Ричард Марчинко, Джон Вайсман
Код: Злато (19)

Глава
19

Тел Авив беше нехарактерно топъл и задушен за сезона — имах чувството, че се намираме в Барбадос, а не на летище „Бен Гурион“, когато преминахме през вратата и стъпихме на стоманените стъпала на елеватора. Дошли бяхме със самолет на „Ер Франс“ от летище „Де Гол 2“, за да не привличаме внимание. На излизане от Франция повечето опитни пътници предпочитат да летят с „Ер Франс“ или „Ел Ал“ от „Орли“ — по-старото летище право на юг от Париж. „Орли“ е много по-близо до града, а и самолетите не са толкова претъпкани. Но тъй като то е центърът за повечето полети към Африка и Близкия изток, се следи от френските, израелските, египетските, мароканските, либийските, сирийските, иранските и иракските разузнавателни служби. Предполагам, че 25 процента от хората, работещи в пътнически агенции, охрана, наземна поддръжка и офисите на различните авиолинии, са всъщност разузнавачи, тайни агенти и/или оператори под прикритие.

Затова пропуснахме „Орли“, хванахме автобуса за „Де Гол 2“ от „Порт Майо“, борихме се с тълпите туристи в терминала, пихме бира с надценка и летяхме в натъпкан до козирката самолет A-300 Еърбъс на „Ер Франс“ с равнодушен персонал, който излетя със закъснение от три часа и половина и пристигна в Тел Авив много след като се стъмни. Ави ни остави с Уондър да се качим на автобуса до терминала и да се борим с дългите опашки в миграционната служба. Него го познаха още като слизаше по стълбата към бетона, махнаха му с ръка да отиде встрани, посрещнаха го топло и го напътиха в един светъл на цвят седан, който бързо замина в посока, противоположна на главния терминал.

Двамата с Уондър се качихме в автобуса до огромната зала за пристигащи, застанахме на опашката, докато паспортите ни бъдат подпечатани от една униформена МСВЖ — това е млада сладурана на възраст за женене, ако сте забравили — и след това взехме багажа си. Минахме по коридора край небрежно отпуснати митничари и излязохме от терминала с климатична инсталация в задушната нощ, като си проправяхме път през тълпата, която чакаше пристигащи приятели и роднини. С бой се добрахме до тротоара, пуснахме багажа и се огледахме за Ави.

Никакъв не се виждаше. Стояхме така около пет минути, отбивахме атаките на шофьорите на таксита и лимузини, които обещаваха най-добра цена, мистър, на иврит, английски, арабски, руски и турски. След това в зоната за паркиране, където се намирахме, рязко спря един бял малък седан и фаровете му примигнаха бързо няколко пъти.

Вперих поглед в предното стъкло. Ави беше. Махаше ни.

— Тук, тук — извика той. — Уредих кола.

Доста години бяха минали от последното ми идване в Израел и честно казано, страната изглеждаше съвсем различна. Повечето хора, които не са били тук, смятат Израел за страна, пълна с шатри на бедуини, финикови палми, цитрусови горички и камили — нещо като Дисниленд на Саудитска Арабия, или го смятат за продължение на Източен Манхатън — не толкова страната, в която тече мед и мляко^[1], а по-скоро страната на гевреците, пушената пъстърва и готината пастърма.

Е, приятели, събудете се и помиришете: не, Израел е една съвременна, жива страна. Може да сте в Близкия изток, но Тел Авив наподобява повече Маями, отколкото Дамаск. Сега излезете ли от летището, попадате изведнъж на високоскоростна странична лента, която ви въвежда на супермагистралата между Тел Авив и Йерусалим. Да, още има цитрусови горички и памук и соя до шосето в посока Йерусалим край възвишенията Латрун. Но идете на запад, към крайбрежната равнина на Тел Авив, и движейки се със стотина километра в час, ще се озовете сред офис-комплекси от стъкло и стомана, универсални магазини и огромни квартали с модерни жилищни блокове.

Всъщност изобщо не си спомнях маршрута до Херцлия. През годините след идването ми беше изградена цяла нова шосейна мрежа. Спомнях си натоварено движение със задръствания. А сега виждах магистрала с осем ленти, позволяваща непрекъснато шофиране под натиска на тестостерона.

Споменавал ли съм, че израелците имат специално отношение към околните, когато са зад волана? Не? Е, нека кажа следното: не мислете, че ако някой израелски шофьор прилича на равин (или друг духовен служител), би дал и другата буза и би ви оставил да го надминете на магистралата.

Обръщането на другата буза е канон от Новия завет. Богът на Израел, Яхве — името, на което не може да се даде име, — е богът, извел Мойсей от Египет. Яхве е такъв господ, какъвто си го представят тюлените: жилав, неотстъпчив старозаветен Бог на Войната — Бог, дето казва: „Затрий спомена за Амалека под небето.“^[2]

С една дума: не ви трябва да се правите на състезатели пред онзи благочестив брадат човек с реното ето там, дето е облечен в черно като равин, носи плетена kippa (шапка) и има peyot (ортодоксални къдрици отстрани на главата), защото той няма да се помоли за вас — просто ще натика задника ви в мантинелата и ще махне за litrahot — довиждане до скоро, — докато се търкаляте надолу. Ави, чието държане обикновено отговаря на спокойния му глас, сега натискаше еврейския педал до еврейския метал и летяхме със 160 километра в час на север около Тел Авив без никакви светофари, докато стигнахме огромен пътен възел, за който нямах никакви спомени.

— Това не бяха ли ниви?

— Да — процеди през зъби Ави, като рязко изнесе колата вляво и отново удари газта в пода. Прелетяхме край Рамат Хашарон, където бях прекарал многобройни нощи с джин „Бомбай“, а офицерите от израелските военновъздушни сили се надпиваха с мен с еврейската пиячка — уиски J&B^[3], — и продължихме право на запад, към морето.

Край огромния тенис-център отляво видях светлините по крайморското шосе и изведнъж се озовахме на кръстовището Гелилот. Отдясно над шосето се виждаше ниският, извит силует на главното управление на Мосад. В съседство с него, но в различен комплекс от сгради, над огромен супермаркет се намираха много от офисите на АМАН. Ави отклони колата по лявата лента, вмъкна се край един трактор с две ремаркета, стрелна се през една забранена за преминаване отсечка и предприе слалом сред трафика към Хайфа на север.

— Почти стигнахме — каза триумфално. — Може да съм бил стария рекорд.

Изпревари едно „Волво“ комби, изпълни нелошо занасяне с четирите колела и се качи по изходната лента с надпис „плаж“ на иврит и английски език. Завихме наляво, мушнахме се под магистралата и — посрани Боже! — се озовахме посред шибания Бевърли Хилс.

Последния път, когато бях в дома на Ави — преди около шест години, — карах по разбит коларски път през една грозна и покрита с боклуци промишлена зона, опасала плажния район Херцлия Питуах като ръждив пояс.

Нищо не беше останало от тази зона. Сега Ави караше по широки улици, пълни с пешеходци и осеяни от кафенета и модни италиански, френски и ориенталски ресторанти. Взирах се през предното стъкло. Вляво от мен един дълъг булевард с улични лампи в модернистичен стил правеше завой към морето.

— Какво е това? — попитах Ави.

— Пътят към новото пристанище за яхти — завършиха го миналата година. В него има хиляда и петстотин яхти.

— Я, а аз мислех, че в целия Израел едва ли има хиляда и петстотин лодки.

— Нещата се промениха, Дик.

Изглежда, беше така.

Ави направи ляв завой и тръгнахме покрай висока дървена ограда, зад която имаше двуетажни тесни къщи в различни стадии на изграждане. Посочи към оградата, на която се виждаше плакат с дузина вили.

— Тези места ще се продават за над седемдесет и пет хиляди долара парчето — каза той. — Преди десет години за тези пари можеше да купиш повечето от земята тук.

Зави надясно по тесен път с разделителна мантинела по средата, който се движеше успоредно на бреговата ивица на Средиземно море. Помнех осеяни с боклуци пясъчни дюни и туфи островърха трева. Сега виждах лъснати пътечки, осветени тенискортове, винарни и остъклени ресторанти, каквито има по най-скъпите места във Френската ривиера.

Отби надясно по тясна странична уличка, която помнех, измина стотина метра, а след това спря пред непознат за мен портал със стоманени врати, препречили павирания път. Ави угаси двигателя и изключи светлините, извади ключа за запалването и ми го даде.

— Куфарите.

Излязохме. Аз се протегнах — израелците още предпочитат малките коли. Изглежда, им е останало от изпълненото с лишения минало (а да не говорим за над четирийсетгодишните нефтени бойкоти от арабите). Отворих багажника. Двамата с Уондър извадихме чантите и го затворихме с трясък.

Иззад портите ни отговори лай и ръмжене. Чух драскане от лапи по метала.

Ави остави куфара си пред една висока порта, вградена в двуметровата стена, покрита с парченца натрошено стъкло. И тя, както и стената и портала, е била построена след последното ми идване. Лаят и ръмженето се преместиха.

— Sheket klavim — млък, кучета — изръмжа в отговор Ави.

Шумовете спряха. Той извади ключ от джоба си, завъртя го в бравата и открехна вратата. Веднага в отвора се навряха две огромни черни космати кучешки муцуни. Ави ги избута назад с коляно.

— Shev — долу! — нареди той.

Очевидно кучетата се подчиниха, защото израелецът отвори вратата широко и ни кимна:

— Хайде, идвайте.

Последвахме го и се озовахме в двор, осветен от фенери, точно навреме, за да видим как два от най-големите бувиери скочиха от позицията „седни“, хвърлиха се върху Ави и го събориха по задник на шарената каменна пътека към вратата на къщата.

— Виждате ли колко добре са обучени? — смееше се той между муцуните им, които го облизваха. Отпъди кучетата и стана, а усмихнатото му лице беше мокро. Личеше си, че се радва да си е у дома.

Кучето, което се намираше най-близо до мен, се обърна и помириса въздуха.

— Това е Билбо — представи го Ави. — По-малката е Клео.

По-малка? На мен ми изглеждаха еднакво големи — размер гигант. Билбо се приближи предпазливо. Помириса ръката ми, коляното, чатала, направи същото с Уондър и след това се върна при Ави, за да оближе ръката му.

Клео беше по-сдържана. Заобиколи ме, доближи Уондър и започна да ръмжи.

— Клео… — Ави заговори нещо бързо на иврит.

Веднага в кучката настъпи промяна. Тя седна и предложи на Уондър лапата си.

Уондър я пое, раздруса я и разроши главата й зад ушите.

— Как да й кажа „добро куче“?

— To-vah kal-bah — отговори Ави бавно и отчетливо.

Уондър погали кучето и повтори думите. Клео наклони глава и го погледна, след това се изправи на задни крака и облиза лицето му.

Погледнах Ави:

— Струва ми се, че дочувам сватбени звънчета — казах.

В къщата зад него започнаха да се включват светлини. Светна и лампата пред вратата и тя се отвори.

Мириам Бен Гал застана, очертана като силует в рамката на вратата.

— Дик, Ahlan W’asahlan — добре дошъл.

Прегърнах я топло.

— Шалом, Мики, доста време мина.

Тя погледна към Уондър и протегна ръка.

— Казвам се Мики. Вие трябва да сте онзи, когото Ави нарича Стиви Уондър. — Тя произнесе името му като Вундер^[4] и прозвуча прекрасно. — Добре дошъл в Израел.

Отмести се, за да можем да влезем.

— От доста време не сме се виждали, Дик.

— Твърде дълго — отговорих. И така си беше. — Надявам се, че не се натрапваме, Мики.

— Това е Близкият изток — отговори тя. — Тук я караме без задръжки. Освен това децата отдавна ги няма — Ори е женен и има собствени деца. Живеят в Рамат Авив. Тамара е в Технион. Работи дисертацията си по икономика. Сега сме птици с празно гнездо, както казвате вие, американците. Точно компания ми трябва. Та когато Ави се обади от летището и каза, че сте с него, му отговорих, че ще добавя още вода към супата и ще измъкна още две хавлии.

След вечерята свързах телефона към розетката в хола, чух свободен сигнал в слушалката и набрах номера. Веднага се свързах с Кени Рос. Адмиралът имаше добра и лоша новина. Добрата: председателят си беше свършил работата и спътникът FORTE се намираше на позиция. Имало доста спънки и препирни с Управлението. Но накрая от Ленгли съвсем неочаквано оттеглили възраженията си и спътникът се преместил.

Първото си прелитане направил преди двадесет минути — и приел ясна картина. Мамка му — това значеше, че сме готови да оскубем това място до шушка. Развълнуван като майкооскубвач, аз си записах координатите, които Кени ми продиктува.

Махнах на Ави и той плъзна към мен една карта. Бяха си направили шибания обект точно на югозапад от Дамаск, между ливанската граница и демилитаризираната зона — удобно за тангата от Хизбула, трудно за контрол от Обединените нации и достатъчно близо до Израел, за да позволява използване на конвенционална артилерия за ядрените снаряди — дори едно 155-милиметрово оръдие би свършило работа.

След това дойде лошата новина. Моята операция трябваше да чака, докато не се решат някои проблеми във Вашингтон и тук, в Йерусалим.

Чакането да върви на майната си — исках конкретни сведения.

— Това са хора със заплати доста над моята категория — каза ми Кени, — не си прави труда да питаш.

Въпреки това попитах. В края на краищата телефонът беше осигурен срещу подслушване, а и нямах какво да губя.

— Свързано е с Белия дом, Ленгли и израелците — въздъхна Рос. — Не съм запознат с детайлите, но от генерал Крокър разбрах, че израелците искат нещо да се направи по определен начин и в определено време и дотогава не искат да сътрудничат. Знам само, че Крокър изпуска пара. Искам да кажа, че е адски разгорещен.

— Тъкмо по-лесно ще мога да действам — отговорих. — Няма време, адмирале, а аз искам тези копелета.

— И ние, повярвай. Но позволи ми да говоря в прав текст, Дик, защото и моят задник виси на простора. Твоята операция се прекратява до нареждане от мен или генерал Крокър. Точка. Край. — Линията замлъкна. — Трябва да тръгвам — обади се Кен Рос след малко.

— Адмирале…

— Какво, Дик? — В гласа му се долавяше раздразнение.

Размахах диво ръка към Ави и с мимики му поисках преносимия компютър, който бяхме взели от офиса на Лантос.

— Адмирале, можеш ли да свържеш своя телефон към компютър?

Дочух приглушения глас на Кен, когато постави ръка върху слушалката и зададе същия въпрос на хората си.

— Казват ми, че мога, ако ми дадеш минутка-две и ако затвориш и ни набереш пак. — Той замлъкна. — Защо?

— Преди да вземете окончателно решение — казах, — искам генералът да види нещо.

— Окончателното решение е взето — отвърна Кен Рос.

— Адмирале…

Предполагам, че тонът ми беше достатъчно напрегнат, за да го убедя, защото гласът му омекна:

— Добре, Дик… изпрати каквото имаш до пет минути и ще го предам. Но действай бързо, защото има среща и вече крещи да идвам, а аз го бавя, защото говоря с теб.

— Ясно, ясно.

— О, и не разчитай на нищо — председателят е срещу тази операция от политическа гледна точка и според мен няма да може да направи никакви промени точно сега.

— Опитвам се никога да не си правя догадки, адмирале.

Затворих телефона.

— Ави…

Обясних какво искам.

— Страхотна идея — отговори Ави. — Само че имаме дребен проблем.

— Който е?

— Който е, че единственият модем в къщата е направен от мощни експлозиви.

Имаше право.

— Можем ли да използваме настолния ти компютър. — На масата в бърлогата му имаше голям ръбест Ай Би Ем.

— Не — той поклати глава. Помисли малко. — Нямам модем. Но можем да закачим компютъра към принтера и да отпечатаме каквото ти трябва, а после да го изпратим на твоя адмирал по факса. Имам факс.

— Колко бързо може да стане?

— Колко искаш да отпечаташ?

— Всичко.

Ави се почеса по брадата.

— Двадесет — двадесет и пет минути. — Видя изуменото ми изражение. — Дик, не всеки има лазерен принтер. Аз подарих моя на Ори за сватбата — остана ми само старият матричен принтер, а той прави четири минути за страница.

— Искаш да кажеш четири страници за минута.

— Не, четири минути за страница.

Майната му на Дики. Отново набрах Кен Рос и обясних, че ситуацията е преминала в стадий „Нещата са наистина осрани без надежда за почистване“. Изобщо не го зарадвах. (И трябва да ти кажа, нежни читателю, че това е слабо казано.)

Но докато псуваше, стенеше, охкаше, въздишаше и сипеше заплахи, Кен Рос не ме изостави.

— Дай проклетата информация — каза, очевидно адски разярен. — Ще направя каквото мога.

Поставих слушалката на масата и казах на Ави какво се надявах да стане, когато Том Крокър получи материалите от компютъра на Лантос. Той веднага се извини и слезе в офиса си в мазето. Секунди по-късно дочух тракането на древния принтер, който разпечатваше съобщенията за факса.

Три четвърти час по-късно разполагах с десет страници за излъчване. Изпратих сметките за въоръжението, както и няколко страници от другите финансови портфейли на Лантос, включително доверителната сметка, която беше разкрил за Барт Вайът на Каймановите острови.

22:30. Мики отдавна спеше. Двамата с Уондър седяхме в хола и обсъждахме алтернативите — такива имаше съвсем малко — и сърбахме червено вино, отгледано в израелски лозя, засадени за първи път дълго време преди към Стария завет да се прибави Нов завет. Докато разговаряхме, чувахме Ави, увлечен в серии гневни разговори на иврит, произнасян със скоростта на автомат „Узи“ на пълен картечен огън. Когато с Уондър се появихме при него в 01:45 на път към спалнята на втория етаж, той все още стоеше на телефона и спореше.

След това изведнъж стана 03:20, когато усетих, че кучетата са се размърдали. Е, за да бъда точен, ще кажа, че долових драскането на ноктите им по каменните плочки, докато тичаха напред-назад. Измъкнах се от леглото, вмъкнах се в едни шорти и слязох долу. Ави стоеше в слабоосветеното фоайе в шорти и сандали, и тениска. Очите на Билбо и Клео светеха и двете кучета оживено очакваха малко развлечения.

— Вече само по това време минава номерът с разходките по брега — обясни Ави, докато се измъквахме навън, а двете кучета скачаха в близки кръгове около нас.

Изминахме сто и петдесет метра до едни тесни и дълги стълби от улицата към плажа.

— Едно време всички водеха кучетата си на плажа. Оставяха ги да тичат и да си вършат работата. Преди пет години построиха първото жилище — ето това там. — Той посочи един десететажен блок от стъкло и тухли на двеста метра от лявата ни страна и продължи с недоумяващ глас: — Искаха четвърт милион за апартамент с две спални и изглед към морето, и ги получиха. Даже имаше списък с желаещи.

— Четвърт милион шекела?

— Шекели друг път — долари. Пари в брой. Гущери. Както и да е, построиха още половин дузина блокове и цените скочиха още, а сега има всевъзможни наредби за това какво можеш и какво не можеш, включително да не пускаш кучетата да серат по този новобогаташки пясък.

Зави на север по мокрия пясък, като морето остана от лявата ни страна. Кучетата тичаха около нас в широки кръгове. Няколко минути ходихме един до друг с ръце зад гърбовете, замислени така, както може да се замисли човек на тих плаж посред нощ и около него играят звуците на водата, вълните и вятъра.

Накрая Ави каза:

— Знаеш ли, няма да е лесно, ако продължим.

Ударих лявата си длан с юмрука на дясната.

— Хайде де, Ави, какво е животът без малко предизвикателство от време на време?

— Не, сериозно говоря. Казаха ми съвсем недвусмислено, че онова, което искаш, е немислимо.

— Добре — ако искаш, оттегли се. Аз ще ида сам.

Той погледна на север, свирна тихо и късо и кучетата се втурнаха към нас.

— Не е там работата. И дума не може да става за оттегляне — заедно започнахме тази работа и заедно ще я завършим.

Хареса ми това, но се запитах защо. Нямаше видна причина Ави да иска да ме подкрепи дотам, че да провали собствената си кариера, и му го казах.

— Не разбираш — отговори. — Тук залогът е много по-голям от Ахуд Голан, макар да съм убеден, че е предател, дяволите да го вземат, или Вернер Лантос, или цялото контрабандно оборудване с двойно предназначение и руските оръжия. Да, всичко това е важно. Но аз всъщност се боря и залагам кариерата си за душата на държавата Израел, Дик.

Не разбирах накъде бие и му го казах.

— Бия натам, че сме се забъркали в сложна политическа ситуация. Ти започна всичко с благословията на твоя председател. Аз започнах с благословията на моя директор. Но нещата са се променили.

— Моят председател все още иска да пречукам онези минетчии. Иска оня обект да бъде разрушен.

— Така иска и шефът ми. Не забравяй, че преди да оглави АМАН, беше оператор. Отиде в Тунис и лично тегли куршума на Абу Джихад. Иска да идем и да направим необходимото. Но както знаеш, неотдавна тук дойде ново правителство.

— Е?

— Ами приоритетите се изместиха. Много голям натиск има върху Съединените щати да не си врат носа в района и да оставят нашето правителство да си върши нещата по свой начин.

— Това е откачено, Ави.

— Прав си. Но е факт, че във Вашингтон има много хора, които биха искали промяна в начина на действие на САЩ в Близкия изток. И нашето ново правителство сега ги улеснява. Аз като войник трябва да изпълнявам заповедите си и да защитавам страната си. Няма проблем с това. Но като израелец — аз съм роден тук — имам по-висша мисия. Тази мисия е да не допускам страната ми да стане… — започна да търси подходяща дума — порочна. Не порочна като Содом и Гомор, а в политически смисъл. Според мен сега има такава опасност и съм готов да заложа кариерата си, за да го спра, точно както и ти. — Замълча и погледна през рамо. — В крайна сметка политическата ситуация се е изменила — тук и във Вашингтон. И затова твоят председател те изостави.

— Не ме е изоставил. Просто задържа нещата.

— Да бе. Точно така. — Ави говореше с явна ирония. — Дик, погледни фактите: за мен е очевидно от няколко часа насам, че твоят председател води тежка кампания срещу Белия дом, Държавния департамент, ЦРУ и кой знае още кого.

Понечих да кажа нещо, но Ави не млъкваше:

— Знам всичко това, защото моят шеф в АМАН води същата битка с министрите в Йерусалим. И знаеш ли какво са му казали? „Долу ръцете от руската мафия. Долу ръцете от Вернер Лантос. Долу ръцете от всичко.“ Моят шеф е страхотен човек, точно както и твоят. Но в момента, изглежда, директорът на АМАН го получава отзад и си го изкарва на мен. — Наведе се, взе една мида и я захвърли във водата. — Нещата в Израел са различни, Дик. Всичко започна с убийството на Рабин. А сега, сега цялата идея на държавата е… мутирала.

Погледна ме с болка и замислена усмивка.

— О, дали идеите мутират?

Ави сви длани в юмруци.

— И тази вечер спряха твоята операция. Спряха и моята. „Стоп. Не работи с американеца. Точка.“

— А ти искаш ли това?

— Не, разбира се.

— Ами нека тогава да им го начукаме. Майната им на апаратчиците. Да го намъкнем на бюрократите. Ще продължаваме напред — в нападение, в нападение и пак в нападение. Нека те да събират шибаните парченца, след като свършим. А междувременно ни остава да наритаме някои задници и да раздадем наказания, а може би и да очистим няколко танга.

— Това са само приказки, Дик. От онези лайна, дето обичаш да разхвърляш натам-насам, за да изненадваш хората. Много добре знаеш, че не можем да продължим като двойка каубои. Твърде много неща са заложени тук.

Прав беше, разбира се. И въпреки буйната ми реторика в никакъв случай не можех да изложа своята страна на опасност.

— Ето защо беше толкова важно да предадем информацията на Кен Рос.

— Смяташ ли, че това ще промени решението на председателя?

— Според мен решението му не се нуждае от промяна. На него му трябва нещо, с което да си осигури политическа подкрепа, за да може да действа. Мисля, че му я дадохме.

Ави въздъхна:

— Всичко се обърка толкова много, мамицата му. Колко прости бяха нещата, когато двамата с теб обикаляхме насам-натам из Бекаа — засмя се той.

— Да бе, и ти не позволяваше да кажем домат по грешния начин.

Усмихна се.

— Не бях се сещал за това от години. — Замълча. — Шибаните блокади и теста с доматите. Съвсем по библейски.

Не го разбрах и го запитах какво говори.

— Ливанците не правеха нищо, което не е казано в Стария завет — обясни той. — В книгата „Съдии“ галаадските жители завзели бродовете на Йордан, за да хващат ефремците. Карали ги да казват „шиболет“, което на библейски иврит означава поточе. Но ефрамитите не можели да казват „ш“ и изговаряли „сиболет“. Това била смъртната им присъда.

Застана с лице към мен. Кучетата, задъхани от тичането, седнаха при краката му.

— Стига ти толкова библейски уроци.

Разроши Билбо зад ушите. Клео се сви по-близо до крака му. Той протегна ръка и почеса и нея.

— Е, сега знаеш защо няма да останеш сам. Но след като аз разкрих себе си, трябва да го сториш и ти.

— Да сторя какво?

— Да обясниш защо тази мисия е толкова важна за теб. Разбирам опасенията на Америка от действията на руснаците. Но ти отиде далеч извън това, Дик.

Спрях и погледнах към морето, далеч, където осеяното със звезди небе срещаше водата. Слушах шума на вълните върху пясъка. Гледах как водата на Средиземно море идва и се отдръпва от сушата, почувствах вечното движение, абсолютно в своята абсолютност. Наистина в морето има нещо мистично. Трансцендентално, метафизично — магия. Всъщност тези неща до голяма степен бяха причината да се запиша във Военноморските сили. Те оказаха влияние и при решението ми да стана тюлен.

Морето е място за самота, уединение и вглъбение. Нощем човек може да застане на парапета или на плажа и докато гледа водата и вълните, може, ако иска, да научи много неща за себе си.

— Прав си — казах. — Истината за мен е, че всичко това излиза далеч извън пределите на политиката или националните интереси. Не ме разбирай погрешно, Ави — решил съм да действам, независимо какво ще решат във Вашингтон. Решил съм, защото тактическото ядрено оръжие в ръцете на терористи е нещо, на което не можем да противодействаме — трябва да го предотвратим. Политиците не винаги разбират това — и заради бездействието им избиват невинни хора. Но има и още, поне според мен. Нещата са и лични. Тези кучи синове убиха приятеля ми. — Спрях, за да събера мислите си. — Добре, Пол беше офицер. Животът му беше изложен на риск, както моя. Такава е работата. Разбираш го, защото и ти си така. Но убиха и семейството му. Жена му. Децата му. Моят кръщелник.

Потърках пясъка с големия си палец.

— Ако бяха оставили Адам… кой знае. Може би щеше да отиде като баща си в Анаполис — да стане ядрен подводничар. Но пък може би щеше да реши да стане тюлен, както своя кръстник, като мен. Боец-диверсант като кръстника си.

Извърнах се от Ави, за да не види влагата, която се събираше в ъгълчетата на очите ми, и успях да пусна една нелоша имитация на Марлон Брандо в ролята на Вито Корлеоне:

— Бих му помогнал да реши, знаеш ли, бих направил на хлапето предложение, на което не може да откаже.

Направих няколко крачки навътре във водата. Почувствах успокояващия й хлад; почерпих сили от нейната кинетична енергия. Поех много дълбоко дъх. Погледнах към хоризонта.

— Но Адам нямаше шанс. Нямаше шанс да порасте. Нямаше шанс да отиде в Анаполис. Нямаше шанс да избере сам дали да стане подводничар или боец със специални методи.

Обърнах се към Ави.

— Затова изобщо не ми е през ръждивия хуй дали ще е трудно или лесно. Знам само, че съм готов да тръгна напред, та ако ще да ми откъснат топките, но ще очистя тези минетчии. Както ти казах, това излиза извън пределите на глобалната политика или на всичко останало, Ави — това е лична работа.