Метаданни
Данни
- Серия
- Малореон (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Demon Lord of Karanda, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Здравка Евтимова, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 42 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
ГОСПОДАРЯТ ДЕМОН НА КАРАНДА. МАГЬОСНИЦАТА ОТ ДАРШИВА. 2001. Изд. Бард, София. Биб. Фентъзи. Роман. Превод: [от англ.] Здравка ЕВТИМОВА [Demon Lord of Karanda. Sorceress of Darshiva / David EDDINGS]. С ил. Формат: 165×235. Страници: 672. Цена: 9.99 лв. ISBN: 954-585-183-1 (грешен); ISBN: 954-585-182-1 (попр.)
История
- — Добавяне на анотация
21.
На следващия ден около пладне приятелите прекосиха границата с Джено. Преживяното предния ден ги измъчваше и всички яздеха мълчаливо. На около левга от зле очертаната граница се отбиха от пътя да похапнат. Светлината на пролетното слънце беше мека и приятна. Гарион се отдалечи на известно разстояние от другарите си и впери поглед в рояка златистожълти пчели, които се трудеха усърдно над осеяната с пъстри цветя поляна.
— Гарион — прошепна тихичко Се’Недра, която се беше приближила зад гърба му.
— Да, Се’Недра? — отговори й той и обви с ръка раменете й.
— Кажи ми какво всъщност се случи там?
— Ти видя толкова, колкото и аз.
— Не това искам да кажа. Какво се случи в храма? Наистина ли тази бедна жена и детето й умряха просто така, или Поулгара ги уби?
— Се’Недра!
— Трябва да зная, Гарион. Много ми е мъчно. Преди да влезе, Поулгара беше решила, че ще убие бебето, а после излезе и каза, че било мъртвородено. Не е ли това прекалено удобно за всички?
Гарион си пое дълбоко дъх и отговори:
— Се’Недра, ти познаваш леля Поул от доста време. Можеш ли да си спомниш да е изричала лъжа?
— Понякога е премълчавала цялата истина, казвала ми е част от нея, а останалото е пазела в тайна.
— Това не означава, че те е излъгала, Се’Недра, знаеш го.
— Да, но…
— Сега си сърдита, понеже леля Поул каза, че ще убие онова нещо…
— Не онова нещо! То е бебе! — поправи го решително тя.
— Не, Се’Недра! — отвърна Гарион и я погледна в очите. — Онова същество беше наполовина човек, наполовина демон, чудовище.
— Да, но то е било толкова мъничко и безпомощно!
— Откъде знаеш?
— Всички бебета са малки, когато се родят!
— Не и това! Видях жената за миг, когато леля Поул ми нареди да изляза. Ти си спомняш как изглеждаше преди да родиш Геран, нали? Е, коремът на тази жена беше поне пет пъти по-голям от твоя. А тя не беше много по-висока от тебе.
— Не говориш сериозно!
— О, напротив, съвсем сериозно ти говоря. Не е възможно демонът да се роди, без това да причини смъртта на майка му! Доколкото зная, съвсем възможно е той да прегризе корема й, за да излезе навън.
— На собствената си майка?
— Ти да не би да очакваше, че чудовището ще обича майка си? Демоните не знаят що е обич, Се’Недра! Те са си такива. Чист късмет е, че ужасното изчадие умря. Жалко за жената, но ние не можехме да й помогнем с нищо. Не и толкова късно.
— Ти си жесток и студен човек, Гарион!
— О, Се’Недра, много добре знаеш, че не е така! Това, което се случи, беше жестоко и неприятно, но никой от нас нямаше избор.
Малката кралица не пожела да го изслуша, обърна се и понечи да си тръгне.
— Се’Недра! — Той я хвана за ръката.
— Какво?
— Нямахме избор! — повтори той. — Ти би ли желала Геран да порасне в свят, пълен с демони?
Това я накара да спре и да се обърне към него.
— Не! — призна тя. — Но просто…
Мисълта й остана недовършена.
— Зная! — рече Гарион и я прегърна.
— О, Гарион! — въздъхна тя и се сгуши до него.
Всичко отново стана добро и хубаво.
След като се нахраниха, продължиха към Даршива. До края на деня преминаха край няколко села, сгушени сред големите дървета. Селищата обикновено се състояха от десетина груби дървени къщи, около които стърчаха грозни паянтови огради. Наоколо се мотаеха изненадващо много прасета, които очевидно безкрайно обичаха да ровят земята.
— Изглежда, кучетата тук не са особено популярни — отбеляза Дурник.
— Карандите предпочитат прасетата за домашни любимци — обясни Силк. — Характерна черта на този народ е да се рови в калта. Ето защо може да се каже, че прасетата задоволяват и духовните потребности на карандите.
— Силк, ако искаш да знаеш, според мен ти щеше да бъдеш доста по-приятен спътник, ако не обръщаше всичко на шега! — рече ковачът.
— Прав си, такъв съм си. Това е защото много години имах възможност да наблюдавам света и открих, че ако не се опитвам да се смея, най-вероятно ще трябва да плача.
— Този път говориш сериозно, нали?
— Че как другояче бих постъпил с толкова стар приятел като теб?
Следобед стигнаха до кръстопът.
— Добре. А сега накъде? — обади се Белгарат.
Гарион свали меча от седлото на коня си и го вдигна във въздуха. Задържа го над главата си и усети познатото подръпване.
— Надясно! — рече кралят на Рива.
— Нямаш представа колко се радвам да го чуя! — призна Силк. — Левият път води до Калида. Най-вероятно новината за смъртта на Харакан вече е стигнала там. Макар че демоните ги няма, този град е пълен с прекалено много фанатици и въобще не мисля, че ще ни е приятно да го посетим. Последователите на Менга сигурно ще бъдат дълбоко разстроени, когато разберат, че водачът им ги е напуснал, оставяйки ги на произвола на съдбата.
— А пътят надясно накъде води? — попита Белгарат.
— Към езерото — отговори дребничкият драснианец. — То се нарича Каранда и е най-голямото на света. Като застанеш на брега и го погледнеш, имаш чувството, че пред очите ти се простира истински океан.
— Дядо — рече Гарион и се намръщи. — Как мислиш, дали Зандрамас знае, че Кълбото може да открива следите й?
— Възможно е.
— А дали знае, че следите се загубват, ако пътува по вода?
— Не мога да кажа със сигурност.
— Но ако знае, значи е възможно да е тръгнала към езерото, за да скрие следите си. Винаги може да отплава на известно разстояние, после се връща и излиза обратно на сушата, където си пожелае. Така ще може да тръгне нанякъде, а е възможно ние никога да не попаднем на следите й.
Белгарат замислено почеса брадата си и примижа срещу слънцето.
— Поул — обърна се възрастният мъж към дъщеря си, — наоколо има ли гролими?
— В непосредствена близост до нас няма — отговори вълшебницата, след като се съсредоточи за момент.
— Добре. Когато Зандрамас се опитваше да завладее съзнанието на Се’Недра в Рак Хага, ти не успя ли да проникнеш в мислите й?
— Да, за съвсем кратко време.
— Тогава тя беше в Ашаба, нали?
Поулгара кимна утвърдително.
— Не успя ли тогава да доловиш накъде смята да се отправи, напускайки града?
— Нямах никакво усещане за точно определена посока — отвърна вълшебницата и се намръщи. — Просто смътно почувствах, че желае да се върне в дома си.
— Значи е тръгнала към Даршива! — възкликна Силк и щракна с пръсти. — Името Зандрамас е даршивско. Освен това Закат каза, че в самото начало тя започнала да прави размирици именно там.
— Предположението ти е логично, ала не особено убедително — изсумтя Белгарат. — Ако имахме някакво доказателство в негова подкрепа, щях да се чувствам доста по-добре. Мислиш ли, че можеш отново да осъществиш контакт със Зандрамас, дори и само за миг? — попита той Поулгара. — Трябва да разберем посоката, в която е тръгнала.
— Не мисля, че ще успея, татко. Ще се опитам, но… — Вълшебницата вдигна рамене и Гарион почувства как волята й се съсредоточава, търсейки плавно, неуловимо връзка с ума на похитителката на Геран. След няколко минути вълшебницата освободи силата на мощния си разум и каза:
— Зандрамас е изградила силна защита около мислите си, татко. Нищо не успях да доловя.
— Тогава — рече той — ще трябва да продължим към езерото. Там ще поразпитаме. Кой знае, може пък някой да я е видял.
— Сигурен съм, че някои хора са я забелязали — обади се Силк.
— Но Зандрамас обича да дави моряците, които са работили за нея, нали помните? Всички, които са я видели къде слиза на сушата, вече сигурно спят вечен сън под десет метра вода.
— На теб идва ли ти нещо друго наум, Силк?
— Не.
— Тогава да тръгваме към езерото!
По заник подминаха доста голям град, разположен на около четвърт миля от пътя. Жителите му бяха излезли извън оградата от колове, заобикаляща постройките. Бяха запалили огромен огън, недалеч от него се издигаше груб дървен олтар, върху който бяха, наредени човешки черепи. Поразително слаб човек с няколко пера в косата и зловещи рисунки по лицето и тялото стоеше пред олтара и изричаше гръмогласно някакви заклинания, протегнал умолително ръце към небето.
— Какво прави? — попита Се’Недра.
— Опитва се да призове демон, на когото хората от града могат да се молят — обясни и спокойно Ерионд.
— Гарион! — извика тя уплашено — Не трябва ли да бягаме?
— Няма да успее да призове чудовището — успокои я Ерионд. — Демонът вече няма да дойде при него. Нахаз ги е предупредил да не го правят.
Жрецът изрече заклинанието и въпреки голямото разстояние, което ги разделяше, Гарион видя страха, изписан по лицето му. Сред тълпата се разнесе гневен ропот.
— Хората започнаха да губят търпение — отбеляза Силк. — Ако не призове демона при следващия си опит, хич не ми се ще да съм на негово място.
Човекът със зловещите рисунки по лицето отново започна да повтаря думите на заклинанието, буквално крещейки към небесата. Като свърши, застина в тревожна, изпълнена с очакване поза.
Нищо не се случи.
От гърлата на насъбралото се множество изригна ураган от проклятия и заслепената тълпа се втурна напред. Хората сграбчиха гърчещия се магьосник и разбиха дървения олтар. След това, изпаднали в груб, истеричен кикот, приковаха ръцете и краката му с дълги пирони към една от гредите от олтара и го хвърлиха на кладата.
— Да се махаме оттук! — извика Белгарат. — Тълпата полудява, щом опита вкуса на кръвта. — Старият вълшебник се понесе в галоп, повеждайки колоната напред.
Лагеруваха в гъсталак от върби на брега на малко поточе, прикривайки доколкото беше възможно светлината от огъня.
Утрото на следващия ден беше мъгливо и приятелите продължиха внимателно напред. Всички бяха нащрек.
— Колко път има до езерото? — попита Белгарат веднага щом първите лъчи на слънцето прорязаха мъглата.
— Трудно ми е да отговоря точно — рече Силк и се огледа в мъглата. — Поне няколко левги.
— В такъв случай да побързаме! Може да се наложи да търсим кораб, а това сигурно ще ни отнеме доста време.
Пришпориха конете си и продължиха напред. Пътят започна да се спуска плавно надолу.
— Значи езерото е малко по-близо, отколкото предполагах — извика Силк. — Тази част от пътя ми е позната. Ще стигнем до брега след около час.
По пътя често срещаха каранди, облечени в кафяви кожени дрехи. Погледите им бяха подозрителни, дори враждебни, но при вида на Гарион, който носеше ризница и шлем и стискаше меч, непознатите се отдръпваха и правеха път на групата.
Скоро мъглата се вдигна. Когато се изкачиха на билото на невисок хълм, Гарион спря коня си. Пред очите му се разкри огромно водно пространство, което блещукаше под лъчите на утринното слънце. Езерото Каранда наистина приличаше на море, ала във въздуха липсваше миризмата на сол, характерна за океана.
— Голямо е, нали? — рече Силк, спря коня си до Кретиен и посочи едно рибарско селце на около миля встрани по брега. Там имаше кей, а до него няколко доста големи корабчета. — От това място обикновено наемах кораб, когато преди години исках да прекося езерото.
— Значи и тук си въртял търговия, така ли?
— Разбира се! В планинската верига Замад има златни мини, а в гората — голямо находище на скъпоценни камъни.
— Колко са големи тези корабчета?
— Достатъчно, за да ни поберат. Е, ще ни бъде малко тесничко. Но времето е хубаво и позволява безпрепятствено пътуване дори ако корабът е малко претоварен. — Силк изведнъж се намръщи. — Какво правят пък тези?
Гарион погледна надолу по склона и видя тълпа хора, които се движеха бавно към брега на езерото. Дрехите на повечето бяха направени от кожи в червен и кафяв цвят, макар че мнозина носеха наметала, боядисани в сиво и бледосиньо. Броят на непознатите нарастваше непрекъснато, зад хълма прииждаха още, от селото излязоха други хора да ги посрещнат.
— Белгарат! — извика дребничкият драснианец — Мисля, че отново сме изправени пред сериозен проблем.
Белгарат подкара коня си в тръс, дойде до върха на възвишението и огледа многолюдната тълпа пред селцето.
— Трябва да слезем до селото и да наемем кораб — каза Силк. — Достатъчно добре сме въоръжени, можем да сплашим шепа селяни, но сега долу има около триста души. Това вече налага да се потрудим значително по-сериозно, за да ги прогоним някъде.
— Да не би да има панаир? — попита възрастният мъж.
— Още не е дошъл сезонът на панаирите — отвърна Силк и поклати глава. — Освен това тези хора долу не са дошли с каруци, нали виждаш. — Силк скочи от седлото, отиде до товарните коне и след малко се върна, облечен в червеникаво палто от зле ощавена кожа и с голяма кожена шапка. После се наведе, омота около прасците си някакви дрипи и ги завърза с ремъци.
— Е, как изглеждам?
— Окаяно — отговори му Гарион.
— Целта ми е точно такава. Сега дрипите са на мода в Каранда — пошегува се Силк и отново се качи на коня.
— Откъде намери тези дрехи? — попита Белгарат, без да скрива любопитството си.
— Съблякох един от труповете при храма — призна драснианецът и повдигна рамене. — Такъв съм си. Обичам да имам по някоя маскировка подръка. Отивам да видя какво става долу. — След това заби пети в хълбоците на коня и се отправи в галоп към тълпата.
— Хайде да се скрием — предложи Белгарат. — Не искам да привличаме вниманието им.
Слязоха от билото на хълма в една долчинка, където можеха да се скрият от любопитни погледи и зачакаха. Гарион се изкачи пешком на билото, легна сред високата трева и впери поглед към многолюдното човешко множество.
След около половин час Силк се върна и изръмжа:
— Религия! Чудя се какъв ли би бил светът без нея! Тази тълпа долу е дошла, за да види как един могъщ магьосник ще призове някакъв демон. Магьосникът е заявил, че ще го стори със сигурност — въпреки скорошния неуспех на много други негови събратя. Дори намеква, че е способен да призове самия Нахаз. Тези хора най-вероятно ще стоят там цял ден.
— И сега какво? — попита Сади.
Белгарат се отдалечи на известно разстояние и се замисли, като поглеждаше често към небето. Когато се върна при приятелите си, личеше, че е наумил нещо.
— Ще ни трябват още такива дрехи — заяви вълшебникът и посочи маскировката на Силк.
— Няма нищо по-просто от това. Непрекъснато прииждат закъснели за представлението люде. Никак няма да ме затрудни да издебна няколко от тях. Какъв е планът ти?
— Аз, ти и Гарион слизаме долу.
— Хитър план, но каква точно е целта му?
— Не знам кой е магьосникът, но във всеки случай е обещал, че със сигурност ще призове Нахаз. Нахаз пък е с Урвон и никак не е вероятно да се появи. От това, което видяхме в селото, е ясно, че да не успееш да призовеш демон е сериозна грешка за всеки магьосник. Нашият приятел долу обаче е абсолютно сигурен, че ще го направи. Това означава, че сигурно ще се опита да създаде илюзия за поява на демона. Никой наскоро не е успявал да призове истински демон, нали? Аз също харесвам илюзиите и ще отида долу да предизвикам магьосника.
— Нима хората няма просто да паднат на колене и да се преклонят пред твоята илюзия? — попита Велвет.
Усмивката, появила се по лицето на Белгарат след въпроса на Велвет, бе смразяваща.
— Не мисля така, Лизел — отвърна той. — Трябва да ти кажа, че има различни видове демони. Ако успея да направя това, което съм наумил, до залез слънце на пет левги оттук няма да има нито един каранд. Е, това зависи от скоростта, с която могат да тичат… Ти още ли си тук? — рече вълшебникът и погледна многозначително Силк.
Драснианецът се запъти да търси още карандски дрехи, а Белгарат се зае със своите приготовления. Намери дълга леко изкривена пръчка, която щеше да му служи като жезъл, и забоде в косата си няколко пера. Когато приключи с това, възрастният мъж седна на земята и каза:
— Хайде, Поул, направи ме уродлив!
Тя се усмихна и вдигна ръка.
— Не по този начин. Просто вземи мастило и изрисувай знаци на лицето ми. Не е задължително да изглеждат като истинските религиозни изображения. Карандите така са объркали всичко в религията си, че не биха разпознали нещо истинско, дори ако то им извади очите.
Вълшебницата се засмя, порови в багажа и след миг се върна с мастилница и перо.
— Защо носиш това през цялото тежко пътуване, лейди Поулгара? — попита Се’Недра.
— Обичам да съм подготвена за всичко. Веднъж, когато отидох на дълго пътешествие, се наложи да оставя бележка на един от хората си. Нямах мастило и затова трябваше да порежа ръката си и да я напиша със собствената си кръв. Много рядко допускам една и съща грешка втори път. Затвори си очите, татко. Предпочитам първо да изрисувам клепачите и чак след това се захващам с останалата част от лицето.
Белгарат затвори очи и дъщеря му започна да изписва различни фигури по клепачите и лицето му.
— Дурник — каза вълшебникът на ковача. — Вие няма да идвате с нас. Останете тук и се опитайте да намерите някое по-добро скривалище от тази падина.
— Добре — съгласи се ковачът. — А как да разберем кога е безопасно да слезем при вас?
— Веднага щом писъците утихнат.
— Не движи устните си, татко — смъмри го Поулгара. Лицето й беше навъсено, тя беше дълбоко съсредоточена върху фигурите, които рисуваше. — Искаш ли да боядисам брадата ти черна?
— Не, остави я така. Суеверните люде винаги изпитват респект към старостта, а пък не знам дали някой наоколо изглежда по-стар от мен.
— Всъщност ти изглеждаш по-стар и от света, татко.
— Много смешно, Поул — рече язвително той. — Приключваш ли вече?
— Почти. Искаш ли да нарисувам символа на смъртта на челото ти?
— Може — изсумтя той. — Онези глупци долу бездруго няма да го разпознаят, но поне изглежда внушително.
Докато Поулгара рисуваше лицето на баща си, Силк се върна с цял куп дрехи.
— Имаше ли проблеми? — попита го Дурник.
— Задачата ми не можеше да бъде по-лека — рече дребничкият драснианец и вдигна рамене. — Ако човек е вперил поглед в небесата, никак не е трудно да го издебнеш в гръб. Един рязък удар по тила обикновено е достатъчен, за да го приспи за известно време.
— Свали ризницата и шлема си, Гарион! — нареди Белгарат. — Карандите не носят такива неща. Но си вземи меча.
— Така и смятах да направя — отговори кралят на Рива, опитвайки се да се измъкне от тясната ризница. След миг Се’Недра му се притече на помощ.
— Започваш да ръждясваш — отбеляза тя, след като двамата с общи усилия успяха да смъкнат ризницата и посочи няколко червеникави петна върху подплатената ленена туника, която Гарион носеше отдолу.
— Това е един от недостатъците на воинските доспехи — рече Гарион.
— Да, както и миризмата — добави Се’Недра и сбръчка нос. — Трябва да се изкъпеш, Гарион.
— Ще се опитам да намеря време за това в близките дни — обеща й той, след това облече дрехите, които Силк беше откраднал, и попита: — Как изглеждам?
— Като някой варварин — отвърна тя.
— Точно това исках в общи линии.
— За теб не откраднах шапка — рече Силк на Белгарат. — Реших, че може би ще предпочетеш да носиш пера.
— Ние, могъщите магьосници, винаги обичаме да се кичим с пера — съгласи се Белгарат. После погледна към конете и продължи: — По-добре да слезем пеша. Щом се вдигне шум и олелия, конете най-вероятно ще се уплашат и ще побягнат. Ще се върнем скоро — увери той Поулгара и на останалите, които нямаше да дойдат с тях, и после с уверена стъпка излезе от долчинката, следван по петите от Силк и Гарион.
Тримата изкачиха хълма и се спуснаха към насъбралото се край брега човешко множество.
— Техният магьосник все още не се вижда — рече Гарион.
— Те винаги обичат да поставят на изпитание търпението на публиката си — обясни Белгарат. — Според тях това изостря до краен предел очакването на тълпата и засилва желанието й за поредното чудо.
Денят беше топъл и докато вървяха по склона, отвратителната миризма от дрехите им ставаше все по-силна. Въпреки че съвсем не изглеждаха като каранди, хората, към които се присъединиха тихомълком, не им обърнаха никакво внимание. Погледите на всички бяха приковани в една платформа, върху която се издигаше голям олтар от греди. Зад него стърчаха увенчани с човешки черепи колове.
— Откъде ли си намират толкова много черепи? — прошепна Гарион.
— Навремето карандите бяха ловци на глави — отвърна драснианецът. — Но ангараките забраниха този обичай и сега хората по тези места просто се промъкват нощем и разравят гробовете. Съмнявам се, че днес може да се намери непокътнат скелет в цяла Каранда.
— Да се приближим до олтара! — измърмори тихо Белгарат. — Не ми се ще да се блъскам из тълпата, когато всичко това започне.
Неколцина фанатици с мазни коси понечиха да възразят, че ги избутват, но само един поглед към Белгарат и ужасните фигури, които Поулгара беше нарисувала на лицето му, ги убеди, че пред тях стои магьосник с ужасяваща мощ и че може би е по-добре да си замълчат.
Точно когато тримата се добраха до празното пространство пред платформата. От портата на рибарското селце излезе мъж, облечен в черни одежди на гролим, и без никакво колебание се отправи към олтара.
— Мисля, че това е нашият магьосник — прошепна Белгарат.
— Този гролим? — изненада се Силк.
— Да видим какво е наумил.
Облеченият в черно гролим стигна платформата, застана пред олтара, вдигна ръце към небето и заговори на език, който беше напълно неразбираем за Гарион. Думите му биха могли да бъдат както благословия, така и проклятие, но със сигурност накараха тълпата да притихне. Много бавно гролимът отметна качулката си и позволи на черната си одежда да падне върху платформата. Под нея носеше само бедрена препаска. Главата му беше обръсната и цялото му тяло беше покрито с татуировки.
Силк потрепери и промърмори:
— Сигурно много го е боляло, докато го изпишат така.
— Всички да се приготвят! Сега ще видите лицето на вашия бог — обяви гролимът с гръмотевичен глас, наведе се и започна да рисува някакви знаци върху платформата.
— Така си и мислех! — рече Белгарат. — Кръгът, който нарисува, не е завършен. Ако наистина искаше да призове демон, нямаше да допусне такава грешка.
Гролимът се изправи и започна да реди плавно и отмерено словата на своето заклинание.
— Много е внимателен — отбеляза Белгарат. — Съвсем съзнателно пропуска някои ключови фрази — очевидно никак не му се ще да призове случайно някой истински демон. Чакайте! — изрече лаконично възрастният мъж. — Ето, започва се!
Гарион също почувства приток на сила, докато гролимът съсредоточаваше волята си. След миг кралят на Рива чу и познатия съскащ шум.
— Вижте повелителя на демоните Нахаз! — изкрещя татуираният гролим.
В този миг на подиума проблесна светкавица, удари гръм и от облак с миризма на сяра се появи изтъкана от мрак фигура. Размерите й не надвишаваха тези на обикновен човек, но поради някаква незнайна причина фигурата на привидението изглеждаше твърде внушителна.
— Не е лошо, никак не е лошо! — призна неохотно Белгарат.
— На мен демонът на платформата ми изглежда съвсем истински, Белгарат! — прошепна Силк нервно.
— Очите ти виждат просто илюзорен образ, Силк — успокои го възрастният мъж. — Добре направен, но въпреки всичко илюзорен образ.
Тъмната фигура се надигна високо, изведнъж порасна, отметна качулката си и откри пред тълпата уродливото си лице. Беше същото, което Гарион бе видял в тронната зала на Торак в Ашаба.
Тълпата падна на колене, разнесоха се сподавени стонове.
— Когато хората започнат да бягат, не оставяйте гролима да се изплъзне — предупреди Белгарат приятелите си. — Той наистина е виждал Нахаз, а това означава, че е от сподвижниците на Харакан. Ще ми се да му задам няколко въпроса. Е, стига толкова, време е да започвам! — рече той, застана пред платформата и извика: — Шарлатанство, лъжа и измама!
Гролимът се взря в него и присви очи като видя знаците, нарисувани по лицето на стареца.
— На колене! Падни на колене пред повелителя на демоните! — изрева той.
— Измама! — отново извика Белгарат, качи се на платформата и се обърна към тълпата. — Човекът пред вас не е никакъв магьосник! Той е просто обикновен гролим измамник — заяви вълшебникът.
— Повелителят на демоните е сега ще откъсне плътта от костите ти, невернико! — изкрещя гролимът.
— Добре — отговори Белгарат със спокойно презрение. — Да видим как ще го стори. Ето, даже ще му помогна! — Възрастният мъж се приближи до сянката, нави ръкава си до лакът и съвсем съзнателно пъхна ръката си в зеещата паст на демона, надвиснал заплашително над олтара. Малко след това пръстите му се показаха откъм тила на страшното изчадие. Белгарат натика ръката си още по-дълбоко, докато първо китката, а после и лакътят се появиха зад черепа на илюзорния образ. След това съвсем преднамерено, желаейки да създаде по-силно впечатление у човешкото множество, размърда пръстите си.
Сред тълпата се разнесе нервен шепот.
— Нахаз, мисля, че пропусна да изядеш ръката ми — обърна се възрастният мъж към мрачната фигура, която стоеше пред него. — Я виж, по нея има доста апетитни хапки. — Вълшебникът измъкна ръката си от устата на привидението, после пъхва двете си длани в гърдите му и ги прокара напред-назад. — Май илюзията, която си създал, е твърде безплътна, а, приятелю? — подигра се той на гролима. — Искаш ли да изпратим това привидение там, откъдето си го измъкнал? После аз ще покажа на теб и на твоята публика един истински демон.
С подигравателен жест Белгарат опря ръце на бедрата си, наведе се напред и духна срещу илюзорния образ. Мрачната фигура изчезна и накара създателя си да отстъпи, обзет от паника.
— Готви се да бяга — прошепна Силк на Гарион. — Ти иди в този край на платформата, а аз ще дебна в другия. Ако дойде към теб, удари го здравата по главата.
Гарион кимна и тръгна.
Белгарат отново се обърна към множеството.
— Вие паднахте на колене пред едно жалко изображение на Повелителя на демоните — извика вълшебникът. — Какво ли ще направите, когато ви доведа Господаря на ада? — Той се наведе и бързо изрисува кръг с пентаграма около краката си. Татуираният жрец отстъпи още крачка назад.
— Не мърдай от мястото си, гролиме! — изрече Белгарат с жесток смях. — Господарят на ада изпитва постоянен глад и мисля, че би желал да те погълне. — Възрастният мъж направи кръгово движение с ръка и гролимът започна да се гърчи, сякаш го беше сграбчила могъща невидима десница.
След това Белгарат започна да изрича ново заклинание. Словата бяха съвсем различни от онези, които беше изрекъл гролимът. Думите на вълшебника отекваха в небесния свод и увеличиха силата си до безкрай. Ярки, изпепеляващи огньове се стрелнаха по небето от хоризонт до хоризонт.
— Вижте портите на ада — изрева Белгарат и посочи с ръка някъде далеч навътре в езерото.
Там се появиха две огромни колони. Между тях се надигнаха вълни, облаци дим и огън. Иззад пламтящата порта се разнесе хор от безброй ужасяващи гласове, които се сляха в някакъв чудовищен химн.
— Сега призовавам самия Господар на ада. Покажи се! — изкрещя възрастният мъж и вдигна кривата си тояга във въздуха. Силата на волята му беше смазваща, безкрайно могъща. Вълните от огнени пламъци пробягаха по небето и сякаш скриха слънцето и заместиха светлината му със своя собствена, изгаряща жар.
Зад пламтящите порти се разнесе оглушително свистене, което след миг се превърна в грохот. Огнената завеса се раздели на две и в празното пространство между двете колони се надигна мощно торнадо. То се вихреше все по-бързо и по-бързо. Цветът му се смени от мастиленочерно до млечнобяло, смъртоносната му пелена започна заплашително да се приближава към човешкото множество, прекосявайки езерото. После ураганът прие формата на облак, наподобяващ човешки череп със страшни зеещи отвори вместо очи и зяпнала паст. Височината му достигна десетки, стотици метри, дъхът на ужасното същество докосна уплашената до смърт тълпа като смъртоносна зимна виелица.
— Опитахте вкуса на леда! — продължаваше Белгарат. — Сега опитайте и огъня! Поклонничеството ви пред фалшивия демон обиди Господаря на ада. Вашето наказание за това ще бъде да се печете във вечен огън. — Възрастният мъж пак размаха тоягата си и в центъра на приближаващия се към брега ураган се появи червеникаво сияние, което запълзя към брега на езерото. Обвитата в черен дим жарава започна да расте, обхвана цялото пространство над хоризонта и не след дълго погълна изцяло млечнобелия ураган. В същия миг фигурата, състояща се от ослепителни пламъци и въртящи се в бесен шемет късове лед, протегна огромните си ръце над тълпата и изрева оглушително. Ледът се разби на хиляди невидими парчета и сега тялото й бе изплетено единствено от бушуващ огън. От устата и ноздрите й изхвърчаха огнени езици, а водата на езерото под краката и започна да свисти, изпарявайки се на гъсти облаци. От брега я деляха броени метри.
Гигантската фигура, изтъкана от огън, протегна огромната си ръка и постави отворената си длан върху олтара. Напълно спокоен, Белгарат стъпи върху нея и илюзорният образ, създаден от самия него, го издигна високо във въздуха.
— Неверници! — извика вълшебникът оглушително. — Пригответе се да понесете гнева на Господаря на ада. Той ще се изсипе върху ви, защото се кланяхте пред фалшив идол!
Сред множеството каранди се разнесоха ужасяващи стонове, последвани от страшни писъци, защото огненото чудовище протегна пламтящите си ръце към тях. Миг след това всички побягнаха, обзети от неописуем ужас.
В този момент, сигурно защото Белгарат беше съсредоточил волята си изцяло върху огнената ръка, гролимът успя да разкъса невидимата преграда и понечи да избяга, скачайки от платформата.
Ала Гарион беше на поста си. Той вдигна ръка и я опря в гърдите на бягащия гролим, след това замахна с другата и я стовари върху главата му.
Фалшивият пророк се свлече на земята и Гарион почувства удовлетворение, макар че не можеше да си обясни точно коя е причината за обзелото го задоволство.