Дейвид Едингс
Господарят демон на Каранда (8)

7.

Вечерта Гарион и приятелите му бяха ескортирани с подчертана церемониалност по отекващите коридори в палата на Закат и бяха въведени в банкетна зала, която изглеждаше обширна като площад за провеждане на тържествени паради. В залата се слизаше по широко стълбище, украсено от двете страни с внушителни разклонени полилеи. Войници, облечени с красиви ливреи, бяха готови да свирят тържествена заря при появата на гостите. Стълбището очевидно бе построено да улеснява пищните приеми. Появата на всеки новопристигнал се обявяваше със звънки фанфари. Един сивокос церемониалмайстор извикваше името на госта с плътен звучен глас. Той изглеждаше толкова слаб, сякаш усилието цял живот да произнася имената на знатните особи бе изсмукало всичките му сили и го бе превърнало в сянка.

Гарион и приятелите му изчакаха в едно малко предверие, докато церемониалмайсторът обяви последния от местните величия. Натрапчиво шумният шеф на протокола, дребен мелцен с подстригана по особено сложен начин кафява брада, пожела приятелите да се подредят по ранг, ала трудностите при определянето на точните звания на членовете на малката група го объркаха тотално. Той положи неимоверни усилия, опитвайки се с всички сили и огромно мъжество да определи дали вълшебникът има по-висш чин от краля или от Нейно величество принцесата, наследница на императора. Най-сетне Гарион реши въпроса, извеждайки Се’Недра на площадката в края на стълбището.

— Техни кралски величества крал Белгарион и кралица Се’Недра от Рива — издекламира величествено церемониалмайсторът и фанфарите гръмнаха.

Гарион, облечен изцяло в синьо, стиснал ръката на своята кралица във великолепна бяла рокля, спря за миг на мраморната площадка, давайки възможност на пъстрата тълпа в залата да ги огледа добре. Всъщност тази драматична пауза не беше изцяло негова идея. Се’Недра бе забила нокти в ръката му в желязна хватка и бе изсъскала:

— Застани неподвижно!

Изглежда, че и Закат имаше склонност към известно театралничене — изумената тишина, възцарила се в залата, след като обявиха имената на гостите, недвусмислено сочеше, че императорът е заповядал самоличността им да бъде запазена в строга тайна до този момент. Гарион беше достатъчно честен пред себе си, за да признае, че сепнатият шепот сред блестящо облечената тълпа наистина му доставя удоволствие.

Кралят на Рива започна да се спуска по стълбището, ала се почувства така, сякаш някой го възпира с юзда като неспокоен кон.

— Не тичай! — изкомандва Се’Недра. Макар че го произнесе едва чуто, думите и бяха непоколебими.

— Тичам ли? — възрази той. — Че аз се движа едва-едва.

— Прави го още по-бавно тогава, Гарион.

В този миг той откри, че съпругата му притежава наистина изумителен талант — можеше да приказва, без да движи устните си! Усмивката й беше блага, макар и някак възвишена, а същевременно от нея се лееха цял поток команди, произнесени с възможно най-тихия глас на света.

Бръмчащият шепот, изпълнил банкетната зала, след като вестителят обяви имената им, се смени с почтителна тишина, когато двамата стигнаха до долния край на стълбището. От този миг насетне огромна вълна от поклони и реверанси се разля из тълпата, докато кралят и кралицата на Рива се движеха по покритата с меки килими пътека, водеща до леко издигната платформа. Върху нея беше поставена масата, запазена за императора и неговите специални гости — както от страната, така и пристигналите от чужбина.

Самият Закат, облечен в обичайната си бяла дреха, ала поради тържествения случай сложил на главата си златна диадема, майсторски изкована във формата на венец от красиви листа, стана от стола си и отиде да ги посрещне. По този начин избегна неловкия момент, когато двама мъже с еднакъв ранг се срещат на публично място.

— Толкова мило от твоя страна, че идваш да ме навестиш, скъпа — каза той, хвана ръката на Се’Недра и я целуна. В този миг приличаше на провинциален земевладелец или дребен благородник, който поздравява приятелите си от близката околност.

— Толкова е мило от твоя страна, че ни покани — отвърна тя с капризна усмивка.

— Как си, Гарион? — каза малореанецът и му подаде ръка, продължавайки да говори най-приятелски.

— Поносимо, Закат — отвърна Гарион, поемайки репликата от своя домакин. Щом Закат искаше да играе, Гарион чувстваше, че трябва да му покаже, че и той може да играе.

— Заповядайте на масата — каза Закат. — Можем да си побъбрим, докато изчакаме да дойдат останалите.

— Разбира се — съгласи се Гарион преднамерено небрежно.

Когато най-сетне се озоваха на столовете си, любопитството му надделя.

— Защо играем ролята на стари приятели? — обърна се той към Закат, докато приближаваше стола на Се’Недра към масата. — Този случай е прекалено официален, за да си приказваме за времето и да си задаваме въпроси за здравето. Не си ли съгласен с мен?

— Това действа объркващо на благородниците — отвърна самоуверено Закат. — Никога не прави онова, което очакват от теб, Гарион. Намекнахме, че сме стари приятели, и това разгорещи любопитството им до краен предел. Сега хората, които смятат, че знаят всичко, ще се чувстват по-малко сигурни в себе си. — Императорът се усмихна на Се’Недра — Тази вечер си абсолютно ослепителна, скъпа.

Се’Недра засия и погледна дяволито към Гарион.

— Защо не си водиш бележки как трябва да се държиш, скъпи? — предложи му тя. — Можеш да научиш толкова много неща от Негово величество. — Малката кралица отново се обърна към Закат. — Толкова е любезно от твоя страна — възкликна тя, — ала косата ми е истинска катастрофа. — Изразът й беше едва ли не трагичен, докато докосваше с връхчетата на пръстите блестящите си къдрици. Всъщност косата й беше великолепна част от нея беше оформена като мъничка корона от плитчици, в които бяха вплетени бисери, буен водопад от къдрици се спускаше под короната и се разливаше с изумителен блясък върху лявото й рамо.

Докато малореанският император и кралицата на Рива си разменяха любезности, останалите приятели на Гарион бяха представени в залата от вестителя. Силк и Велвет предизвикаха истинско оживление — той, облечен в жакета, покрит като истинска броня със скъпоценни камъни, а тя — в рокля от бледолилав брокат.

Се’Недра въздъхна завистливо.

— Ще ми се и аз да можех да нося този цвят — измърмори тя.

— Можеш да носиш който цвят пожелаеш, Се’Недра — рече Гарион.

— Нима нямаш никакво чувство за различните багри, Гарион? Да не си далтонист? Момиче с червена коса не може да облече дреха в бледолилаво.

— Ако това те притеснява, бих могъл веднага да променя цвета на косата ти. Стига да искаш.

— Само да си посмял! — изрече задъхано тя, протягайки ръце към бакърените къдрици на рамото си, сякаш искаше да ги защити.

— Това беше най-обикновено предложение, скъпа.

Церемониалмайсторът, застанал на горната площадка на стълбището, обяви появата на Сади, Ерионд и Тот като група; очевидно му беше много трудно да се справи с факта, че нито момчето, нито гигантът нямат никакъв ранг, който би могъл да оповести пред благородниците. Ала следващото представяне изпълни гласа му със страхопочитание, а крайниците му започнаха буквално да се тресат от напрежение.

— Нейно благородие херцогинята на Ерат — изрече тържествено той. — Вълшебницата лейди Поулгара. — Тишината, възцарила се в залата, бе изпълнена с изумление. — И господин Дурник от Сендария — добави мъжът. — Човекът, който има два живота.

Поулгара, и ковачът се спуснаха по стълбището, обгърнати в плътна, невероятна тишина.

Поклоните и реверансите, които удостоиха легендарната двойка, бяха дълбоки като коленичене пред олтар. Поулгара, облечена в обичайната си синя рокля, украсена със сребърни нишки, премина гордо през залата, излъчвайки бляскаво величие на истинска императрица. Върху лицето й грееше тайнствена усмивка, прочутият бял кичур над челото й искреше под светлината на свещите, докато тя и Дурник се приближаваха към платформата.

Междувременно на площадката в края на стълбището церемониалмайсторът се бе отдръпнал сепнато при появата на следващия гост. Очите му бяха изскочили от орбитите, а лицето му бе бледо като платно.

— Просто го кажи — чу Гарион гласа на дядо си. — Почти съм сигурен, че са чували името ми.

Церемониалмайсторът пристъпи към мраморния парапет.

— Ваше величество — изрече той, запъвайки се на всяка сричка — дами и господа, беше ми оказана неочакваната чест да ви представя вълшебника Белгарат.

Уплашени въздишки се разнесоха в цялата зала, когато възрастният мъж, облечен в сива риза с качулка от мека вълна, започна да слиза по стълбите, без да се опитва да изглежда особено — не се стремеше нито да заеме някакви изпълнени с достойнство пози, нито да крачи с величава походка. Събраните в огромното помещение малореански благородници се отдръпваха по-далеч от него, докато той се приближаваше към масата, където останалите вече се бяха присъединили към Закат.

Ала някъде по средата на пътя до императорската платформа една русокоса мелценска девойка, облечена в рокля с ниско изрязано деколте, привлече погледа на вълшебника. Младата жена стоеше неподвижно, изпълнена със страхопочитание, неспособна да направи реверанс, изпаднала в невъзможност да направи каквото и да било движение, докато най-известният мъж в целия свят идваше все по-близо до нея. Белгарат спря и я огледа съвсем бавно и преднамерено, отбелязвайки с удоволствие колко много от тялото й е останало непокрито от роклята. Хитра усмивка плъзна по лицето му, сивите му очи светнаха по възмутителен начин и той каза:

— Хубава рокля.

Лицето на девойката се обля в пламтяща червенина.

Белгарат се засмя, протегна ръка и я щипна по бузата.

— И хубаво момиче — добави той.

— Татко — намеси се твърдо Поулгара.

— Идвам, Поул. — Той се разсмя и продължи по килима към масата. Хубавото мелценско момиче го изпрати с поглед, отворило широко очи и притиснало бузата си с ръка.

— Не е ли отвратителен? — измърмори Се’Недра.

— Той просто си е такъв, скъпа — възрази Гарион. — Не се преструва, че е различен. Не е необходимо да го прави.

На тържеството бяха сервирани гозби, за които Гарион не можеше да измисли име. Освен това имаше специалитети, които въобще не знаеше как да изяде. Едно ястие с ориз, което наглед му се стори съвсем невинно, всъщност бе обилно поръсено с толкова лютиви подправки, че след като го опита, кралят на Рива трескаво посегна към чашата си с вода, а от очите му бликнаха сълзи.

— Белар, Мара и Недра! — изруга Дурник, останал без дъх. Чувствайки, че се задушава, той също затърси пипнешком каната с водата. Доколкото Гарион си спомняше, това беше първият път от години, когато ковачът си позволяваше такива изблици. Но пък го правеше изненадващо добре.

— Наистина леко пикантно ястие — направи коментар Сади и продължи спокойно да яде ужасната гозба.

— Как можеш да преглъщаш това? — попита изумено Гарион.

Сади се усмихна.

— Забравяш, че съм свикнал често да ми поднасят разни отрови, Белгарион. Обикновено отровните подправки правят езика непробиваемо корав и покриват гърлото с истинска броня.

Закат наблюдаваше реакциите им и очевидно му беше твърде забавно.

— Би трябвало да ви предупредя — извини се той. — Тази гозба е от областта Гандахар. По време на дъждовния сезон местните хора там се забавляват, като опитват да подпалят истински огньове в стомасите на своите ближни. Повечето от тях са ловци на слонове и се гордеят с храбростта си.

Към средата на празненството Брадор, облечен в кафяви одежди, се насочи към дългата императорска маса.

— Ако ваше величество няма нищо против — заговори той, навеждайки се така, че Гарион да може да чува думите му сред гълчавата от смях и оживени разговори — няколко души са изпълнени с огромно желание и нетърпение да се срещнат с вас.

Гарион кимна учтиво, макар че вътрешно потрепера при мисълта за предстоящото. Бе имал редица подобни преживявания и му бе известно колко продължителни и досадни са. Началникът на Бюрото на вътрешните работи го поведе през облечените с пъстри и ярки одежди празнуващи благородници, като от време на време спираше и разменяше поздрави с различни официални служители, чиито ранг беше еднакъв с неговия, след което ги представяше на Гарион. Гарион стисна зъби и се подготви да изтърпи героично час-два, изпълнени с невероятна скука. Закръгленият плешив Брадор обаче се оказа много забавна компания. Макар и на пръв поглед да въвличаше Гарион в лековати разговори, всъщност той му предоставяше пълна, сбита и точна — и често твърде многозначителна — информация за хората.

— Ще разговаряме с кралчето на Палиа — измърмори той, когато се приближиха към група мъже с високи конусовидни филцови шапки. Дрехите им бяха направени от кожа, боядисана в неприятно зелен цвят, който внушаваше мисъл за болести и лекарства. — Той е подмилкващ се блюдолизец, лъжец и страхливец. Човек не бива да му се доверява в никакъв случай.

— А, здравей, Брадор — обърна се към мелцена един от мъжете с филцовите шапки с пресилена сърдечност.

— Ваше величество — отвърна Брадор с поклон. — Имам честта да ви представя Негово кралско величество Белгарион от Рива. — Той се обърна към Гарион. — Ваше величество, това е Негово величество Уорасин, крал на Палиа.

— Ваше величество — възкликна Уорасин и се поклони непохватно. Имаше тясно лице, осеяно с белези от шарка, близко разположени очи и отпуснати устни. Гарион забеляза, че ръцете му не са особено чисти.

— Ваша величество — отвърна Гарион с едва доловима нотка на отчуждение.

— Тъкмо разправях на членовете на моя двор — по-скоро бих повярвал, че слънцето ще изгрее от север, отколкото че Върховният господар на Запада ще се появи в Мал Зет.

— Светът е пълен с изненади.

— Кълна се в брадата на Торак, вие сте прав, Белгарион — нали нямате нищо напротив да ви наричам Белгарион, ваше величество?

— Торак нямаше брада — поправи го лаконично Гарион.

— Какво?

— Торак нямаше брада. Поне не видях косми по лицето му, когато се срещнах с него.

— Когато сте се срещнали с… — Изведнъж очите на Уорасин се разтвориха широко. — Значи ми казвате, че всички онези истории за случилото се в Ктхол Мишрак са наистина верни? — възкликна той останал без дъх.

— Не съм сигурен, ваше величество — отвърна Гарион. — Все още не съм чувал всичките истории. За мен беше абсолютно удоволствие да се запозная с вас, приятелю — добави той и потупа по рамото дребния крал, който изглеждаше не на себе си от изумление. В този миг Гарион осъзнаваше, че проявява преувеличена показност на приятелските си чувства към своя нов познат. — Какъв срам, че нямаме повече време да си поговорим. Идваш ли, Брадор? — Той кимна на краля на Палиа, обърна се и отведе мелцена по-далеч от групата мъже с конусообразните шапки.

— Вие наистина сте много изкусен, Белгарион — промърмори Брадор. — Много повече, отколкото си въобразявах, вземайки предвид… — Той се поколеба.

— Вземайки предвид факта, че изглеждам като неук провинциален наивник? — подсказа му Гарион.

— Не зная дали бих се изразил точно по този начин.

— Защо не? — Гарион сви рамене. — Истината е такава, нали? Уорасин обаче съвсем очевидно се стремеше да насочи разговора към нещо. Към какво?

— Всъщност всичко е съвсем просто — отговори Брадор. — Той отбелязва близостта ви с Кал Закат в настоящия момент. Цялата власт в Малореа зависи от близките връзки с трона, а човекът, който може да прошепне нещо в ухото на императора, разполага с наистина уникално положение. Тъкмо сега Уорасин има граничен спор с принц-регента на Делчин и вероятно иска да кажете добра дума за него пред нашия владетел. — Развеселен, Брадор изгледа краля на Рива. — Сега сте в такова положение, че бихте могли да спечелите един милион с един замах, разбирате ли?

Гарион се засмя.

— Не бих могъл да го отнеса със себе си, Брадор. Веднъж посетих съкровищницата на Рива и зная колко тежи един милион. Кой е следващият?

— Началникът на Бюрото по търговия — абсолютно безпринципно магаре. Като повечето началници на бюра.

Гарион се усмихна.

— А той какво иска?

Брадор замислено подръпна меката част на ухото си.

— Не съм съвсем сигурен. Бях известно време извън страната. Васка е коварен тип, затова бъдете внимателен с него.

— Винаги съм внимателен, Брадор.

Барон Васка, началникът на Бюрото за търговията, беше плешив и сбръчкан. Носеше кафява роба, която, изглежда, беше нещо като униформено облекло за представителите на бюрокрацията. Златната верига с медальона на неговата служба сякаш беше прекалено тежка за врата му. Макар че на пръв поглед баронът изглеждаше възрастен и безсилен, очите му гледаха остро и проницателно като на лешояд.

— А, ваше величество — подхвана той след официалното представяне. — Толкова се радвам, че най-сетне успях да се срещна с вас.

— Удоволствието е изцяло мое, барон Васка — отговори учтиво Гарион.

Тримата побъбриха известно време, ала Гарион не успя да открие в думите на благородника нищо, което да изглежда дори най-малко извън обичайните условности.

— Забелязах, че принц Келдар от Драсния е член на вашата свита — каза накрая баронът.

— Ние сме стари приятели. Значи се познавате с Келдар, бароне?

— Срещали сме се няколко пъти по повод на редица търговски сделки — при издаването на обичайните разрешителни, свързани с малки парични подаръци, нали разбирате. Ала в повечето случаи той се стреми да избягва всякакви контакти с представителите на властите.

— Забелязвал съм тази негова склонност — рече Гарион.

— Бях сигурен, че е така. Не бих искал да ви задържам повече, ваше величество. Мнозина от присъстващите тук изгарят от нетърпение да се срещнат с вас, а пък аз не искам да ме обвинят, че монополизирам времето ви. Скоро отново би трябвало да си поприказваме. — Баронът се обърна към началника на Бюрото на вътрешните работи. — Много мило от твоя страна, че ме представи на краля, скъпи Брадор.

— О, няма за какво да ми благодарите, скъпи ми бароне — отвърна Брадор, хвана Гарион под ръка и двамата се отдалечиха от Васка.

— Всъщност за какво беше всичко това? — попита Гарион.

— Не съм сигурен, нали казах — отговори Брадор. — Ала независимо какво е искал да получи, със сигурност го е получил.

— В действителност ние не си казахме съвсем нищо.

— Зная, и тъкмо това ме тревожи. Мисля, че ще поставя стария си приятел Васка под наблюдение. Той успя да събуди любопитството ми.

През следващите два часа Гарион се запозна с още двама крале на миниатюрни кралства, два пъти повече облечени в строги одежди бюрократи, цял рояк надути благородници и техните дами. Много от тях, разбира се, искаха единствено да бъдат забелязани, че разговарят с него, така че по-късно да могат да заявят с небрежен високомерен тон: „Онзи ден си поговорих с Белгарион и той ми каза, че…“ Други изтъкваха напористо факта, че в бъдеще обезателно ще е необходимо да проведат разговор на четири очи с краля на Рива. Неколцина дори се опитаха да си уредят срещи с него в конкретен ден и час.

Най-сетне Велвет дойде да отърве Гарион от всичко това. Той тъкмо бе попаднал в плен на кралското семейство Пелдан: мъжът беше нисък и дебел дребосък с яркожълт тюрбан, а кискащата се самодоволно негова съпруга — между впрочем твърде мършава дама — беше облечена в розова рокля, която беше в смразяващ дъха контраст с оранжевата й коса. Двете кралски особи бяха придружени от трите си дечурлига, които непрекъснато хленчеха и се биеха.

— Ваше величество — каза Велвет и направи реверанс. — Съпругата ви моли за разрешение да се оттегли от тържеството.

Гарион я погледна с дълбока благодарност.

— В такъв случай веднага трябва да отида при нея — бързо каза той, след това се обърна към кралските особи. — Надявам се, че ще ме извините.

— Разбира се, Белгарион — отвърна състрадателно дребният крал. — И моля ви, предайте нашите поздрави на прекрасната си съпруга — добави неговата кралица.

Хлапетата от кралското потомство продължиха да вият с пълно гърло и да се ритат с истинско настървение.

— Изглеждаш твърде измъчен — измърмори Велвет, докато отвеждаше Гарион.

— Бих могъл да те целуна от благодарност.

— Е, това е наистина интересно хрумване.

Гарион хвърли недоволен поглед през рамо и измърмори:

— Би трябвало да удавят трите си малки чудовища и вместо тях да отглеждат цяла глутница кученца.

— По-добре прасенца — поправи го тя.

Кралят на Рива я изгледа въпросително.

— Е, поне биха могли да продават бекона — обясни русокосото момиче. — Така усилията по отглеждането не биха отишли съвсем на вятъра.

— Се’Недра наистина ли се чувства зле?

— Не, разбира се. Просто направи нужния брой завоевания, които бе запланувала за тази вечер. Това е всичко. Иска да си запази още няколко за в бъдеще. Дойде време да се оттегли по величествен начин от тържеството, изоставяйки цели пълчища разочаровани обожатели, които са копнеели да се срещнат с нея. Те естествено ще се почувстват смазани от отчаяние.

— Това е твърде странна гледна точка, струва ми се.

Русокосата девойка се засмя с обич и хвана Гарион под ръка.

— Ако си жена, гледната точка си е съвсем, ама съвсем нормална.

 

 

На следващата сутрин, скоро след закуска, Гарион и Белгарат бяха повикани на среща със Закат и Брадор в личния кабинет на императора. Помещението беше обширно и удобно, навсякъде край стените бяха поставени книги и географски карти, имаше красиво тапицирани кресла, разположени около няколко ниски масички. Денят беше топъл и прозорците бяха отворени, позволявайки на наситения с аромат на цъфнали дръвчета пролетен вятър да люлее тежките завеси.

— Добро утро, господа — поздрави ги Закат. — Надявам се, че сте спали добре.

— Да, наистина, след като успях да измъкна Се’Недра от водата — отвърна със смях Гарион. — Струва ми се, че ваната е прекалено удобна. Няма да повярвате, но вчера тя се къпа три пъти!

— През лятото в Мал Зет е много горещо и прашно — рече Закат. — Баните правят живота поносим.

— А как стига водата до тях? — попита Гарион с любопитство. — Не видях никой да носи кофи по коридорите:

— Водата идва по тръби, прокарани под пода — отговори императорът. — Занаятчията, разработил тази система, е възнаграден с благородническата титла барон.

— Надявам се, че няма да имаш нищо против, ако откраднем тази идея. Дурник вече прави скици на баните.

— Според мен всичко това е нездравословно — заяви Белгарат. — Човек трябва да се къпе навън — със студена вода. Глезотиите само правят хората по-болнави. — Вълшебникът погледна Закат. — Сигурен съм, че не си ни повикал, за да обсъдим философските аспекти на къпането, нали?

— Не и ако наистина не го желаеш, Белгарат — отвърна Закат и се надигна в креслото си. — Сега, след като имахте възможност да си отдъхнете от пътуването, мисля, че вече е време да се заловим за работа. Хората на Брадор вече му изпратиха докладите си и той е готов да ни запознае със своята оценка на положението в Каранда. Говори, Брадор.

— Да, ваше величество. — Пълният плешив мелцен стана от креслото си и прекоси кабинета, приближавайки до много голяма карта на малореанския континент, окачена на стената. Картата беше красиво изпъстрена със сини езера и реки, зелени равнини, тъмно-зелени гори и кафяви планини, чиито върхове бяха боядисани в бяло с цвета на снега. Вместо с обикновени точки, градовете бяха изобразени с картини на сгради и укрепления. Гарион отбеляза, че системата от пътища в Малореа е почти толкова добре развита, както тази в Толнедра.

Брадор се изкашля, за да прочисти гърлото си, бори се няколко секунди с едно от свирепите котета на Закат, за да вземе дългата показалка, и започна изложението си:

— Както ви докладвах в Рак Хага — подхвана той, — мъж на име Менга преди около половин година излязъл от необятната гора на север от езеро Каранда. — Началникът на Бюрото на вътрешните работи почука с показалката изображението на широкия пояс дървета, простиращи се от Карандската планинска верига до планината Замад. — Знаем много, много малко за живота на този Менга.

— Това не е съвсем вярно — възрази Белгарат. — Кайрадис ни разкри, че е жрец гролим — или е бил такъв в миналото. Това ни дава възможност да си направим определени заключения.

— С интерес очаквам да чуя какво ще ни разкажеш — рече Закат.

Белгарат се огледа с полупритворени клепачи, задържайки поглед върху няколкото пълни кристални кани, след това огледа и полираните чаши, поставени на един бюфет в отсрещния край на кабинета.

— Имаш ли нещо против? — попита той и посочи каните. — Мисля по-добре, когато държа чаша.

— Налей си — отговори му Закат.

Възрастният мъж стана, отиде до бюфета и напълни чаша с рубиненочервено вино.

— Ти искаш ли, Гарион? — попита той, вдигайки каната в ръка.

— Не дядо, благодаря.

Белгарат сложи кристалния капак върху каната и закрачи по синия килим.

— Добре — започна той. — Известно ни е, че боготворенето на демоните се е запазило в дебрите на Каранда, въпреки че жреците гролими са се опитали да унищожат тази религия, когато карандите са били принудени да приемат Торак за свой бог през второто хилядолетие. Освен това знаем, че самият Менга е бил жрец. Ако гролимите тук, в Малореа, са реагирали по същия начин като колегите си в Ктхол Мургос, след като са узнали за смъртта на Торак, можем да предположим следното: че са били изцяло деморализирани. Фактът, че Урвон е прекарал няколко години, ровейки в библиотеките, опитвайки се да намери пророчества, които биха оправдали запазването на църквата в предишния й вид, е твърде красноречиво доказателство, че той е бил изправен пред пълно отчаяние. — Вълшебникът замълча и отпи от виното. — Не е лошо — рече той с одобрение на Закат. — Въобще не е лошо!

— Благодаря.

— И така — продължи възрастният мъж. — Религиозното отчаяние поражда редица различни реакции. Някои хора полудяват. Други се отдават на различни видове разврат и разгулен живот, трети отказват да признаят истината и се опитват да запазят старите форми, непроменени. Но има и някои, макар и малцина, които живеят, търсейки нова религия — тя е обикновено пълната противоположност на онази, в която са вярвали по-рано. Тъй като църквата на гролимите в Каранда е полагала огромни усилия стотици години наред, стремейки се да изкорени боготворенето на демоните, значи е напълно логично неколцина от отчаяните жреци да потърсят нови господари-демони с надеждата, че ще научат тайните им. Не забравяйте, че ако човек е в състояние да контролира демон, той има значителна власт в ръцете си; а жаждата за власт винаги е била сърцевината на мисленето у гролимите.

— Дотук всичко съвпада, древни — призна Брадор.

— И аз мисля така. Добре, нека сега продължим. Торак е мъртъв и Менга изведнъж открива, че теологическата основа, върху която е свикнал да изгражда мислите си, изведнъж е отнета от живота му. Вероятно е изживял период, правейки всички онези неща, които са забранени на жреците — пиянство, разврат, разгулен живот и така нататък. Ала когато човек прекали с всичко това, в крайна сметка всяко удоволствие става неудовлетворително и създава чувството за празнота. След известно време дори развратът става нещо досадно.

— Леля Поул би се изненадала, ако те чуе да казваш това — отбеляза Гарион.

— Задръж тази информация за себе си — посъветва го Белгарат: — Споровете ни за моите лоши навици са основата на нашите добри отношения. — Вълшебникът отново посръбна от виното. — Наистина е великолепно — заяви той и вдигна чашата пред очите си, за да се възхити на цвета на течността, огряна от слънчевата светлина. — И ето, една сутрин Менга се събужда със смазващо главоболие, усещайки отвратителен вкус на вкиснало в устата си. В стомаха му гори истинска клада, която никаква вода не може да угаси. Всъщност няма нищо, което би го изкушило да продължава да живее. Може би дори е опрял меча за принасяне на жертви пред олтара в гърдите си, изпълнен с непреодолимо желание да сложи край на безцелния си живот.

— Нима размислите ти не отиват прекалено далеч? — попита Закат.

Белгарат се изсмя.

— В миналото съм бил професионален разказвач на интересни истории — извини се той. — Не мога да се сдържа, когато описвам нещо забележително, и винаги добавям няколко допълнителни краски от себе си за по-голяма убедителност. Добре — може и да не е помислял за самоубийство, но може и да го е направил. Мисълта ми е, че този Менга е достигнал абсолютното дъно и нямало накъде повече да пропада. Тъкмо тогава му хрумва идеята за демоните. Призоваването на демони е почти толкова опасно, колкото заплахата, надвиснала над живота на първия пехотинец, покатерил се по стълба към бойниците на вражеското укрепление по време на атака, ала Менга не е имал какво да губи. И така, той отива в гъстите гори, намира някакъв карандски магьосник и по някакъв начин го убеждава да го обучи на своето изкуство — ако сте съгласни да използваме думата „изкуство“ за подобно нещо. Необходими са му дванадесет години, за да се запознае с всичките тайни на занаята.

— Откъде ви хрумна точно цифрата дванадесет? — попита Брадор.

Белгарат вдигна рамене.

— От смъртта на Торак изминаха около четиринадесет години. Нито един нормален човек не може да прекалява с разврата и разгулния живот повече от две години, без да си навлече някаква сериозна болест. Затова по всяка вероятност преди около дванадесет години Менга е отишъл да търси магьосник, способен да го научи на магьосническия занаят. След като научава всички тайни, Менга убива учителя си и…

— Почакай малко — възрази Закат. — Че защо да убива учителя си?

— Учителят е знаел прекалено много за него, при това е бил в състояние да призовава демони и да ги праща срещу отказалия се от религията си бивш гролим. Освен това отношенията между учител и ученик налагат доживотна робия от страна на ученика, която се налага насилствено чрез клетва. Менга не би могъл да напусне своя учител, докато старият магьосник не се раздели с живота.

— Откъде знаеш толкова големи подробности за всичко това, Белгарат? — попита Закат.

— Преминах през всички тези перипетии преди няколко хиляди години при мориндимите. Нямах кой знае каква работа и изпитвах остро любопитство към всичко, свързано с магии.

— И уби ли своя учител?

— Не… всъщност не точно аз. Когато го напуснах, той изпрати своя демон срещу мен. Аз успях да го овладея и го пратих срещу него.

— И той го уби?

— Приемам, че е така. Демоните обикновено постъпват тъкмо по този начин. Както и да е, да се върнем при Менга. Той пристига пред портите на Калида преди около половин година и призовава цяла армия демони. Никой, който все още не е загубил ума си, не призовава повече от един демон, защото дяволската им пасмина се управлява прекалено трудно. — Вълшебникът впери поглед в пода. — Единственото нещо, с което бих могъл да си обясня поведението му, е, че Менга е успял да призове Господаря на демоните и да го постави под свой контрол.

— Господарят на демоните ли? — попита Гарион.

— Демоните също имат ранг — също като хората. Ако Менга е успял да постави под контрола си Господаря на демоните, то тъкмо това същество призовава цяла армия от по-нископоставени демони. — Възрастният мъж напълни отново чашата си. Изглеждаше доволен от себе си. — Струва ми се, че в общи линии така е протекъл животът на Менга — завърши той и седна.

— Виртуозно изпълнение, Белгарат — поздрави го Закат.

— Благодаря — отвърна вълшебникът. — Мнението ми по въпроса съвпада с твоето. — Той погледна Брадор. — Сега, след като познаваме Менга, защо не ни разкажеш какво е направил той досега?

Брадор още веднъж зае мястото си до картата, отпъждайки същото свирепо коте с показалката.

— След като Менга превзема Калида, мълвата за неговите подвизи се разпространява в цяла Каранда — започна началникът на Бюрото на вътрешните работи. — Като начало искам да изтъкна, че религията и боготворенето на Торак никога всъщност не са били приемани от карандите в дълбочина и единственото, което ги е карало да пазят външно приличие, били жертвените ножове на гролимите.

— Както в случая с тулите ли? — предположи Гарион.

— Положението е почти същото, ваше величество. След смъртта на Торак църквата изпада в пълно объркване и карандите започват да се връщат открито към старата си религия. Старите светилища отново започват да се появяват, старите ритуали отново възкръсват и стават всеобща практика. — Брадор потрепери. — Ужасни ритуали — добави той. — Съвсем неприлични.

— Дори по-отблъскващи от ритуалите на гролимите, принасящи жертви на Торак?

— За тях има някакво оправдание, Гарион — възрази Закат. — За всеки е чест да бъде избран, а жертвите отиваха под ножа по свое желание.

— Нито един от онези, които съм виждал, не желаеше да умре — възрази Гарион.

— Някой друг път ще направим дискусия по сравнителна теология — прекъсна ги Белгарат. — Продължавай, Брадор.

— След като карандите чули за Менга — продължи мелценският чиновник, — те започнали да прииждат на цели тълпи в Калида, за да го подкрепят и да се запишат в армията, воюваща на страната на демоните. Винаги е имало нелегално движение за независимост в седемте кралства на Каранда. Много на брой луди глави там вярват, че демоните предлагат най-добрата надежда за отхвърляне потисничеството на ангараките. — Той погледна императора. — Не искам да обидя никого, ваше величество.

— Никой не се обижда, Брадор — увери го Закат.

— Съвсем естествено е, че кралете на малките кралства в Каранда се опитваха да попречат на своите хора да се присъединят към Менга. Загубата на поданици е винаги нещо болезнено за всеки владетел. Армията — нашата армия — също беше разтревожена от ордите каранди, тълпящи се под знамето на Менга, затова военните се опитаха да блокират границите. Но тъй като голяма част от армията беше в Ктхол Мургос с ваше величество, войската в Каранда просто се оказа недостатъчна. Карандите или просто заобикаляха нашите военни подразделения, или ги побеждаваха в разигралите се схватки. Армията на Менга сега е почти един милион души — зле въоръжени и още по-зле обучени, но цифрата един милион е изключително важна дори ако хората са въоръжени само с тояги. Не само Джено, но и Ганезия са изцяло под властта на Менга; той е готов всеки момент да завладее Катакор. А успее ли да го стори, неминуемо ще нахлуе в Палиа и Делчин. Ако никой не го спре, Менга вече ще тропа по портите на Мал Зет по време на празника Ерастид.

— Той използва ли демоните по време на своите походи? — попита напрегнато Белгарат.

— Всъщност не — отговори Брадор. — След случилото се в Калида не е необходимо да го прави. Самият вид на чудовищата обикновено е достатъчен — всички градове, които Менга е превзел досега, сами са отваряли порти пред него и армията му. Той успява да постигне целите си със забележително малко на брой истински сражения.

Възрастният мъж кимна.

— Очаквах, че положението е точно такова. Много е трудно отново да установиш контрола си над демон, след като той е опитал вкуса на кръвта.

— Всъщност не толкова демоните създават проблемите — продължи Брадор. — Менга е разпратил агенти из цялата територия на Каранда. Историите, които разпространяват те, буквално подлудяват хората. — Той погледна към императора. — Бихте ли повярвали, че хванахме един от неговите мисионери в казармите на войската на карандите тук, в Мал Зет?

Закат го изгледа остро и попита:

— Как е успял да проникне там?

— Преоблякъл се като ефрейтор, завръщащ се в армията, след като бил ранен и се възстановил — отговори Брадор. — Дори се престарал и сам си нанесъл рана, за да изглежда историята му по-истинска. Всички му повярвали, като чули ругатните му по адрес на мургите.

— Какво направихте с него?

— За нещастие той не оцеля след разпита — отвърна Брадор и се намръщи, след това се наведе да махне котето от глезена си.

— „За нещастие“ ли каза?

— Имах интересни планове за бъдещето му. Приемам го много лично, когато някой успее да измами хората от моята тайна полиция. Това е въпрос на професионална чест.

— В този случай какво би ме посъветвал? — попита Закат.

— Боя се, че ще се наложи да върнете у дома цялата армия от Ктхол Мургос, ваше величество — каза Брадор. — Не можете да водите война на два фронта.

— Дума да не става! — Тонът на Закат беше непреклонен.

— Не мисля, че имаме някакъв друг избор — рече Брадор. — Почти половината от силите, тук в Малореа, са от карандски произход. Според мен е истинска лудост да разчитаме на тях в случай на военен конфликт с Менга.

Лицето на Закат пребледня.

— Нека го представя по този начин, ваше величество — категорично заяви Брадор. — Ако отслабите силите си в Ктхол Мургос, е твърде вероятно да загубите Рак Ктака и може би Рак Горут, но ако не върнете армията си у дома, със сигурност ще загубите Мал Зет.

Закат го изгледа свирепо.

— Все още има време да обмислите въпроса от всички страни, ваше величество — добави Брадор с делови, спокоен тон. — Това все пак е моята преценка на положението. Сигурен съм, че ще поискате потвърждение на думите ми от страна на военното разузнаване, освен това ще е необходимо да се консултирате с висшето военно командване.

— Не — рязко каза Закат. — Решението е изцяло мое. — Той се навъси и наведе лице към пода. — Добре, Брадор. Ще върна армията в Малореа. Иди да съобщиш на представителите на военното командване, че искам незабавно да се срещна с тях.

— Да, ваше величество.

Гарион вече беше станал от мястото си.

— Колко време ще бъде необходимо да върнеш войските си от Ктхол Мургос?

— Около три месеца — отговори Закат.

— Не мога да чакам толкова дълго, Закат.

— Съжалявам, Гарион, ала никой от нас няма друг избор. Нито ти, нито аз ще напуснем Мал Зет, докато армията не пристигне тук.