Дейвид Едингс
Господарят демон на Каранда (13)

12.

Гарион настойчиво каза:

— Силк, трябва да спреш всичко това.

— Съжалявам, Гарион — отвърна дребничкият драснианец и огледа предпазливо окъпания в лунна светлина вътрешен двор, търсейки шпиони. — Планът вече е задействан. Бандитите на Сади са в двореца и получават заповеди директно от Васка. Сега Васка се чувства толкова храбър и е толкова самонадеян, че е готов да се изправи срещу самия Закат. Генерал Брегар от Бюрото за военни доставки усеща, че става нещо, затова се е обградил с многобройна войска. Кралят на Палиа, принц-регентът на Делчин и старият крал на Воресебо са въоръжили до зъби всички свои васали. Палатът е затворен, никой не може да вкара помощ отвън, дори и самият Закат. Положението е такова, че една непредпазлива дума може да възпламени неудържим конфликт.

Гарион започна да ругае.

— Ти самият ни каза да действаме — напомни му Сади.

— Силк, точно сега не можем да се измъкнем от двореца — да не говорим за бягство от града. Предизвикахме опасни междуособици и се озоваваме тъкмо в най-нажежената точка на събитията.

Силк мрачно кимна и каза:

— Зная.

— Трябва да отида до Закат — рече Гарион. — Ще му разкрия цялата истина. Той може да заповяда на императорската гвардия да обезоръжи всички размирници.

— Ако си мислел, че е трудно да измислиш начин за измъкване от двореца, сега започвай да мислиш как ще успееш да избягаш от императорския затвор. Досега Закат се държа учтиво, но не смятам, че неговото търпение — или по-точно гостоприемството му — би преглътнало подобни заговори от наша страна.

Гарион изсумтя.

— Боя се, че надхитрихме самите себе си — измърмори Силк и се почеса по главата. — Е, случват се понякога такива неща.

— Можеш ли да измислиш някакъв начин да предотвратим конфликта, или поне да го забавим?

— Страхувам се, че отговорът ми е „не“. Положението е нестабилно — една искра ще предизвика взрив. Може би ще е най-добре да разкажем всичко на Белгарат.

Гарион трепна.

— Той никак няма да се зарадва.

— Ще бъде още по-ядосан, ако не му кажем.

— Имаш право — въздъхна Гарион. — Хайде да отидем при него и да разкрием всичко.

Беше им необходимо доста време, докато намерят Белгарат. Най-сетне го откриха — стоеше до прозореца в една от стаите на последния етаж на източното крило и наблюдаваше бушуващите в града пожари. Огромни пламъци, обвити в пелени от сажди, бълваха от цели редици къщи, пелена от плътен пушек скриваше небето.

— Положението излиза от контрол — рече възрастният мъж. — Би трябвало да събарят някои къщи, за да спрат огъня, но войниците се страхуват да напускат казармите си. — Той изруга и добави: — Мразя пожарите.

— Появи се и нещо друго — подхвана предпазливо Силк, оглеждайки стената за пролуки, от които по всяка вероятност надничаха шпиони.

— И какво е то?

— О, нищо особено — отвърна Силк с преувеличена небрежност. — Просто искахме да привлечем вниманието ти върху една подробност, това е всичко. — Ала пръстите на драснианеца вече бяха започвали да мърдат чевръсто. Докато той говореше съвсем спокойно за някакъв маловажен проблем с конете, пръстите му успяха да опишат създалото се положение.

— Какво сте направили? — възкликна Белгарат и прикри избухването си с фалшива кашлица.

„Каза ни да създадем условия за размирици, отвличащи вниманието на тайната полиция, дядо“ — каза със знаковия език Гарион, докато в същото време Силк продължаваше да бъбри за измисления проблем с конете.

„Да, нещо за отвличане на вниманието, да — отговориха пръстите на Белгарат. — Ала не и кръвопролитни битки в двореца.“

„Това беше най-доброто, което успяхме да измислим“ — отвърна неубедително Гарион.

— Дайте ми една минута да помисля — каза високо възрастният вълшебник, сбърчил чело и след малко продължи: — Хайде да отидем да поговорим с Дурник. Все пак той е отговорен за конете, затова имаме нужда от неговия съвет. — Ала точно преди да ги изведе от стаята, пръстите му се раздвижиха. „Опитайте се да вдигате повече шум. Трябва да ви дам инструкции, а човек губи много време, докато говори с пръсти.“

Излязоха и Гарион и Силк започнаха да тропат с токовете на ботушите си по мраморния под, за да заглушат шепота на Белгарат.

— Добре — прошепна възрастният мъж почти без да движи устните си. — Всъщност положението не е неспасяемо. Тъй като бездруго не можем да спрем тази малка свада, която сте предизвикали, нека я оставим да избухне. Но въпреки това ще имаме нужда от конете, Гарион. Затова искам да отидеш при Закат и да му кажеш, че желаем да изолираме нашите коне от останалите в конюшнята. Съобщи му, че правим това, за да не се заразят от чума.

— Нима конете също могат да се заразяват с чума? — прошепна Гарион изненадано.

— Че откъде да знам? Но щом това не е известно на мен, бъди сигурен, че и Закат не знае нищо по въпроса. Силк, ти обиколи всичките ни приятели и им съобщи — съвсем безшумно и незабелязано, — че след съвсем кратко време ни предстои да напуснем града. Затова нека се подготвят бързо, но без да привличат внимание.

— Ще напуснем града? — Шепотът на Гарион беше уплашен. — Дядо, нима знаеш някакъв начин да се измъкнем от палата, пък и от града?

— Не, но познавам един човек, за когото това не е тайна. Отиди при Закат и му предай молбата за конете. Сега императорът мисли за толкова много други неща, че едва ли ще започне да спори с тебе. — Вълшебникът погледна Силк. — Можеш ли да ми дадеш някакъв отговор на въпроса кога ще се състои мъничкият взрив сред благородните крале, който си подготвил?

— Всъщност това не е по силите ми — отвърна Силк шепнешком, продължавайки да тропа по мраморните стъпала на стълбището. — Може да започне всеки момент.

Белгарат поклати глава отвратено.

— Мисля, че трябва да се върнеш отново в училище — изсумтя той раздразнено. — Важно е как човек ще направи нещо, ала е по-важно кога ще го направи.

— Ще се опитам да запомня това.

— Непременно се постарай. А сега ще е най-добре да побързаме. Искам да сме готови, когато избухне свадата.

 

 

— След малко ще поговоря с теб, Гарион — каза владетелят, който изглеждаше изтощен до краен предел, след това отново се обърна към генералите си. — Трябва да разпратим заповеди до войските. Нужен ми е доброволец, който да излезе от двореца и да отиде в града.

Генералите се спогледаха и размърдаха крака върху дебелия син килим.

— Трябва ли да дам заповед на някого? — попита Закат, загубил всякакво търпение.

— Хм… извинете ме, господа — намеси се Гарион. — Но защо въобще е необходимо някой да излиза извън двореца?

— Защото войниците просто си клатят краката в казармите и не вършат абсолютно нищо, а Мал Зет гори — отвърна остро Закат. — Те трябва да започнат да събарят къщи, за да прекъснат пътя на огъня, в противен случай ще загубим целия град. Някой трябва да им заповяда да излязат навън.

— Има ли войници, които стоят на пост извън стените на двореца?

— Да. Те имат заповед да не допуснат никой да влиза вътре.

— Защо просто някой не им извика от крепостната стена? — предложи Гарион. — Нареди на човек от постовите да извика някой полковник или друг висшестоящ офицер, след това му изкрещете заповедите си.

Закат се взря в него и започна да се смее тъжно.

— Защо това не хрумна на мен?

— Вероятно защото не си израснал във ферма — отговори Гарион. — Ако ореш на една нива, а искаш да разговаряш с човек, работещ на друга, просто викаш. И той ти отговаря с викане. В противен случай ще ти се наложи да вървиш пеш.

— Добре — енергично каза Закат и се обърна към генералите: — Кой от вас е най-гръмогласен?

Един — с червендалесто лице, огромен търбух и снежнобяла коса — изведнъж се засмя.

— Преди време гласът ми гърмеше и се чуваше във всички части на огромния имперски площад по време на парад, ваше величество.

— Добре. Върви да видиш дали още можеш да крещиш както преди години. Намери някой полковник, чиято интелигентност не е съвсем закърняла. Кажи му да изостави някоя област от столицата, която вече е обхваната от пламъци и да събори достатъчно къщи около нея. Така ще попречи на огъня да се разпространи. Кажи му, че ще го произведа в чин генерал, ако успее да спаси поне половината от Мал Зет.

— В случай че не се зарази и не умре — измърмори един от генералите.

— Войниците затова получават заплатата си, господа — за да рискуват. Когато зазвучи тръбата, трябва да атакуваш. А тъкмо в този миг аз надувам бойната тръба.

— Да, ваше величество — отвърнаха военните в един глас, обърнаха се чевръсто, тракнаха токове и напуснаха залата.

— Това беше умна идея, Гарион — каза с благодарност Закат. — Благодаря ти. — И се отпусна безкрайно уморен в едно кресло.

— Просто проява на здрав разум. — Гарион сви рамене и също седна.

— От кралете и императорите не се очаква да притежават здрав разум. Това е нещо, което се среща много често сред обикновените хора.

— Трябва да поспиш малко, Закат — каза му сериозно Гарион. — Изглеждаш като човек, който е изразходвал последните си запаси от енергия.

— О, богове! — възкликна Закат. — Точно сега бих дал половината Каранда за няколко часа сън — разбира се, вече не разполагам с тази част от Каранда.

— В такъв случай върви да спиш.

— Не мога. Имам прекалено много работа.

— С какво ще помогнеш, ако се строполиш от изтощение на пода? Генералите ти могат да поемат грижата за редица неща, докато се събудиш. Та иначе за какво са ти?

— Може би имаш право. — Закат се отпусна още повече в креслото си. — Какво си наумил да ме попиташ? Сигурен съм, че посещението ти при мен не е просто проява на добро отношение, нали?

— Ами — подхвана Гарион, опитвайки се гласът му да прозвучи по съвсем обичаен начин. — Дурник се тревожи за конете. Разговаряхме с леля Поул — лейди Поулгара — и тя не е съвсем сигурна дали се заразяват от чума, или не. Дурник ме помоли да те попитам дали ще е възможно да изведем животните от общата конюшня и да ги вържем в близост до източното крило, където ще можем да ги наглеждаме.

— Конете ли? — попита Закат, без да може да повярва на ушите си. — И Дурник се тревожи за конете в такова време?

— Трябва да разбереш характера му — отвърна Гарион. — Той е човек, който се отнася към отговорността си особено сериозно. Възприема грижата за животните като свой дълг и според мен и аз, и ти можем само да му бъдем благодарни за това.

Закат се засмя уморено.

— Легендарните сендарски добродетели — рече той. — Чувство за дълг, честност, практичност. — Той сви рамене. — Защо не? Ако това ще ощастливи Дурник, той може да заведе конете ви в коридорите на източното крило на двореца и да ги използва като конюшня.

— О, не мисля, че би поискал тъкмо това — отговори Гарион след кратък размисъл. — Една от сендарските добродетели, която пропусна да споменеш, е чувството за благоприличие. На конете не им е мястото вкъщи. Освен това — добави кралят на Рива — мраморните подове могат да наранят копитата им.

Закат се усмихна едва-едва.

— Истинско удоволствие е човек да приказва с тебе, Гарион. Понякога си толкова сериозен и за най-дребните неща.

— Но всичко се състои от най-дребни неща, Закат — отговори Гарион с поучителен тон, след това погледна изтощения владетел. Съжаляваше, че е принуден да мами човек, когото истински харесваше. — Ще се справиш ли?

— Очаквам, че ще оцелея след всичко това — отвърна Закат. — Виждаш ли, Гарион, една от най-големите тайни на този свят е, че тъкмо хората, които отчаяно желаят да останат живи, умират. Тъй като на мен ми е все едно дали ще живея, или ще кажа „сбогом“ на света, вероятно ще доживея до сто години.

— Не бих използвал това суеверие като основа, върху която да градя плановете си — каза Гарион. След това му хрумна някаква мисъл. — Би ли те наскърбило, ако заключим вратите на източното крило, докато всичко това отмине? — попита той. — Не се страхувам дали аз ще се разболея, или не. Загрижен съм за Се’Недра, Лизел и Ерионд. Здравето на нито един от тях не е особено цветущо, а пък леля Поул каза, че именно енергията и издръжливостта помагат на хората да оцелеят.

Закат кимна.

— Това е разумна молба. И особено добро хрумване. Нека защитим дамите и момчето, ако това въобще е възможно.

Гарион се изправи и каза:

— Трябва да поспиш.

— Нямам време. Трябва да мисля за безброй неща.

— Ще помоля някого да изпрати Андел при тебе — предложи Гарион. — Ако тя е наполовина толкова добра, колкото смята Поулгара, ще може да ти даде нещо, което ще ти помогне да заспиш. — Той погледна изтощения си събеседник, когото вече почти смяташе за свой приятел. — Известно време няма да се виждаме — добави кралят на Рива. — Желая ти добър късмет. И опитай да се погрижиш за себе си, обещаваш, нали?

— Ще опитам, Гарион. Ще опитам.

Стиснаха си сериозно ръцете, след това Гарион се обърна и безшумно излезе.

През следващите няколко часа приятелите бяха много заети. Въпреки хитрините на Гарион тайната полиция на Брадор ги следеше по петите. Дурник, Тот и Ерионд отидоха в конюшнята и се върнаха с жребците, следвани от вездесъщите агенти.

— Коя е причината, поради която се бави избухването на конфликта? — попита Белгарат, когато всички отново се събраха в голямата стая с внушителната платформа и подобното на трон кресло в единия край.

— Не съм сигурен — отговори Силк внимателно. — Но всичко е въпрос на време.

След миг в двора на палата зад залостените порти на източното крило се разнесоха викове, тропот на десетки нозе и остър звън на стомана, сблъскваща се със стомана.

— Изглежда, навън става нещо — подхвърли цинично Велвет.

— Крайно време беше — изсумтя Белгарат.

— Дръж се възпитано, древни.

В тяхното крило също се разнесоха викове и вратите започнаха да хлопат.

— Всички ли напускат палата, Поул? — попита Белгарат.

За миг в очите й се появи унесен поглед, после вълшебницата отговори:

— Да, татко.

Шумът от тичащи стъпки и трясъкът на затварящи се врати продължи още няколко минути.

— Божичко — прошепна едва чуто Сади. — Та те бяха толкова многобройни!

— Няма ли вие тримата да престанете да се поздравявате взаимно? Я по-добре идете и залостете вратите — каза Белгарат.

Силк се засмя и безшумно се измъкна през вратата, но след няколко минути се върна навъсен и изсумтя:

— Лошо. Пазачите на главните порти очевидно имат много силно чувство за дълг. Не са изоставили поста си.

— Това ли е големият ти конфликт, Силк? — попита саркастично Белгарат.

— Тот и аз можем да се справим с тях — заяви уверено Дурник, отиде до касата с дърва край камината и взе една цепеница.

— Това може да се окаже прекалено пряк начин на въздействие, скъпи — измърмори Поулгара. — Сигурна съм, че не искаш да им отнемеш живота. Ала ако се събудят, те рано или късно ще изтичат до Закат. Мисля, че трябва да използваме нещо по-подло.

— Тази дума никак не ми харесва, Поул — отговори неотстъпчиво ковачът.

— Ако използвам „дипломатично“, ще се почувстваш ли по-различно?

Дурник се замисли, после каза:

— Не. Всъщност нищо няма да се промени. Съдържанието ще остане едно и също.

— Ами да. Но поне звучи по-красиво, нали?

— Поулгара — твърдо каза ковачът. Гарион за пръв път го чуваше да използва цялото й име. — Не се опитвам да проявявам липса на здрав разум, но как бихме могли да гледаме хората в очите, ако лъжем, подвеждаме ги и дебнем като хрътки зад всеки ъгъл? Искам да кажа… наистина точно това искам да кажа, Поул.

— О, скъпи Дурник — въздъхна вълшебницата. — Обичам те. — И обви ръце около врата на съпруга си с момичешка палавост. — Ти си прекалено добър за този свят, знаеш ли това?

— Ами… — подхвана той, объркан от този открит израз на обичта й, за която дълбоко в себе си смяташе, че не бива да се показва пред други хора. — Това е въпрос на собствено достойнство, нали?

— Разбира се, Дурник — съгласи се тя със странно покорен тон. — Както кажеш.

— Все пак какво ще правим с пазачите? — попита Гарион.

— Аз ще се справя с тях, скъпи — усмихна се Поулгара. — Ще го уредя така, че те няма нито да видят, нито да чуят нещо. Ще успеем да се измъкнем, без никой да ни забележи — ако приемем, че баща ми знае за какво приказва и му е известно накъде ще поемем.

Белгарат я погледна и после съвсем неочаквано намигна.

— Довери ми се — рече той. — Дурник, доведи конете вътре.

— Вътре ли? — попита сепнато ковачът.

Белгарат кимна утвърдително.

— Трябва да ги заведем до мазето.

— Не знаех, че в това крило имало мазе — намеси се Силк.

— И Закат не знае — усмихна се самодоволно Белгарат. — Нито пък Брадор.

— Гарион! — извика остро Се’Недра.

Гарион се обърна и видя проблясващата фигура в средата на стаята. След това се появи Кайрадис. Очите и бяха завързани.

— Побързайте — изрече настойчиво тя. — Трябва да стигнете в Ашаба преди да е изтекла седмицата.

— Ашаба? — възкликна Силк. — Ние трябва да отидем в Калида. Менга призовава демони там.

— Това не е важно, принц Келдар. Демоните са последната ви грижа. Знайте, че Менга също пътува към Ашаба. Той ще бъде забавен по пътя за там, защото ще му бъде поставена задача и ще трябва да я изпълни преди срещата между Детето на Светлината и Детето на Мрака на Мястото, което вече не съществува. — Тя се обърна към Гарион. — Наближава времето и ти да изпълниш задачата си, Белгарион от Рива, Ако някой от твоите спътници, които също трябва да изпълнят онова, които им е предопределено, не успее да го стори поради някаква причина, светът ще бъде загубен. Затова те моля да отидеш заедно с тях в Ашаба. — След тези думи пророчицата изчезна.

Възцари се тишина. Всички се взираха в мястото, където бе стояла пророчицата.

— Това е то — решително каза Белгарат. — Отиваме в Ашаба.

— Само ако успеем да се измъкнем от двореца — измърмори Сади.

— Ще се измъкнем. Остави това на мен.

— Разбира се, древни.

Белгарат ги изведе в коридора, спуснаха се по стълбището и продължиха по главния коридор, водещ към останалата част на двореца.

— Почакай един момент, татко — обади се Поулгара, съсредоточи се за миг и белият кичур на челото й заблестя. — Добре — добави вълшебницата. — Пазачите вече спят.

Възрастният мъж пак ги поведе и след малко спря и каза:

— Стигнахме. — И посочи един голям гоблен, окачен на мраморната стена. Пъхна ръка под гоблена, стисна в дланта си потъмнял през вековете железен пръстен и го дръпна. Разнесе се скърцане на метал.

— Блъснете онази страна — рече вълшебникът и посочи другия край на гоблена.

Гарион натисна гоблена с рамо. Пак се разнесе скърцане и тежката мраморна плоча бавно се завъртя на ръждясалите железни оси, поставени на върха и на основата точно в центъра и.

— Умно — възкликна Силк и надникна в тъмния, пълен с паяжини отвор зад плочата — Кой го е измислил?

— Преди много, много време един от императорите на Малореа не се чувстваше особено сигурен на трона — отвърна възрастният мъж. — Искаше да има на свое разположение таен и бърз път за бягство, в случай че нещата се влошат. Проходът беше забравен, така че едно е сигурно — никой не ни преследва. Хайде да отидем да вземем торбите и другите си принадлежности.

Бяха им необходими пет минути да донесат нещата си. През това време Дурник, Тот и Ерионд водеха конете по мраморния коридор и около тях се разнасяше оглушителен грохот на копита.

Гарион отиде до ъгъла и погледна към главните порти. Двамата пазачи стояха неподвижни, като замръзнали, лицата им бяха безизразни, очите — празни, втренчени в нищото.

— Някой ден ще трябва да ми покажеш как правиш това — каза той на Поулгара, когато се върна при групата.

— Много е просто, Гарион — отвърна тя.

— За тебе може би — рече той. След това изведнъж му хрумна някаква мисъл. — Дядо — подхвана кралят на Рива разтревожено. — Ами ако този твой проход извежда в града, няма ли да се окажем в по-лошо положение, отколкото сме тук, в двореца? Навън върлува чума, а знаеш, че портите са залостени.

— Проходът не извежда в Мал Зет — отвърна възрастният мъж. — Поне така са ми казвали.

В двора на палата звуците на битката ставаха все по-силни.

— Добра организация, нали? — измърмори Сади с глас, от който личеше, че е доволен от себе си.

— Е, хайде, хайде — подзе познат напевен глас от тунела. — Нима ще останете тук, за да се потупвате с часове по гърбовете? Така нощта ще мине, без да я усетите, а няма да сте свършили съвсем нищичко. Предстои ни да изминем стотици мили, нима не знаете? Няма да се измъкнем от Мал Зет до края на месеца, ако не тръгнем сега, още в този момент.

— Да тръгваме — каза Белгарат.

Конете отчаяно се дърпаха — никак не им се щеше да влязат в тъмния миришещ на мухъл проход, ала Ерионд и неговия жребец Кон уверено потънаха навътре, следвани от Гарион и неговия Кретиен. Останалите животни, макар и твърде плашливо, тръгнаха след тях.

Късо тясно стълбище извеждаше към проход, чиито стени бяха направени от грубо одялани камъни. Конете срещнаха известни трудности, докато преодолеят стъпалата, но в края на краищата слязоха.

Гигантът Тот влезе последен, блъсна стената, резето щракна зловещо и металическият звън отекна в подземния проход.

— Един момент, татко — Каза Поулгара и Гарион почувства тласъка на волята и. — Готово — рече вълшебницата. — Войниците отново са будни и дори не подозират, че сме минали край тях.

Отнякъде изникна смешният фокусник Фелдегаст. Държеше фенер.

— Прекрасна нощ за малка разходка — отбеляза той. — Значи тръгваме, така ли?

— Надявам се, че знаеш какво правиш — каза Белгарат.

— Как можеш да се съмняваш в мен, старче? — рече комедиантът, като се направи на оскърбен. — Аз съм самото олицетворение на благоразумието, не знаеш ли? — Той направи гримаса. — Имам само един мъничък, не особено приятен проблем. Изглежда, известна част от прохода се е срутила преди доста години, затова ще трябва да излезем навън и да вървим по улиците на града — искам да кажа, че това ще ни отнеме съвсем, съвсем кратко време.

— Какво разбираш под „съвсем кратко“? — попита Белгарат и се вгледа гневно в нахалния комедиант. — И ми се ще да престанеш с това многословие.

— Това е част от моя чар, древни Белгарат. Всеки човек може да се научи да хвърля топки във въздуха и да ги хваща, но начинът на говорене у артиста прави най-голямо впечатление на неговата публика.

— Да разбирам ли, че вие двамата сте се срещали по-рано? — попита Поулгара и вдигна вежда.

— Вашият достопочтен баща и аз сме стари, стари приятели, скъпа ми лейди Поулгара — заяви Фелдегаст и направи зашеметяващ поклон. — Познавам всички ви по описанието, което ми даде той, ала трябва да призная, че изцяло съм сразен от вашата неземна красота.

— Попаднал си на рядък мошеник, татко — рече вълшебницата и на лицето й грейна особена усмивка. — Смятам, че с времето бих могла да го харесам.

— Не те съветвам, Поул. Той е лъжец, подлизурко и освен това е нечистоплътен. Но ти избягващ въпроса ми, Фелдегаст — щом си избрал да те наричаме с това име. Колко време ще трябва да вървим по улиците?

— Не много дълго, мой грохнал стари приятелю — около половин миля, а после пак ще влезем в прохода. Хайде да вървим по-бързо. До северната стена на Мал Зет има много път, а нощта вече изтече наполовина.

— Грохнал ли ме нарече? — изръмжа Белгарат.

— Просто понякога такива думи случайно се изплъзват от езика ми, древни — извини се Фелдегаст. — Бъди сигурен, че никак, ама никак не желаех да те обидя. — Той се обърна към Поулгара. — Ти нали ще вървиш с мен, моето момиче? От тебе се излъчва такъв опияняващ аромат, че буквално оставам без дъх. Аз ще крача до тебе, вдишвайки твоето ухание и ще погивам от дълбок, неподправен възторг.

Поулгара се засмя и хвана под ръка възмутителния дребен фокусник.

— Харесвам го — измърмори Се’Недра на Гарион.

— Би трябвало, о, би трябвало, прекрасна хубавица — отвърна кралят на Рива, имитирайки не особено успешно комедианта. — Това е част от неговия чар.

— О, Гарион! — засмя се тя. — Обичам те.

— Да — отвърна й той. — Зная.

Тя го изгледа, изгубила всякакво търпение, и го удари с малкия си юмрук по рамото.

— Ох!

— Да не те заболя? — попита малката кралица и го хвана за ръка, проявявайки внезапна загриженост.

— Все ще го понеса някак, скъпа — отвърна й той. — Ние, благородните герои, сме в състояние да преодоляваме какво ли не.

Около миля следваха фенера на Фелдегаст, а копитата на конете трополяха след тях в обвития с плътни паяжини проход. От време на време до слуха им долиташе грохотът на каруците, в които товареха мъртъвците по улиците на града.

— Мразя тунелите и пещерите — обади се Силк, без да се обръща конкретно към някого. — Направо ги ненавиждам, честна дума.

— Няма страшно, Келдар — отвърна Велвет и хвана ръката на дребничкия драснианец. — Няма да позволя на нищо да те нарани.

— Страхотно съм ти благодарен — рече той кисело, но не издърпа ръката си от нейната.

— Кой е там? — чу се глас пред тях.

— Аз съм, добри ми господин Ярблек, аз и никой друг — отговори Фелдегаст. — Е, с мен има и няколко изгубени, заблудили се души, които се опитват да намерят пътя в тази тъмна, тъмна нощ.

— Наистина ли този тип ти харесва чак толкова? — обърна се кисело Ярблек към някого в мрака.

— Той е единствената наслада в живота ми — отекна гласът на Вела някъде отдалеч. — Най-малкото, когато съм с него, не се налага постоянно да посягам към камите, за да запазя добродетелта си.

Ярблек въздъхна шумно и подхвърли:

— Отдавна имах чувството, че ще кажеш нещо подобно.

— Милейди — звънко каза Вела и направи изящен реверанс пред Поулгара, щом вълшебницата, хванала под ръка фокусника, приближи до мястото, където купчина паднали обрасли с мъх скали запушваше прохода.

— Здравей, Вела — отговори Поулгара със странен надракски акцент. — Нека камите ти винаги са остри и блестящи. — В поздрава й се долавяше необичайна официалност и Гарион се сети, че пред очите му се разиграва древен ритуал, изпълняван при среща на две дами, които дълбоко се уважават.

— А ти дано винаги да имаш на разположение средства да се защитиш от нежелани посегателства, — отвърна автоматично надракското момиче, приключвайки старинния ритуал.

— Какво става горе? — обърна се Белгарат към облечения с филцово палто Ярблек.

— Хората мрат като мухи — отвърна лаконично търговецът. — Цели улици издъхват едновременно.

— Опита ли се да не преминаваш през централната част на града? — попита Силк.

Ярблек кимна утвърдително.

— Направихме лагер пред главните порти — рече той. — Успяхме да излезем, преди да ги залостят с железни пръти. Ала Долмар умря. Когато разбрал, че е заболял от чума, извадил сабята и се пробол.

Силк въздъхна.

— Той беше добър човек — малко нечестен може би, но въпреки това бе добряк.

Ярблек кимна тъжно.

— Поне умря достойно — рече той и отново поклати глава. — Стъпалата, които извеждат на улицата, са ей там — добави търговецът и посочи напред в мрака. — Вече е доста късно, затова съм сигурен, че наоколо няма жива душа — освен каруците, пълни с мъртъвци, и неколцина умиращи. — Да тръгваме — подкани ги той. — Колкото по-бързо минем по улиците на града, толкова по-бързо ще успеем отново да се скрием в подземния проход, където сме в пълна безопасност.

— Докъде води проходът? — попита Гарион.

— Изходът му е на около миля зад стената — рече Ярблек. — Разположен е в стара каменна кариера. — След това търговецът погледна Фелдегаст. — Така и не ми каза откъде знаеш за този проход.

— Това е една от тайните ми, добри ми господин Ярблек — отговори фокусникът. — Човек може да бъде честен колкото си ще, ала винаги е добре да има на разположение някакъв таен път, откъдето може да се измъкне, нали разбираш мисълта ми?

— Звучи ми смислено — намеси се Сади.

— Просто ми се искаше да узная и аз — рече Ярблек. — Хайде да се махаме оттук.

Приятелите доведоха конете до каменното стълбище и с мъка задърпаха нежелаещите да сторят нито крачка животни нагоре по стъпалата. След като и последният кон се изкачи на улицата, Фелдегаст внимателно затвори изхода и го замаскира с дъски и няколко бали слама.

— Полезно нещо — подхвърли фокусникът, сочейки към тайния проход. — Ала какъв смисъл има от някаква тайна, щом човек случайно може да се натъкне на нея и да я разгадае?

Ярблек стоеше край вратата и надничаше към тясната уличка навън.

— Има ли някой наоколо? — попита го Силк.

— Няколко мъртъвци — отвърна лаконично надракът. — Не зная защо, но сякаш всички предпочитат да умрат на улицата. — Той пое дълбоко дъх. — Да не се бавим повече.

Приятелите излязоха от уличката и тръгнаха по друга, по-широка, осветена от една горяща къща. Гарион забеляза някакво рязко движение до стената на съседната до нея постройка, след това очите му различиха дрипаво облечен мъж, наведен над проснал се труп. Мъжът тършуваше из дрехите на мъртвеца.

— Няма ли да се зарази? — попита той Ярблек.

— Вероятно. — Ярблек сви рамене. — Във всеки случай не мисля, че този тип ще липсва на света, като пукне.

Завиха на ъгъла и тръгнаха по друга улица, където горяха половината от къщите от двете й страни. Каруца, пълна с мъртви тела, беше спряла пред една от подпалените къщи и двама груби наглед мъже хвърляха трупове в пламъците с небрежна жестокост.

— Назад! — изрева един от мъжете. — Тук има болни от чума!

— Навсякъде в този тъжен град има болни от чума, това не ти ли е известно — отговори му Фелдегаст. — Но все пак ти благодаря, че ни предупреди. Просто ще преминем от другата страна на улицата, ако нямаш нищо против. — Фокусникът погледна с любопитство двамата мъже. — А защо вие не се боите от заразата?

— Вече боледувахме и оцеляхме — отвърна единият и се изсмя късо. — Никога не съм се чувствал толкова зле през живота си, но поне не пукнах, а хората разправят, че можеш да се разболееш от чума само веднъж.

— Значи си щастливец — каза Фелдегаст.

Приятелите минаха край двамата мъже и поеха към следващия ъгъл.

— Ще тръгнем ей натам — каза Фелдегаст.

— Още колко време трябва да вървим, докато стигнем до вход за прохода? — попита Белгарат.

— Не е далеч. Щом се спуснем под земята, вече нищо няма да ни заплашва.

— Може би ти се чувстваш на сигурно място под земята — рече кисело Силк, — но това в никакъв случай не може да се каже за мен.

В един от сводестите входове лежеше мъртва жена, а до нея седеше мъничко дете — не по-голямо от годинка — и плачеше сърцераздирателно. Гарион усети как сърцето му се свива и впи поглед в ужасната картина.

И изведнъж с остър вик Се’Недра се втурна към детето с протегнати ръце.

— Се’Недра! — изкрещя той. — Се’Недра, не!

Ала преди да се устреми след жена си, Вела вече беше настигнала малката кралица, хвана я за рамото и рязко я обърна към себе си.

— Се’Недра! — извика остро танцьорката. — Не!

— Пусни ме! — Се’Недра почти пищеше. — Не виждаш ли, че това е бебе? — И започна да се мята, опитвайки да се изтръгне от хватката на танцьорката.

Съвсем хладнокръвно Вела измери с поглед малката кралица, след това неочаквано я зашлеви. Доколкото Гарион знаеше, това беше първият път, когато някой удряше Се’Недра.

— Бебето умира, Се’Недра! — извика й Вела. — Ако се приближиш до него, и ти ще умреш. — След това танцьорката повлече кралицата към останалите от групата.

Велвет се приближи до малката кралица, обви с ръка раменете и и внимателно обърна главата й, за да не гледа детето.

— Се’Недра — заговори тихо тя. — Ти трябва да мислиш първо за своето собствено бебе. Нима искаш да му занесеш тази ужасна болест?

Се’Недра я погледна с широко отворени очи.

— Или пък нима искаш да умреш преди да си го видяла отново?

Се’Недра се отпусна в обятията на Велвет и се разрида.

— Надявам се, че няма да ми има зъб за плесницата — измърмори Вела.

— Ти наистина действаш много бързо, Вела — рече Поулгара. — Освен това умееш да мислиш бързо, когато се налага.

Вела вдигна рамене.

— Отдавна съм разбрала, че една здрава плесница е най-доброто лекарство срещу истерични пристъпи.

— Да, това обикновено върши добра работа — съгласи се Поулгара.

Продължиха до някаква тясна пряка, където Фелдегаст спря и отключи вратата на една къща с отдавна заковани прозорци.

— Ето че пристигнахме — рече той и всички го последваха във вътрешността на къщата. Дълга рампа водеше към подобно на пещера мазе. Ярблек и дребният фокусник разместиха няколко празни щайги от един ъгъл и разкриха още един вход към подземния тунел.

Всички въведоха конете си в тъмния отвор, а Фелдегаст отново остана да прикрие входа. Когато се увери, че е свършил добра работа и че никой не би могъл да открие откъде започва проходът, той нагласи последните щайги и се присъедини към приятелите си.

— Ето ме и мен — рече той и потри ръце. — Сега никой не може да се досети откъде сме се измъкнали. Това е то. Затова по-добре да не се мотаем, ами да тръгваме час по-скоро.

Докато Гарион следваше примигващия фенер на Фелдегаст, в съзнанието му витаеха мрачни мисли. Той бе избягал от човек, когото почти бе започнал да нарича свой приятел. Беше го изоставил в обхванатия от пламъци град, където върлуваше страшна чума. Сигурно не би могъл да направи много, за да помогне на Закат, но фактът, че се бе измъкнал, изоставяйки императора, не го караше да се чувства особено горд от себе си. Ала знаеше, че няма никакъв друг избор. Кайрадис беше непоколебима, докато разкриваше в какво се състои задачата му. Тласкан напред от необходимостта, кралят на Рива обърна гръб на Мал Зет и решително пое на север към Ашаба.