Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Свирепия (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Designation Gold, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2012)
Разпознаване и корекция
Dave (2016)

Издание:

Ричард Марчинко и Джон Вайсман

Свирепия 6. Код: Злато

 

Превод: Венцислав Градинаров

Корица: „Атика“

Предпечатна подготовка и печат: „Атика“, ЕАД

Хартия: J. W. CAPPELEN

Шрифтове: SoflPlus

Формат: 32/84/108

Печатни коли: 21

 

ИК „Атика“, 1998 г.

История

  1. — Добавяне

Глава
17

03:31. Започнахме бавно, целенасочено придвижване. Аз заобикалях саксии и прозорци, като тихо псувах локвичките вода, която дънките ми попиваха. Накрая на първия балкон между парапетите имаше празнина от около шестдесет сантиметра.

Преминахме леко. Вторият балкон беше чист: никакви растения, дървета в саксии или други препятствия. Изминахме десетината метра за нула време. Но там се натъкнахме на първото истинско препятствие. Искам да кажа, препятствие в буквалния смисъл: празнина от метър и половина между балкона, на който стояхме, и онзи на който трябваше да отидем.

Прекрачих парапета, преметнах и другия си крак, спрях, после скочих, като стъпих с пръсти на външната част на пода на другия балкон, а лапите ми се свиха около кованото желязо. При скока изпитах усещането за нещо вече виждано. Същото усещане, както когато тичах по Мръсната дума — така наричахме трасето с препятствия във военноморската база Литъл Крийк, Вирджиния.

Мръсната дума представляваше серия пънове и трупи, и парчета телефонни стълбове с различни височини и диаметри, забити в земята. Целта беше да минеш от единия на друг, без да се препънеш, паднеш или пръснеш главата си. Но гадните злобари — това е изискан начин да кажеш старшините от обучението по подводни диверсии — изобретили Мръсната дума много преди да вляза във Военноморските сили, бяха проявили дяволско въображение. Дърветата стояха така, че ако можеш да направиш скока от точка А до точка Б лесно, разликата във височините го правеше невъзможен без доста допълнителни усилия. Когато разликата във височините биваше лесна, разстоянието ставаше достатъчно, за да направи скокът ви… е, предизвикателен. Ако не прецениш разстоянието, или ще скочиш недостатъчно далеч и ще си строшиш долната челюст или муцуната в пъна, или ще отидеш прекалено далеч и ще се набодеш на някоя от дългите тресчици, които даваха — о, толкова приятно усещане в дланите и краката, докато опитваш да се изкатериш обратно, преди да паднеш на пясъка.

Вероятно питате защо, мамицата му, старшините ни караха да правим това. Откровено казано, приятели, спомням си, че бях задавал точно същия въпрос — макар и не с толкова нежни фрази — многократно, докато се обучавах. Е, както вероятно ви е добре известно, смисълът на това грубо, грапаво посвещение стана ясен в реалния свят.

Значи, учейки се от старите старшини, си направих собствена Мръсна дума във вила „Свирепия“. Всеки един от хората ми редовно се тренира на нея — като мен. И всеки път, когато се наложи да скачам, тялото ми знае как да реагира и какво да очаква. Всичко вече съм го правил — и то често. Затова не пристъпвам на място и не се колебая. Не се чудя, мотая, обърквам или двоумя. Тръгвам решително. Недвусмислено. Силно.

И така, скачайки като своеволна пантера, каквато съм се научил да бъда, стъпих с предната част на десния крак на външната издатина на балкона. Също и с левия крак. След това двете ми ръце стиснаха парапета. Който се отдели от ъгъла.

Хващали ли сте някога нещо — пръчка на стълба например, — която внезапно се счупва и ви извежда от равновесие? Ако ви се е случвало, знаете, че обичайната реакция в такъв случай е да стиснете по-здраво и да дръпнете тръгналия на разходка предмет към тялото си.

Голяма грешка. Направете така и ще повлечете проклетото нещо със себе си, докато падате.

Пуснах парапета, преди тежестта му да измести центъра на тежестта ми, като в същото време се наведох напред — навътре, към откачилото се желязо, и отскочих с пръстите на краката над него. Превъртях се във въздуха, след това се приземих с рамото напред и свит на кълбо, се претърколих. Това не мина грациозно, плавно или гладко. Но пък не паднах назад с желязото, вдигайки доста шум, когато то (и аз) издрънчим на тротоара на двадесетина метра по-долу.

Легнах по гръб и затаих дъх, за да разбера дали някое от действията ми не е привлякло ненужно внимание. След петнадесет секунди тишина се претърколих на длани и колене, и пропълзях до повредения парапет, за да го огледам. Кованото желязо беше прогнило изцяло — въпреки че върху него имаше десетина шибани слоя боя — всъщност тя го е държала на място. Размърдах парапета напред-назад, видях как се клати, огледах разстоянието между балконите и разбрах, че Ави Бен Гал нямаше никак да хареса това, което щеше да прави. Не. Никак.

Разбира се, Ави е боец — и затова не се възпротиви, когато Уондър върза въжето под ръцете му и метна другия край към мен. Аз го хванах и го омотах около дясната си китка. Ави не тежеше повече от 60–65 килограма. Аз съм едър кучи син — с един косъм по-лек от 100 килограма, повечето от които са месо — мускули. Ави знаеше, че добре ще играя ролята на котва.

Въпреки това ме погледна с питащи очи на кутре, докато момчето Уондър го подготвяше за действие.

— Не се тревожи — прошепнах. — Това е лесно.

Изражението му показваше, че не е така сигурен.

Изопнах въжето, сякаш готов да дръпна Ави, и незабележимо кимнах на Уондър, който беше застанал точно зад него. Както вероятно се досещате, двамата с Уондър бяхме изпълнявали този малък маньовър и преди.

Той просто вдигна израелеца за колана и яката на ризата и — преди да успее да реагира — го метна към мен, сякаш е торба цимент. Аз пуснах въжето (то и без това не ми трябваше) навреме, за да забележа истинския ужас по лицето на Ави, докато летеше (около секунда и половина). Това изражение, съчетаващо смайване, шок и ужас, си струваше тъпия удар в гърдите ми, когато се приземи. Аз го хванах, прегърнах го и леко го положих да легне.

Няколко секунди той дишаше тежко.

— Дик — започна той, — наистина бих искал…

Прекъснах го:

— Слушай, заднико, всеки полет, след който можеш да ходиш, е добър. Затова млъквай, почисти се и давай да се хващаме за работа, мамицата му.

03:36. Подредихме се в колона по един и аз тръгнах напред, за да разузная следващите десетина метра територия. Бях изминал пет или шест от тях, когато точно пред мен в прозореца светна лампа.

Спрях и се притиснах към стената, за да скрия силуета си. Чаках. Лампата не угасваше.

В подобни моменти човек мисли само за възможните фактори за осиране. Искам да кажа, че сега само ми трябваше някой, който да не може да заспи, да отвори прозореца, за да поеме глътка свеж въздух, да види как лазим по балкона му и да изпищи.

Или пък куче. Френска болонка. Кучетата на глава от населението в Париж може би са повече от всеки друг град в Европа. Имах нужда точно от някое страдащо от безсъние кутре, което да дойде да помирише тримата натрапници на балкона и да иде да джафка пред собственика си.

Или пък — е, схващате идеята. В подобни моменти много неща могат да се объркат — и трябва да си призная, че се досетих за доста от тях.

Насочих очната си ябълка към часовника на лявата си китка. Изминали бяха шест минути, а шибаната лампа продължаваше да свети. Ако това беше среднощно пикаене — или ип piss soir на френски, — продължаваше много дълго. Сантиметър по сантиметър се приближих до прозореца. Притиснах нос към касата и бавно, бавно се извих така, че да погледна през дантеленото перде.

Диван, издути фотьойли и голяма маса за кафе — гледах в нечий хол. Светлината идваше от настолна лампа, поставена точно в средата на стаята. Очите ми проследиха шнура, който от своя страна водеше до контакт, снабден с — Еврика! — реле за време. Хората не бяха тук. Едно притеснение по-малко. Наведох се, дадох сигнал на Ави и Уондър да тръгват и продължих да пълзя.

03:44. Разположихме се на балкона над стигащите до пода прозорци на — „Лантос и Ко“. Следващият ход щеше да е труден. Както би трябвало да си спомните, от балкона на Лантос висяха камери. Ако предизвикахме и най-малко сътресение, камерите щяха да потрепнат — и който гледаше екрана, щеше да разбере, дори и полузаспал, че нещо не е наред. Затова трябваше м-н-о-г-о да внимаваме, докато се спуснем два и половина метра надолу.

Аз тръгнах първи. Прехвърлих се през парапета. Спуснах единия си крак. След това другия. Ръце на ръба на балкона. Бавно се спуснах, сантиметър по сантиметър, докато краката ми напипаха парапета на долния балкон, вкарах краката си отвътре и продължих да се спускам още малко (сега пръстите ми наистина започнаха да се напъват и да изпитвам умора, сякаш съм направил сто лицеви опори) и шибан сантиметър след сантиметър, докато (о, Господи, колко добре е така) маратонките ми опряха в пода на балкона.

Вдигнах поглед и кимнах на Уондър да спусне Ави. Не получих отговор. Шепнешком попитах какво, мамицата му, има. Най-после краката на Ави се появиха над мен. Спуснаха се. Аз го прегърнах за коленете и го вкарах от вътрешната страна на парапета. Той се отпусна бавно и с лек пирует се озова при мен. Не носеше въжето.

Сви рамене, когато Уондър се спусна с ловкостта на акробат.

— Време е да науча как се правят тези неща — тихо прошепна израелецът. — Не искам да съм ви в тежест.

03:48. Разгледахме високите тесни прозорци. Три чифта — от пода почти до тавана. Стъклопакети. Нямаше следи от електромагнитни ленти или други видими устройства срещу влизане. Можеше да се види вътрешността на офиса. Пред прозореца имаше бюро, на което различих портативен компютър. Прозорците просто бяха затворени със старомодни резенца отвътре — от онези с топчето, което контролира два вертикални пръта. Когато завъртиш топчето, прътовете влизат нагоре и надолу в касата и не позволяват на прозорците да се отворят.

Това можеше да се види. Ави Бен Гал внимателно огледа най-левия прозорец — най-близкия до стената. След петнадесетина секунди ми махна с ръка да се приближа.

— Виж — прошепна, — в ъгъла. Но не пипай стъклото.

Извих врат и последвах указанията му. Изпълнявайки достойно за цирков артист усукване на тялото, видях какво искаше да каже Ави: издайническата светлинка на охранителната система с лазерен лъч под черчевето. Влизаш, прекъсваш лъча и кавалерията автоматично пристига.

Уондър отделяше голямо внимание на двойните черчевета.

— Мисля, че вътре има някакъв газ — каза той. — Такова уплътнение не съм виждал досега. — Посочи с нос долната част на най-близкото до себе си черчеве. — Виждаш ли онова, зеленото в сглобката?

Погледнах. Видях.

— Май съм чел за тези неща. Ако срежеш стъклото, газът вътре реагира с въздуха и включва някаква аларма.

— Ами ключалките?

Той сви рамене.

— Не са проблем — сигурно са от петдесет години. — Извади широк шперц от калъфката в джоба си. — Пет секунди, и влизаме.

Това ме зарадва. И озадачи.

Искам да кажа, че имаше монтирана лазерна алармена система и старите прозорци бяха заменени с пълни с инертен газ стъклопакети. А ключалките — отпреди петдесет години.

Ако бях мнителен човек, приятели, щях да предположа, че мосю Вернер Лантос е създал условия, които ме насърчават да отворя тези ключалки. Защо? Защото монпосран Лантос (както вероятно правилно би го нарекъл Уондър) бе създал естествена фуния. Той бе взел решенията вместо мен.

Тази тактика е стара колкото самата война. И ефективна.

Уондър държеше шперца в ръка. Леко почуках китката му и сигнализирах да го прибере.

Той направи жест с широко разтворени ръце, за да пита какво става.

С движения на ръцете обясних, че тръгваме обратно. Това е един шибан капан.

Обратно към troisième étage. Вдигнах Ави достатъчно, че да се хване за горния балкон, и той с лекота се покачи на него. Уондър го последва, а аз останах най-накрая.

Лампата с таймера се беше изключила, когато стигнахме до прозореца на празния апартамент. Леко почуках по стъклото на вратата и с показалец викнах Уондър Портиера.

03:59. Вътре. Лазейки, заобиколихме мебелите и излязохме във фоайето. Предната врата се намираше пред нас. Приближих се и опрях ухо до нея. От другата страна не се чуваше нищо. Внимателно завъртях дръжката и дръпнах. Нищо не стана.

Уондър се доближи на пръсти. Поигра си с дръжката, след това разгледа ключалката колкото можеше в тъмното, като я опипваше, сякаш е написана на азбуката за слепи.

— Резета — произнесе безгласно — с несиметрично седемточково заключване, задна пружина, немска работа.

Извади портфейла с шперцовете.

— Вие двамата си починете — въздъхна. — Може да мине малко време, защото тия шибани пружини са убийствени — особено в тъмното.

Ави изпълзя на колене и длани зад Уондър и го избута встрани. Коленичи до вратата, извади тънко като молив фенерче и завъртя капачката. Тънък лъч светлина освети ключалката.

Израелецът даде фенерчето на Уондър и взе три от шперцовете в ръката му.

— Ти дръж, аз ще работя. Аз май съм по-наясно с тези неща от теб — каза той. — Освен това време е да си заслужа парите.

04:02. Коридорът беше толкова тъмен, колкото апартаментът. С червеното тънко моливче на Ави открихме minuterie — ключа за стълбищното осветление, каквито има на всеки етаж. Но не го използвахме. Вместо това аз поех надолу по тясното стълбище, като предпазливо се движех стъпка по стъпка напред. Стълбището беше тъмно, но за щастие не напълно затъмнено.

Слязохме на deuxième étage sans инциденти. Офисът на „Лантос и Ко“ трябваше да е от дясната ни страна. Когато доближих до площадката, косата на тила ми се изправи. Не ме питайте защо — просто се изправи, мамицата й. Замръзнах. Свих дясната си ръка в юмрук и я вдигнах до нивото на рамото си, след това свих длан около дясното си ухо — мълчаливия сигнал за „замръзни и слушай“.

Замръзнахме и слушахме. Първото от реагиралите ми сетива беше обонянието. Силният, наситен, богат остатъчен мирис на френски тютюн се носеше по коридора. След това се включи и друго сетиво: някъде в тъмното дочух нечие дишане. Искам да кажа, че в тази мъртвешка тишина дишането си звучеше силно.

Дадох тих сигнал, че ще направя оглед. Първо опипах оборудването си. След това вдигнах длани до врата си и направих жест като задушаване. Уондър отговори с вдигнати палци. Понечи да напъха теления трион в ръкавицата ми. Поклатих глава. Нямам против да убивам, но искам да съм сигурен, че трепя теснооки — както наричам лошите, — а не някой шибан полицай под наем на нощна смяна, който получава по петнадесет франка на час, за да седи пред някаква врата. Откъде знаех, че е нощен пазач, а не тесноок? Отникъде — не и сто процента. Но имаше голяма възможност да е така. Първо, ако си спомняте, до предната врата имаше табелка на охранителната фирма. Онази, на която пише „Охранявано от Секор лимитед“, ако можете да четете френски. Табелката ме караше да смятам, че камерите не се следят тук, в сградата, а в някоя централна станция. Второ, той беше единственият пазач до момента. Липсата на персонал е още едно доказателство, че не става дума за лоши. Лошите като Вернер Лантос или Андрей Юдин нямат нищо против да осигуряват големи количества пушечно месо за хора като мен, защото и пет фъшкии не дават за човешкия живот.

Окей. Сниших се, след това взех завоя на площадката. Залепих се за стената. Придвижих се няколко сантиметра. Спрях и се ослушах. Мръднах. Спрях. В такива моменти човек диша толкова тихо, че изобщо да не се чува. На мен ми беше трудно да направя точно това — чувах в ушите си единствено как въздухът минава през носа и гърлото ми. Долавях всеки тласък на кръв към врата и китките ми и се чудех защо, по дяволите, задникът в тъмното не чува.

Приближих се — два, два и половина метра. Разстоянието определих, защото надушвах кучия син. Не се смейте — ние, тюлените, знаем от опит, че на терена е най-добре да ядеш и пиеш същата храна, както врага си, и да имаш същите хигиенни навици като него, защото иначе той ще те подуши. Един гринго, който яде казармената дажба, плясва на грозната си мутра афтършейв „Аква велва“, къпе се с шампоан „Дайъл“ и пръска дезодорант „Шуър“ под мишниците, ще стърчи като пословичния щръкнал хуй сред храсталаците, където противникът набива ориз и рибен сос nuoc mam, или frijoles[1] или кускус, рядко се бръсне (ако изобщо го прави) и повече от месец не е виждал сапун за пране или друг сапуноподобен материал. Всъщност врагът ще ви надуши от половин миля. Рой Боъм, кръстника на всички тюлени, е научил този урок във Виетнам — и го преподаваше на всичките си тюленчета, за да не допускат грешки и да си дойдат мъртви.

Но точно този противник нямаше да ме надуши. Самият той издаваше прекалено много миризми. Първо, трябваше му душ — и то как. Уникалният, дори пикантен букет включваше забележителен коктейл от пот, телесни миризми, чесън, неизпрани дрехи и мръсотия между пръстите на краката. Още едно доказателство, че е полицай под наем според мен. Вижте, полицаите под наем изкарват минимални заплати. Затова нямат страшно много пари за химическо чистене.

Приближих още, докато да го различа ясно. Седеше върху дървен стол с наклонени назад предни крака, а горната напречна пръчка на облегалката опираше в стената. Глезените му се увиваха около предните крака на стола.

По дяволите, тихо де. Не, не вие. Просто млъкнете, мамицата му. Опитвам се да работя.

Извини това прекъсване, нежни читателю, но оня тъп редактор отново вдига шум. Той какво? Ами иска да знае как мога така ясно да различа човека, след като коридорът е толкова тъмен.

Уместен въпрос — затова ще отделя време да обясня. Всъщност човешкото око е забележителен и високо адаптивен уред. Сложете го на тъмно (става дума за относително пълна тъмнина), и ретината му ще се отвори достатъчно, за да можете да различавате форми. Опитайте сами. Поседете в тъмна стая половин час, след което ще можете да определите всички мебели, формата на самата стая — а и дори човека, седнал на стола срещу вас.

Същият принцип важеше и тук. Способността ми да виждам в тъмно се намираше в апогей и затова го различавах. А видяното ми хареса: никакви забележими движения освен лекото приповдигане и спадане на гръдния кош. Дишаше с такова постоянство, та реших, че задникът е заспал. Приближих се на около метър разстояние от мястото, откъдето бих могъл да нанеса удар.

Точно тогава се стресна. Замръзнах, когато разтърси глава и изхриптя като шибан вол, след това отново се отпусна. Изчаках, без дори да смея да дишам, докато главата му се отпусна назад към стената, а гръдният му кош отново започна да се вдига и спуска и дишането се успокои.

Още по-добре, че сега започна да хърка — високо. След пет-шест изхърквания се добрах дотам, където смятах, че трябва да съм, за да свърша работата.

Скочих. Лявата ми ръка се вдигна и стисна устата му, за да заглуши всякакви викове (или други разнообразни шумове). Опита се да се отскубне от мен, но не позволявах такива неща — ръгнах го в стомаха, за да му изкарам въздуха, а след това се преместих откъм гърба му, като извих тялото си и неговото така, че дясната ми ръка затисна шията му непосредствено над адамовата ябълка. След това свих ръка, с което спрях въздуха към дихателната му тръба. Впрочем този високоефективен маньовър за задържане и задушаване е познат като Ласката на полицията от Лос Анджелис. Почти веднага той се отпусна — всичко свърши за девет-десет секунди.

Отхлабих захвата си и оставих тялото му да се отпусне в стола. След това превързах устата, глезените и коленете му със залепващата лента, която носех в джоба. Претърколих го по корем и завързах ръцете зад гърба му. После извадих фенерчето и го огледах. Носеше синя униформа на охранител с емблема „Секор“ на дясното си рамо. Нямаше оръжие, с изключение на дългата верига на колана си. Към края й имаше закачена халка с ключове с размерите на средновековен боздуган. В джобовете си носеше обичайните неща — портфейл, два ключа от входна врата, дребни пари, цигари и евтина газова запалка. Откачих огромния пръстен с ключове и ги подадох на Уондър, който беше пропълзял по коридора.

— Светлина — прошепна той.

Подадох му фенерчето. Насочи го към вратата с резе към офиса на Лантос, а след това към двете дузини ключове в лявата си ръка. Започна да ги отделя, като си мърмореше.

— Май го намерих — прошепна след тридесет секунди. Извади избрания ключ и тихо го постави в бравата. Кимна:

— Става.

Бавно, Уондър завъртя ключа в посока, обратна на стрелката на часовника.

Нищо не стана.

— Извинявай.

Отново започна да разглежда ключовете. Опита пак. Този път бравата се превъртя с лекота — и тихо — едно завъртане, второ и трето.

— Вътре сме — каза.

Поклатих глава:

— Не, още не сме вътре — ти просто отвори вратата.

Уондър ме изгледа мръснишки и отговори:

— Много буквално приемаш нещата бе, мамицата му.

04:07. Уондър завъртя дръжката и леко бутна вратата навътре.

Аз влязох вътре сантиметър по сантиметър.

Фоайето беше чисто и незащитено. Никакви лазерни лъчи, никакви детектори за движение — поне аз не виждах такива. Разумно. Това позволяваше на дежурния да влезе, ако иска. След като реших, че всичко е наред, внесохме неподвижния полицай под наем и стола му през вратата и ги сложихме до стената.

Кабинетът беше далеч по-малък, отколкото очаквах. Смятах, че фирмата на Вернер би наела цял етаж — или най-малкото цялата предна страна на сградата. Вместо това открихме скромен апартамент с четири стаи. Имаше фоайе с едно бюро, сякаш нагласено за приемна и стая на секретарката, с телефон с три линии и факс. Следваха две малки, безлични стаички без прозорци. Във всяка имаше бюро с настолен компютър тип минитауър, телефон, малка кантонерка, стол зад бюрото и два пред него. Имаше и главен кабинет — този, който видях от балкона, и единствено той гледаше към улицата.

Като внимавах да не се приближавам до лазерната аларма под прозореца, внимателно проучих офиса на Вернер Лантос. Бюрото лъщеше, сякаш никога не е било използвано. Върху него точно по средата се намираше компютърът, който бях видял от балкона — преносим „Тошиба“, който просто чакаше да го отворят и пооткраднат файловете му.

Протегнах ръка към машината, за да отворя капака.

— Дик — не! — Гласът на Ави. — Не се приближавай до него — прошепна той.

Отстъпих с ръка във въздуха.

— Какъв е проблемът?

— Старият ти приятел Ахуд е проблемът — отговори Ави. Взе фенерчето и започна да свети около компютъра. — Техническият отдел на Мосад направи тридесет и шест експлозивни устройства за поставяне в компютри „Тошиба“ — същия модел като този — по указание на министър-председателя. Горе-долу по същото време, когато получи и разрешението да преконфигурира няколко клетъчни телефона.

— О?

Разбирах за какво говори. Но за онези от вас, които не са чели новините наскоро, ще кажа, че израелците са майстори на финото изкуство на миниране на вещи като телефони и компютри и тяхното вкарване в офисите или колите на хора, обявили война на цивилните граждани на еврейската държава. В наши дни използват Семтекс-А3, еврейската мутация на многоуважавания чешки пластичен експлозив, който не може да бъде засечен дори от най-изтънчените летищни сензори. Разбира се, направиш ли такава бомба, тя може да се качи дори на самолет и да отлети до назначението си без страх, че ще я открият.

Съществуват различни начини за взривяването на подобни бомби. По принцип компютърната бомба гръмва, когато вдигнеш капака. Телефонът може да се детонира от глас (с помощта на чип, програмиран с гласовата честота на жертвата) или от разстояние, в който случай някой агент наблизо натиска бутон-спусък с радиосигнали или пък някой в другия край на линията изпраща електронна команда „огън“. Както и да е, телефонът прави „бум“ и пръсва главата на нещастното танго, което го държи.

— Направиха ги за работа срещу Хизбула и Ислямското братство — обясни Ави, въпреки че знаех това.

Аз не опитвам да си играя с импровизираните експлозивни устройства на другите, освен ако не е абсолютно необходимо. Те са непознати и опасни.

— Можеш ли да го изключиш?

— Ако е от нашите устройства, със сигурност мога. Така са направени, че да могат да се слагат и изваждат от компютъра за секунди.

Израелецът отвори капачето за PCMCIA картата и насочи фенерчето вътре.

— От нашите е — решително заяви той. Извади картата и я огледа критично. — Biduke — абсолютно.

Вдигна я нагоре, за да може да я разгледа в светлината на фенерчето.

— Експлозивът е вкаран тук — обясни той, като сочеше към картата, която на мен ми изглеждаше нормална. — По този начин могат да бъдат изпращани и давани на нашите тайни агенти, които не трябва да изпълняват никакви технически операции.

— Как не позволяваш компютърът да гръмне, когато не трябва?

— О, нашите хора в Тел Авив преконфигурираха схемата в картата, за да може схемата да се включи при вкарване на картата в компютъра и да се изключва при изваждане. Така мога да използвам компютъра и да демонстрирам колко е безопасен, след това да го затворя, да разменя картите и когато лошият го включи — бум и чао. Голям заряд е. — Ави огледа стаята. — Повече от достатъчно да изравни всичко тук. По дяволите, едно такова устройство събори цяла вила в Ливан.

Ави пъхна модемната карта в джоба си. След това отвори капака на компютъра и го включи.

— Виж. Готов е за работа. Както всеки друг компютър.

Сега лесната за отваряне ключалка на прозореца ми стана напълно ясна. Монпосран Лантос беше създал естествен вход — и насочваше мен или който и да е друг, проникнал в стаята, към компютъра на бюрото. Последователността беше проста като целувка: влизаш през прозореца, задействаш лазерната аларма, отваряш компютъра, той казва „бум“, офисът, а може би и цялата сграда, казват „чао“. Виновните? Ами обвинете същите шибани анонимни танга, които напоследък разрушават Париж. Край на разказа.

Аз обаче предвиждах друга развръзка — която включваше кончината на Лантос, а не моята. Но сега нямаше време да мисля за това — трябваше да се работи. Разгледах бюрото. Всички чекмеджета бяха отключени. Сега, с нов страх от мини, проверявах вътрешността им внимателно. Оказа се, че няма причини за опасения: чекмеджетата бяха празни, с изключение на малък топ листа с монограми, няколко кламери, две гумени ленти и половин дузина негови визитки. Разгледах кантонерката. Тя съдържаше кутия с бели пликове за писма. В малкия гардероб до вратата имаше три дървени закачалки и нищо друго. Коженият стол с висока облегалка зад бюрото изглеждаше съвсем нов.

Приятели, не ви ли се струва странна тази липса на данни, папки, кореспонденция, както и други неща, каквито винаги се намират в офисите? На мен със сигурност ми се стори странна. Искам да кажа, ето ги офисите на една инвестиционна банка, за която се твърди, че прави сделки за милиони, а може би и милиарди, по целия свят. Но кабинетът изглеждаше като третокласна дупка на току-що фалирал ипотечен брокер в селска Вирджиния.

О, имаше си своето табло с „Moi“ — сума ти снимки в рамка на Вернер Лантос и „приятели“, до една надписана с най-топли думи. Разпознах трима министър-председатели на Израел. На други три снимки Михаил Горбачов, Леонид Брежнев и Борис Елцин до един се мръщеха в обектива с ръце около раменете на Лантос. Дън Сяопин и Вернер Лантос се хилеха срещу камерата. Също и френските президенти Франсоа Митеран и Жак Ширак. Обрамчени, сложно украсени сертификати на три езика удостоверяваха голямата хуманност и щедрост на Вернер Лантос.

Но да се върнем на темата — нямаше никакви документи, дори и в трите направени по поръчка кантонерки, които намерихме в сградата. Само две празни папки, и толкова. Докато изследвах пода и стените за тайници, Уондър и Ави включиха компютрите и провериха дисковете им. Липсата на данни в тях също беше изненадваща. Нямаше нищо под парола. Всеки компютър имаше текстообработваща програма. Но никакви електронни таблици или бази данни — нищо освен най-основни програми. Дори нямаше „Уиндоус 95“. Никакви игри, като пасианс или покер. Става дума за някакви си хилави двеста мегабайта данни на диск с обем 1,6 гигабайта.

Ави подаде глава в офиса на Лантос и погледна как нагласях последното парче мокет на кабарчетата.

— Намери ли нещо?

Поклатих глава.

— Не. А ти?

Bupkis — нищо — отговори. — Чисто е.

Точно така. Всъщност беше истински чисто — като дачата на Андрей Юдин.

Позволете да кажа това отново. Чисто като дачата на Андрей Юдин. Разбира се, след малката ни закуска Вернер Лантос беше прочистил мястото. Взел е всичко и го е преместил другаде, но е оставил достатъчно неща, за да изглежда всичко така, сякаш все още работи тук, а след това е накарал Ахуд главореза да минира компютъра с достатъчно експлозив, за да събори сградата.

Спомнете си обаче какво казах, когато претърсвах дачата. Казах, че колкото и да се опитва човек да изчисти, винаги остават разни доказателства. Винаги. Просто човек трябва да търси достатъчно. В дачата намерих товарителницата от „Ер Франс“. Тук намерих минирания компютър.

— Хайде да изчезваме — казах. — Но вземете проклетата тошиба.

Бележки

[1] Боб (исп.). — Б.пр.