— Май че ме следяха. Пред посолството. Трябваха ми почти два часа да се освободя от тях, но мисля, че успях. От половин час не съм виждал нищо подозрително. — Поклати глава с отвращение. — Човек би си помислил, че трябва да съм по-умен и да не се доближавам и на половин километър до там.

— Но ти наистина си по-умен.

— Да, ама моят местен шеф, изглежда, не е. Настоя да се срещнем в кабинета му. „Заповядвам ви да присъствате и дрън-дрън. Няма по-сигурно място, дрън-дрън“ — казва. Е, мамка му, може според него там да е най-сигурно, но пък и няма място, което толкова лесно да се наблюдава.

Ави имаше право. Израелското посолство в Париж — бил съм там и знам — е разположено на рю „Рабле“, една тясна уличка до „Шанз Елизе“. Натруфената мърлявосива шестетажна сграда е напълно изолирана — дори отсрещните блокове с офиси са опразнени. Самата улица има барикади от двете страни и по нея патрулират взводове от полицаи с автомати и бойни униформи. Оръжията им винаги са заредени и готови за стрелба. Показалците им винаги са близо до спусъка — готови за действие. Всяка кола, която минава през барикадата, за да паркира на тясната ивица пред посолството, се претърсва. Но не отгоре-отгоре. Вдигат се капаците на багажниците и двигателите. Отдолу се вкарват огледала. Седалките се вадят. Сериозно гледат на тези работи.

Охраната също е ефективна. На рю „Рабле“ не е имало нито един инцидент повече от десет години. Над дванадесет танга са били забелязвани и залавяни, преди да могат да действат. Два пъти някой е успявал да пъхне експлозиви под колата на дипломат — но са ги откривали навреме и двойката потенциално опасни инциденти са били предотвратявани.

Но цялата тази изолираност означава, че работата на френското разузнаване е улеснена, ако става дума за идентифициране на израелски разузнавачи и други интересни чешити, които от време на време се появяват в посолството. Камери върху опразнените сгради сканират всеки посетител и служител. Наоколо се разполагат екипи от наблюдатели, готови за действие. И това са приятелски настроените страни. Противниците на Израел са също така добре запознати, както французите, с тактическата ситуация около посолството. И затова тук се събират и всички потенциални враждебно настроени лица.

Но не вярвайте на това само защото аз го казвам. Следващия път, когато сте в Париж, се разходете малко и вижте сами. Следвайте маршрут, започващ от бляскавото кафене на ъгъла, където се събират авеню „Франклин Д. Рузвелт“ и рю „Жан Мермоз“ в кръглия мост на „Шанз Елизе“.

Разходете се безгрижно нагоре по рю „Жан Мермоз“ до рю „Фобур — сен Оноре“. Внимателно погледнете клиентите в триото ресторантчета пред входа към рю „Рабле“. След това продължете, като спрете на пресечката с „Фобур“, за да погледнете назад. После завийте надясно, идете до следващата пряка, отново завийте надясно по авеню „Матиньон“, подминете контролния пункт и продължете по „Шанз Елизе“. Седнете в кафенето, изпийте едно-две кафета, а после повторете всичко отначало. Ще ги видите, ако се вгледате достатъчно — подредени са като лястовици на жица. Дву–, три– и четиричленни екипи. Френски контраразузнавателни екипи в анонимни коли. Алжирци с мотоциклети (по-добре за натовареното движение в Париж). Руски дюстабанлии. Ще видите египтяни, либийци, сирийци и иракчани, а и по някой британски или американски екип, да оглеждат опозицията. Направо като някаква шибана конвенция на шпионите.

Направих знак за още хляб и вино.

— И какво имаше да ти каже задникът?

— Нищо, което вече не знам — и това ме тревожи още повече. Той просто искаше да дойда, за да ми покаже, че съм на негова територия и той е шефът, и че без негово разрешение не става нищо.

Май мосадският шеф в Париж е ходил в същото оперативно училище, както големия лош дебелогъз въздухар от Москва, Барт Вайът. Което ме плашеше, предвид предобедната ми среща с Вернер Лантос и вероятността Барт дебелогъзият въздухар да работи за опозицията.

Представих на Ави пълен ситуационен доклад за действията си преди обеда, като подробно описах неочакваната среща с Лантос.

Смя се, когато му разказах как похарчих закуската си върху гърдите му. След това лицето му доби сериозна гримаса:

— Той е опасен.

— Аз също.

— Но ти си и принципен.

— Само когато си имам работа с принципни хора. Повярвай ми, Ави, ще го очистя тоя задник.

— Той има големи протекции.

— Повече, отколкото си мислиш. — Разказах му за връзката на Лантос с ЦРУ.

Ави реагира с дълго, тихо изсвирване.

— Напълно логично — каза той. — И какво искаш да правиш?

— Искам да обядвам и да изпия още една бутилка вино — отговорих. — В края на краищата не успях да закуся.

Ави се усмихна, може би за първи път през този ден.

— Ti Z’dayeen — изпсува ме на иврит. — Първо ще ядем. После ще планираме.

Така че ядохме и крояхме планове — и аз спечелих сто франка от себе си. Израелският културен център на авеню „Марсо“ наистина се оказа нервният център на тайните действия на АМАН в Париж. По-конкретно, там се помещаваше и кабинетът на тричленната работна група от АМАН, която се занимаваше с руската мафия (и тримата бяха жертви на експлозията). И ще познаете ли какво още? През изминалите три месеца е имало опити за проникване.

Ето ви сега късче тактическа информация: ако можете да изолирате модела на действие срещу вас, можете да предприемете стъпки, за да го пресрещнете и осуетите.

Хайде да направим точно това. Първо, нека разгледаме настоящия списък с жертви и да видим ще можем ли да прозрем модела. Първо Пол Махон, семейството му и шофьорката от Военновъздушните сили. След това — Андрей Юдин и няколко зле възпитани негови бикове. После, двама майори от американската армия, двама израелски капитани и един подполковник станаха жертви на насилие. Имаше и други жертви — французи в ОИСР, както и израелци в Културния център. Но те представляваха онова, което ние във военния бизнес наричаме случайни паралелни щети.

Какво е общото между истинските мишени? Първото беше елементарно: всичките имаха връзки с руснаците и руската мафия. А какво още ни казваше този модел? Той ни казваше, че всички жертви извън мафията са разследвали като част от задачите си връзки с мафията, и с нарастващите руски разузнавателни и военни действия.

Толкова с модела. Другата част на уравнението е посрещането на следващия ход на лошите — предприемането на противомерки.

Е, и за това имам теория. Тя е, че не трябва да седите и да чакате нещо да стане. Вие трябва да поемете инициативата — вие трябва да насилвате събитията. Разбира се, както воинът самурай Коджиро Окинага от шестнадесети век е учил последователите си (случайно сред тях бил и един тринадесетгодишен амбициозен младеж на име Миямото Мусаши): „Воинът предизвиква противниците си да действат, преди да са готови, защото така почти винаги ще ги превъзхожда.“

Знаех, че часовникът тиктака. Списъкът с нещата от апартамента на Андрей, преведен с любезното съдействие на Кен Рос, показваше, че руснаците са успели да изпратят в Близкия изток пълен комплект оборудване за обогатяване на ядрени материали. Товарителницата на „Ер Франс“ от дачата на Андрей — тази за резервоарите с горещ фреон — ни казваше, че обектът за преработване е на практика завършен. И знаех, че няма да трябва дълго време, за да произведе достатъчно количество висококачествен плутоний за малко, но смъртоносно оръжие — нещо, което да може да се събере в пакет с размерите на куфарче. Което да бъде дадено на самоубиец, за да го взриви в Тел Авив.

Питате ме защо руснаците биха рискували избухването на пълномащабна война в Близкия изток.

Отговорът е, че това ще им осигури повече възможности да се наложат отново в района — и на практика да осигурят своето възраждане като суперсила.

Гледате ме, сякаш съм откачен. Добре, попови лъжички, ще ви обясня всичко дума по дума.

 

• Факт: две от най-твърдолинейните, склонни към конфронтация страни в Близкия изток — Сирия и Ирак — са марионетки на бившия Съветски съюз. В Ирак Съветите бяха предоставили оръжия, резервни части и пари. В Сирия обаче бяха изградили сложна военноразузнавателна мрежа — една цяла съветска инфраструктура за К³Р^[1], — скрита в сирийската военна система. Вие и аз знаем това, защото двамата с Ави бяхме огледали всичко по време на първата ни съвместна мисия през осемдесетте.

 

Така че беше време да видя онова, което Вернер Лантос не искаше да виждам в офиса му. Време беше и да се свържа с Кен Рос по телефона. Имах нужда от техническа подкрепа. По-точно, исках да разбера дали един от нашите нови спътници FORTE^[2] може да се препрограмира да прелети над Сирия през следващите двадесет и четири часа.

Не сте чували за FORTE? Пузвулете обиснъ вас, мастър… Тези спътници бяха разработени при администрацията на Буш. Разрешителната им способност позволява да виждат петнадесетсантиметрови предмети от орбитата си на височина 250 км. Но главната им особеност е мощният сензор за ядрени вещества, който позволява да се открива всичко от химическите остатъци, изпускани при преработването на плутоний до топлинния сигнал от ядрена ракета в положение на готовност. FORTE работи при облаци и лошо време и проникващата му способност е до пет метра. Това значи, че ако някоя ядрена ракета е заровена дори и на четири метра и половина под земята, пак ще я открие.

Проблемът е, че имаме само две такива птици. Затова ги използват пестеливо и винаги трябват на някого. Е, аз не би трябвало да знам къде летят. Но все още имам приятели по ниските места, така че, между нас да си остане, едната птица беше изпратена над Украйна, за да провери Чернобил, а другата — някъде в ОЗ — оперативна зона — в Китай. Трябваше ми Кени Рос да премести едната от тях без силно вълнение.

Взех копие от списъка от апартамента на Андрей и го хлъзнах през масата към Ави.

Израелецът алчно раздвижи очи по страниците.

Когато вдигна поглед, разбрах, че точно като мен смяташе нещата за сериозни.

— Виктор Гринков не само е много силен, но смятам, че става и много богат — каза Ави, като сгъна листата и ги пъхна в джоба си.

— За какви пари говорим, Ави?

— Ами по моя преценка — която е далеч по-консервативна от тази на шефовете ми — Гринков е събрал към двадесет до тридесет милиона само през последните дванадесет месеца — а той не е на върха на пирамидата. Както и да е, парите отиват при Лантос. Той ги разпределя по номерирани сметки в Швейцария, Кайманските острови — където успее.

— Ами старият ти приятел Ахуд Голан?

Ави почервеня от гняв.

— Той не ми е приятел, по дяволите!

Но този, който имаше право на кипнали лайна, бях аз.

— Трябваше да ми кажеш за него, Ави.

— Прав си — въздъхна. — Трябваше да ти кажа. Но е сложно. Ахуд още работи за Мосад. Никой не ми е казвал това, но колкото пъти спомена името му, ми казват да не го закачам — имало текущи операции, които можело да бъдат компрометирани и прочие, и прочие. Обичайните бръщолевици на Мосад, и затова си мисля, че Ахуд е още на работа. Присъствието му е лоша новина. А трябваше да са го изхвърлили преди години. Но знаеш как е — и там има задници.

— Като Лантос.

— Като Лантос. И доколкото знам, Ахуд е информирал Гелилот за цялото оборудване с двойно предназначение.

Гелилот така Мосад наричаше съкратено щаба си, който, ако си спомняте, се намира върху един стръмен хълм над кръстопътя Гелилот на шосето между Тел Авив и Хайфа.

— Това не означава, че е на страната на ангелите.

Лицето на Ави помръкна.

— Не си спомням някога да е бил на страната на ангелите — каза той. — Ахуд е на страната на Ахуд.

Честно казано, все едно ми беше дали Ахуд има връзка с Мосад. Вече знаехме, че Вернер Лантос се е закачил към Християните в действие. В такъв случай защо правоприлагател номер едно на Лантос да не сключи сделка със стария си работодател Мосад?

Всъщност съвременните престъпници често използват номера да се свързват с разузнавателни или правораздаващи ведомства. Сключват някаква сделка — може би обещават да топят партньорите си, с които перат пари. Или обещават вътрешна информация от картела в Кали^[3]. Или може би информация за контрабандния износ на стоки с двойно предназначение за страни в нашия списък на ДСТ — това е държави, спонсориращи тероризъм. Както и да е, пишат се доброволци. След това, когато ги хванат да пренасят контрабандно наркотици или да перат пари, или да трепят цивилни, те протестират — шумно и често пъти в медиите, — че просто вършат нечестивите си дела под ръководството на ЦРУ, Мосад, ФБР, Разузнавателното управление на МО или всяка друга организация, оказала се достатъчно тъпа да ги наеме.

Цялата тази идея е толкова безчестна, че ми се повдига. Пресуших последната чаша вино.

— Хайде — казах на Ави. — Трябва да се обадя по телефона — да видя дали не можем да си осигурим малко помощ отвън. След това бъди така любезен да ми позволиш да ти предложа разходка срещу един цент из „Лантос и Компания“. Да видим какво може да се намери.